Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Distant Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Кейт Мортън. Отминали времена

Австралийска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2013

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-125-0

История

  1. —Добавяне

6.

Въпреки вълненията от деня Сафи остави малка част от мозъка си свободна, за да се посвети на ровичкането в гардероба, премисляше различните възможности, за да може вечерта да не я обземе нерешителност и да се окаже принудена да направи нехаен избор. Всъщност това бе едно от любимите й развлечения, дори когато не беше домакиня на специална вечеря: представяше си първо една рокля с едни обувки и огърлица, после започваше отначало и блажено превърташе в главата си безкрайните варианти. Днес си представяше съчетание след съчетание, но накрая отхвърляше всичко, понеже все не отговаряше на окончателния и най-важен критерий. И може би точно оттук трябваше да започне, само че вариантите й щяха да са крайно ограничени. Печелившата рокля винаги беше онази, която се съчетаваше най-добре с най-фините й найлонови чорапи: единствения чифт с шест замрежени дупки, които можеха да бъдат скрити благодарение на внимателно подбрани обувки и от рокля с нужната дължина и кройка. Например светлозелена копринена рокля от „Либърти“[1].

В чистата си и подредена спалня Сафи се зае да сваля престилката си и поведе сражение с бельото си, доволна, че вече е взела трудното решение. Нито имаше време, нито беше достатъчно съсредоточена да го прави сега. И като че ли не й стигаше да разгадава какво означава написаното в дневника на Джунипър, та и Пърси беше долу, при това ядосана. Както винаги, цялата къща се гневеше заедно с нея: затръшването на входната врата беше плъзнало по вените на замъка, четири етажа по-нагоре и по тялото на Сафи. Дори осветлението — и бездруго мъжделиво — сякаш се беше начумерило още повече и всички кухини на замъка бяха затъмнени от сенки. Сафи бръкна най-отзад в горното чекмедже и извади най-хубавите си чорапи. Бяха в хартиената си опаковка, увити в парче салфетка, и тя ги разви внимателно и леко плъзна палец по най-новото замрежено местенце.

Според Сафи проблемът се криеше във факта, че нюансите на човешката обич бяха непознати на Пърси, която откликваше с много повече готовност на нуждите на стените и на подовете на Милдърхърст, отколкото на тези на хората, с които живееше. В крайна сметка и двете съжаляваха, че Люси си е отишла, а Сафи усещаше отсъствието й много по-силно, понеже по цял ден беше вкъщи сама, миеше, търкаше и се опитваше да скалъпи някакво ядене в компанията само на Клара или на почти малоумната Мили. Но ако Сафи разбираше, че има ли избор, една жена винаги би предпочела сърцето си пред работата, Пърси отказваше да приеме благосклонно промяната в домакинството. Беше приела брака на Люси като лично оскърбление, а никой не умееше да се сърди по-добре от Пърси. И точно затова написаното в дневника на Джунипър и евентуалните последици от него бяха толкова обезпокоителни.

Сафи позабави инспектирането на чорапите. Не беше наивна и не беше викториански възпитана, беше чела „Трето действие във Венеция“[2], „Неуютна ферма“[3] и „Мислеща тръстика“[4], знаеше за секса. Обаче нищо от прочетеното досега не я беше подготвило за разсъжденията на Джунипър по въпроса. С присъщата й прямота, интуитивност и лиричност, красиво, неподправено и плашещо. Очите на Сафи препускаха по страницата, поглъщаха всичко наведнъж и сякаш някой заля лицето й с огромна чаша студена вода. Може би объркването й от срещата с толкова живи чувства не беше чудно, предполагаше тя, като се има предвид колко бързо беше чела, вероятно затова сега не можеше да си спомни нито ред, а само откъслечни усещания, нежелани образи, по някоя забранена дума и палещото сътресение, че изобщо се бе натъкнала на тях.

