Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (14)

Дванайсета глава

Постивич прекоси обратно Златния рог далеч след полунощ. Макар да пи само боза, остана до късно със своята орта. И въпреки това не можа да си отговори категорично на един въпрос — дали без неговото водачество бойците Капъкулу ще застанат рамо до рамо с обикновените войници от корпуса, или ще подкрепят султана, който притежаваше и гледаше конете им, и им оказваше великата чест да принадлежат към неговата елитна кавалерия.

Черните води на Босфора проблясваха като счупени диаманти под светлината на пълнещата се луна. Иван вдигна очи към небето и установи, че тънкото резенче на ятагана на султана се бе превърнало в дебел полумесец, набъбнал с млечна светлина. Преброи дните до нощта, когато то щеше да се превърне в пълна луна, а после щеше да започне да намалява, губейки властта си над приливите и жените.

Беше изминал цял месец, откакто за последен път бе изпълнил омразния си дълг към Есма Султан. Но фактът, че сега бе навън, сред водите на Златния рог, му върна спомените за невинните мъже, които беше удавил. Плъзна ръце във водите, сякаш искаше да ги измие, и лодкарят се обърна, за да провери какво задържа коритото му. Иван Постивич бързо вдигна капещите си ръце, но отказа да погледне лодкаря в очите.

Доковете под двореца Топкапъ бяха безлюдни, с изключение на няколко рибари, които приготвяха такъмите си за сутрешния улов. Кучетата не се раздвижиха, защото си знаеха, че в мрака няма нищо за ядене. Някъде, откъм някой далечен сокак, се чу скимтене на дребно пале, на което майка му очевидно бе отказала бозка.

Иван Постивич скочи на дока почти без да раздвижи лодката. Хвърли една монета на лодкаря и изсумтя за довиждане. После се отправи бързо към портите на двореца, помоли се при призива на мюезина и посвети следващите няколко часа на сън.

Когато се събуди и изплакна лицето си, видя, че султане му бе подсигурила чиста униформа на ортата Капъкулу, нови ботуши, които сякаш бяха правени точно за него и колосан тюрбан за игрите. Той се облече и се отправи към градините на двореца, където установи, че всичко бе трансформирано за предстоящите празненства за рождения ден на султана.

Робите бяха издигнали пищни сенници, под които бяха изнесли копринени дивани и килими. Масите се застилаха с фини бродирани покривки и навсякъде се ветрееха знаменца в червено и златно. Имаше и подиум за представления, както и още два за музикантите. Под сенките на дърветата бяха поставени ракли от кедър и слонова кост, пълни с изящни копринени шалове и чадърчета за дамите.

В кухните кипеше трескава дейност. Готвачите създаваха истински шедьоври от различни видове хайвери, ваяха скулптури от пастет и студени меса и пълнеха плато след плато с туршии. Имаше задушени и студени едри скариди, агнешки кебапи и печена риба, яла чорбасъ — супа с кисело мляко и мента, гърнета с различни пилафи, салати от патладжан и леща, сардини и миди, плуващи в зехтин. Пекарите се суетяха около питите и халвата си, проклинайки Аллах заради неравномерната топлина на пещите си и аромата на сусама, който очевидно не беше много добър, защото бил купен от някаква арменска сергия.

Имаше и огромни бидони с айран и бутилки френско шампанско, бурета с бира и вино, от които едно беше направено от грозде, растящо долу, на Босфора.

Иван Постивич се опиваше от вкусните аромати откъм кухните и неволно стана свидетел на пререканията между двете главни готвачки — гъркинята и туркинята.

— Не можеш да използваш голямата пещ! Аз трябва да опека агнето!

— Агне в пещта ми за сладкиши?! Че миризмата му ще съсипе моята баклава! Виеща дъще на помияр, няма да сториш подобно нещо! Месото и сладкишите не могат да се готвят в една и съща фурна, неверница такава!

