Кейт Мортън
Отминали времена (18)

Похищения и обвинения

1992 г.

През 1952 година сестрите Блайд едва не изгубиха замъка Милдърхърст. Той спешно се нуждаеше от ремонт, финансовото положение на семейство Блайд беше много лошо, а Националният тръст много искаше да придобие собствеността над имота и да започне да го реставрира. Изглежда, сестрите нямаха почти никакъв друг избор, освен да се преместят в по-малък дом, да продадат имението си на непознати или да подпишат с Тръста, за да може той да се заеме със „съхранението на върховната слава на постройките и на градините“. Само че те не направиха нищо подобно. Пърси Блайд отвори замъка за посетители, продаде няколко парцела от околните земеделски земи и някак успя да събере достатъчно средства, за да задържи старата сграда на крака.

Знам го, защото прекарах почти цял уикенд през август в разглеждане на местните архиви на микрофилми на вестник „Милдърхърст Мъркюри“. Сега като се замисля, когато казах на татко, че „Истинската история на Човека от калта“ е голяма литературна загадка, то бе все едно да оставиш кутия с шоколадови бонбони на пода до едно хлапе и да очакваш от него да не я докосва. Татко държи на резултата, затова му допадна идеята, че вероятно ще успее да разплете загадка, затруднявала учените десетилетия наред. Имаше си теория: в готическото сърце на романа лежеше реално отвличане на дете отпреди много време. Той трябваше само да го докаже и после щеше да се сдобие със слава, известност, лично задоволство. Прикован към леглото обаче, не можеше да бъде добър детектив, затова по необходимост излъчи свой представител и го изпрати да отиде вместо него. Тук аз влязох в играта. Съгласих се по три причини: отчасти понеже татко се възстановяваше от инфаркт, отчасти защото теорията му не беше напълно налудничава, но най-вече защото след като прочетох писмата на мама, интересът ми към замъка Милдърхърст стана направо патологичен.

Заех се да проучвам, както правя обикновено, като най-напред попитах Хърбърт дали знае нещо за неразрешени случаи на отвличане от началото на века. Безспорно едно от нещата, които най-много обичам у Хърбърт — а списъкът е дълъг, — е способността му да открие тъкмо нужната информация насред привидния хаос. Нека като начало отбележа, че къщата му е висока и тясна, в нея са натъпкани четири стари апартамента, таванът е пожертван за склад, а самият Хърбърт живее в приземния апартамент заедно с Джес. Всяка стена от дома му е заета от книги: стари книги, нови книги, първи издания, подписани издания, двайсет и трети издания, натъпкани безразборно върху импровизирани лавици в прекрасен и здравословен безпорядък пред погледа. Цялата сбирка обаче е каталогизирана в мозъка му, там си има собствен справочник, така че всичко, което е прочел през живота си, да му е на разположение. Невероятна гледка е да го наблюдаваш у дома, прицелил се в нещо: първо, впечатляващата му бръчка на челото се врязва още по-дълбоко, докато той обмисля задачата, после един-единствен пръст, деликатен и гладък като свещ, се изопва и Хърбърт закуцуква безмълвно към далечна стена с книги, където пръстът започва да се плъзга като намагнитен по гръбчетата на книгите, да го води, докато накрая не измъкне от мястото й точно нужната книга.

Въпросът ми към Хърбърт за изнудването беше ленива стрелба напосоки, така че всъщност не се изненадах, когато той не се оказа особено полезен. Помолих го да не се вини и се запътих към библиотеката, където се сприятелих с една очарователна възрастна жена на приземния етаж, която сякаш цял живот беше чакала случайно да се появя.

— Само подпиши тук, скъпа — каза тя нетърпеливо и ми посочи една твърда папка и писалка, а после проследи отблизо да попълня нужните колонки. — О, „Билинг и Браун“, колко хубаво! Моят скъп стар приятел, мир на праха му, издаде мемоарите си в това издателство преди трийсетина години.

Не бяха много хората, решили да прекарат този превъзходен летен ден в подземието на лабораторията, затова с лекота спечелих съдействието на госпожа Йейтс за целите си. Допаднахме си чудесно, ровейки из архивите, преглеждайки неразрешените случаи на отвличания в и около Кент по време на викторианската и Едуардовата епоха, после прехвърлихме много статии по вестниците относно семейство Блайд и замъка Милдърхърст. Попаднахме на една очарователна относително редовна рубрика със съвети за домакинството, водена от Сафи Блайд през петдесетте и шейсетте, на многобройни статии за литературния успех на Реймънд Блайд и на няколко водещи статии за това, как семейството едва не изгубило замъка през 1952 година. По онова време Пърси Блайд беше дала интервю, в което изрично подчертаваше: „Едно място е много повече от сумата на отделните си части. То е хранилище на спомени, летописи и пазител на всичко, случило се в неговите предели. Замъкът принадлежи на семейството. Бил е на предците ми векове преди да се родя, и аз не мога да си представя той да премине в ръцете на хора, които искат да засадят иглолистни дървета в древните му гори“.

Един доста претенциозен представител на Националния тръст също беше интервюиран за статията и той оплакваше пропуснатата възможност тяхната нова градинарска програма да възстанови имота в някогашното му великолепие: „Трагедия е — започваше служителят, — че през следващите десетилетия ще изгубим великите имения в страната ни просто заради твърдоглавието на онези, които са неспособни да проумеят, че в трудни и сурови времена индивидуалното обитаване на тези национални съкровища се равнява на светотатство“. В отговор на въпроса за плановете на Тръста относно замъка Милдърхърст човекът очертаваше програма от мерки, включващи „структурен ремонт на самия замък и пълно възстановяване на градината“. Цел, която, както си помислих тогава, съответстваше напълно на желанията на Пърси Блайд във връзка със семейното имение.

— По онова време отношението към Тръста беше много противоречиво — обясни госпожа Йейтс, когато се осмелих да споделя мнението си. — Петдесетте бяха труден период: в Хидкът бяха изкоренени черешовите дървета, дърветата по булеварда в Уимпоул бяха изсечени — и всичко това в името на универсалната историческа хубост.

Двата примера нищо не ми говореха, но универсалната историческа хубост определено не звучеше като нещо приемливо за Пърси Блайд, с която се бях запознала. Продължих да чета и нещата започнаха да ми се изясняват:

— Тук пише, че Тръстът възнамерява да възстанови рова. — Вдигнах поглед към госпожа Йейтс, която наклони глава в очакване на обяснение. — Реймънд Блайд наредил да запълнят рова след смъртта на майката на близначките: нещо като символичен мемориал. Надали са били доволни от намерението на Тръста отново да го изрови. — Облегнах се на стола си и изпънах кръст. — Не разбирам обаче как изобщо са стигнали до толкова труден период. „Човека от калта“ е класическо произведение, бестселър дори днес. Авторските права несъмнено са били достатъчни, за да нямат подобни трудности.

