Кейт Мортън
Отминали времена (29)

1.

Замъкът Милдърхърст, 29 октомври 1941 г.

Бурята, проправила си път откъм Северно море онзи следобед на 29 октомври 1941 година, ехтеше и бучеше, чу мереше се и се сгъстяваше, преди най-сетне да надвисне над замъка Милдърхърст. Първите неохотни капки дъжд се откъснаха от облаците по здрач, а още безброй щяха да ги последват преди края на нощта. Беше потайна буря, дъжд, който избягна да трополи, но се стича неспирно, капките се сипеха упорито час след час, лееха се по керемидите на покрива и върху стрехите на замъка. Роувинг Брук започна да покачва нивото си, тъмното езеро в гората Кардейкър стана още по-тъмно, а меката морава около замъка, малко по-ниска от онази отвъд, подгизна и в мрака се очерта силуетът на рова, съществувал някога. Близначките вътре обаче не подозираха за тези неща, те знаеха само, че след като бяха чакали разтревожени часове наред, някой най-сетне почука на вратата на замъка.

 

 

Сафи стигна първа, постави ръка върху бравата и пъхна месинговия ключ в ключалката. Той заседна, открай време заяждаше и тя се помъчи с него малко. Забеляза, че ръцете й треперят, че лакът й се е обелил, че кожата й изглежда стара, а после механизмът поддаде, вратата се отвори и мислите й отлетяха в тъмната и влажна нощ, защото на прага стоеше Джунипър.

— Милото ми момиче! — Сафи щеше да се разплаче от радост, че вижда малката си сестра жива и здрава и най-сетне у дома. — Слава богу! Толкова ни липсваше!

— Изгубих си ключа. Извинявай — каза Джунипър. Дъждобранът й беше умалял, изпод шапката се показваше порасналата й коса, но Джунипър изглеждаше същинско дете и полумрака на входа и Сафи не се сдържа — обхвана с ръце лицето на сестра си и я целуна по челото, както правеше, когато Джунипър беше съвсем мъничка.

— Няма нищо — каза Сафи и махна към Пърси, чието мрачно настроение се бе прехвърлило в камъните. — Много се радваме, че си у дома, че си жива и здрава. Дай да те погледна… — Тя отдалечи сестра си на една ръка разстояние и гърдите й се издуха от вълна на задоволство и облекчение, които не можеше да изрази с думи. Затова просто придърпа Джунипър в прегръдката си. — Закъсня и ние се разтревожихме…

— Автобусът. Спряха ни, имало някакъв… инцидент.

— Инцидент ли? — отстъпи назад Сафи.

— Нещо, свързано с автобуса. Блокада на пътя, струва ми се, не съм сигурна…

Тя се усмихна и вдигна рамене, не довърши изречението си, а по лицето й се изписа кратко недоумение. Само за миг, но беше достатъчно. Неизречените думи отекнаха в стаята толкова ясно, все едно ги беше произнесла. Не мога да си спомня. Простички думи и напълно безобидни, ако са изречени от друг, а не от Джунипър. Тревогата се спусна тежка като камък в корема на Сафи. Тя погледна към Пърси и забеляза познатата тревога да сковава и нейните черти.

— Хайде, влизай вътре — подкани я Пърси, отново усмихната. — Защо стоим навън в това време!

— Да! — бодро като близначката си се включи и Сафи. — Горкичката ми, ще настинеш, ако не внимаваме. Пърси, върви долу и донеси грейката!

Пърси се запъти по тъмния коридор към кухнята, а Джунипър се обърна към Сафи, стисна китката й и попита:

— Том?

— Още не.

Лицето й помръкна.

— Но вече е късно. Аз закъснях.

— Знам, скъпа.

— Какво може да го е забавило?

— Ами войната е виновна за всичко, скъпа. Ела и седни до огъня. Ще ти направя чудесно питие, а той ей сега ще дойде, ще видиш.

