Кейт Мортън
Отминали времена (20)

2.

О, след това нищо не беше същото! А и как би могло? Нищо в хилядите книги, които беше чела, нищо, което си бе представяла, мечтала или написала, не можеше да подготви Джунипър Блайд за срещата край басейна с Томас Кавил. Когато го видя за пръв път в просеката, когато го зърна да се носи по повърхността на водата, тя реши, че сигурно си го е измислила. Отдавна не беше имала „посетител“ и наистина вече не чуваше в главата си трополене, не усещаше в ушите си предупредителното свистене на необяснимо появил се океан, обаче слънчевата светлина пак беше добила едно познато качество — изкуствен блясък, който правеше всичко не толкова реално, колкото сцената, от която тя току-що си беше тръгнала. Вдигна поглед към балдахина на дърветата и когато най-горните листа се разклатиха от вятъра, сякаш златни прашинки се посипаха по земята.

Седна на люлката край басейна, понеже така беше най-безопасно, когато имаше посещение. Седни на спокойно място, хвани се здраво за нещо, изчакай да отмине: трите златни правила, измислени от Сафи, когато Джунипър беше още малка. Беше качила Джунипър върху масата, за да се погрижи за ожуленото й коляно, и тихичко й бе казала, че посетителите са дар, точно както казваше и татко, но въпреки това не е зле да се научи да бъде внимателна.

— Но аз обичам да си играя с тях — беше казала тогава Джунипър. — Те са ми приятели. И ми разказват интересни неща.

— Знам, скъпа, това е чудесно. Моля те само да не забравяш, че ти не си една от тях. Ти си момиченце от плът и кръв, с кости, които може да се счупят, и имаш две по-големи сестри, които много искат да те видят да пораснеш!

— И татко.

— Разбира се, и татко.

— Но нямам майка.

— Не.

— Обаче имам куче.

— Да, Емерсън.

— И ожулено коляно.

Тогава Сафи се засмя и я притисна в прегръдката си, която миришеше на талк, на жасмин и на мастило, после я смъкна долу върху плочките, а Джунипър много се стараеше да не поглежда към измислената персона на прозореца, която я викаше навън да си играят.

Джунипър не знаеше откъде идват посетителите. Знаеше само, че най-ранните й спомени са за фигури в потоците от светлина около бебешкото й кошче. Бяха си там, преди тя да разбере, че другите не ги виждат. Наричаха я побъркана и откачена, зла и надарена, прогонила беше безброй бавачки, които не можеха да се примирят с въображаемите й приятели.

— Не са въображаеми — обясняваше Джунипър отново и отново възможно най-разумно, но явно английските бавачки не бяха готови да приемат истината. Една след друга си събираха нещата и настояваха за среща с баща й, а от своето скривалище във вените на замъка, от ъгълчето до една пролука сред камъните Джунипър се загръщаше с нова поредица от описания: „Тя е безочлива… Тя е твърдоглава…“, а веднъж дори: „Тя е обладана от зли сили“.

Всички имаха теория за посетителите. Д-р Финли смяташе, че те са „нишки от любознание и копнеж“, изпредени от собственото й съзнание и свързани по някакъв начин с обърканото й сърце, д-р Хайнстайн твърдеше, че са симптоми на психоза, и й даде цял куп хапчета, които щели да сложат край на това, татко твърдеше, че са гласове на нейни предци и че тя е била специално избрана да ги чува, Сафи настояваше, че Джунипър е съвършена каквато си е, а на Пърси й беше все тая. Тя твърдеше, че всички човешки същества на земята са различни, така че защо изобщо трябва да се категоризират нещата и хората да бъдат определяни като нормални или не?

Както и да е. Джунипър не седна на люлката, понеже така беше най-безопасно. Седна, понеже от там се виждаше най-добре видението в басейна. Тя беше любопитна, а той беше красив. Гладката му кожа, издуването и отпускането на мускулите на голите му гърди, когато дишаше, ръцете му. Ако си го беше измислила тя, беше се справила адски добре — той беше екзотичен и прекрасен, а тя искаше да го наблюдава колкото дълго трябва, докато се превърне отново в шарена сянка и се изгуби от погледа й.

Само дето не се случи това. Както си седеше, облегнала глава на въжето на люлката, той отвори очи, срещна нейните и заговори.

Това само по себе си не беше невиждано — и други посетители бяха заговаряли Джунипър, и то неведнъж, но сега за пръв път бяха във вид на млад мъж. На оскъдно облечен млад мъж.

Тя отговори, но съвсем кратко. Всъщност се подразни, не искаше той да говори, искаше само пак да затвори очи, да се отпусне върху искрящата водна повърхност и да я остави да го наблюдава. Да съзерцава танца на слънчевите отблясъци по ръцете и краката, по много, много дългите му ръце и крака, по изключително красивото му лице и да се съсредоточи над странното си усещане като подрънкване на докосната струна някъде дълбоко в корема й.

Не познаваше много мъже. Татко, разбира се, но той не се броеше, кръстника й Стивън, няколко възрастни градинари, които работеха в имението през годините, и Дейвис, който се грижеше за даймлера.

Обаче този беше различен.

Джунипър се помъчи да не му обръща внимание, надяваше се той да схване намека и да престане да опитва да я заговори, но той упорстваше. Казвал се Томас Кавил. Обикновено нямаха имена. Не и нормални имена.

Тя също се гмурна в басейна, а той побърза да излезе. Тогава тя забеляза, че на слънцето има дрехи, неговите дрехи, което наистина беше много странно.

И после се случи най-странното от всичко. Дойде Мередит — най-сетне освободена от стаята за шев на Сафи — и двамата с мъжа поведоха разговор.

Джунипър ги наблюдаваше от водата, за малко не се удави от смайване, понеже едно нещо знаеше със сигурност — нейните посетители бяха невидими за другите хора.

Джунипър живееше в замъка Милдърхърст, откакто се помнеше. Беше родена, както баща си и сестрите си, в една стая на втория етаж. Познаваше замъка и горите му, както може да се очаква човек да познава единствения свят, който е обитавал. Тук беше в безопасност, беше обичана и задоволена. Четеше, пишеше, играеше и мечтаеше. От нея не се очакваше нищо друго, освен да бъде точно това, което беше. Понякога — в още по-голяма степен.

— Ти, малката ми, си създание на замъка — често й повтаряше баща й. — Ти и аз сме еднакви.

Много дълго това обяснение напълно задоволяваше Джунипър.

Напоследък обаче нещата започнаха да се променят по начин, който не можеше да обясни добре. Понякога се будеше нощем от необясним копнеж в душата, от желание, подобно на глад, но не знаеше за какво. Неудовлетворение, копнеж и дълбока зейнала липса, обаче нямаше представа как да я запълни. Нямаше представа какво й липсва. Ходеше и тичаше, пишеше бързо и ожесточено. Думи, звуци напираха в главата й, настояваха да бъдат пуснати на воля и за нея беше облекчение да ги излее върху хартията. Не се измъчваше, не размишляваше, никога не препрочиташе написаното, стигаше й да освободи думите, за да заглуши гласовете в главата си.

Един ден копнежът я отведе в селото. Не шофираше често, но сега подкара големия стар даймлер по главната улица. Като насън, като герой от нечия друга история, тя паркира и влезе в залата, някаква жена я заговори, обаче Джунипър вече беше видяла Мередит.

По-късно Сафи я попита как е избрала, а Джунипър отговори:

— Не съм избирала.

— Не искам да споря, миличка, обаче съм сигурна, че ти я доведе у дома.

— Така е, но не съм я избирала. Просто знаех.

Дотогава Джунипър не беше имала приятел. Другите хора, надутите приятели на татко, посетителите в замъка, сякаш заемаха повече пространство, отколкото трябваше. Те смазваха човек с буйствата си, с позите си, с непрекъснатото говорене. Мередит обаче беше различна. Беше забавна и възприемаше нещата по свой начин. Беше книжен човек, който не беше имал контакт с книги, умееше да наблюдава проницателно, но мислите и чувствата й не преминаваха през ситото на онова, което беше чела, на онова, което вече е написано. Тя възприемаше света по неповторим начин и се изразяваше също толкова неповторимо, а това свари Джунипър неподготвена, караше я да се смее, да мисли и да усеща нещата поновому.

Най-хубавото беше, че Мередит преливаше от разкази за света извън замъка. Пристигането й скъса тъканта на Милдърхърст. Отвори светло прозорче, към което Джунипър можеше да притисне окото си и да надникне навън.

И ето какво беше донесла сега! Мъж, истински мъж от плът и кръв. Млад мъж от външния свят, от истинския свят, се беше появил край басейна. Светлината от света навън беше просияла през воала, вече по-светла, понеже в тъканта се бе отворила втора дупчица и Джунипър знаеше, че би трябвало да види още повече неща.

Той искаше да остане, да отиде заедно с тях в замъка, но Джунипър му отказа. Замъкът не беше подходящо място. Тя искаше да го наблюдава, да го изучава като котка — внимателно, бавно, незабелязано, докато се носи покрай кожата му. Не можеше ли да има това, по-добре да няма нищо. Така той щеше да си остане слънчев безмълвен миг, бриз, погалил бузата й, докато се е люляла край басейна, ново пристягане ниско в корема.

