Кейт Мортън
Отминали времена (11)

8.

Понеже не пристигаше нито Джунипър, нито нейният приятел, на Сафи страшно й се искаше да отърчи отново долу, да сглоби парченцата хартия и да узнае тайната на Пърси. Помирителната нагласа на сестра й обаче се оказа неочакван подарък, който Пърси не искаше да отива на вятъра. Не и тази вечер, не и при положение че Джунипър и специалният й гост щяха да пристигнат всеки момент. В този дух по-добре щеше да е да стои възможно най-близо до входната врата, за да хване Джунипър насаме, когато най-сетне пристигне.

— Благодаря — каза тя, пое предложената й чаша и отпи голяма глътка в знак на добра воля.

— Е, как мина денят ти? — попита Пърси, върна се и приседна в края на масичката с грамофона.

„Стъранно, колоко стъранно“^[1], както би казала Алиса. Пърси по правило не си падаше по празните приказки. Сафи се скри зад поредната глътка от питието си и реши да процедира изключително предпазливо. Махна с ръка и отговори:

— А, добре. Обаче паднах, докато си обувах бельото.

— Не може да бъде — искрено избухна в смях Пърси.

— О, паднах. Имам и синина за доказателство. Ще премине през всички цветове на дъгата, преди да изчезне. — Сафи лекичко бодна с пръст дупето си и намести тежестта на тялото си, докато се разполагаше в шезлонга. — Май остарявам.

— Не може да бъде.

— Нима? — пооживи се Сафи неволно. — Как така?

— Много просто. Аз съм родена първа, така че на практика винаги ще съм по-стара от теб.

— Да, така е, обаче не разбирам…

— А те уверявам, че изобщо не залитам, когато се обличам.

Дори по време на въздушни нападения.

— Хмм… — намръщи се замислено Сафи. — Разбирам какво искаш да кажеш. В такъв случай да отдадем злополуката ми на временна нестабилност, която не е свързана с възрастта?

— Май точно така трябва да постъпим, иначе пишем сценария на собствената си кончина. — Това беше един от любимите изрази на татко, когато се оказваше изправен пред множество най-различни пречки, затова и двете се усмихнаха. — Извинявай за преди малко на стълбите — продължи Пърси. Драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Не исках да се караме.

— Да кажем, че е заради войната — предложи Сафи и се извърна, за да избегне литналия към нея пушек. — Всички го правят. Кажи ми какво ново по света?

— Немного. Лорд Бийвърбрук говори за танкове за руснаците, в селото не можеш да намериш риба и май дъщерята на госпожа Карауей чака бебе.

Сафи вдъхна жадно.

— Не!

— Да.

— Но тя е на колко… на петнайсет?

— На четиринайсет.

Сафи се приведе по-наблизо и попита:

— От войник ли?

— Пилот.

— Виж ти — поклати тя глава замаяно. — А госпожа Карауей е такъв стожер на обществото. Ужас!

От вниманието на Сафи не убягна фактът, че Пърси се подхилква зад цигарата си, сякаш беше очаквала, че близначката й ще се наслаждава на нещастието на госпожа Карауей. И тя точно това правеше, мъничко, но само понеже тази жена командореше и намираше недостатък на всеки и на всичко, включително на шивашките умения на Сафи, както бяха дочули в замъка.

— Какво? Наистина е ужасно — изчерви се Сафи.

— Но не е учудващо — отбеляза Пърси и изтърси пепелта от цигарата си. — В наше време момичетата са доста безпътни.

— Всичко се промени, откакто започна войната — съгласи се Сафи. — Личи си по писмата до редакциите. Момичетата лудуват, докато съпрузите им ги няма, раждат незаконни деца. Почти не познават човека, а тръгват да се женят.

— Не и нашата Джунипър.

Сафи изстина. Ето точно такава лукава забележка очакваше — Пърси знаеше. По някакъв начин беше научила за любовната история на Джунипър. Това обясняваше внезапното разведряване на настроението й — беше се заела да опипва почвата и Сафи се беше хванала на въдицата, където за стръв беше окачена сочна клюка от селото. Ама че унижение.

— Не, разбира се — каза тя възможно най-гладко. — Джунипър не е такава.

— Не е, естествено.

Двете се измерваха с поглед известно време, с еднакви усмивки на еднаквите лица, и отпиваха от питиетата си. Сърцето на Сафи биеше по-силно, отколкото тиктакаше любимият часовник на татко, и тя се чудеше дали Пърси го чува. Чувстваше се като насекомо, уловено в мрежа, което чака паякът да се приближи.

— Макар че в селото чух нещо много смешно — додаде Пърси и тръсна пепел в кристалния пепелник.

— Така ли?

— Да.

