Кейт Мортън
Отминали времена (31)

3.

Джунипър се сепна и се събуди с пулсиращо главоболие и с горчив вкус в устата заради неестествения сън. Очите й бяха изцъклени. Къде се намираше? Беше тъмно, нощ, но отнякъде се процеждаше бледа светлина. Тя примигна и видя над себе си таван. Гредите му й бяха познати, но някак не й се струваше редно. Не се връзваше. Какво се беше случило?

Нещо, сигурна беше, усещаше го. Но какво?

Не мога да си спомня.

Бавно извърна глава, за да преодолее бъркотията вътре, да остави безименните предмети да изпопадат. Огледа се, търсейки нещо, което да й подскаже, но видя само един празен лист, лавица, върху която цареше пълна бъркотия, и тъничка струйка светлина от открехнатата врата.

Джунипър познаваше това място. Таванската мансарда в Милдърхърст. Лежеше в собственото си легло. Отдавна не беше идвала тук. Имаше и друга мансарда, слънчева, изобщо не като тази.

Не си спомням.

Беше сама. Мисълта я споходи с огромна сигурност, все едно я беше прочела с черни букви на бяла хартия, а отсъствието беше болка, мъчителна рана. Очакваше с нея да има още някой. Мъж, даде си сметка. Очакваше един мъж.

Заля я странна вълна на тревожно опасение — нормално беше да не помни случилото се, когато й се губеше време, но този път имаше още нещо. Джунипър се бе изгубила в тъмния дрешник на съзнанието си и макар да не виждаше какво се намира край нея, я изпълваше сигурност, тежък ужас, че нещо трагично се е спотаило на скришно вътре в нея.

Не си спомням.

Затвори очи и наостри уши — мъчеше се да чуе нещо, което да й помогне. Не долавяше лондонското оживление, автобусите, хората по улиците долу, говора от другите апартаменти, но вените на къщата проскърцваха, камъните въздишаха, а се чуваше и още някакъв упорит шум. Дъжд — лек дъжд по покрива.

Тя отвори очи. Помнеше дъжда.

Помнеше как някакъв автобус спря.

Помнеше кръвта.

Джунипър седна рязко в леглото, насочила цялото си внимание към този факт, към тази проблясваща светлина, към спомена, за да превъзмогне болката в главата си. Помнеше кръвта.

Но чия кръв?

Ужасът се размърда, протегна крака.

Нуждаеше се от чист въздух. В мансардата беше задушно, топло, влажно и тъмно.

Смъкна стъпалата си на дървения под. Вещи, собствените й вещи навсякъде, но въпреки това се чувстваше откъсната от тях. Някой се беше помъчил да поразчисти, да проправи пътека в неразборията.

Изправи се. Помнеше кръвта.

Какво я накара тогава да погледне към ръцете си? Каквото и да беше, тя се сепна. По тях имаше нещо. Бързо изтупа полата си и жестът предизвика познато вълнение под кожата й. Приближи длани към лицето си и следите се разбягаха. Сенки. Само сенки.

Разстроена, облекчена, тя колебливо се приближи до прозореца. Дръпна плътните завеси и отвори стъклото. Хладен и свеж повей докосна бузите й.

Нощта беше безлунна, нямаше и звезди, но на Джунипър не й трябваше светлина, за да знае какво има навън. Оттам напираше светът на Милдърхърст. Невидими животни трепереха в храстите, потокът се кискаше в гората, някъде далече жалеше птица. Къде отиват птиците, когато вали?

Имаше и още нещо, точно под нея. Светлинка, осъзна тя, фенер, провесен на пръчка. Някой беше там долу, в дъжда, правеше нещо в гробището за домашни любимци.

Пърси.

Пърси държеше лопата.

Копаеше.

На земята зад нея лежеше нещо. Купчина. Голяма. Неподвижна.