Стигнаха до хубавия салон и Сафи си позволи да се наслади на красивата сцена, преди да поведе Джунипър до килима пред камината. Побутна най-голямата цепеница, докато сестра й вадеше табакерата си от джоба.

Огънят се разискри и Сафи потръпна. Изправи се, върна ръжена на мястото му и изтупа ръце, въпреки че си бяха съвсем чисти. Джунипър драсна клечка кибрит и дръпна силно от цигарата.

— Косата ти — тихо отбеляза Сафи.

— Подстригах я.

— Ами харесва ми.

Усмихнаха се една на друга — Джунипър малко плашливо, или поне така се стори на Сафи. Но в това, разбира се, нямаше логика. Джунипър не се притесняваше. Сафи се престори, че не я гледа, докато сестра й обхвана кръста си с ръка и продължи да пуши.

„Лондон — искаше да каже Сафи, — била си в Лондон! Разкажи ми! Нарисувай ми картините с думи, за да си ги представя и да знам всичко, което знаеш и ти. Танцува ли? Поседя ли до езерото Сърпентайн? Влюби ли се?“ Въпросите се нижеха един след друг, умоляваха да бъдат зададени, но Сафи не продума. Вместо това стоеше като пълна глупачка, огънят топлеше лицето й и минутите се нижеха. Съзнаваше, че е нелепо, Пърси щеше да се върне всеки момент и повече нямаше да има възможност да говори с Джунипър. Трябваше просто да я заговори веднага и да опита директно: „Разкажи ми за него, скъпа, разкажи ми за Том и за плановете ви“. В крайна сметка това беше Джунипър, скъпата й по-малка сестричка. Можеха да си говорят за всичко. И въпреки това. Сафи си помисли за написаното в дневника на сестра си и бузите й пламнаха.

— Боже, как може да съм толкова небрежна! Дай си палтото — каза тя.        Застана зад сестра си като камериерка, измъкна от ръкава първо едната й ръка, после, след като Джунипър прехвърли цигарата си, измъкна и другата, смъкна кафявото палто от слабичките рамене и го занесе на стола до картината на Констабъл. Не беше добре да капе върху пода, но нямаше време за друго. Посуети се, изпъна плата и забеляза закърпения подгъв, чудейки се на собствената си мълчаливост. Укори се, задето не можеше да изрече и най-обикновени въпроси, като че ли младата жена пред нея й беше чужда. Това беше Джунипър, за бога, най-сетне си беше у дома и сигурно криеше много важна тайна.

— Писмото ти — поде Сафи, изпъвайки яката на палтото и чудейки се смътно, съвсем мимолетно, откъде сестра й се е сдобила с тази дреха. — Последното ти писмо.

— Да?

Джунипър беше коленичила пред огъня, както обичаше да прави като дете, и не обърна глава. Сафи изведнъж осъзна, че сестра й няма да я улесни. Поколеба се, овладя се, после затръшването на врата някъде далече й напомни, че е време да мине по същество. — Моля те, Джунипър — бързо застана тя до сестра си, — разкажи ми за Том, разкажи ми всичко, скъпа.

— За Том?

— Просто не можех да не се запитам дали помежду ви има нещо, нещо по-сериозно, отколкото намекваш в писмото.

Пауза, мълчание, сякаш и стените бяха наострили уши да чуят.

После от гърлото на Джунипър се разнесе звук, дихание.

— Аз исках да почакаме — тихо каза тя. — Решихме да почакаме, докато сме отново заедно.

— Да почакате ли? — Сърцето на Сафи трепереше като птиче. — Не съм сигурна, че те разбирам, скъпа.

— Том и аз. — Джунипър дръпна силно от цигарата, после облегна бузата си на основата на дланта. Издиша въздуха и каза: — Том и аз ще се женим. Той ме помоли, аз се съгласих и, о, Сафи… — за пръв път потърси тя погледа на сестра си, — обичам го. Не мога да живея без него. Няма да живея.