Той си тръгна. А те останаха. Тя обгърна с ръка раменете на Мередит и се засмя, докато се изкачваха обратно по хълма, пошегува се с навика на Сафи да боде с игли не само платовете, но и краката на хората, показа на момичето стария фонтан, който вече не работеше, спряха за миг да погледат застоялата зеленикава вода вътре, водните кончета, които прелитаха на пресекулки над ръба. През цялото време обаче мислите й се точеха подире й като нишка от паяжина и следваха мъжа, отправил се към пътя.

Тя закрачи по-бързо. Беше горещо, много горещо, косата й вече изсъхваше и прилепваше към лицето й, кожата й се изопна повече от обикновено. Чувстваше се странно оживена. Сигурно и Мередит чуваше как тупти сърцето й, как блъска в гърдите.

— Хрумна ми страхотна идея — оповести тя. — Питала ли си се как изглежда Франция?

Хвана малката си приятелка за ръка и двете хукнаха заедно нагоре по стълбите, в дългия тунел, образуван от дърветата. Мимолетен — думата й хрумна ненадейно и я накара да се почувства по-лека, като сърна. По-бързо, по-бързо, двете се смееха, вятърът дърпаше косата на Джунипър, стъпалата й ликуваха върху твърдата изпечена пръст, а редом с нея припкаше радостта. Накрая стигнаха до портика, изприпкаха нагоре по стълбите задъхани, влетяха през френската врата и нахлуха в хладния покой на библиотеката.

— Джун? Ти ли си?

Беше Сафи, седнала на бюрото си. Скъпата Сафи, вдигна поглед от пишещата машина, както правеше по навик — винаги леко объркана, сякаш си я спипал насред прелестен сън и действителността я връхлита като прашна изненада.

Дали заради слънцето, басейна, мъжа, или ясното синьо небе, но Джунипър не се сдържа и целуна сестра си по темето, докато двете с Мередит забързано минаха покрай нея.

Сафи грейна.

— Мередйт… О, да, намерила те е. Добре. Виждам, че си плувала, но внимавай татко да не…

Каквото и да гласеше предупреждението обаче, Джунипър и Мередит вече бяха изчезнали. Хукнаха по грамадните каменни коридори, нагоре по тесните стълби етаж след етаж, докато не стигнаха до таванската мансарда най-горе в замъка. Джунипър побърза да отвори прозореца, настани се върху библиотечката и се обърна, така че да стъпи на покрива отвън.

— Ела — повика тя Мередит, която още стърчеше до вратата със странно изражение. — Побързай.

Мередит въздъхна колебливо, бутна очилата си по-нагоре на носа и направи същото като Джунипър. Двете се прокраднаха малко по малко по стръмния покрив, докато стигнаха до билото, което стърчеше на юг като носа на кораб.

— Виждаш ли, ето там? — попита Джунипър, когато седнаха една до друга на равното място зад щръкналите керемиди. Сочеше някаква неясна драскулка далече на хоризонта. — Нали ти казах! Вижда се чак до Франция.

— Наистина ли? Това ли е?

Джунипър кимна, но отклони вниманието си от далечния бряг. Вместо това примижа и се взря към ширналото се поле от жълта и висока трева до гората Кардейкър. Гледаше, гледаше с надеждата да го зърне за последен път…

И хоп. Забеляза го — дребна фигурка, която прекосяваше полето до първия мост. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, това се виждаше ясно, и беше протегнал длани от двете страни на тялото си, за да докосва връхчетата на високата трева. Видя го как спира, как вдига и после спуска ръце, за да ги постави на тила си, сякаш прегръщаше небето. Даде си сметка, че той се обръща, вече се бе обърнал. И гледаше право към замъка. Джунипър притаи дъх и се запита как е възможно животът да се промени толкова много за половин час, при положение че почти всичко си е същото.

— Замъкът носи пола — посочи Мередит към земята долу.

Той отново тръгна, после се изгуби зад гънката на възвишението и всичко отново застина неподвижно. Томас Кавил беше преминал обратно през пролуката към своя свят. Въздухът край замъка сякаш го усети.

— Погледни, ето там, долу — подкани я Мередит.

Джунипър извади цигарите от джоба си.

— Там имаше ров. Татко наредил да го запълнят след смъртта на първата му жена. Не ни е разрешено и да плуваме в басейна. — Усмихна се, когато лицето на Мередит се напрегна тревожно. — Не се притеснявай, малка Мери, никой няма да се разсърди, докато те уча да плуваш. Татко вече не излиза от кулата си, така че няма как да разбере дали плуваме в басейна. Освен това в топли дни като днес е престъпление човек да не поплува.

Топла, идеална, синя.

Джунипър силно драсна клечката. Вдиша продължително и дълбоко, облегна ръката си отзад на ската на покрива и се вгледа с присвити очи към ясното синьо небе. Таванът на нейния купол. И в главата й зазвучаха думи, които не бяха нейни:

„Пък аз, гугутка стара, ще намеря някой

изсъхнал клон и сгушена на него,

другаря си изчезнал ще оплаквам, дорде умра!“^[1]

Нелепо, разбира се, страшно нелепо. Този човек не й беше другар, не беше някой, когото тя щеше да оплаква, докато умре. Но въпреки това думите й бяха хрумнали.

— Хареса ли ви господин Кавил?

Сърцето на Джунипър заби учестено и тя цялата пламна. Беше разкрита! Мередит интуитивно се беше досетила за какво си мисли Джунипър. Вдигна мократа презрамка на роклята обратно на рамото си, протакаше, прибра кибрита в джоба, а Мередит каза:

— На мен ми харесва.

Съдейки по поруменелите бузи на Мередит, Джунипър отсъди, че тя наистина много харесва учителя. Разкъсваше се между облекчението, че мислите й все пак не са станали ничие достояние, и неистовата и мъчителна завист, че някой друг може да изпитва същите чувства. Погледна към Мередит и последното усещане премина толкова бързо, колкото се бе разпалило. Постара се да звучи безгрижно.

— Защо? Какво ти харесва у него?

Мередит не отговори веднага. Джунипър пушеше и гледаше към мястото, където онзи човек беше нахлул в купола на Милдърхърст.

— Много е умен — отговори Мередит най-сетне. — И красив. И е мил дори с хора, които не са симпатични. Има по-малък брат, много едър и дебел, а се държи като бебе, лесно се разплаква и понякога крещи на улицата, но само да видите колко търпеливо и мило се държи с него господин Кавил. Ако ги видите заедно, ще си кажете, че си прекарва страшно приятно, ама не го прави пресилено, както понякога се държат хората, когато знаят, че ги наблюдаваш. Той е най-добрият учител, който съм имала. Подари ми дневник, истински, с кожена подвързия. Каза, че ако се трудя усърдно, мога да остана в училище по-дълго, може би дори да отида в гимназия или в университет и някой ден да пиша истински разкази или стихотворения, или статии за вестника. — Тя замълча, за да си поеме дъх, и каза: — Досега никой никога не е смятал, че ме бива в нещо.

Джунипър се наведе и побутна с рамо крехкото същество до себе си.

— Е, това си е чиста лудост, Мери — каза тя. — Разбира се, господин Кавил е прав, ти си добра в страшно много неща. Познавам те от броени дни, но го виждам…

Тя се закашля, закрила устата си с ръка и неспособна да продължи. Изпита непознато чувство, докато слушаше Мередит да описва качествата на учителя си, неговата доброта, докато момиченцето неспокойно разказваше за собствените си стремежи. В гърдите й се надигна топлина, която се засилваше все повече и повече и накрая неудържимо рукна на струйка под кожата й. Когато стигна до очите, беше станала непоносима и заплашваше да се превърне в сълзи. Джунипър се почувства нежна, покровителствена и уязвима, забеляза как обнадеждена усмивка повдига ъгълчетата на устните на малкото момиченце, не се сдържа, обгърна раменете на Мери и силно я притисна. Момичето се напрегна и здраво се вкопчи в керемидите.

Джунипър се отдръпна.

— Какво има? Добре ли си?

— Просто малко ме е страх от високо.

— Ама защо не каза!

Мередит сви рамене и забоде поглед в краката си.

— Страх ме е от много неща.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ами това е съвсем нормално.

Мередит рязко завъртя глава.

— Ти някога страхуваш ли се?

— Разбира се. Кой не се страхува?

— От какво?

Джунипър наведе глава и силно дръпна от цигарата си.

— Не знам.

— От призраци и страхотии в замъка?

— Не.

— От високото?

— Не.

— От удавяне?

— Не.

— От това, че може завинаги да останеш сама и необичана?

— Не.

— Че може да се наложи до края на живота си да правиш нещо, което не обичаш?

— О, не… — намръщи се Джунипър.

В онзи момент Мередит толкова оклюма, че Джунипър все пак каза:

— Е, има едно нещо.

Сърцето й запрепуска лудо, макар че тя нямаше никакво намерение да признае пред Мередит своя най-силен и черен страх. Джунипър нямаше много опит с приятелствата, но беше сигурна, че не е препоръчително да споделяш със свой скорошен и скъп познат, че се смяташ за способен на огромно насилие. Затова продължи да пуши и си спомни буйния прилив на страст, гнева, който заплашваше да я разкъса отвътре. Как се бе спуснала към него, как беше грабнала лопатата, без да се замисля, и после…

… се събуди в леглото, в своето легло, Сафи беше до нея, а Пърси — до прозореца.

