Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Distant Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Кейт Мортън. Отминали времена

Австралийска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2013

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-125-0

История

  1. —Добавяне

Четвърта част

Отново в замъка Милдърхърст

1992 г.

Хърбърт ми зае колата си, за да отида до Милдърхърст, и веднага щом слязох от магистралата, отворих прозореца и пуснах вятъра да облъхва бузите ми. Околността се беше променила през месеците от предишното ми посещение. Лятото беше дошло и си бе отишло, и сега бяха последните дни от есента. Отстрани на пътя имаше огромни златисти купчини от изсъхнали листа и колкото по-навътре навлизах в гористата вътрешност на Кент, дебели клони на дърветата се протягаха над пътя и се срещаха по средата. Всеки порив на вятъра лющеше нещо ново — изгубена кожа, отминал сезон.

Когато пристигнах във фермата, там ме очакваше бележка.

„Добре дошла, Еди. Трябваше да свърша някои неотложни неща, а Бърд е болен от грип. Заедно с бележката ти оставям ключа за трета стая (първия етаж). Съжалявам, че пропуснах пристигането ти. Ще се видим на вечеря, в седем в трапезарията.

Мерилин Бърд

П.П. Накарах Бърд да сложи в стаята ти по-хубаво писалище. Малко е тесничко, но реших, че ще ти е приятно да се разположиш удобно, докато работиш.“

„Малко е тесничко“ беше слабо казано, но аз винаги съм си падала по тесните тъмни пространства, затова веднага се заех да подредя красиво преписите от интервютата на Адам Гилбърт, моите книги „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и „Човека от калта“, няколко бележници и писалки, а накрая седнах и плъзнах длани по гладкия ръб на писалището. Изпуснах тиха и доволна въздишка и облегнах брадичка на ръцете си. Не се чувствах като на първия учебен ден, а сто пъти по-хубаво. Предстояха ми дълги четири дни и бях преизпълнена с ентусиазъм и нови възможности.

Тогава забелязах телефона — старомоден бакелитов апарат — и изпитах непознат копнеж. Разбира се, дължеше се на факта, че отново съм в Милдърхърст, на същото място, където се беше озовала мама.

Телефонът звъня ли, звъня и точно преди да затворя, тя вдигна задъхана. Кратичка пауза, после я поздравих.

— О, Еди, извинявай. Грижех се за баща ти. Втълпил си е… Всичко наред ли е?

Тонът й беше остър като молив.

— Всичко е наред, мамо. Исках само да ти кажа, че пристигнах.

— А!

Пауза, за да си поеме дъх. Бях я изненадала: обикновено не й се обаждах да й съобщя, че съм пристигнала благополучно. Вече повече от десет години не го правех, откакто я убедих, че щом правителството ми има доверие да гласувам, може би е време и тя да ми се довери, че мога да пътувам с метрото, без да докладвам, че съм се добрала до някъде по живо, по здраво.

— Ами добре. Благодаря, че се обади. Много мило, че ме осведоми. Баща ти ще се зарадва. Липсваш му, много е унил, откакто замина. — Още една пауза, този път по-дълга, сякаш чувах мислите й, а накрая изстреля на един дъх: — Значи, си там? В Милдърхърст? Как е? Как изглежда?

— Изглежда великолепно, мамо. Есента е позлатила всичко.

— Помня, помня как изглеждаше през есента. Как горите оставаха зелени известно време, но външната им част гореше в червено.

— Има и оранжево — казах. — А листата са навсякъде. Наистина навсякъде, като дебел килим върху земята.

— И това помня. Духа вятър откъм морето и те падат като дъжд. Духа ли, Еди?

— Още не, но според прогнозата през седмицата ще има силен вятър.

— Почакай и ще видиш. Листата ще завалят като сняг. Шумолят под краката ти, когато тичаш по тях. Помня го.

Последните две думи бяха изречени тихо, прозвучаха някак крехки, и аз не знам как, но ме заля прилив на чувства и се чух да казвам:

— Знаеш ли, мамо, приключвам тук на четвърти. Помисли дали да не дойдеш за един ден.