Помежду им се настани неловко мълчание, докато Пърси продължаваше да пуши, а Сафи съсредоточено хапеше език. Беше влудяващо и много коварно: собствената й близначка да използва пристрастието й към местните клюки с надеждата да я подмами да издаде тайните си. Е, Сафи отказваше да се поддаде — за какво изобщо са й потрябвали селските клюки на Пърси? Вече знаеше истината: в крайна сметка нали тя прочете дневника на Джунипър, но нямаше да се излъже да сподели съдържанието му с Пърси.

Сафи се изправи колкото може по-спокойно, изпъна роклята си и се зае да проверява как е подредена масата, да подравнява ножовете и вилиците с огромно старание. Съумяваше дори нехайно да си тананика тихичко и да издокара тъничка невинна усмивка. Което си беше някаква утеха, когато съмнението пропълзяваше от тъмното.

Несъмнено беше учудващо, че Джунипър има любовник, и Сафи се чувстваше засегната, задето сестра й не е споделила с нея, но този факт не променяше нищо, нали така? Не и нещата, които бяха важни за Пърси, не и важните неща. Нищо лошо нямаше, че Сафи иска да запази новината за себе си. Джунипър имаше любовник и толкова. Тя беше млада жена и това бе естествено, просто временна дреболия. Подобно на всички най-различни увлечения на Джунипър, и този млад мъж щеше да избледнее в съзнанието й и да бъде отнесен от вятъра, който ще доведе следващата й страст.

Навън беше излязъл вятър и ноктите на черешата дращеха по разхлабилия се капак. Сафи потрепери, макар да не й беше студено, огледалото над камината улови лекичкото й помръдване и тя погледна отражението си. Огледалото беше голямо, с позлатена рамка и висеше високо на верига от една кука. Затова беше наклонено под ъгъл от стената, към пода, затова, когато Сафи вдигна поглед, стъклото я погледна с гневно око, притисна я под палеца си и я скъси до ниско набито джудже. Тя въздъхна тихичко и неволно, внезапно почувствала се самотна и изморена от цялото объркване. Тъкмо щеше да отмести поглед и отново да насочи вниманието си към масата, когато на ръба на огледалното стъкло забеляза Пърси, прегърбена, пушеше и наблюдаваше зеленото джудже в средата. Не просто наблюдаваше, правеше го изпитателно. Търсеше доказателства, потвърждение на нещо, което вече подозираше.

Пулсът на Сафи се ускори, когато си даде сметка, че я изучават като под лупа, и внезапно я обзе желанието да говори, да изпълни стаята с разговор, с шум. Пое си малка спокойна глътка въздух и поде:

— Разбира се, Джунипър закъснява, но това не би трябвало да ме учудва. Със сигурност е заради времето, нещо ги бави по пътя. Очаквах я да пристигне в шест без петнайсет и дори като добавим автобуса от селото, вече би трябвало да е тук… Дано да си е взела чадър, ама нали я знаеш каква е…

— Джунипър е сгодена — рязко я прекъсна Пърси. — Така говорят. Че е сгодена.

Ножът за предястието дрънна силно и метално в съседния. Сафи зяпна и примигна.

— Какво каза, скъпа?

— Ще се жени. Джунипър е сгодена и ще се жени.

— Но това е нелепо. Разбира се, че не е сгодена. — Сафи беше искрено изумена. — Джунипър? — изкиска се тихичко тя. — Да се жени? Къде си чула подобно нещо?

Струя издишан дим.

— Е? Кой говори такива глупости?

Пърси се опитваше да махне парченце тютюн от долната си устна и известно време не отговори, а намръщено оглеждаше частичката на върха на пръста си. Накрая леко я перна с пръст, поднасяйки ръка към пепелника.

— Може би не е вярно. Чух го в пощата и…

— Ха! — възкликна Сафи много по-триумфално, отколкото вероятно беше уместно. И с облекчение, че клюката на Пърси наистина не е нищо повече от клюка: селски приказки без капка истина. — Трябваше да се сетя. Тази Потс! Ама тя наистина е голямо зло. Да се благодарим, че още не се е захванала да дъвче и държавните дела с нехайната си уста.

— Значи, не го вярваш? — попита Пърси равно, без никакви извивки.

— Разбира се, че не го вярвам.

— Джунипър нищо ли не ти е казала?

— Нито думичка. — Сафи се приближи до Пърси, пресегна се и докосна ръката на сестра си. — Наистина, Пърси, скъпа, представяш ли си Джунипър булка? Да обещава, издокарана в бяла дантела, да обича и да се подчинява на някого, докато смъртта ги раздели?

Цигарата вече лежеше смачкана и безжизнена в пепелника и Пърси сключи върховете на пръстите си под брадичката. После се подсмихна, вдигна рамене, отново ги отпусна и прогони мисълта.

— Имаш право — каза. — Глупави клюки, нищо повече. Просто се чудех…

Но Пърси не довърши и остави Сафи сама да си направи извода.

Не свиреше музика, но игличката на грамофона усърдно продължаваше да обикаля средата на плочата и Сафи я избави от страданието й, като вдигна лостчето. Тъкмо да се извини, че ще отиде да нагледа пая със заешко, когато Пърси каза:

— Джунипър щеше да ни каже. Ако е истина, тя щеше да ни каже.