— Да, би могло да се предположи — съгласи се госпожа Йейтс. После се смръщи и насочи вниманието си към доста голяма купчина разпечатки върху масата пред нас. — Знам, сигурна съм… — Тя размести страниците, спря се на една и я вдигна съвсем до носа си. — Да! Ето я! — Подаде ми статията от вестник с дата 13 май 1941 година и ме погледна над полукръглите стъкла на очилата си. — Явно след смъртта си Реймънд Блайд е оставил две големи завещания.

Статията беше озаглавена „Щедро дарение от покровител на литературата спасява Института“ и беше придружена от снимка на широко усмихната, облечена с работен гащеризон жена, стиснала един брой на „Човека от калта“. Прегледах текста и видях, че госпожа Йейтс има право: след смъртта на Реймънд Блайд повечето авторски права бяха разделени между католическата църква и друга организация.

— Институт „Пембрук Фарм“ — прочетох бавно. — Тук пише, че са реставраторска група със седалище в Съсекс. Посветили се на прилагането на разумни екологични практики.

— Доста напредничаво — отбеляза госпожа Йейтс.

Кимнах.

— Да погледнем ли справочните материали горе? Може да открием още нещо.

Госпожа Йейтс толкова се въодушеви от перспективата за нова линия на проучването, че бузите й порозовяха и аз се почувствах доста жестока, когато казах:

— Не, не днес. Боя се, че нямам време. — Тя доста оклюма, затова додадох: — Много съжалявам, но баща ми очаква да му докладвам какво съм открила.

 

 

Което беше истина, но не се прибрах право у дома. Опасявам се, че когато споменах трите причини с удоволствие да посветя уикенда си на задачата, която ми постави татко, не бях напълно искрена. Не лъжа, и трите причини са верни, обаче имаше и един дребен четвърти и по-неотложен мотив. Избягвах майка си. Дължеше се на онези писма, на неспособността ми да държа проклетата кутия за обувки затворена, след като Рита ми я даде.

Разбирате ли, прочетох ги всичките. През нощта след женското парти на Сам ги отнесох у дома и ги погълнах едно след друго, като започнах от пристигането на мама в замъка. Заедно с нея преживях мразовитите месеци на 1940 година, станах свидетел на Битката за Великобритания, която се вихреше над главата ми, на нощите, които беше прекарала разтреперана в бомбоубежището. През осемнайсетте месеца почеркът й постепенно ставаше по-четлив, тя започваше да се изразява по-зряло, а накрая стигнах до последното писмо, което беше изпратила до къщи точно преди баща й да пристигне от Лондон да я вземе. Датата беше 17 февруари 1941 година и текстът гласеше следното:

„Скъпи мамо и татко,

Съжалявам, че се скарахме по телефона. Много се зарадвах да чуя и двама ви и се чувствам ужасно, че разговорът ни приключи така. Мисля, че не успях да обясня ясно какво имам предвид. Исках да кажа, че разбирам желанието ви да направите най-доброто за мен и съм признателна, татко, че си разговарял с господин Соли за мен. Не мога да се съглася обаче, че завръщането ми у дома и работата ми като негова машинописка е «най-доброто».

Рита е различна от мен. На нея не й харесва в провинцията и винаги е знаела какво иска да прави и каква иска да бъде. Аз през целия си живот съм имала усещането, че нещо не е наред с мен, че съм «различна» по някакъв важен начин, който не мога да обясня, че дори аз самата не се разбирам. Обичам да чета книги, обичам да наблюдавам хората, обичам да улавям нещата, които виждам и чувствам, като ги описвам с думи върху листа. Странно е, знам! Представяте ли си каква черна овца съм се чувствала през целия си живот?

Тук обаче се запознах с хора, които също обичат тези неща, и осъзнах, че има и други, които възприемат света като мен. Сафи е убедена, че след края на войната, който ще дойде много скоро, имам големи шансове да постъпя в някоя гимназия, а след това, кой знае, може би дори в университет?! Обаче трябва да продължа образованието си, за да може да постъпя в гимназия.

Затова ви умолявам — не ме принуждавайте да се прибирам у дома! На семейство Блайд им е приятно да живея при тях и знаете, че се грижат добре за мен тук. Не сте ме «изгубили», мамо, иска ми се да не поставяте нещата така. Аз съм ваша дъщеря — няма начин да ме изгубите. Но ви умолявам, умолявам ви да ми позволите да остана.

С много обич и с огромна надежда, ваша дъщеря Мередит“

През онази нощ сънувах Милдърхърст. Отново бях момиченце, облечено в непозната училищна униформа, и стоях пред желязната врата в началото на алеята. Вратата беше заключена и прекалено висока, за да се покатеря по нея — толкова висока, че вдигнех ли поглед към горната част, металните пръчки чезнеха сред водовъртежа от облаци горе. Помъчих се да се покатеря, но непрекъснато се подхлъзвах и краката ми бяха омекнали, както става насън: желязото беше леденостудено под пръстите ми, обаче ме изпълваше дълбок копнеж, неистово желание да узная какво се крие от другата страна на портата.

Погледнах надолу и видях, че в дланта ми лежи голям ключ, ръждясал по краищата. И преди да се усетя, се озовах от другата страна на портата, седнала в някаква карета. В една сцена, извадена направо от „Човека от калта“, каретата ме понесе по дълъг и лъкатушещ път покрай настръхнала тъмна гора, прекосихме няколко моста и накрая замъкът изникна пред очите ми на върха на хълма.

После по някакъв начин се озовах вътре. Мястото беше изоставено. Подовете на коридорите бяха прашни, картините висяха накриво по стените, всички завеси бяха избелели, но имам предвид нещо повече, не само начина, по който изглеждаше мястото. Въздухът беше застоял и тежък и аз имах усещането, че съм заключена в сандък в тъмния и плесенясал таван.

Тогава дочух шум — тихичко шумолене — и долових съвсем леко движение. В дъното на коридора стоеше Джунипър, облечена със същата копринена рокля, която носеше по време на посещението ми в замъка. Изпитах някакво странно усещане, завладяващото усещане от съня за дълбок и тревожен копнеж. Тя не продума, но аз знаех, че е октомври 1941 година и че тя очаква пристигането на Томас Кавил. Зад нея се появи врата — вратата на хубавия салон. Чуваше се музика, позната мелодия.

Последвах я в стаята, където беше подредена маса. Вътре долових силно очакване, обиколих масата, изброих местата и разбрах, не съм сигурна точно как, че едно от тях е предвидено за мен, и едно — за майка ми. Тогава Джунипър каза нещо, тоест устните й се раздвижиха, но не чух никакви думи.

И после изведнъж се озовах до прозореца на салона, само че по силата на някакъв странен обрат в логиката, това се оказа и прозорецът на кухнята на майка ми, а аз бях вперила поглед в стъклото. Навън се беше разразила буря и имаше лъскав черен ров. Нещо се размърда и една черна фигура започна да се оформя, а сърцето ми заби като камбана. Знаех, че това е Човека от калта, и застинах на мястото си. Краката ми залепнаха за пода, но точно преди да изпищя, страхът ми внезапно изчезна. И вместо това ме изпълниха копнеж и печал… и съвсем неочаквано желание.