— О, не, Еди, не. Баща ти не може…

— Трябва да дойдеш.

— Сама?

— Ще обядваме на някое хубаво място, само двете. Ще се разходим из селото. — Предложението беше посрещнато с мрачно подсвирване от другата страна. Снижих глас: — Не е нужно да се доближаваме до замъка, ако не искаш.

Мълчание и точно когато за миг си помислих, че е затворила, чух тих звук и разбрах, че мама още е там. Звукът продължи и аз осъзнах, че тя кротичко плаче по телефона.

 

 

Очакваха ме в замъка на среща със сестрите Блайд едва на следващия ден, но предстоеше промяна на времето, затова не исках да пропилявам ясния следобед на бюрото си. Джудит Уотърман предложи статията да отразява и собствените ми впечатления от мястото, затова реших да изляза да се поразходя. Госпожа Бърд отново беше оставила кошница с плодове на нощното шкафче, взех си ябълка и банан и пъхнах в голямата си платнена чанта бележник и химикалка. Оглеждах стаята, канейки се да изляза, когато дневникът на мама привлече погледа ми — стоеше си малък и смълчан в единия край на бюрото.

— Добре, мамо, хайде да те върнем в замъка.

Като дете, в редките мигове, когато мама не ме чакаше у дома след училище, отивах с автобуса до работата на татко в Хамърсмит. Там трябваше да си намеря местенце на килима — дори бюро, ако ми провървеше — в някой от кабинетите на младши партньорите, за да си напиша домашните, да украсявам училищния си дневник или да напявам фамилията на най-новото си увлечение — каквото и да е, само да не говоря по телефона и да не се пречкам.

Един следобед ме изпратиха в стая, в която не бях влизала дотогава, минах през врата, която не бях забелязвала, в дъното на един много дълъг коридор. Беше мъничка, нещо като килер с лампа, и макар да беше боядисана в бежово и кафяво, нямаше типичните за корпоративните кантори лъскави огледала в медни тонове и библиотеки със стъклени вратички. Имаше малка дървена масичка, стол и тясна висока библиотечка. На един от рафтовете, до обемистите томове по счетоводство, забелязах нещо интересно.

Преспапие със снежинки — нали се сещате, зимна сцена с малка каменна къщурка на боров хълм и бели прашинки по земята.

Правилата на работното място на татко бяха изрични. Не биваше да пипам нищо, обаче не се сдържах. Преспапието ме омагьоса: беше необичайна приумица в един бежово-кафеникав свят, вратичка в дъното на бюфета, неустоим символ на детството. Неусетно се озовах върху стола, с преспапието в ръка, обръщах го и го изправях, наблюдавах как снежинките падат отново и отново, а светът вътре в него не подозира за съществуването на света извън. Помня и интригуващия си копнеж да бъда вътре в купола, да застана до мъжа и жената до един от осветените в златисто прозорци или при децата, които бутаха мъничка шейна, на безопасно място, което изобщо не подозираше за суетнята и шума навън.

Точно така се чувствах и докато се приближавах към замъка Милдърхърст. Докато се изкачвах по възвишението, все по-близо и по-близо, усещах как въздухът край мен се променя, сякаш минаваме през невидима преграда и влизаме в друг свят. Разумните хора не твърдят, че къщите притежават сили, които омагьосват, които привличат, обаче през онази седмица аз започнах да вярвам в това и все още вярвам, че дълбоко в замъка Милдърхърст действа някаква неописуема сила. Усетих я още по време на първото си посещение и я почувствах отново днес следобед. Нещо като зов, сякаш самият замък ме викаше.

Не минах по същия път като преди — пресякох през полето към алеята за автомобили и тръгнах по нея, после прекосих малък каменен мост, после още един, малко по-голям, докато накрая на върха на хълма се показа замъкът, висок и внушителен. Продължих да вървя и не спрях, докато не се качих чак горе. Едва тогава се обърнах натам, откъдето идвах. Балдахинът на гората се стелеше под мен и есента сякаш беше поднесла към дърветата огромна факла и ги беше прогорила в златно, червено и бронзово. Искаше ми се да бях взела фотоапарат, за да направя снимка за мама.

