Всичко започна с едно писмо. Отдавна изгубено писмо, чакало половин век в забравен пощенски чувал в тъмния таван на една невзрачна къща в Бърмондзи. Понякога си мисля за този пощенски чувал: за стотиците любовни писма, сметки от бакалницата, поздравителни картички за рождени дни, бележки от деца до техните родители, които са били там, вътре, надували са се и са въздишали, докато възпрените послания в тях са си шепнели в тъмното. И са чакали, чакали някой да разбере, че са там. Защото нали знаете какво казват: че писмото винаги търси някой да го прочете, че рано или късно, независимо дали ви харесва, думите излизат на бял свят и разкриват тайните си.

Извинете, романтичка съм — добих този навик през годините, прекарани в четене на романи от деветнайсети век на светлината на фенерче, докато родителите ми мислеха, че спя. Ама помислете си само колко е странно: ако Артър Тайре е бил малко по-отговорен, ако не е изпил толкова много пунш с ром онази Коледа през 1941 година, а после не се е прибрал у дома и не е потънал в пиянски сън, вместо да довърши разнасянето на пощата, ако торбата не е била захвърлена някъде на тавана му и не е останала скрита до деня на смъртта му петдесетина години по-късно, когато една от дъщерите му я намерила и позвънила в „Дейли Мейл“, всичко щеше да се развие по-различно. За майка ми, за мен и най-вече за Джунипър Блайд.

Навремето сигурно сте чели за случилото се — беше по вестниците и по новините. Канал 4 всеки ден излъчваше специално предаване, където канеше някои от получателите да разкажат за своето писмо, за гласа от своето минало, който изненадващо се беше обадил. Имаше една жена, чийто приятел служел в Кралските военновъздушни сили, и мъж, на когото евакуираният му син — момченце, убито от парче шрапнел около седмица по-късно, — изпратил картичка за рождения ден. Според мен предаването беше много хубаво: на моменти беше вълнуващо, с радостни и тъжни истории, накъсани от архивни кадри от войната. На няколко пъти се разплаквах, но не си правете изводи от това — аз съм си плачлива.

Майка ми обаче не участва в предаването. Продуцентите й се обадиха и я попитаха дали в нейното писмо е имало нещо специално, което би искала да сподели с хората в страната, но тя отговори, че не, била най-обикновена поръчка за стари дрехи от магазин, който отдавна вече не съществувал. Обаче не беше вярно. Знам го, понеже бях там, когато писмото пристигна. Видях как реагира мама на това изгубено писмо и знам, че то беше всичко друго, но не и обикновено.

Беше една сутрин в края на февруари, зимата още ни стискаше за гърлото, цветните лехи бяха заледени, а аз бях дошла да й помогна с неделното печено. Правя го понякога, понеже на родителите ми им харесва, нищо че съм вегетарианка и знам, че в един момент по време на обяда майка ми ще започне да се тревожи, после направо ще се изтормози и накрая вече няма да издържи и ще започне да ме обстрелва със статистики относно протеини и анемия.

Белех картофи в мивката, когато пуснаха писмото през процепа на вратата. Обикновено в неделя не пристига поща, което трябваше да ни подскаже нещо, ама не. Аз се чудех как да съобщя на родителите ми, че с Джейми сме се разделили. Бяха минали вече два месеца и съзнавах, че в крайна сметка ще трябва да кажа нещо, но колкото повече отлагах да изрека думите, толкова по-секретни ставаха те. Имах си причини да мълча: родителите ми се отнасяха подозрително към Джейми още от самото начало, не понасяха добре сътресенията и майка ми щеше да се притесни още повече, ако разбереше, че живея в апартамента сама. Най-много обаче се боях от неизбежния и неловък разговор, който щеше да последва, след като направех съобщението си. Първо смайването, после тревогата, после примирението, които щяха да пробягат по лицето на мама, докато осъзнава, че дългът й на майка повелява да ми предложи някаква утеха… Но да се върнем към пощата. Към шума, когато пускат нещо през процепа на вратата.

— Еди, ще го вземеш ли?

Това беше майка ми. (Еди съм аз, извинете, трябваше да се представя по-рано.) Тя кимна към коридора и ми даде знак с ръката, която не беше пъхната в пилето.

Аз оставих картофа, избърсах се с кърпата и отидох да взема пощата. На изтривалката имаше само едно писмо в официален пощенски плик, на който пишеше, че е „препратена поща“. Прочетох това на мама и занесох писмото в кухнята.

Тя беше приключила с пълненето на пилето и също бършеше ръцете си. Понамръщена, по-скоро по навик, отколкото заради някакво конкретно очакване, тя взе писмото от мен и дръпна очилата си за четене от ананаса във фруктиерата. Бегло прегледа съобщението от пощата и се зае с пламъче в очите да отваря външния плик.

Аз отново се бях заловила с картофите — занимание, което надали беше по-интригуващо, отколкото да гледам как майка ми отваря пощата, затова съжалявам, че не видях изражението й, когато е измъкнала отвътре по-малкия плик, когато е забелязала тънката икономична хартия и старата марка, когато е обръщала писмото и е четяла написаното на гърба име. Оттогава съм си го представяла много пъти: как кръвта тутакси се смъква от страните й, как пръстите й се разтреперват и трябва да минат няколко минути, преди да отвори плика.

Не се налага да си представям звука. Ужасното, гърлено възклицание, последвано от поредица дрезгави стенания, които се разлетяха във въздуха и станаха причина белачката да се плъзне в ръката ми и да си порежа пръста.

— Мамо?

Приближих се до нея и обгърнах раменете й с ръка, като гледах да не накапя с кръв блузата й. Тя обаче не каза нищо. Не била в състояние — обясни ми впоследствие, не веднага. Стоеше скована, докато сълзите се търкаляха по бузите й, и стискаше странния малък плик от толкова тънка хартия, че виждах ъгълчето на сгънатото писмо вътре, силно притиснато към гърдите й. След това тя се качи горе в спалнята си и ми даде разпокъсани наставления за птицата, фурната и картофите.

В нейно отсъствие в кухнята се настани болезнена тишина и аз се постарах да бъда съвсем тиха и да се движа съвсем бавно, за да не обърквам нещата повече. Майка ми рядко плачеше, но онзи момент — на неочаквано вълнение и смайване — ми се стори някак странно познат, сякаш и преди го бяхме преживявали. След петнайсет минути, през които ту белех картофи, ту прехвърлях мислено вероятности от кого може да е писмото и се чудех как да постъпя, най-сетне потропах на вратата на спалнята й и я попитах иска ли чаша чай. Тя вече се беше овладяла и двете седнахме една срещу друга на малката покрита с мушама маса в кухнята. Преструвах се, че не забелязвам следите от сълзи по лицето й, а тя заразказва за съдържанието на плика.

— Писмо от човек, когото познавах много отдавна. Когато бях момиче на дванайсет-тринайсет години.

В съзнанието ми изникна една картина, смътен спомен за снимката върху нощното шкафче на баба ми, когато вече беше стара и на смъртно легло. Три деца, най-малкото от които майка ми — момиче с къса тъмна коса, стъпило на нещо най-отпред. Странно беше, седяла съм при баба стотици пъти, но в онзи момент не можах да извикам ясно чертите на момиченцето в съзнанието си. Може би децата просто не се интересуват какви са били родителите им, преди те да се родят, не и докато не се случи нещо конкретно, което да осветли миналото. Пиех си чая и чаках мама да продължи.

— Разказвала ли съм ти за онези дни? По време на войната, на Втората световна война. Беше ужасно. Такава неразбория, толкова много неща бяха разрушени. Сякаш… — въздъхна тя, — … ами струваше ми се, че положението в света никога няма да се нормализира. Че земята е клюмнала на оста си и вече нищо не би могло да я изправи. — Тя обхвана с ръце ръба на чашата си, от която се издигаше пара, и забоде поглед в нея. — Семейството ми — мама, татко, Рита, Ед и аз — живеехме всички заедно в малка къща на „Барлоу Стрийт“, близо до Елефант и Касъл, и в деня след избухването на войната ни събраха в училището, отведоха ни под строй до гарата и ни натъпкаха във вагони. Никога няма да го забравя — всички деца с табелки, маски и раници и майките, които бяха размислили и тичаха по улицата към влака, крещейки на пазачите да пуснат децата им, а после се провикваха към по-големите братя и сестри да се грижат за по-малките и да не ги изпускат от поглед.

Тя поседя мълчаливо, хапейки долната си устна, докато сцената се разиграваше в паметта и.

— Сигурно си била изплашена — обадих се тихичко.

В нашето семейство не бяхме особено сантиментални, иначе щях да се пресегна и да взема ръцете й в своите.

— Отначало да. — Мама свали очилата и потърка очите си. Лицето й беше уязвимо, някак недовършено без очилата, приличаше на дребна нощна животинка, заблудена на дневна светлина. Добре, че отново си ги сложи и продължи: — Дотогава никога не ме бяха отвеждали далече от дома, никога не бях прекарвала и една нощ без майка ми. Обаче с мен бяха по-големият ми брат и сестра ми, а по време на пътуването една от учителките ни раздаде шоколад и всички се поразведрихме и започнахме да възприемаме случващото се по-скоро като приключение. Представяш ли си? Бяха ни обявили война, а ние пеехме, ядяхме грах от консерви и си играехме на „През прозореца виждам нещо, което започва с…“. Понякога децата са много издръжливи, много корави.

Накрая пристигнахме в едно градче, което се казваше Кранбрук, но там ни разделиха на групи и ни натовариха в различни вагони. Вагонът, в който бях с Ед и с Рита, ни отведе в село Милдърхърст, където ни подредиха в колони и ни въведоха в някаква зала. Там ни чакаха група местни жени с дежурни усмивки и списъци в ръка, които ни накараха да се подредим в редици, докато хората се тълпяха край нас и избираха. Най-напред избираха малките — особено хубавките. Сигурно всички смятаха, че те ще им създават по-малко грижи, че не са чак толкова облъхнати от Лондон — усмихна се тя накриво. — Но скоро си взеха поука. Брат ми беше избран бързо — беше силно момче, висок за възрастта си, а фермерите отчаяно се нуждаеха от помощ. Рита замина малко след него с приятелката си от училище.

Е, стига толкова — пресегнах се и положих ръка върху нейните:

— О, мамо!

— Няма нищо. — Тя издърпа ръката си и ме потупа по пръстите. — Не останах последна. Имаше още няколко деца, включително момченце с ужасно кожно заболяване. Не знам какво стана с него, но когато аз тръгнах от онази зала, то още си стоеше там. Знаеш ли, много дълго след това, години наред нарочно купувах натъртените плодове, ако първо тях съм докоснала при зарзаватчията. Никакво оглеждане и връщане в щайгата, ако не са идеални.

— Но нали накрая са избрали и теб?

— Накрая избраха и мен. — Мама снижи глас, заигра се с нещо в скута си и се наложи да се приведа по-близо до нея. — Тя влезе в залата по-късно. Вече почти никой не беше останал, повечето деца бяха тръгнали, а жените от Доброволческата женска организация раздигаха приборите за чая. Поплаках си, макар и скришом. И не щеш ли, тя влетя в залата и сякаш дори въздухът се промени.

— Как така се промени? — сбърчих нос аз и си спомних онази сцена от „Кери“^[1], когато избухва светлината.

— Трудно ми е да ти обясня. Познаваш ли човек, който сякаш налага своя атмосфера, когато се появява някъде?

Може би. Свих несигурно рамене. Всички обръщат глави след приятелката ми Сара, когато влезе някъде — не е точно атмосферно явление, но все пак…

— Не, разбира се, че не си. Звучи толкова глупаво, като го кажеш така. Имам предвид, че тя беше различна от другите хора, беше по-… О, не знам. Просто „по“. Притежаваше необикновена хубост, дълга коса, големи очи, доста диви, но не само това я отличаваше. Тогава, през септември 1939 година, беше само на седемнайсет години, но другите жени сякаш се свиваха в нейно присъствие.

— Държали са се почтително, така ли?

— Да, това е думата, почтително. Учудиха се, че тя е дошла, и не бяха сигурни как да се държат. Накрая една от тях обаче се престраши и попита дали може да й помогне, но момичето само махна с дългите си пръсти и оповести, че е дошла за своето евакуирано дете. Така каза: не за някое евакуирано дете, а за своето. И се запъти право мен, където седях на пода. „Как се казваш?“, попита, а когато й отговорих, се усмихна и отбеляза, че сигурно съм изморена след дългото пътуване. „Искаш ли да дойдеш с мен?“ Кимнах, би трябвало да съм кимнала, понеже тя се извърна към най-властната жена, онази със списъка, и заяви, че ще ме вземе у дома си.

— Как се казваше?

— Блайд — отговори майка ми и овладя едва забележим трепет. — Джунипър Блайд.

— Тя ли ти изпрати писмото?

Мама кимна.

— Тя ме отведе до най-красивата кола, която бях виждала, и ме откара в къщата, където живееше заедно с по-големите си сестри близначки — зад желязна врата, после по лъкатушна алея до голяма каменна постройка насред гъста гора. Замъкът Милдърхърст.

Името беше като от готически роман и леко ме жилна, когато си спомних риданията на мама, щом прочете името и адреса на жената на гърба на плика. Бях чувала истории за евакуирани деца, за разни неща, които са се случвали, затова попитах тихо, стаила дъх:

— Зловещо ли беше?

— О, не, нищо подобно. Изобщо не беше зловещо. Тъкмо обратното.

— Но писмото… Ти се…

— Писмото ме изненада, това е. Отдавнашен спомен.

Тя се смълча и аз се замислих за огромния мащаб на евакуацията, за това, колко ли плашещо и странно е било за нея, съвсем мъничка, да попадне на непознато място, където всеки и всичко са съвсем различни. Аз все още можех да докосна преживяванията от своето детство, ужаса, че ще бъда тласната към нови и тревожни ситуации, неистовите връзки, създавани по необходимост — със сгради, с благоразположени възрастни, със специални приятели, — за да оцелея. Докато си припомнях тези спешни привързвания, ми хрумна нещо.

— Ходила ли си там отново след войната, мамо? В Милдърхърст?

Тя рязко вдигна поглед.

— Не, разбира се. Защо да го правя?

— Не знам. За да се видите, да си поговорите. Да се срещнеш с приятелката си.

— Не — отсече тя. — Имах си семейство в Лондон, майка ми не можеше да се лишава от мен, а и имаше работа за вършене, да се разчиства след войната. Истинският живот продължаваше.

След тези думи помежду ни се спусна познатата завеса и аз знаех, че разговорът е приключил.

В крайна сметка не ядохме печено. Мама заяви, че нямала апетит, и попита дали ще се разсърдя много, ако тази седмица пропуснем. Стори ми се неучтиво да й напомням, че аз и бездруго изобщо не ям месо и че присъствието ми се дължи повече на синовен дълг, затова я уверих, че нямам нищо против, и й предложих да полегне. Тя се съгласи и докато аз си събирах нещата в чантата, тя глътна два парацетамола и ми напомни да си скрия ушите от вятъра.

Оказа се, че татко е проспал цялата случка. Той е по-възрастен от мама и се беше пенсионирал няколко месеца преди това. Оттеглянето от работа не му се отрази добре: през седмицата се мотаеше из къщи и търсеше какво да поправи или да почисти, подлудяваше мама, а в неделя си почиваше в креслото. Даденото от Бога право на мъжа в къщата — така обясняваше на всеки, проявил готовност да го изслуша.

Целунах го по бузата и излязох от къщи, храбро посрещнах мразовития въздух, докато вървях към метрото изморена, разстроена и донякъде потисната, че се връщам сама в дяволски скъпия апартамент, в който до неотдавна живях заедно с Джейми. Едва между главната улица на Кенсингтън и Нотинг Хил Гейт осъзнах, че всъщност мама не ми е казала какво пише в писмото.

Един спомен се прояснява

Докато пиша сега, съм малко разочарована от себе си. Но в ретроспекция всеки е голяма работа и сега, когато знам, че има какво да се намери, не е трудно да се запитам как така не съм проверила. А не съм пълен глупак. С мама се видяхме на чай няколко дни след случилото се и макар отново да не можах да спомена за промяната в личния ми живот, я попитах за съдържанието на писмото. Тя подмина въпроса като несъществен, каза, че не било важно, било просто поздрав, а реакцията й се дължала на изненада, нищо повече. Тогава не знаех колко добър лъжец е майка ми, нито пък имах причина да се съмнявам в думите й, да продължа да разпитвам или да обърна специално внимание на езика на тялото й. Обикновено така става, нали? Инстинктът те кара да вярваш на думите на хората, особено на хората, които познаваш добре, на близките си, на доверените си приятели. Поне при мен е така. Или беше.

Затова за известно време забравих за замъка Милдърхърст и за евакуацията на мама, дори за странния факт, че никога преди не я бях чувала да говори за това. Има лесно обяснение, повечето неща имат — двете с мама се разбирахме добре, но никога не сме били особено близки и със сигурност не сме се впускали в дълги дружески разговори за миналото. Нито пък за настоящето. Във всеки случай нейното евакуиране е било приятно, но не и незабравимо преживяване. Не е имало причина да го споделя с мен. Бог ми е свидетел колко неща аз не споделям с нея.

По-трудно обяснимо беше силното и необичайно усещане, което ме завладя, когато видях как реагира тя на писмото, необяснимата сигурност на един важен спомен, който просто не можех да конкретизирам. Нещо, което бях чула или видяла, а след това бях забравила, сега потрепваше в мрачните кътчета на съзнанието ми и отказваше да застине неподвижно и да ми позволи да го наименувам. То трептеше, а аз се чудех, стараех се да си припомня дали пък не е пристигало и друго писмо преди години, писмо, което също да я бе разплаквало. Но беше безполезно; изплъзващото се смътно усещане отказваше да се проясни и аз реших, че то най-вероятно е плод на прекомерно развихреното ми въображение, което открай време според родителите ми ще ми навлече неприятности, ако не внимавам.

По онова време имах по-неотложни грижи — например къде ще живея, когато изтече предплатеният период. Шестте месеца авансово платен наем бяха прощален подарък от Джейми, своеобразно извинение, компенсация за жалкото му поведение, но приключваха в края на юни. Преглеждах вестниците и агенциите за недвижими имоти, търсейки обяви за студиа, но със скромната си заплата трудно можех да си намеря квартира що-годе удобно близо до работата ми.

Работя като редактор в издателство „Билинг и Браун“. Ние сме малко семейно издателство в Нотинг Хил, основано в края на 40-те години на двайсети век от Хърбърт Билинг и от Майкъл Браун, отначало като начин да издават собствените си поезия и пиеси. Струва ми се, че отначало са били много уважавани, но с течение на времето, когато по-големите издателства завладяха по-голям дял от пазара и читателският интерес към бутиковите издания намаля, ние се ограничихме до жанрове, които любезно наричаме „специализирани“, и до такива, които не толкова любезно наричаме „суета“. Господин Билинг — Хърбърт — е шефът ми. Той е и мой наставник, закрилник и най-близък приятел. Нямам много приятели, поне не сред хората от плът и кръв. Не искам да ви звучи тъжно и самотно, не съм човек, който трупа приятели и обича шумните компании. Бива ме с думите, ала не с изречените. Често си мисля колко прекрасно би било, ако можеше да общувам само на хартия. И допускам, че в известен смисъл точно това правя, понеже имам стотици от онези, другите приятели, които са подвързани — превъзходни страница след страница, истории, които се разгръщат по един и същ начин всеки път, но винаги ми доставят радост, които ме улавят за ръка и ме превеждат през портата в светове, изпълнени с огромен ужас и възторжена наслада. Взискателни, достойни и благонадеждни приятели — някои от тях мъдри съветници, — но печално неспособни да ме подслонят за месец-два.