 

 

Събудих се рязко и успях да уловя съня, преди да се разпадне. Разпокъсаните фантазии витаеха като призраци в ъглите на стаята и аз останах да лежа съвсем тихичко с надеждата да изчезнат. Струваше ми се, че дори най-незначителното движение, най-малкият намек за светлината на утринното слънце ще изгори тези следи и ще ги разсее като мъгла. А още не исках да ги губя. Сънят беше толкова жив, силата на копнежа — толкова реална, че когато притиснах ръка към гърдите си, очаквах едва ли не кожата ми да е наранена. След малко слънцето се издигна достатъчно, за да се плъзне по покрива на „Сингър и синове“ и да надникне през пролуките между завесите ми, а това сложи край на магията на съня. Надигнах се с въздишка и видях кутията за обувки на баба в другия край на леглото. При вида на всички пликове, адресирани до Елефант и Касъл, подробности от предната нощ започнаха да нахлуват в главата ми и внезапно ме обзе съвсем ясната вина на човек, който лакомо черпи с пълни шепи от тайните на някой друг. Колкото и доволна да бях, че съм опознала гласа, гледките и усещанията на майка ми, колкото и убедителни да бяха оправданията ми (писмата бяха написани отдавна, не бяха предназначени за публика и не беше нужно тя изобщо да разбира), не можех да изтрия от съзнанието си изражението на Рита, когато ми даде кутията и ми пожела приятно четене, леката триумфална нотка, като че ли сега двете с нея имахме тайна, връзка, която изключваше сестра й. Топлото усещане, че държа онова момиченце за ръка, беше изчезнало и на негово място се беше прокраднало разкаяние.

Трябваше да призная прегрешението си, сигурна бях, но сключих сделка със себе си. Ако успеех да изляза от къщи, без да срещна мама, щях да разполагам с цял ден да реша как е най-добре да го направя. От друга страна, ако я срещнех, преди да стигна до вратата, щях да си призная веднага. Облякох се бързо и тихо, тайничко се погрижих за всякакви други тоалетни нужди, взех чантата си от вестибюла — и всичко вървеше прекрасно, докато не стигнах до кухнята. Мама стоеше до чайника, пристегнала халата си в кръста малко по-високо от нужното, което й придаваше малко странен вид като снежен човек.

— Добро утро, Еди — поздрави тя, хвърляйки поглед през рамо.

Късно беше за отстъпление.

— Добро утро, мамо.

— Добре ли спа?

— Да, благодаря.

Тъкмо се мъчех да измисля извинение, че ще пропусна закуската, когато тя сложи пред мен на масата чаша чай и попита:

— Как беше партито на Саманта?

— Колоритно. Шумно — усмихнах се кратко. — Знаеш каква е Сам.

— Не чух кога си се прибрала снощи. Бях ти оставила нещо за вечеря.

— О…

— Не бях сигурна, но видях, че не си…

— Бях много изморена…

— Разбира се.

О, чувствах се мерзко! А и заради смешния начин, по който се издуваше халатът на мама, тя изглеждаше по-уязвима от всякога, от което ми стана още по-зле. Седях пред чашата с чай, поех си решително дъх и казах:

— Мамо, трябва да ти кажа нещо…

— Ох! — Тя се намръщи, засмука пръста си и леко го разклати. — Парата — обясни и лекичко духна на върха на пръста си. — Заради глупавия нов чайник е.

— Да ти донеса ли малко лед?

— Ще го полея със студена вода — пусна тя кранчето. — Има нещо във формата на чучура. Не знам защо непрекъснато променят дизайна на неща, които си функционират идеално.

Отново си поех дъх и издишах, докато тя продължаваше да говори.

— Не може ли да насочат вниманието си към нещо полезно? Например да намерят лечение за рака.

Спря кранчето.

— Мамо, наистина трябва да…

— Ей сега се връщам, Еди. Нека да занеса чая на баща ти, за да не започне да дрънчи със звънчето.

Тя се качи по стълбите, а аз зачаках, чудейки се какво да кажа, как да го кажа, дали изобщо беше възможно да обясня прегрешението си с разбираеми за нея думи. Глупава надежда, която побързах да прогоня. Няма вежлив начин да кажеш на някого, че надничаш през ключалката и го следиш.

Чувах откъслечно приглушения разговор на мама с татко, после затварянето на вратата, стъпки. Изправих се бързо. Какво си въобразявах? Трябваше ми повече време, глупаво беше да прибързвам, нужно беше да обмисля по-добре всичко… Но в този момент тя се появи в кухнята и каза:

— Сега негова светлост трябва да е доволен през следващите петнайсет минути.

А аз продължавах да стърча неловко зад стола си като лош актьор в пиеса.

— Тръгваш ли вече? — попита изненадано мама. — Дори не си изпи чая.

— Аз, ами…

— Нали искаше да ми кажеш нещо?

Вдигнах чашата си и внимателно разгледах съдържанието й.

— Аз…

— Е? — пристегна тя колана на халата си очаквателно и съвсем лекичко присви очи загрижено. — Какво има?

Кого заблуждавах? Нищо нямаше да промени фактите — още няколко часа, малко повече размисъл… Въздъхнах примирено.

— Имам нещо за теб.

Качих се в стаята си и събрах писмата изпод леглото си.

Мама ме гледаше как се връщам, леко сбърчила чело, а аз оставих кутията на масата между нас.

— Пантофи? — смръщи се тя и погледна първо обутите си с чехли крака, после мен. — Благодаря ти, Еди. Един нов чифт чехли никога не е излишен.

— Не, виж, това не са…

— Баба ти — усмихна се на внезапно нахлулия спомен. — Баба ти носеше такива чехли. — И ме удостои с толкова прям и толкова неочаквано доволен поглед, че едва се сдържах да не вдигна капака на кутията и да си призная какъв ужасен предател съм. — Знаеше ли го, Еди? Затова ли си ги купила? Истинско чудо е, че все още се намират…

— Това не са чехли, мамо. Отвори кутията, моля те, просто я отвори.

— Еди?

Усмихната неуверено, тя седна на най-близкия стол и придърпа кутията към себе си. Погледна ме колебливо и насочи вниманието си към капака, вдигна го и намръщено се взря в купчината пликове под него.

Кръвта ми рукна гореща във вените, като горящ петрол под кожата ми, докато наблюдавах как по лицето й пробягват различни чувства. Объркване, подозрение, после рязко поемане на въздух, предвещаващо разпознаването. По-късно, когато прокарвах спомена през съзнанието си, можех да определя точния момент, когато драскулките на почерка върху плика се превърнаха в лично преживян опит. Видях как лицето й се променя, как чертите й отново се превръщат в лицето на онова почти тринайсетгодишно момиченце, написало първото писмо до родителите си, за да им разкаже за замъка, в който се е озовало. Тя отново беше там, върнала се бе в мига, когато е писала писмата.

Пръстите на мама се спряха върху устните и бузата, после се залутаха над меката вдлъбнатина на шията й и накрая, след почти цяла вечност, тя се пресегна колебливо към кутията, извади купчината пликове и седна, хванала ги с две ръце. Треперещи ръце. Заговори, без да ме поглежда в очите:

— От къде…

— Рита.

Тя въздъхна бавно и кимна, сякаш е получила отговор на нещо, за което би трябвало да се досети.