Слязох от алеята и заобиколих покрай огромен храсталак, вдигнала поглед нагоре към таванския прозорец — по-малкия, до стаята на бавачката с тайния бюфет. Замъкът ме наблюдаваше или така ми се струваше, всичките му сто прозореца се мръщеха изпод клюмналите си стрехи. Повече не го погледнах, а продължих покрай храсталака, докато не стигнах отзад.

Имаше стар курник, вече празен, а от другата страна — нещо като купол. Приближих се и тогава познах какво е това — бомбоубежище. Наблизо беше забита ръждясала табела — вероятно останала от времето на туристическите обиколки на замъка — с надпис „Андерсън“, и макар буквите да бяха избелели с времето, все пак бяха достатъчно четливи и аз установих, че табелата разказва за ролята на Кент по време на Битката за Великобритания. Само на километър и половина оттук беше паднала бомба и беше убила момче на колело, така пишеше на табелата. Пишеше също, че бомбоубежището е построено през 1940 година, което означаваше, че точно в него се е криела мама, докато е била в Милдърхърст през войната.

Наоколо нямаше кого да попитам, затова реших, че няма проблем да надникна вътре. Качих се по стръмните стълби и минах под арката от гофрирана ламарина. Беше полутъмно, но от отворената врата се процеждаше достатъчно коса светлина, за да видя, че помещението прилича на театрални декори с предмети от войната. Цигарени карти[1] със самолети „Спитфайър“ и „Хърикейн“, масичка със старинен радиоприемник с дървено табло, плакат на Чърчил с изпънат показалец и предупреждението „Заслужете победата!“, сякаш отново беше през 1940 година, беше се разнесла сирената и аз очаквах над главата ми да прехвърчат бомбардировачи.

Отново излязох навън и примигнах към портата. Облаците се плъзгаха бързо по небето и слънцето вече беше покрито с неприветливо бяло було. В този момент забелязах едно кътче до живия плет — могилка, на която не можех да устоя да не приседна, а после извадих дневника на мама от чантата си, облегнах се назад и го отворих на първата страница. Датата беше януари 1940 година.

„Мое скъпо и най-прекрасно дневниче! От толкова отдавна те пазя — вече цяла година, и дори малко повече, — защото си ми подарък от господин Кавил, след като си взех изпитите. Той ми каза да те използвам за нещо специално, че думите са вечни и че един ден ще имам история, която заслужава такава книжка. Тогава не му повярвах: никога не съм имала нищо специално, за което да пиша — това звучи ли ужасно тъжно? Мисля, че вероятно да, а наистина не исках. Написах го само защото е вярно: никога не съм имала нищо специално, за което да пиша, и не подозирах, че ще се появи. Но сгреших. Ужасно и напълно сгреших. Защото нещо се случи и всичко се промени.

Струва ми се, че първото, което трябва да ти кажа, е, че пиша в един замък. Истински замък, от камък, с кула и с много извити стълбища, с огромни свещници по всички стени, с купчинки восък отдолу, трупан с десетилетия чернеещ восък, който капе от основата на свещниците. Може би си мислиш, че това, дето живея в замък, е «нещо чудесно» и че ще съм алчна, ако очаквам повече, но има и още.

Седя на дъската на прозореца в таванската мансарда, най-прелестното място в целия замък. Стаята на Джунипър. Коя е Джунипър, би се запитало ти, ако можеше. Джунипър е най-невероятната личност на света. Тя е най-добрата ми приятелка и аз съм нейната. Джунипър ме насърчи най-сетне да пиша в теб. Каза, че й било дошло до гуша да гледа как те разнасям като прехвалено преспапие и че е време да се престраша и да оставя следа върху красивите ти страници.

