Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (6)

Четвърта глава

Принцесата беше се отпуснала на дивана от синя коприна с подпухнали, натежали клепачи. Почти не вдигна глава, когато главният й евнух и еничарят влязоха в стаята. Отпъди с леко махване на ръка евнуха, който мълчаливо и автоматично изчезна зад вратата.

Този път Постивич забеляза, че в тъмнокестенявите къдрици на косата на принцесата се прокрадват и няколко посребрени кичура. Лицето й беше сухо като пергамент. Като знаеше колко много османските турци ненавиждат белите коси — дотолкова, че дори султаните воини боядисваха брадите си, — за Иван Постивич не бе трудно да се досети, че султане не бе напускала покоите си дни наред.

— Назип — изрече тя. Гласът й беше не по-силен от шепот. — Искам максимално уединение! Увери се, че никой отникъде не ни подслушва! — А на еничаря направи знак с ръка и допълни: — Седни.

Иван Постивич огледа прекрасните шарки на египетските рогозки, които изпълваха цялата стая, и промърмори:

— Ако принцесата няма нищо против, предпочитам да остана прав.

— Сестрата на султана ти заповядва да седнеш! — скастри го Есма Султан с неочакван прилив на сила. — Страховитите ти размери ме отвращават.

След тези думи тя се закашля и кашля дотогава, докато не започна да плюе в ленената си носна кърпичка. Прислужницата й се втурна към нея с чаша ментов чай върху абаносов поднос. Докато се привеждаше към господарката, робинята извърна леко глава към войника и с поглед му се примоли да седне.

Така Иван се отпусна върху хубавата рогозка и се настани с кръстосани крака пред едва поемащата си дъх принцеса. Замоли се тя да се задави със собствената си слюнка и да умре на място. Това би било най-справедливото възмездие за османската кучка. Искаше да види костите й на дъното на морето, оглозгани до бяло от рибите в Босфора.

— Повече никога не злоупотребявай с търпението ми, еничарю! — предупреди го накрая Есма Султан.

За миг той си позволи да й върне хладния поглед, но после побърза да сведе очи към пода. Имаше чувството, че в деликатните извивки на рогозката долавя тайната сладост на древните фараони. Ала днес Египет също се бе превърнал в част от огромната Османска империя и жителите му бяха поданици на династичната линия на султаните.

Водата вече изпълни всички шадравани и започна да прелива към най-долните им нива. Точно когато водата достигна до ръба на горното ниво и се насочи към долното със силен плясък, принцесата заговори. Но думите й бяха доловими само за острия слух на еничаря и за никого другиго, който може би подслушваше от сенките.

— Вече повече от седмица съм болна — започна Есма Султан. — Имам усещането, че някой ме наблюдава. Един или може би много хора — погледна към еничаря, но той все така съзерцаваше египетската рогозка под себе си. — Долавям силна воня, много по-отвратителна от всичко, което някой може да си представи — добави и след кратко колебание допълни: — Смрад на гниеща плът — извърна леко глава и погледна през рамо, като че ли очакваше да види там някой друг. — Сънувам легиони мъже с мъртви очи, втренчени в моя дворец от водите отдолу, но върху очите им лежи облакът на смъртта. От гърбовете им излизат криле на ангели, но плътта им е твърде изгнила, за да се вдигне от водите, и красивите криле се откъсват от раменете им и политат сами, оставяйки труповете да бъдат почистени от ефективните щипки на раците.

Иван Постивич извърна отвратено глава. В съзнанието му веднага бяха изплували мъжете, които бе удавял в чували, мъжете, които бе превърнал в храна за създанията на морското дъно.

— Очевидно сънищата ми не са ви никак приятни, чорбаджи — изрече тя, пое една влажна кърпа, напоена с вода от леденостудената цистерна, от прислужницата, която бе повикала само с едно движение на ръката, но със следващото бе прогонила надалече.

— Не е моя работа да съдя мислите на една османска принцеса — отговори еничарят. — Казвате, че сте болна. Очевидно треската е тази, която ви носи подобни кошмари.

— Но те идват без треска, понякога дори без сън! Накрая при мен идва дори личният лекар на брат ми, за да проучи симптомите ми — рече тя, замълча и след малко продължи: — Той лекува всички европейски посланици и целия имперски двор в Топкапъ. Моят ангелски брат го е признал за абсолютен експерт в сферата на медицината.

— И какво каза докторът? — осмели се да попита еничарят.