Сафи се усмихваше, но в един миг, преди да види, че Джунипър се е събудила, чертите й говореха съвсем друго. Имаше измъчено изражение, със стиснати устни и сключени вежди — пълна противоположност на уверенията й по-късно, че всичко е наред. Че не се е случило нищо злощастно — ама, разбира се, че не, скъпа! Просто малка загуба на паметта, нищо по-различно от преди.

Криеха го от нея от обич, и досега го криеха. Отначало им повярва, естествено. В крайна сметка каква причина имаха всички да я лъжат? И преди беше губила паметта си. Защо сега да е по-различно?

Само че беше. Джунипър научи какво криеха. Те все още не знаеха, че тя е разбрала. Стана съвсем случайно. Госпожа Симпсън дойде да види татко, а Джунипър вървеше покрай потока до моста. Жената се надвеси над перилата, изпъна треперещия си пръст и я повика:

— Ей ти!

Джунипър се зачуди какво ли иска да каже.

— Дивачка такава! Ти си опасна за околните. Трябва да те затворят заради онова, което стори.

Джунипър не разбра, не проумяваше за какво говори тази жена.

— Момчето ми има трийсет шева. Трийсет! Животно!

Животно.

Тази дума отключи спомена. Джунипър се сепна, когато я чу, и започна да си припомня. Накъсан спомен, с оръфани краища. Животно… Емерсън… скимти от болка.

Колкото и да се мъчеше, колкото и да се стараеше да се съсредоточи, нищо друго не се проясни. Остана си скрито в тъмния гардероб на съзнанието й. Клет, несъвършен мозък! Колко го презираше. Веднага би се отказала от всичко друго — от писането, от шеметния прилив на вдъхновение, от насладата да схване абстрактната мисъл на цяла страница, би се отказала дори от посетителите, ако така щеше да запази всичките си спомени. Обработваше сестрите си, накрая дори ги умоляваше, но те не отстъпваха, затова накрая Джунипър се обърна към татко. Качи се в кулата му и той й разказа всичко останало — какво направил Били Симпсън на горкия болен Емерсън, на скъпото старо куче, което искало само да си лежи на спокойствие под огрения от слънцето рододендрон до края на дните си — и какво направила на свой ред Джунипър на Били Симпсън. После я увери да не се тревожи. Че вината не била нейна.

— Това момче е хулиган. Получи си заслуженото. — После татко се усмихна, но в очите му се спотайваше мъка. — Правилата са различни за хора като теб, Джунипър, за хора като нас.

 

 

— Е? — попита Мередит. — От какво се страхуваш?

— Мисля, че се страхувам да не стана като баща си — отговори Джунипър, загледана към тъмните окрайнини на гората Кардейкър.

— Какво искаш да кажеш?

Нямаше как да обясни, нямаше как да натовари Мередит с неща, които тя не биваше да узнава. Страхът, пристегнал здраво като с ластик сърцето на Джунипър, ужасът, че ще завърши живота си като безумна старица, която ще се щура по коридорите на замъка, давейки се в море от хартия и боейки се от съществата, които сама е създала. Сви рамене, за да придаде по-безгрижно звучене на признанието си.

— Нали се сещаш? Че никога няма да се махна от това място.

— Че защо ще искаш да се махнеш?

— Сестрите ми ме задушават.

— Моята сестра много би желала да ме задуши.

Джунипър се усмихна и тръсна пепел във водосточната тръба.

— Сериозно ти говоря. Тя ме мрази.

— Защо?

— Понеже съм различна. Защото не искам да съм като нея, макар че всички очакват точно това.

Джунипър дръпна продължително от цигарата си, наклони глава и се загледа към света отвъд замъка.

— Как може човек да избяга от съдбата си, Мери? Това е въпросът.

Мълчание, после се разнесе тих и практичен глас.

— Има влакове, струва ми се.

Отначало Джунипър си помисли, че не е чула добре. Погледна към Мередит и установи, че детето говори съвсем сериозно.

— Е, има и автобуси, но според мен влакът се движи по-бързо. И вози по-плавно.

Джунипър просто не се сдържа и се разсмя — силно и разтърсващо, от дълбините на съществото си.

Мередит се усмихна неуверено и Джунипър я притисна силно в прегръдката си.

— О, Мери — възкликна тя, — имаш ли представа, че си наистина абсолютно съвършена?

Мередит грейна и двете се излегнаха върху керемидите и започнаха да се любуват как следобедът плъзва по небето.

— Разкажи ми нещо, Мери.

— Какво?

— Разкажи ми повече за Лондон.

Обявите за наеми

1992 г.

Татко ме чакаше, когато се върнах от посещението си при Тео Кавил. Още дори не бях залостила входната врата, когато звънецът в стаята му издрънча. Качих се право горе и го заварих да седи, облегнат на възглавниците, стиснал в ръцете си линийката и чашата, които мама му беше донесла след вечеря, и престорено изненадан.

— О, Еди! — възкликна той и погледна към часовника на стената. — Не те очаквах. Изгубил съм представа за времето.

Доста невероятно твърдение. Моята книга „Човека от калта“ лежеше обърната върху одеялото до него, а на коленете си беше опрял тетрадката със спирала, която наричаше „изследователски дневник“. Сцената издаваше, че цял следобед е размишлявал над загадките, свързани с Човека от калта, и освен това беше вперил жаден поглед в разпечатките, които стърчаха от чантата ми. Не знам кой дявол ме накара в този момент да се прозея, да потупам устата си с ръка и бавно да се запътя към креслото от другата страна на леглото му. Настаних се удобно, усмихнах се и накрая той не издържа.

— Май не ти е провървяло в библиотеката. Нещо за стари случаи на отвличания в замъка Милдърхърст?

— О, разбира се, съвсем забравих.

Извадих папката от чантата си, разлистих страниците и му подадох разпечатките от статиите с отвличанията, за да ги разгледа.

Той ги прелисти една след друга с нетърпение, което ме накара да се почувствам жестока, задето го бях накарала да чака така. Лекарите ни бяха обяснили опасността от депресия при сърдечноболните, особено при човек като баща ми, свикнал да бъде зает и важен и вече преживял едно сътресение с неотдавнашното си пенсиониране. Ако виждаше за себе си бъдеще като литературен детектив, нямаше да го спирам. Пък това ми се струваше много по-хубава житейска цел от нескончаемото поправяне на домакински уреди, които и бездруго изобщо не бяха повредени. Реших да се постарая повече.

— Нещо съществено, татко?

Забелязах, че запаленото му изражение започна да угасва.

— Нито един от тези случаи не е свързан с Милдърхърст.

— Боя се, че е така. Поне не пряко.

— Сигурен бях, че ще има нещо.

— Съжалявам, татко. Направих всичко по силите си.

Той си лепна храбро изражение.

— Ти не си виновна, Еди, не бива да се обезсърчаваме. Просто трябва да помислим за странична възможност. — Той потупа брадичката си с химикалката и после я насочи към мен. — Цял следобед изучавам книгата и съм сигурен, че е свързано с рова. Няма друг начин. В твоята книга за Милдърхърст пише, че Реймънд Блайд наредил да запълнят рова, преди да напише „Човека от калта“.

Кимнах възможно най-убедено и реших да не му напомням за смъртта на Мюриъл Блайд и за последвалата я скръб на Реймънд.

— Ами това е — оживено каза той. — Би трябвало да означава нещо. И онова дете на прозореца, отвлечено, докато родителите му спели? Всичко е налице, трябва само да го свържа правилно.

Той отново насочи вниманието си към статиите, прочете ги бавно и старателно си записа нещо бързо и отривисто. Помъчих се да се съсредоточа, но ми беше трудно, при положение че истинска загадка занимаваше съзнанието ми. Накрая зареях поглед през прозореца към вечерния здрач — полумесецът на луната беше високо в пурпурното небе и върху него преминаваха ефирни облаци. Мислех за Тео и за брат му, изчезнал яко дим преди петдесет години, когато не се явил в замъка Милдърхърст. Бях потърсила Тео Кавил с надеждата да науча нещо, което да ми помогне да разбера по-добре лудостта на Джунипър, и макар да не бе станало така, срещата ми с Тео несъмнено промени начина, по който възприемах Том. Той не беше никакъв измамник, а ако брат му беше прав, бе сериозно наклеветен човек. Със сигурност и от мен.

— Не ме слушаш.

Отместих поглед от прозореца и примигнах: татко ме гледаше укорително над очилата си за четене.

— Изложих ти много разумна теория, Еди, а ти не си чула нито дума.

— Напротив, чух. Ровът, деца… — Намръщих се, размърдах се. — Лодки?

Той изсумтя възмутено.

— По-лоша си и от майка си. Напоследък и двете сте ужасно разсеяни.

— Не разбирам за какво говориш, татко. — Облегнах лакти на коленете си и зачаках. — Ето, слушам те. Разкажи ми теорията си.

