Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (17)

Петнайсета глава

Утробата на луната се бе изпълнила, бременна със светлина, и заливаше имперския град Константинопол с призрачния си блясък.

Иван Постивич не можеше да заспи. Въпреки че всяка вечер се къпеше, все още не бе викан в харема на Есма Султан — вече седмица. Чуваше смеха й и празненствата й в градините, виждаше процесията от подноси, които се изнасяха от кухните, и чуваше готвачките да се карат за някоя рецепта.

Струваше му се, че е забравен, откъдето дойде и все по-нарастващото му неудобство от неговия пост.

Една сутрин, след почти безсънна нощ, едно почукване на вратата доведе при еничаря неочакван посетител.

— Докторът на султана — Стефан Каратеодори, би желал да има честта да сподели компанията ви! — съобщи официално един паж. После се поклони и отстъпи, разкривайки зад себе си възрастен мъж с тюрбан, подпиращ се на бастун.

— Ахмед! — възкликна лекарят и се усмихна, разкривайки фалшиви зъби от чиста слонова кост, подарък от султана. — Ще предложиш ли на един старец възглавница, за да отпусне изморените си кости?

— С удоволствие, но моля ви, елате с мен, уважаеми лекарю! Ще говорим в градините! — Постивич не сметна за необходимо да добавя, че шадраваните там ще попречат значително на ушите на шпионите. Докторът не беше глупак.

Постивич взе няколко възглавници от казармите и придружи стария лекар в градините, където в сенките на кипарисите имаше малък шадраван.

— Чух, че вече си излекувал Есма Султан — каза докторът и простена, докато свеждаше болните си крака към земята, за да се настани на възглавниците. — Това го знам лично от нея и тя ми сподели, че ти, ако не се лъжа, си нейният изповедник.

— Щом така ви е казала, така да бъде — рече Постивич. — Кой съм аз, че да споря с турците? Но аз просто й правех компания и слушах, нищо повече. Не съм нито доктор, нито свещеник.

Докторът кимна и се загледа в градинските цветя, попивайки аромата на орловите нокти край стените на двореца. После изрече:

— Съмнявам се обаче, че ти е казала всичко. Говори ли за убийствата?

Иван Постивич тъкмо бе решил, че харесва доктора, когато този директен въпрос накара мускулите му да се свият.

— Защо да ти казвам, византиецо?

— Аха, значи вече съм „византиец“! — сряза го Стефан Каратеодори. — Но не забравяй, че ти самият си сърбин, а не турчин, Капъкулу! Аз съм вече стар, така че трябва да ми простиш — обичам да отивам директно на въпроса, като хвърлено копие. Дойдох, за да ти дам съвет, твърдоглав сърбино! Покажи ми или уважение, или вратата!

Иван Постивич си пое дълбоко дъх и издиша силно.

— Съветите към мен обикновено са безполезни, докторе. Моля, простете липсата ми на маниери и твърдоглавието ми!

— Е — усмихна се докторът, — тормозих старите си кости в карета чак от Топкапъ, за да дойда и да говоря с теб, така че няма да се предам толкова лесно. Не съм готов да се подмятам надолу по хълма, преди да съм си починал достатъчно.

Лекарят си пое дълбоко въздух и започна:

— Да опитаме с една аналогия, Ахмед Кадир. Вероятно познаваш добре затишието пред буря, преди зимните вихри да залеят бреговете с вода и да изтръгнат дърветата от корените. Точно като бурята, така и това затишие откъм Есма Султан няма да продължи много.

Постивич се загледа в лекаря и зачака да чуе повече.

— Принцесата е радостна, много по-спокойна, отколкото съм я виждал от години насам. Тича като луда от едно празненство към друго, отрупвайки с пари роби, гости и домакини. Снощи я видях в Топкапъ. Седеше до султана, галеше ръката му и го хранеше със златни фурми!

— Тя и султанът са брат и сестра — промърмори Постивич. — Обичат се.

— Така е, сине мой, така е — кимна докторът, загледан в играещите води на шадравана. После се обърна към еничаря и продължи: — Ти си бил в покоите на Есма Султан — един от малцината некастрирани мъже, които са били там и са оживели, за да разказват. Братството ни е малко, приятелю!

— Защо подхвана този въпрос? — попита Постивич и раменете му се стегнаха.

— Защото може би си имал възможността да забележиш красивата калиграфия на нашия султан Махмуд там, край леглото на султане.