— Даде ми странен съвет. Убеден е, че онова, което боледува, е духът ми — прошепна принцесата, разтривайки бавно слепоочията си. — Интересното е, че дори най-ерудираният сред гърците продължава да се придържа към езическите си вярвания. Каза ми още, че ако той имаше същите симптоми, щял да отиде при свещеник.

„Свещеник ли?! — помисли си Иван Постивич. — Ти, която убиваше всяка нощ християнските си любовници, да се изповядваш пред свещеник от Светата православна църква?!“ Очевидно не бе чул правилно заради силно шуртящата вода в шадраваните.

— Но аз му казах, че повече няма да търпя неверническите му брътвежи — побърза да допълни принцесата. — И все пак, тъй като този лекар е прочут в цялата империя с уменията си да изцелява, реших да послушам съвета му, само че… по мой начин.

— Ако ми позволите да попитам, султане, за какъв начин говорите?

— Искам ти да бъдеш свидетел на моя разказ, ти да изслушаш моите спомени.

Тук Иван Постивич не успя да се сдържи — вдигна глава и се втренчи в нея. Безочието му говореше повече от хиляди думи. Ококорените му очи излъчваха изумление и гняв.

— Но защо аз? — извика той и положи ръка върху гърдите си, за да подскаже своята незначителност. — Аз съм само страж на ваше височество, а не свят човек! Аз съм войник, мъж на битките, конете и ятагана! Не можете ли да говорите с прислугата си? Например с главния евнух Шафран, който ви служи вярно и денем, и нощем? Или с онази доверена слугиня, която кърши ръце от тревога за здравето ви? — добави, кимвайки по посока на червенокосата жена в дъното на залата. — В тях със сигурност ще намерите много повече състрадание и готовност да ви изслушат, отколкото в мен!

— Не мога. Това са разкази, които те няма да разберат. Нуждая се от някого, който може да… да ме съди! От непознат, който може да ме чуе, но дори и да иска, не би могъл да излъже нито себе си, нито мен. Ти, Ахмед Кадир, не ме харесваш. Знам го много добре. А всички, които ме обкръжават, могат само да раболепничат пред мен. Да, те ще изслушат разказа ми, но веднага ще ме обявят за невинна, защото не могат да си представят нищо друго. И аз ще умра заради измамата им, защото те нито ще чуят, нито ще разпознаят истината! — Тук тя направи кратка пауза, пое си дъх, погледна го в очите и продължи: — А ти, еничарю, си се научил да ме мразиш заради работата, която те карам да вършиш. Някой ден ще трябва да отговарям пред Аллах заради делата си. Дотогава обаче ти си ми напълно достатъчен, особено след като съчетаваш старите си езически вярвания и нашата истинска вяра на исляма. И може би, ако поговоря пред теб, ифритите^[1], които ме преследват, най-сетне ще ме оставят на мира!

Иван Постивич извърна глава към шадравана и се заслуша в ритмичния плясък на водата. Накрая изрече:

— Но вие забравяте, султане, че аз също имам кръв по ръцете си — петна, които цялата вода на Черно море не би могла да измие! Как бих могъл да бъда ваш изповедник, когато съм извършил убийствата на толкова невинни мъже? Нали смъртта ги е стигнала именно чрез моята ръка?!

— Точно затова трябва да ме изслушаш. Аллах вижда всичко. Самият ти си видял само най-лошото — мъже, потъващи към дъното на Босфора. Но нямаш никаква представа за моя живот. Сигурно не знаеш, но някога аз бях съвсем невинно дете.

— Ще ви изслушам — съгласи се еничарят. — Но Аллах ми е свидетел, накрая вие ще ме убиете заради омразата, която изпитвам към вас!

— Няма да позволя и косъм да падне от главата ги, еничарю Кадир! Дотогава, докато си мой страж, ще се намираш под личната ми защита! Независимо от онова, което ще отсъдиш, животът ти е неприкосновен. Поне това мога да ти обещая. Моля те само да ме изслушаш — ако желаеш, не коментирай — каза принцесата и добави: — Но ако не се съгласиш, ще говоря с брат ми, който ми угажда повече, отколкото на всичките си съпруги, и той ще заповяда да забият главата ти на кол върху стената на моята градина заради нахалството ти. Ако се съгласиш обаче и ме изслушаш със сърцето и душата си, ще ти даря свобода и ще можеш да се върнеш в еничарския корпус и към битките, за които толкова жадуваш!