И макар че нямах опит с късането на връзките — Джейми беше първото ми истинско гадже, с когото си представях бъдещето си, подозирах, че сега е моментът да помоля приятели да ми върнат услугата. И точно затова се обърнах към Сара. Двете сме отраснали заедно по съседски, а нашата къща стана в гори дом за нея, когато четиримата й по-малки братя и сестри се превръщаха в диви зверчета и тя се нуждаеше от място, където да избяга. Чувствах се поласкана, че човек като Сара смята доста улегналата къща в предградията на моите родители за убежище. Двете останахме близки в прогимназията, когато доста често хващаха Сара да пуши зад тоалетните и вместо на часовете по математика да ходи на курсове за гримьори. В момента тя работи на свободна практика за списания и за филмови продукции. Прекрасно е, че тя успя, но за нещастие, това означаваше също, че точно когато имах нужда от нея, тя се оказа в Холивуд, където превръщаше актьорите в зомбита, а апартаментът й със стаята за гости беше отдаден под наем на австрийски архитект.

Известно време се терзаех и си представях с ярки подробности живота, който ще съм принудена да водя без покрив над главата, но после Хърбърт благородно ми предложи канапето в тясното си апартаментче под офиса ни.

— След всичко, което си направила за мен? — отговори той, когато го попитах дали е сигурен. — Ти ме извади от калта. Спаси ме!

Преувеличаваше. Не съм го виждала в калта, но разбирах какво има предвид. Работех при тях едва от няколко години и тъкмо бях започнала да се оглеждам за по-предизвикателна работа, когато господин Браун почина. Хърбърт прие смъртта на партньора си толкова тежко, че просто не можех да го изоставя, не и тогава. Той явно си нямаше никой друг, освен пълното си лакомо кученце, и макар да не ми го е казвал, от дълбоката му и силна скръб заключих, че двамата с господин Браун са били повече от делови партньори. Хърбърт престана да се храни, престана да се къпе и една сутрин глупашки се напи с джин, макар че е пълен въздържател.

Изглежда, нямах голям избор: започнах да му готвя, конфискувах джина и когато сметките бяха много лоши, а аз не успявах да предизвикам интереса му, на своя глава започнах да тропам по някои врати и да търся нови поръчки за издателството. Тогава започнахме да печатаме листовки за местните предприятия. Хърбърт беше толкова доволен, когато разбра, че надцени мотивите ми. Започна да ме нарича свое протеже и доста живна, когато говореше за бъдещето на „Билинг и Браун“: как двамата с него сме щели да възродим компанията в памет на господин Браун. В очите му отново се появи пламъче и аз отложих още малко търсенето на нова работа.

И ето ме сега. Осем години по-късно. За огромно смайване на Сара. Трудно можеш да обясниш на човек като нея — умен творец, който постъпва единствено според собствените си разбирания, — че ние, останалите, имаме различни критерии за доволство от живота. Аз работя с хора, които обожавам, печеля достатъчно пари, за да се издържам (макар и не в апартамент с две спални в Нотинг Хил), прекарвам времето си в игра с думи и изречения, помагам на хората да изразяват идеите си и да сбъдват мечтата си да издадат свое произведение. Пък и не че не съм имала други възможности. Миналата година Хърбърт ме повиши в заместник-председател — нищо че само ние двамата с него работим в офиса на пълен работен ден. Устроихме си малка церемония и всичко останало. Сюзан, младши партньорката на хонорар, направи торта и дойде в почивния си ден, за да можем тримата да пийнем безалкохолно вино от чаени чаши.

Тъй като всеки момент щяха да ме изхвърлят от апартамента, приех признателно поканата му да остана у тях. Жестът беше наистина трогателен, особено като се има предвид колко мъничко беше жилището. Освен това нямах друг вариант. Хърбърт беше адски доволен.

— Прелестно! Джес ще е на седмото небе — много обича гости.

Това беше през май, когато се готвех завинаги да напусна апартамента, където живеехме двамата с Джейми, да обърна последната празна страница на нашата история и да започна нова глава самичка. Имах работа, бях здрава и притежавах ужасно много книги. Трябваше само да съм смела и да се изправя пред сивите самотни дни, които сякаш се проточваха до безкрайност.

Предвид всичко това, мисля, че се справях доста добре: само от време на време си позволявах да се потопя дълбоко в сълзливо-сантименталните си фантазии. В такива мигове си намирах тихо и тъмно кътче — още по-подходящо място да се отдам изцяло на фантазията — и си представях най-подробно онези прекрасни бъдещи дни, когато ще вървя по нашата улица, ще спра пред нашата сграда, ще вдигна поглед към прозореца, на който отглеждам билките си, и ще видя през стъклото нечий силует. Взрете се в тъмната преграда между миналото и настоящето и ще усетите силна физическа болка от факта, че няма връщане назад.

Като малка бях много отнесена и майка ми непрекъснато се чувстваше безсилна с мен. Тя се отчайваше, когато минавах точно по средата на кална локва или се налагаше да ме издърпа от канавката и от пътя на профучаващия покрай нас автобус, и казваше нещо от сорта на: „Опасно е да се изгубиш в собствената си глава“ или „Когато не виждаш какво действително се случва край теб, се случват инциденти, Еди. Трябва да внимаваш“.

На нея й беше лесно да го каже: надали по земята е стъпвала по-разумна и прагматична жена от нея. Нещата обаче не са толкова прости за момиченце, което живее в света на собствената си глава, откакто се е запитало за пръв път: „Ами ако…?“. Разбира се, аз не престанах да бленувам, просто се научих да се прикривам по-добре. Мама обаче имаше право в известен смисъл, понеже тъкмо прекалено страховитите ми и безрадостни фантазии за това, какво ще представлява бъдещето ми без Джейми, ме оставиха неподготвена за онова, което предстоеше да се случи.

В края на май в офиса ни се обади по телефона някакъв самозван медиум, който искаше да издаде ръкописа си за срещи със света на отвъдното в Ромни Марш. Когато с нас се свърже евентуален клиент, ние правим всичко по силите си той да остане доволен, поради което аз се запътих с възстаричкото пежо хечбек на Хърбърт към Кент да се срещна, да поздравя и евентуално да придумам клиента. Не шофирам често и ненавиждам магистралата, когато е натоварена, затова тръгнах още на зазоряване, понеже смятах, че така ще се измъкна по живо, по здраво.

Пристигнах много преди девет, срещата мина добре — придумах го, той подписа договор — и към обяд отново бях на път. Движението вече беше много по-натоварено и колата на Хърбърт, която не можеше да се движи с повече от осемдесет километра в час без опасност да изгуби някоя гума, определено не можеше да се справи. Заседнах в най-дясната лента, но въпреки това си навлякох доста сърдити клаксони и клатене на глава. Не е добре за душата да те смятат за досадно присъствие, особено ако си лишен от право на избор по въпроса, затова в Ашфорд слязох от магистралата и тръгнах по второстепенните пътища. Ориентирам се много зле, обаче в жабката имаше карта и аз се примирих, че ще спирам често и ще поглеждам.

Отне ми половин час да се объркам здравата. Още не разбирам как се случи, но подозирам, че възрастта на картата е изиграла своята роля. Това, а също и фактът, че се любувах на околността — на осеяните с иглики поляни, на красивите диви цветя по канавките, — а всъщност би трябвало да внимавам в пътя. Каквато и да е причината, изгубих къде точно на картата се намирам. Карах по тесен път с надвиснали над него огромни дървета от двете страни, когато най-сетне си признах, че нямам никаква представа дали се движа на север, на юг, на изток или на запад.

Обаче не се притесних, още не. Мислех, че ако просто продължа по пътя, рано или късно ще стигна до някое кръстовище, до някой ориентир, може би дори до крайпътна будка, където някой ще бъде така любезен да нарисува голям червен хикс на картата ми. Не трябваше да се връщам на работа следобед, пътищата не са безкрайни, така че от мен се искаше само да си отварям очите.

И тогава го съзрях — стърчеше от агресивно прораснал бръшлян. Един от онези бели стълбове, на които има сочещи на всички страни дървени стрелки с изписани по тях имена на местните села. Милдърхърст, пишеше на табелата, пет километра.

Спрях колата, отново прочетох табелата и косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изпитах странно шесто чувство и неясният спомен, който се опитваше да се избистри, откакто през февруари пристигна Изгубеното писмо на мама, най-сетне възкръсна. Слязох от колата като насън и поех, накъдето сочеше табелата. Сякаш се наблюдавах отстрани и знаех какво предстои да намеря. И може би наистина знаех.

Защото тя беше там, на около шестстотин метра надолу по пътя, точно където си я представях. От храсталаците стърчеше двойна желязна врата, някога величествена, но сега увиснала накриво. Двете й крила се бяха облегнали едно на друго, сякаш за да споделят тежкия товар. На малката каменна къщичка до вратата имаше ръждясала табела: „Замък Милдърхърст“.

Сърцето ми затуптя учестено в гърдите, докато пресичах пътя и се запътих към вратата. Стиснах по една пръчка с двете си ръце — усетих желязото студено, грубо и ръждиво под дланите ми — и бавно долепих към тях лицето и челото си. Проследих с поглед засипаната с чакъл алея, която се виеше надалече нагоре по хълма, прекосяваше някакъв мост и после се губеше в гъста гора.

Беше красива, обрасла с храсталаци и печална, но не гледката спря дъха ми. А връхлетялото ме осъзнаване, абсолютната увереност, че съм била тук и преди. Че съм стояла на тази врата, надничала съм през железните пръчки и съм гледала как птиците летят като късчета хартия на фона на нощното небе над наежилата се гора.

Край мен нещата се наместваха с шумолене, сякаш бях навлязла в селенията на едно мечтание, сякаш отново заемах същото време и пространство като момичето, което бях много отдавна. Пръстите ми се стегнаха около пръчките и някъде дълбоко в тялото си разпознах жеста. Бях правила същото преди. Кожата на дланите ми помнеше. Аз помнех. Слънчев ден, топъл бриз, който си играе с подгъва на роклята ми — най-хубавата ми рокля, — сянката на майка ми, която виждам висока с периферното си зрение.

Погледнах настрани, където стоеше тя, наблюдавах я, докато се взираше към замъка, към тъмния и далечен силует на хоризонта. Бях жадна, беше ми горещо, искаше ми се да отида да поплувам в набразденото от вълнички езеро, което виждах през портата. Да поплувам с патиците, с водните кокошки и с водните кончета, които се стрелкаха сред тръстиките на брега.

— Мамо — помня, че казах, но не получих отговор. — Мамо?

Тя завъртя глава към мен и за част от секундата сякаш не ме позна. Вместо това непознато за мен изражение държеше лицето й като заложник. Беше непозната за мен възрастна жена, чиито очи криеха тайни. Сега вече мога да намеря думите, с които да опиша тази необичайна смесица: съжаление, нежност, скръб, носталгия, обаче тогава нямах представа. Още по-малко, когато тя каза:

— Допуснах грешка. Изобщо не биваше да идвам. Вече е твърде късно.

Мисля, че не й отговорих, поне не тогава. Нямах представа какво иска да каже и преди да успея да я попитам, тя ме стисна за ръка и ме дръпна толкова силно, че рамото ме заболя, а после ме повлече през пътя към паркираната ни отсреща кола. Долових уханието на парфюма й, докато вървяхме, по-остро и по-кисело, примесено с горещия въздух, с непознатите миризми в провинцията. Тя запали колата и потегли, а аз наблюдавах през прозореца две врабчета, когато го чух: същото ужасно ридание, което нададе тя, когато пристигна и писмото от Джунипър Блайд.

Книгите и семейство Бърд

Портата на замъка беше заключена и твърде висока за прескачане, не че изобщо бих се замислила за подобно нещо дори ако портата беше по-ниска. Никога не съм си падала по спорта или по физическите предизвикателства, а сега, когато липсващият спомен се възстанови, краката ми неуслужливо се превърнаха в желе. Почувствах се странно изолирана и неуверена и след известно време не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в колата, да поседя там малко и да обмисля как ще е най-добре да постъпя. В крайна сметка нямах голям избор. Твърде разсеяна бях, за да шофирам, със сигурност не и чак до Лондон, затова запалих колата и съвсем бавничко подкарах към селцето Милдърхърст.

На пръв поглед беше като всяко друго село, през което бях минала през този ден: един-единствен път през центъра, с морава в единия край, църква до нея и училище някъде по пътя. Паркирах пред местната църква и редиците уморени лондонски деца буквално изникнаха пред очите ми — мърляви и несигурни след дългото пътуване с влака. Призрачен образ на мама отпреди време, преди да ми бъде майка, преди да бъде каквото и да било, безпомощно запътила се към неизвестното.

Бавно поех по главната улица, опитвайки се — без особен успех — да укротя разлетелите се на всички посоки мисли. Добре, мама се е върнала в Милдърхърст и аз съм я придружавала. Стояли сме пред онази врата и тя се е разстроила. Това го помнех. Беше се случило. Но макар да бях намерила един отговор, появиха се цял рояк нови въпроси, които пърхаха из мозъка ми като нощни пеперуди, търсещи светлината. Защо бяхме идвали тук и защо тя плака? Какво имаше предвид, когато ми каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно. И защо ме излъга само преди три месеца, когато ме уверяваше, че писмото на Джунипър Блайд няма никакво значение?

Въпросите кръжаха ли, кръжаха, докато накрая не се озовах пред отворената врата на една книжарница. Струва ми се естествено в мигове на най-голямо объркване човек да търси познатото, а високите рафтове и дългите редици спретнато подредени гръбчета на книги ми подействаха невероятно успокояващо. Сред мириса на мастило и подвързии, сред прашинките в сноповете слънчева светлина, в прегръдката на топлия и спокоен въздух отново бях в състояние да си поемам дъх с лекота. Усетих как пулсът ми се нормализира и мислите ми успокояват криле. Вътре беше полутъмно — и толкова по-добре, — а аз се спирах на любимите ми автори и заглавия като учителка, която извиква имена по списък. Бронте — тук, Дикенс — отметнат, Шели — няколко прекрасни издания. Нямаше нужда да ги вадя от местата им, стигаше ми само да знам, че ги има, и да ги докосна леко с върховете на пръстите си.

Обикалях и разглеждах, от време на време премествах някоя книга на мястото й, а накрая излязох на едно открито пространство в дъното на магазина. По средата беше поставена маса със специална колекция от книги под наслов „Местни истории“. Тук бяха събрани истории, красиви томчета и книги от местни автори: „Детективски истории“, „Убийство и хаос“, „Приключенията на контрабандистите от Хокхърст“, „История на отглеждането на хмел“. По средата върху дървена поставка имаше едно познато ми заглавие: „Истинската история на Човека от калта“.

Ахнах и посегнах да взема книгата.

— Харесва ли ви? — изневиделица изникна продавачката и се позавъртя наблизо, сгъвайки парцала си за прах.

— О, да! — отговорих благоговейно. — Разбира се. Че на кого не му харесва!

За пръв път се натъкнах на „Истинската история на Човека от калта“, когато бях десетгодишна и не ходех на училище, а лежах болна у дома. Имах заушки, струва ми се, едно от онези училищни заболявания, които те държат в изолация седмици наред, и сигурно съм мрънкала непоносимо, понеже състрадателната усмивка на мама се беше превърнала в стегната стоическа извивка на устните. Един ден, след като излезе за кратък отдих на Главната, тя се върна отново въодушевена и бутна в ръцете ми една доста пооръфана книга от библиотеката.

— Може би това ще те ободри — каза тя колебливо. — Предназначена е за малко по-други читатели, но ти си умно момиче и съм сигурна, че ще се справиш, ако се постараеш. Доста по-дълга е от нещата, които си свикнала да четеш, но прояви упорство.

Сигурно съм се изкашляла самосъжалително в отговор, без да подозирам, че ми предстои да прекрача един праг, от който няма връщане, че в ръцете си държа предмет, чийто простичък външен вид създава измамна представа за огромната му сила. Всички истински читатели имат книга, момент като този, който описвам, а моят настъпи, когато мама ми даде тази оръфана от четене книга от библиотеката. Защото, макар тогава още да не го знаех, след като потънах дълбоко в света на Човека от калта, реалният живот никога вече нямаше да може да се състезава с художествената измислица. Оттогава изпитвам признателност към госпожица Пери, защото, когато е подала този роман на измъчената ми майка и я е насърчила да ми го даде, тя или ме е объркала с по-голямо дете, или е надникнала дълбоко в душата ми и е съзряла зейналата там дупка, която трябва да бъде запълнена. Винаги съм предпочитала да вярвам във второто. В крайна сметка, мисия на всяка библиотекарка е да събира книгите с техните истински читатели.

Отворих пожълтялата корица и книгата ме грабна още от първата глава, където се описва пробуждането на Човека от калта в пълната с лъскава черна кал канавка, от този ужасен миг, когато сърцето ми се разтуптя като обезумяло в гърдите. Нервите ми се изопнаха, кожата ми пламна, пръстите ми тръпнеха от копнежа да обръщам една след друга страниците, изтънели в ъгълчето, тъй като безброй други читатели бяха предприели същото пътуване преди мен. Посетих величествени и страховити места, и то без да ставам от обсипаното с носни кърпички канапе в дневната на родителите ми в предградията. Човека от калта ме държа в плен дни наред, подутото ми лице спадна и се формира бъдещата ми личност.

Погледът ми отново беше привлечен от ръкописната табела — Местни истории — и аз се обърнах към широко усмихналата продавачка.

— Реймънд Блайд местен ли е?

— О, да. — Жената прибра косата си зад ушите: — Със сигурност. Живял е тук и е пишел в замъка Милдърхърст. Там и починал. Това е внушителното имение на няколко километра извън селото. — В гласа й се прокрадна смътна отчаяна нотка. — Поне някога беше внушително.

Реймънд Блайд. Замъкът Милдърхърст. Сърцето ми заблъска силно в гърдите.

— А дали е имал дъщеря?

— Всъщност три.

— Някоя да се е казвала Джунипър?

— Да, най-малката.

Замислих се за мама, за нейния спомен за седемнайсетгодишното момиче, което заредило въздуха с електричество, когато влязло в онази селска зала, спасило я от редичката евакуирани деца, а после изпратило писмо през 1941 година, което разплака мама при пристигането си петдесет години по-късно. И внезапно изпитах нуждата да се облегна на нещо стабилно.

— И трите са все още живи и са си там — продължи продавачката. — Майка ми все повтаря, че има нещо във водата на замъка. И трите са в цветущо здраве. С изключение на вашата Джунипър, разбира се.

— Защо, какво й е?

— Има деменция. Мисля, че се предава в семейството. Тъжна история — говори се, че някога била голяма красавица и много умно момиче, многообещаваща писателка, обаче годеникът й я изоставил по време на войната и след това тя вече не била същата. Побъркала се, не спирала да го чака, но той така и не си дошъл.

Понечих да попитам къде е заминал годеникът, но жената беше набрала скорост и не допускаше да я прекъсват с въпроси.

— Добре, че сестрите й се грижат за нея — не останаха много хора като тези двете, преди все се занимаваха с благотворителност, — иначе щяха да я изпратят в лудница. — Тя се озърна зад гърба си, за да се увери, че сме сами, и се приведе по-близо към мен: — Помня, че като малка Джунипър скиташе из селото и по полето — никого не притесняваше, нищо подобно, просто обикаляше безцелно. Плашеше местните деца, но на децата им е приятно да ги плашиш, нали?

Кимнах охотно и тя продължи:

— Тя беше безобидна, никога не се забъркваше в неприятности, от които да не може да се отърве. А всяко уважаващо себе си село трябва да има местен ексцентрик. — Усмивка трепна на устните й. — Някой, който да прави компания на духовете. Можете да прочетете повече за всички тях ето тук, ако искате — подаде ми тя книгата „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

— Ще я взема — реших и й подадох банкнота от десет лири. — А също и „Човека от калта“.