— Никога не съм се доближавал до леглото й, докторе — отговори Иван. — Тя разговаря с мен, отпусната върху възглавниците на дивана. Онова европейско чудо е далече от мястото, където ме приема, скрито зад тюлени драперии.

— Разбира се. Е, жалко, че не си виждал калиграфията. Великолепен образец на труд и отдаденост.

— Отдаденост?

— На Аллах. Султанът е преписал целия Коран с най-изящния калиграфски стил, който си виждал някога! Сигурно му е отнело месеци, по-скоро две години отдаденост.

Иван Постивич сви рамене. Много специален подарък за една сестра, но жестът не му се стори необичаен.

— Коранът е дълъг документ — каза, — а от годините си на обучение в Топкапъ поназнайвам нещо и от калиграфията. Но две години за преписването му? Вероятно, докторе, просто преувеличавате привързаността и даровете, с които султанът е обсипал сестра си.

Докторът поклати глава толкова енергично, колкото му позволяваха старите кокали.

— Не, Ахмед Кадир, не мисля така! — отсече. — Ако беше завършил преписа твърде бързо, това щеше да го убие! Защото е написано със собствената му кръв, кръвта на султана!

Еничарят подскочи и обърна гръб на стария лекар.

— Е, виждаш вече, че знам някои неща за османците — приведе се, снижи глас и допълни: — И знам, че ти може би си в голяма опасност… Иван Постивич!

При звука на истинското си име Иван се завъртя рязко и погледна доктора право в очите.

— От къде знаете християнското ми име?

— Забравяш, че съм в двореца Топкапъ от много, много години. Служил съм на трима султани, а баща ми преди мен — на други двама. Бях там, когато беше доведен в Топкапъ. Именно аз бях онзи, който те прегледа за болести, преди да бъдеш представен на султана. Прегледах те също така преди и след обрязването ти. Ти ми каза името си на сръбски, а аз обещах да се моля за теб и душата ти в нашата Църква. Помня всяко християнско име, което ми се каже, и си го записвам в моята Библия. На повечето вече им изгубих следите, но не и на теб, Иване. Продължавам да се моля за душата ти в Свещената Божия църква!

— Достатъчно! Нямам нужда от молитвите ти, докторе! Нашият християнски бог ме изостави в деня, в който ме откъснаха от обятията на майка ми и ме подложиха на толкова много унижения!

— Бог никога не изоставя последователите си, сине мой, въпреки че направлява късмета ти. Но да оставим този богословски дебат — дойдох да те предупредя и да спася живота ти!

— Говори тогава!

— Ще бъдат кратък и ще служа бързо на Бога. Ако принцесата наистина не ти е говорила за убийствата на любовниците си, значи не е „излекувана“, както се представя. Убийствата може и да са били по заповед на брат й, но тя е съучастничка в този грях. Тя трябва да признае вината си пред Аллах, но ако продължи да я крие, Сатаната ще обладае душата й и ще започне да я измъчва. Следи луната! Тази нощ е препълнена. Помни ми думата, че отслабването на светлината ще я уплаши и тя ще установи, че само се е лъгала, че е добре. Лицето на Аллах няма да се обърне към нея и ще остане глухо за виковете й — погледна еничаря многозначително и продължи: — И ако тя не е изповядала убийствата, ако не ти е говорила открито и напълно за тях, сега не се приближавай до нея, защото се опасявам, че вече е твърде късно. Колкото и да те умолява, не влизай в харема й! Там се крие унищожение за теб! Султанът държи да удовлетворява всяка нейна прищявка и ще стане още по-ревнив към теб, ако продължаваш да й правиш компания. Остави я да си намери друг, с когото да говори!

— Но тя казва, че никой друг не може да я слуша така, както я слушам аз, защото никой друг не я мрази като мен.

Лекарят се почеса по слепоочията и погледна тъжно еничаря.

— Както се променя луната, така се променяме и ние. Сега наистина ли я мразиш, както твърдиш, или тези думи са просто екот от миналото?

В краката им падна малка шишарка и Иван Постивич вдигна глава нагоре към клоните, полюшващи се от морския бриз. Замисли се за стария доктор, който седеше на земята точно до него, рискувайки живота си, за да го предупреди за предстоящата катастрофа. Замисли се и за християнското си име, написано с европейски букви върху страниците на Библията на този старец — единственото място на земята, където това име все още съществуваше.