Той я изгледа. Тя се усмихна безжизнено и поясни:

— Да, имам си шпиони. Имам ги даже сред рибарите, проститутките и продавачите на печени кестени. Дори среднощната мантия не би могла да скрие обиколките ти — познат си като „Воина куче“, който нахлува в кварталите около Галата, жадуващ за битки. Паша ефенди те е преценил добре — и ти ще се върнеш към живота си на войник за Османската империя, ако ми подариш няколко нощи, за да изслушаш историята ми. Не знаеш нищо за мен, нищичко за живота ми. А за да ме разбереш, ще трябва да го узнаеш.

Иван Постивич не би могъл да си представи нищо по-отблъскващо от спомените на принцесата, но да й откаже би било равносилно на самоубийство. Затова в отговор той само кимна и стисна челюст.

* * *

— Когато затворя очи, виждам кръв. Червена. Ален поток. Турска кръв. Виждам прескъпия си братовчед — султан Селим, заклан от ръцете на еничари като теб. Устата му е зейнала, върхът на езика му стърчи от ъгълчето на устата му и изсъхва като пергамент. Лицето му е покрито с пръст и листа, лепне от кръв и аз знам, че еничарите ще се върнат за главата му, за да я набучат на кол. Но сега те нахлуват в двореца Топкапъ за най-малкия ми брат — Махмуд. Знам, че за всичко това е виновен другият ми полубрат — Мустафа, или по-точно майка му Айше, която жадува за власт. Стоя над обезобразеното тяло на Селим и изтривам пръстта и листата от устата му. Опитвам се да върна езика обратно зад зъбите му, защото това не е изражение, подобаващо за един султан на Османската империя. Но езикът не се подчинява и пак се измъква навън като на куче, едва поемащо си дъх.

Аз съм наясно, че бунтовниците еничари и полубрат ми Мустафа няма да ме закачат. Една османска принцеса, която едва е минала пубертета, не е никаква заплаха за властта, а само предмет за показване. Поради рожденото си право аз съм недосегаема. А те търсят само роднини от мъжки пол. Мустафа със сигурност ще удави повечето от съпругите и наложниците на Селим, за да изтрие веднъж завинаги семето му от техните утроби. А как един ден ще се изправи лице в лице с мен и останалите жени от харема е нещо, което засега умът ми не е в състояние да побере.

Те убиха моя братовчед! Той беше най-милият от султаните, предпочиташе музиката и поезията пред войните. И именно тези негови заложби го направиха толкова уязвим! Слухове по този въпрос се носеха в харема и ние отдавна долавяхме броженията. Ние може и да не разполагаме със свобода, но си имаме очи и уши навсякъде. Както и шпиони. Знаехме, че еничарите са бесни на султан Селим, защото той търси вдъхновение и познания от армиите на Запада. Знаехме също така, че трябва да се страхуваме от скритата власт и унищожителната природа на войниците.

Тук Постивич я погледна в очите, но неговите дори не примигнаха, за да разкрият по някакъв начин чувствата му.

— И знаехме, че Мустафа ще се залови именно за този гняв на диваците, за да подкладе бунт. Знаехме също така, че това всъщност няма да бъде точно той — защото в основата на заговора беше не глуповатият Мустафа, а майка му Айше, която от години си мечтаеше да стане валиде султан^[2], след като синът й се възкачи на трона.

В деня, когато във вътрешния двор на двореца се събраха петдесет хиляди еничари, строиха се и останаха неподвижни като статуи по местата си часове наред, аз се скрих и започнах да ги наблюдавам. Когато слънцето се скри, мълчанието им се превърна в гняв и те се върнаха по казармите си, твърдо решени на мъст. Братовчед ми Селим отказа да чуе тропота на метежа, когато еничарите сритаха медните си казани с пилаф и започнаха да удрят по тях с пръчки. Но жените от неговия харем знаеха какво предстои. Знаеха също така, че съдбата им е обвързана със съдбата на султана. Коленете им се бяха изтъркали от молитви към Аллах, гласовете им прегракнаха по цели нощи да просят помощ от небесата. А когато клането настъпи и смъртта наистина дойде, само аз имах сили да докосна тялото на султана. Жените от неговия харем плачеха и трепереха от страх пред джиновете на смъртта, затова не смееха да доближат трупа му. Вместо това се скупчиха в дълбините на сарая, ужасени от смъртта, която, колкото и да искаха, нямаше как да избегнат.