Пърси отстъпи встрани и Джунипър се ококори. Очите й изпратиха послание до блокиралото й съзнание, в тъмния дрешник проблесна светлинка и тя ясно видя, само за миг, ужасното нещо, което се криеше там, злото, което усещаше, но не виждаше, което я изпълваше със страх. Видя го, назова го и ужас изопна всеки нерв в тялото й. Ти си съвсем същата като мен, каза й татко, преди да признае страховитата си история…

Веригата прекъсна и светлинките угаснаха.

 

 

Проклети ръце.

Пърси вдигна цигарата, паднала на кухненския под, пъхна я между устните си и драсна клечка кибрит. Разчиташе на познатите действия, за да се овладее, но напразно. Ръката й трепереше като листо на вятъра. Пламъчето угасна и тя опита отново. Съсредоточи се и драсна силно, стараеше се да държи проклетото нещо неподвижно, когато то изпращя и пламна, и после, докато го поднасяше към цигарата си. По-близо, по-близо, по-близо — и тогава нещо привлече погледа й, тъмно петно от вътрешната страна на китката, тя се стресна, изпусна кибрита, огънчето.

По плочите се разпиляха клечки и тя коленичи, за да ги събере. Една по една ги подреди в кутийката. Не бързаше, потъна в тази простичка задача, загърна с нея раменете си като с наметало и закопча всички копчета.

На китката й имаше кал. Само кал. Мъничко петънце, което беше пропуснала, след като влезе вътре, застана пред мивката и изтърка калта от дланите и ръцете си, от лицето си. Изтърка кожата до кръв.

Пърси стисна клечката между палеца и показалеца си. Погледна зад клечката, но не видя нищо. И пак я изпусна.

Той беше тежък.

И преди беше повдигала тела, заедно с Доти; бяха спасявали хора от разрушени от бомбите къщи, качваха ги в линейката, после пак ги носеха до болницата. Знаеше, че мъртвите тежат повече от приятелите, които са изоставили. Но този път беше различно. Този тук беше страшно тежък.

Разбра, че е мъртъв, още щом го извади от рова. Не можеше да определи дали от удара, или от дълбоката няколко сантиметра кална вода, в която беше паднал. Но той вече беше мъртъв и Пърси го разбра. Въпреки това се помъчи да го съживи — инстинкт, породен по-скоро от шок, отколкото от надежда. Опита всичко, на което я бяха учили в спешната помощ. Валеше и тя беше доволна, защото така щеше да отрече проклетите сълзи, когато рукнеха.

Лицето му.

Тя затвори очи и ги стисна здраво, докато всичко се успокои. Знаеше, че така винаги успява.

Челото й се опря на коляното и допирът й донесе облекчение. Твърдата капачка, хладината й, притисната към трескавата глава й вдъхнаха успокоение, почти като контакта с друго човешко същество, по-спокойно от нея, по-старо и по-мъдро, и по-способно да се справи с предстоящата задача.

Понеже трябваше да свърши някои неща. Още неща, не само каквото беше направила досега. Трябваше да напише писмо най-вероятно, да осведоми семейството му, макар да не знаеше за какво да ги осведоми. Не и за истината. Нещата бяха стигнали твърде далече. В един миг, в един мъничък миг като връхчето на пламък, тя би постъпила различно, би се обадила на инспектор Уоткинс и би разказала цялата объркана история, но не го стори. Как щеше да му обясни? Да го накара да разбере, че Сафи не е виновна? Затова трябваше да напише писмо на семейството на този мъж. Пърси не умееше да съчинява истории, но нуждата е майка на изобретателността, така че щеше да измисли нещо.

Чу някакъв шум и скокна. Имаше някой на стълбите.

Пърси се овладя и прокара длан по мокрите си бузи. Беше ядосана на себе си, на него, на целия свят. Само не на близначката си.

— Сложих я пак да си легне — каза Сафи, влизайки. — Имаше право, тя се беше събудила и беше много… Пърси?

— Тук съм.

Гърлото я болеше от напрежение.

Главата на Сафи надникна над масата.

— Какво правиш долу… боже! Дай да ти помогна.