— Кажи ми, докторе — изрече тихо, — какъв е този свят, който ме кара да извърна сърце от Бога на моите деди и да бленувам за обятията на моя враг?

Обърна се и коленичи пред стареца.

— Вярвах в християнския Бог, а същият този Бог ме изпрати в ръцете на друга вяра, в други земи. Вярвах в Аллах и в честта на еничарския корпус, но зърнах корупция и грях, чест, потъпкана от мръсотията на човешките грехове. Вярвах в Божиите заповеди, които Мойсей е донесъл от планината, а съм омагьосан от вещица, която убива любовниците си. Всъщност вече не знам в какво точно вярвам, защото винаги, когато повярвам със сърцето си, някой ме прави на глупак!

Гръцкият лекар постави треперещата си ръка върху главата на великана и с бавно движение на палеца си направи знака на кръста.

— Ти не си глупак, сине мой. Ти си човек, който е преживял повече изпитания от мнозина други. Когато умреш, ще бъдеш веднага приет в обятията на Всемогъщия Бог, независимо дали се нарича Аллах или Йехова. Както и да го наречеш, той ще познае гласа ти и ще ти дари покой! Върви с мир, сине мой!

Иван Постивич помогна на стареца да се изправи на крака и го придружи до портите на двореца.

* * *

Иван влезе в двореца и се отправи директно към харема. Подметките на ботушите му скърцаха по персийските килими.

— Кой е там? — извика солакът, когато Постивич наближи главната врата на харема.

— Ахмед Кадир.

— Кадир? Главният евнух не те е викал — отсече стражът.

— Искам да говоря с Есма Султан — изрече безцеремонно Постивич. — Уведомете я за присъствието ми!

Солакът се приближи и го изгледа с присвити очи. Иван усети дъха на войника — вонеше на месо.

— Прави каквото ти се казва, солак! — заповяда Постивич. — Есма Султан ще се ядоса, когато разбере, че ме държиш на вратата!

Солакът сви устни. В очите му проблесна омраза. Мина покрай еничаря, отвори вратата на харема и я затвори тихо след себе си.

Иван Постивич си представи изненадата по лицето на принцесата. Не бе изпратил никакво съобщение, никакво предварително уведомление за появата си. Даже самият султан би изпратил вестител, преди да се появи пред вратите на сестра си.

Вратата се разтвори отново и Иван усети как го лъхва нежният аромат на парфюми — нежен като жените вътре. Солакът държеше в ръка клонче мента и го дъвчеше намусено.

— Нейно височество Есма Султан ще ви приеме веднага! — изрече официално.

— Не е могла да изтърпи вонящия ти дъх, нали? — подметна иронично Иван.

Докато еничарят минаваше покрай стража, чу злобно просъскване:

— Кой би си помислил, че великият Ахмед Кадир ще прекарва нощите си в харема на султане, а?! И ти ще умреш като останалите, да знаеш! В чувал на дъното на Босфора!

Постивич бутна мъжа настрани и отбеляза хладно:

— И цяло поле мента няма да бъде достатъчно да изчисти мръсната ти уста!

И влезе в харема, затваряйки с трясък вратата.

Есма Султан тъкмо вечеряше с плодове и чай. Повдигна вежди и попита:

— Какво те води тук, еничарю? Тази вечер не съм те викала.

Иван Постивич се загледа в устата й, която точно в този момент дъвчеше парче смокиня, но предпочете да си мълчи.

— Да? По каква работа си тук? — повтори въпроса си тя. Очите му, този път буреносно сини, се фокусираха върху лицето й и той изрече:

— Кошмарите ви, султанке. Вече не ви ли преследват?

Есма Султан едва не се задави. Устните й се стегнаха.

— Моите сънища ли? — смотолеви, триейки деликатно устните си с кърпа. Печелеше време. — Те ли са спешният случай, който е накарал един еничар да наруши всички правила на протокола в османските палати?

— Да — кимна Иван, без да сваля очи от нейните. — Точно те.

Забеляза, че брадичката й леко потреперва. Лявата й ръка се вдигна към устните й, изтривайки невидими капчици сок от смокиня.

— Не ме преследват — отсече накрая и извърна очи. — Нощите ми са спокойни. Вече се радвам на спокоен сън, без сънища.

Иван Постивич веднага разбра, че тя лъже. Но не каза нищо.

— Мисля, че ти успя да ме излекуваш — продължи тя. — И ти благодаря. Ще бъдеш възнаграден.

— Не искам никакви благодарности, а още по-малко — награди — изръмжа Иван.