— Нямаме време! Това агне трябва да бъде опечено още сега! Не мога да те чакам, докато ти си рецитираш сурите, при това по време, когато имаме толкова много работа! Отдръпни се, майко на езически козли! Есма Султан ме доведе от Македония заради готварските ми умения, а не за да споделям една кухня с някаква си турска селянка!

— Мръсна курва такава!

— Кучка на кучките!

— Аллах да прокълне брадата на баща ти, дърт сводник такъв!

— Дано Аллах стори същото с майка ти, която със сигурност има точно такава грозна брада като твоята, пачавро гадна!

Последва трясък на съдове и писъци на минимум два езика. Пред вратата на кухнята обаче предвидливо бе разположена група солаци точно за този момент, защото бе третият случай на бой за два дена.

— Дано гориш в ада, неверница такава!

— Мръсна езичница, осквернителка на всичко свято!

Иван Постивич си даде сметка, че бе крайно невероятно точно в този момент да получи някаква закуска. Затова реши да се поразходи до Пазара на подправките, да влезе в някое кафене и да похапне хляб с чай.

Пазарът на подправките не беше толкова величествен като Големия пазар, но притежаваше един неповторим чар, който допадаше особено много на Постивич. Обичаше красивите, наситени цветове на подправките — огненочервеното на червените пипери, зеленото и ръждивото на къната, петнистия жълтеникав блясък на шафраните. На пазара винаги можеше да се чуе истинска какофония от езици, сякаш цели ята папагали си крещяха едни на други — основният беше турският, разбира се, но се чуваха също така и персийски, арабски, френски, ладино, сръбски, български и всички останали езици на северните територии.

Под навесите на сергиите за подправки се криеше красота, която отдаваше почит на земята, смесица от култури и цветове, отразяващи богатата палитра от народи и истории, включени в Османската империя.

И въпреки това преобладаващият цвят беше червеното — турско червеното.

Постивич откри масичка и приседна. Към него се приближи мъж с огромен бидон за чай, прикрепен на гърба му. Забърса чашата пред госта, наля му от хубавия силен чай и плесна с ръце на момчето от близката пекарна, за да вземе поръчката на клиента.

Момчето донесе плато с хляб, бучка бяло сирене и няколко резенчета краставица — лятна закуска. Хлябът беше покрит със сусамова коричка, мазна и още топла, право от пещта.

Иван Постивич си даваше сметка, че хората по пазара го зяпат — нещо, на което беше свикнал заради ръста си. Но сега към тези погледи се добавяше и онова неповторимо уважение, което съпътстваше всеки човек в униформа на Капъкулу, а и чисто новите му кожени ботуши буквално блестяха изпод масичката за кафе. Почувства се още веднъж горд, че е Капъкулу — елитни войници, подбирани измежду най-добрите еничари.

Докато отпиваше чая си, видя, че към него се приближават двама еничари, патрулиращи из пазара. Двамата крачеха със смръщени погледи и гледаха всички враждебно като диви животни. И двамата носеха яки тояги, които размахваха към всеки и всичко, което се осмелеше да прекоси пътя им.

По-едрият от двамата — нисък, набит мъж с дебел мустак, се спря до сергиите с подправки, сграбчи един от търговците за ръката и изрева:

— Евреино, имаш ли вече парите, които ни дължиш?

Очите на мъжа се разшириха от ужас и той запелтечи:

— Казах ви, вече не мога да ви плащам! Трябва да храня семейството си и да се грижа за болното си дете!

— Или ще ми платиш, или ще те пребия заради отвратителната ти муцуна! — извика еничарят, свали от гърба си късия си лък и с тетивата му стегна краката на евреина.

— Не ме бийте, господине! — проплака мъжът. — Тази седмица наистина не мога да ви платя повече! Джобовете ми са празни!

Еничарят се ухили презрително и дръпна лъка си така, че мъжът падна на земята. После направи знак на другаря си, който извади пръчката си и започна да налага босите ходила на жертвата, която се разпищя от болка.

— Престанете! — не издържа Иван Постивич, скочи и преобърна масичката заедно със закуската си. — Какво ви е сторил този човек?