Раздразнението му не можеше да се мери с въодушевлението и той тутакси заобяснява:

— Ето тази статия ме накара да се замисля. Неразрешен случай на отвличане на момче от спалнята му в голяма къща близо до Милдърхърст. Прозорецът бил оставен широко отворен, макар бавачката да твърдяла, че го е проверила, когато децата си легнали, а по земята нямало следи от стълба. Случило се през 1872 година, когато Реймънд би трябвало да е шестгодишен. Достатъчно голям, за да има ярки впечатления от случилото се, нали?

Струваше ми се възможно. Поне не беше невъзможно.

— Определено, татко. Звучи твърде вероятно.

— Работата е там, че тялото на момчето било открито след продължително издирване — усмихна се той, горд от себе си и удължавайки напрежението — на дъното на калното езеро в имението. — Очите му потърсиха моите и усмивката му угасна. — Какво има? Защо ме гледаш така?

— Аз… понеже това е ужасно. Горкото момченце. Горкото му семейство.

— Да, разбира се, но се е случило преди сто години и всички отдавна вече са мъртви, така де… Сигурно е било ужасно и за момченцето, което живее в съседния замък, да слуша как родителите му обсъждат случилото се.

Спомних си катинарите на прозореца в детската стая и обяснението на Пърси Блайд, че Реймънд бил луд на тема сигурност заради някакво събитие от детството му. Всъщност татко имаше основание.

— Така е.

Той се намръщи.

— Обаче още не съм сигурен каква е връзката с рова в Милдърхърст. Нито пък как окаляното телце на момчето се е превърнало в мъж, който живее на дъното на пълен с тиня ров. Нито пък защо описанието на човека, който се появява оттам, е толкова живо…

На вратата тихо се почука и ние двамата се обърнахме към мама, която стоеше на прага.

— Не искам да ви прекъсвам. Само проверявам дали си си изпил чая.

— Благодаря ти, скъпа — подаде й той чашата и тя се поколеба, преди да влезе да я вземе.

— Изглежда, двамата сте много заети — отбеляза тя и прояви престорено голям интерес към една капка чай на външната извивка на чашата. Попи я с пръст, мъчейки се да не поглежда към мен.

— Развиваме теорията си — намигна ми татко, блажено неподозиращ за студения фронт между нас двете.

— Значи, ще останете до късно. Пожелавам ви лека нощ и се оттеглям. Денят беше доста изморителен. — Тя целуна татко по бузата и кимна към мен, без да ме поглежда. — Лека нощ, Еди.

— Лека нощ, мамо.

О, боже, направо не се издържаше! Не я проследих с поглед, докато излизаше, а се престорих на ужасно заинтригувана от разпечатката в скута ми. Оказа се, че това са защипаните страници, които госпожа Йейтс ми беше дала за института „Пембрук Фарм“. Прегледах въведението, което описваше историята на организацията: основана беше през 1907 година от човек, на име Оливър Сайкс — името ми се стори познато и аз си напрегнах мозъка, преди да си спомня, че това е архитектът, проектирал централния басейн в Милдърхърст. Реших, че ако Реймънд Блайд е искал да завещае пари на група природозащитници, би трябвало те да са достойни за уважение хора. Следователно той би наел същите хора на работа в скъпоценното си имение… Вратата на спалнята на мама се затвори и аз въздъхнах с нещо, подобно на облекчение. Оставих листовете и се помъчих да се държа нормално заради татко.

— Знаеш ли, татко — подех дрезгаво, — мисля, че си напипал нещо — тази история с момчето и езерото.

— И аз това ти казвам, Еди.

— Знам. Почти съм сигурна, че това е случаят, вдъхновил романа.

Той завъртя очи.

— Нямам предвид това, Еди. Зарежи книгата. Говоря за майка ти.

— Мама ли?

Той посочи към затворената врата.

— Тя е нещастна, а аз не искам да я гледам такава.

— Въобразяваш си.

— Не съм глупав. Вече седмици наред снове из къщата потисната, а днес спомена, че намерила в стаята ти обявите за наеми, и се разплака.

Мама беше влизала в стаята ми?

— Мама се разплака?

— Тя усеща дълбоко нещата. Открай време е така. Не може да крие чувствата си. Важи и за двете ви, приличате си.

Не знам дали забележката му целеше да ме разтърси, обаче убеждението, че мама не може да крие чувствата си, толкова ме изуми, че изобщо не бях в състояние да го убеждавам колко дълбоко и напълно греши, че двете с нея си приличаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше едно от нещата, които най-много ми допаднаха у нея. Беше различна от скованите корави жени, на които се бях натъквал преди това. Когато я видях за пръв път, тя хубавичко си поплакваше.

— Наистина ли?

— Бяхме на кино. По случайност се оказахме единствените зрители. Филмът не беше много тъжен, поне според мен, обаче майка ти цяла вечер плака в тъмното. Опита се да го скрие, но когато излязохме във фоайето, очите й бяха червени като фланелката ти. Дожаля ми за нея и я заведох да я почерпя с торта.

— Защо плачеше?

— Не съм сигурен. По онова време се разплакваше от нищо.

— Ама… наистина ли?

— О, да. Беше много чувствителна… и забавна, умна и непредсказуема. Описваше нещата така, че те караше да ги видиш сякаш за пръв път.

Исках да го попитам „А какво се случи после?“, но намекът, че тя вече не е такава, ми се стори жесток. Зарадвах се, когато татко въпреки това продължи:

— Нещата се промениха след брат ти. След Даниъл. Всичко стана различно.

Не бях сигурна дали изобщо някога бях чувала татко да произнася името на Даниъл и направо се смразих. Толкова много неща ми се искаше да кажа, да попитам, че те се заглушиха взаимно и успях само да възкликна:

— О!

— Беше ужасно. — Гласът му звучеше бавно и равно, но долната му устна го издаде — помръдна необичайно и неволно, а на мен сърцето ми се сви. — Ужасно нещо.

Лекичко докоснах ръката му, но той явно не забеляза. Беше забол поглед някъде в килима до вратата, усмихна се тъжно на нещо, което го нямаше, и продължи:

— Той скачаше. Много ми харесваше. „Аз скачам! — казваше. — Погледни, татко!“

Представих си малкото си братче, грейнало от гордост, да подскача тромаво из къщата.

— Много ми се иска да го познавах.

Татко покри ръката ми със своята.

— И на мен.

Нощният вятър се заигра с пердето до рамото ми и аз потреперих.

— Преди, като малка, си мислех, че у дома има призрак. Понякога ви чувах да си говорите с мама. Да споменавате името му, но влезех ли в стаята, млъквахте. Веднъж попитах мама за него.

Той вдигна глава и очите му потърсиха моите.

— И тя какво ти каза?

— Че си въобразявам разни неща.

Татко вдигна ръка, вгледа се намръщено в нея, стегна пръсти в невидим юмрук, сякаш мачкаше невидим лист хартия, и въздъхна.

— Смятахме, че постъпваме правилно. Правехме всичко по силите си.

— Знам.

— Майка ти…

Той стисна устни, за да преодолее мъката, и частица от мен закопня да го избави от страданието. Но не можех. Отдавна чаках да науча тази история — в крайна сметка тя описваше моето отсъствие — и бях алчна за всяка трохичка, която той решеше да ми подхвърли. Татко подбра следващите си думи толкова внимателно, че бе мъчително да го гледаш.

— Майка ти го понесе особено тежко. Винеше себе си. Не можеше да приеме случилото се — преглътна той мъчително, — а случилото се с Даниъл беше злополука. Тя си втълпи, че по някакъв начин го е предизвикала, че заслужава да изгуби дете.

Останах без думи, и не защото онова, което описваше той, беше толкова ужасно, толкова тъжно, а защото изобщо ми го казваше.

— Но защо си е мислела такова нещо?

— Не знам.

— Състоянието на Даниъл не е било наследствено.

— Не.

— Просто…

Затърсих думи, които не бяха „едно от дежурните неща“, но не успях да намеря.

Татко затвори корицата на тетрадката си със спирала, остави я върху „Човека от калта“ и премести всичко на нощното шкафче. Явно нямаше да чете тази вечер.

— Понякога, Еди, чувствата на човек не са рационални. Поне външно не изглеждат така. Трябва да поровиш по-надълбоко, за да разбереш какво се крие в основата.

Успях само да кимна, понеже денят вече беше много странен, а сега баща ми ми напомни за тънкостите в човешката природа, а всичко заедно беше прекалено объркано, за да го проумея.

— Винаги съм подозирал, че е свързано с нейната майка, с кавга, която са имали помежду си преди години, когато майка ти още била младо момиче. След това двете се отчуждили. Така и не научих подробностите, но каквото и да й бе казала баба ти, Мередит си го спомни, когато Даниъл умря.

— Но баба никога не би наранила мама, поне не умишлено.

Той поклати глава.

— Не се знае, Еди. При хората никога не се знае. Никога не ми е допадало как баба ти и Рита се сдружават срещу майка ти. Оставяше ми лош вкус. Двете се настройваха срещу нея и използваха теб като клин.

Неговото тълкуване на положението ме учуди, загрижеността в гласа му ме трогна. Рита намекваше, че мама и татко са сноби, че се отнасят високомерно с другата страна на семейството, но да чуя тези думи от устата на татко… Е, започнах да се чудя дали нещата всъщност са толкова ясни, колкото си представях.