Макар че самата новина беше точно каквато Сафи очакваше, тя се почувства наранена от силата на признанието. От бързината, от мощта и от последиците му.

— Е — поде тя, запъти се към масата с напитките и си напомни да се усмихва, — това е чудесно, скъпа моя. Значи, тази вечер ще празнуваме.

— Не казвай на Пърси, моля те. Не и докато…

— Не, не, разбира се — махна Сафи капачката на гарафата с уиски.

— Не знам как тя ще… Ще ми помогнеш ли? Ще ми помогнеш ли да я накарам да разбере?

— Знаеш, че ще ти помогна.

Сафи насочи цялото си внимание към питиетата, които наливаше. Беше вярно. Щеше да направи каквото може, беше готова на всичко за Джунипър. Обаче Пърси никога нямаше да разбере. Завещанието на татко постановяваше ясно: ако Джунипър се ожени, губят замъка. Любовта на Пърси, нейният живот, причината за…

Джунипър се взираше намръщено в огъня.

— Тя ще се примири, нали?

— Да — излъга я Сафи и пресуши чашата си.

После отново я напълни.

— Знам какво означава, съзнавам го и ужасно съжалявам. Иска ми се татко да не беше правил такова нещо. Не съм искала това — махна с ръка Джунипър към каменните стени. — Но сърцето ми, Сафи. Сърцето ми.

Сафи подаде чаша на Джунипър.

— Ето, скъпа, пийни…

Другата й ръка закри устата, когато сестра й се изправи и пое чашата.

— Какво има?

Тя не можеше да продума.

— Сафи?

— Блузата ти — успя да каже, — тя е…

— Нова е.

Сафи кимна. Може би беше заради светлината, нищо повече. Хвана сестра си за ръка и я дръпна бързо към лампата.

После се отдръпна.

Нямаше грешка. Кръв. Сафи си нареди да не се паникьосва, каза си, че няма от какво да се страхува, още не, че трябва да останат спокойни. Потърси подходящи думи, за да го каже, но преди да ги намери, Джунипър проследи погледа й.

Подръпна плата на ризата си, намръщи се за миг, после изпищя. Неистово задърпа ризата си. Отстъпи назад ужасено, сякаш можеше да избяга.

— Шшшшт — размаха ръка Сафи. — Спокойно, скъпа моя. Не се плаши. — Усещаше собствената си паника обаче, следваше я като сянка. — Дай да те погледна. Дай на Сафи да погледне.

Джунипър стоеше неподвижна, а Сафи разкопчаваше копчетата с треперещи кръсти. Разтвори блузата, прокара пръсти по гладката кожа на сестра си — така се грижеше за Джунипър като малка — и огледа гърдите, тялото й отстрани и корема за рани. Въздъхна дълбоко от облекчение, когато не откри никакви рани.

— Добре си.

— Но чия е…? — попита Джунипър. — Чия е? — Цялата трепереше. — Откъде се е взела, Сафи?

— Не помниш ли?

Джунипър поклати глава.

— Изобщо нищо?

Зъбите на Джунипър тракаха. Отново поклати глава.

Сафи заговори спокойно и тихо като на дете.

— Скъпа моя, възможно ли е да ти се губи малко време?

Страх просветна в очите на Джунипър.

— Боли ли те главата? Пръстите ти… изтръпнали ли са?

Джунипър кимна бавно.

— Добре. — Сафи направи всичко по силите си да се усмихне, помогна на Джунипър да съблече съсипаната блуза, обгърна с ръка раменете на сестра си и почти се разплака от страх, обич и болка, когато усети крехките костици под ръката си. Трябваше да заминат за Лондон, Пърси трябваше да отиде и да върне обратно Джун. — Всичко е наред — каза тя твърдо, — вече си у дома. Всичко ще бъде наред.

Джунипър не продумваше, лицето й беше безизразно.

Сафи погледна към вратата — Пърси щеше да знае какво да правят. Пърси винаги знаеше.

— Шшшт — каза тя, — шшшт.