Тя твърди, че истории има навсякъде и че хората, които чакат да дойде най-подходящата история, за да започнат да пишат, накрая ще си останат с празни страници. Явно писането е това: да улавяш върху хартията гледки и мисли. Да предеш като паяк, но мрежата ти да е от думи. Джунипър ми даде тази писалка. Мисля, че идва от кулата, и малко се страхувам да не би баща й да потърси кой я е отмъкнал, но въпреки това я използвам. Писалката е наистина превъзходна. Мисля, че е напълно възможно да обичаш писалка, а ти?

Джунипър предложи да пиша за живота си. Тя винаги ме моли да й разказвам за мама и татко, Ед и Рита, съседа господин Пол. Смее се много силно, като бутилка, която си разклатил и после си отворил, а мехурчетата изригват навсякъде: плашещо е донякъде, но е и прелестно. Смехът й изобщо не е, какъвто очакваш. Тя е толкова грациозна и изискана, но смехът й е гърлен като земята. Не само смеха й обичам. Тя се и мръщи, когато й разказвам какви ги говори Рита, мръщи се и ругае точно където трябва.

Казва, че съм късметлийка — представяш ли си? Човек като нея да каже това за мен — че съм трупала опит в действителността. Нейният бил книжен. Което на мен ми звучи като истински рай, но явно не е. Знаеш ли, че не е ходила в Лондон от съвсем мъничка? Отишла с цялото си семейство за премиерата на пиеса по книгата на баща й «Истинската история на Човека от калта». Когато ми спомена тази книга, Джунипър произнесе заглавието, сякаш трябва да го знам, а аз много се смутих, понеже не го знаех. Проклети да са родителите ми, задето са ме държали в неведение за такива неща! Тя се изненада, пролича си, но не ме накара да се почувствам зле. Кимна, все едно одобряваше, и каза, че несъмнено се дължало на факта, че съм била твърде заета в истинския си свят с истинските хора. После се натъжи, както се натъжава понякога — стана замислена и малко озадачена, като че ли се опитва да намери решението на сложен проблем. Мисля, че това е изражението, което майка ми презира, когато се появи на моето лице, изражението, което я кара да ме сочи с пръст и да ми нарежда да се смъкна от мрачните небеса и да се залавям за работа.

О, аз толкова обичам да се отнасям в мрачните небеса! Толкова са по-сложни от сините небеса. Ако бяха хора, бих желала да се уча от тях.

Много по-интересно ми е да се питам какво се крие зад напластените облаци, отколкото да имам пред очите си простичко, ясно, равно синьо.

Небето навън днес е много сиво. Ако погледна през прозореца, все едно някой е опънал грамадно сиво одеяло над замъка. Освен това по земята има слана. Прозорецът на мансардата гледа към много специално място. От любимите на Джунипър. Квадратно място, оградено с жив плет, с малки надгробни плочи между калините, щръкнали като гниещи зъби в старческа уста.

 

 

Клемънтайн Блайд

на 1 година

Жестоко отнета

Спи, малка моя, спи

 

 

Сайръс Максимъс Блайд

на 3 години

Напусна ни твърде рано

 

 

Емерсън Блайд

на 10 години

Обичан

 

 

Когато отидох там за пръв път, реших, че е детско гробище, но Джунипър ми обясни, че са домашни любимци. Всичките. Семейство Блайд се грижат много за животните си, особено Джунипър, която плака, докато ми разказваше за първото си куче Емерсън.

Брррр…. Навън е адски студено! Откакто пристигнах в Милдърхърст, се сдобих с огромно количество плетени чорапи. Сафи плете страхотно, но никак не я бива в броенето, затова една трета от чорапите, които плете за войниците, се оказват твърде тесни дори за пръстите на краката им, но са идеални за тъничките ми глезени. Навлякла съм по три чорапа на всеки крак и още три останали без чифта си — на дясната си ръка, само лявата ми ръка е гола, за да държа писалката. Което обяснява защо пиша така. Извини ме за това, скъпо дневниче. Красивите ти страници заслужават нещо по-добро.

