Кейт Мортън
Отминали времена (32)

4.

В съседното село същата нощ една жена прегръщаше новороденото си бебе и плъзгаше палец по прасковената му малка бузка. Съпругът й щеше да се прибере часове по-късно, изморен от нощната си смяна, а жената, все още зашеметена от неочакваното и трудно раждане, щеше да му разкаже подробностите на чаша чай: как родилните й болки започнали в автобуса, за внезапната и разкъсваща болка, за кървенето, за неистовия страх, че бебето ще умре, че самата тя ще умре, че никога няма да държи в обятията си своя новороден син, а после щеше да се усмихне изморено и всеотдайно, да млъкне и да овладее сълзите, стоплили лицето й, и щеше да му разкаже за ангела, който се бе появил до нея край пътя, беше коленичил и беше спасил живота на бебето й.

И това щеше да стане семейна история, разказвана, предавана от поколение на поколение, възкресявана в дъждовните нощи край камината, призовавана като средство за прекратяване на споровете, рецитирана на семейни събирания. Времето щеше да препуска — месеци, години и десетилетия, докато на петдесетия рожден ден на това бебе неговата овдовяла майка щеше да гледа от тапицирания си стол в края на масата в ресторанта как децата вдигат тост и разказват семейната история за един ангел, спасил живота на баща им и без когото те самите не биха съществували.

Томас Кавил не се яви в полка си, преди той да замине за Северна Африка. Тогава вече беше мъртъв. Мъртъв и погребан в земите под Милдърхърст. Беше умрял, понеже през онази нощ валеше. Понеже капакът на някакъв прозорец се беше откачил. Понеже той искаше да направи добро впечатление. Беше умрял, защото много години преди това един ревнив съпруг беше заварил съпругата си в обятията на друг мъж.

Много дълго време обаче никой не знаеше. Бурята отшумя, придошлата война се оттегли и гората Кардейкър обгърна покровителствено с крилете си замъка Милдърхърст. Светът забрави за Томас Кавил и въпросите за съдбата му се изгубиха под разрухата и останките от войната.

Пърси изпрати писмото си — последната гнила неистина, която щеше да я измъчва цял живот. Сафи писмено отказа поста на гувернантка — как иначе можеше да постъпи, Джунипър се нуждаеше от нея? Над главите им прелитаха самолети, войната свърши, небето прелистваше година след година. Сестрите Блайд остаряха, превърнаха се в обект на чудато любопитство в селото, в героини от митична история. Докато един ден не ги посети млада жена. Тя беше свързана с друга, идвала преди, и камъните на замъка зашепнаха, познаха я. Пърси Блайд разбра, че е време. След като беше мъкнала бремето си петдесет години, най-сетне можеше да го свали от плещите си и да върне на Томас Кавил края на живота му. Историята можеше да приключи.

Тя го направи и натовари момичето да постъпи правилно с информацията.

Сега вече й оставаше само едно.

Пърси събра сестрите си, обичните си сестри, и се увери, че те спят дълбоко и сънуват. После драсна клечката — в библиотеката; където беше започнало всичко.