Но го каза по-скоро на себе си, отколкото на Джунипър, която вече не я слушаше.

Седнаха в единия край на шезлонга и зачакаха. В огнището пращеше огън, по камъните пробягваше вятър, дъждът шибаше стъклата. Сякаш бяха минали сто години. После на вратата се появи Пърси. Беше тичала и държеше в ръка грейката.

— Стори ми се, че чух писък… — Закова се на място и забеляза, че Джунипър е разсъблечена. — Какво става? Какво се е случило?

Сафи посочи окървавената блуза и каза със зловеща бодрост:

— Ела и ми помогни, Пърси. Джунипър е пътувала цял ден и мисля, че трябва да й предложим една топла вана.

Пърси кимна, двете застанаха от двете страни на малката си сестра и я поведоха към вратата.

Стаята се успокои в тяхно отсъствие, камъните си зашепнаха.

Разхлабеният капак се откачи от пантата си, но никой не забеляза.

 

 

— Тя спи ли?

— Да.

Пърси въздъхна облекчено и влезе по-навътре в мансардата, за да погледне към мястото, където лежеше малката им сестра. Спря до стола на Сафи.

— Каза ли нещо?

— Не много. Помни, че е била във влака, после в автобуса, но той спрял и тя коленичила отстрани на пътя. Следващото, което помни, било, че крачи по алеята, почти е стигнала вратата и крайниците й са изтръпнали. Както става… знаеш, след това.

Пърси знаеше. Пресегна се и плъзна два пръста покрай косата на Джунипър към бузата й. Сестричката им изглеждаше толкова мъничка, толкова безпомощна и безвредна, когато спеше.

— Не я буди.

— Няма голяма вероятност да се събуди — посочи Пърси към шишенцето с хапчета на нощното шкафче.

— Преоблякла си се — отбеляза Сафи и подръпна крачола на панталона на Пърси.

— Да.

— Излизаш?

Пърси кимна кратко. Ако Джунипър беше слязла от автобуса, но е намерила пътя за дома, най-вероятно това означаваше, че каквото и да е предизвикало загубата на паметта й, причината за кръвта по дрехите й е някъде близо до замъка. Което означаваше, че Пърси трябва незабавно да провери, да вземе фенерче, да тръгне по алеята и да види какво ще намери. Отказваше да гадае — знаеше само, че е неин дълг да го махне. Честно казано, беше признателна за задачата си. Една стабилна и ясна цел щеше да й помогне да овладее страховете си и да попречи на въображението й да се вихри неконтролируемо. Положението и бездруго беше тревожно. Сведе поглед към главата на Сафи, към красивите й къдрици и се намръщи.

— Обещай ми, че докато се върна, ще направиш нещо — каза, — а няма само да седиш тук и да се тревожиш…

— Но, Пърси…

— Говоря сериозно, Сафи. Тя ще спи с часове. Слез долу, напиши нещо. Занимай мозъка си с нещо. Не трябва да се паникьосваме.

Сафи се пресегна и преплети пръсти с тези на Пърси.

— А ти внимавай с господин Потс. И дръж фенерчето ниско долу. Знаеш го какъв е по време на затъмнение.

— Добре.

— Пази се и от германците, Пърси. Внимавай.

Пърси дръпна ръката си, смекчи въздействието на жеста, като пъхна и двете си ръце в джобовете, и отговори сухо:

— В такава нощ? Ако имат капка разум, ще си стоят на топло в леглата.

Сафи се помъчи да се усмихне, но не успя. Пък и кой да я вини? В стаята беше пълно със стари привидения. Пърси овладя една тръпка и се запъти към вратата с думите:

— Добре, ще…

— Помниш ли, когато спяхме тук, Пърси?

Пърси спря, потърси цигарата, която си беше свила по-рано.

— Смътно.

— Беше хубаво, нали? Ние двете.

— Доколкото помня, ти нямаше търпение да слезеш долу.

Сега вече Сафи наистина се усмихна, но печално. Избегна погледа на Пърси и прикова своя върху Джунипър.