Стоя си тук самичка в мансардата на тавана, докато Джунипър долу чете на кокошките. Сафи е убедена, че снасят по-добре, когато са стимулирани. Джунипър, която обича животните, казва, че няма нищо по-умно и по-успокоително от една кокошка, а аз наистина много обичам яйца. Та така. Всички сме щастливи. А аз ще започна отначало и ще пиша колкото мога по-бързо. Първо, защото така ще си стопля пръстите…“

Разнесе се силен лай, от който сърцето ти се свива, и аз подскочих уплашено.

Над мен се появи куче — лърчърът на Джунипър, — с изпънати назад устни, с оголени зъби, а от гърлото му се надигаше тихо ръмжене.

— Стига, момче — казах със скован от страх глас. — Стига.

Чудех се дали да не протегна ръка да го погаля, дали така няма да се успокои, когато в калта се показа върхът на нечия тояжка. Последваха го два крака с туристически обувки, вдигнах очи и срещнах гневния поглед на Пърси Блайд.

Съвсем бях забравила колко слабичка и сурова е тя. Приведена над тояжката си, гледаше надолу и беше облечена по същия начин, като при последната ни среща — в светли панталони и хубава риза, която би й придавала мъжки вид, ако не бяха изключително дребничкото й телце и изящният часовник, който висеше свободно около мършавата й китка.

— Това сте вие — отбеляза тя, не по-малко изненадана от мен. — Подранили сте.

— Много съжалявам. Не исках да ви притеснявам…

Кучето отново излая и тя издаде нетърпелив звук и махна с пръсти.

— Бруно! Стига! — Той изскимтя и се промъкна до нея. — Очаквахме ви утре.

— Да, знам. В десет сутринта.

— Нали ще дойдете?

Кимнах.

— Пристигнах от Лондон днес. Времето беше ясно и понеже чух, че се очаква да вали през следващите дни, реших да се поразходя, да си нахвърлям някои бележки… Мислех, че няма да имате нищо против, а после се натъкнах на убежището… не исках да се пречкам.

Докато й се обяснявах, тя престана да ме слуша.

— Е, така и така сте тук — каза без никакво задоволство. — В такъв случай заповядайте на чай.

Един гаф и една победа

Жълтият салон изглеждаше много по-окаяно, отколкото го помнех. При предишното ми посещение помещението ми се стори уютно, кръпка от живот и светлина насред тъмното каменно тяло. Този път беше различно и може би причината се криеше в смяната на сезоните, в изчезването на летния блясък, в промъкналата се мразовита жилка, предвестник на зимата, понеже ме порази не само промяната на стаята.

Кучето се задъха и се отпусна тежко до прокъсания параван. И то беше остаряло досущ като Пърси Блайд от май насам, досущ като помръкналото помещение. В този миг ми хрумна, че Милдърхърст наистина е нещо различно от истинския свят, място извън обичайните предели на времето и пространството. Че се намира под въздействието на някаква магия: приказен замък, в който времето забавя или ускорява ход по прищявка на някакво неземно същество.

Сафи стоеше права и в профил, привела глава над порцелановия чайник.

— Най-накрая, Пърси — каза тя, мъчейки се да затвори капачето. — Започнах да си мисля, че ще се наложи да организираме търсене. О! — Беше вдигнала очи и ме видя до сестра си. — Здравейте.

— Това е Едит Бърчил — представи ме Пърси делово. — Пристигнала е доста неочаквано. Ще се присъедини към нас за чая.

— Прекрасно — възкликна Сафи и лицето й грейна искрено, без преструвка. — Тъкмо започвам да наливам, само да наместя капачето на мястото му. Ще сложа още една чаша. Каква приятна изненада!

Джунипър беше до прозореца, както и предния път през май, но сега спеше и леко похъркваше, положила глава върху бледо-зелената ръкохватка на плюшеното кресло. Като я видях, нямаше как да не се сетя за дневничето на мама, за очарователната млада жена, която мама толкова бе обичала. Колко тъжно, колко печално, че сега се бе превърнала в това!