Близначката й приклекна до нея и започна да събира клечките и да ги пъха в кутийката, а Пърси скри незапалената цигара зад гърба си и попита:

— Пак ли е в леглото?

— Да. Беше станала — явно хапчетата не са толкова силни, колкото смятахме. Дадох й още едно.

Пърси изтри калното петно на китката си и кимна.

— Беше в ужасно състояние, горкичката. Направих всичко по силите си да я уверя, че нещата ще се подредят, че сигурно нещо е забавило младия мъж и той ще пристигне утре. Нали така ще стане, Пърси? Той нали ще дойде? Пърси? Какво има? Защо ме гледаш така?

Пърси поклати глава.

— Плашиш ме.

— Сигурна съм, че ще дойде — каза Пърси и положи длан върху ръката на сестра си. — Имаш право. Трябва само да сме търпеливи.

Облекчението на Сафи беше видимо. Тя й подаде пълната кибритена кутийка и кимна към цигарата в ръката на Пърси.

— Заповядай. Ще ти трябват, ако смяташ да пушиш. — Изправи се и изпъна твърде тясната си зелена рокля. На Пърси й идеше да я разкъса на парченца, да плаче, да вие и да къса. — Имаш право, разбира се. Трябва просто да бъдем търпеливи. Джунипър ще бъде по-добре утре сутринта. Винаги е така, нали? А междувременно ще взема да раздигна масата.

— Най-добре.

— Разбира се. Няма нищо по-тъжно от маса, подредена за вечеря, която никога не се е състояла. О, боже! — Тя стоеше на прага и оглеждаше бъркотията вътре. — Какво е станало тук?

— Проявих небрежност.

— Но защо… — приближи се Сафи. — Това май е сладко, цяло бурканче. О, срамота!

Пърси го беше намерила до входната врата, когато се връщаше с лопатата. Бурята вече беше поутихнала, облаците бяха започнали да се разкъсват и няколко нетърпеливи звезди бяха заблещукали ярко в нощта. Най-напред забеляза платнената чанта после — бурканчето със сладко до нея.

— Да ти донеса ли малко заешко, ако си гладна, Пърси? — наведе се Сафи да почисти стъклата.

— Не съм гладна.

Беше влязла вътре и приседна на кухненската маса, остави сладкото и чантата отгоре и впери поглед в тях. Мина цяла вечност, преди посланието да стигне от ръката до мозъка й, да й каже да отвори чантата и да види чия е. Разбира се, допускаше, че е погребала него, но искаше да се увери. С треперещи пръсти и със сърце, което трепереше като опашката на мокро куче, тя се пресегна и събори бурканчето със сладко на пода. Жалко, каква загуба.

Във войнишката торба нямаше много. Бельо за смяна, портфейл със съвсем малко пари и без никакъв адрес, кожен бележник. В този бележник намери писмата. Едно от Джунипър, което така и не можа да се накара да отвори, и едно от някой си Тео, брат му, установи, докато го четеше.

Това писмо прочете. Остави се на ужасното деяние да прочете писмо на един мъртъв човек, да научи за семейството му повече, отколкото бе искала — за овдовялата му майка, за сестрите и бебетата им, за слабоумния му и поради това обграждан със специална обич брат. Принуди се да прочете всяка дума по два пъти, понеже някак смътно се бе убедила, че като се накаже по този начин, ще изкупи стореното. Глупава мисъл. Не бе възможно да изкупят случилото се. Освен може би с честност.

Имаше ли изобщо начин да им пише и да им съобщи истината? Някакъв шанс те да разберат какво се е случило, че е нещастен случай, ужасен инцидент и изобщо не е по вина на Сафи? Че надали на земята има човек, толкова неспособен като горкичката Сафи да помисли или да стори зло на друг? Че тя също е била измамена, че колкото и да си е мечтала за Лондон, колкото и да е копняла да напусне замъка (мислеше си, че Пърси не знае!), не бе способна да излезе извън пределите на Милдърхърст, нито веднъж след истеричния пристъп в театъра, и че ако има виновник за смъртта на младия мъж, това е баща им, Реймънд Блайд…

Не. Не можеше да очаква от никого да погледне на нещата така. Нямаше как хората да разберат какво е да отраснеш в сянката на тази книга. Пърси с огромна горчивина се замисли за зловещото наследство на „Човека от калта“. Това — случилото се тази нощ, вредата, която Сафи неподозиращо беше нанесла — беше последица от неговите дела. Той им четеше Милтън, когато бяха малки — Зло отвращава се от зло^[1], — и Милтън се оказа прав, понеже сега плащаха за злините, сторени от баща им.

