Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (19)

Деветнайсета глава
В Патентната служба

Звънецът извести началото на първия учебен час. Лисе, все още в униформата на оркестъра, стоеше заедно с всички музиканти в двора на училището, където обсъждаха странната злополука, която ги бе сполетяла, докато маршируваха в центъра на Осло. Двама от музикантите пострадаха сериозно, дойдоха линейки, а маестро Мадсен остана разтърсен от случката и се опасяваха, че и той ще припадне.

После Лисе тръгна към класната стая, но децата я дърпаха и питаха кога ще могат да си купят пръц-прах за утрешния национален празник. Все пак стигна до чина си точно преди госпожа Струбе да прекрачи прага на класната стая. Учителката отмести очилата си над върха на носа си и погледна единствения празен чин.

— Случайно да знаеш дали Бюле ще отсъства? Да не е болен?

Лисе поклати глава, а госпожа Струбе впи в нея изпитателен поглед:

— Всичко наред ли е, Лисе?

Момичето имаше намерение да отговори отрицателно, но понеже знаеше, че очите на учителката имат способността да проникват през черепите на малките деца и да влизат в мозъците им, където прочитат мислите им, реши да каже истината:

— Бюле е в затвора.

Сред учениците премина тревожен шепот. Госпожа Струбе повдигна едната си вежда толкова високо, че тя се изгуби в косата й.

— Би ли повторила, Лисе?

— Разбира се. Бюле е в затвора. По-точно в Мъртвешката тъмница.

Госпожа Струбе отпусна вежди и ги сключи. На челото й се образува нещо като мустак.

— Лисе, преди винаги казваше истината и можех да ти вярвам. Явно обаче компанията на Бюле ти се отразява.

— Но аз не ви лъжа! — възмутено повиши глас Лисе.

— Глупости — изпуфтя учителката. — Бюле не е в затвора. Хайде, започваме да четем от страница седемнайсет, докъдето стигнахме миналия път.

— В затвора е! — настоя Лисе.

— Не е! — възрази отново госпожа Струбе.

— Напротив!

— Не съм — обади се някой. — Вече не.

Всички се обърнаха към вратата на класната стая. Там стоеше Бюле, мокър до кости, с леко опърлена коса, но иначе същият, какъвто си го знаеха.

— Пак ли се изкъпа в чешмата на двора, Бюле? — ехидно попита госпожа Струбе.

— А, не, само се сдърпах с една средно голяма анаконда в канализационната система. Оправихме работата с няколко взрива.

Из класната стая се разнесе шушукане, изразяващо крайно удивление. Учителката удари по катедрата в типичния си стил и учениците млъкнаха.

— Стига глупости за днес. Сядай си на мястото, Бюле!

Бюле изпълни заповедта, но щом се настани на чина, веднага се наведе към Лисе.

— Получих съобщението ти — прошепна той. — Съжалявам, че не успях да се измъкна по-рано, ама се наложи да изтърпя принудителен престой в храносмилателната система на змия удушвач. Какво е положението?

— Снощи Трюлс и Трюм влязоха в дома на доктор Проктор — прошепна Лисе. — И взеха двата буркана с прах, доколкото видях.

— Видя? И си ги наблюдавала безучастно как крадат?

— Да, за да проверя дали всичко върви по план.

— Какъв план?

— О, измислих един скромен кризисен план. Дребна работа.

 

 

По същото време в Патентната служба на Осло петима мъже, насядали около дълга маса, със сериозни лица изслушваха доклада на господин Тране за фантастичния прах за пръцконавти, който се намираше в буркан, поставен върху масата пред тях.

— И пръцконавтът развива по-висока скорост от състезателни автомобили и космически ракети — обясни господин Тране. — Този прах представлява по-надеждно и по-евтино гориво от един билион барела бензин. Ще изпрати хората на Луната, на Марс, а вероятно и на Меркурий.

Докато той представяше изобретението си, председателят на комисията — мъжът с най-строго изражение от присъстващите — огледа внимателно господин Тране. Този дебелак с крушовидно тяло му се струваше много познат. Напомняше му за едно момче от квартал „Святата ливада“, където бе живял като дете преди повече от трийсет години. На въпросното момче непрекъснато му купуваха все нови и нови домашни любимци, защото животните му или полудяваха, или умираха, или побягваха. Председателят си спомняше смътно един монголски воден плъх и една много симпатична, малка змия от района на река Амазонка. Възможно ли е сега пред него да стои същото момче?

Председателят изчака господин Тране да довърши изложението си, окашля се и подхвана:

— Всичко звучи чудесно, но ние, работещите в Патентната служба, не можем да ви дадем патент върху този така наречен… ъъъ… прах за пръцконавти, който твърдите, че сте изобретили, ако не ни кажете какъв е химичният му състав. Затова в качеството си на председател на комисията на Патентната служба ви питам за трети път: какво съдържа вашето изобретение?