Забеляза, че гърбът й се стяга.

— Не съм те викала — повтори Есма Султан и насочи ръката си към следващия плод. — Можеш да си вървиш.

И го изгледа гневно.

— Значи не? — изрече. — Смееш да ми отказваш, еничарю?!

— Има нещо, което трябва да знам!

— Трябва ли? И какво е това трябва, което те кара да нахлуваш в моя свят, Ахмед Кадир?

За първи път, откакто беше момче, Постивич се дръпна леко при споменаването на ислямското му име. Но после приближи. Кожата й беше безупречна, свежа от кисненето в хамама, със съвсем здрав блясък. Косата й проблясваше с различни нюанси на къната, очите й бяха изписани с изящна черна очна линия. Осанката й беше изправена и благородна, както подобава на една османска принцеса.

Той направи още една крачка към нея.

И изрече тихо:

— Разказахте ми за жестокостта на мъжете към жените, на която сте станала свидетелка в детството си. А сега трябва да ми разкажете за собствената си вина!

Есма Султан изправи рязко глава като кобра и извика:

— Не смей да използваш тази дума пред мен!

— Вина! — повтори натъртено Иван Постивич. — Разказвахте ми нощни истории от детството си, но не изрекохте и едничка дума за участието на вашата ръка в смъртта на мнозина мъже!

Есма Султан зяпна изумено.

— Разказахте ми за животинския садизъм на мъжете, който сте видели през детството си. За саможертвата на моята сестра. Какво ще кажете обаче за собствените си убийства?

— Не казвай нищо повече! — просъска Есма Султан с отровен глас. — Свободен си, Ахмед Кадир! Веднага напусни!

— Знаете истинското ми име — продължи той, като направи още една крачка към нея. Усети топлината на тялото й, ароматичните масла по кожата й. — Използвайте го!

— Как смееш да се държиш така с мен?! — извика тя, като се надигна.

Иван Постивич сграбчи китката й. Масивната му ръка буквално приклещи нежните й кости.

— Вие знаете моите тайни, аз знам вашите — каза и я придърпа към себе си. Дъхът му разля топлина по врата й, когато заговори дрезгаво в ухото й:

— Съблазнявате млади мъже като курва от бордеите! Да, може и да са били давени в Босфора по заповед на султана, но вие сте били тази, която ги е осъдила на смърт! Вие сте ги подмамвали в леглото си, вещица такава!

— Ако не ме пуснеш, ще изпищя — сряза го Есма Султан. — Солакът с удоволствие ще пререже гърлото ти!

Иван Постивич я придърпа съвсем близо до лицето си. Пламенните му очи се впиха в нейните, кехлибарът се сблъска със синевата. Усети как бойните му инстинкти се надигат, сякаш беше на бойното поле. За миг като че ли долови миризмата на прах и пот, чу тропота на барабаните в ушите си.

— Тогава пищи колкото си искаш! — изръмжа, обгърна главата й и впи дивашки устни в нейните.

Есма Султан се опита да се измъкне, но целувката продължи въпреки приглушените й писъци и гърченето на тялото й. Той усети сока от плодовете дълбоко в устата й, вкуси от сладостта на кожата й.

И после нещо се пропука. Така както се пропуква ледът върху замръзнала река. И това невидимо пропукване продължи далеч отвъд тях.

Той погали нежно косата й и устните му се плъзнаха към врата й.

— Мъжете — прошепна.

— Да — отрони тя, едва поемайки си дъх, отметнала врат за устните му. — Виновна съм. Но не мога да живея без любов, Иван Постивич!

— Любов ли? Ти никога не си познавала любовта, Есма Султан! — прошепна, докато дъхът му изгаряше гърлото й. — Дори брат ти не може да измие греховете ти чрез Босфора!

Чуха почукване на вратата.

Есма Султан отблъсна Иван Постивич. Прокара пръсти през косата си, за да оправи прическата си.

— Влез! — изрече, без да откъсва очи от очите на Иван. Направи му знак да се отдалечи.

Влезе Шафран, но се закова на място, когато видя госта.

— Простете! Нямах представа, че сте повикали еничаря — изрече, вторачен в Постивич.

Есма Султан докосна леко лицето си, зачервено от наболата брада на Иван.

— Ахмед Кадир тъкмо си тръгваше — изрече принцесата, възвърнала царствената си осанка. — Ескортирай го от двореца до помещението за слугите, където му е мястото!