Може би не самите думи бяха удивили толкова Сафи, колкото, че бяха изречени точно от Джунипър. Тя не само беше по-малката й сестра, но и човек, който винаги й се беше струвал напълно безполов. Сякаш опустошителният й талант, въздържанието й от всякакви женски неща, привидната й семплост въздигаха Джунипър над основните човешки желания. Нещо повече, и вероятно точно това я беше жегнало най-силно, Джунипър дори не беше намеквала пред Сафи, че има любовна връзка. Дали гостът им тази вечер беше въпросният мъж? Написаното в дневника беше отпреди шест месеца, преди Джун да замине за Лондон, обаче се споменаваше името Томас. Възможно ли бе Джунипър да го беше срещнала по-рано, в Милдърхърст? Възможно ли бе причината за заминаването й да не беше очевидната? И ако е така, дали двамата все още бяха влюбени? Толкова вълнуващо и ярко събитие в живота на сестра й, а да не сподели нищичко. Разбира се, Сафи знаеше причината: ако татко беше жив, щеше да е извън себе си от гняв — честият секс водеше до появата на деца, а не беше тайна неговата теория за несъвместимостта между изкуството и отглеждането на деца. Ето защо в ролята си на негов самопровъзгласил се емисар Пърси не биваше да узнава нищо, Джунипър имаше право за това. Обаче да не каже на Сафи? Защо не, двете бяха близки, а колкото и да беше потайна, Джунипър винаги беше споделяла с нея. Независимо от различията помежду им. И сега не би следвало да е по-различно. Сафи пусна чорапа да се развие и реши да оправи нещата веднага щом Джунипър пристигне и двете успеят да откраднат няколко минути насаме. Сафи се усмихна — вечерята беше не само за да я приветстват отново у дома, не беше само от признателност. Джунипър си имаше специален приятел.

Доволна, че чорапите са в добро състояние, Сафи ги преметна през пръчката на леглото и се приготви да нападне гардероба. Мили боже! Тя застина, завъртя се по бельо наляво-надясно и хвърли поглед през рамо, за да се види отзад. Или и двете огледала отразяваха някак неправилно, или беше понаддала няколко килограма. Ама наистина, трябваше да дари тялото си на науката: да напълнееш въпреки отчайващо празните кухненски килери в Англия? Сафи не можеше да реши дали е откровено небританско, или е умна победа над Хитлеровите подводници. Може би не беше достойно за Чърчиловия медал за съхранение на красотата на Англия, но въпреки това си беше триумф. Сафи се намръщи, пристегна корема си и отвори вратата на гардероба.

Зад безличните престилки и жилетки, окачени отпред, се разкриваше прекрасен свят на ярки пренебрегнати коприни. Сафи притисна длани към бузите си — все едно гостуваше на стари приятели. Гардеробът беше нейната гордост и радост, всяка рокля беше член на уважаван клуб. Дрехите бяха и своеобразен каталог на миналото й, както си бе казала веднъж, обзета от сълзливо самосъжаление: роклите, които беше обличала като дебютантка, копринената рокля, която беше носила на летния бал в Милдърхърст през 1923 година, дори синята рокля, която си уши за премиерата на татко на следващата година. Татко държеше дъщерите му да бъдат красиви и да продължат да обличат рокли за вечеря, докато беше жив. Дори когато вече не ставаше от стола си в кулата, те пак се стараеха да му доставят удоволствие. След смъртта му обаче вече нямаше голямо значение, пък и войната започна. Сафи продължи традицията известно време, но когато Пърси започна работа в спешната служба и даваше нощни дежурства, двете се споразумяха да оставят традицията да отмре.

Сафи отметна роклите настрани една по една, докато най-сетне се показа светлозелената коприна. Тя задържа останалите рокли за малко и огледа пищната зелена предница: мънистата на деколтето, широката панделка на колана, веревно скроената пола. Не беше носила роклята от години, дори не можеше да си спомни последния повод да я облече, но помнеше, че Люси й беше помогнала да я преправи. Заради Пърси, която заради цигарите и небрежното пушене се беше превърнала в заплаха за всички тъкани в замъка. Обаче Люси беше закърпила роклята прекрасно — Сафи трябваше специално да оглежда корсета, за да намери следата от изгорено. Да, щеше да свърши работа, трябваше да свърши. Сафи извади роклята от гардероба, метна я върху леглото и взе чорапите си.

Докато пръстите й пропълзяваха в чорапа, тя си мислеше, че най-голямата загадка е как човек като Люси се влюбва в някой като часовникаря Хари. Толкова невзрачен дребничък мъж, който няма нищо общо с романтичен герой, а обикаля коридорите с прегърбени рамене и косата му винаги е малко по-дълга, малко по-рядка и малко по-рошава, отколкото трябва…

— О, боже, не! — Палецът на Сафи се закачи и тя залитна настрани. За част от секундата си помисли, че ще успее да се изправи, но нокътят й се беше закачил за чорапа и ако стъпеше на земята, рискуваше да образува нова бримка. Затова тя посрещна падането смело и болезнено удари бедрото си в ъгъла на тоалетката. — О, майчице, майчице! — изохка.

Седна на тапицираната табуретка и трескаво се зае да оглежда безценния чорап. Защо, защо не се беше съсредоточила по-добре над това, което върши? Скъсаше ли непоправимо тези чорапи, нови нямаше да има. С треперещи пръсти оглеждаше чорапите и прокарваше лекичко връхчетата на пръстите си по тях.