— На нея пък как са й попаднали? Каза ли ти?

— Били сред нещата на баба след смъртта й.

Последва звук, който можеше да бъде началото на смях — тъжен, изненадан, малко печален.

— Не мога да повярвам, че ги е запазила.

— Ти си ги писала — казах тихо. — Разбира се, че ще ги запази.

Мама клатеше глава.

— Не беше така… Нещата между мен и майка ми не бяха такива.

Замислих се за моята „Книга за вълшебните мокри животни“.

И между нас с майка ми нещата не бяха такива, или поне така си мислех.

— Струва ми се, че така постъпват родителите.

Мама зарови непохватно из пликовете в купчината и ги разпери като ветрило.

— Неща от миналото — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен. — А толкова се постарах да ги оставя зад гърба си. — Пръстите й леко проследиха очертанията на пликовете. — А сега ми се струва, че накъдето и да се обърна…

Сърцето ми запрепуска лудо, усетило обещание за откровение.

— Защо искаш да забравиш миналото, мамо?

Тя обаче не отговори, не веднага. Снимката, по-малка от писмата, изпадна от купчината точно както предната нощ и се плъзна върху масата. Мама си пое рязко въздух, после я вдигна, потърка палец по повърхността й и изражението й стана уязвимо, болезнено.

— Беше толкова отдавна, а понякога…

Явно в този момент си спомни за присъствието ми. Постара се да пъхне небрежно снимката обратно сред писмата, все едно няма почти никакво значение за нея. Погледна ме право в очите.

— Отношенията между баба ти и мен… винаги са били трудни. Бяхме много различни, открай време беше така, но евакуирането ми извади някои неща на преден план. Скарахме се и тя никога не ми прости.

— Защото си искала да учиш в гимназия?

В този миг всичко сякаш застина, дори естествената циркулация на въздуха.

Мама имаше вид на човек, когото са ударили с нещо. Заговори тихо и гласът й леко потрепна:

— Прочете ли ги? Прочете ли писмата ми?

Преглътнах мъчително и кимнах рязко.

— Как можа, Еди? Те са нещо лично.

Всичките ми предишни оправдания се разтвориха като прашинки на дъжда. От срам очите ми плувнаха в сълзи и всичко изгуби цвят, включително лицето на мама. Цветът изчезна от кожата й и останаха само няколкото лунички на носа й, а тя отново доби вид на тринайсетгодишно момиченце.

— Аз просто… исках да разбера.

— Не е твоя работа да разбираш — изсъска мама. — Това няма нищо общо с теб.

Тя грабна кутията, притисна я към гърдите си и след миг колебание забързано се отправи към вратата.

— Моя работа е — възразих първо тихичко, после по-високо с треперещ глас, — понеже ти ме излъга.

Тя се препъна…

— За писмото на Джунипър, за Милдърхърст, за всичко. Ние бяхме там…

Леко се поколеба на вратата, но не се обърна и не спря.

— Помня го…

После отново останах сама, заобиколена от онази специфична стъклена тишина след счупването на нещо крехко. Някъде горе по стълбите се затръшна врата.

 

 

Оттогава изминаха две седмици и отношенията ни останаха ледени, дори по нашите критерии. Държахме се ужасно възпитано заради татко и понеже така бяхме свикнали, кимахме си и се усмихвахме, но не си казвахме нищо по-различно от „Подай ми солта, ако обичаш“. Чувствах се ту виновна, ту уверена в себе си, горда и заинтригувана от момичето, което обичаше книгите колкото мен, сърдита и засегната от жената, която отказваше да сподели с мен дори съвсем мъничка частица от живота си.

Обаче най-вече съжалявах, че съм й признала за писмата. Проклинах онзи, който беше казал, че честността е най-добрата политика, разглеждах нетърпеливо обявите с наеми и подхранвах студената война помежду ни, като се стараех да отсъствам колкото може по-дълго. Не беше трудно: редактирах „Привиденията от блатото Ромни“ и имах идеалното извинение да прекарвам много време в издателството. Хърбърт, от своя страна, беше доволен, че има компания. Твърдеше, че моята работливост му напомняла за „доброто старо време“, когато войната най-сетне приключила, Англия започнала да се изправя на крака и двамата с господин Браун търчали да събират ръкописи и да пускат поръчки за печат.

И така, по време на съботното си посещение в библиотеката, стиснах под мишница папката с копия от вестникарските статии, погледнах си часовника и видях, че тъкмо минава един, но не ми се прибираше у дома. Татко много държеше на проучването на случаите на отвличания, но щеше да почака до довечера, когато щяхме да четем „Човека от калта“. Запътих се към Нотинг Хил. Подмами ме шансът за приятна компания, нещо, което да ме разсее приятно, и може би дори нещо дребно за обяд.

Сюжетът доста се заплита

Бях забравила, че Хърбърт ще отсъства през уикенда, понеже ще е главният говорител на Годишната среща на книговезците. Щорите в офиса на „Билинг и Браун“ бяха спуснати и вътре беше пусто и мрачно. Докато прекрачвах прага, натъквайки се на пълния покой, се почувствах неимоверно потисната.

— Джес? — подвикнах обнадеждено. — Джеси, момиче?

Не чух признателно потрепване на лапи, нито мъчително изкачване по стълбите от приземния етаж, към мен на вълни плисна само тишината. Има нещо дълбоко тревожно, когато любимо твое място остане без своите обичайни обитатели, и в онзи момент изпитах огромно желание да се посбутам с Джес за място на дивана.

— Джеси?

Все още нищо. Което означава, че и тя беше заминала за Шрюсбъри и аз бях наистина сам-самичка.

Няма нищо, насърчих се сама, имам предостатъчно работа, че да си запълня следобеда. „Привиденията от блатото Ромни“ отиваше за коректура в понеделник и макар че по стечение на обстоятелствата вече бях отделила на книгата най-сериозното си внимание, винаги може да се подобри още нещо. Дръпнах щорите, светнах лампата на бюрото си, като вдигах колкото може повече шум, седнах и разлистих страниците на ръкописа. Махнах някои запетаи, после пак ги върнах. Поколебах се доколко е по-уместно да използваш „обаче“ вместо „но“, не стигнах до никакъв извод и отбелязах мястото, за да обмисля проблема още малко. Не успях да взема решение и във връзка със следващите пет стилистични проблема, преди да реша, че е истинска лудост да се опитвам да се съсредоточа на празен стомах.

Хърбърт беше готвил и в хладилника открих прясна лазаня с тиква. Отрязах си едно парче, стоплих го и отнесох чинията си обратно на бюрото. Не ми се струваше редно да се храня над ръкопис за ловец на духове, затова отворих папката с разпечатките от „Милдърхърст Мъркюри“. Зачитах се тук-там, но най-вече разглеждах снимките. Имаше някаква дълбока носталгия в черно–белите снимки, в отсъствието на цвят от нагледното представяне на дълбоката фуния на времето. Имаше много снимки на замъка през различни периоди, няколко на имението, една много стара на Реймънд Блайд и на дъщерите му близначки по повод излизането от печат на „Човека от калта“. Видях снимки на Пърси Блайд, която изглеждаше сковано и неловко на сватба на местната двойка Харолд и Люси Роджърс, на Пърси Блайд как срязва панделката на откриването на общински център, на Пърси Блайд, която подарява подписана книга „Човека от калта“ на победителя в поетичен конкурс.