— Много се радваме, че дойдохте, госпожице Бърчил — каза Сафи.

— Моля, наричайте ме Еди — за кратко от Едит.

Тя се усмихна доволно.

— Едит. Какво хубаво име. Означава „благословена във война“, нали?

— Не съм сигурна — отговорих извинително.

Пърси се прокашля и Сафи продължи бързо:

— Господинът беше истински професионалист, но… — стрелна тя поглед към Джунипър, — ами… много по-лесно е да разговаряш с жена. Нали така, Пърси?

— Да.

Докато ги гледах една до друга, си дадох сметка, че не съм допускала колко време е минало. При първото си посещение бях забелязала, че близначките са еднакви на ръст, въпреки че заради властния си характер Пърси изглеждаше по-висока. Този път обаче нямаше грешка — Пърси беше по-дребничка от сестра си. Беше и по-крехка и аз неволно си помислих за Джекил и Хайд, за онзи момент, когато добрият доктор се среща със своята по-дребна и по-тъмна същност.

— Заповядайте, седнете — кисело ме покани Пърси. — Хайде всички да седнем и да започваме.

Подчинихме се, Сафи разля чая и проведе доста едностранчив разговор с Пърси за кучето Бруно. Къде го намерила? Как бил? Как изобщо успявал да върви? Така научих, че Бруно не бил добре и те се тревожели за него, много. Говореха приглушено, поглеждаха крадешком към спящата Джунипър и аз си спомних какво бях научила от Пърси — че той бил нейното куче, че гледали Джунипър винаги да има животно, че всеки се нуждае от нещо, което да обича. Изучавах Пърси над ръба на чашата си, просто не се сдържах. Беше остра, но нещо в поведението й беше очарователно. Докато отговаряше кратко на въпросите на Сафи, наблюдавах стиснатите й устни, отпуснатата кожа, дълбоките бръчки, врязали се след дълги години мусене, и се зачудих дали в известен смисъл не говореше за себе си, когато каза, че всеки се нуждае от нещо, което да обича. Дали и на нея някой не й е бил отнет.

Толкова бях потънала в мислите си, че когато Пърси се извърна и погледна право към мен, за миг се притесних, че е прочела мислите ми. Примигнах, към бузите ми се надигна топлина и тогава разбрах, че Сафи се е обърнала към мен, а Пърси е вдигнала поглед едва когато е видяла, че не отговарям.

— Моля? Бях се замислила.

— Попитах как пътувахте от Лондон — повтори Сафи. — Надявам се, добре.

— О, да, благодаря.

— Помня как ходехме в Лондон като малки. Ти помниш ли, Пърси?

Пърси изсумтя тихо и утвърдително.

Лицето на Сафи се оживи от спомена.

— Татко ни водеше всяка година. Първо пътувахме с влак, седяхме в отделно купе с бавачката, а после татко купи даймлера и пътувахме с колата. Пърси предпочиташе да е тук, в замъка, но аз обожавах Лондон. Толкова много неща се случваха, толкова много прекрасни дами и красиви господа, рокли, магазини, паркове. — Тя се усмихна, но някак тъжно, стори ми се. — Винаги съм смятала… — Усмивката й потрепна и тя сведе поглед към чашата си с чай. — Е, сигурно всички млади жени мечтаят за определени неща. Омъжена ли сте, Еди? — Въпросът беше неочакван, накара ме рязко да поема дъх, а Сафи протегна към мен изисканата си ръка. — Извинете, че попитах. Колко неуместно!

— Ни най-малко — казах. — Нямам нищо против. Не, не съм омъжена.

— И аз така си помислих — усмихна ми се тя топло. — Дано нямате нищо против, че любопитствам така, но забелязах, че не носите пръстен. Макар че напоследък младите хора май не носят. Боя се, че не съм в крак. Не излизам често от замъка. — Тя погледна почти недоловимо към Пърси. — Никой от нас не излиза.

Пръстите й потръпнаха и после се отпуснаха на старинния медальон, който висеше на верижка на шията й.