Почти бях излязла от магазина с кафявата книжна торба под мишница, когато жената се провикна подире ми:

— Знаете ли, ако наистина се интересувате, може би не е зле да направите обиколката.

— На замъка ли? — надникнах отново в тъмната вътрешност на магазина.

— Отидете при госпожа Бърд. В пансиона „Хоум Фарм“ на Тентърдън Роуд.

Селската къща се намираше няколко километра по-назад на пътя, по който бях дошла, каменна постройка с керемиден покрив, заобиколена с пищна нацъфтяла градина и с намек, че отзад има още селскостопански постройки. Две малки капандури надничаха изпод покрива, а няколко бели гълъба пърхаха с криле покрай корниза на висок тухлен комин. Прозорците със скрепени с олово стъкла бяха отворени, за да бъде оползотворен топлият ден, а ромбовидните им панелчета примигваха напосоки на следобедното слънце.

Паркирах под един гигантски ясен, чиито надвиснали клони улавяха единия край на къщата под сянката си, а после се скитаха из затоплената от слънцето плетеница от уханен жасмин, делфиниуми и камбанки, прораснали буйно покрай тухлената пътека. Две гъски се заклатушкаха тромаво наблизо, без дори да спрат и да обърнат внимание на присъствието ми, докато влизах, и от яркото слънце навън се озовах в сумрачната стая. По най-близките стени имаше черно-бели снимки на замъка и на прилежащите му територии, направени съгласно надписите под тях по време на фотосесия на списание „Кънтри Лайф“ през 1910 година. До далечната стена, зад плота със златиста табелка „Рецепция“ ме очакваше ниска и пълна жена, облечена с ленен костюм в кралскосиньо.

— Сигурно вие сте младата ни посетителка от Лондон — примигна тя зад кръглите си очила с рогова рамка и се усмихна на обърканото ми изражение. — Алис от книжарницата ми звънна да ви очаквам. Бързо пристигнахте. Бърд смяташе, че ще ви трябва поне час.

Погледнах към жълтото канарче във великолепната клетка зад нея.

— Той беше готов да обядва, но аз му обясних, че сигурно ще пристигнете точно щом затворя портата и сложа табелата. — Тя се засмя с дрезгав смях на пушачка, който се надигаше дълбоко от гърлото й. Сигурно беше към шейсетте, но смехът й беше на много по-млада и много по-палава жена, отколкото подсказваше първото впечатление. — Алис ми каза, че се интересувате от замъка.

— Точно така. Надявах се да го разгледам и тя ме изпрати при нас. Трябва ли да се запиша някъде?

— Мили боже, не, няма такива официалности. Аз лично провеждам обиколките. — Под лена гръдта й гордо се изпъчи, после отново се прибра. — По-скоро — провеждах ги.

— Как така?

— Ами да, и задачата много ми допадаше. Разбира се, преди време госпожиците Блайд лично развеждаха гостите. Обиколките започнаха някъде през 50-те години, за да събират средства за поддръжката на замъка и да се отърват от Националния тръст — госпожица Пърси не би го допуснала, уверявам ви, — но преди няколко години вече им дойде малко нанагорно. Възможностите на всички ни са ограничени и когато госпожица Пърси достигна предела на силите си, аз с удоволствие се включих. По едно време правех пет обиколки седмично, но напоследък посещенията намаляха. Като че ли хората са забравили това старо място.

Тя ме изгледа въпросително, сякаш бих могла да обясня странностите на човешката природа.

— Много бих искала да разгледам вътре — уверих я бодро, обнадеждено и може би дори с известно отчаяние.

Госпожа Бърд примигна срещу мен.

— Разбира се, скъпа, и аз много бих желала да ви разведа, но се опасявам, че вече не се правят обиколки на замъка.

Разочарованието ми беше съкрушително и за миг дори не бях в състояние да продумам.

— О! — успях да възкликна все пак. — Жалко.

— Жалко, но госпожица Пърси е решила твърдо. Заяви, че й е дошло до гуша да приема в дома си невежи туристи, та да си хвърлят там боклуците. Съжалявам, че Алис ви е подвела — безпомощно сви рамене тя и помежду ни се спусна мъчителна тишина.

Помъчих се да се примиря учтиво, но сега, докато шансът да разгледам замъка Милдърхърст отвътре постепенно се стопяваше, изведнъж се оказа, че не желая нищо друго толкова силно.

— Само че… аз съм голяма почитателка на Реймънд Блайд — чух се да казвам. — Надали щях да работя в издателския бранш, ако не бях прочела „Човека от калта“ още като малка. Дали не би могло… Ако вие ме препоръчате, ако уверите собствениците, че не съм човек, който ще изхвърля отпадъци в дома им…

— Ами… — намръщи се тя и се замисли. — Замъкът е истинска радост за очите, а госпожица Пърси страшно се гордее с дома си… Издателският бизнес, така ли?

Случайно бляскаво хрумване: госпожица Бърд принадлежеше към поколение, за което тези думи криеха блясъка на „Флийт Стрийт“, нищо че всъщност работех в тясна и осеяна с хартии кабинка и се занимавах с доста скучни финансови отчети. Вкопчих се във възможността като удавник за сламка: издателство „Билинг и Браун“, Нотинг Хил. В този момент си спомних за визитните картички, които ми подари Хърбърт в деня на повишението ми. Все забравям да си ги нося с мен, поне не официално, обаче ги използвам да отбелязвам докъде съм стигнала с някоя книга, така че измъкнах една от „Джейн Еър“, която нося в голямата ми чанта, в случай че неочаквано се наложи да чакам на някоя опашка. Подадох визитката като печеливш лотариен билет.

— Заместник-директор — прочете госпожа Бърд и ме огледа над очилата си. — Така, така. — Струва ми се, не си въобразявах прокрадналата се благоговейна нотка в гласа и. Тя притисна с палец ъгълчето на визитната ми картичка, сви устни и кимна кратко и решително. — Добре. Дайте ми минутка да се обадя на скъпите стари сестрички. Ще се опитам да ги убедя да ми позволят да ви разведа днес следобед.

Докато госпожа Бърд говореше приглушено в старомодната слушалка, аз седнах на тапицирания с крепон стол и отворих кафявия хартиен пакет с новите ми книги. Извадих лъскавото издание на „Човека от калта“ и го обърнах отзад. Казаното от мен беше вярно: по един или друг начин срещата ми с историята на Реймънд Блайд беше предопределила целия ми живот. Достатъчно ми беше само да държа книгата в ръцете си и ме изпълваше всепроникващо усещане, че знам точно коя съм.

Корицата на новото издание беше същата като на книгата от библиотеката на Уест Барнс, която мама беше взела преди почти двайсет години, и аз се усмихнах и си обещах да купя голям подплатен плик и да изпратя книгата обратно в библиотеката веднага щом се прибера у дома. Най-сетне един двайсетгодишен дълг щеше да бъде изплатен.

Защото, след като се излекувах от заушки и дойде време да върна книгата на госпожица Пери, тя като че ли беше потънала вдън земя. Колкото и мама да я търси, колкото и пламенно да я уверявах, че случилото се и за мен е загадка, книгата не се появи, нямаше я дори в бъркотията от други липсващи неща под леглото ми. След като беше проведено повсеместно издирване, мама ме заведе в библиотеката, за да направя признанието си лице в лице. Горката мама си навлече един от унищожителните погледи на госпожица Пери и едва не умря от срам, обаче аз бях твърде одързостена от сладостната наслада на притежанието, за да изпитвам вина. Това е първата ми и единствена кражба, но не можех да се спра — чисто и просто книгата и аз трябваше да бъдем заедно.

Телефонната слушалка на госпожа Бърд изтрака пластмасово върху вилката и аз се сепнах. От изопнатото й изражение веднага заключих, че новината е лоша. Изправих се и закуцуках към рецепцията, понеже лявото ми стъпало беше изтръпнало.

— Боя се, че сестрите Блайд днес не се чувстват добре — съобщи ми госпожа Бърд.

— О!

— Най-малката е имала пристъп и лекарят пътува натам да я прегледа.

Постарах се да прикрия разочарованието си. Много е непристойно да даваш израз на личната си неудовлетвореност, когато става дума за болна възрастна жена.

— Това е ужасно. Дано да се оправи.

Госпожа Бърд махна с ръка и прогони загрижеността ми като безобидна, но досадна муха.

— Сигурна съм, че ще се оправи. Още от дете има такива пристъпи.

— Пристъпи ли?

— Изгубено време, така ги наричат. Период, който тя изобщо не помни, обикновено след като се превъзбуди. Свързано е с нещо необичайно в пулса — твърде се ускорява или забавя, не помня, но тя често припада и когато се свести, не помни какво е правила. — Госпожа Бърд стисна устни, обзета от чувство, на което прецени, че е по-добре да не дава израз. — По-големите й сестри ще бъдат заети с нея днес, но никак не искат да ви отпращат. Казаха, че замъкът се нуждае от посетители. Много са ми интересни — честно казано, съм учудена, понеже обикновено не приемат охотно гости. Сигурно понякога се чувстват самотни да си бърборят само трите там, вътре. Затова предложиха да отидем утре предобед, какво мислите?

Гърдите ми се стегнаха притеснено. Не бях планирала да оставам, но мисълта, че ще си тръгна, без да съм разгледала замъка, ме изпълни с дълбоко и внезапно отчаяние. С мрачно разочарование.

— Имаме отменена резервация, така че разполагам със свободна стая, какво ще кажете? — попита госпожа Бърд. — Вечерята е в цената.

Трябваше да наваксам с работата през уикенда, Хърбърт се нуждаеше от колата си, за да отиде в Уиндзор на следващия следобед, пък и не съм човек, който решава просто ей така да пренощува на непознато място.

— Добре — казах, — да вървим.

Милдърхърст на Реймънд Блайд

Госпожа Бърд се зае с документацията — преписваше данни от визитната ми картичка, — а аз промърморих някакви учтивости, отдалечих се и отидох да надзърна през отворената задна врата. Стената на къщата и стените на съседните селскостопански постройки: хамбар, гълъбарник и трета сграда с коничен покрив, която по-късно се научих да наричам пещ за сушене на хмел, оформяха вътрешен двор. В средата имаше кръгъл басейн и две дебели гъски се бяха настанили върху затоплената от слънцето повърхност и се носеха царствено сред вълничките, които се гонеха една друга към облицованите с плочи ръбове. Зад басейна паун проверяваше крайчеца на окосената морава, която отделяше добре поддържания двор от моравата с диви цветя, спускаща се към парка в далечината. Цялата огряна от слънцето градина в рамката на сенчестия вход, на който бях застанала, беше като снимка от пролетен ден някога в миналото, оживял отново.

— Прелестно е, нали? — изненадващо се обади госпожа Бърд зад мен, макар да не бях забелязала кога се е приближила. — Чували ли сте за Оливър Сайкс?

Показах, че не съм, тя кимна и доволно ме осветли по въпроса.

— Бил е архитект, доста известен навремето. Ужасно ексцентричен. Живеел в Съсекс, в Пембрук Фарм, но направил някои подобрения по замъка в началото на двайсети век, малко след като Реймънд Блайд се оженил за пръв път и довел жена си тук от Лондон. Това била една от последните работи на Сайкс, преди да замине на обиколка из Европа. Надзиравал строителството на кръгъл басейн, по-голям от нашия, и свършил огромна работа по рова около замъка: превърнал го в огромен пръстен, където да се къпе госпожа Блайд. Говори се, че била отлична плувкиня, много атлетична. Слагали някакъв… — Тя притисна пръст към бузата си и сбърчи чело. — Някакъв химикал… боже, как се казваше? — Дръпна пръста си и повиши глас: — Бърд?

— Меден сулфат — долетя безплътен мъжки глас.

Отново погледнах към канарчето, което тършуваше за семенца в клетката си, после — към снимките по стените.

— Да, да, точно така — продължи госпожа Бърд невъзмутимо, — меден сулфат, за да бъдат водите небесносини. — Въздъхна. — Но това било много отдавна. За жалост, ровът на Сайкс бил запълнен преди десетилетия, а големият му кръгъл басейн сега принадлежи единствено на гъските. Пълен е с пръст и патешки мръсотии. — Тя ми подаде тежък месингов ключ и потупа пръстите ми да го стисна. — Утре ще отидем до замъка. Обещават хубаво време, а гледката от втория мост е прекрасна. Да се срещнем тук в десет?

— Утре имаш среща с викария, скъпа.

Търпеливият и еклив глас отново долетя до нас, но този път успях да установя откъде идва. Едва забележима вратичка, скрита в стената зад рецепцията.

Госпожа Бърд стисна устни и явно се замисли над тази загадъчна поправка, после кимна бавно.

— Бърд е прав. О, жалко. — После грейна: — Няма нищо. Ще ви оставя напътствия, ще приключа в селото възможно най-бързо и ще се срещнем в замъка. Ще останем само един час. Не искам да се натрапваме по-дълго — госпожиците Блайд са много възрастни.

— Един час е чудесно.

По обед можех вече да пътувам обратно за Лондон.

В стаята ми имаше малко легло с балдахин, разположило се алчно по средата, тясно писалище, сгушено под и малко встрани от прозореца от скрепени с олово късчета стъкло, но гледката беше прекрасна. Стаята беше в задната част на къщата и от прозореца се откриваше моравата, която бях видяла долу. Само че от втория етаж се виждаха по-добре възвишенията към замъка, а над гората различих шпила на кулата, устремен към небето.

Върху бюрото някой беше оставил старателно сгънато одеяло за пикник и кошница с плодове за добре дошла. Денят беше уханен, околността — прелестна, затова си взех един банан, стиснах одеялото под мишница и отново се запътих надолу по стълбите с новата ми книга „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

Във вътрешния двор се носеше сладостно ухание на жасмин и прекрасни бели клонки се спускаха от върха на дървена беседка отстрани на моравата. Едри златни рибки плуваха близо до повърхността на водата в басейна и стрелкаха пълните си телца напред-назад, мъчейки се да уловят следобедното слънце. Беше божествено, но не останах тук. Далечна група дървета ме примамваше и аз се запътих натам през моравата, осеяна с лютичета, поникнали от само себе си сред високите треви. Още не беше съвсем лято, но денят беше топъл и въздухът — сух, затова, докато стигна до дърветата, челото ми беше потно.

Постлах одеялото на една шарена сянка и събух обувките си. Недалече плитък поток ромолеше върху камъните и пеперуди се носеха с полъха на вятъра. Одеялото ухаеше приятно на прах за пране и на стъпкани листа, а когато седнах, високата трева на моравата ме обгърна отвсякъде и се почувствах съвсем самичка.

Облегнах „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ върху коленете си и плъзнах длан по корицата. Имаше поредица от черно-бели снимки, подредени под различен ъгъл, все едно нечия ръка ги е изпуснала и са заснети там, където са паднали. Красиви деца с дрехи от едно време, отдавнашни пикници край блещукащата вода на басейна, редица плувци, които позират до рова, сериозните погледи на хора, за които улавянето на образ върху фотографска хартия е било своеобразно вълшебство.

Отгърнах първата страница и се зачетох.

Първа глава

Човекът от Кент

Някои твърдят, че Човека от калта никога не се е раждал, че съществува открай време точно като вятъра и дърветата, и земята, но грешат. Всички живи същества се раждат, всички живи същества имат дом и Човека от калта не се различава от тях.

Според някои автори светът на художественото произведение е възможност да се изкачат на невиждани планини и да обрисуват велики царства, създадени от въображението. За Реймънд Блайд обаче, както и за още неколцина романисти от неговата епоха, родният дом ще се окаже верен, оплождащ и главен извор на вдъхновение и за живота, и в работата му. Писмата и статиите, писани в продължение на седемдесет и пет години, се отличават с една обща тема: Реймънд Блайд несъмнено е бил домашар, за когото парчето земя, принадлежало на предците му от векове, е отдих, убежище и върховна религия. Редки са случаите, когато домът на един писател толкова недвусмислено се е превръщал в художествена измислица, както в готическата приказка за младежи „Истинската история на Човека от калта“ на Блайд. Но още преди това основно негово произведение замъкът на плодородния хълм насред злачните гори на Кент, обработваемите земи, тъмните шепнещи гори, приятната градина, към която замъкът и до днес гледа, се съюзили, за да превърнат Реймънд Блайд в личността, която става впоследствие.

Реймънд Блайд е роден в стая на втория етаж на замъка Милдърхърст в най-горещия ден от лятото на 1866 година. Той е първородният син на Робърт и Атина Блайд и е кръстен на дядо си по бащина линия, натрупал състояние от златните залежи в Канада. Реймънд е най-големият от четирима братя, най-малкият от които, Тимоти, загива трагично по време на силна буря през 1876 година. Атина Блайд, поетеса, ползваща се с известна слава, е съкрушена от смъртта на най-малкото си дете и малко след погребението на момчето изпада в тежка депресия, от която не се възстановява. Тя слага край на живота си, като се хвърля от кулата на Милдърхърст и оставя след себе си своя съпруг, стиховете и тримата си невръстни синове.

На съседната страница имаше снимка на красива жена с вдигната в сложна прическа тъмна коса, която гледаше към главичките на четири подредени по височина момченца, облегната на прозорец с вертикална рамка. Снимката беше от 1875 година и белееше като много други ранни аматьорски фотографии. Явно най-малкото момченце, Тимоти, беше мръднало, докато е правена снимката, понеже лицето му беше размазано. Горкото момче, дори не е подозирало, че му остават броени месеци живот.

Прегледах бегло следващите няколко абзаца — необщителен викториански баща, обучение в Итън, стипендия в Оксфорд — и така Реймънд Блайд става зрял мъж.

След като завършва Оксфорд през 1887 година, Реймънд Блайд се мести в Лондон, където започва да се занимава с литература, като пише за списание „Пънч“. През следващите десетина години издава дванайсет пиеси, два романа и поетичен сборник за деца, но писмата му сочат, че въпреки професионалните му постижения, не е щастлив от живота си в Лондон и копнее за пищната провинция от своето детство.

Можем да предположим, че градският живот става по-поносим за Реймънд Блайд след женитбата му през 1895 година за госпожица Мюриъл Палмърстън, която се ползва с огромно възхищение и за която се твърди, че е „най-красивата дебютантка за годината“. Писмата му наистина говорят за рязък подем на духа от онова време. Общ познат представя Реймънд Блайд на госпожица Палмърстън и според свидетелствата на всички бракът им е добър. Двамата обичат заниманията на открито и фотографията, красива двойка са и многократно се появяват в светските новини.

След смъртта на баща си през 1898 година Реймънд Блайд наследява замъка Милдърхърст и заедно с Мюриъл се завръща у дома. Много разкази от този период говорят, че двамата отдавна искат да станат истинско семейство, и наистина, когато се местят в Милдърхърст, Реймънд Блайд съвсем открито изразява в своите писма тревогата си, че още не е станал баща. Тази радост обаче няма да споходи двойката още няколко години и през 1905-а, Мюриъл в писмо споделя с майка си своя мъчителен страх, че двамата с Реймънд може би в крайна сметка няма да бъдат „благословени с рожби“. Вероятно с огромна радост и може би с известно облекчение четири месеца след въпросното писмо тя пише отново на майка си и й съобщава, че вече „носи дете“. Всъщност две деца, както се оказва: след тежка бременност и продължително залежаване през януари 1906 година Мюриъл ражда близначки. Писмата на Реймънд Блайд до братята му сочат, че това е най-щастливият период от живота му, а семейният албум с изрезки изобилства от фотографски доказателства за бащината му гордост.

На следващите две страници имаше различни снимки на двете момиченца. Двете несъмнено много си приличаха, но едната беше по-мъничка и фина от другата и се усмихваше не толкова уверено колкото сестричката си. На последната снимка мъж с чуплива коса и мило лице седеше на тапициран стол с по едно облечено в дантели бебе на всяко коляно.

