Кейт Мортън
Отминали времена (27)

3.

Лондон, 17 октомври 1941 г.

Дъската на прозореца в мансардата на Том беше по-широка от обикновено, затова беше удобна за сядане. Беше любимото място на Джунипър — факт, който тя категорично отказваше да приеме, че има някаква връзка с тъгата й по покрива на мансардата в Милдърхърст. Понеже не изпитваше такава тъга. Не би си позволила. Всъщност през месеците на отсъствието си Джунипър реши повече никога да не се връща там.

Вече знаеше за завещанието на баща си, за нещата, които той искаше от нея, и за мерките, които беше взел, за да е сигурен, че волята му ще се изпълни. Сафи й беше обяснила всичко в писмо не понеже искаше Джунипър да се почувства зле, а само за да се оплаче от раздразнителността на Пърси. Джунипър прочете писмото два пъти, за да се увери, че разбира правилно смисъла му, и после го изхвърли в езерото Сърпентайн и докато наблюдаваше как фината хартия потъва и синьото мастило се разтича, тя най-сетне се успокои. Баща й винаги постъпваше така — виждаше го ясно сега, от дистанцията на времето, — беше съвсем в негов стил да се опитва да дърпа конците на дъщерите си дори от гроба. Джунипър обаче отказваше да му позволи. Не беше склонна да допусне дори мисълта за татко да докара черни облаци на хоризонта на деня й. Днес повече от всеки друг път щеше само да грее слънце — нищо че всъщност времето беше мрачно.

Свила крака, облегнала гръб на мазилката и доволно пушейки цигара, Джунипър съзерцаваше градината долу. Беше есен и земята беше покрита с дебел килим от листа, а малкото коте беше в захлас. От часове си играеше долу, преследваше въображаеми врагове, подскачаше и се губеше под купчините, спотайваше се в тъмните ъгълчета на шарените сенки. Жената от апартамента на приземния етаж, чийто живот в Ковънтри беше опожарен, също беше там и даде на котето купичка с мляко. Напоследък нямаше много мляко, не и е новата купонна система, но двете все успяваха да оставят малко за уличното коте.

Откъм улицата се разнесе шум и Джунипър проточи шия, за да погледне. Мъж с униформа вървеше към сградата и сърцето й запрепуска лудо. Мина само секунда, преди да установи, че не е Том, дръпна от цигарата си и овладя приятната тръпка на очакването. Разбира се, че не беше той, още не. Щеше да дойде най-малко след половин час. Винаги се бавеше, когато посещаваше семейството си, обаче скоро щеше да си дойде, да й разказва какво ли не и тя щеше да го изненада.

Джунипър погледна вътре към малката маса до газовата печка — бяха я купили много евтино и бяха убедили таксиметровия шофьор да им помогне да я пренесат до апартамента срещу чаша чай. Върху нея имаше царско угощение. Доколкото позволяваше купонната система. Джунипър намери две круши на пазара в Портобело. Прекрасни круши, и то на цена, която можеха да си позволят. Излъска ги старателно и ги сложи до сандвичите, сардините и увитото във вестник пакетче. В средата, гордо възкачена върху една обърната кофа, беше тортата. Първата торта, дело на Джунипър.

Преди две седмици й хрумна, че Том трябва да получи торта за рождения ден и че тя лично трябва да му я приготви. Планът обаче се осуети, когато Джунипър установи, че няма никаква представа как да направи подобно нещо. Освен това сериозно се усъмни дали мъничката им газова печка ще се справи с такава огромна задача. Не за пръв път й се прииска Сафи да беше в Лондон. И не само за да й помогне за тортата. Джунипър не тъгуваше за замъка, но сестрите й липсваха.

Накрая тя почука на вратата на апартамента в сутерена с надеждата да завари у дома човека, който живееше там — не беше в армията, понеже беше дюстабан, но от това беше спечелила местната столова. Той си беше вкъщи и когато Джунипър му обясни затруднението си, съседът с радост реши да й помогне, изготви списък на нещата, които трябваше да набавят, и прие едва ли не с радост предизвикателството на ограниченията на купонната система. Дори й подари за каузата две от собствените си яйца и на тръгване й подаде нещо, увито във вестник и завързано с връв — „да го споделите двамата“. Разбира се, нямаха захар за глазура, обаче Джунипър написа името на Том с ментова паста за зъби и всъщност тортата не изглеждаше никак зле.

