Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (10)

Десета глава
Измамват Бюле. Жулиет Маргарин

На следващия ден из училищния двор плъзна слухът, че е създаден прах, от който пръцкаш ужасно силно. И то без дори да се напъваш. А най-хубавото от всичко беше, че пръцнята нямала мирис. Според мълвата се чувал пукот, по-оглушителен от избухването на тринайсет бомбички, три изстрела и взрива на половин шашка динамит. Прахът струвал по-малко от бутилка лимонада. Освен това бил напълно безвреден и не попадал под забрана. Накратко, на децата в училище всичко това им звучеше прекалено хубаво, за да е истината.

Нямаха обаче представа как да се сдобият с тайнственото вещество. Знаеха единствено, че Лисе и Бюле — новото дребничко момче с рижа коса — са наясно къде се продава прахът.

Но Лисе и Бюле мълчаха.

През междучасията съучениците им ги подпитваха, но Лисе само се усмихваше лукаво, а Бюле подхвърляше небрежно:

— Как мислите, какво ли ще е времето утре?

Или:

— Днес на обяд май ще ядем спагети с доматен сос.

В голямото междучасие Трюлс и Трюм се приближиха до Бюле и Лисе, застанали до чешмата.

— Е, дребосъци — заплашително ги изгледа Трюлс. — Какви са тези слухове за новия прах? Я изплюйте камъчето.

Бюле вдигна глава и ги изгледа, като заслони очи с ръка:

— Изумително! Пред мен стоят два екземпляра от вида идиотус колосалус. Интересно.

— Как ни нарече? — попита Трюлс и направи крачка към него.

Лисе инстинктивно отстъпи назад, но Бюле не помръдна.

— Идиотус колосалус — отвърна с усмивка той. — Динозавър, живял през седемнайсети век. Изключително силен и огромен по размери. На ваше място не бих се засегнал от такова сравнение.

— Така ли? — Трюлс присви едното си око и заприлича на едноок трол. — И колко силен е бил този динозавър?

— Невъобразимо силен. Идиотус колосалус притежавал тонове мускули и затова се смята за вида с най-малък мозък в сравнение с теглото на цялото му тяло.

— Ей! — извика Трюм на брат си. — Джуджето каза „малък мозък“!

— Ей, ти! — Трюлс сграбчи Бюле за яката. — Каза „малък мозък“!

— Слушайте ме внимателно — въздъхна Бюле. — Идиотус колосалус всъщност притежавал мозък, три пъти по-голям от вашите мозъци, взети заедно. Обаче теглото на мозъка му е малко, като се има предвид, че мускулите му са осемдесет тона. Разбирате ли? Въпрос на елементарно изчисление.

Близнаците се спогледаха колебливо.

— Стига с тези приказки за мозъци — сопна се Трюлс и пусна яката на Бюле. — Казвай къде е прахът, дребосък такъв!

Бюле се огледа предпазливо.

— Добре — прошепна той. — Понеже сме почти съседи, ще ви издам една тайна.

Трюлс и Трюм се приближиха, за да чуят тайната.

— Утре тук, до чешмата, двамата с Лисе ще дадем на всички деца от училище нужните сведения за праха. Обаче само вие знаете за това. Ясно? Не споменавайте на никого.

— Няма, честен кръст — кимна Трюм.

Трюлс гледаше изпитателно Бюле. Имаше нещо гнило в цялата тази работа. Само дето не можеше да прецени какво. За късмет звънецът би и сложи край на чуденето му.

 

 

Цял следобед Лисе, Бюле и доктор Проктор планираха стратегията си. До здрач в дома на учения кипеше трескава подготовка. Нарисуваха плакат и решиха да го окачат на портата, та децата да разберат къде ще се продава прахът; изнесоха тезгях с каса за парите и дребни за ресто и забъркаха пръц-праха. В малки пликчета сипаха по цяла супена лъжица от буркана с обикновения пръц-прах на доктор Проктор и решиха да ги продават по три крони едното. Макар че Лисе и Бюле не искаха да се възползват от печалбата, доктор Проктор настоя да си поделят приходите по равно.

— Само внимавайте да не объркате буркана и да сипете в пликчетата от праха за пръцконавти — предупреди ги той с лека усмивка.

— Няма — увери го Бюле.

Той се нагърби със задачата да отсипе в три различни плика по една чаена лъжичка от праха със специален химичен състав за пръцконавти. Оставаше само да залепят пощенски марки на пликовете, понеже Лисе вече ги надписа: „За НАСА, Съединени американски щати. Да се съхранява на места, недостъпни за деца“.

Виждаха как лястовиците летят стремглаво, за да си намерят насекоми за вечеря, преди да се мръкне.