Но аз си знаех, че ще оцелея. Бях виждала достатъчно варварски актове и знаех, че ще оцелея след всичките, нищо че другите ще страдат и ще умрат. Все пак аз бях османска принцеса. Любимият ми цвят е турскосиньо — наситеният цвят на небето, цветът на свободата. Младите ми очи търсеха свят отвъд портите на Топкапъ сарай, бузите ми се сплескваха срещу дупките на решетката на харема от нетърпение да видя късче небе отвъд нашия мъничък свят. Това парче от небето бе за мен като скъпоценен камък, но в мига, в който започнах да искам този камък, майка ми или нашият евнух се стараеха да затварят капака на кутията за бижута под носа ми.

„Есма Султан, трябва да се облечеш за урока си по музика!“ Все още виждам майка ми как отправя към евнуха Нарцис изпепеляващ поглед, докато се насочва към вътрешността на харема. Въпреки решетката, която блокираше изхода, аз все пак се бях доближила твърде много до външния свят. „Веднага се връщай тук! Може да те види някой мъж, докато минава през двора на път за аудиенция при султана! Ще избухне голям скандал!“ Тогава живеех, разбира се, заедно с майка ми, чиято сянка стигаше толкова надалече, колкото и сянката на най-високия чинар в двора. Още от рождението си бях имала честта да бъда султане — дъщеря на султана, и с излизането си от утробата на майка ми аз автоматично я надскачах по ранг, — защото във вените ми течеше турска кръв. И тя така и не ми прости това. Ако бях син, щях да я доближа повече до трона с вероятността някой ден да стане царицата майка или валиде. Но се оказа, че всички й родилни мъки са били за нищо — защото съм се родила момиче. Някои майки считаха дъщерите си за благословия, защото така за тях съществуваше много по-малка вероятност да бъдат убити в битката за трона. А моята майка ме считаше за същинска обида за статуса й.

Тогава смятах, че уроците по музика са част от отмъщението й. С цигулката така и не успяхме да се спогодим — проклинах я, смятайки я за дяволско изобретение на Запада, което ни е натрапено от неверниците. Пръстите ми бяха тромави, струните режеха меките ми пръсти и ги разкървавяваха. И въпреки това — за огромно разочарование на маестрото — ме насилваха да вземам уроци по цигулка, защото всеки член на имперското семейство трябвало да свири на някакъв инструмент.

„Но защо трябва да си мъча ръцете с този проклет инструмент?! — извиках веднъж. — Та аз дори не съм музикална! Това го призна дори баща ми, когато ме чу!“ „Имаш късмет, че баща ти предпочете да забележи смешното в изпълнението ти, а не срама, който му носиш! — сряза ме майка ми. — И ако пак се изложиш пред него с цигулката, бъди сигурна, че той ще определи дъщеря си като позор за двореца и името му!“ С тези думи майка ми отхвърли презрително назад дългата си кестенява коса — същата коса, с която бе омагьосала султана. Моята коса бе доста по-тъмна от нейната, макар и не без червеникавите й отблясъци. Макар вече да остаряваше — наближаваше трийсет, — майка ми си оставаше красива като богиня. Султанът продължаваше да я вика в покоите си, въпреки че имаше още двеста жени. А аз продължих да бъда разочарование за нея. „Ти не ставаш нито за музика, нито за женски занимания. Баща ти ще се погрижи да те омъжи за някой стар и глух паша, който да не може нито да чуе мъчителната ти музика, нито да види жалкото ти подобие на бродерия!“ Непрекъснато ми се подиграваше, сякаш не бях нейна дъщеря. „Другите съпруги и наложници ти се присмиват“ — повтаряше. „Нека. Не ме интересува какво мислят“ — казвах аз. „Не, дъще моя, не си познала! Когато се смеят на теб, те се подиграват на мен! Ти си мое творение, бродерия на моята ръка! Няма да ти позволя да ме предадеш!“ И с тези думи ме отпращаше обратно в дълбините на харема, към нашия апартамент, където аз трябваше да се преоблека в дрехите си за урока — с дългата роба и с яшмака, прозрачния воал за лице.