 

 

Той вече четирийсет минути се мъчеше да си тръгне, учтиво, разбира се, обаче изобщо не му беше лесно. Близките му много се радваха, че е възвърнал нормалното си състояние на духа, че отново си е „нашият Том“, и непрекъснато насочваха разговора към него. Нищо че кухничката на майка му беше пълна до пръсване с всякакви представители на семейство Кавил — всеки въпрос, всяка шега, всяко твърдение уцелваха Том право между очите. Сега сестра му говореше за някаква своя позната, загинала в двуетажен автобус по време на затъмнението. Клатеше глава, загледана към Том, и повтаряше:

— Каква трагедия, Томи. Излязла само за да занесе шалове за войниците.

Том се съгласи, че е ужасно — наистина беше. После изслуша разказа на чичо си Джеф за съсед, който бил премазан, както си карал колело, а накрая се поразмърда и се изправи.

— Благодаря ти, майко…

— Тръгваш ли си? — вдигна тя чайника. — Тъкмо се канех пак да го сложа на печката.

Той я целуна по челото, учуден, че трябва да се наведе толкова ниско.

— Никой не прави по-хубав чай от теб, но трябва да вървя.

Майка му изви едната си вежда.

— Кога ще ни я представиш?

Брат му Джоуи се правеше на влак и Том го потупа закачливо, избягвайки погледа на майка си.

— О, мамо! — каза само и преметна чантата си през рамо. — Не знам за какво говориш.

Крачеше енергично, нетърпелив да се върне в апартамента, при нея, нетърпелив да изпревари влошаването на времето. Обаче колкото и бързо да крачеше, думите на майка му го застигаха. И го дращеха, понеже Том копнееше да каже на семейството си за Джунипър. При всяка среща с тях трябваше да се бори с порива да ги стисне за раменете и да възкликне като дете, че е влюбен, че светът е прекрасно място, въпреки че млади мъже се избиват един друг, а млади жени, майки на невръстни деца, загиват по автобуси, а са излезли само за да занесат шалове за войниците.

Но не го стори, защото Джунипър го беше помолила. Нейното решение никой да не узнава, че двамата се обичат, ограничаваше Том. Тази тайнственост не подхождаше за толкова пряма жена, с толкова недвусмислено мнение и толкова неумолима по отношение на всичко, което чувства, говори или прави. Отначало той зае отбранителна позиция, усъмни се дали тя няма да се отнесе с превъзходство към родителите му, но интересът й към тях разби на пух и прах това подозрение. Джунипър говореше за тях и разпитваше като човек, поддържал приятелски отношения със семейство Кавил от години. Том разбра, че тя не прави разлика между родителите му и другите хора. Увери се с абсолютна сигурност, че сестрите й, които Джунипър твърдеше, че обожава, също нищо не подозират като собственото му семейство. Писмата от замъка пристигаха винаги чрез нейния кръстник (който приемаше измамата със забележителна невъзмутимост) и Том забеляза, че когато отговаря, Джунипър дава адреса в Блумсбъри. Подпита я за причината — отначало заобиколно, после направо, но тя отказа да обясни и само намекна, че сестрите й са старомодни и закрилнически настроени, затова било най-добре да изчакат подходящ момент.

Това не допадаше на Том, но той я обичаше и се съобрази с желанието й. Почти напълно. Не се сдържа и писа на Тео. Брат му беше на север с полка си, така че донякъде стореното беше редно. Освен това първото писмо на Том за необикновеното красиво момиче, с което се е запознал, единственото, способно да запълни празнината в него, беше написано много преди тя да го помоли да не го прави.

 

 

Още от онази първа среща на улицата близо до Елефант и Касъл Том знаеше, че трябва отново да види Джунипър Блайд. Още на следващия ден отиде в Блумсбъри на зазоряване само за да погледне — така си каза, да види вратата, стените, прозорците, зад които спеше тя.