— Животът е твърде кратък, за да допускаме разриви, Еди. Днес си тук, утре те няма. Не знам какво се е случило между теб и майка ти, но тя е нещастна, това прави и мен нещастен, а аз съм един възрастен мъж, който се възстановява след инфаркт, така че чувствата ми следва да бъдат взети под внимание.

Усмихнах се, той също.

— Сдобри се с нея, Еди, скъпа. — Кимнах. — Главата ми трябва да е бистра, ако искам да разгадая тази история с „Човека от калта“.

 

 

По-късно през нощта седях върху леглото си, разтворила страниците с обяви за наеми пред себе си, заграждах с кръгчета наемите за апартаменти, които нямаше никаква надежда да си позволя, и мислех за чувствителната, забавна, смееща се и плачеща жена, която не бях имала шанс да опозная. Загадка на една от онези снимки с дати — квадратни, със заоблени краища и меки, пастелни тонове, — облечена с клоширани панталони и блуза на цветя, стиснала ръката на малко момче с подстригана на паничка коса и кожени сандали. Момче, което обичаше да скача и чиято смърт не след дълго щеше да я съкруши.

Мислех и за предположението на татко, че мама вини себе си за смъртта на Даниъл. За убеждението й, че е заслужавала да изгуби дете. Нещо в начина, по който го каза, може би как употреби думата „изгубила“, в подозрението му, че това е свързано с нейно спречкване с баба, ме накара да се замисля за последното писмо на мама до родителите й. За молбите да й позволят да остане в Милдърхърст, за настойчивото й твърдение, че най-сетне е установила къде й е мястото, за увереността й, че този избор не означава, че баба я е „изгубила“.

Имаше връзки, усещах ги, но коремът ми не даваше пет пари. Той най-безцеремонно ме принуди да прекъсна и ми напомни, че не съм яла нищо след лазанята на Хърбърт.

Къщата беше притихнала и аз внимателно тръгнах по тъмния коридор към стълбите. Почти бях стигнала, когато забелязах тънка ивица светлина под вратата на мамината спалня. Поколебах се, в ушите ми отекна обещанието, което бях дала на татко, че ще оправя нещата. Шансовете ми не бяха големи — мама умее по-добре от всеки друг да се плъзга високомерно по тънък лед, — но за татко беше важно, затова си поех дълбоко дъх и почуках съвсем лекичко на вратата. Нищо не последва и за миг си помислих, че съм спасена, но после отвътре се разнесе тих глас:

— Еди? Ти ли си?

Отворих вратата и заварих мама седнала в леглото под любимата ми картина на пълната луна, която превръща черното като женско биле море в живак. Очилата й за четене бяха кацнали на върха на носа, а романът „Последните дни на Париж“ беше облегнат на коленете й. Примигна и ме изгледа с изражение на напрегната несигурност.

— Видях, че свети.

— Не можах да заспя — обясни тя и наклони книгата към мен. — Понякога четенето помага.

Кимнах в знак на съгласие и после двете се смълчахме. Коремът ми забеляза тишината и се възползва от възможността да я запълни. Тъкмо щях да се извиня и да избягам в кухнята, когато мама каза:

— Затвори вратата, Еди.

Подчиних се.

— Моля те. Влез и седни.

Свали очилата си и ги провеси на верижката над леглото си. Седнах предпазливо и се облегнах на дървената табла на същото място, както правех сутрин на рождените си дни като малка.

— Мамо — подех, — аз…

— Имаше право, Еди. — Тя пъхна отбелязалката в романа, затвори книгата, но не я остави върху нощното шкафче. — Наистина те заведох в Милдърхърст. Преди много години.

Изведнъж ми се доплака.

— Беше още съвсем мъничка. Не допусках, че помниш. Не останахме дълго. Както обикновено, нямах смелост да стигна по-далече от портата. — Мама не ме поглеждаше в очите, а силно притискаше романа към гърдите си. — Не беше редно да се преструвам, че си си въобразила цялата история. Просто… се стъписах, когато ме попита. Не бях подготвена. Не исках да те лъжа. Можеш ли да ми простиш?

Възможно ли е човек да не отстъпи пред такава молба?

— Разбира се!

— Обичах това място — каза тя с изпънати устни. — Не исках да си тръгвам от там.

— О, мамо!

Искаше ми се да се протегна и да я докосна.

— Обичах и нея — Джунипър Блайд.

Тогава тя вдигна поглед и изражението й беше толкова объркано, толкова отчаяно, че дъхът ми спря.

— Разкажи ми за нея, мамо.

Настана мълчание, продължително мълчание, а съдейки по погледа й, майка ми явно се беше пренесла много далече и много назад във времето.

— Тя беше… не познавам друг човек като нея. — Мама отметна въображаем кичур коса от челото си. — Беше омагьосваща. И го твърдя напълно сериозно. Тя ме омагьоса.

Замислих се за жената с прошарена коса, която бях срещнала в сумрачния коридор на Милдърхърст, как лицето й се преобрази изцяло, когато се усмихна, какво ми разказа Тео за писмата на своя лудо влюбен брат. За момиченцето от снимките, уловено неочаквано в кадър и вперило право в обектива раздалечените си очи.

— Не си искала да се прибираш от Милдърхърст.

— Не исках.

— Искала си да останеш при Джунипър.

Тя кимна.

— И баба се ядосала.

— О, да. От месеци ме викаше да се прибера, но аз… все успявах да я убедя, че трябва да остана. После започна войната и мисля, че те бяха доволни, задето съм в безопасност. Накрая тя изпрати татко да ме прибере и повече не съм стъпвала в замъка. Но не спрях да мисля.

— За Милдърхърст ли?

Тя поклати глава.

— За Джунипър и господин Кавил.

Кожата ми настръхна и аз стиснах здраво пречката на леглото.

— Така се казваше любимият ми учител — продължи мама. — Томас Кавил. С Джунипър се сгодиха, но след това не чух нищичко и за двамата.

— Докато не пристигна изгубеното писмо на Джунипър.

Мама трепна при споменаването на писмото.

— Да — потвърди.

— То те разплака.

— Така е. — За един дълъг миг ми се струваше, че и сега ще се разплаче. — Но не защото беше тъжно, не беше заради самото писмо. Не. През цялото това време, докато го мислех за изгубено, смятах, че тя е забравила.

— Какво е забравила?

— Мен, разбира се — каза мама с треперещи устни. — Мислех, че двамата са се оженили и съвсем са ме забравили.

— Но не е било вярно.

— Не.

— Изобщо не са се женили.

— Така е, но тогава не го знаех. Докато ти не ми каза. Знаех само, че повече не получих ни вест, ни кост и от двамата. Бях изпратила нещо на Джунипър, нещо много важно за мен, затова чаках отговора й. Чаках ли, чаках, проверявах пощата два пъти дневно, но нищо не пристигна.

— О, мамо, толкова съжалявам.

Тя остави книгата върху завивката до себе си и каза тихо:

— След това намразих и двамата. Отхвърлянето е като рак, Еди. То разяжда човека. — Приближих се, взех ръката й в своята и тя здраво ме стисна. По бузите й се стичаха сълзи. — Мразех я и я обичах, а от това ужасно ме болеше. — Тя бръкна в джоба на халата си и ми подаде един плик. — И после пристигна писмото. Петдесет години по-късно.

Изгубеното писмо на Джунипър. Взех го от мама, неспособна да продумам, несигурна дали тя иска да го прочета. Срещнах погледа й и тя кимна леко.

С треперещи пръсти го отворих и зачетох.

„Най-скъпа Мери,

Моето умно, умно патенце! Разказът ти пристигна благополучно и аз се разплаках, докато го четях. Каква красива, прелестна история! Весела и ужасно тъжна, и, о, плод на превъзходна наблюдателност. Каква умна млада госпожица си ти! Пишеш толкова честно, Мери, думите ти носят истинност, към която мнозина се стремят, но малцина постигат. Трябва да продължиш, няма причина да не направиш с живота си точно каквото ти се иска. Нищо не бива да те възпира, моя малка приятелко.

Много ми се ще да можех да ти го кажа лично, да ти върна ръкописа под дървото в парка, онова с диамантите от слънчева светлина между листата, но съжалявам, че няма да се върна в Лондон, както очаквах. Поне за известно време. Нещата не се получиха, както си ги представях. Не мога да ти разкрия много, освен че нещо се случи и за мен ще бъде най-добре да си остана у дома засега. Липсваш ми, Мери. Казвала ли съм ти, че ти беше първата ми и единствена приятелка? Често мисля за времето, което прекарахме тук заедно, особено за онзи следобед на покрива — помниш ли? Беше пристигнала само няколко дни преди това и още не ми беше казала, че се страхуваш от високото. Попита ме от какво се страхувам и аз ти казах. Не съм го признавала пред никой друг.

Довиждане, малко патенце.