Двамата еничари зяпнаха ужасено, когато видяха кой се приближава към тях, но първият бързо върна самообладанието си и каза:

— Не се меси, Ахмед Кадир! Това си е нашият регион, ти нямаш никаква работа тук. Този човек ни дължи пари и отказва да ни ги даде. Той е еврейски мошеник, цирей на тази земя!

Мъжът на земята се надигна и със сетни сили изломоти:

— В името на Аллах, не дължа никакви пари на тези мъже!

— Освободете го! — изръмжа Постивич със звук, излизащ някъде от недрата на гърлото му.

— Казах ти да не се намесваш, Капъкулу! Връщай се при своите!

— Освободете го веднага! — повтори Постивич. — Вие носите позор на еничарския корпус с исканията си за бакшиши! Вземайте си почтено надниците от султана и не крадете повече от невинните граждани!

— Но ние пазим този човек и неговото мръсно котило еврейчета! Той ни дължи за работата ни!

— Бакшишът си е бакшиш и нито един гражданин на Константинопол не трябва да плаща подкуп за защита!

— Не ги провокирайте! — изрева мъжът, който се гърчеше върху мръсните плочки на пазара. — Няма да понеса още един бой! Само ги убедете да приемат плащането другата седмица и така ще изпълните волята на Аллах!

— Вслушай се в думите на този гражданин — обади се мъжът с тоягата. — Моли те да го оставиш на мира и да си гледаш работата! Връщай се при Есма Султан, за да забавляваш харема, великане!

За огромна изненада на евреина, който се намираше на земята, тетивата на лъка се отпуснаха — точно в мига, в който Постивич стовари юмрука си върху черепа на еничаря. Главата на войника се килна назад като счупена глава на кукла и той падна в безсъзнание върху горещата скара пред кафенето.

Бузата му залепна за скарата и раздиращата болка автоматично го върна в съзнание.

— В името на Аллах, помогнете! — развика се той. Собственикът на ресторанта неохотно хвърли в лицето му тиган със сапунена вода за чинии, съжалявайки дълбоко за загубата на ценната течност.

Войникът, който държеше тоягата, извади камата си и зае отбранителна позиция.

— Вадиш нож на другар от корпуса? — възкликна Постивич, но веднага зае същата поза. — Значи не си по-добър и от муха месарка!

Мъжът метна острието си към Постивич, но той го избегна умело, сякаш играеше джирит, извади собствената си кама и се престори, че също я хвърля.

Изведнъж еничарят се уплаши от гигантската осанка и репутацията на колегата си Капъкулу, отскочи назад и падна право върху сергия с подправки. Над главата му избликна огромен многоцветен облак, който го накара да се разкашля, докато се изправяше и се озърташе за камата си.

Иван Постивич срита камата настрани. Грабна я момчето, което му беше донесло закуската, и хукна веднага към по-мрачните сокаци на пазара, за да я продаде на добра цена.

— Още ли искаш да се биеш, презряно псе? — изрева Постивич.

— Мир, чорбаджи! — изскимтя еничарят. — Мир!

— За еничарите никога няма да има мир, докато из редиците им пълзят такива влечуги като теб! — изкрещя великанът. А после погледна към прекрасната си униформа и осъзна, че е покрита цялата с червени, зелени и кафяви петна.

Стисна зъби и срита еничаря, който още лежеше върху червения пипер и хленчеше.

— Заради теб сега ще трябва да играя джирит като просяк! — изръмжа и започна да трие съсипаната си туника.

— Точно така те иска да изглеждаш и султанът — изрече нечий глас.

Беше някакъв старец, очевидно някога красив и напет, но вече болен и прегърбен. Но Иван Постивич моментално го разпозна.

— Ага! — извика, вторачен изумено в стария си господар на конете. — Да не би да си призрак?

— Слава на Аллах, не съм чак толкова близо до смъртта, колкото би му се искало на султана! Ела, нека седнем. След като прекарах целия си живот на гърба на коня, отдавна вече не мога да стоя дълго прав, но сега, на тази възраст, не мога да се задържа и секунда на крак.