Наблюдава къщата с часове, пушейки нервно, и най-накрая тя излезе. Том я последва за малко, преди да събере смелост да я повика:

— Джунипър.

Беше го изричал и мислил толкова много пъти, но сега, когато произнесе името на глас и тя се обърна, беше различно.

Прекараха заедно целия озарен от слънцето ден, разхождаха се и разговаряха, хапнаха от къпините, които откриха да растат по стената на гробището, а когато се стъмни, Том не искаше да я пусне да си ходи. Предложи да отидат да потанцуват, понеже смяташе, че момичетата харесват това. Явно не и Джунипър. Дистанцираното изражение, с което посрещна предложението му, беше толкова непресторено, че за миг Том се слиса. Окопити се достатъчно, за да я попита какво друго би желала да прави, и Джунипър отговори, че иска да продължат да се разхождат. Да проучват, така се изрази.

Том ходеше бързо, но тя не изоставаше, местеше се ту от едната, ту от другата му страна, понякога говореше, друг път мълчеше. За някои неща приличаше на дете — у нея имаше нещо непредсказуемо и опасно, внушаваше му неловкото, но и някак съблазнително усещане, че се е свързал с човек, за когото обичайните правила на поведение не важат.

Джунипър спираше да погледне нещо, после го настигаше съвсем нехайно и той се притесняваше, че тя може да се спъне в нещо заради пълното затъмнение — в дупка на тротоара или в чувал с пясък.

— В провинцията е различно — предупреди я той и в гласа му се прокрадна старият учителски тон.

А Джунипър просто се засмя и отговори:

— Надявам се. Точно затова дойдох тук. — После му обясни, че има изключително добро зрение, като птица, сигурно заради замъка и начина, по който е отраснала. Том не помнеше подробностите, защото вече беше престанал да я слуша. Облаците се бяха отместили, луната беше почти пълна и на нейната светлина косата на Джунипър беше станала сребриста.

Добре, че не го хвана да я съзерцава. Извади късмет, понеже тогава тя коленичи и започна да рови сред развалините. Том се приближи, любопитен какво е привлякло вниманието й, и установи, че кой знае как насред руините по лондонските улици тя беше открила храст орлови нокти, свлякъл се на земята след отстраняването на оградата, по която бе пълзял, но въпреки тона все още жив. Джунипър откъсна клонка и я заплете в косите си, тананикайки си странна и прелестна мелодия.

Когато слънцето започна да се издига и двамата се изкачиха по стълбите към апартамента му, тя напълни стар буркан с води, постави го на прозореца и сложи вътре клонката. Много нощи след това, докато лежеше сам в топлия мрак и мислеше за нея, той усещаше сладостното ухание. И тогава, и сега на Том му се струваше, че Джунипър е досущ като цветето. Нещо неизмеримо съвършено в един рушащ се свят. Не само заради външността й, не само заради онова, което казваше. Дължеше се на нещо друго, на някаква недоловима същина, на увереност, сила, сякаш по някакъв начин тази жена беше свързана с двигателя на света. Тя беше като повея в летен ден, като първите капчици дъжд по напуканата земя, като светлината на вечерницата.

Нещо, макар да не беше сигурна точно какво, накара Джунипър да погледне към тротоара. Том беше там по-рано, отколкото го очакваше, и сърцето й подскочи. Махна му и едва не падна от прозореца от вълнение, че го вижда. Той още не я беше забелязал. Беше навел глава и проверяваше пощата, обаче Джунипър не можеше да откъсне поглед от него. Беше лудост, беше обсебеност, беше желание. Но най-вече беше любов. Джунипър обичаше тялото му, обичаше гласа му, обичаше допира на пръстите му до кожата си и онова място на ключицата му, където бузата й се наместваше идеално, докато спяха. Обичаше факта, че на лицето му вижда всички места, където е ходил. Че никога не се налага да го пита как се чувства. Че думите бяха излишни. Джунипър установи, че й е дошло до гуша от думи.

Вече валеше поройно, но не можеше да се сравнява с дъжда в деня, когато тя се запозна с Том. Беше летен дъжд, една от онези внезапни и силни летни бури, които изненадват в гръб прелестните топли дни. През целия ден се разхождаха, обикаляха пазара Портобело, покатериха се на Примроуз Хил, а после се върнаха до Кенсингтън Гардънс, газейки в плитчините край Кръглото езеро.