Разлистих страниците: Сафи напълно отсъстваше и това ми се стори необичайно. Отсъствието на Джунипър разбирах, но на Сафи? Взех една статия, ознаменуваща края на Втората световна война, в която се разказваше за участието в общата кауза на различни хора от селото. Още една снимка на Пърси Блайд, този път в униформа на „Бърза помощ“. Замислено се вгледах в кадъра. Разбира се, възможно беше Сафи да не обича да се снима. Също така бе възможно упорито да е отказвала да участва в дейностите на общността. Обаче след като видях двете близначки на живо, бях сигурна, че е по-вероятно тя да е близначката, която знае къде й е мястото. Със сестра като Пърси, притежаваща стоманена решителност и ревностно отдадена да пази доброто име на семейството си, каква надежда имаше горката Сафи да види усмивката си във вестника?

Снимката не беше хубава, не я представяше в ласкава светлина. Пърси беше на преден план, а кадърът беше заснет отдолу, несъмнено, за да бъде уловен целият замък зад нея. Ъгълът беше неуместен и Пърси се извисяваше и изглеждаше много сурово, а понеже не се усмихваше, впечатлението се задълбочаваше.

Вгледах се по-внимателно. На фона имаше нещо, което не бях забелязала досега, точно над късо подстриганата коса на Пърси. Бръкнах в чекмеджето на Хърбърт и намерих лупата, вдигнах я над снимката и примижах. Дръпнах се смаяно. Точно както си мислех. На покрива на замъка имаше някого. На билото между два върха седеше облечена в дълга бяла рокля фигура. Веднага се досетих, че трябва да е Джунипър. Горката тъжна, изгубила разсъдъка си Джунипър.

Докато се взирах в бялата точица до прозореца на таванската мансарда, ме заля вълна от възмущение и печал. И гняв. Отново се разбуди усещането ми, че Томас Кавил е в основата на цялото зло, и аз отново потънах във фантазиите си за онази съдбовна октомврийска нощ, когато той бе разбил сърцето на Джунипър и беше съсипал живота й. Опасявам се, че фантазията ми беше много ярка, беше ми се явявала вече многократно и се разиграваше като познат филм с тъжен саундтрак и всичко останало. Бях заедно със сестрите в онзи безукорно подреден салон, слушах ги как се чудят защо ли той закъснява толкова, наблюдавах как Джунипър постепенно изпада във властта на лудостта, която щеше да я унищожи, когато нещо се случи. Нещо, което не се беше случвало досега.

Не съм сигурна защо, нито как, сигурна съм само в яснотата, с която ме връхлетя внезапно и трескаво. Музиката от видението ми секна стържещо и картината се разсея, оставяйки подире си единствено голия факт, че историята имаше и други страни, освен очевидните. Би трябвало да има. Понеже хората не полудяват само защото любимият им ги е изоставил, нали? Дори ако в семейството им има и други случаи на тревожност, депресия или каквото там имаше предвид госпожа Бърд, когато говореше за пристъпите на Джунипър.

Пуснах копието от вестник „Мъркюри“ и изпънах гръб. Бях приела тъжната история на Джунипър Блайд за чиста монета, понеже мама имаше право: аз ужасно много обичам да си съчинявам, а трагичните истории са ми най-любими. Само че тук не ставаше дума за литература, а за реалния живот, така че трябваше да разгледам ситуацията по-критично. Аз съм редактор, работата ми е да анализирам сценариите във връзка с тяхната правдоподобност, а на тази история й липсваше правдоподобност. Беше твърде опростена. Любовните връзки се разпадат, хората се предават взаимно, влюбените се разделят. Човешкият опит е осеян с такива лични трагедии — ужасно е, но в общата картина на нещата е съвсем незначително, нали? Тя полудяла: думите се изговаряха лесно, но не звучаха убедително, като от евтин роман на ужасите. Защо самата аз не откачих така неотдавна? Нищо подобно не ми се случи.

Сърцето ми заби учестено и аз вече се пресягах към чантата си, за да пъхна вътре папката с вестникарските материали, а после да отнеса чинията и приборите си в кухнята. Трябваше да намеря Томас Кавил. Как не се бях сетила досега? Мама нямаше да говори с мен, Джунипър не можеше. Той беше ключът, той беше отговорът на всичко и на всяка цена трябваше да науча нещо повече за него.

Угасих лампата, спуснах щорите и заключих входната врата зад себе си. Аз си падам по книгите, не по хората, затова изобщо не ми хрумна друго решение: забързах обратно към библиотеката.

Госпожа Йейтс се зарадва да ме види.

— Бързо се връщате — отбеляза тя въодушевено като отдавна изгубен приятел. — Но цялата сте мокра! Не ми казвайте, че времето пак се е развалило!

Изобщо не бях забелязала.

— Нямам чадър — обясних.

— Е, няма нищо. Бързо ще изсъхнете, а аз много се радвам, че идвате. — Тя събра купчинката листове от бюрото си и ми я подаде благоговейно, все едно бяха Светият граал. — Знам, казахте, че нямате време, обаче аз въпреки това поразучих малко — института „Пембрук Фарм“ — поясни тя, след като явно забеляза, че нямам никаква представа за какво говори. — Завещанието на Реймънд Блайд?

— А! — спомних си. Сутринта ми се струваше адски отдавна. — Страхотно. Благодаря.

— Принтирах всичко, което намерих. Щях да ви звънна на работа и да ви съобщя, но ето че вие сама дойдохте.

Отново й благодарих и погледнах документите от горе от горе, разлистих страниците с подробната история на Института по консервация и се престорих, че обмислям информацията, преди да пъхна папката в чантата си. — Нетърпелива съм да ги разгледам както трябва, но преди това трябва да направя нещо друго. — И й обясних, че търся информация за един човек. — Казва се Томас Кавил. Бил е войник през Втората световна война, а преди това — учител. Живеел и работел близо до Елефант и Касъл.

Тя кимаше.

— Нещо конкретно ли се опитвате да разберете?

Защо не е отишъл на вечеря в замъка Милдърхърст през октомври 1941 година, защо лудост замъглила разсъдъка на Джунипър Блайд и тя повече никога не се възстановила, защо майка ми отказваше да обсъжда каквото и да било от миналото си.

— Всъщност не — отговорих. — Каквото успея да открия.

 

 

Госпожа Йейтс беше същинска магьосница. Докато аз се борех самичка с машината за микрофилмите и проклинах шайбата, която отказваше да мести лентата съвсем мъничко, а прелиташе през цели седмици, тя се стрелкаше из библиотеката и събираше някакви листове от тук от там. Когато отново се събрахме половин час по-късно, аз донесох един опърпан преглед на новините и смазващо главоболие, а тя беше събрала мъничка, но доста прилична папка с информация.