До мен Пърси се размърда на мястото си.

— Сигурна съм, че не се налага госпожица Бърчил да слуша за твоите неволи…

— Разбира се — изчерви се Сафи. — Колко глупаво от моя страна.

— Ни най-малко. — Тя толкова се смути, че аз побързах да я успокоя. Имах чувството, че през по-голямата част от своя дълъг живот е правела, каквото й е казвала Пърси. — Моля ви, разкажете ми.

Пърси със свистене запали клечка кибрит и после цигарата, която стискаше между устните си. Личеше, че Сафи се разкъсва: смесица от боязливост и копнеж се бе изписала по лицето й, докато гледаше близначката си. Разчиташе някакъв подтекст, за който аз бяха сляпа, преценяваше бойно поле, белязано от ударите на предишни сражения. Насочи вниманието си отново към мен едва когато Пърси се изправи и отиде с цигарата си до прозореца, а пътьом запали лампата. — Пърси има право — каза тя тактично и аз разбрах, че е изгубила схватката. — Твърде себелюбиво е от моя страна.

— Ни най-малко…

— Статията, госпожице Бърчил — прекъсна ме Пърси, — как върви?

— Да, разкажете ни как върви, Едит — посъвзе се Сафи. — Какви са плановете ви, докато сте тук? Допускам, че ще искате да започнете с интервюта.

— Всъщност не — отговорих. — Господин Гилбърт е свършил много задълбочена работа и няма да се наложи да ви отнемам много време.

— А, разбирам.

— Вече говорихме за това, Сафи — каза Пърси и аз като че долових нотка на предупреждение в гласа й.

— Разбира се — усмихна ми се Сафи, но в очите й имаше тъга. — Само че понякога човек се сеща за някои работи… по-късно.

— Много ще се радвам да поговорим, ако сте си спомнили нещо, което не сте споменали на господин Гилбърт — казах.

— Няма да се наложи, госпожице Бърчил — каза Пърси и се върна на масата, за да изтръска малко пепел от цигарата си. — Както отбелязахте, господин Гилбърт натрупа солидно досие.

Кимнах, но настойчивостта й ме озадачи. Позицията й, че не се налагат повече интервюта, беше толкова категорична и тя съвсем явно не искаше да разговарям със Сафи насаме, но въпреки това тъкмо Пърси беше отстранила Адам Гилбърт от проекта и бе настояла аз да го заместя. Не бях суетна, нито достатъчно луда, за да си въобразя, че е свързано с писателските ми умения или с прекрасната хармония, установила се помежду ни по време на предишното ми посещение. Тогава защо беше поискала мен? И защо толкова държеше да не разговарям със Сафи? За контрол ли ставаше въпрос? Толкова ли беше свикнала Пърси Блайд да се разпорежда с живота на сестрите си, че не можеше да допусне провеждането дори на един разговор без нея? Или имаше нещо повече? Притесняваше ли се какво иска да ми каже Сафи?

— Най-добре ще е по време на престоя си тук да видите кулата и да добиете представа от самия замък — продължи Пърси. — От начина, по който работеше татко.

— Да, разбира се, това несъмнено е важно — казах. Бях разочарована от себе си, не можех да се отърся от усещането, че и аз се поддавам покорно на властта на Пърси Блайд. — Все пак — чух се да казвам — забелязах някои пропуски.

Кучето изскимтя на пода, а Пърси присви очи.

— Така ли?

— Забелязах, че господин Гилбърт не е интервюирал Джунипър, и си помислих, че бих могла…

— Не.

— Разбирам, че не искате тя да се тревожи. Обещавам…

— Госпожице Бърчил, уверявам ви, че няма никаква полза да разговаряте с Джунипър относно работата на баща ни. Тя дори не беше родена по време на написването на „Човека от калта“.

— Така е, но материалът трябва да бъде за вас трите и аз все още бих искала да…

— Госпожице Бърчил — студено прозвуча гласът на Пърси, — разберете, че сестра ни не е добре. Вече ви казах, че преживя голяма криза като млада, разочарование, от което така и не се възстанови.