Не, не можеше и дума да става за честност. Щеше да пише нещо друго на семейството, на адреса, който намери в торбата му: „Хеншоу Стрийт“, Лондон. Самата торба щеше да унищожи, ако не — щеше поне да я скрие. Може би най-подходящото място за нея беше стаята с архива — ама че сантиментална глупачка се оказа: можеше да зарови човека, но не бе в състояние да изхвърли личните му вещи. А бремето на истината и нейното незачитане Пърси щеше да понесе сама. Каквото и друго да беше сторил баща им, той имаше право за едно: грижите за другите бяха нейна отговорност. И тя щеше да се постарае трите да си останат заедно.

— Качваш ли се, Пърси?

Сафи беше почистила сладкото и стоеше с кана с вода в ръце.

— Имам още съвсем малко работа тук. Да сменя батериите на фенерчето…

— Тогава ще занеса това на Джунипър. Горкичката, сигурно е жадна. Ще се видим скоро, нали?

— Ще ти се обадя, когато се качвам.

— Не се бави, Пърси.

— Няма. Ей сега идвам.

Сафи се поколеба в основата на стълбите, обърна се отново към Пърси и се усмихна благо и малко напрегнато.

— Трите сме заедно — каза тя. — Хубаво е, нали, Пърси? Трите отново сме си заедно.

 

 

След това Сафи остана цяла нощ на стол в стаята на Джунипър. Вратът й се схвана и й беше студено, въпреки че беше завила коленете си с одеяло. Не си тръгна обаче, не се изкушаваше от собственото си топло легло долу, не и когато трябваше да бъде тук. Понякога Сафи си мислеше, че най-щастливите мигове в живота й са посветените на грижи за Джунипър. Много би искала да има свои деца. Наистина много би искала.

Джунипър се размърда и Сафи тутакси се изправи, погали влажното чело на сестра си и се запита какви ли демони и мъгли върлуват вътре.

Кръвта на ризата й.

Ето това вече наистина беше тревожно, но Сафи отказваше да размишлява по въпроса. Не сега. Пърси щеше да оправи нещата. Слава богу, че я има Пърси. Пърси, която винаги знае какво трябва да се направи.

Джунипър отново се успокои, дишаше дълбоко и Сафи седна. Краката я боляха от напрежението през деня и се чувстваше необичайно изморена. Но въпреки това не й се спеше — цяла нощ си представяше странни неща. Не биваше да взема от хапчетата на татко, сънува ужасно нещо, докато дремеше в салона. Сънят я спохождаше още от малка, но този път беше много жив. Разбира се, дължеше се на хапчето и на уискито, на напрегнатата вечер и на бурята навън. Тя отново беше момиченце и беше горе, в мансардата. Нещо я беше събудило, някакъв шум на прозореца, и Сафи се бе приближила, за да провери. Мъжът, вкопчил се в камъните навън, беше черен като восък за писма, като овъглен от огън. Просветна мълния и Сафи видя лицето му. Съзря красивия и дързък млад мъж под зловещата маска на Човека от калта. Изглеждаше изненадан, устните му започваха да се разтеглят в усмивка. Точно това сънуваше като малка, точно това беше написал татко. Човека от калта беше благословен с невероятно лице. Сафи помнеше, че вдигна нещо и после го стовари с все сила върху главата му. Той се ококори изненадано и после падна. Плъзна се по камъните и се строполи долу, най-сетне бе долу, в рова, където му беше мястото.