Нещо в позата му — грейналите му очи може би или нежно притиснатите му към ръчичките на момичетата длани — подсказваше дълбоката му обич към двечките и докато се взирах внимателно, ми хрумна каква рядкост е да намериш снимка от онова време, на която бащата е заснет с дъщерите си по домашному и непосредствено. Нежна обич към Реймънд Блайд изпълни сърцето ми и продължих да чета.

Но всички събития са толкова радостни. Мюриъл Блайд загива една зимна вечер през 1910 година, когато нажежен до червено въглен от камината, до която седи тя, прехвърча над паравана и пада в скута й. Шифонът на роклята й бързо се възпламенява и тя изгаря, преди някой да успее да й се притече на помощ. След това пожарът унищожава източната кула на замъка Милдърхърст и огромната семейна библиотека на рода Блайд. Изгарянията на госпожа Блайд са сериозни и макар да я увиват във влажни превръзки и да я лекуват най-добрите лекари, месец по-късно тя умира от тежките си рани.

Скръбта на Реймънд Блайд след смъртта на съпругата му е толкова дълбока, че няколко години след това той не успява да публикува нито дума. Според някои източници е страдал от съкрушителна писателска блокада, а според други се затворил в кабинета си и отказвал да пише. Отворил помещението едва когато започнал работа над прочутия си роман „Истинската история на Човека от калта“, плод на интензивен труд през 1917 година. Историята е изключително популярна сред младите читатели, но мнозина критици съзират в нея алегория на Първата световна война, в която толкова много хора изгубили живота си сред калните поля на Франция, и по-специално, прокарват паралели между името Човек от калта и огромния брой войници далече от родината си, които се опитват да се върнат у дома при семействата си след страховитите кланета. Реймънд Блайд също е ранен във Фландрия през 1916 година и е изпратен у дома в Милдърхърст, където се възстановява под грижите на частни медицински сестри.

Липсата на самоличност на Човека от калта, а също опитът на разказвача да научи забравеното истинско име на това същество и неговото място и положение в историята, също биват възприемани като проява на почит към многобройните неизвестни воини от Първата световна война и към усещането за непригодност, което терзае Реймънд Блайд след завръщането му.

Колкото и научни изследвания да са посветени на тази дискусия, истината за вдъхновението, родило „Човека от калта“, си остава загадка. Реймънд Блайд е известен със сдържаността по отношение на написването на романа и казва само, че той е „дар“, че „музата го е посетила“ и че историята му е била поднесена в своята цялост. Може би в резултат на това „Истинската история на Човека от калта“ е един от малкото романи, успели да завладеят и да задържат интереса на читателите, и придобили почти митично значение. Учени от много страни все още разпалено обсъждат различни въпроси, свързани с написването на романа и с различните влияния върху него, но вдъхновението, на което се дължи „Човека от калта“, е една от най-дълговечните загадки на двайсети век.

Литературна загадка. Студена тръпка пробяга по гръбнака ми, докато повтарях думите едва чуто. Харесвах „Човека от калта“ заради историята и заради начина, по който изборът на думите ме караше да се чувствам, докато чета книгата, но всичко ставаше още по-хубаво сега, когато вече знаех, че написването на книгата е обвито в загадъчност.

Макар че до този момент Реймънд Блайд се е ползвал с уважение като писател, огромният успех на „Истинската история на Човека от калта“ в търговско отношение и като мнения на критиката засенчва предишните му творби и оттам нататък той се прочува като автора на любимия на цял народ роман. Постановката от 1924 година на „Човека от калта“ в лондонския Уест Енд му спечелва още по-широка публика, но въпреки многобройните молби на своите читатели Реймънд Блайд отказва да напише продължение. Романът е посветен първо на двете му дъщери близначки, Пърсифон и Серафин, но в по-късните издания е добавен още един ред, съдържащ инициалите на двете му съпруги: М. Б. и О. С.

Защото освен триумфа в професионално отношение Реймънд Блайд изживява подем и в личния си живот. Той се жени повторно през 1919 година за жена, на име Одет Силвърман, с която се запознава на прием в Блумсбъри, организиран от лейди Лондондъри. Произходът на госпожа Силвърман бил скромен, но талантът й като изпълнител на арфа й осигурява достъп до социални събития, които в противен случай със сигурност щели да останат недостъпни за нея. Годежът е кратък, а бракът предизвиква лек скандал в обществото заради напредналата възраст на младоженеца и младостта на булката — той е прехвърлил петдесет, а тя е на осемнайсет, само пет години по-голяма от дъщерите му от първия брак, — и заради различното им потекло. Носят се слухове, че Реймънд Блайд бил омагьосан — от младостта на Одет Силвърман и от нейната красота. Двойката се бракосъчетава в параклиса на Милдърхърст, отворен тогава за пръв път след смъртта на Мюриъл Блайд.

Одет ражда дъщеря през 1922 година. Детето е кръстено Джунипър, а хубостта му се вижда на многобройните останали от този период снимки. И отново въпреки непрекъснатите шеговити подмятания за липсата на син и наследник, писмата на Реймънд Блайд от този период сочат, че новото попълнение в семейството го радва. За жалост, щастието му е кратко, понеже на хоризонта вече се скупчват буреносни облаци. През декември 1924 година Одет умира от усложнения по време на ранния стадий на втората си бременност.

Нетърпеливо обърнах страницата и се натъкнах на две снимки. На първата Джунипър Блайд, вероятно четиригодишна, седеше с изпънати напред крака и скръстени глезени. Беше боса и от изражението й ставаше ясно, че е изненадана — и не е щастлива, — уловена в миг на самотен размисъл. Гледаше към обектива с бадемовидните си, леко раздалечени очи. В комбинация с тънката й руса коса, с луничките, осеяли чипото й носле, и с решителната й тясна устичка, очите й създаваха усещането за неправомерно придобито познание.

На другата снимка Джунипър беше млада жена, годините, сякаш се бяха изнизали за броени секунди и същият котешки поглед посрещаше обектива, но на едно вече зряло лице. Лице с огромна, но странна хубост. Помня как мама описа жените в общинската зала, които отстъпили назад при появата на Джунипър, как описа нейното излъчване. Сега, докато гледах тази снимка, можех да си го представя. Тя беше интригуваща и потайна, разсеяна и хитра едновременно. Чертите й, взети поотделно, искриците и проблясъците на емоции и интелект се съчетаваха в неустоимо цяло. Прегледах съпътстващия текст, търсейки някаква дата — април 1939 година. Същата година, в която моята дванайсетгодишна майка щеше да се срещне с нея.

След смъртта на втората си съпруга Реймънд Блайд се оттегля в кабинета си. Обаче освен кратки очерци за „Таймс“ той не издава нито едно значимо произведение. Макар че преди смъртта си Блайд работи над ново произведение, то не е, както се надяват мнозина, продължение на „Човека от калта“, а е по-скоро научен трактат за нелинейната природа на времето, обяснение на собствените му теории, познати на читателите от „Човека от калта“, за способността на миналото да прониква в бъдещето. Произведението остава недовършено.

В късните години от живота на Реймънд Блайд здравето му се влошава и той е убеден, че Човека от калта от прочутото му произведение е оживял, че го преследва и измъчва. Разбираем — макар и въображаем — страх, като се има предвид, че литанията на трагичните събития е сполитала повечето му любими същества. Страх, споделян от мнозина посетители в замъка. Разбира се, повечето хора очакват в един стар замък да изобилстват смразяващите кръвта истории и е съвсем естествено популярен роман като „Истинската история на Човека от калта“, чието действие се развива между стените на замъка Милдърхърст, да предизвикват подобни теории.

Реймънд Блайд приема католицизма в края на трийсетте години на двайсети век и през последните години от живота си се среща единствено със своя свещеник. Умира на 4 април 1941 година, петък, след като полита от кулата на Милдърхърст — същата съдба, отнела живота и на майка му шейсет и пет години по-рано.

В края на главата имаше още една снимка на Реймънд Блайд. Беше съвсем различна от първата — усмихнатият млад баща с двете близначки на коленете — и докато я разглеждах, си припомних разговора си с Алис от книжарницата. И по-конкретно, предположението й, че психическото разстройство, което измъчва Джунипър Блайд, се предава по наследство в семейството. Защото този човек, този Реймънд Блайд не излъчваше задоволството и лекотата, толкова осезаеми на първата снимка. Напротив, той изглеждаше обзет от мъчително безпокойство: очите му бяха тревожни, устните му бяха стиснати, брадичката му беше напрегната. Датата на снимката беше от 1939 година, когато Реймънд трябва да е бил на седемдесет и три години, но не само възрастта бе издълбала дълбоките бръчки по лицето му: колкото повече се взирах в снимката, толкова повече се уверявах в това. Докато четях, си помислих, че авторката на биографията вероятно се изразява метафорично, когато пише, че Реймънд Блайд е имал натрапчиви мисли, но сега разбрах, че не е така. Мъжът на снимката носеше уплашената маска на продължителното вътрешно терзание.

Здрачът се стовари тежко край мен и изпълни падината между възвишенията и горите на имението Милдърхърст, пролази по полето и погълна светлината. Снимката на Реймънд Блайд се разтвори в мрака и аз затворих книгата. Обаче не си тръгнах. Още не. Вместо това се загледах през пролуката между дърветата към замъка върху хребета на възвишението, към черния силует под мастиленото небе. И трепетно си помислих, че на следващата сутрин ще прекрача прага му.

Героите от замъка бяха оживели днес следобед пред мен, бяха ми влезли под кожата, докато четях, и сега имах чувството, че ги познавам открай време. Че макар случайно да попаднах в селцето Милдърхърст, имаше нещо много уместно в присъствието ми. Изпитах същото, когато за пръв път прочетох „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ и „Студен дом“. Сякаш историята вече ми беше позната, сякаш тя потвърди нещо, което винаги съм подозирала по отношение на света: че той ме очаква да го открия в собственото ми бъдеще.

Пътешествие из останките от една градина

Ако затворя очи, все още виждам сияйното сутрешно небе върху клепачите си: слънцето на ранното лято, леещо се от ясносинята небесна твърд. Споменът се откроява в паметта ми вероятно защото следващия път, когато видях Милдърхърст, сезоните се бяха сменили и градините, горите и полето бяха под мантията на металните есенни тонове. Но не и онзи ден. Докато потеглях за Милдърхърст с подробните указания на госпожа Бърд в ръка, се оживих от поривите на отдавна погребано желание. Всичко се прераждаше: птича песен багреше въздуха, бръмченето на пчелите го сгъстяваше, а топлото слънце ме примамваше нагоре по хълма към замъка.

Вървях ли, вървях и точно когато започнах да се опасявам, че има опасност безнадеждно да се изгубя сред дърветата на безкрайната гора, излязох пред ръждясала врата и се озовах пред един занемарен басейн. Беше голям и кръгъл, поне десетина метра в диаметър — веднага разбрах, че това е басейнът от разказа на госпожа Бърд, проектиран от Оливър Сайкс, когато Реймънд Блайд е довел в замъка първата си съпруга. В много отношения приличаше на по-малкия във фермерската къща, но на мен ми направиха впечатление разликите. Ако басейнът на госпожа Бърд блещукаше весело под слънцето и грижливо поддържаната морава обгръщаше плътно перваза му от пясъчник, този басейн отдавна беше оставен на самотек. Камъните по ръба му бяха покрити с мъх, помежду им бяха зейнали празнини и в момента басейнът беше обграден от блатничета и маргаритки — жълти личица, които се съревноваваха за разпокъсаната слънчева светлина. По повърхността имаше диворасли водни лилии, листата им се прихлупваха едно върху друго и топлият ветрец браздеше басейна, сякаш бе покрит с огромна люспеста рибена кожа. Буйно пораснала, екзотична аномалия.

Не виждах дъното на басейна, но се досещах колко е дълбок. В далечния край беше поставена дъска за скачане — избеляла, нацепена и с ръждясали пружини. Цялото приспособление се крепеше сякаш по щастлива случайност. От клона на огромно дърво, на две въжета висеше дървена люлка, обездвижена сега от вейките на бодлива калина, оплели се с люлката от горе до долу.

Трънаците не се бяха задоволили само с въжетата — с огромно удоволствие бяха прораснали безконтролно навсякъде из необикновената и изоставена просека. Отвъд плетеница от алчна зеленина забелязах малка тухлена постройка, вероятно съблекалня, а върхът на покрива й стърчеше над растителността. На вратата имаше катинар, съвсем ръждясал, а когато открих прозорците, установих, че са покрити с дебел пласт мръсотия, която не можех да избърша. Отзад обаче имаше счупено стъкло с туфичка сива козина, закачила се на най-острото връхче, така че можех да надникна. И разбира се, го сторих, без да губя повече време.

Прах, толкова плътна, че усещах мириса й от мястото си, напластявана с десетилетия, покриваше пода и всичко останало. Стаята беше осветена неравномерно благодарение на таванските прозорчета — дървените капаци на някои от тях липсваха, други висяха накриво на пантите си, а трети бяха захвърлени долу на пода. През пролуките проникваха фини прашинки и се точеха като ленти на сумрачната светлина. На една полица имаше хавлиени кърпи, чийто истински цвят бе невъзможно да отгатнеш, а на елегантна врата в далечния край на помещението се четеше надпис „Съблекалня“. От другата страна тънко перде розовееше и потрепваше пред няколко натрупани един върху друг шезлонга — сигурно от доста време се ветрееше така незабелязано.

Отстъпих назад и неочаквано долових шума от стъпките си по нападалите листа. Просеката беше просмукана от тайнствена тишина, макар че все пак се чуваше тихият плясък на водата по листата на водните лилии, и за един кратък миг си представих какво е било това място като ново. Над сегашната занемареност се прокрадна деликатен нов пласт: смеещи се хора със старомодни бански костюми, които постилаха кърпите си, отпиваха от напитките си, скачаха от дъската и телата им се извиваха в дълга ниска дъга над прохладната вода…

И после видението изчезна. Примигнах и отново се озовах самичка пред обраслата с храсталаци сграда. Смътна атмосфера на неназовимо съжаление. Защо, запитах се, е изоставен басейнът? Защо последният отдавнашен обитател е вдигнал ръце от това място, заключил е всичко, отишъл си е и повече не се е върнал? Трите госпожици Блайд вече бяха възрастни, но невинаги е било така. През многото години, откакто живеят в замъка, със сигурност е имало горещи лета, когато е превъзходно да поплуваш на такова място…

Щях да получа отговор на въпросите ми, но след време. Щях да науча и други неща, тайни неща, отговори на въпроси, които в момента дори не ми беше хрумнало да задавам. Но тогава всичко все още предстоеше. Докато стоях в далечната градина на замъка Милдърхърст онази сутрин, успях да се отърся от тези размисли и да насоча вниманието си към предстоящата задача. Понеже, докато оглеждах басейна, не само времето на срещата ми с госпожиците Блайд наближаваше, но ме загложди и усещането, че изобщо не би трябвало да съм в тази просека.

Препрочетох внимателно указанията на госпожа Бърд. Точно както предполагах: изобщо не споменаваше за никакъв басейн. Според нейните указания в момента трябваше да приближавам южната фасада на замъка и да минавам между две величествени колони.

Тревогата бавно потъна към дъното на корема ми като камъче.

Това не беше южната морава. Не виждах никакви колони.

И макар да не се учудвах, че съм се изгубила — в състояние съм да се изгубя дори в Хайд Парк, — беше ужасно дразнещо. Времето ме притискаше и май нямах голям избор, освен да се върна обратно, откъдето идвах, после да продължа да се изкачвам и да се надявам на най-добрия възможен изход.

От другата страна на басейна имаше порта, а зад нея — стръмни каменни стълби, изсечени в обраслия с растителност склон. Бяха поне сто стъпала, всяко потънало в другото отдолу, сякаш цялото построение се бе повдигнало в дълбока въздишка. Траекторията обаче беше обещаваща, затова тръгнах да се изкачвам. Реших, че е въпрос на логика. Замъкът и сестрите Блайд бяха на върха, така че ако се катеря, в крайна сметка щях да стигна до тях.

Може би някъде по това време започнах да мисля за тях по този начин: думата „сестрите“ изникна пред името Блайд, нещо като Братя Грим, и аз нищо не можех да направя. Нещата се случват по странен начин. Преди писмото от Джунипър дори не бях чувала за замъка Милдърхърст, а сега той ме привличаше, както големият ярък пламък привлича мушичка. Разбира се, отначало всичко беше свързано с майка ми, с изненадващата новина за нейната евакуация, със загадъчния замък с готическото име. После се появи и връзката с Реймънд Блайд — това беше мястото, където се бе родил Човека от калта, за бога! Но сега, колкото повече се приближавах към този пламък, осъзнах, че нещо ново вълнува и ускорява пулса ми. Може би се дължеше на нещата, които прочетох, или на сведенията, които госпожа Бърд ми изсипа на закуска сутринта, но в даден момент се заинтригувах от самите сестри Блайд.

Трябва да призная, че по принцип се интересувам от отношенията между братя и сестри. Близостта помежду им едновременно ме интригува и отблъсква. Общите гени, произволното и понякога несправедливо разделяне на наследството, неизбежността на връзката. Самата аз знам малко за нея. Някога имах брат, но не задълго. Погребахме го, преди да го опозная, а когато успях да навържа достатъчно неща, за да усетя липсата му, онова, което беше останало от него, беше чинно скътано някъде. Два акта — един за раждане и един смъртен — в тъничка папка в шкафа, малка снимка в портфейла на баща ми, още една в кутията за бижута на майка ми — само това бе останало и казваше: „Аз бях тук!“. Освен спомените и скръбта на родителите ми, разбира се, но те не споделяха тези неща с мен.

Не искам да ви карам да се чувствате неудобно или да ме съжалявате, а само да кажа, че макар да не беше останало почти нищо веществено или паметно, с помощта на което да извикам в паметта си образа на Даниъл, през целия си живот усещах връзката помежду ни. Невидима нишка ни свързва точно както денят е свързан с нощта. Винаги е било така, дори когато бях малък. Ако аз бях присъствие в дома на родителите ми, той беше отсъствие. Неизречено изречение всеки път когато бяхме щастливи: Само и той да беше тук; всеки път когато ги разочаровах: Той не би направил така; при всяко начало на учебната година: Това щяха да бъдат неговите съученици, онези големи деца ей там. Отнесените им погледи, които улавях понякога, когато си мислеха, че са сами.

Не твърдя, че любопитството ми към сестрите Блайд има много общо с Даниъл — ако изобщо има нещо общо. Не и пряко. Обаче тяхната история е толкова красива: двете по-големи сестри се отказват от собствен живот, за да се погрижат за най-малката сестра — с разбито сърце, с помътен ум, страдаща от несподелена любов. Питах се какво ли е било, дали Даниъл щеше да бъде човек, на когото бих поверила живота си. Не можех да престана да мисля за онези сестри, разбирате ли, за трите заедно, обвързани по този начин. Как остаряват, повяхват, прекарват дните си във фамилната си къща като последните представители на едно благородно и обвито с романтика семейство.

Катерех се внимателно, все по-нагоре и по-нагоре, минах покрай един поизронен слънчев часовник, покрай редица търпеливи урни върху безмълвни пиедестали, покрай две каменни сърни, извърнали глави от занемарените храсти, докато най-сетне стигнах и последното стъпало и земята се изравни. Пред мен се проточи оформена алея между възлести овошки и ме подмами да продължа напред. Градината, изглежда, имаше план, така си помислих онази сутрин, сякаш някой беше издал нареждане и градината ме очакваше, нямаше да допусне да се изгубя, правеше всичко възможно да стигна до замъка.