— Все бързах. Да порасна. Да се махна.

Пърси усети болка в гърдите. Стегна се, за да преодолее порива на чувството. Не искаше да си спомня каква беше близначката й като момиче, преди татко да я пречупи, когато имаше дарба и мечти, и всички шансове да ги осъществи. Вече не. Никога, ако зависеше от нея. Беше твърде болезнено.

В джоба на панталона й бяха парченцата хартия, които случайно беше намерила в кухнята, докато приготвяше грейката. Търсеше кибрит, вдигна капака на тенджерата върху плота и ги намери: накъсаните парченца от писмото на Емили. Слава богу, че ги откри. Последното, от което имаше нужда, беше Сафи да се отдаде на старото си отчаяние. Сега вече Пърси щеше да ги смъкне долу и да ги изгори навън.

— Тръгвам, Саф…

— Мисля, че Джунипър ще ни напусне.

— Моля?

— Мисля, че планира да отлети.

Защо близначката й говореше така? И защо сега? Защо тази вечер? Пулсът на Пърси се учести.

— Попита ли за него?

Сафи се поколеба доста дълго и Пърси разбра, че сестра й е попитала.

— Смята да се омъжи ли?

— Казва, че е влюбена — въздъхна Сафи.

— Но не е.

— Тя вярва, че е, Пърси.

— Грешиш — категорично вирна брадичка Пърси. — Тя няма да се омъжи. Няма. Знае какво е направил татко, съзнава значението му.

— Любовта кара хората да правят жестоки неща — усмихна се тъжно Сафи.

Пърси изпусна кибрита и се пресегна да го вдигне от пода. Когато се изправи, Сафи я наблюдаваше със странно изражение — сякаш се опитваше да сподели с нея някаква сложна идея или да намери решение на загадка, която я измъчва.

— Той ще дойде ли, Пърси?

Пърси запали цигара и заслиза по стълбите.

— Ама моля те, Сафи, откъде да знам?

 

 

Вероятността пропълзя в съзнанието на Сафи бавно. Мрачното настроение на близначката й през цялата вечер беше неприятно, но не беше необичайно, затова тя не му обърна особено внимание, просто трябваше да се постарае да го овладее, за да не развали вечерята. Но после Пърси изчезна за дълго от кухнята, уж за да си вземе аспирин, а се върна с измърсена рокля и с разказ за някакъв шум отвън. Безизразното й лице, когато Сафи я попита дали е намерила аспирина, сякаш изобщо беше забравила, че й трябва аспирин… А сега и решимостта на Пърси, която едва ли не настояваше Джунипър да не се жени…

Но не.

Престани!

Пърси можеше да бъде сурова, дори нелюбезна, но не беше способна на това. Сафи никога не би повярвала подобно нещо. Близначката й обичаше пламенно замъка, но не и за сметка на човечността. Пърси беше храбра, почтена и свястна, тя слизаше в бомбените кратери, за да спасява човешки живот. Освен това не Пърси беше изцапана с нечия кръв…

Сафи потрепери и рязко се изправи. Пърси имаше право: нямаше смисъл да бди безмълвно, докато Джунипър спи. Три от хапчетата на татко я приспаха, горкото агънце, така че сигурно с часове нямаше да се събуди.

Майчинският инстинкт на Сафи не й позволяваше да остави Джунипър така, мъничка и уязвима, но все пак. Съзнаваше, че ако остане, ще изпадне в окаяна паника. В съзнанието й вече кръжаха грозни вероятности: на Джунипър не й се губеше време, освен ако не беше преживяла някаква травма, ако не беше видяла или направила нещо, което да възбуди сетивата й, нещо, което да накара сърцето й да затупти по-бързо, отколкото трябва. А в съчетание с кръвта по блузата й, с неловкото усещане, което като че беше нахлуло заедно с нея в къщата…

Не.

Престани!