Нарцис ме придружаваше до музикалната стая и оставаше там, докато свирех. Аз свалях яшмака си, а учителят ми се покланяше. После маестрото оправяше позицията на пръстите ми и брадичката ми под зоркия поглед на евнуха. „Трябва да почувстваш музиката, султане! — казваше. — Тя е в нашите турски души. Брат ти, принц Махмуд, свири толкова великолепно, че птиците се скупчват да го слушат. Не трябва да се отнасяш към инструмента като към обикновено парче дърво. Той също си има душа, която умелата ръка на цигуларя трябва да докосне.“ И беше прав, разбира се. Мисля си, че сега, макар и след толкова години, трябва отново да опитам. Като че ли вече разбирам по-добре какво е искал да ми каже, отколкото някога, когато изпитвах скрита наслада от болката, която му причинявах, като наблюдавах как гърчещото му се от ужас лице се опитва да търпи моите неизменно фалшиви ноти.

Мисля, че донякъде схващах какво има предвид той под „душа“. Или поне се досетих, когато чух как брат ми свири в харема. Музиката му изпълваше коридорите с някакво небесно сияние. Може би, защото бе видял как майка му Накшидил умира от разбито сърце. Вече имаше нова майка — някаква чужденка, говореща френски, която бе получила същото име като истинската му майка. Сега за него се грижеше тя и правеше всичко по силите си той да схване страстта на музиката. Тя идваше и на моите уроци и не пропускаше да ме поощри, нищо, че бях голямо разочарование.

Една вечер, след поредния концерт в харема, малкият ми брат ме завари да се цупя на една възглавница в ъгъла на голямата зала. Приседна до мен под зорките погледи на майка ми и на Накшидил и повдигна брадичката ми: „Есма, защо си толкова тъжна тази вечер? Не ти ли хареса музиката? Аз свирех на цигулката специално за теб — мислех си, че ще разпознаеш гласа ми сред нотите!“ Аз се усмихнах и докоснах ръката му, която бе положена нежно на бузата ми. Той беше с няколко години по-малък от мен и ме обичаше като богиня. „Скъпи ми братко — отвърнах, — стори ми се, че чух шепота ти в музиката. Но сладките звуци само ме натъжиха повече. Давам си сметка, че никога няма да мога да свиря на цигулка като теб. Ти галиш струните, сякаш са…“ Тук се изчервих и спрях. Махмуд вдигна очи към любимата си мащеха, която веднага се втурна към нас. „Изчервяването ти води майките ни, за да ни разделят — въздъхна той, макар да бях сигурна, че бе много поласкан заради цвета, който бе извикал по лицето ми. — Ти ни лиши от още няколко минути заедно, но с радост ги заменям, за да видя как кръвта багри лицето ти!“

Вдигнах шокирана очи — не можех да повярвам, че той се осмели да ги изрече под покрива на двореца. Все още му се позволяваше да играе със сестрите и братовчедките си само защото го смятаха за невинно дете. Но ето че той вече се сдобиваше със страстите на мъж и бе решил да ги упражнява върху мен. Вероятно затова и той, подобно на братовчед ми Селим, бе затворен в клетката за принцове и освобождаван само за големи дворцови церемонии. „Помни, Есма, че ние сме само наполовина брат и сестра!“

Когато се изправи, за да посрещне неговата и моята майка, усетих топлия му дъх, докато въздъхваше. Аз бързо възвърнах самообладанието си и заговорих с фаворитката Накшидил така, както се очаква от една принцеса. Знаех, че тя всеки ден се буди с надеждата някой ден да види сина си като султан на трона на империята.

— Значи брат ви е бил влюбен във вас още от дете, така ли? — обади се най-сетне Иван Постивич. — Затова ли сега ви угажда така?

— Влюбен ли? — разсмя се принцесата и покри очи с бледата си ръка, потъвайки в спомени. — Но какво е любовта, еничарю? Такава невежа дума, толкова глупава страст! Никой в имперския харем не може да си позволи лукса на романтичната любов, а какво остава един принц и една принцеса, които имат общ баща! Важното е обаче, че брат ми се грижеше за мен и разбираше настроенията и амбициите ми така, както аз разбирах неговите. Същото беше и с братовчеда Селим, който беше по-голям и първи седна на трона, макар в редица отношения той да бе много по-нежен и състрадателен. Но когато един принц стане султан, той трябва да забрави всички човешки емоции. Иначе — нали знаеш какво казват? Иначе „османският принц губи главата си под падащите листа на лимона“.