Това са сантиментални глупости, разбира се. Допускам, че стръмното изкачване леко ме е замаяло и ме е навело на ужасно помпозни мисли. Така или иначе, се почувствах преливаща от жизненост. Бях неустрашима (макар и доста потна). Авантюристка, напуснала собственото си време и пространство, и продължавах напред, за да се превърна в завоевателка… Е, за да завоювам поне едно нещо. Нищо че тази конкретна мисия щеше да приключи с три старици и обиколка на провинциална благородническа къща, и може би с покана за чай, ако ми провървеше.

Подобно на басейна, тази част на градината отдавна беше оставена без грижи и докато минавах през тунела от арки, имах усещането, че пристъпвам в древния скелет на някакво грамадно, отдавна мъртво чудовище. Над мен стърчаха огромни ребра, които ме покриваха, а дългите им издължени сенки ми създаваха илюзията, че извивката им продължава и под нозете ми. Побързах да стигна до края, но когато се озовах там, се заковах на място.

Там пред мен, под мантия от сянка въпреки горещия ден се извисяваше замъкът Милдърхърст. Задната му фасада, установих смръщено, докато оглеждах помощните постройки, оголените водосточни тръби, отчетливата липса на всякакви колони, морава или алея за автомобили.

И тогава се досетих точно защо съм се изгубила. Бях изпуснала по-ранен завой и в крайна сметка бях свърнала надясно покрай гористия склон на хълма и се бях приближила към замъка от север, а не от юг.

Все пак всичко е добре, когато свършва добре. Успях да се добера относително невредима и бях сигурна, че не съм закъсняла оскърбително много. Нещо повече, забелязах ивица диви треви, която се увиваше около оградените със зидове градини на замъка. Тръгнах по нея и най-сетне — с победоносни фанфари — се озовах пред колоните, които ми описа госпожа Бърд. От другата страна на моравата, точно където би трябвало да се намира, беше предната фасада на замъка Милдърхърст, която се извисяваше високо, високо към слънцето.

Безмълвното и непрестанно натрупване на годините, което долових, докато се катерех през градината, тук беше още по-наситено и се стелеше като мрежа край замъка. Сградата притежаваше драматично изящество и определено не бе забелязала, че съм нахлула в територията й. Отегчените прозорци, които се отваряха вертикално, гледаха някъде отвъд мен, към Ламанша, с уморена неизменност на изражението, която засили усещането ми за преходност, за мимолетност, за това, че величествената сграда е виждала много други неща, откакто съществува, та да обръща внимание на мен.

Ято скорци отлетяха от върха на комините, закръжиха в небето и се понесоха към долината, където се гушеше къщата на госпожа Бърд. Шумът и движението бяха някак странно смущаващи.

Проследих птиците с очи, докато се плъзгаха над върхарите на дърветата и се насочваха шумно към дребните покриви с червени керемиди. Фермерската къща ми се струваше ужасно далече и ме обзе странното чувство, че докато съм се изкачвала по гористия склон, някъде съм пресякла невидима граница. Бях там, а сега съм тук, но това се дължеше на по-сложно явление от простичката смяна на местоположението.

Обърнах се назад към замъка и видях, че голямата задна врата под ниската арка на кулата е широко отворена. Странно, че не я забелязах преди.

Тръгнах през тревата, но когато стигнах до каменните предни стълби, се поколебах. До поочуканата с времето мраморна хрътка седеше нейният потомък от плът и кръв — черно куче, което впоследствие щях да науча, че се нарича лърчър^[2]. Явно ме е наблюдавало и през цялото време, докато съм била на моравата.

Сега стоеше, препречило пътя ми, и ме преценяваше с тъмните си очи. Не исках, не можех да продължа. Дишах плитко и изведнъж ми стана студено. Но не се страхувах. Трудно ми е да го обясня, обаче сякаш кучето беше лодкарят или някакъв старомоден иконом, чието разрешение ми беше нужно, за да продължа.

Кучето се приближи към мен с неотлъчно вперен поглед и безшумни стъпки. Леко се отърка във върховете на пръстите ми, после се обърна и избяга с големи подскоци. И изчезна през отворената врата, без да поглежда назад.

Като че ме канеше да го последвам.

Три повехнали сестри

Πонякога да сте се чудили как мирише един отрязък време? И аз не бях, не и докато не стъпих в замъка Милдърхърст, но вече определено знам. На мухъл и на амоняк, с щипка лавандула и доста прах, следствие от разпадането на много стара хартия. Има и още нещо, нещо в основата на всичко, нещо почти прогнило или сварено, но не точно. Отне ми известно време да разбера каква е тази миризма, но като че ли вече знам. Така мирише миналото. Мислите и сънищата, надеждите и болките, всички попарени заедно и ферментиращи бавно на застоялия въздух, без да могат дори да се разнесат изцяло.

— Ехо? — провикнах се и зачаках отговор на поздрава ми на върха на широкото каменно стълбище. Мина време и понеже никой не дойде, отново го казах, този път по-силно: — Ехо? Има ли някого?

Госпожа Бърд ми каза да влизам: сестрите Блайд ни очаквали, а тя щяла да ме намери вътре. Всъщност жената много се постара да ми внуши да не тропам на вратата и да не звъня на звънеца, нито по някакъв друг начин да оповестявам пристигането си. Аз се колебаех — там, откъдето идвах, да влезеш тихомълком, се равняваше едва ли не на нахлуване без позволение, — но направих каквото ми поръча тя: прекосих каменния портик, минах по сводестия проход и влязох в кръглата стая отвъд него. Нямаше прозорци и беше сумрачно, макар че таванът беше много висок и представляваше нещо като висок купол. Някакъв шум привлече вниманието ми към облия таван, където една бяла птичка беше влетяла през покривните греди и сега кръжеше в сноп прашна светлина.

— Така, така.

Гласът се разнесе от лявата ми страна, аз бързо се извърнах — на около три метра от мен на прага на една врата видях да стои много възрастна жена, а лърчърът бе на пост до нея. Беше слаба, но висока, облечена с пола от туид и риза с копчета, почти мъжка по стил. Годините бяха направили пола й доста неопределен и извивките на тялото й отдавна бяха заличени. Косата се беше отдръпнала от челото и вече бе къса, побеляла около ушите и някак жилаво упорита, яйцевидното й лице беше бдително и интелигентно. Когато се приближих, установих, че веждите й са изцяло оскубани, а след това са нарисувани — две черти с цвета на стара кръв. Ефектът беше драматичен, макар и малко зловещ.

Тя бе леко приведена напред и се облягаше на елегантен бастун с абаносова дръжка.

— Вие сигурно сте госпожица Бърчил.

— Да — протегнах ръка аз, внезапно останала без дъх. — Едит Бърчил. Здравейте.

Студени пръсти леко се притиснаха към моите и кожената каишка на часовника й безшумно прилепна за китката й.

— Мерилин Бърд от фермата ми съобщи, че ще дойдете. Казвам се Пърсифон Блайд.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Откакто научих за замъка Милдърхърст, страшно искам да го разгледам отвътре.

— Така ли? — Устните й рязко се извиха в остра като фиба за коса усмивка. — Питам се защо.

Разбира се, това беше моментът да й разкажа за мама, за писмото, за това, че е била евакуирана тук като малка. Да видя как лицето на Пърси Блайд грейва, да си разказваме новини и истории за отминали неща, докато вървим. Би било съвсем естествено и точно затова донякъде изненадано се чух да казвам:

— Четох за замъка в една книга.

Тя издаде някакъв звук, едно незаинтересувано „ах“.

— Чета много — додадох бързо, като че ли едно правдиво уточнение би могло да омаловажи една лъжа. — Обичам книгите. Работя с книги. Книгите са моят живот.

Смръщеното й изражение се отпусна при този безвреден отговор и по него се изписа леко учудване. Първата дребна лъжа беше достатъчно ужасна, а допълнителните биографични пикантерии бяха със сигурност нелепи. Не знам защо просто не казах истината: беше много по-интересна, а и много по-откровена. Може би се дължеше на незрялото ми детинско желание това усещане да си бъде само мое, да не бъде повлияно от пристигането тук на майка ми петдесет години по-рано. Така или иначе, понечих да отстъпя, но Пърсифон Блайд вече ми беше дала знак да я последвам в мрачния коридор, по който поеха тя и кучето. Крачеше равномерно и уверено, с леки стъпки, а бастунът сякаш просто изразяваше възхищението си към почтената й възраст.

— Точността ви поне ми допада — долетя гласът й до мен. — Ненавиждам закъсненията.

Продължихме да крачим в мълчание — дълбоко и все по-задълбочаващо се. С всяка стъпка външните шумове заглъхваха все по-категорично: дърветата, птиците, далечното ромолене на някакъв поток. Шумове, които дори не съзнавах, че чувам, докато не изчезнаха и не оставиха подире си странен въздушен вакуум, толкова пълен, че ушите ми забучаха и започнаха да създават свои собствени привидения, за да запълнят празнината: шепот, сякаш деца си играят, преструвайки се на змии.

Щях добре да опозная тази изолираност на вътрешността на замъка. Как звуковете, миризмите, гледките, ясни извън стените, изведнъж засядат в стария камък и не могат да си пробият път навътре. Сякаш през вековете порестият пясъчник беше попил всичко до краен предел, беше затворил като в капан минали впечатления — като цветята, съхранени и забравени между страниците на книга от деветнайсети век — и така беше създал безусловна бариера между вътре и вън. Във въздуха навън може и да се носят намеци за лютичета и за прясно окосена трева, но вътре миришеше само на натрупано време, на калното притаено дихание на вековете.

Подминахме няколко мъчително вълнуващи заключени врати и накрая, в дъното на коридора, точно преди да завием и да потънем в още по-плътен сумрак, стигнахме до открехната врата. Отвътре се усмихваше тънка ивичка светлина, която се превърна в широка усмивка, когато Пърси Блайд бутна вратата с бастуна си.

Отстъпи назад и кимна рязко, за да ме пропусне да вляза първа.

Озовах се в салон, гостоприемно различен от тъмния коридор с дъбова ламперия, по който дойдохме: жълтите тапети по стените сигурно някога са били изключително ярки, но вече бяха избледнели, спираловидните им фигури се бяха укротили до апатична отмала, а грамаден килим в розово, синьо и бяло — не можех да преценя дали е избелял, или протъркан — се простираше почти плътно до первазите на пода. Срещу богато декорираната камина имаше тапицирано канапе, някак необикновено ниско и дълго, съхранило следите на хиляди тела и тъкмо поради това изглеждаше още по-удобно. До него имаше шевна машина „Зингер“, в която беше пъхнато парче син плат.

Лърчърът мина покрай мен и се настани свойски на една овча кожа, просната в основата на изрисуван параван на поне двеста години. Беше нарисувана сцена с кучета и млади петли, а маслинените и кафявите тонове на фона изсветляваха и се сливаха в обща приглушена тоналност, така че небето отзад бе обгърнато в постоянен здрач. Участъкът зад лърчъра беше почти изцяло протъркан.

На обла маса наблизо жена на същата възраст като Пърси седеше с наведена глава над лист хартия — остров насред море от парченца за скрабъл. Носеше големи очила за четене, които непохватно свали, щом ме видя, прибра ги в скрит джоб на дългата си копринена рокля и се изправи. Очите й се оказаха сиво-сини, веждите й — доста обикновени — нито извити, нито прави, нито къси, нито дълги. Ноктите й обаче бяха лакирани в яркорозово в тон с червилото и с едрите цветя от десена на роклята й. Макар да беше облечена различно, тя беше спретната като Пърси и явно старомодно държеше на добрия външен вид, макар дрехите й изобщо да не бяха старомодни.

— Това е сестра ми Серафин — представи я Пърси и застана до нея. — Сафи, това е Едит — каза тя твърде силно.

Сафи потупа ухото си с пръстите на едната си ръка.

— Няма нужда да крещиш, скъпа Пърси — долетя тихият й мелодичен глас, — сложила съм си апаратчето. — Тя ми се усмихна стеснително и примигна, нуждаейки се от очилата, които бе свалила от суета. Беше висока като близначката си, но може би заради някакъв номер, погоден от роклята, от светлината или пък от позата й, не изглеждаше така. — Старите навици трудно те напускат — каза тя. — Пърси все командори. Аз съм Сафи Блайд и наистина ми е много приятно да се запознаем.

Приближих се, за да поема протегнатата й ръка. Жената беше точно копие на сестра си, или поне някога е било така. Изминалите осемдесет и няколко години бяха вдълбали различни бръчки по лицата им, но времето се бе отнесло по-милостиво, по-меко към Сафи. Тя изглеждаше точно като възрастната господарка на имението и аз тутакси изпитах към нея нежна обич. Пърси беше страховита, а Сафи ми внушаваше мисли за овесени бисквити и за плътна релефна хартия с красиви мастилени заврънкулки. Странно как с напредването на годините характерът на човек се надига отвътре и оставя своя отпечатък.

— Госпожа Бърд се обади — каза Сафи. — Боя се, че са я задържали в селото по работа.

— О!

— Беше изпаднала в ужасна паника — продължи безизразно Пърси. — Но аз я уверих, че с радост ще ви разведа из замъка лично.

— С огромна радост — усмихна се Сафи. — Сестра ми обича тази къща, както другите хора обичат съпрузите си. Ужасно й е приятно да се хвали с нея. И има защо. Всичко в това старо място се дължи на нея — не се е занемарило само благодарение на годините неуморен труд от нейна страна.

— Направих необходимото, за да не ни се срути на главите. Нищо повече.

— Сестра ми е скромна.

— А моята е упорита.

Това мъмрене явно беше обичайна част от общуването им, понеже двете млъкнаха и ми се усмихнаха. За миг застинах смаяно, спомних си снимката от „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и се зачудих коя от тези възрастни дами е по-малката близначка, после Сафи се пресегна и хвана ръката на Пърси.

— Сестра ми се грижи за нас през целия ни живот — каза тя, обърна се и погледна към профила на близначката си с такова възхищение, че веднага разбрах — тя беше по-малкото и по-слабичкото момиче на онази снимка, чиято усмивка трептеше неуверено пред обектива на фотоапарата.

Тази допълнителна похвала не допадна особено на Пърси, която погледна часовника си и промърмори:

— Както и да е. Не ни остава още много.

Винаги е трудно да намериш отговор, когато много възрастен човек започне да говори за смъртта и за нейната надвиснала неизбежност, затова направих същото, което правя, когато Хърбърт намекне, че „някой ден“ ще наследя „Билинг и Браун“: усмихнах се, все едно не съм чула добре, и разгледах по-внимателно огрения от слънцето еркерен прозорец.

И тогава забелязах третата сестра — Джунипър. Седеше неподвижно като статуя в избеляло зелено плюшено кресло и гледаше през отворения прозорец към ширналия се отпред парк. Тъничка струйка цигарен дим се издигаше от един кристален пепелник и омекотяваше образа й. За разлика от дрехите на сестрите й, нейните нито бяха хубави, нито й стояха добре. Беше облечена като всички болни хора по света: блуза не по мярка, пъхната плътно във високо вдигнати безформени панталони, а скутът й беше осеян с мазни петна там, където се беше капала.

Може би Джунипър усети погледа ми, понеже лекичко се извърна към мен — само страничната част на лицето си. Забелязах, че окото й е изцъклено и неспокойно, явно вземаше силни лекарства, а когато ми се усмихна, по нищо не пролича, че ме е видяла — просто продължи да гледа, все едно пробива дупка в мен.

Докато я наблюдавах, долових тихичък звук, на който не бях обърнала внимание досега. Малък телевизор върху лека масичка под прозореца. Предаваше американски ситком, а смехът на зрителите накъсваше постоянната глъчка от нахакания диалог с периодичното изпращяване на статично електричество. Изпитах познато усещане: този телевизор, топлият слънчев ден, неподвижният застоял въздух — носталгичен спомен за гостуванията ми при баба през ваканциите, когато ми беше позволено да гледам телевизия денем.

— Какво правиш тук?

Приятните спомени за баба се натрошиха на парчета под внезапния леден удар. Джунипър Блайд продължаваше да ме гледа, но лицето й вече не беше безизразно. А някак смътно враждебно.

— Аз, ами… Здравейте… Аз…

— Какво търсиш тук?

Кучето излая сподавено.

— Джунипър! — обърна се Сафи към сестра си. — Мило момиче, Едит е наша гостенка. — Нежно обхвана с две ръце лицето на сестра си. — Нали ти казах, Джун, забрави ли? Обясних ти всичко: Едит е тук, за да разгледа замъка. Пърси ще я разведе. Не се тревожи, скъпа, всичко е наред.

Обзе ме неистово желание да изчезна, а сестрите се спогледаха по начин, който беше толкова присъщ на еднаквите им лица, че явно го бяха правили много пъти преди. Пърси кимна на Сафи със стиснати устни, после изражението изчезна, преди да успея да разбера какво в този поглед създаде у мен такова странно усещане.

— Добре — каза тя с престорена бодрост, от която потръпнах, — да не губим повече време. Искате ли да тръгваме, госпожице Бърчил?

С радост я последвах, когато тя ме изведе от стаята, зави по коридора и тръгна по друг сенчест проход.

— Ще минем покрай задните стаи, но няма да се задържаме дълго. Няма смисъл. От много години сме покрили всичко.

— Защо?

— Стаите са северни.

Пърси говореше отсечено, донякъде като радиоговорителите навремето, когато Би Би Си имаше последната дума по въпросите на произношението. Кратки изречения, безукорна дикция, намек за нюанс, скрит зад всяка точка.

— Невъзможно е да ги отопляваме през зимата — обясни Пърси. — Само трите сме, така че това място не ни трябва. По-лесно беше да ги затворим завинаги. Със сестрите ми се настанихме в стаи в малкото западно крило, близо до жълтия салон.

— Съвсем разумно — побързах да отбележа. — В такава сграда сигурно има стотици стаи. Толкова много етажи, със сигурност ще се загубя. — Дрънках глупости, но не можех да се спра. Основната ми липса на умения да водя незначителни разговори, вълнението, че най-сетне съм в замъка, неудобството, което все още изпитвах от срещата с Джунипър… на каквото и да се дължеше, комбинацията се оказа смъртоносна. Поех си дълбоко дъх и за свой ужас продължих: — Но вие сте тук цял живот, така че за вас надали е проблем…

— Моля да ни извините — изведнъж каза тя и се обърна към мен.

Дори в сенчестия сумрак видях, че е пребледняла. „Ще ме помоли да си ходя — помислих си, — посещението ми е твърде много, тя е изморена и възрастна, сестра й не е добре.“

— Сестра ни не е добре — каза тя и сърцето ми се сви. — Понякога се държи грубо, но вината не е нейна. Тя преживя огромно разочарование — ужасна история. Преди много време.

— Няма нужда да ми обяснявате — уверих я.

„Моля ви, не ме отпращайте да си ходя.“

— Много сте мила, но трябва да го направя. Беше много грубо… Трудно приема непознати. За нея беше ужасно изпитание. Семейният ни лекар почина преди десет години и все още се мъчим да му намерим поносим заместник. Тя е объркана. Моля ви, не се чувствайте нежелана.

— Ни най-малко, напълно разбирам.

— Надявам се. Защото ние се радваме на посещението ви. — Отново кратичката извита усмивка. — Замъкът обича посещения, нуждае се от тях.

Пазителите на вените

Сутринта на десетия ми рожден ден мама и татко ме заведоха да разгледам куклените къщи в музея „Бетнал Грийн“. Не знам защо отидохме да разглеждаме куклени къщи — дали аз съм проявила интерес, или родителите ми са прочели статия за сбирката в някой вестник, но много ясно помня този ден. Това е един от онези сияйни спомени, които трупаш през живота си — съвършен и цялостен, като мехур, който е забравил да се спука. Отидохме с такси, което тогава ми се стори голям лукс, а след това пихме чай в едно изискано заведение в Мейфеър. Помня дори как бях облечена: къса рокличка на ромбове, за която жадувах от месеци и най-накрая днес сутринта бях разопаковала като подарък.