Нямаше много неща, със сигурност нямаше нищо общо с купищата информация в местната преса относно семейство Блайд и техния замък, но все пак беше някакво начало. Имаше кратко съобщение за раждането му в „Бърмъндзи Газет“, което гласеше: „Кавил, 22 февруари, в «Сейнт Хеншоу», съпругата на Томас ражда син Томас“, и още едно от 1939 година със също толкова недвусмислено заглавие: „Местен учител се включва в армията“. Втората статия беше придружена с малка снимка с надпис „Г-н Томас Кавил“, но копието беше с много лошо качество и личеше само, че той е млад мъж с глава, рамене и британска униформа. Доста скромна публична информация за един човешки живот и аз останах крайно разочарована от факта, че след 1939 година няма никакви сведения.

— Това е — казах и се постарах да гледам на нещата по-скоро философски, отколкото неблагодарно.

— Почти — подаде ми госпожа Йейтс друга стиска листове.

Имаше обяви, всички с дата март 1981 година и всички свалени от тематичните карета в долния ъгъл на „Таймс“, „Гардиън“ и „Дейли Телеграф“. Съобщението във всички беше еднакво:

„Умолява се Томас Кавил, живял някога на Елефант и Касъл, да позвъни на Тео по спешен въпрос на следния телефонен номер: (01)394 7521“.

— Така — казах.

— Така — повтори госпожа Йейтс. — Доста любопитно, не сте ли съгласна? Какво ли означават?

Поклатих глава. Нямах представа.

— Едно е сигурно: този Тео, който и да е, много е държал да се свърже с Томас.

— Може ли да ви попитам, скъпа — не че искам да любопитствам, — тук има ли нещо, което ще ви бъде от полза с проекта?

Отново погледнах тематичните карета и прибрах косата си зад ушите.

— Може би.

— Понеже ако ви интересува военната му служба, Имперският военен музей има превъзходен архив. Или пък в Гражданския регистър, където се пазят данните за раждания, смърт и бракове. Сигурна съм, че ако разполагам с още малко време, бих могла… о, божичко… — възкликна тя и пламна, като погледна часовника си. — Жалко. Вече почти е време да затварям. И то точно когато напреднахме малко. Бих ли могла да ви помогна с още нещо, преди да затворя?

 

 

Бяха минали единайсет години от публикуването на обявата, затова не бях сигурна какво мога да очаквам, но знам на какво се надявах: че човекът, на име Тео, ще вдигне телефона и с радост ще ме запознае с последните петдесет години от живота на Томас Кавил. Излишно е да казвам, че изобщо не се случи това. Първият ми опит се натъкна на груб и настойчив сигнал, че разговорът е прекъснат, и аз толкова се отчаях, че тропнах с крак като разглезено викторианско дете. Госпожа Йейтс беше достатъчно любезна да се направи, че не забелязва изблика ми, и ми напомни внимателно да сменя кода на града с 071 съответствие с последните новости, а после се навърташе съвсем наблизо, докато набирах номера. Под зоркия й поглед станах непохватна и се наложи да опитам повторно, но накрая успях!

Бързо почуках по слушалката, за да й покажа, че телефонът звъни, и развълнувано докоснах рамото на госпожа Йейтс, когато някой вдигна. Беше мила дама, която попитах за Тео и тя отговори, че преди година е купила къщата от възрастен господин с това име.

— Теодор Кавил — поясни тя, — него търсите, нали?

Едва се сдържах. Теодор Кавил. Значи, му беше роднина.

— Точно така.

Под носа ми госпожа Йейтс плесна с основата на дланите си като тюлен.

— Замина да живее в дом за възрастни хора в Пътни — обясни ми жената по телефона, — точно до реката. Помня, че много се радваше. Каза, че преподавал в училището отсреща.

Отидох да го видя. Още същата вечер.

В Пътни има пет дома за стари хора, но само един от тях е до реката, така че лесно го намерих. Вятърът беше прогонил дъждеца и вечерта беше ясна и топла. Застанах отпред като насън, сравних адреса в бележника си с този на обикновената наглед тухлена сграда.

Във фоайето ме пресрещна дежурната сестра — млада жена с палава прическа и особена усмивка, която повдигаше едното ъгълче на устата й по-високо от другото. Казах й кого искам да видя и усмивката й се разтегли още по-широко!

— О, прекрасно! Тео е един от любимците ни!

Тогава за пръв път ме прониза съмнение и отвърнах на усмивката й малко неуверено. Преди малко идеята ми се бе сторила добра, но сега, на ярката флуоресцентна светлина на коридора, към който бързо се приближавахме, вече не бях толкова сигурна. Имаше нещо не съвсем приятно у личност като мен, решила да се натрапи на нищо неподозиращ възрастен човек, един от любимците на дома за стари хора. Някаква напълно непозната персона, въобразила си разни неща за семейната история на въпросния възрастен господин. Понечих да си тръгна, но водачката ми беше изненадващо ангажирана с посещението ми и ме насочваше през фоайето с шеметна експедитивност.

— Самотни са, когато краят им наближава — обясняваше ми тя, — особено ако никога не са се женили. Ако нямат деца и внуци, за които да мислят.

Съгласих се усмихнато, докато я следвах с бърза крачка по широкия бял коридор. Врата след врата, помежду които имаше окачени по стените вази. Пурпурни цветя, съвсем лекичко поувехнали, подаваха главички отгоре и аз разсеяно се зачудих чие ли е задължението да ги сменя. Не попитах обаче, а и не спряхме, продължихме направо по коридора, докато не стигнахме вратата в самото дъно. През стъклото видях, че от другата страна се намира поддържана градина. Медицинската сестра отвори вратата и наклони глава, за да ме покани да мина първа, после ме последва.

— Тео — каза тя по-високо от нормалното, но не разбирах към кого се обръща. — Имаш посетител. Съжалявам — извърна се тя към мен, — не запомних името ви.

— Еди. Еди Бърчил.

— Еди Бърчил ти е дошла на посещение, Тео.

Тогава забелязах желязната пейка от другата страна на нисък жив плет и един възрастен мъж, станал на крака. От начина, по който беше приведен и стискаше с ръка облегалката на пейката, личеше, че е седял, преди да пристигнем, че се е изправил по навик, тласкан от старомодни обноски, които несъмнено е прилагал през целия си живот. Примигна зад дебелите лупи на очилата си.

— Здравейте — поздрави ме той. — Заповядайте при мен.

— Ще ви оставя — каза медицинската сестра. — Ще бъда вътре. Повикайте ме, ако ви трябва нещо.

Тя наведе глава, скръсти ръце и се отдалечи с енергична стъпка по пътеката от червени тухли. Вратата се затвори зад нея и двамата с Тео останахме сами в градината.

Беше дребничък, най-много метър и петдесет, с пълничко тяло, което човек би могъл да нарисува, ако е така настроен, като започне най-общо с формата на патладжан и постави колан през най-широката част. Посочи на другата страна с неравномерно покритата си с коса глава:

— Съзерцавах реката. Знаете ли, никога не спира.