Двамата се загледаха след заслепения от подправките еничар, който най-сетне успя да се изправи и се запрепъва като пиян през пазара.

— Минаха много години, Ахмед Кадир, но аз следя всичките ти приключения — обади се старецът.

Иван Постивич обори глава на гърдите си и промърмори:

— В такъв случай ме е срам да погледна уважаемите ти очи, учителю, защото наскоро бях лишен от ранга си на чорбаджия на кавалерията.

— Да, сине мой. Знам това. Опасявам се, че знам и много повече.

— Къде беше през всичките тези години? Мислехме, че си изчезнал и умрял в Македония. Казаха, че издирвали тялото ти дни наред, след като конят ти се върнал без теб.

— Вярно е, че прекарах много години в Македония, но не съм умрял. Бях просто прокуден от Имперския град. Така ли ви казаха наистина?

— Така се говореше. Никой не е намерил тялото ти.

— Защото това тяло, което сега е много старо, беше пропъдено от Топкапъ и Капъкулу. Когато Махмуд стана султан, оповести, че аз вече не съм полезен за корпуса и няма да ми дава коне. Да, наистина си тръгнах след една аудиенция при него, а после, в навечерието на кампанията, ме беше срам да си призная истината. Прости на един старец суетата му!

Постивич поклати глава. Още не можеше да повярва, че господарят на конете седи срещу него съвсем жив.

— Днес ще имаш възможността да ме гледаш как играя джирит. Но вече го знаеш.

— Знам много повече, отколкото мога да кажа, иначе ще ми отрежат езика.

— Какво да правя, ага? Разполагам само с парцалив отбор просячета — циганчета, турчета от Анадола, всички до едно без никаква подготовка! Те са деца от сиропиталището, които Есма Султан е приела в щедростта си да работят в конюшните й.

— Но можеш ли да си представиш по-добри ездачи на този свят, Ахмед?! Отбор от просячета, които обаче могат да яздят конете без седла като нашите древни племена, и застаряващ турски коняр, който е посветил целия си живот на конете. Перфектно! Стига да са сърцати, спокойно можеш да спечелиш или поне да изгубиш с чест! Спомни си времето, когато и ти беше момче. Спомни си колко си мечтаеше да бъдеш удостоен с честта да яздиш на игрището за джирит! Та тези деца от бордеите имат същата светла мечта, а светът още не е успял да ограби илюзиите им!

Господарят на конете посочи към изцапаната униформа на Постивич с трепереща ръка и допълни:

— Спомни си корените, Ахмед! Спомни си сълзите си, защото те бяха искрени, извираха от сърцето ти! А тази чистота може да се открие само в сърцата на децата!

Постивич извърна поглед към сергията на продавача на подправки и видя, че жена му плаче заради изгубената стока. Ревът й се издигна до нива, които накараха уличните кучета да завият.

После жената се приведе и започна да пълни дървените кутии с безценните подправки. Известна част от тях можеха да се спасят, но повечето се бяха смесили с мръсотията по земята и бяха безполезни.

— Жено — обърна се към нея Постивич, — бих искал да купя от теб всичко, което събереш от земята!

Жената на продавача зяпна слисано срещу еничаря, неспособна да каже каквото и да било. После размаха изпоцапаната си с подправки ръка към мъжа си, подканяйки го да се захваща с пазарлъка.

Продавачът ококори очи, но после ги присви и изрече:

— Ти да не би да си пиян от ранни зори, еничарю? Вече си платихме подкупите, оставете ни на мира да се борим за насъщния си!

— Не, господине, не се шегувам — отсече Иван Постивич, извади няколко монети и ги остави на малкия тезгях до сергията. — Сложете подправките в торбичка, ако ще и да са смесени с прах, и аз ще ги взема на тази цена!

Жената на продавача промърмори някаква сура и опря едни от други пръстите на ръцете си в знак на благодарност.

Постивич се върна при своя ага.

— Донеси и на двама ни по едно кафе! — подвикна на момчето, което кръжеше наблизо. После се обърна към господаря на конете и допълни многозначително: — Имаме да съставяме планове.