Гръмотевицата проехтя толкова неочаквано, че хората вдигнаха поглед към небето и се уплашиха, че ги напада някое ново оръжие. И после заваля — на огромни, ридаещи капки, от които светът тутакси заблестя.

Том стисна ръката на Джунипър и двамата хукнаха — прецапаха тутакси образувалите се локвички, заливайки се от смях от изненада, — тичаха чак до сградата, където живееше той, нагоре по стълбите и накрая влетяха в полутъмната и суха стая.

— Цялата си мокра — установи Том, опрял гръб на вратата, която току-що беше затръшнал. Взираше се в тъничката й рокля, прилепнала към краката.

— Мокра ли? Толкова съм подгизнала, че направо можеш да ме изцедиш.

— Ето — подаде й той другата си риза от закачалката на вратата, — облечи я, докато изсъхнеш.

И тя го послуша, съблече роклята си и пъхна ръце в ръкавите на ризата му. Том се извърна, престори се, че прави нещо на малката порцеланова мивка, но когато тя надникна, заинтригувана от заниманието му, улови погледа му в огледалото. Прикова го малко по-дълго от обикновено, достатъчно, за да забележи промяната в очите му.

Продължаваше да вали и да трещи, а роклята й висеше в ъгъла, където той я беше окачил да съхне. Двамата се приближиха към прозореца и Джунипър, която обикновено не беше никак стеснителна, подметна нещо за птиците и къде отивали те, докато вали.

Том не отговори. Протегна ръка и обхвана с длан лицето й. Докосването беше съвсем лекичко, но предостатъчно. То я накара да замълчи и да се наклони към ръката му, да се извърне само колкото устните й да докоснат пръстите му. Очите й останаха приковани в неговите — не можеше да ги отмести, дори да искаше. После пръстите му се заеха с копчетата на ризата, с корема й, гърдите й и внезапно тя усети, че сърцето й се е разпаднало на хиляди малки топчета и всички те се търкалят в пълна хармония по цялото й тяло.

След това седяха на прозореца, ядяха черешите, които той беше купил от пазара, и пускаха костилките в локвите долу. Не говореха, но от време на време се поглеждаха, усмихваха се почти самодоволно, сякаш само те двамата и никой друг бяха посветени в някаква огромна тайна. Джунипър се бе питала какво ли представлява сексът, какво би трябвало да прави, да казва и да усеща. Нищо обаче не я бе подготвило за факта, че любовта може да последва толкова скоро след секса. За влюбването.

Джунипър разбираше защо хората го описват като пропадане. Яркото и помитащо усещане, божественото неблагоразумие, пълната загуба на свободна воля. На нея й се случи точно това, но и нещо много повече. След като цял живот беше странила от физически контакт, Джунипър най-сетне го бе осъществила. Докато лежаха един до друг в горещия сумрак, тя беше притиснала глава към гърдите му и слушаше как бие сърцето му, усещайки как собственото й сърце се успокоява и се устремява да срещне неговото. Тогава Джунипър проумя, че в лицето на Том е открила човека, който може да й даде равновесие, и че да се влюбиш, означава повече от всичко останало да те уловят, да те спасят…

Входната врата се затръшна, после по стълбите се разнесе шум, стъпките на Том се понесоха нагоре към нея и с внезапен прилив на ослепяващо желание Джунипър забрави миналото, извърна се от градината, от уличната котка, купчините листа и възрастната дама, която плачеше за катедралата в Ковънтри, за войната навън, за града, пълен със стълби, които не водят наникъде, с портрети по стени без тавани, със семейни кухненски маси, от които вече никой не се нуждаеше… Джунипър прелетя по пода към леглото, събличайки ризата на Том. В мига, когато ключът се превъртя в ключалката, съществуваха само той, тя и този мъничък, топъл апартамент с празничната вечеря за рождения му ден.

 

 

Хапнаха тортата в леглото, по две огромни парчета на всеки, и осеяха всичко с трохи.