— Какво смятате да правите с парите, които ще спечелим? — попита Лисе.

— Ще си купя униформа, за да свиря в училищния оркестър — отвърна Бюле.

— А аз ще си купя мотоциклет с кош и ще отида в Париж — отговори доктор Проктор. — Ами ти, Лисе?

— Аз ще си купя самолетен билет за Сарпсборг и ще погостувам на Ана. Ако спечелим достатъчно пари, разбира се.

Ученият се разсмя.

— В противен случай ще ти дам моята третина. Пътуването ми до Париж може да почака.

— И аз ще ти дам моя дял — обеща Бюле. — Ще помоля мама да ми ушие униформата.

— Благодаря — усмихна се Лисе.

От щастие бузите й пламнаха. Не само се радваше на възможността да посети Ана, но я трогна и постъпката на доктор Проктор и Бюле. Явно много я харесваха. На Лисе, подобно на повечето хора, винаги й правеше удоволствие, спечелеше ли симпатията на хората, ала особено приятно й стана, когато усети колко я харесват Бюле и доктор Проктор.

— Какво ще правите в Париж? — поинтересува се Бюле, докато внимателно сипваше от праха в едно пликче. Залепи го с тиксо.

— О, това е дълга история — отвърна доктор Проктор и в погледа му се появи нещо отнесено. — Много, много дълга история.

— Свързана ли е със снимката в мазето? — полюбопитства Лисе. — На нея сте с момиче на мотоциклет пред Айфеловата кула.

— Да, Лисе.

— Разкажете де.

— Няма почти нищо за разказване. Там се влюбих в момиче на име Жулиет. Искахме да се оженим.

— Кажете нещо повече — прошепна нетърпеливо Лисе. — Доктор Проктор, моля ви!

— Боя се да не ви отегча с тази стара история.

Ала Лисе продължи да настоява и доктор Проктор отстъпи. Ето какво им разказа:

— Преди много, много години следвах химия в Париж и срещнах Жулиет Маргарин. Тя също учеше химия и още при първата ни среща пламна искра: бум! Жулиет беше дребна красавица с кафяви очи, а аз бях… е, поне бях млад. Сигурно съм притежавал и известно обаяние, защото двамата се влюбихме един в друг. Станахме неразделни като две атомни частици с противоположен заряд.

— Какво?

— Извинете ме. Като магнит и врата на хладилник.

— А, ясно.

— Двамата с Жулиет решихме да се оженим, след като завършим. Но имаше сериозна трудност. Баща й, граф Маргарин, беше влиятелен богаташ и член на ректорския съвет на университета, а плановете му за бъдещето на дъщеря му не включваха брак с беден като просяк норвежец без капка синя кръв във вените. Един ден Жулиет отиде да обясни на баща си, че нищо не е в състояние да я спре да осъществи намерението си. Не се върна. Обадих се по телефона, но ми съобщиха, че е болна и не може да разговаря с никого. Още по-малко с мен. На следващия ден получих писмо от ръководството на университета. Пишеше, че ме изключват заради инцидент по време на опит, който проведох. Ставаше въпрос за една дреболия. Докато работех със смес, съдържаща нитроглицерин, по невнимание я раздрусах доста силно, тя избухна и… е, причини известни щети. Но такива инциденти ставаха непрекъснато в лабораториите. Освен това се беше случило преди няколко месеца и затова силно се изненадах. През нощта ме събуди телефонен звън. Обади се Жулиет. Прошепна ми, че ме обича и ще ме чака. После веднага затвори. Едва няколко дни по-късно, когато полицията ме отведе, се досетих кой стои зад всичко това. Полицаите ми връчиха забрана за пребиваване във Франция, защото вече не бях студент, а нямах и работа. Закараха ме на летището, качиха ме на първия самолет за Норвегия и ме предупредиха да не се връщам в страната им, докато не се сдобия с богатство, благородническа титла или световна слава. Понеже нито ме бива да печеля пари, нито имам синя кръв, реших да се прочуя като изобретател. Не е никак лесно, защото на света вече има безброй изобретения, но оттогава се трудя ден и нощ, за да изобретя нещо напълно ново. Само така ще мога да се върна в Париж при моята Жулиет.

— О, колко романтично! — възкликна Лисе, след като изслуша разказа на учения.

— Слушайте, доктор Проктор. Вашият пръц-прах ще ви спечели световна известност. Сто процента съм сигурен — окуражи го Бюле.

— Ще видим — уклончиво отвърна ученият.

В този момент за пръв път тази година чуха как свири щурец. До лятото не оставаше много. Засега обаче беше все още пролет. Вдигнаха очи към бледата, почти прозрачна луна, надвиснала над крушовото дърво.