С много обич винаги, Джунипър“

Препрочетох писмото, проследих с поглед трудно четливия почерк със слети букви. Толкова много неща в писмото ме заинтригуваха, но едно конкретно привлече вниманието ми. Мама ми го беше показала, за да мога да разбера Джунипър, тяхната дружба, а аз мислех единствено за мама и за мен. През целия си зрял живот бях щастливо погълната от писатели и от техните ръкописи: на вечеря разказвах безброй анекдоти, макар да знаех, че няма да заинтригуват никого, и макар че още от малка смятах себе си за аномалия. Мама нито веднъж не намекна, че самата тя е имала литературни амбиции. Разбира се, Рита го подхвърли, но до този момент, когато държах писмото на Джунипър в ръка и мама ме наблюдаваше внимателно, май не й бях повярвала изцяло. Върнах писмото на мама и преглътнах бучката от обида в гърлото си.

— Ти си й изпратила ръкопис? Нещо, което си написала?

— Беше детинска измишльотина, отдавна съм го надраснала.

Но понеже избягваше погледа ми, заключих, че е било много повече от това. Искаше ми се да я притисна повече, да я попитам дали продължава да пише, дали е запазила някои от нещата си и няма ли да ми ги покаже. Но не го сторих. Мама отново гледаше писмото с толкова печално изражение, че просто не можех.

— Били сте близки приятелки — казах.

— Да.

„Моята първа и единствена приятелка, обичах я“ — беше казала мама, а Джунипър го беше написала. Но въпреки това се бяха разделили през 1941 година и повече не бяха осъществявали връзка.

— Какво иска да каже Джунипър, мамо? Какво има предвид с това, че нещо се е случило?

Мама заглади писмото.

— Най-вероятно означава, че Томас е избягал с друга жена. Ти ми го каза.

Така беше, но само защото го мислех по онова време. Вече не смятах, че е така, не и след като говорих с Тео Кавил.

— Ами онова в края — че е уплашена? Какво иска да каже?

— Малко е странно — съгласи се мама. — Допускам, че тя помнеше този разговор като пример за приятелството ни. Прекарвахме заедно толкова много време, правехме толкова много неща — не съм сигурна защо Джунипър спомена точно това. — Погледна ме и аз разбрах, че е искрено озадачена. — Джунипър беше безстрашен човек, на нея дори не й хрумваше да се страхува от нещата, от които обикновено се боят другите хора. Плашеше я единствено мисълта, че ще стане като баща си.

— Като Реймънд Блайд? В какъв смисъл?

— Така и не ми каза, не точно. Той беше объркан възрастен джентълмен и писател, също като нея — обаче вярваше, че героите му оживяват и щели да го погнат. Веднъж го срещнах погрешка. Обърках се и се озовах в неговата кула — беше много плашещ. Сигурно това е имала предвид.

Със сигурност беше възможно, върнах се мислено към посещението си в село Милдърхърст и историите, които ми разказаха за Джунипър. Периодите от време, които й се губеха. Сигурно за момиче, което получава такива кризи, е било много мъчително да наблюдава как на стари години баща й постепенно губи разсъдък. Оказва се, че е имала основание да се тревожи.

Мама въздъхна и разроши косата си с една ръка.

— Всичко обърках. Джунипър, Томас… а сега и ти си търсиш квартира под наем заради мен.

— Това не е вярно — усмихнах се. — Преглеждах обявите за наеми, понеже съм на трийсет години и не мога да живея у дома завинаги, независимо че чаят, който ти приготвяш, е много по-вкусен.

Тогава тя също се усмихна, а аз усетих прилив на дълбока обич, вълнуващо усещане, дремало много дълго време.

— Освен това аз обърках всичко. Не биваше да чета писмата ти. Можеш ли да ми простиш?

— Не е нужно да питаш.

— Просто исках да те опозная по-добре, мамо.

Тя докосна ръката ми леко като перце — разбираше ме.

— От тук чувам как стомахът ти се бунтува, Еди. Да слезем в кухнята да ти приготвя нещо за хапване.

Покана и едно ново издание

Докато си блъсках главата какво се е объркало между Томас и Джунипър и дали изобщо има някаква вероятност да узная, се случи нещо напълно неочаквано. Беше сряда по обед и двамата с Хърбърт се връщахме с Джес от обичайната ни разходка из Кенсингтън Гардънс. Обърнете внимание, че връщането ни беше много по-живописно, отколкото подсказва описанието: Джес не обича да върви, безпрепятствено демонстрира настроенията си и изразява протеста си, като спира през петнайсет метра или души из канавките, преследвайки най-различни загадъчни миризми.

С Хърбърт я чакахме да се върне от поредното душене, когато той попита:

— Как е животът на семейния фронт?

Разказах му сбита версия на последните събития.

— Не искам да прибързвам, но според мен стигнахме пред нова и по-ярка зора.

— Значи, засега си преустановила плановете да се преместиш? — попита той и отклони Джеси от купчина подозрително вонлива пръст.

— Боже, не! Баща ми намеква, че ще ми купи личен халат и ще сложи трета закачалка в банята, само да се изправи на крака. Боя се, че ако не се откопча скоро, с мен ще е свършено завинаги.

— Звучи ужасно. Нещо от обявите?

— Много. Но трябва да изкрънкам от шефа си огромно увеличение на заплатата, за да си ги позволя.

— А какви са шансовете ти?

Размърдах неопределено пръсти.

— Е — каза Хърбърт и ми подаде каишката на Джеси, за да извади цигарите си, — шефът ти може и да не ти увеличи заплатата, но пък има идея.

— Каква идея? — извих вежди.

— Много хубава, струва ми се.

— Нима?

— Всяко нещо с времето си, Еди, скъпа — намигна ми той над цигарата си. — Всяко нещо с времето си.

Завихме към улицата на Хърбърт и заварихме пощальона да се кани да пусне някакви писма в процепа. Хърбърт докосна шапката си за поздрав и пое стиската пликове под мишница, докато отключваше да влезем. Джес по навик се запъти право към тронната си възглавница под бюрото на Хърбърт, настани се изкусно и ни удостои с поглед, в който се четеше наранено възмущение.

Ние с Хърбърт си имаме собствени навици след разходка, така че когато той затвори вратата и каза:

— Угощение или пощата, Еди? — аз вече отивах към кухнята.

— Аз ще приготвя чай, а ти прочети пощата.

Подносът беше приготвен от по-рано — Хърбърт беше много придирчив за такива неща — и прясно изпечени кифлички изстиваха под карирана кърпа. Докато слагах масло и домашно приготвено сладко в малки съдчета, Хърбърт четеше важни откъси от кореспонденцията си за деня. Подрънквах с подноса на път за кухнята, когато го чух да казва:

— Така, така.

— Какво има?

Той сгъна въпросното писмо към себе си, погледна над него.

— Предложение за работа, струва ми се.

— От кого?

— От доста голям издател.

— Ама че наглост! — подадох му една чаша. — Дано да им напомниш, че вече си имаш идеална работа.

— Ще го направя, разбира се, само че предложението не е за мен. Искат теб, Еди, теб и никой друг.

 

 

Оказа се, че писмото е от издателя на „Човека от калта“ на Реймънд Блайд. Над димящата чаша чай „Дарджилинг“ и намазаната със сладко кифличка Хърбърт ми прочете писмото на глас, после го препрочете. Накрая ми обясни съдържанието му в най-основни линии, понеже, макар вече десет години да работех в издателския бранш, от изненада временно бях престанала да проумявам такива неща: а именно, готвеше се ново издание на „Човека от калта“, което щеше да излезе от печат следващата година, за да съвпадне със седемдесет и петата годишнина на книгата. Издателите на Реймънд Блайд искаха да напиша новия предговор.

— Сигурно се шегуваш — поклати глава той. — Но това е просто… твърде невероятно. Защо аз?

— Не съм сигурен. — Той обърна писмото и видя, че другата страна е празна. Вдигна поглед към мен, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата. — Не пише.

— Странно. — Под кожата ми плъзна вълна, когато свързаните с Милдърхърст нишки затрептяха. — Какво да правя?

Хърбърт ми подаде писмото.

— Според мен като начало трябва да звъннеш на този номер.

 

 

Разговорът ми с Джудит Уотърман, издател от „Пипин Букс“, беше кратък и съвсем не неприятен.

— Ще бъда откровена с вас — каза ми тя, когато й се представих и обясних защо се обаждам, — наехме друг автор и бяхме много доволни от него. Обаче дъщерите на Реймънд Блайд не са. Цялата история се превърна в доста сериозно главоболие, а книгата излиза следващата година, така че времето е от значение. Работим над изданието от месеци: нашият автор вече е провел предварителни разговори и е включил някои от тях в черновата на материала си, обаче най-неочаквано ни се обадиха госпожиците Блайд и ни осведомиха, че спират кранчето.

Това го разбирах. Не ми беше трудно да си представя колко приятно е било такова враждебно поведение за Пърси Блайд.

— Ние обаче сме твърдо решени да осъществим изданието — продължи Джудит. — Започнали сме нова поредица: класически произведения с мемоарни есета за предговор, а „Истинската история на Човека от калта“, като едно от най-популярните ни заглавия, е идеален избор за лятно издание.

Усетих се, че кимам, все едно тя е в стаята.

— Разбирам, просто не съм сигурна, че бих могла…

— Проблемът е — притисна ме Джудит — по-конкретно с една от сестрите Блайд.

— Така ли?