— Защото няма достатъчно яйца — отбеляза Джунипър, облегнала гръб на стената, и огледа бъркотията с философска въздишка. — Не е лесно да скрепиш нещата.

Том й се усмихна широко, както лежеше.

— Колко много неща знаеш.

— Нали?

— И си талантлива, разбира се. Мястото на такава торта е във „Фортнъм и Мейсън“.

— Е, няма да те лъжа, помогнаха ми.

— А, да — завъртя се на една страна Том, протегна се колкото можа към масата и докосна увитото във вестник пакетче с върховете на пръстите си. — Нашият съсед готвач.

— Нали знаеш, че не е готвач, всъщност е драматург. Чух го онзи ден да разговаря с някакъв човек, който ще постави негова пиеса.

— Стига, Джунипър — каза Том, внимателно разви хартията и отвътре се показа бурканче със сладко от къпини. — Как един драматург ще направи нещо толкова прелестно като това тук?

— О, чудесно! Божествено! — метна се към бурканчето Джунипър. — Колко много захар! Да си намажем на препечена филийка?

Том дръпна назад ръката си заедно със сладкото.

— Възможно ли е младата дама все още да е гладна? — попита той невярващо.

— Не, не точно. Но не става въпрос за глад.

— Така ли?

— Да, просто постфактум се е разкрила нова възможност. Сладостна и превъзходна нова възможност.

Том завъртя бурканчето между пръстите си, вперил поглед в червено-черните вкуснотии вътре.

— Не — отсече той накрая, — според мен трябва да го запазим за специален повод.

— По-специален от рождения ти ден?

— Моят рожден ден не е достатъчно специален. Трябва да запазим бурканчето за следващото празненство.

— Ами добре — съгласи се Джунипър и се долепи до рамото му, за да може той да я обгърне с ръка, — но само защото е твоят рожден ден и аз съм толкова преяла, че едва мога да се надигна.

Том се усмихна, стиснал с устни цигарата, която палеше.

— Как е семейството ти? — попита Джунипър. — Джоуи оправил ли се е от настинката?

— Да.

— А Маги? Накара ли те да слушаш хороскопите й?

— При това много мило. Иначе откъде ще знам как да се държа тази седмица?

— От къде наистина! — Джунипър взе цигарата му и си дръпна бавно. — Имаше ли нещо интересно, кажи ми, моля те.

— Съвсем незначително — отговори Том и пъхна пръсти под чаршафа. — Изглежда, се каня да предложа брак на красиво момиче.

— Нима? — Тя се изви, когато той я погъделичка и димната й въздишка се превърна в смях. — Това наистина е интересно.

— Знаех си.

— Макар че, разбира се, основният въпрос е какво ще отговори младата дама. Маги имаше ли някакви прозрения по този въпрос?

Том издърпа ръката си и се извърна на една страна с лице към нея.

— За жалост, Маги не можеше да ми помогне в това отношение. Каза, че трябвало да попитам момичето и да видя какво ще отговори.

— Ами, след като Маги казва така…

— Е? — попита Том.

— Какво?

Той се надигна на лакът и попита официално:

— Джунипър Блайд, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

— Драги ми господине — отвърна Джунипър, имитирайки според силите си царствен говор, — зависи дали предложението допуска и три пълнички бебета.

Том взе цигарата си обратно и си дръпна нехайно.

— А защо не четири?

Поведението му все още беше лековато, но той се отказа от акцента. Джунипър се почувства неловко, изпита стеснение и не можеше да измисли какво да отговори.

— Хайде, Джунипър — притисна я той, — нека да се оженим. Ти и аз.

Нямаше никакво съмнение, че го казва сериозно.

— Аз не бива да се омъжвам.

— Какво означава това? — смръщи се той.

Помежду им се възцари мълчание, което никой от двамата не наруши, докато не засвири чайникът в апартамента на долния етаж.

— Сложно е — отговори Джунипър.

— Така ли? Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам.

— В такъв случай не е сложно. Омъжи се за мен. Кажи да, Джун. Каквото и да те притеснява, ще се справим.

Джунипър съзнаваше, че не може да каже и да направи нищо, за да го зарадва, нищо друго, освен да каже „да“, ала не можеше да го стори.