Есма Султан се прозина широко и покри ръка с деликатната си бяла ръка, обсипана с мрежичка от сини вени. Изправи се, приближи се до прозорците и забеляза, че изпод кепенците нахлуват първите лъчи на зората. Отвори тежките дървени капаци на единия от тях и мястото, на което стоеше, беше залято от ярък сноп светлина. Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Защо се усмихвате, султане?

— Усмихвам се, защото единственото, което надушвам в утринния вятър, е вкусът на сол и миризмата на окъпания в роса жасмин от моята градина. Говоренето с теб успя временно да лиши от сила ифритите и джиновете, които излизат от водите и ме преследват. Мисля, че вече съм в състояние да се отпусна и да поспя — до настъпването на вечерта.

Иван Постивич сви рамене и се загледа в грубите си, изпъстрени с белези ръце. Не можеше да разбере как неговото присъствие би могло да държи на разстояние душите на убитите. Принцесата сбърчи чело, загледа се в Босфора и промърмори:

— Чудя се дали езическите ритуали на християнството не притежават някои суеверия, които биха могли да се окажат полезни за правоверните. Може би старият доктор е бил прав да ми предпише подобен цяр.

— Аз не съм свещеник, Есма Султан.

Тя се обърна към еничаря, повдигна брадичка и отсече:

— Мисля, че за днес е достатъчно. Ще ти позволя да се върнеш в казармите на двореца. Ще бъдеш освободен от обичайните си задължения. Искам да идваш при мен всяка вечер, точно в полунощ, за да ми правиш компания в най-мрачните часове, когато смрадта е задушаваща. През деня аз ще спя. Ще инструктирам Шафран да се постарае моят график да съвпадне с твоя.

Великанът се изправи. Но погледът му беше прикован не върху султане, а към далечния край на стаята.

— Преди да си тръгна, ваше височество, ви моля да ми окажете честта да задоволите любопитството ми.

Очите й се свиха и той забеляза потрепването на мускулчетата около бледите й устни.

— Говори, еничарю! Но гледай да не ме изтощиш с въпросите си!

Той се насочи към източната стена на стаята, вдигна ръка към една картина с коне и ездачи на златист фон и попита:

— Ето това! Бихте ли ми разказали, моля, за тази картина?

Лицето на принцесата се отпусна и тя се усмихна. И сякаш изведнъж се подмлади.

— Тази картина някога висеше в покоите на баща ми в Топкапъ сарай — започна и се насочи към госта си с копринените си пантофки. — Той ми я подари за единайсетия ми рожден ден при едно условие — че преди смъртта си ще я върна обратно в Топкапъ, тъй като тя е наследство на Османската империя. И изобразява точно това, което си мислиш, еничарю — игра на поло.

Великанът кимна, без да откъсва очи от произведението. По едно време отбеляза:

— Господарят на конете ми е казвал за рисунки като тази, но никога не бях допускал, че ще имам щастието да видя такава с очите си.

Есма Султан наклони глава и го загледа с интерес.

— Да, картината е действително интересна. Забелязваш ли нещо необичайно в играчите на поло?

— Ами, мисля, че не държат юздите достатъчно здраво. Излъчват младост и нежност, но и абсолютна увереност в силите си. Онези голобрадите трябва да са еничари.

Есма Султан се разсмя звучно и възкликна:

— О, еничарю невеж, половината от тях са жени!

Иван Постивич ококори очи и погледът му зашари ту към принцесата, ту към картината. Накрая извика:

— Жени на игрището за поло?!

— Да, естествено — кимна султане. — Любовта към конете е в кръвта ни, носи се от всички турци. Не ме гледай толкова изумено, това показва, че не познаваш добре историята ни! Носиш срам за нашите учители в Топкапъ, които са те обучавали! Позволи ми да ти припомня, че преди Пророка турските жени са били прославени по целия свят с уменията си да отглеждат, обучават и яздят коне, което е съхранено в легендите и в произведенията на изкуството. Тази творба тук е дело на персийски майстор, който е нарисувал харема на султана по време на игра на поло. Смята се, че това са принцеса Ширин и нейните придворни дами.

— Великолепна е! — отбеляза със светнали очи Иван Постивич.

— Така е. Бих казала дори, че е съкровище — кимна принцесата. После се загледа отново в него и допълни: — Вероятно най-голямото съкровище в моя дворец. Интересно, че забеляза точно нея въпреки далеч по-крещящите предмети в тази стая.