— С Пърсифон Блайд. Което е неочаквано, предвид факта, че предложението към нас отправи нейната близначка. Както и да е, не останахме доволни, обаче не можем да направим нищо без позволението им преди договора за авторските права, така че всичко се клати. Ходих при тях преди две седмици и за щастие, те се съгласиха да дадат ход на проекта, но с друг автор, с някой, когото одобряват… — Тя замълча и аз я чух да отпива глътка в другия край на линията. — Изпратихме им дълъг списък на автори, включително образци от работата им. Те ни върнаха всичко, без дори да го отворят. Вместо това Пърсифон Блайд поиска вас.

Дразнещо съмнение се заби като кука в лигавицата на корема ми.

— Тя е поискала мен ли?

— Поименно. Абсолютно категорично.

— Знаете, че не съм писателка.

— Да — увери ме Джудит, — и им го обясних, но те нямали нищо против. Явно вече знаеха коя сте и с какво се занимавате. Още по-конкретно: явно вие сте единственият човек, когото биха приели, което съществено намалява вариантите ни. Или вие пишете предговора, или всичко се срива.

— Разбирам.

— Вижте — чух как върху бюрото делово се разместват хартии, — убедена съм, че ще свършите чудесна работа. Работите в издателския бранш и умеете да си служите с думите. Вече се свързах с някои от предишните ви клиенти и те всички се изказаха много ласкаво за вас.

— Нима?

О, ужасна суета, която си проси комплимент! Права беше, че не ми обръщаше внимание.

— И всички ние в „Пипин“ гледаме на тази възможност положително. Питаме се дали сестрите не изявиха толкова конкретно желание, понеже най-накрая са готови да говорят за извора на вдъхновение на книгата. Едва ли е нужно да ви обяснявам колко сполучлив удар би било, ако откриете истината в основата на написването на книгата.

Не се налагаше. Баща ми вече вършеше прекрасна работа.

— Е, какво ще кажете?

Какво да кажа ли? Пърси Блайд беше помолила лично за мен. Канеха ме да пиша за „Човека от калта“, да разговарям отново със сестрите Блайд, да ги посетя в замъка. Какво можех да кажа?

— Ще го направя.

 

 

— Бях на премиерата на пиесата — каза Хърбърт, след като му преразказах разговора.

— На „Човека от калта“?

Той кимна, а Джес зае позиция до краката му.

— Не съм ли го споменавал?

— Не.

Не беше толкова странно, колкото изглежда на пръв поглед, че не го бе споменавал. Родителите на Хърбърт бяха свързани с театъра и той беше прекарал голяма част от детството си зад арката на авансцената.

— Бях към дванайсетгодишен — каза той — и го помня, понеже беше едно от най-удивителните неща, които съм виждал. Прекрасно в редица отношения. В средата на сцената беше издигнат замъкът, но го бяха построили върху наклонен диск, така че кулата сочеше към публиката и от залата се виждаше право през прозореца на таванската мансарда в стаята, където спяха Джейн и брат й. Ровът се намираше на самия ръб на диска и беше осветен отзад, затова, когато Човека от калта най-сетне се появи, когато започна да се катери по камъните на замъка, върху публиката паднаха издължени сенки, сякаш калта от разказа, влагата, мракът и самото чудовище се пресягат да те докоснат.

Потръпнах театрално и си спечелих подозрителен поглед от Джес.

— Звучи като кошмар. Нищо чудно, че го помниш толкова добре.

— Доста, но имаше и още нещо. Помня специално онази нощ заради неразборията сред публиката.

— Каква неразбория?

— Гледах от кулисите, така че видях, когато се случи. Някакво вълнение в ложата на автора, хора се изправиха, разплака се дете, на някой не му беше добре. Повикаха лекар и част от семейството се оттегли зад сцената.

— От семейство Блайд ли?

— Така допускам, но признавам, че когато вълнението приключи, изгубих интерес. Представлението продължи — мисля, че инцидентът беше съвсем бегло споменат във вестниците на следващия ден. За момче като мен обаче си беше голямо вълнение.

— Научи ли какво се е случило?

Мислех за Джунипър и за нейните кризи, за които бях чувала толкова.

Той поклати глава и допи чая си.

— Просто поредният колоритен момент в театъра. — Пъхна цигара в устата си и си дръпна ухилено. — Стига сме говорили за мен. Какво ще кажеш за поканата от замъка за младата Еди Бърчил? Голямо приключение, нали?

Грейнах, не се сдържах, но изражението ми се помрачи, когато размислих над обстоятелствата около назначението ми.

— Мъчно ми е за другия писател, когото са ангажирали преди мен.

Хърбърт махна с ръка и по килима се посипа пепел.

— Не си виновна ти, Еди, скъпа. Пърси Блайд те е поискала — и тя е човек.

— След като вече я познавам, не съм толкова сигурна.

Той се засмя, известно време пуши, после каза:

— Другият автор ще го преглътне — всичко е позволено в любовта, на война и в издателския бранш.

Сигурна бях, че изместеният писател не изпитва никаква любов към мен, но се надявах и да не поведе война.

— Джудит Уотърман ми каза, че той предложил да предаде бележките си. Днес следобед ще ми ги изпрати.

— Много добре, много почтено от негова страна.

Със сигурност беше, но ми хрумна и още нещо.

— Нали няма да те оставя в трудно положение, като замина? Ще се оправиш ли сам?

— Ще ми е трудно — каза той и сбърчи чело в шеговито упорство. — Но мисля, че ще го понеса смело.

Направих му физиономия.

Той се изправи и потупа джобовете си за ключовете от колата.

— Съжалявам, че имаме час при ветеринаря и няма да съм тук, когато пристигнат бележките. Отбележи най-хубавите места, моля те.

— На всяка цена.

Той повика Джес да го последва, после стисна лицето ми между ръцете си толкова силно, че усетих тремора в тях, когато лепна по една мустаката целувка на двете ми бузи.

— Бъди бляскава, скъпа моя.

 

 

Пакетът от „Пипин Букс“ пристигна следобед по куриер точно когато затварях. Замислих се дали да не отнеса всичко вкъщи и да го отворя спокойно и професионално, но после се отказах. Пъхнах ключа обратно в ключалката, отново запалих лампите и забързах към бюрото, отваряйки пакета мимоходом.

Докато вадех дебела пачка с листове, отвътре изпаднаха две касети. Имаше повече от сто страници, пристегнати с две големи щипки. Най-отгоре намерих писмо от Джудит Уотърман и сбито представяне на проекта, което в основни линии гласеше следното:

„НЮ ПИПИН КЛАСИКС е вълнуващо ново издание на ПИПИН БУКС, което ще представи на стари и нови читатели някои от любимите ни класически текстове. С нови обложки и красиви нови подвързии, с различни декоративни форзаци и нови биографични въведения, тези издания обещават да се превърнат в динамично издателско присъствие през следващите години. Като се започне от «Истинската история на Човека от калта» на Реймънд Блайд, изданията на НПК ще бъдат номерирани и читателите ще могат да ги колекционират.“

В долния край на писмото със звездичка Джудит беше добавила написана на ръка бележка:

„Еди, разбира се, от теб зависи какво ще напишеш, обаче по време на първоначалните ни обсъждания се чудехме дали, предвид на онова, което вече се знае за Реймънд Блайд, и понеже той толкова неохотно говори за вдъхновението си, няма да е интересно да се напише материал, в центъра на който да са трите му дъщери, които отговарят на въпроси за това, какво е да си отраснал на мястото, откъдето е Човека от калта.

Ще видиш, че в записа на разговора първият ни автор Адам Гилбърт е включил подробни описания и впечатленията от първото си посещение в замъка. Разбира се, можеш да работиш с тези материали, но несъмнено ще ти се иска да проведеш собствено проучване. Всъщност Пърсифон Блайд беше учудващо услужлива в това отношение и предложи да ги посетиш. (От само себе си се разбира, че ако тя издаде какъв е произходът на историята, ние ще се радваме да го включиш в материала си!).

Бюджетът не е голям, но има достатъчно, за да финансираме престой в село Милдърхърст.

Имаме договореност с госпожа Мерилин Бърд от пансиона «Хоум Фарм» наблизо. Адам беше доволен от хигиената и удобствата в стаята, а цената включва и храна. Госпожа Бърд ни препоръча четиридневен престой от 31 октомври, така че когато се чуем, те моля да ми кажеш дали да направим резервация.“

Обърнах писмото, плъзнах длан по заглавната страница от купчината на Адам Гилбърт и се отдадох на този крайно вълнуващ момент. Струва ми се, че всъщност дори се усмихнах, когато отгърнах страницата. Със сигурност прехапах устни. Твърде силно, затова го помня толкова ясно.

 

 

Четири часа по-късно бях прочела всичко и вече не седях в тих кабинет в Лондон. Там бях, разбира се, но и не бях. Намирах се на километри, в един тъмен и заплетен замък в Кент, с три сестри, с техния внушителен баща и с един ръкопис, който тепърва щеше да се превърне в книга, която пък щеше да стане класика.