Господин Тране се усмихна угоднически.

— Както вече споменах два пъти, не си спомням. Създадох праха случайно. Просто сипах едно-друго и го бърках на слаб огън. Получи се този прах.

— Хм — недоверчиво изсумтя председателят.

— Хм — съгласиха се четиримата му колеги.

— Трябват ни доказателства — настоя председателят.

— Да, доказателства — включиха се и останалите.

— Какви доказателства? — попита господин Тране и си погледна часовника.

Хората от НАСА пристигаха с полета в два часа от Хюстън и той се надяваше до срещата с тях в три да се е сдобил с документ за патента.

— Експериментални — предложи председателят.

— Точно така! — подкрепиха го останалите. — Патентован експеримент за даване на патент.

Господин Тране се поколеба.

— Държим да ни демонстрирате как действа изобретението ви. Необходимо е да изпиете съвсем малка доза. Колкото да се убедим в достоверността на твърденията ви.

— Да, да, разбира се — отвърна господин Тране, видимо притеснен. — Разбира се, господа.

— Вземете онази защитна каска — посъветва го един от членовете на комисията и посочи закачената на стената каска. — Макар че на последния, който я използва, и това не му помогна.

— Кой я използва последно? — попита стреснат господин Тране.

— Един тип, дето си беше въобразил, че е изобретил барут с нова формула за оръдията в Акеровата крепост — мрачно обясни председателят. — Субстанцията се оказа леснозапалима.

Останалите четирима от комисията поклатиха угрижено глава и се прекръстиха.

Господин Тране си сложи каската, приближи се до масата и предпазливо гребна с върха на чаена лъжичка от буркана с прах. Погълна го, стисна здраво очи и зачака. Чакаше ли, чакаше, но не се случи нищо.

Или поне той не забеляза никаква промяна в себе си.

Чу обаче как петимата мъже започнаха да шепнат разпалено.

— Удивително! — възкликна един.

— Направо невероятно! — включи се друг.

— Това не сме ли го виждали и преди? — обади се трети.

Господин Тране отвори очи и видя как един от членовете на комисията разлиства голяма книга.

— Ето го — посочи мъжът. — Това изобретение е вече патентовано.

Председателят се прокашля и заяви строго:

— Господин Тране, вие сте мошеник, който се опитва да открадне изобретението на доктор Проктор.

Тране зяпна от почуда.

— Нима проклетникът вече е успял да патентова праха за пръцконавти? — изплъзна се неволно от устата му.

— Прах за пръцконавти ли? Нищо подобно. Става дума за едно общо взето непотребно изобретение с названието „Светлозеленият прах на доктор Проктор“. Ами че погледнете се де!

Господин Тране наведе глава и от гърдите му се изтръгна вик, защото целият светеше в зелено и беше прозрачен като ларва.

 

 

В това време Бюле се протегна към чина на Лисе и прошепна удивен:

— Какво си направила, казваш?

— Счупих кухненския прозорец, промъкнах се вътре и залепих нов етикет върху стария буркан със светлозеления прах на доктор Проктор.

— И какво написа на новия етикет?

— „Прах за пръцконавти“ — изхили се доволно Лисе. — „Да се съхранява на места, недостъпни за деца“!

Двамата се наведоха, защото погледът на госпожа Струбе обхождаше стаята и търсеше шепнещите ученици.

— А после? — поинтересува се Бюле.

— После взех всички буркани с прах за пръцконавти и обикновен пръц-прах и ги натъпках в раницата си, но реших все пак да оставя един буркан с обикновен пръц-прах, за да не се усъмнят Трюлс и Трюм.

— А какво направи с останалия прах?

— Скрих го в моя гардероб.

— И видя как двамата близнаци…?

— Да! Наблюдавах ги от прозореца на спалнята ми. Влязоха в къщата на доктор Проктор и взеха двата буркана.

— Къде ли са сега? Днес не ги срещнах в училище, преди да удари звънецът.

— Зная къде са! — възкликна Лисе, напълно забравила да шепне. — Днес, докато марширувахме с оркестъра в центъра на Осло, се случи ужасна злополука. От небето падна…

— Лисе! — прогърмя гласът на госпожа Струбе от катедрата. — Бюле! Какво обсъждате?

Бюле си прочисти гърлото.

— Питаме се каква е причината жени като Лисе и като вас да са много по интелигенти от нас, мъжете. По мое мнение вие трябва да превземете света, да изтребите всички мъже до крак, да замразите семенна течност, за да си осигурите поколение, и да умъртвявате всички момчета още след раждането.

Учителката го погледна напълно слисана.

— Но това е само идея. А понеже съм момче, очевидно тази идея е много глупава. Затова предлагам да забравим за всичко това. Благодаря ви за вниманието, госпожо Струбе. Моля, продължете си мисълта.