Гласът му ми допадна. Нещо в топлия му тембър ми напомни за времето, когато бях мъничка, седях с кръстосани крака на прашния килим, докато някакъв възрастен с размазано лице свиреше монотонно и успокоително, а моето съзнание започваше да блуждае. Изведнъж си дадох сметка, че нямам представа как да подема разговора си с този стар човек. Че идването ми тук е било огромна грешка и че трябва незабавно да си тръгна. Тъкмо отворих уста да го кажа, когато той поде:

— Всъщност усуквах. Не се сещам коя сте. Извинете ме, паметта ми…

— … си е съвсем наред. Не се познаваме.

— Така ли? — Той се смълча и устните му бавно се движеха, докато премисляше нещата. — Разбирам… ами, няма нищо, сега сте тук, а аз нямам много посетители… Ужасно съжалявам, вече забравих името ви. Знам, че Джийн го каза, обаче…

Бягай, предупреждаваше ме съзнанието ми.

— Аз съм Еди — изрече устата ми. — Идвам по повод на обявата ви.

— На кое? — Той обхвана ухото си с длан, да не би да не е чул добре. — Обява ли казахте? Съжалявам, но ми се струва, че ме бъркате с някого.

Бръкнах в чантата си и извадих разпечатката от „Таймс“.

— Идвам заради Томас Кавил — поясних и вдигнах листа, за да го види.

Той обаче не гледаше към хартията. Бях го стреснала и цялото му лице се промени, а объркването бе изместено от задоволство.

— Чаках ви — нетърпеливо каза той. — Елате, седнете, седнете. За кого работите, за полицията ли? За военната полиция?

Полицията ли? Сега беше мой ред да се объркам. Поклатих глава.

Той се превъзбуди, стисна малките си ръце и заговори много бързо:

— Знаех, че ако живея достатъчно дълго, един ден някой ще прояви интерес към брат ми. Елате — махна ми нетърпеливо с ръка. — Седнете, моля. Кажете ми, какво има? Какво сте открили?

Бях абсолютно объркана. Нямах представа какво има предвид. Приближих и заговорих внимателно:

— Господин Кавил, мисля, че е станало някакво недоразумение. Не съм открила нищо и не работя в полицията. Нито за военните. Идвам, понеже се опитвам да издиря брат ви, да намеря Томас, и реших, че сигурно ще можете да ми помогнете.

Той наклони глава.

— Мислели сте, че аз мога… че аз мога да ви помогна? — Когато го осъзна, кръвта се смъкна от лицето му. Потърси опора в облегалката и кимна с горчиво достойнство, което ми причини болка, макар да не схващах причината. — Разбирам… — Лека усмивка. — Разбирам.

Бях го разстроила и макар да нямах представа как, нито пък какво общо може да има полицията с Томас Кавил, знаех, че трябва да кажа нещо, за да обясня присъствието си.

— Брат ви е бил учител на майка ми преди войната. Онзи ден двете с нея си говорихме и тя ми разказа какво вдъхновение е бил за нея. И колко съжалява, че е изгубила контакт с него. — Преглътнах, едновременно учудена и притеснена колко ми беше лесно да лъжа. — Тя се питаше какво ли е станало с него, дали е продължил да работи като учител и след войната, дали се е оженил.

Докато говорех, той отново бе отклонил вниманието си към реката и по погледа му отсъдих, че изобщо не вижда нищо. Във всеки случай не и нещата, които са там: нито хората, които крачеха по моста, нито малките лодки, които се поклащаха до далечния бряг, нито ферибота с туристи с насочени фотоапарати.

— Опасявам се, че ще ви разочаровам — каза той най-накрая. — Нямам никаква представа какво се е случило с Том.

Тео седна, облегна гръб на железните пречки и поде историята си:

— Брат ми изчезна през 1941 година. По средата на войната. Един ден на вратата в дома на майка ми се почука и на прага стоеше местният полицай. Всъщност беше запасняк полицай, беше приятел на баща ми, докато беше още жив, бяха се сражавали заедно в Първата световна война. Ах — махна с ръка Тео, все едно гонеше муха, — беше толкова смутен, горкичкият. Сигурно му е било адски неприятно да носи такива новини.

— Какви новини?

— Том не се явил на служба и полицаят идваше да го арестува — въздъхна Тео при спомена. — Горката мама. Какво можеше да направи? Каза на човека истината: че Том го няма и че няма представа къде е, че след като го раниха, заживя сам. Не можеше да се върне у дома след Дюнкерк.

— Бил е изтеглен ли?

Тео кимна.

— За малко да не оцелее. Първите седмици след това прекара в болницата. Кракът му се оправи, но според медицинските сестри излязъл от там различен човек. Пак се смеел, където е уместно, обаче преди това правел пауза. Все едно четял реплики от сценарий.

Наблизо заплака дете и вниманието на Тео се отклони към пътеката покрай реката. Усмихна се едва-едва.

— Изпуснал си е сладоледа — докладва той. — Всяка събота в Пътни някое клето хлапе си изпуска сладоледа на тази алея.

Почаках го да продължи, а когато не го стори, го подканих колкото може по-внимателно.

— И какво се случи? Какво направи майка ви?

Той още наблюдаваше пътеката, но потропа с пръсти по облегалката и каза тихо:

— Том се бе отлъчил самоволно по средата на войната. Ръцете на полицая бяха вързани. Той обаче беше свестен човек, от уважение към татко прояви известна снизходителност и даде на мама двайсет и четири часа да намери Том и да го накара да рапортува пред дежурния офицер.

— Но тя не успяла, така ли? Не го намерила?

Той поклати глава.

— Все едно да търсиш игла в купа сено. Мама и сестрите ми бяха съкрушени. Търсеха го навсякъде, където се сетиха, но… — немощно сви рамене той. — Аз не можех да им помогна, по онова време ме нямаше — и не успях да си го простя. Бях на север, готвех се с полка си. Научих, когато пристигна писмото на мама. Но тогава вече беше твърде късно. Том беше в списъка на самоволно отлъчилите се.

— Много съжалявам.

— Така е и до днес. — Очите му срещнаха моите и аз смаяна видях, че са плувнали в сълзи. Той намести очилата си с дебели стъкла и дръжките им над ушите си. — Оттогава проверявам всяка година, понеже ми казаха, че някои хора се появяват след години. Цъфват пред Военното окръжие с подвита опашка и влачейки дълга поредица от лоши решения подире си. Оставят се на милостта на дежурния офицер. — Той вдигна ръка и я остави да падне безпомощно върху коляното му. — Проверявам само защото съм отчаян. Усещам в сърцето си, че Том няма да отиде в никакво Военно окръжие. — Той срещна загрижения ми поглед, вгледа се в очите ми и поясни: — Уволниха го позорно.

Зад нас се разнесе дрънчене, хвърлих поглед през рамо и видях млад мъж да помага на възрастна жена да излезе през градинската врата. Жената се засмя на нещо, което той й каза, докато двамата крачеха бавно и се любуваха на розите.