И обгърна с жест на ръката си изящните китайски вази и финия английски порцелан, инкрустираните със скъпоценни камъни кутийки за емфие, сабите от чисто злато, кутийките от слонова кост, инкрустираните маски и златния плювалник, който тя държеше тук за специални посетители.

— Заради конете — отговори еничарят, като обърна гръб на картината. — Това е нещото, което познавам най-добре.

Тя кимна и отбеляза:

— Достатъчно е да познаваш добре и едно нещо.

След това вдигна малко златно звънче и звънна с него. Вратите на стаята се разтвориха моментално и на прага се появи главният евнух, който изтри съня от очите си и изпъна туниката си, за да се поклони на своята господарка.

— Ескортирай еничаря до казармите, Шафран. Но се погрижи първо да му дадат закуска в градините, а след това го освободи от всички задължения, за да може да се яви обратно тук петнайсет минути преди полунощ!

— Да, султане моя.

— И отвори всички кепенци на прозорците, но ми донеси тъмен воал, за да скрия светлината от очите си. Готова съм да заспя.

И без да каже думица повече, принцесата плесна с ръце и Иван Постивич бе изведен от покоите й, а после, през големия коридор бе отведен в дворцовата градина.

* * *

Шафран прие Постивич в двора до големия шадраван. Еничарят огледа внимателно лицето на евнуха и този път не забеляза нито капка от враждебността, която бе зърнал при първата им среща, но и нито един знак, че човекът го харесва или уважава. И все пак благодарение на еничаря неговата господарка за първи път от десетина дни бе изявила желание да спи, за което слугата му бе безкрайно благодарен. Личеше си по отпуснатите гънки около устните и очите му. Въпреки това евнухът не отрони и думица.

Но онова, което липсваше в отношението на евнуха, се компенсираше многократно от пищното обслужване, с което бе обграден войникът. Млад евнух мулат донесе гарафа със златно покритие и изля от нея вода с лимонов аромат в перлена купа — за измиване на ръцете. После в двора се появи малка процесия от слуги, които балансираха върху главите си дървени подноси. Чиниите с отбрани деликатеси бяха сервирани от личните прислужнички на принцесата — на кръста си носеха големи бели кърпи с ръбове, бродирани със златна нишка.

Висотата на обслужването не убягна от вниманието на Иван. Не убягна и от вниманието на прислужничките. Подобно внимание се оказваше единствено на членовете на царския двор или на най-високопоставените гости.

Иван закуси с каймак — гъстата сметана, която се образуваше по повърхността при варене на прясно мляко, намазана върху симиди — пресни големи гевреци. Във фини порцеланови чинийки му поднесоха вкусно бяло сирене, покрито с ленено платно, което бе парфюмирано с розмарин и лимон. Пълнени миди, синьо-сребрист хайвер, който напомняше за Бяло море с цвета си, и дребни рибки, изпържени обилно в зехтин, бяха подредени в плата със сребърни ръбове, покрити с обшити със златна нишка бели платна.

След рибните деликатеси дойдоха платата с тюршю — туршия, разнообразни консервирани зеленчуци, подредени така, че да събудят апетита му. Но нямаше никакви напитки и по едно време, докато се хранеше, той ожадня. Слуга му донесе вода от цистерната на двореца — леденостудена вода в сребърен бокал.

— Нахранихте ли се добре?

Иван Постивич се обърна и видя пред себе си мъж, който приличаше на бял призрак — с бял тюрбан и аленочервена туника. Беше много дребен и с отпусната плът — заоблените му гърди изпъваха туниката му подобно на гърди на дебела жена.

Стомахът на Иван се сви така, сякаш някой му бе забил юмрук. Позна белия евнух, който го чакаше на кея след всяко удавяне.

— Казвам се Смарагд — съобщи евнухът. Зъбите му блестяха като оглозгани кокали между бледите лавандулови устни. Кожата му беше бледа като тъкан над зараснала рана. — Ще бъда ваш личен слуга, докато служите на нашата султане. Моля, елате, ще ви заведа в покоите ви!

Иван Постивич бе отведен към дълъг коридор със стаи в края на двореца, където се помещаваха солаците — личната охрана на турските султани. Той събу обувките си и получи кървавочервени домашни пантофки, с които тръгна по каменния под.

Леглото му беше оправено, стаята беше безупречна, а през прозорците нахлуваше сладкия аромат на градините отдолу.

— През деня ще имате възможност да се наспивате. Аз ще идвам всяка вечер, за да ви взема и да надзиравам измиването ви в хамама. След това, по заповед на принцесата, ще й бъдете представян в полунощ.