Сафи притисна основата на дланите си към гърдите. Помъчи се да развърже възела, който се стягаше там. Сега не беше моментът да се поддава на паника. Трябваше да запази спокойствие. Още толкова неща не знаеха, но едно беше сигурно. Тя нямаше да е полезна на Джунипър, ако не съумее да контролира собствените си озъбени страхове.

Щеше да слезе долу и да пише в дневника си, точно както беше предложила Пърси. Нуждаеше се точно от около час в прекрасната компания на Адел. Джунипър беше в безопасност, ако имаше нещо за намиране, Пърси щеше да го намери, а Сафи нямаше да се паникьосва.

Не биваше.

Взела решение, тя изпъна одеялото и го заглади нежно върху тялото на Джунипър. Сестра й дори не трепна. Спеше много дълбоко — като дете, изморено от цял ден на слънце, от ясното синьо небе, от играта край морето.

Тя беше толкова специално дете.

Връхлетя я спомен, мигновен и пълен, като светкавица: Джунипър като мъничка, с тънички крачета и почти бели косъмчета, които искряха на слънцето. Приклекнала, с ожулени коленца, боси и прашни стъпала, прилепнали към обгорената лятна земя. Кацнала над стария канал, ровеше пръстта с пръчка и търсеше съвършения камък, който да пусне през решетката…

Пелена от дъжда се спускаше от другата страна на прозореца и момиченцето, слънцето и мирисът на пръст се превърнаха в дим и отлетяха. Остана само полутъмната и влажна таванска мансарда. Мансардата, където Сафи и Пърси бяха живели заедно като деца, между чиито стени се бяха превърнали от циврещи бебета в потиснати млади жени. Не бяха останали почти никакви следи от тяхното обитаване, поне не видими. Само леглото, мастиленото петно на пода, библиотечката до прозореца, където тя…

Не!

Престани!

Сафи стисна юмруци. Забеляза шишенцето с хапчетата на татко. Замисли се за миг, разви капачето и изтръска едно хапче в дланта си. Щеше да премахне нервността, да й помогне да се отпусне.

Остави вратата открехната и внимателно се спусна по тесните стълби.

Зад нея в мансардата завесите въздъхнаха.

Джунипър потръпна.

Една дълга рокля блещукаше на вратата на гардероба като бледен и забравен призрак.

 

 

Беше безлунна и мокра нощ и въпреки дъждобрана и ботушите Пърси беше вир-вода. Положението се влошаваше още повече от факта, че фенерчето капризничеше. Тя стъпи на разкаляната алея и удари фенерчето в дланта си, батерията изтрака, светлината примигна и у нея се надигна надежда. После лампичката угасна. Напълно.

Пърси изруга тихо и прибра с китка косата, паднала на челото й. Не беше сигурна какво очакваше да открие, обаче се надяваше вече да го е открила. Колкото повече време й отнемаше, колкото повече се отдалечаваше от замъка, толкова по-малко вероятно беше въпросът да бъде решен. А трябваше да бъде решен.

Примижа и се вгледа в дъждовната пелена, мъчейки се да различи нещо.

Потокът беше придошъл, чуваше го как се премята и бучи към гората. Ако продължаваше така, на сутринта мостът щеше да е извън строя.

Завъртя глава малко по-наляво и усети заплашителните батальони на гората Кардейкър. Чу как вятърът се спотайва сред горските върхари.

Пърси отново опита фенерчето. Проклетията все още отказваше да й се подчини. Тя продължи да крачи бавно и предпазливо, оглеждайки пътя отпред колкото може по-внимателно.

Проблесна мълния и светът побеля, подгизналите поля се ширнаха пред очите й, гората се отдръпна, замъкът скръсти разочаровано ръце. Един застинал миг, в който Пърси се почувства сам-самичка, студена, мокра и бяла отвътре, както и отвън.

Видя го с последния отглас от мълнията. Някакъв силует ни алеята. Нещо лежеше съвсем неподвижно.

Мили боже! Формата, големината… човек.