Клепачите, дългият нос и устните на учителката потрепнаха. Тя се канеше да каже нещо, но на вратата се почука силно.

— Влез! — извика тя сякаш с облекчение, че са я прекъснали.

Вратата се отвори и на прага застана мъж с чифт тъмни пилотски очила върху късия си дебел нос, осеян с черни пори.

— Добър ден, госпожо Струбе — поздрави той. — Извинете за безпокойството.

— Влезте, господин Мадсен. С какво можем да ви бъдем полезни?

Диригентът пристъпи в класната стая и се изкашля:

— Намирам се в малко затруднение. Или по-точно, в голямо затруднение. Както някои от вас вече знаят, днес сутринта се случи ужасно нещастие в центъра на Осло. От небето изневиделица падна нещо много тежко и твърдо и удари двама от музикантите по главите. В момента лежат в болница с леко мозъчно сътресение. Става дума за Трюлс и Трюм Тране.

В класната стая се надигна шепот. Неколцина ученици промълвиха едва доловимо „ура!“.

Мадсен пак се изкашля.

— Проблемът е, че двамата пострадали няма как да свирят с нас утре по време на празничното шествие. С други думи, търся кой да ги замести, и то веднага. Нужен ми е способен… ъъъ… тромпетист.

Лисе погледна Бюле. Той се взираше в Мадсен с отворена уста.

Диригентът пристъпваше от крак на крак с малко сконфузен вид, но все пак продължи:

— Ако не са ми подали погрешна информация, в този клас има момче, което свири… ъъъ… на тромпет. Момче с… ъъъ… отличен музикален слух. Казва се… ъъъ… Бюле.

Всички се обърнаха към рижия дребосък. В това време той си разглеждаше ноктите с разсеяна, малко надменна физиономия.

— Бюле? — въпросително се обади госпожа Струбе.

— Да?

— Защо не скачаш от радост? Ще имаш възможността да свириш в оркестъра на маестро Мадсен, и то на Седемнайсети, на празника!

Бюле присви едното си око и замислено се вторачи във въздуха.

— Седемнайсети май… седемнайсети май… тази дата ми се струва някак позната… А, да, сетих се! За тогава съм планирал да хапна голяма порция яйчен крем. Записах се да участвам и в надбягване с чували. Освен това получих специална покана да се включа и в голямото надбягване с яйца в Яйчената долина, където ще се боря да защитя титлите си от последните три години. При това в най-тежката категория: твърдо сварени яйца.

Децата избухнаха в смях, но удар по катедрата, доста по-силен от обичайния, ги застави да млъкнат. Бюле обаче изобщо не се съобрази:

— Накратко, точно на тази дата програмата ми е много натоварена и едва ли ще намеря време за изпълнение на тромпет.

Мадсен простена, а лицето му се изкриви от отчаяние.

— Освен ако… — подхвана Бюле.

— Освен ако какво? — Очите на диригента грейнаха. — Само кажи условието си!

— Освен ако не ме помолят изключително мило.

— Добре, моля те много мило! — извика Мадсен.

— Предпочитам да ме умоляват.

— Умолявам те, умолявам те! — проплака Мадсен.

— На колене?

Диригентът падна на колене и започна да го моли, а очилата на госпожа Струбе се свлякоха още половин метър по-надолу заради необичайната гледка.

— Чудесно! — зарадва се Бюле и скочи върху чина. — Ще свиря. Само искам да ми осигурите достатъчно малка униформа.

Децата нададоха въодушевени възгласи. Маестро Мадсен също ликуваше. И макар да не беше видимо за околните, госпожа Струбе също се радваше тайничко. През това време Лисе прошепна няколко думи на Бюле. Той мушна два пръста в устата си и подсвирна силно. Въздушната струя изсвистя на минаване през ключалката. Настъпи гробна тишина.

— Имам съобщение за всички присъстващи — обяви Бюле. — Днес следобед ще продаваме пръц-прах в градината на Лисе. Нали, Лисе?

— Точно така — кимна тя и скочи върху чина. — Смъкваме цената с две крони, защото… ами, защото така ще е по-евтино.

— Нали е много умна? — усмихна се Бюле.

Отново избухна залп от радостни възгласи. Звънецът удари и децата изнесоха на ръце Лисе и Бюле.

Госпожа Струбе и маестро Мадсен останаха в стаята. Изпратиха с поглед учениците, без да спират да клатят глава през смях.

— Ама че тандем са тези двамата! — възкликна Мадсен.

— Така е. Исках да ви питам нещо.

— Какво?

— Какво падна върху Трюлс и Трюм?

— Точно в това се състои голямата мистерия. Ако щете вярвайте, удари ги летящ капак на шахта.