— Как ви беше името?

— Казвам се Смарагд — повтори евнухът. — Като скъпоценния камък. Ако имате нужда от мен за каквото и да било, можете да изпратите паж, за да ме доведе. Само повикайте и някой ще се появи — разположени са на удобно разстояние по коридорите. Могат да ви донесат храна и напитки, и изобщо всичко, което пожелаете — с изключение на жени или момченца. Зад стените на този дворец не се допуска никакъв разврат, освен със специалното разрешение на принцесата. Онези, които престъпят заповедта, биват обезглавявани.

Еничарят се замисли, а после попита:

— А с нейно разрешение?

Устните на Смарагд се изпънаха в похотлива усмивка.

— Както знаете, тук се организират големи празненства с всякакви забавления. В такива случаи цял Константинопол застава нащрек и започва да завижда на принцесата за разгула. Но очевидно ви казвам нещо добре известно. Няма европейски посланик в този град, който не би си извадил и здрав зъб, само и само да бъде поканен на тези фестивали!

Постивич забеляза лекия френски акцент в речта на евнуха и попита:

— Къде сте се обучавали?

— В двореца Топкапъ, разбира се. Бях момче в двора на Селим, където ме учиха на турски, френски, персийски, арабски и английски. После придружих принцеса Есма Султан в двореца й и й служих по време на брака й. Съпругът й почина преди седемнайсет години, когато тя беше само на двайсет и пет.

— Жалко.

Евнухът повдигна вежди, облиза устни и отбеляза:

— Нека почива в рая при Аллах и дано бъде компенсиран с най-превъзходните девици заради онова, което беше принуден да изстрада през земния си живот.

— От какво е страдал?

— От една недосегаема принцеса, която го прогони от леглото си и която през първата им брачна нощ го подложи на бой и жестоко хапане. Когато той целуна завивката й, за да бъде приет при нея, тя го срита право в носа и го разкървави!

— Прогонен от собственото си брачно ложе? Не се ли позова на съпружеските си права?

— Една османска принцеса е над всички мъже — с изключение на брат си. После горкият паша си направи собствена резиденция в края на Константинопол, за да не бъде подложен на унижението да бъде бит и презиран от жена си. В харема се носят слухове, че си заминал от този свят, без да познае женска плът — изрече евнухът, огледа госта и отсече: — Но стига дворцови клюки засега! Време е да си починете, за да можете в полунощ да се явите при принцесата!

* * *

Безмиалем проследи цялото сутрешно движение през дупките на орнаментираната решетка. Нямаше никакво доверие на белия евнух Смарагд.

Но кой е прикрепил тази презряна дребна твар към Ахмед Кадир? Есма Султан ненавижда Смарагд и му позволява да влиза в двореца само по заповед от Топкапъ! А когато той си тръгне, тя нарежда всички повърхности, по които е минал или които е докоснал, да бъдат изтрити старателно с лимоново масло! Дали султанът няма пръст в тази работа?

Искаше й се да предупреди чорбаджията, но не можеше да измисли как да се доближи до него. Една от жените в харема вече бе съобщила на Есма Султан, че Безмиалем е говорила с великана през екрана.

— Никога повече да не съм чула, че си говорила с него! — бе изпищяла господарката й и я бе зашлевила през лицето. Безмиалем се бе вторачила слисана в принцесата, защото тя не я бе удряла от съвсем малко момиче. И тогава просто бе вдигнала ръка към бузата си, взирайки се мълчаливо в Есма Султан, опитвайки се да разбере.

Когато видя болката в очите на господарката си, Безмиалем разбра колко много е обичана и как Есма Султан би сторила всичко на света, за да я задържи в харема. Но освен това виждаше и колко много господарката й цени този чорбаджия — дали само заради благодатния сън, който той най-сетне й бе донесъл?

— Ако брат ми, султанът, научи, че проявяваш интерес към великана, ще го убие, защото още от дете го ненавижда от дъното на душата си. Засега Махмуд не знае нищо за теб. Би ли изложила на риск свободата си и живота на този чорбаджия заради една глупост? — бе рекла по-късно господарката й.

Безмиалем не си и помисляше да престъпи заповедта на Есма Султан. Просто сега й се искаше да може по някакъв начин да предупреди Ахмед Кадир за подлостта на този странен бял евнух, който му прислужваше.