Другото, което помня с ослепителна яснота, е, че изгубихме мама. Може би по-скоро това, отколкото куклените къщи, е причината този ден да не избледнява в паметта ми, дори захвърлен сред съкрушителните съзвездия от всякакви детски преживявания. Беше пълна бъркотия. Възрастните хора не се губят, това го правят децата, малките момиченца като мен, които се унасят в блянове, влачат крачета и просто не следват родителите си.

Не и този път обаче. Този път най-неочаквано и разтърсващо пропадна майка ми. Случи се, докато с татко чакахме на опашката, за да купим брошурата за изложбата. Придвижвахме се полекичка напред по реда си и мълчаливо си правехме компания, всеки насаме с мислите си. Едва когато стигнахме до касата, двамата се сепнахме безмълвно, отначало примигахме срещу продавачката, после се спогледахме невярващо, понеже осъзнахме, че сме останали без обичайния си семеен говорител.

Аз я намерих — коленичила пред една от куклените къщи, които вече бяхме разгледали. Помня, че беше висока и тъмна, с много стълбища и таванско помещение. Мама не обясни защо се е върнала, каза само:

— Има истински такива места, Еди. Истински къщи, в които живеят истински хора. Представяш ли си? С толкова много стаи? — Устните й мъчително потрепнаха и тихият и бавен мелодичен поток на гласа й продължи: — „Древни стени, които напяват за отминали времена“.

Мисля, че нищо не й отговорих. Първо, защото нямаше време — в този момент се появи татко, слисан и някак лично засегнат, — и второ, понеже не бях сигурна какво да кажа. Повече не сме обсъждали случилото се, но мина много време, преди да се отърся напълно от убеждението, че някъде там, по широкия свят има истински хора, които наистина живеят в къщи, чиито стени пеят.

Споменавам музея „Бетнал Грийн“ само защото, докато Пърси Блайд ме водеше по сумрачните коридори, в съзнанието ми се формираха думите на мама, все по-ясно, а накрая видях лицето й и чух какво казва толкова отчетливо, все едно тя е до мен. Сигурно е свързано със странното усещане, което ме обзе, докато разглеждахме огромната къща, впечатлението, че съм попаднала под влиянието на смаляваща магия и съм се оказала пренесена в куклена къща, макар и в много окаяно състояние. Сякаш детето, на което бе принадлежала къщата, беше пораснало, вече не се интересуваше от нея, предпочиташе други вещи и беше освободило за нови обитатели стаите с избелелите им тапети и коприни, тръстикови рогозки, урни и препарирани птици, тежките мебели, потънали в безмълвно и обнадеждено очакване.

Но пък може би това се случи после. Вероятно в съзнанието ми първо изникнаха онези думи на мама, понеже тя, разбира се, е имала предвид Милдърхърст, когато ми каза за истинските хора в техните истински къщи с много стаи. Какво друго би я накарало да изрече подобно нещо? Неразгадаемото изражение на лицето й се е дължало на спомените й за това място. Мислела е за Пърси, Сафи и Джунипър Блайд и за необикновените и тайни неща, които явно й се бяха случили като малка, когато се е преместила от Лондон в замъка Милдърхърст. Събития отпреди петдесет години, които бяха толкова въздействащи, че едно изгубено писмо я бе разплакало.

Каквато и да беше причината, тази сутрин, докато следвах Пърси на обиколката, водех мама със себе си. Не бих могла да постъпя иначе, дори да бях опитала. Въпреки необяснимо ревнивото ми желание да опозная замъка самичка, частица от мама, непозната и незабелязана от мен, беше неразделно свързана с това място. И макар да не бях свикнала помежду ни да има общи неща, макар че от самата мисъл земята сякаш започваше да се върти по-бързо, осъзнах, че нямам нищо против. Всъщност много се радвах, че интригуващата й забележка по повод куклената къща в музея вече не беше някаква чудатост, парченце от мозайката, което не пасваше никъде. Това беше късче от миналото на мама, парченце, което беше някак по-ярко и по-интересно от околните.

И така, докато Пърси ме развеждаше, а аз я слушах и кимах, една малка призрачна лондончанка пристъпваше безмълвно до мен: ококорена, неспокойна и също разглеждаше къщата за пръв път. Оказа се, че присъствието й ми харесва, а ако се пресегнех през десетилетията, можех да я хвана за ръка. Чудех се колко ли различен е бил замъкът през 1939 година, колко ли промени са се случили през последните петдесет години. Дали дори тогава замъкът Милдърхърст сякаш е спял, потънал в сумрак и прах. Стара къща, която просто чака по-благоприятни времена. Питах се дали ще имам възможност да попитам това момиченце, дали го все още беше някъде тук. Дали изобщо щях да успея да я намеря някога.

Невъзможно е да разкажа всичко, което видях и научих през онзи ден за Милдърхърст, а и не е нужно за нашия разказ. Оттогава се случиха толкова много неща, последвалите събития се извиха, огънаха и примесиха в съзнанието ми до такава степен, че трудно можех да обособя първоначалните ми впечатления за замъка и за неговите обитатели. Затова ще се спра само на местата и звуците, които бяха най-ярки, на събитията, свързани със случилото се след и преди това. Събития, които никога не биха могли и няма да избледнеят в съзнанието ми.

Две важни неща ми се изясниха, докато обикаляхме замъка: първо, госпожа Бърд съществено беше посмекчила нещата, когато ми беше казала, че Милдърхърст е малко занемарен. Замъкът беше западнал, но съвсем не величествено. Второ, и това беше по-важно, Пърси Блайд беше сляпа за този факт. Въпреки че масивните дървени мебели бяха покрити с прах, въпреки че безброй прашинки уплътняваха застоялия въздух, че поколения молци се гощаваха със завесите, тя продължаваше да говори за помещенията така, все едно са в най-цветущите си времена, все едно тук се устройват литературни четения, кралски особи общуват с писатели и цяла армия слуги щъкат невидими напред-назад по коридорите, изпълнявайки заповедите на семейство Блайд. Бих й съчувствала, задето се намира в примката на този въображаем свят, но тя изобщо не беше човек, който поражда състрадание. Беше решителна и не се чувстваше като жертва, затова съжалението ми се превърна във възхищение, в уважение към упорития й отказ да приеме, че тази стара постройка просто се руши.

Длъжна съм да спомена и още нещо за Пърси: за възрастна жена с бастун тя крачеше забележително пъргаво. Разгледахме билярдната, балния салон, оранжерията, после се спуснахме долу в помещенията на прислугата, минахме през килера за сервизите за хранене, килера за стъклария, помещението за миене на съдовете и най-сетне стигнахме до кухнята. От куки по стените висяха медни тенджери и тигани, масивна чугунена печка „Ага“ ръждясваше до една изкривена кухненска печка, няколко празни керамични гърнета стояха едно до друго върху плочите.

В средата грамадна чамова маса се крепеше някак на подпухналите си като на бременна жена глезени, повърхността й беше осеяна с резки от ножове, а брашно беше попило в раните като сол. Въздухът беше хладен и застоял, а на мен ми се стори, че стаите на прислугата дори в по-голяма степен от помещенията на горния етаж носят бледнината на изоставеността, бяха като извадени от употреба части на огромен викториански двигател, станал жертва на новото време и окончателно спрян.

Не само аз забелязах задълбочаващата се меланхолия, бремето на упадъка.

— Сигурно ви е трудно да повярвате, но някога тук вреше и кипеше — каза Пърси Блайд и плъзна пръст по назъбената повърхност на масата. — Баба ми имаше повече от четирийсет слуги. Четирийсет. Някогашният блясък на къщата е забравен.

Подът беше осеян с малки кафяви топчета, които отначало помислих за мръсотия, но впоследствие по характерното им хрущене под краката се досетих, че са миши изпражнения. Мислено си отбелязах да откажа, ако ме почерпят с торта.

— Дори като бяхме малки, имаше двайсетина слуги и петнайсет градинари, които да поддържат околните земи. Първата световна война сложи край на това: всички се записаха доброволци, до последния човек. Повечето млади хора го сториха.

— И никой не се върна?

— Двама. Двама се прибраха у дома, но вече не бяха същите хора. Никой не се върна такъв, какъвто замина. Оставихме ги на работа, разбира се — би било немислимо да постъпим другояче, — но не се задържаха дълго.

Не бях сигурна дали има предвид, че не са се задържали на работа, или нещо по-общо, свързано с живота им по принцип, а и тя не ми даде възможност да попитам, понеже продължи:

— Дълго време след това я карахме някак, наемахме временно хора при възможност, но когато започна втората война, се оказа напълно невъзможно да намерим градинар. Кой млад мъж би се задоволил да се грижи за красиви градини, когато се води война? Не и такъв, когото ние бихме наели. Имаше недостиг на слуги. Всички се занимавахме с други неща.

Тя стоеше напълно неподвижно, облегната на дръжката на бастуна си, а кожата на бузите й леко провисна, докато мислите й унесено блуждаеха.

Прокашлях се и попитах тихо:

— Ами сега? Имате ли прислуга?

— О, да — махна тя пренебрежително с ръка и вниманието й отново се върна към настоящето. — Имаме нещо такова. Дългогодишна прислужница, която идва веднъж седмично, за да ни помага с готвенето и чистенето, а един от местните фермери поддържа оградите. Има и един млад човек, племенник на госпожа Бърд от селото, който коси ливадата и се старае да контролира плевелите. Справя се, но изглежда, силната професионална етика вече е в миналото — усмихна се тя мимолетно. — През останалото време се оправяме както можем.

Отвърнах на усмивката й, а тя посочи към тясното служебно стълбище и каза:

— Споменахте, че обичате книгите, нали?

— Майка ми казва, че съм се родила с книга в ръка.

— В такъв случай вероятно бихте искали да разгледате библиотеката.

Бях чела, че пожар е унищожил библиотеката на Милдърхърст, същият пожар, при който беше загинала майката на близначките, така че макар да не бях сигурна какво точно ще видя зад черната врата в дъното на мрачния коридор, знаех, че няма да е богата библиотека, пълна с книги. Но точно това се откри пред погледа ми, когато последвах Пърси Блайд вътре. По четирите стени имаше лавици от пода до тавана и макар вътре да беше сумрачно — на прозорците имаше плътни завеси до пода, — видях, че по лавиците има много стари книги, от онези с шарената хартия, позлатените ръбове и черните платнени подвързии. Пръстите ме засърбяха да се плъзнат по гръбчетата, да стигнат до някой том, който неустоимо ме привлича, да го сваля, да го разгърна, после да затворя очи и да вдъхна разпалващия сърцето мирис на старо и на литература.

Пърси Блайд забеляза накъде е насочено вниманието ми и сякаш прочете мислите ми.

— Разбира се, това са заместители — каза тя. — Повечето книги от първоначалната библиотека на семейство Блайд изгоряха. Почти нищо не беше спасено. Книгите, които не изгоряха, бяха повредени от пушека и водата.

— Толкова много книги! — възкликнах и изпитах физическа болка.

— Да. Баща ми го понесе много тежко. Той посвети голяма част от живота си впоследствие на възстановяването на сбирката от книги. Разпращаше писма къде ли не. Най-честите ни посетители бяха търговците на редки книги, никой друг не беше добре дошъл. Но след смъртта на мама татко престана да използва тази стая.

Възможно е да се дължеше на свръхактивното ми въображение, но докато тя говореше, аз имах чувството, че усещам мириса на стар огън да се процежда под новите стени и прясната боя, да се носи от стария хоросан. Долових и някакъв шум, който не можех да определя — почукване, незабележимо при нормални обстоятелства, но осезаемо в тази странна и притихнала къща. Погледнах към Пърси, която беше застанала зад кожен стол с дълбоко вдлъбнати копчета, но дори да чуваше звука, тя с нищо не го показа.

— Баща ми пишеше страхотни писма — каза тя и впери поглед към бюрото в една ниша до прозореца. — Сестра ми Сафи също.

— А вие не?

Стегната усмивка.

— Написала съм много малко писма през живота си, и то само когато е било абсолютно наложително.

Отговорът й ми се стори необичаен и може би си е проличало по изражението ми, понеже тя поясни:

— Писаното слово никога не ми е било занятие. В семейство на писатели е най-добре човек да признава недостатъците си. Незначителните опити не се хвалеха. Баща ми и двамата му оцелели братя си разменяха прекрасни есета, когато бяхме малки, и ние ги четяхме на глас вечер край камината. Татко очакваше да го забавляват и без никакви задръжки изразяваше мнението си за нещата, които не отговаряха на изискванията му. Беше съсипан, когато изобретиха телефона. Смяташе го виновен за много от злините по света.

Почукването отново се разнесе, този път по-силно, и подсказваше някакво движение. Малко като вятър, който се промъква през пролуките и раздухва ситни камъчета по повърхността, обаче звучеше някак по-тежко. И бях сигурна, че идва отгоре.

Огледах тавана, матовата електрическа лампа, която висеше от сивкава розетка, подобна на светкавица пукнатина в мазилката. Тогава си помислих, че шумът, който чувам, може би е единственото предупреждение, че таванът всеки момент ще се срине.

— Този шум…

— О, не му обръщайте внимание — махна Пърси Блайд със слабата си ръка. — Това са пазителите на вените.

Сигурно съм изглеждала объркана. Несъмнено точно така се чувствах. — Те са най-добре пазената тайна в тази толкова стара къща.

— Пазителите ли?

— Вените. — Тя се смръщи, вдигна поглед нагоре и проследи линията на корниза, сякаш следеше с очи напредването на нещо невидимо за мен. Когато отново заговори, гласът й беше малко променен. В самообладанието й се бе появила тъничка като косъм пукнатина и за миг сякаш я виждах и чувах по-ясно. — В един бюфет в стая на най-горния етаж на замъка има тайна врата. Зад вратата е входът на мрежа от тайни тунели. По тях можеш да пропълзиш от стая до стая, от едно таванско помещение до друго като мишка. Ако човек се придвижва тихичко, може да чуе най-различен шепот, а ако не внимава, може да се изгуби. Това са вените на замъка.

Потръпнах, понеже изведнъж си представих замъка като великан, като някакво приведено същество. Като тъмен и безименен звяр, притаил дъх, като голямата стара жаба от приказката, която се опитва да измъкне целувка от красавицата. Разбира се, помислих си и за Човека от калта, за страховитата и опасна фигура, която се появява от езерото, за да поиска момичето, застанало до прозореца на мансардата.

— Като малки със Сафи обичахме да си играем на една измислена игра. Представяхме си, че семейство предишни собственици живеят в тунелите и отказват да напуснат. Наричахме ги пазителите и когато чуехме някой необясним шум, знаехме, че сигурно са те.

— Наистина ли? — попитах почти шепнешком.

Тя се засмя на изражението ми — странен безрадостен и остър смях, който секна толкова внезапно, колкото се и появи.

— О, не са истински, разбира се. Шумът, който чувате, е от мишките. Имаме ги предостатъчно, бога ми. — Ъгълчето на окото й трепна, докато ме оглеждаше. — Питам се дали искате да видите бюфета в детската стая, където се намира тайната врата?

Убедена съм, че наистина изврещях от радост.

— Много бих искала.

— Ами елате тогава. Но доста ще се катерим.

Празната мансарда и отминалите времена

Тя не преувеличаваше. Стълбището се извиваше отново и отново, и с всеки следващ път ставаше все по-тясно и по-тъмно. И точно когато си мислех, че ще изпадна в състояние, подобно на пълната слепота, Пърси Блайд натисна едно копче и една гола крушка светна мъжделиво, провесена от кабел на тавана. Тогава видях, че в даден момент в миналото за стената е закрепено перило, за да улеснява последните етапи от стръмното изкачване. Някъде през 50-те години на двайсети век, така допусках. Металната тръба излъчваше скучна практичност. Който и когато да го беше поставил, аз го приветствах. Стъпалата бяха опасно протрити — сега, на светло, ми се сториха още по-протрити — и аз посрещнах с облекчение появата на нещо, за което да се хвана. Но на светлината видях и паяжините. Никой не се беше качвал по тези стълби от дълго време и паяците в замъка го бяха забелязали.

— Бавачката ни носеше лоена свещ, когато вечер ни слагаше да си легнем — каза Пърси и пое нагоре по последните стълби. — Пламъкът сякаш отскачаше от камъните, докато се изкачвахме, а тя ни пееше онази песничка за портокалите и лимоните. Не се съмнявам, че я знаете: „Ето, пламъчето на свещта легълцето ти ще освети“.

„Ето, секирата главичката ти ще отреже“ — да, знаех песента. Сива брада се отърка в рамото ми и предизвика вълна от нежна носталгия по тясната ми като кутийка спалня в къщата на мама и татко. Там нямаше паяжини, а се усещаше успокоителният мирис на дезинфектант благодарение на мама, която чистеше през две седмици.

— Тогава в къщата нямаше електричество. Чак до средата на трийсетте, а и тогава мощността беше само наполовина. Татко не можеше да търпи всички тези жици. Изпитваше ужас от пожари и това е съвсем разбираемо предвид случилото се с мама. След това той измисли поредица от упражнения. Звънеше със звънец от моравата долу и ни засичаше времето с хронометъра си. И през цялото време крещеше, че това място ще пламне като факла. — Тя се засмя със същия остър, режещ смях, после отново спря толкова внезапно, когато стигна до най-горното стъпало. — Е, ще влизаме ли? — попита и задържа ключа в ключалката за момент, преди да го завърти.

Отвори вратата и аз едва не политнах назад, повалена от потока светлина, който се изсипа върху ми. Примигнах и присвих очи, а после постепенно възвърнах зрението си, когато контрастните форми в стаята се очертаха остро.

След трудното пътешествие до мансардата, самата тя беше по-скоро фиаско. Оказа се съвсем обикновена — почти нищо не беше останало от викторианската детска стая. Всъщност за разлика от останалата част на къщата, в която стаите бяха запазени така, все едно обитателите им щяха да се върнат всеки момент, детската стая беше зловещо празна. Изглеждаше като стая, която е била изжулена до блясък, дори варосана. Нямаше килим, двете железни легла бяха без завивки и стърчаха от двете страни на неизползваната камина. Нямаше пердета и точно на този факт се дължеше силната светлина, а единствените две лавици под единия прозорец бяха съвсем празни — нито книги, нито играчки.

Две лавици под прозореца на мансардата.

Това беше предостатъчно, за да се разтреперя от вълнение. Сякаш пред очите ми се изпречи момиченцето от пролога на „Човека от калта“, което се бе събудило посред нощ и беше отишло на прозореца, тихичко се беше покатерило на горната лавица и бе съзерцавало семейното имение, бленувайки за приключенията, в които ще се впусне някой ден, без изобщо да подозира за ужаса, който ще я сполети съвсем скоро.

— Тази мансарда е използвана от поколения за децата на семейство Блайд — каза Пърси Блайд и бавно обходи с поглед стаята. — Векове наред едно и също.

Изобщо не спомена, че стаята е празна, нито за литературната й история, и аз не я притиснах. Откакто беше превъртяла ключа в ключалката и бяхме влезли вътре, Пърси беше доста потисната. Не знаех дали самата детска стая й въздейства толкова омаломощаващо, или просто ярко осветеното помещение ми даде възможност да забележа по-ясно възрастта й, стаена между бръчките на лицето й. Така или иначе, стори ми се важно просто да я оставя да ме води.

— Извинете — каза тя. — Не съм се качвала горе от известно време. Всичко ми се струва… по-малко, отколкото го помня.

Това го разбирах. И аз се почувствах странно, като легнах в детското си легло и установих, че краката ми стърчат навън, като погледнах настрани и видях неизбелелия правоъгълник от тапета на мястото на някогашния плакат на Блонди и си спомних как всяка вечер боготворях Деби Хари. Можех само да си представям душевния смут на човек, застанал на прага на спалнята, която е напуснал преди осемдесет години.

— И вие трите сте спали тук като деца?