Изглежда, всичко беше наред. Разминало се беше на косъм. Сафи въздъхна, но не съвсем облекчено. Спря поглед на розовобузестото си отражение в огледалото: залогът беше по-голям от последния й здрав чифт чорапи. Когато двете с Пърси бяха малки, имаха премного възможности да наблюдават възрастните отблизо и онова, което съзираха, ги озадачаваше. В повечето случаи тези стари чудати същества се държаха така, все едно изобщо не подозират, че са стари. Този факт смайваше близначките, които бяха единодушни, че няма нищо по-непристойно от това, човек да отказва да приеме наложените му от възрастта ограничения, затова двете се договориха да не допуснат същото да се случи с тях. Обещаха си, когато остареят, да се държат като стари жени.

— Но как ще разберем? — попитала беше Сафи, смаяна от екзистенциалния проблем в същината на въпроса. — Може би е като слънчевото изгаряне, което усещаш едва когато е твърде късно, за да предприемеш нещо.

Пърси се бе съгласила, че проблемът е труден, започна да размишлява над него, седнала смълчана и обгърнала коленете си с ръце. Прагматична както винаги, тя първа стигна до заключение и бавно каза:

— Може би трябва да направим списък на нещата, които вършат старите хора — три е достатъчно. И ако усетим, че ги правим, значи, сме остарели.

Лесно събраха навиците — цял живот бяха наблюдавали баща си, а можеха и да се допитат до бавачката си, — обаче по-трудно се оказа да ги сведат до три. След много спорове оставиха онези, които даваха най-малки възможности за увъртане: първо, открито и често изреждане на предимствата на Англия по време на управлението на кралица Виктория; второ, разговори за здравето пред компания, която не включва лекар; трето, невъзможност да наденеш бельото си прав.

Сафи изстена, когато си спомни, че онази сутрин, докато оправяше леглото в стаята за гости, се улови, че се оплаква на Люси от болки в кръста. Темата на разговора изискваше това описание и тя беше склонна да не обърне внимание на случилото се, но това сега — да падне, докато си обува чорапа? Изгледите наистина бяха мрачни.

 

 

Пърси почти беше успяла да се добере до задната врата, когато Сафи най-сетне се появи. Носеше се по стълбите, все едно не дължеше никакви обяснения за нищо.

— Здравей, сестричке — поздрави я тя. — Спаси ли нечий живот днес?

Пърси си пое въздух. Нуждаеше се от време, от пространство и от нещо остро, с което да замахне, за да си прочисти главата и да се освободи от гнева си. Иначе нямаше да се справи.

— Четири котенца от канавката и едно парченце сладкиш.

— О, браво! Повсеместни победи! Чудесна работа! Чаша чай?

— Ще нацепя дърва.

— Скъпа — пристъпи по-наблизо Сафи, — мисля, че това е напълно ненужно.

— По-добре да го направя сега. Ще завали.

— Разбирам — поде Сафи твърде спокойно, — но съм сигурна, че имаме достатъчно дърва. Всъщност благодарение на усилията ти този месец според мен ще имаме нацепени дърва поне до 1960 година. Защо не се качиш горе и не се преоблечеш за вечеря… — Сафи замълча, понеже силен шум се разля от единия край на покрива до другия. — Ето, дъждът те спаси!

Има дни, когато можеш да разчиташ дори на времето да вземе отсрещната страна. Пърси извади тютюна си и започна да си свива цигара.

— Защо я покани тук? — попита тя, без да вдига поглед.

— Кого?

Строг поглед.

— А, това ли! — махна нехайно с ръка Сафи. — Майката на Клара се разболяла, а Мили е толкова глупава, както знаеш… ти си страшно заета, а аз просто нямаше да се справя сама. Освен това никой друг не може да омае печката със сладки приказки както Люси.

— Преди ти се справяше.

— Мило е, че го казваш, скъпа Пърси, но нали знаеш каква е печката? Изобщо няма да се учудя, ако довечера се развали само за да ме ядосва. Откакто оставих млякото да изкипи върху нея, ми е много сърдита.

— Тя… това… е фурна, Серафин.

— И аз това казвам! Как да допусне човек, че ще се държи толкова отвратително!

Пърси усещаше, че я манипулират. Престорената лекота в тона на сестра й, фактът, че тя успя да прекъсне бягството й към задната врата, а после я изпрати горе, където да си избере рокля — нещо ужасно модерно… Вече й се изясняваше: като че ли Сафи се опасяваше, че на Пърси не може да се има доверие да се държи прилично в компания. Направо й идеше да се разфучи от това предположение, но такава реакция само щеше да затвърди тревогата на сестра й, затова не го стори. Преглътна импулса си, навлажни хартийката и угаси цигарата си.