Тео ги забеляза и снижи глас:

— Том беше почтен човек. — Всяка дума му струваше огромно усилие, той стисна устни, за да овладее силния им трепет под напора на чувствата, а аз долових отчаяната му нужда да вярва само в най-доброто за брат си. — Никога не би направил онова, което говорят за него, никога не би избягал така. Никога. Казах го на военната полиция. Никой не ме слушаше. Това съкруши сърцето на майка ми. Срамът, тревогата, неизвестността какво ли му се е случило. Дали не е някъде самотен и изгубен. Дали не е пострадал, не е забравил кой е и откъде е… — Той замълча, потри извитите си вежди сконфузено и аз разбрах, че това са все мъчителни теории, за които строго са го критикували в миналото. — Каквото и да се е случило, мама не го преодоля. Той й беше любимец, макар че никога не би го признала. Не се и налагаше — Том беше любимец на всички.

Смълчахме се и аз се заех да наблюдавам две врани, кръжащи на небето. Двойката, която се любуваше на розите, се приближи към нас и аз изчаках двамата да стигнат брега на реката, преди да се обърна към Тео и да попитам:

— Защо полицията отказа да ви послуша? Защо са били толкова сигурни, че Том се е самоотлъчил?

— Имаше писмо — потрепна един нерв на челюстта му. — Пристигна в началото на 1942 година, няколко месеца след изчезването на Том. Напечатано и много кратко, съобщаваше ни, че се е запознал с някаква жена и двамата са избягали, за да се оженят. Че се криел, но щял да се свърже с нас по-късно. След като от полицията видяха писмото, изгубиха интерес и към Том, и към нас. Водеше се война. Моментът не бе подходящ да търсят човек, изменил на родината си.

Дори сега, толкова години по-късно, си личеше колко го боли. Можех само да предполагам какво е било навремето. Да изчезне твой скъп човек, а ти да не можеш да убедиш никой друг да ти помогне да го издириш. Но все пак. В село Милдърхърст ми казаха, че Томас Кавил не се появил в замъка, понеже избягал с друга жена. Дали само семейната гордост и лоялността караха Тео да вярва, че това бягство е лъжа?

— Вие не вярвате на писмото, така ли?

— Нито за секунда. — Ожесточението му режеше като нож. — Вярно е, че беше срещнал едно момиче и се беше влюбил. Сам ми го каза, пишеше ми дълги писма за нея — колко била красива, как с нея всичко на света изглеждало наред, че щели да се женят. Обаче не се канеше да бягат — нямаше търпение да я представи на семейството.

— Не сте ли я виждали?

Той поклати глава.

— Никой от нас не я е виждал. Причината беше свързана със семейството й и с това, че трябвало да го пазят в тайна, докато им съобщят новината. Имам усещането, че тези хора бяха доста издигнати.

Сърцето ми заби лудо, понеже разказът на Тео се припокриваше със скалъпената от самата мен история.

— Помните ли името на момичето?

— Той не ми го каза.

Задъхах се от безсилие.

— Том много държеше най-напред да се запознае с нейното семейство. Не мога да ви опиша колко ме е измъчвало това през годините — призна Тео. — Само да знаех коя е тя, може би щях да се ориентирам откъде да започна да търся. Ами ако и тя е изчезнала? Ако двамата заедно са претърпели нещастен случай? Ако семейството й разполага със сведения, които може да са от полза?

На върха на езика ми беше да му разкажа за Джунипър, обаче в крайна сметка размислих. Не виждах никакъв смисъл да събуждам надеждите му, при положение че семейство Блайд нямаха допълнителна информация за местонахождението на Томас Кавил и всички бяха убедени като полицията, че той е избягал с друга жена.

— Писмото — подех внезапно, — кой според вас го е изпратил, след като не е бил той? И защо? Защо някой ще прави такова нещо?

— Не знам, но ще ви кажа нещо. Том не се е женил за никого. Проверих в Гражданския регистър. Проверих и сред регистрираните смъртни случаи. Правя го всяка година за всеки случай. Нищичко. Няма и следа от него след 1941 година, все едно е изчезнал яко дим.

— Но хората не изчезват ей така.

— Не — съгласи се той е изморена усмивка, — не изчезнат. Цял живот се мъча да го намеря. Преди няколко десетилетия дори наех един човек. Пари на вятъра. Пръснах хиляди лири само и само някакъв идиот да ми каже, че Лондон по време на войната е изключително подходящо място за човек, решил да изчезне — въздъхна развълнувано той. — Изглежда, никой не даваше пет пари, че Том всъщност не е искал да изчезне.

— А обявите? — посочих към разпечатката, която още беше върху пейката помежду ни.

— Пусках ги, когато малкият ни брат Джоуи много се влоши. Реших, че си струва да опитам, в случай че съм грешал от самото начало и Том е някъде там и търси причина да се върне при нас. Джоуи беше простодушно момче, клетият, но обожаваше Том. За него щеше да значи много, ако можеше да го види още веднъж.

— Но нищо не сте научили.

— Нищо. Само няколко младежи, които се обадиха на шега.

Слънцето се беше спуснало ниско на небето и ранният здрач беше прозирен и розов. Ветрец близна ръката ми и аз установих, че отново сме сами в градината. Спомних си, че Тео е възрастен човек, който би трябвало да е вътре пред чиния с ростбиф, а не да тъгува по миналото.

— Захладня — казах. — Искате ли да влезем вътре?

Той кимна и се помъчи да се усмихне, но когато се изправихме, си пролича, че вятърът е напуснал платната му.

— Не съм глупав, Еди — каза той, когато стигнахме вратата. Отворих я, но той настоя да ме пропусне да вляза първа. — Знам, че повече няма да видя Том. Обявите, ежегодната проверка на регистрите, семейните снимки и разни други неща, които пазя, за да му ги покажа… правя го по навик и защото ми помага да понеса отсъствието му.

Прекрасно го разбирах.

От трапезарията се носеше някакъв шум — стържене на столове по пода, подрънкване на съдове, приглушени приятелски разговори, обаче той спря насред коридора. Зад него се виждаше изсъхнало пурпурно цвете, флуоресцентната тръба над главата му бръмчеше и аз забелязах нещо, което ми бе убягнало отвън. Бузите му лъщяха от сълзи.

— Благодаря ти — изненадващо каза той. — Не знам как си избрала точно днешния ден за посещението си, Еди, но се радвам, че го стори. Още от сутринта ми е тъжно — понякога става така — и ми беше приятно да си поговорим за Том. Само аз останах вече: братята и сестрите ми са ето тук — притисна той длан към сърцето си. — Липсват ми всичките, но нямам думи да опиша загубата на Том. Вината… — долната му устна потръпна и той се помъчи да я овладее, — усещането, че съм го предал. Че му се е случило нещо ужасно, а никой не знае, че светът и историята го смятат за предател, понеже аз не успях да докажа, че грешат.

Всяка частица от тялото ми копнееше да му помогна и да оправя нещата.

— Съжалявам, че не ви нося новини за Том.

Той поклати глава и лекичко се усмихна.

— Всичко е наред. Надеждата е едно, а очакването — съвсем друго. Не съм глупак. Дълбоко в себе си съзнавам, че ще отида в гроба, без да дам покой на Том.

— Иска ми се да можех да направя нещо.

— Елате да ме видите отново някой следобед — каза той. — Би било чудесно. Ще ви разкажа още за Том. За по-щастливите времена, обещавам.