— Не всички заедно. Джунипър не спеше тук, дойде по-късно. — Устните на Пърси се извиха леко, все едно беше хапнала нещо горчиво. — Нейната майка превърна една от стаите в своя апартамент в детска. Беше млада, не познаваше порядките тук. Вината не беше нейна.

Изрази се странно и аз не бях сигурна, че я разбирам.

— Традицията в къщата повелява на децата да бъде позволено да се преместят долу в самостоятелна стая, когато станат на тринайсет, и макар че със Сафи се чувствахме много важни, когато настъпи и нашият час, признавам, че ни липсваше мансардата, в която живеехме преди.

— Сигурно това е нещо обичайно за близнаците.

— Разбира се. — Почти усмивка. — Елате, ще ви покажа вратата на пазителите.

Махагоновият бюфет стоеше безмълвно до стената в тясната стаичка, която се разширяваше отвъд двете легълца. Таванът беше толкова нисък, че се наложи да се приведа, за да вляза, а миризмата на плодове, която все още се усещаше между четирите стени, беше почти задушлива.

Пърси явно не я забелязваше, наведе жилавото си тяло и дръпна една ниска дръжка на бюфета, за да отвори вратичката с огледалото.

— Ето. Точно отзад. — Огледа ме, поколеба се на входа и тъничките й като игли вежди се сключиха. — Но вие несъмнено не виждате, не и от толкова далече.

Добрите обноски не ми позволяваха да си запуша носа, затова си поех дълбоко въздух и го задържах, докато бързо се приближавах към нея. Тя отстъпи встрани и ми даде знак да се приближа още.

Потиснах образа на Гретел пред пещта на вещицата и се пъхнах до кръста в бюфета. В сумрачната вътрешност забелязах малка врата, изрязана на задната стена.

— О! — възкликнах, пестейки въздух. — Ето я.

— Да, ето я — долетя глас зад мен.

Сега, когато нямах друг избор, освен да вдъхна миризмата, тя не ми се стори толкова лоша, и вече бях в състояние да оценя тази тръпка ала Нарния на тайния вход в задната стена на бюфета.

— Значи, от тук влизат и излизат пазителите — проехтя край мен гласът ми.

— Може би пазителите — иронично подметна Пърси. — Виж, с мишките е друга работа. Малките нещастници са плъзнали навсякъде, не им трябва специална вратичка като тази.

Измуших се навън, отърсих се от прахта и не можех да не забележа картината в рамка на отсрещната стена. Не беше снимка, а по-скоро страница от религиозен текст — щях да разбера, ако се приближа. Бил е зад гърба ми на влизане, затова не го бях видяла.

— Какво е било това помещение?

— Нашата детска. Когато бяхме съвсем малки — отговори Пърси. — Тогава ни се струваше най-прелестното място на земята. — По устните й за миг пробяга усмивка и после се скри. — Но всъщност не е много повече от един килер, нали?

— Килер с превъзходен изглед.

Приближих се към прозореца. Единственият прозорец, както забелязах, останал с пердета.

Дръпнах пердетата настрани и тутакси се стъписах от яките катинари, поставени на прозореца. Явно изненадата ми си е проличала, понеже Пърси каза:

— Баща ми се тревожеше за сигурността ни. Заради нещастен случай от неговата младост.

Кимнах и надникнах през прозореца с очакването за позната тръпка — не заради нещо, което съм виждала, а заради нещо, което съм чела или съм си представяла. Точно под прозореца, около основата на замъка и на площ около шест метра имаше ивица трева, гъста и сочна, различно зелена от тревата наоколо.

— Преди е имало ров — казах.

— Да. — Пърси застана до мен и дръпна пердетата. — Един от най-ранните ми спомени е, че не можех да спя, защото чувах гласове там, долу. Беше пълнолуние и когато се покатерих, за да погледна през прозореца, майка ни плуваше по гръб и се смееше на сребристата светлина.

— Много е обичала да плува — отбелязах, припомняйки си каквото бях прочела в „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

Пърси кимна.

— Кръглият басейн беше сватбеният подарък от татко за нея, но тя винаги е предпочитала рова, затова един приятел се зае да го оправи. След смъртта й татко го запълни.

— Сигурно му е напомнял за нея.

— Да. — Устните й потръпнаха и аз си дадох сметка, че ровя в семейната й трагедия крайно неделикатно. Посочих една камина издаденост, прорязваща фустанелата на рова, и смених темата: — Коя е тази стая? Не помня да забелязах балкон.

— Това е библиотеката.

— А ето там? Каква е тази оградена със зид градина?

— Не е градина. — Тя отново пусна пердетата. — Трябва да продължаваме.

Тонът и тялото й се сковаха до мен. Сигурна бях, че съм я оскърбила по някакъв начин, но не се сещах как точно. Прехвърлих мислено набързо разговора ни отпреди малко и реших, че Пърси най-вероятно е разстроена от напора на стари спомени.

— Сигурно е невероятно да живееш в замък, който от толкова отдавна е собственост на семейството ти — отбелязах тихичко.

— Да, невинаги е било лесно. Правили сме жертви. Бяхме принудени да продадем голяма част от земите, последно фермата, но успяхме да запазим замъка. — Тя много внимателно огледа рамката на прозореца, заглади парченце олющена боя. Когато отново проговори, гласът й беше скован от усилието да овладее силните чувства: — Думите на сестра ми са верни. Обичам тази къща, както други хора обичат някой човек. Открай време е така. — Отмести поглед встрани. — Сигурно това ви се струва много странно.

— Не — поклатих глава.

Подобните й на белези вежди се извиха със съмнение, но думите ми бяха истина. Изобщо не го намирах за странно. Огромната мъка в живота на баща ми беше раздялата му с дома, където беше отраснал. Историята беше съвсем простичка: малко момче, на което разказват измислици за славната семейна история, обожаван и богат чичо, който дава всякакви обещания, но на смъртния одър променя намерението си.

— Старите сгради и старите семейства си принадлежат взаимно — продължи тя. — Винаги е било така. Семейството ми е живяло сред каменните стени на замъка Милдърхърст и е мой дълг да ги поддържам. Това не трябва да се възлага на външни хора.

Тонът й беше корав, явно от мен се очакваше да се съглася.

— Сигурно все още ги усещате край себе си… — и докато думите се откъсваха от устните ми, внезапно си спомних за мама, коленичила пред куклената къща, — как пеят.

Едната й вежда отскочи сантиметър нагоре.

— Какво е това?

Не бях разбрала, че съм го казала на висок глас.

— Това за стените — настоя тя. — Току-що казахте, че стените пеят. Какво е това?

— Просто нещо, което веднъж ми каза майка ми — преглътнах кротко — за старите стени, които напяват за отминали времена.

По лицето на Пърси се изписа удоволствие — ярък и сияен контраст с обичайното й изражение.

— Баща ми го написа. Майка ви явно е чела поезията му.

Искрено се съмнявах. Майка ми не си падаше по четенето, със сигурност не и по четенето на стихове.

— Възможно е.

— Като малки той ни разказваше истории от миналото. Каза, че ако не се пристъпва внимателно из замъка, понякога далечните времена забравят да се скрият. — Докато Пърси оживено разказваше спомена, лявата й ръка се издигна напред като платно на лодка. Беше чудато театрално движение, съвсем неуместно за досегашното й сдържано и прагматично поведение. Промени се и начинът, по който говореше: кратките изречения се удължиха, острият й тон се смекчи. — Заварвал ги да играят из тъмните пусти коридори. Само като си помисля за всички хора, които са живели сред тези стени, казваше той, които са нашепвали тайните си, издавали са предателствата си…

— И вие ли ги чувате? Отминалите времена?

Погледът й срещна моя и го прикова сериозно за момент.

— Глупости — отсече тя и отново се появи подобната й на фиба усмивка. — Камъните на нашия замък са стари, но все пак са само камъни. Несъмнено са виждали много, но умеят да пазят тайни.

Нещо пробяга по лицето й тогава, нещо подобно на болка: мислеше за баща си, така допусках, и за майка си, за тунела на времето и за гласовете, които й говореха силно от отминалите времена.

— Няма значение — каза тя отново по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Няма смисъл да умуваме над миналото. Човек няма да се почувства по-добре, ако започне да брои мъртвите.

— Сигурно се радвате, че имате сестрите си.

— Разбира се.

— Винаги съм смятала, че това е голяма утеха.

Поредната пауза.

— А вие нямате ли?

— Не — усмихнах се и леко свих рамене. — Аз съм едно дете.

— Чувствате ли се самотна? — Гледаше ме, все едно съм рядък вид, който трябва да бъде изучен. — Все се чудя.

Замислих се за това огромно отсъствие от живота ми и после за редките нощи, прекарани заедно с моите спящи, хъркащи и бълнуващи братовчеди, за виновните ми фантазии, че съм една от тях, че и аз си имам някого.

— Понякога — отговорих. — Понякога е самотно.

— Но и освобождаващо, допускам.

За пръв път забелязах малка веничка да потрепва на шията й.

— Освобождаващо ли?

— Нищо не може да ти напомни за старите грехове по-добре от сестра ти. — Тогава тя ми се усмихна, топлината на усмивката й не успя да превърне чувството в хумор. Сигурно самата тя го подозираше, защото остави усмивката да се стопи и кимна към стълбите. — Хайде, да слизаме. Внимавайте. Дръжте се за перилата. Чичо ми е умрял на тези стълби още като дете.

— Мили боже! — Безнадеждно неуместно, но какво да каже човек! — Колко ужасно!

— Една вечер се разразила ужасна буря и той бил уплашен, или поне така се разказва. Светкавица разсякла небето на две и ударила точно до езерото. Момчето извикало уплашено, но преди бавачката да стигне до него, той скочил от леглото си и избягал от стаята. Глупаво дете: препънал се и паднал, стоварил се долу като парцалена кукла. Понякога си представяхме как крещи нощем, когато времето беше много лошо. Крие се под третото стъпало, така да знаете. Чака да спъне някого. Надява се някой да отиде при него. — Тя се завъртя на стъпалото под мен, четвъртото. — Вярвате ли в призраци, госпожице Бърчил?

— Не знам. Донякъде.

Баба ми беше виждала призраци. Поне един: на чичо Ед, след като паднал от мотора си в Австралия. „Той не знаеше, че е мъртъв — каза ми тя. — Горкото агънце! Подадох му ръка и го уверих, че всичко ще бъде наред, че се е прибрал у дома и че всички го обичаме.“ Потреперих, като си го спомних, а точно преди да се обърне, по лицето на Пърси Блайд се изписа мрачно задоволство.

Човека от калта, стаята с архива и една заключена врата

Последвах Пърси Блайд надолу по стълбите, по сумрачните коридори, после още по-надолу. Дали не се спуснахме по-ниско от нивото, откъдето бяхме тръгнали? Като всички сгради, разраствали се с времето, Милдърхърст беше скърпен от различни парчета. Крилата бяха пристроени и променени, бяха се срутили и бяха отново издигнати. Резултатът беше объркващ, особено за човек без никакво чувство за ориентация. Струваше ми се, че замъкът се огъва навътре като на рисунките на Ешер, където можеш да обикаляш по стълбите отново и отново цяла вечност, без да стигнеш до края. Откакто излязохме от мансардата, нямаше прозорци и ставаше все по-тъмно. В един момент можех да се закълна, че чух далечна мелодия да се плъзга по камъните — романтична, мечтателна, смътно позната, — но после завихме и тя изчезна, а вероятно изобщо не я е имало. Със сигурност не бях допускала, че ще има толкова остра миризма, а тя се и усили, докато слизахме, но понеже беше някак землиста, не беше неприятна.

Макар Пърси да се беше отнесла пренебрежително към виждането на баща си за отминалите времена, аз все пак плъзнах длан по хладните камъни, докато вървяхме, и се зачудих какви ли следи е оставил престоят на мама в Милдърхърст. Малкото момиченце продължаваше да върви редом с мен, но не говореше. Зачудих се дали да не попитам Пърси за нея, но след като не бях оповестила връзката си с къщата, каквото и да кажех сега, щеше да понамирисва на двуличие. В крайна сметка се спрях на класическото старо пасивно-агресивно увъртане.

— Замъкът беше ли реквизиран по време на войната?

— Не, мили боже! Нямаше да го понеса. Колко сериозно бяха повредени едни от най-красивите къщи в страната — о, не — поклати глава тя разпалено. — Слава богу! Чувствах го като физическа болка. Но и ние дадохме своето. Аз известно време работих в полевата болница във Фолкстън, Сафи шиеше дрехи и превръзки, изплете хиляда шала. Освен това приютихме и едно евакуирано дете през първите години от войната.

— О!

Гласът ми леко трепереше. Момиченцето до мен подскочи.

— По настояване на Джунипър. Едно момиченце от Лондон. Боже, забравила съм как се казваше. Ужасно е, нали?… Извинете за миризмата тук, долу.

Нещо вътре в мен се сви състрадателно за това забравено момиченце.

— Заради калта е — продължи Пърси. — Мирише от мястото, където преди беше ровът. Подпочвените води се надигат през лятото, просмукват се в мазетата и донасят мириса на развалена риба. За щастие, долу не държим нищо ценно. Има само една стая с архива, а тя е непромокаема. Стените и подът са покрити с мед, а вратата е оловна. Нищо не може да проникне вътре или да излезе навън.

— Стаята с архива. — По врата ми се спусна студена тръпка. — Точно като в „Човека от калта“.

Специалната стая, дълбоко във вътрешността на къщата на чичото, стаята, където се намират документите на целия род, където той беше намерил плесенясалия стар дневник, разбулил миналото на Човека от калта. Стаята на тайните в сърцевината на къщата.

Пърси замълча, облегна се на бастуна си и ме погледна.

— Значи, сте я чели.

Не беше въпрос, но аз въпреки това отговорих.

— Обожавах я като малка. — Още докато думите се отронваха, усетих как у мен се раздвижва отдавнашно отчаяние — неспособността ми да изразя адекватно обичта си към книгата. — Беше ми любимата — додадох, и фразата увисна за миг обнадеждено, а после се разпадна на прашинки, понесени от невидим полъх в сумрака.

— Беше много популярна — каза Пърси и отново пое по коридора. Със сигурност и преди беше чувала подобни истории. — И все още е. Догодина ще станат седемдесет и пет години, откакто е отпечатана.

— Наистина ли?

— Седемдесет и пет години — повтори Пърси, отвори някаква врата и ме поведе по поредното стълбище. — Помня го, все едно беше вчера.

— Излизането на книгата сигурно е било вълнуващо.

— Радвахме се, че татко е щастлив.

Дали тогава не забелязах известно колебание, или нещата, които научих по-късно, обагрят първите ми впечатления?

Някъде часовник заби уморено и аз със съжаление осъзнах, че наближава краят на едночасовата ми обиколка. Струваше ми се невъзможно, готова бях да се закълна, че току-що съм пристигнала, но времето е странно и неразбираемо нещо. Часът между закуската и тръгването ми за Милдърхърст се беше проточил цяла вечност, а шейсетте кратки минути, през които имах достъп до замъка, се бяха разлетели като ято подплашени птици.

Пърси Блайд погледна ръчния си часовник.

— Забавих се — установи тя с лека изненада. — Извинете ме. Големият стоящ часовник е напред с десет минути, но въпреки това трябва да продължим. Госпожа Бърд ще дойде да ви вземе на кръглия час, а входният вестибюл е далече. Боя се, че нямаме време да ви покажа кулата.

Възкликнах — нещо средно между „О!“ и охкане, но бързо се оправих.

— Сигурна съм, че госпожа Бърд няма да има нищо против малко да закъснея.

— Останах с впечатлението, че трябва да се връщате в Лондон.

— Така е. — Изглежда невероятно, но за известно време наистина бях забравила за Хърбърт, за колата му, за срещата му в Уиндзор. — Да, така е.

— Няма нищо — каза Пърси Блайд и закрачи подир бастуна си. — Ще я разгледате следващия път. Когато отново ни посетите.

Забелязах предположението й, но не смятах да го оспоря, поне не тогава. Всъщност почти не се замислих за това, а го възприех като забавен и напълно лишен от особен смисъл отговор, понеже на излизане от стълбището вниманието ми привлече някакво шумолене.

Въпросното шумолене, подобно на пазителите, беше съвсем тихичко и отначало се зачудих дали не си въобразявам след всички приказки за отминалите времена и за затворени сред камъните хора, обаче Пърси Блайд също се озърна и аз разбрах, че не си въобразявам.

От съседния коридор се появи кучето.

— Бруно — учуди се Пърси, — какво търсиш чак долу, приятел?

Той спря точно до мен и вдигна очи нагоре под увисналите си клепачи.

Пърси се приведе, за да го почеше между ушите.

— Знаете ли какво означава думата „лърчър“? На езика романи означава „крадец“. Нали така, момче? Ужасно жестоко име за такова добро старо момче като теб. — Тя се поизправи, прихванала кръста си с една ръка. — Първоначално тази кучета били отглеждани от ромите, които ги използвали, за да бракониерстват, да ловят зайци и други дребни животни. Чистите породи били забранени за хора без благородническо потекло и наказанията били жестоки. Трудното било да запазиш ловните умения, като същевременно предизвикаш само толкова промени, че кучетата да не изглеждат като заплаха. Той е на сестра ми, на Джунипър. Обича животните още от малка, а и те явно много я обичат. Винаги сме имали куче заради нея, поне след травмата. Казват, че всеки се нуждае от нещо, което да обича.

Недоволно усетил, че е тема на разговора, Бруно ни подмина. След това шумоленето долетя още веднъж слабо и после го погълна звънът на телефон някъде наблизо.

Пърси застина неподвижно и се заслуша, както правят хората, когато искат да се уверят, че някой друг е вдигнал.

Звънът продължи, а накрая печална тишина обгърна и последния отзвук от него.

— Елате — подкани ме Пърси с накъсан от тревога глас. — Ето от тук можем да минем напряко.

Коридорът тънеше в полумрак, но не повече от другите. Всъщност сега, когато излязохме от мазето, се появиха няколко панделки разсеяна светлина, които си проправиха път през възлите на замъка и се разляха върху плочника. Бяхме изминали две трети от пътя, когато телефонът отново зазвъня.

Този път Пърси не изчака.

— Извинете — каза тя, видимо обезпокоена. — Просто не знам къде е Сафи. Очаквам важно телефонно обаждане. Ще ме извините ли? Няма да се бавя.

— Разбира се.

Тя кимна и изчезна, зави в дъното на коридора и ме изостави.

Обвинявам вратата за онова, което се случи после. Вратата точно срещу мен, само на метър. Обичам вратите. Всички врати, без изключение. Вратите водят до разни неща, затова не съм се изправяла пред врата, която да не искам да отворя. Въпреки това, ако тази врата не беше толкова стара и декоративна, толкова категорично затворена, ако нишка светлина не се беше разположила толкова невъзможно изкусително през средата й, осветявайки ключалката и интригуващия ключ в нея, вероятно щях да устоя на изкушението и нямаше да предприема нищо, докато Пърси не дойде да ме вземе. Обаче не устоях и предприех. Просто не можех иначе. Понякога само като видиш една врата, разбираш, че зад нея се крие нещо интересно.

Дръжката беше черна и гладка, имаше формата на тънка кост и я усетих хладна в дланта си. Всъщност от другата страна на вратата сякаш се носеше хладина, макар вече да не съм сигурна.

Пръстите ми се стегнаха около дръжката, понечих да я натисна и тогава…

— Не влизаме там.

Не се срамувам да кажа, че коремът ми направо се изстреля до небцето.

Завъртях се на пети и огледах сумрака отзад. Нищо не видях, но със сигурност не бях сама. Някой, чийто беше гласът, беше с мен в коридора. Дори да не се беше обадила, щях да усетя: долавях присъствието на още някой, нещо се движеше и се криеше в удължените сенки. Шумоленето отново се появи: по-силно, по-наблизо, определено не в главата ми и определено не е мише.