— Така е, и на мен и през ум не би ми минало да споменавам Томас пред нея…

Млъкнах, понеже лицето на Пърси пребледня. За пръв път я виждах смутена. Не възнамерявах да споменавам името му и то увисна като дим във въздуха край нас. Тя рязко си взе нова цигара.

— Престоят ви тук — повтори строго, бавно и категорично, в контраст с треперещата в ръката й клечка, — ще бъде най-ползотворен, ако разгледате кулата. За да вникнете в начина, по който работеше баща ни.

Кимнах и в дъното на корема ми се размърда странна тревожна тежест.

— Ако имате и други въпроси, на които ви трябва отговор, ще ги задавате на мен. Не на сестрите ми.

В този момент се намеси Сафи по собствения си неподражаем начин. Главата й беше сведена по време на целия ми разговор с Пърси, но в този момент тя я вирна с благо изражение. Заговори ясно и напълно непресторено:

— Което означава, разбира се, че трябва да разгледа бележниците на татко.

Възможно ли беше цялата стая да се смрази при тези нейни думи? Или само на мен така ми се стори? Никой не беше виждал бележниците на Реймънд Блайд, нито докато е бил още жив, нито през петдесетте години на научни изследвания след смъртта му. Започнаха да витаят митове дали те изобщо съществуват. А сега да бъдат споменати просто ей така, толкова нехайно, да зърна вероятността да ги докосна, да прочета написаното от ръката на този велик човек и да прокарам пръст съвсем лекичко по мислите му, докато още са се оформяли…

— Да — успях да изрека почти шепнешком, — моля ви.

В това време Пърси се беше обърнала да изгледа Сафи и макар да не се надявах да проумея динамиката на случилото се между сегашния момент и онзи отпреди близо девет десетилетия повече, отколкото да разплета трънаците в гората Кардейкър, знаех, че е бил нанесен удар. Жесток удар. Знаех също, че Пърси не иска да виждам тези бележници. Неохотата й само подхрани моето желание, моята нужда да ги взема в ръце и аз притаих дъх, докато близначките продължаваха танца си.

— Хайде, Пърси — подкани я Сафи, примигна и остави усмивката си лекичко да провисне в ъгълчетата, сякаш бе озадачена, сякаш не можеше да разбере защо се налага да подканя Пърси. Стрелна ме съвсем мимолетно с поглед, само колкото да разбера, че сме съюзници. — Покажи й стаята с архива.

Стаята с архива. Разбира се, че ще бъдат там! Беше досущ като сцена от „Човека от калта“: безценните тетрадки на Реймънд Блайд, скрити в стаята с тайните.

Ръцете на Пърси, гръдният й кош, брадичката й — всичко беше сковано. Защо не искаше да видя тези тетрадки? Какво пишеше в тях, от което тя се страхуваше?

— Пърси? — смекчи тона си Сафи, като че ли говореше с дете, което трябва да придума да отговори. — Бележниците още ли са там?

— Така предполагам. Не съм ги местила.

— Ами тогава?

Напрежението между тях беше толкова осезаемо, че аз почти не можех да дишам, докато ги гледах и се надявах. Времето се точеше мъчително, при един полъх на вятъра отвън капаците изтракаха по стъклото. Джунипър се размърда.

— Пърси? — отново се обади Сафи.

— Не днес — отсече накрая Пърси и зарови изпушената си цигара в малкия кристален пепелник. — Вече се стъмва рано. Почти мръкна.

Погледнах през прозореца и установих, че има право. Слънцето се беше спуснало бързо и бе започнал да се процежда хладен нощен въздух.

— Когато дойдете утре, ще ви заведа в стаята с архива. — Очите й се впериха строго в моите. — И, госпожице Бърчил!

— Да?

— Не искам да чувам от вас нито дума повече за Джунипър или за него.

Бележки

[1] Търговски карти, печатани от производителите на цигари е рекламна цел и за да направят пакетите по-твърди. — Б.пр.