Оставих преписите на интервютата, станах от бюрото и се протегнах. После се изправих и отново се протегнах. Имах някакво схващане в основата на гръбнака — чувала съм, че така става, ако четеш, преметнал крак връз крак върху бюрото, — и аз се помъчих да го освободя. Времето и малко пространство дадоха възможност на някои мисли да се надигнат от дъното на океана на ума ми и върху повърхността се понесоха основно две неща. Първо, бях впечатлена от майсторството на Адам Гилбърт. Бележките му представляваха буквална транскрипция на записаните на касетите интервюта и бяха напечатани на старомодна пишеща машина, с безупречно написани на ръка анотации, където беше нужно, и толкова подробни, че приличаха повече на сценарии, отколкото на интервюта (имаха и ремарки в скоби, описващи и най-дребното действие на субектите). И може би точно затова ми хрумна следващото нещо — имаше един очевиден пропуск. Коленичих на стола си и отново разлистих купчината, за да потвърдя, като проверявах листовете и от двете страни. Не пишеше нищо за Джунипър Блайд.

Бавно забарабаних с пръсти по купа листове: имаше много основателни причини Адам Гилбърт да я пропусне. Разполагаше с предостатъчно материал, и без да прави допълнителен коментар за нея, тя не е била родена, когато „Човека от калта“ е излязла за пръв път, беше си Джунипър… Но въпреки това ме глождеше. А когато нещо ме гложди, перфекционистът у мен много се дразни. А аз не обичам да се дразня. Сестрите Блайд са три. Затова тяхната история не бива — не може — да бъде написана без гласа на Джунипър.

Информацията за връзка с Адам Гилбърт беше напечатана най-отдолу на заглавната му страница и аз поразмислих десетина секунди — колкото да реша дали в девет и половина вече е късно да звъня на човек, който живее в Олд Мил Котидж, Тентърдън, — после се пресегнах към телефона и набрах номера му.

Вдигна жена.

— Ало. Госпожа Батън е на телефона.

Медицинска сестра. Мили боже. Той беше инвалид.

— Извинете, че се обаждам толкова късно. Може би е по-добре да звънна по друго време.

— Нищо подобно. Господин Гилбърт все още е в кабинета си. Виждам, че свети под вратата. В разрез със съвета на лекаря, но ако не натоварва болния си крак, аз не мога да направя повече. Много е упорит. Почакайте, ще прехвърля обаждането ви.

Пластмасата силно изтрака, когато тя остави слушалката и чух как стъпките й равномерно се отдалечават. Почукване на далечна врата, приглушен разговор и след няколко секунди Адам Гилбърт се обади.

Настана пауза, след като се представих и обясних защо се обаждам, и аз се възползвах от нея, за да се извиня отново за странния начин, по който са се пресекли орбитите ни.

— Едва днес научих за изданието на „Пипин Букс“. Нямам представа защо Пърси Блайд се е наложила толкова категорично.

Той продължаваше да мълчи.

— Наистина много, много съжалявам, нямам обяснение. Срещала съм се с нея само веднъж, и то съвсем за кратко. Изобщо не съм искала да стане така.

Дрънках глупости, усетих го, затова с огромно усилие на волята спрях.

Той най-сетне проговори с някак отегчен от думите глас.

— Добре тогава, Еди Бърчил, прощавам ви, задето ми откраднахте работата. При едно условие обаче. Ако откриете нещо, свързано с появата на „Човека от калта“, да го съобщите първо на мен.

Татко нямаше да остане доволен.

— Разбира се.

— Добре тогава. С какво мога да ви бъда полезен?

Обясних, че току-що съм прочела бележките му, и го поздравих за тяхната изчерпателност, после казах:

— Едно нещо обаче ме озадачи.

— Какво?

— Третата сестра. Джунипър. Не пишете нищо за нея.

— Така е, няма нищо за нея.

Почаках и понеже той не продължи, попитах:

— Не сте ли разговаряли с нея?

— Не.

Отново почаках. И отново не последва нищо повече. Явно нямаше да бъде лесно. От другия край на линията Адам Гилбърт се прокашля и каза:

— Предложих да интервюирам и Джунипър Блайд, обаче тя не беше на разположение.

— Така ли?

— Е, на разположение беше в чисто телесния смисъл — мисля, че почти не напуска замъка, — но по-големите й сестри не ми позволиха да разговарям с нея.

— Аха — проумях най-сетне.

— Тя не е добре, така че вероятно това е причината, но…

— Но какво?

Прекъсване на разговора, по време на което го виждах сякаш пред очите ми да търси думите, с които да ми обясни най-добре. Накрая каза с мъчителна въздишка:

— Останах с усещането, че се опитват да я предпазят.

— Да я предпазят от какво? От кого? От вас ли?

— Не, не от мен.

— Тогава от какво?

— Не знам. Просто така ми се стори. Като че ли се притесняваха какво може да каже. И как ще се отрази то.

— На тях? На баща им?

— Може би. Или пък на нея.

Тогава си спомних странното чувство, което изпитах, докато бях в Милдърхърст, как се спогледаха Пърси и Сафи, когато Джунипър ми се разкрещя в жълтия салон, тревогата на Сафи, когато беше установила, че Джунипър се е залутала из замъка, че разговаря с мен в прохода. Че може да е казала нещо, което не би трябвало.

— Но защо? — попитах по-скоро себе си, отколкото него, мислейки за изгубеното писмо до мама, за проблемите, намекнати между редовете му. — Какво може да крие Джунипър?

— Ами — снижи малко глас Адам — трябва да призная, че се поразрових. Колкото по-настойчиво не я допускаха до мен, толкова повече се изостряше любопитството ми.

— И? Какво открихте?

Добре, че не можеше да ме види. Нямаше никакво достойнство в начина, по който буквално бях налапала телефонната слушалка от нетърпение.

— Един инцидент от 1935 година. Може да се каже скандал.

Той остави последната дума да увисне между нас с нещо като загадъчно задоволство и аз живо си го представих: облегнат на стола си от варено дърво, с къс домашен халат, изпънат от коремчето му, стиснал между зъбите си топла лула.

— Какъв скандал? — попитах приглушено като него.

— Казаха ми, че било за някаква „лоша работа“, свързана със сина на техен служител. Един от градинарите. Подробностите бяха доста неясни, а не намерих никакво официално потвърждение, но се говореше, че двамата се счепкали и той се оказал набит и насинен.

— От Джунипър ли? — Представих си слабичката жена, която бях видяла в Милдърхърст, крехкото момиче от снимките. Постарах се да сдържа смеха си. — Когато била тринайсетгодишна?

— Така намекваха, но изречено на глас, наистина звучи доста невероятно.

— А той какво казвал? Че Джунипър го е направила?

— Самият той не твърдял подобно нещо. Надали много младежи биха признали доброволно, че слабичко момиче като нея ги е надвило. Майка му обикаляла замъка и предявявала претенции. Доколкото разбрах, Реймънд Блайд им платил. Под формата на премия за бащата, който, изглежда, работел в имението през целия си живот. Обаче слуховете не заглъхнали изцяло и в селото още се говореше.

Имах чувството, че Джунипър е човек, за когото хората обичат да говорят: семейството й беше важно, тя беше красива и надарена — по думите на мама омагьосваща — но въпреки това: Джунипър побойничка? Беше най-малкото невероятно.

— Вижте, сигурно са само празни приказки. — Тонът на Адам отново стана по-лековат, сякаш беше прочел мислите ми. — Надали е свързано с причината сестрите й да ми забранят да разговарям с нея.

Кимнах бавно.

— Най-вероятно са искали да не я подлагат на стрес. Тя не е добре, със сигурност не обича да се среща с непознати, а и не е била родена, когато е била написана книгата.

— Имате право — отговорих. — Сигурно това е причината.

Но не бях сигурна. Изобщо не можех да си представя близначките да се тревожат за отдавна забравена случка със сина на някакъв градинар, но не можех да се отърся от убеждението, че зад всичко се крие още нещо. Затворих телефона и отново се озовах в онзи тъмен коридор, между Пърси, Сафи и Джунипър, и се почувствах като дете, което е достатъчно голямо, за да усети определен оттенък, но е безнадеждно неспособно да го разчете.

 

 

В деня, когато трябваше да замина за Милдърхърст, мама дойде рано в стаята ми. Слънцето още се криеше зад стената на „Сингър и синове“, но аз бях будна вече от около час и се вълнувах като дете на първия учебен ден.

— Искам да ти дам нещо — каза тя. — По-скоро да ти го заема. Много ми е скъпо.

Чаках и се чудех какво ли е. Тя бръкна в джоба на халата си и извади някакъв предмет. Очите й се вгледаха в моите за кратко, после ми го подаде. Книжчица с кафяви кожени корици.

— Каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. — Стараеше се да бъде храбра, да не допусне гласът й да трепери. — Всичко е тук. Личността, която бях преди, е тук.

Взех дневника, притеснена като неопитна майка с новородено. Благоговеех пред неговата ценност, боях се да не го повредя, бях смаяна, трогната и признателна на мама, задето ми поверява такова съкровище. Не се сещах какво да кажа, тоест хрумваха ми много неща, но в гърлото ми беше заседнала бучка, образувала се с години, която не се махаше.

— Благодаря ти — успях да изрека, преди да се разплача.

Очите на мама се замъглиха тутакси в отговор и двете едновременно протегнахме ръце и се притиснахме силно в прегръдка.