— Нека да си помисля — отговори тя накрая. — Дай ми малко време.

Той рязко се изправи, пусна краката си на пода и й обърна гръб. Наведе глава и се наклони напред. Беше разстроен. Искаше й се да го докосне, да плъзне пръсти по гърба му, да върне времето назад до мига, когато Том й предложи. Докато се чудеше как би могло да стане това, той бръкна в джоба си и извади плик. Беше сгънат на две, но тя виждаше писмото вътре.

— Ето толкова време имаш — подаде й го той. — Викат ме обратно в армията. След седмица.

Джунипър издаде някакъв звук, по-скоро ахна, и бързо се върна в леглото при него.

— Но за колко време… Кога ще се върнеш?

— Не знам. Сигурно когато свърши войната.

Когато свърши войната. Той щеше да напусне Лондон и Джунипър внезапно разбра, че без Том това място, този град ще изгубят значението си. Все едно да се върнеше в замъка. Усети как сърцето й учестява ритъм, но не от вълнение като при нормалните хора, а заради безумното напрежение, за което я бяха учили да внимава, откакто се помнеше. Затвори очи с надеждата да подобри нещата.

Баща й повтаряше, че е същество, което принадлежи на замъка, че мястото й е там и че за нея е най-безопасно да не го напуска, но Джунипър знаеше, че той греши. Вече го знаеше. Вярно беше тъкмо обратното: далече от замъка и от света на Реймънд Блайд, от ужасните неща, които й каза той, от неговите просмукали се във всичко вина и печал, тя беше свободна. В Лондон, където посетителите й не я намираха, където не губеше паметта си. И макар най-силният й страх — че е способна да навреди на друго същество — да я бе последвал, тук той беше различен.

Джунипър усети натиск върху коленете си и отвори очи. Том беше коленичил на пода пред нея и от очите му бликаше тревога.

— Скъпа, всичко ще бъде наред — увери я той. — Всичко ще бъде наред.

Не се налагаше да разказва на Том тези неща и му беше признателна за това. Не искаше любовта му да се променя, не искаше той да започне да я закриля и да се тревожи за нея като сестрите й. Не искаше да бъде наблюдавана, не искаше някой да преценява настроенията и мълчанията й. Не искаше да бъде обичана предпазливо, а само добре.

— Джунипър — обади се Том, — извинявай. Моля те, не ме гледай така. Не мога да понеса, когато гледаш така.

Какво си въобразяваше, като го отблъсна, като се отказа от него? Как изобщо можа да го направи? Да се подчини на желанията на баща си?

Том се изправи и понечи да се отдръпне, но Джунипър го стисна за китката.

— Том…

— Отивам за чаша вода.

— Не — бързо поклати глава тя, — не искам вода, искам само теб.

Той се усмихна и на лявата му буза се появи трапчинка.

— Е, вече ме имаш.

— Не — възрази тя. — Искам да кажа, да.

Той вирна глава.

— Хайде да се оженим.

— Наистина ли?

— Заедно ще съобщим на сестрите ми.

— Разбира се, когато поискаш.

После тя се засмя, гърлото я заболя, но тя въпреки това се засмя и се почувства някак по-лека.

— Томас Кавил и аз ще се женим.

 

 

Джунипър лежеше будна, положила буза върху гърдите на Том и заслушана в равномерното му дишане, мъчейки се да изравни своето с него. Но не можеше да заспи. Мислено съчиняваше писмо. Понеже трябваше да пише на сестрите си, да ги осведоми, че с Том ще пристигнат, и да им обясни, че в известен смисъл това ще ги зарадва. Че не бива да подозират нещо неприятно.

Мислеше и за още нещо. Джунипър никога не бе проявявала интерес към облеклото, но подозираше, че когато една жена ще се жени, трябва да има рокля. Не искаше да се притеснява за такива работи, но Том може би се притесняваше, майка му — със сигурност, а Джунипър беше готова на всичко за Том.

Спомни си една рокля, която беше на майка й: бледорозова коприна, разкроена пола. Джунипър беше виждала майка си да я носи много отдавна. Ако роклята все още беше някъде в замъка, Сафи щеше да я преправи и да предприеме нужното, за да я върне към живот.