— Както и да е — продължи Сафи, — Люси е страшно мила и понеже нямаме прилично печено, реших, че се нуждаем от всякаква възможна помощ.

— Нямаме прилично печено ли? — безгрижно подметна Пърси. — Доколкото ми е известно, осем претенденти за хубаво печено месо затлъстяват в курника.

— Не би посмяла… — ахна Сафи.

— Мечтая си за пилешко бутче.

В гласа на Сафи се промъкна услаждащ трепет, който се спусна чак до върха на изпънатия й показалец.

— Моите момичета ни снабдяват с храна, те не са храна. Да не си посмяла да си представяш как ги заливаш със сос! Това е… истинско варварство!

На Пърси й се искаше да каже много неща, но докато стоеше в усойния коридор и дъждът се стичаше от другата страна на каменната стена, близначката й неловко се размърда на стълбите пред нея, бедрата и коремът й изпънаха старата й зелена рокля съвсем не където трябва и Пърси си даде сметка за отлетялото време и за многобройните разочарования, които бяха преживели. Това прозрение блокира обзелото я раздразнение, зазвуча под него. Тя беше по-властната близначка, открай време беше така, и колкото и да я ядосваше Сафи, караниците помежду им бяха нарушение на основен вселенски принцип.

— Пърси? — попита Сафи все още с треперещ глас. — Налага ли се да пазя момичетата си?

— Трябваше да ми кажеш — отговори Пърси с кратка въздишка и извади кибрита от джоба си. — Нищо повече. Трябваше да ми кажеш за Люси.

— Иска ми се да загърбиш всичко това, Пърси. За твое добро. Слугите причиняват и по-големи злини на работодателите си, не просто ги напускат. Не сме я спипали да краде сребърните прибори.

— Трябваше да ме предупредиш.

Гърлото на Пърси я болеше, докато говори. Извади една клечка от кутийката.

— Няма голямо значение, няма да я каня да се върне. Изобщо не допускам, че ще възрази, стори ми се, че на всяка цена иска да избегне компанията ти. Мисля, че ти я плашиш.

Клечката се счупи шумно между пръстите на Пърси.

— О, Пърс, погледни, кървиш…

— Дреболия — избърса се тя в панталона.

— Не с панталона, кръвта не може да се изпере. — Сафи вдигна някаква смачкана дреха, която носеше от горния етаж. — Ако не си забелязала, перачките ни напуснаха преди време. Вече сама трябва да се оправям с прането, търкането и жуленето.

Пърси разтърка кървавото петно на крачола си и само го размаза още повече.

Сафи въздъхна.

— Остави ми панталоните си, ще се погрижа. Върви горе, скъпа, и се оправи.

— Добре.

Пърси гледаше пръста си леко изненадана.

— Иди си облечи хубава официална рокля, а аз ще сложа чайника. Ще запаря по чаша чай. Дали пък няма да е по-добре да приготвя по един коктейл? В крайна сметка нали празнуваме?

Чак да празнуват, не, но Пърси просто нямаше сили да се съпротивлява повече.

— Добре — повтори тя. — Хубава идея.

— Донеси си панталоните долу в кухнята, когато си готова. Веднага ще ги накисна.

Пърси стисна юмрук, отново отпусна ръка и бавно тръгна нагоре по стълбите, но после спря и се обърна.

— Почти забравих — каза тя и извади плик с напечатан адрес. — Имаш писмо.

Бележки

[1] Прочут магазин за коприна на „Риджънт Стрийт“, открит от Артър Либърти през 1875 г. Там се продават красиви вносни коприни за по-артистичните и свободни модели без корсети, кринолини и др. подобни, които според тогавашните авангардни тенденции унищожават красотата на женското тяло. — Б.пр.

[2] Роман на Силвия Томпсън, издаден през 1936 г., трагична история за любов и страст, която започва на Френската Ривиера, достига кулминацията си в Лондон и трагичния си финал във Венеция. — Б.пр.

[3] Комичен роман от Стела Гибънс, издаден през 1932 г., който пародира романтично представения в художествените произведения от епохата живот в английската провинция. — Б.пр.

[4] Роман от Ребека Уест, издаден през 1936 г., изследващ дълбочината на брачната връзка и на романтичната обич между съпрузите. Заглавието на романа стъпва на прочутата мисъл на Блез Паскал: „Човекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика“. — Б.пр.