— Извинете — казах към тъмния коридор, — аз само…

— Не влизаме там.

Овладях пристъпа на паника в гърлото си.

— Не знаех…

— Това е хубавият салон.

И тогава видях Джунипър Блайд да се показва от смразяващия мрак и бавно да прекосява коридора към мен.

Значи, ще дойдеш на танци

Роклята й беше невероятна, рокля, каквато очакваш да видиш по филмите за богати дебютантки отпреди войната или скрита на лавиците на скъп магазин за дрехи втора ръка. Беше от органза, много бледорозова или поне такава е била някога, преди времето и мръсотията да си кажат думата и да оставят отпечатъка си навсякъде по нея. Пластове тюл поддържаха обема на дългата пола и я разбухваха, докато се спускаше надолу от талията толкова нашироко, че тюленият подгъв шумолеше, допирайки се до стените, докато тя се движеше.

Стояхме една срещу друга в полутъмния коридор много дълго — поне на мен така ми се стори. Накрая тя помръдна. Лекичко. Ръцете й бяха отпуснати отстрани на тялото, върху полата на роклята, тя повдигна лекичко едната си ръка, като тръгна от дланта — грациозно движение; сякаш невидима нишка беше прикрепена към вътрешната страна на китката й и някой я дърпаше откъм тавана зад мен.

— Здравейте — поздравих, надявайки се сърдечно. — Аз съм Еди. Еди Бърчил. Видяхме се преди малко в жълтия салон.

Жената примигна срещу мен и наклони глава настрани. Прошарената й коса се спусна върху рамото — кичурите отпред бяха прихванати как да е с две барокови гребенчета. Неочакваната прозирност на кожата й, слабичката й фигура, красивата рокля — всичко създаваше илюзията, че е девойка, младо момиче с издължени и непохватни крайници и стеснително отношение към тях. Не беше срамежлива обаче, със сигурност не беше: изражението й беше озадачено и любопитно, докато пристъпваше мъничко напред в случайно петно светлина.

Сега беше мой ред да проявя любопитство, понеже Джунипър беше на седемдесет години, но лицето й като по чудо беше останало без никакви бръчки. Което беше невъзможно, разбира се. Жените на седемдесет нямат гладки лица и тя не беше изключение — при следващите ни срещи лично се убедих, — но ми се беше сторило така на онази светлина, с онази рокля и по силата на някакъв каприз на обстоятелствата, на някаква странна магия. Бледа и гладка, обагрена с цветовете на дъгата като вътрешността на перлена мидена черупка, сякаш изминалите години, вдълбали следите си по лицата на сестрите й, кой знае защо, бяха пощадили нея. Но въпреки това тя не живееше извън времето, у нея безпогрешно се долавяше нещо от старите времена, нещо във вида й принадлежеше изцяло на миналото като стара снимка, която разглеждаш под защитното фолио в стар фотоалбум с потъмнели до сепия страници. Отново в съзнанието ми изникна представата за пролетните цветя, които дамите от викторианската епоха хербаризирали в албумите си с изрезки. Красиви неща, убити нежно, пренесени напред във времето и пространството, в един сезон, който не е техен.

Тогава химерата проговори и усещането се обогати.

— Отивам на вечеря. — Висок ефирен глас, от който косъмчетата на врата ми щръкнаха. — Искаш ли и ти да дойдеш?

Поклатих глава и се прокашлях, за да прогоня гъдела в гърлото ми.

— Не, благодаря. Скоро трябва да си тръгвам.

Сякаш не беше моят глас, а и стоях доста сковано, все едно се страхувах. И може би наистина беше така, макар да не знаех от какво.

Джунипър, изглежда, не забеляза безпокойството ми.

— Имам нова рокля — каза тя и подръпна полите на роклята си, така че горният пласт от органза се повдигна от двете страни като крилцата на пеперуда, бели и сякаш посипани с прашец. — Не е точно нова, не, това не е вярно, но е преправена. Някога е била на майка ми.

— Красива е.

— Ти изобщо не я познаваш.

— Майка ви ли? Не.

— О, тя беше прелестна, толкова прелестна. Бях съвсем малка, когато почина, съвсем мъничка. Тази красива рокля беше нейна. — Тя се завъртя престорено свенливо насам-натам и ме изгледа изпод мигли. Предишният изцъклен поглед беше изчезнал и сега в мен се взираха будни сини очи, многозначителни, очите на умното дете от снимката, за която го бяха откъснали от самотната му игра на градинските стълби. — Харесва ли ти?

— Да, много.

— Сафи ми я преправи. Тя прави чудеса с шевната машина. Само й показваш някоя снимка, която ти харесва, и тя ще ушие роклята, дори да е по най-новата парижка мода от „Вог“. От седмици работи по роклята, но тайно. Пърси не би одобрила заради войната и понеже си е Пърси, но аз знам, че няма да й кажеш.

И ми се усмихна толкова загадъчно, че дъхът ми секна.

— Думичка няма да кажа.

Известно време стояхме и се гледахме. За щастие, страхът ми отпреди малко се бе изпарил. Реакцията ми беше неоснователна, просто инстинктивна и аз се засрамих от спомена за нея.

В крайна сметка от какво да се страхувам? Тази объркана жена в празния коридор беше Джунипър Блайд, която преди време беше избрала майка ми от група уплашени деца, беше й осигурила дом, докато над Лондон се сипят бомби, и не беше престанала да чака и да се надява любимият й да се завърне.

Тя вирна брадичка, докато я наблюдавах, и въздъхна замислено. Явно, докато аз си правех изводи, тя също си правеше. Усмихнах се и това й помогна да вземе решение. Изпъна рамене и отново тръгна към мен — бавно, но целеустремено. Като котка. Всяко нейно движение притежаваше гъвкавата смесица от предпазливост, увереност и безразличие, които прикриват истинското намерение.

Спря едва когато приближи достатъчно, за да усетя мириса на нафталин от роклята й и на цигарен дим от дъха й. Очите й се взряха в моите, гласът й се превърна в шепот.

— Умееш ли да пазиш тайна?

Кимнах и тя се усмихна. Разстоянието между предните й два зъба беше невъзможно момичешко. Взе ръцете ми в своите, все едно сме приятелки в училищния двор. Дланите й бяха хладни и гладки. — Имам една тайна, но не бива да я споделям.

— Добре.

Изви длан като дете, приведе се към мен и я притисна към ухото ми. Дъхът й ме погъделичка.

— Имам любим. — Когато се отдръпна, възрастните й устни се бяха извили в страстна възбуда, която беше едновременно нелепа, печална и красива. — Казва се Том. Томас Кавил… и ме помоли да се омъжа за него.

Толкова ми домъчня за нея, почти непосилно много, когато осъзнах, че се е върнала към мига на огромното си разочарование. Страшно ми се искаше Пърси да се върне и разговорът ни да секне.

— Обещаваш ли, че няма да кажеш нито дума?

— Обещавам.

— На него му казах, но, шшшшт — притисна пръст към усмихнатите си устни тя, — сестрите ми още не знаят. Скоро ще дойде на вечеря. — Тя се усмихна широко — зъбите на възрастна жена на гладко като пудра лице. — Ще оповестим годежа ни.

Тогава забелязах, че тя носи нещо на пръста си. Не беше пръстен, не и истински. Беше някакъв груб заместител, сребрист, но без блясък, грапав, приличаше на алуминиево фолио, увито и сплеснато като пръстен.

— И после ще танцуваме, танцуваме…

Тя започна да се поклаща и да припява с музиката, която вероятно звучеше в главата й. Беше същата мелодия, която преди малко бях чула да се носи из студените проходи на коридорите. Тогава името ми убягна, макар на моменти сякаш бе мъчително близо. Плочата — вероятно беше плоча — беше спряла преди известно време, обаче Джунипър въпреки това се бе наклонила на една страна, беше затворила очи и бузите й бяха пламнали с очакването на млада жена.

Преди време работих над книга за двама възрастни хора, които заедно пишеха историята на живота си. Жената беше болна от алцхаймер, но все още преди последния опустошителен етап, затова двамата решили да запишат спомените си, преди те да се разлетят като пожълтелите листа на есенно дърво.

Работих я шест месеца, а през това време аз я наблюдавах как тя безпомощно се плъзга от забравата към празнотата. Съпругът й стана „онзи мъж там“, а жизнената и забавна жена с цветист език, която спореше, смееше се широко и ме прекъсваше, замлъкна.

Знаех какво е деменция, но това не беше случаят с Джунипър. Където и да беше тя, там не беше празно, а и тя беше забравила съвсем малко неща. Имаше обаче някакъв проблем, тя очевидно не беше добре. Всяка възрастна жена, която познавам, ми е казвала в даден момент, обзета от различен копнеж, че вътрешно се чувства осемнайсетгодишна. Но това не е вярно. Аз съм само на трийсет и го знам. Изминалите години оставят отпечатък върху всички: блаженото усещане за младежка неуязвимост пада като люспица и върху ти с цялата си тежест се стоварва отговорността.

С Джунипър обаче не беше така. Тя наистина не съзнаваше, че е възрастна. В нейното съзнание войната все още бушуваше, а съдейки по начина, по който се люшкаше насам-натам, явно бушуваха и хормоните й. Беше толкова неестествена смесица: стара и млада, красива и нелепа, тогава и сега. Въздействието беше смайващо и зловещо и внезапно изпитах погнуса, последвана незабавно от дълбок срам заради жестокото ми чувство…

Джунипър ме стисна за китките и се ококори.

— Ама, разбира се! — възкликна и улови кикота си в мрежа от дълги бели пръсти. — Ти вече познаваш Том. Ако не беше ти, ние двамата нямаше да се срещнем.

Явно съм преглътнала отговора си, понеже всички часовници в замъка започнаха да отброяват точен час. Невероятна симфония — стая след стая часовниците започваха да звънят, призоваваха се един друг, отбелязвайки отминалото време. Усетих звъна дълбоко в тялото си, въздействието му се разля ледено и мигновено по кожата ми и ме разстрои до полуда.

— Джунипър, вече наистина трябва да тръгвам — казах, когато часовниците най-сетне замълчаха.

Забелязах, че гласът ми е дрезгав.

Чух тихичък шум зад себе си, обърнах се с надеждата Пърси да се връща.

— Да тръгваш ли? — помръкна Джунипър. — Но ти току-що пристигна. Къде отиваш?

— Връщам се в Лондон.

— В Лондон ли?

— Там живея.

— Лондон. — И тогава у нея настъпи промяна, светкавично като връхлитаща буря и точно толкова страховита. Тя се пресегна, стисна ръката ми с изненадваща сила и аз видях нещо, което не бях забелязала досега: подобни на паяжина белези, посребрени с времето, нашарили бледите й китки. — Вземи ме със себе си.

— Аз… не мога да го направя.

— Но това е единственият начин. Ще отидем да намерим Том. Трябва да е там, в малкия си апартамент, седи до прозореца…

— Джунипър…

— Каза, че ще ми помогнеш. — Гласът й беше напрегнат, яден. — Защо не ми помогна?

— Извинявайте — отговорих, — аз не…

— Но си ми приятелка, каза, че ще ми помогнеш. Защо не дойде?

— Джунипър, мисля, че ме бъркате…

— О, Мередит — прошепна тя и аз усетих застоялия й тютюнев дъх. — Направих нещо ужасно, ужасно.

Мередит. Коремът ми се преобърна като гумена ръкавица, издърпана от ръката твърде бързо.

Чуха се забързани стъпки и се появи кучето, следвано по петите от Сафи.

— Джунипър! О, Джун, ето къде си била. — В гласа й прозвуча огромно облекчение, когато стигна до сестра си. Прегърна нежно Джунипър, после се отдръпна и огледа лицето й. — Не бива да бягаш така. Толкова се разтревожих. Търсих те къде ли не. Не знаех къде си отишла, мъничка, скъпа моя.

Джунипър трепереше — явно й бях дошла в повече. Мередит… Думата отекна в ушите ми остро и настойчиво като жуженето на комар. Казах си, че няма нищо, че е само съвпадение, безсмисленото бълнуване на една стара и умопобъркана жена, но не съм добра лъжкиня, така че не успях да се заблудя.

Сафи тъкмо отмяташе един кичур, паднал върху челото на Джунипър, когато пристигна Пърси. Тя се закова на място и се облегна на бастуна си, докато оглеждаше сцената. Сестрите се спогледаха, както го бяха сторили по-рано в жълтия салон и толкова ме бяха озадачили, този път обаче Сафи първа отмести очи. Тя някак успя да проникне в стиснатата ръка на Джунипър и вече здраво я държеше в своята.

— Благодаря ви, че сте останали с нея — каза ми тя с треперещ глас. — Много мило от ваша страна, Едит…

— Едит — повтори Джунипър, без да ме поглежда.

— … понякога се обърква и броди из къщата. Държим я под око, обаче… — поклати глава Сафи кратичко, изразявайки с жест, че е невъзможно да живееш нечий друг живот.

Аз кимнах, неспособна да намеря думи, с които да отговоря. Мередит. Името на майка ми. Мислите ми, стотиците ми мисли, се понесоха на рояк срещу потока на времето, започнаха да тършуват из последните месеци за някакъв смисъл и накрая пристигнаха в дома на родителите ми. Един мразовит февруарски следобед, едно несготвено пиле, пристигането на писмото, което разплака мама.

— Едит — отново повтори Джунипър. — Едит, Едит…

— Да, скъпа — каза Сафи, — това е Едит, нали? Тя ни е на гости.

В този момент осъзнах нещо, което подозирах още от самото начало. Мама ме излъга, когато ми каза, че писмото на Джунипър е най-обикновен поздрав, както ме излъга и за посещението ни в Милдърхърст. Но защо? Какво се беше случила между мама и Джунипър Блайд? Ако можеше да се вярва на Джунипър, мама й беше дала обещание, което не беше спазила, нещо, свързано с годеника на Джунипър, с Томас Кавил. В такъв случай, ако истината беше толкова жестока, колкото предполагаше Джунипър, писмото би трябвало да е обвинение. Така ли беше? Затова ли се беше разплакала мама, заради потиснатото си чувство за вина?

За пръв път, откакто бях пристигнала в Милдърхърст, закопнях да се отърся от къщата и от нейната стара печал, да видя слънцето и да почувствам вятъра с лицето си, да усетя друг мирис, не вонята на кал и на нафталин. Да остана насаме с тази нова загадка, която бях започнала да разгадавам.

— Дано да не ви е оскърбила… — продължаваше да говори Сафи. Чувах я през собствените си шеметни мисли, сякаш се намираше някъде далече, от другата страна на плътна и тежка врата. — Каквото и да ви е казала, не го е мислела сериозно. Понякога говори разни неща, смешни неща, безсмислици…

Гласът й заглъхна, но остави подире си напрегната тишина.

Тя се взираше в мен, в очите й четях неизразени чувства и си дадох сметка, че лицето й е обтегнато не само от загриженост.

В изражението й се криеше още нещо, особено когато погледна към Пърси. Страх. Бяха уплашени, и двете.

Отместих очи към Джунипър, която се криеше зад скръстените си ръце. Въобразявах ли си, че тя е застинала неподвижно и слуша внимателно, за да чуе какво ще им кажа, как ще им отговоря?

Усмихнах се храбро и се надявах да изглеждам безгрижно.

— Нищо не ми е казала — отговорих, после свих рамене малко пресилено. — Просто се любувах на красивата й рокля.

Въздухът край нас сякаш се раздвижи от облекчението на близначките. Профилът на Джунипър остана непроменен и аз останах със странното и постепенно обземащо ме усещане, със смътното осъзнаване на факта, че някак съм допуснала грешка.

Че е трябвало да бъда откровена, да осведомя близначките какво ми е доверила Джунипър, каква е причината тя да се разстрои.

Но след като досега не бях споменала за майка ми и за евакуирането й тук, не бях сигурна, че ще намеря нужните думи…

— Мерилин Бърд пристигна — съобщи безцеремонно Пърси.

— О, както обикновено, всичко се случва едновременно — отбеляза Сафи.

— Идва да ви откара обратно до фермата. Твърди, че трябва да се прибирате в Лондон.

— Да — потвърдих.

Слава богу!

— Много жалко — обади се Сафи. В резултат на истинско усилие и вероятно на дългогодишен навик тя успяваше да говори съвсем нормално. — Надявахме се да ви предложим чай. Имаме толкова малко посетители!

— Следващия път — каза Пърси.

— Да — съгласи се Сафи, — следващия път.

Надали щеше да има следващ път.

— Благодаря ви отново за обиколката…

Пърси ме поведе по някакъв загадъчен път към госпожа Бърд и обещанието за най-нормални неща, а Сафи и Джунипър се оттеглиха в обратната посока и гласовете им отекваха между студените камъни.

— Съжалявам, Сафи, съжалявам, съжалявам… Аз просто… забравих…

Думите преминаха в ридание. Толкова окаяно ридание, че ми се искаше да си запуша ушите.

— Стига, скъпа моя, няма нужда, не го прави.

— Но аз направих нещо ужасно, Сафи, ужасно, ужасно…

— Глупости, скъпа моя, избий си го от главата. Хайде да пийнем чай, искаш ли? — От търпението и нежността в гласа на Сафи сърцето ми се сви в гърдите. Мисля, че тогава за пръв път осъзнах колко безкрайно дълго време те двете с Пърси дават такива уверения, изтриват объркването от застаряващото чело на по-малката си сестра със същата здравомислеща грижа, с която родител се грижи за детето си, но без обещанието, че този товар един ден ще стане по-лек. — Ще те облечем в нещо по-подходящо и ще пием чай. Ти, Пърси и аз. Положението винаги изглежда по-добре след чаша хубав силен чай, нали?

Госпожа Бърд чакаше под сводестия таван на входното антре на замъка и от нея бликаха извинения. Подмазваше се на Пърси Блайд и кривеше драматично лице, докато хокаше горките жители на селото, които неволно я бяха задържали.

— Няма значение, госпожо Бърд — заяви Пърси с повелителен тон, както вероятно викторианска бавачка би се обърнала към досадния си повереник. — Приятно ми беше сама да направя обиколката.

— Ама, разбира се. За доброто старо време. Сигурно ви е изключително…

— Разбира се.

— Жалко, че обиколките престанаха. Разбираемо е, естествено, и заслугата да се провеждат толкова дълго е ваша и на госпожица Сафи, особено с оглед на толкова много други…

— Именно. — Пърси Блайд изпъна гръб и аз изведнъж осъзнах, че тя всъщност не харесва госпожа Бърд. — А сега моля и двете да ме извините.

Тя кимна с глава към отворената врата, от която светът навън изглеждаше по-светъл, по-шумен, по-бърз, отколкото го бях оставила.

— Благодаря ви, че ме разведохте из красивия си дом — казах, преди тя да се оттегли.

Пърси ме изгледа по-продължително от необходимото, после се отдалечи по коридора, тихо потраквайки с бастунчето си. След няколко крачки спря и се обърна, едва различима сред пелената на сумрака.

— Знаете ли, беше красив. Някога. Отдавна.

Бележки

[1] Филм на ужасите със свръхестествен сюжет от 1976 г. по едноименния роман на Стивън Кинг, режисьор Брайън де Палма. — Б.пр. ↑

[2] Кръстоска между овчарка и хрътка. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кейт Мортън Отминали времена (3)

Метаданни

Данни

Отминали времена

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Едно изгубено писмо пристига

Един спомен се прояснява

Книгите и семейство Бърд

Милдърхърст на Реймънд Блайд

Първа глава

Човекът от Кент

Пътешествие из останките от една градина

Три повехнали сестри

Пазителите на вените

Празната мансарда и отминалите времена

Човека от калта, стаята с архива и една заключена врата

Значи, ще дойдеш на танци

Кейт Мортън
Отминали времена (3)