Бузите на Сафи пламнаха, когато тя си спомни за дневника на горния етаж, за шокиращото нещо, което неотдавна бе написано там, за болката, че не е било споделено с нея.

— Сафи?

— Разбира се — побърза да се съгласи тя. — Хората така правят, нали? Споделят си такива неща.

— Да.

И беше истина. Едно е да пазиш в тайна любовна история, а друго — годеж. Сафи беше сигурна, че дори Джунипър не е толкова сляпа за чувствата на другите, за усложненията от подобно решение.

— Все пак — каза Пърси — трябва да поговорим с нея. Да й напомним, че татко…

— Вече го няма — довърши изречението й благо Сафи. — Него го няма, Пърси. Вече всички сме свободни да постъпваме според желанията си.

Можеха да напуснат Милдърхърст и да отплават към бляскавия и вълнуващ Ню Йорк, без да поглеждат назад.

— Не — рязко възрази Пърси и за момент Сафи се притесни, че е изрекла намеренията си гласно. — Не сме свободни, не напълно. Всяка от нас има задължения към другите. Джунипър го разбира, тя знае, че бракът…

— Пърси…

— Това беше желанието на татко. Това бяха условията му.

Очите на Пърси се взираха в нейните и Сафи осъзна, че за пръв път от месеци има възможност да изучава отблизо лицето на близначката си. Забеляза, че по него са се появили нови бръчки. Тя пушеше и се тревожеше много, а войната несъмнено вземаше своето, но каквато и да беше причината, жената, която седеше пред нея, вече не беше млада. Не беше и стара и Пърси внезапно осъзна — но това си го знаеше и преди, нали така?, — че има нещо друго, че съществува междинно състояние. Че и двете са в него. Вече не са млади, но и още не са старици.

— Татко знаеше какво прави.

— Разбира се, скъпа — нежно каза Сафи.

Защо не ги беше забелязвала преди, всички онези жени в сивкавата междина? Определено не бяха невидими, просто се занимаваха със своите неща, без да се набиват на очи, вършеха онова, което вършат жените, когато не са вече млади, но и още не са остарели. Поддържат дома спретнат, бършат сълзите от бузите на децата си, кърпят чорапите на съпрузите си. Изведнъж Сафи осъзна защо Пърси се държи така — сякаш завиждаше на вероятността Джунипър, която бе само на осемнайсет, да се омъжи някой ден. Завиждаше, че пред нея е целият й живот на зряла жена. Разбираше защо точно тази вечер Пърси е потънала в сантиментални мисли. Макар движена от загрижеността си към Джунипър и мотивирана от клюките в селото, всъщност срещата й с Люси беше причината да се държи така. В този миг вълна от безусловна обич към нейната храбра близначка заля Сафи, толкова мощна вълна, че я остави без дъх.

— Нямахме късмет, нали, Пърси?

Пърси вдигна поглед от цигарата, която свиваше.

— Моля?

— Ние двете. Нямахме късмет в сърдечните дела, нали?

Пърси я измери с поглед.

— Не мисля, че късметът има нещо общо. Чисто и просто математика.

Сафи се усмихна — точно както им беше казала втората им гувернантка точно преди да замине, да се върне в Норвегия и да се ожени за овдовелия си братовчед. Беше ги завела за урока на брега на езерото — както правеше, когато не й се преподаваше, но искаше да избяга от строгия поглед на господин Брод. Вдигна очи, както се приличаше на слънце, и каза с ленивия си акцент и с блеснали от жестоко удоволствие очи, че двете най-добре да се откажат от всякакви мисли за брак, че войната, в която е бил ранен баща им, е отнела всички шансове и на тях двете. Тринайсетгодишните близначки само я гледаха с празен поглед — обичаха да го правят, понеже знаеха, че това притеснява възрастните. Какво ги интересуваше? Бракът и ухажорите бяха последната мисъл в главите им по онова време.

— Е, малко е тъжно, нали? Всичките ти евентуални съпрузи да загинат по бойните полета във Франция.

— Ти колко смяташе да имаш?

— Моля?

— Колко съпрузи? Каза: „Всичките ти евентуални съпрузи…“ — Пърси запали цигарата и махна с ръка. — Няма значение…

— Само един. — На Сафи изведнъж й олекна. — Исках да имам само един.

Последва мъчително мълчание и поне Пърси имаше благоприличието да се почувства видимо неловко. Не каза нищо обаче, не изрече утешителни думи, не направи мил жест, просто стисна върха на цигарата си, приспа я и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

— Заболя ме главата. Изведнъж.

— Тогава седни, ще ти донеса два аспирина.

— Не, не… — възрази Пърси, без да поглежда Сафи в очите, — сама ще си взема от кутията с лекарствата. Добре ще ми се отрази да походя.