Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (11)

Девета глава

Сестрата и братът прекараха цялата нощ заедно в апартаментите на Есма Султан. Сълзите на Иван къпеха белезите по лицето на Ирина.

Тя му разказа живота си, преминал през загуба на близки, през радости и болки. Есма Султан я спасила, прибрала я и се отнасяла към нея като към сестра. И накрая именно добротата на жените се оказала силата, която я успокоила, след като заменила физическата си красота за светостта да бъде недосегаема, защитена от раните си.

Иван Постивич галеше косата й с огромната си, подобна на лапа ръка и заравяше лице в пространството, където вратът й среща раменете. Вдишваше незабравимия дъх на дома и семейството си и плака неудържимо за мъртвата им майка. После и той й разказа живота си във всичките му етапи, които нахлуваха в ума му подобно на глави на роман, изпълващи мрака със странни слова.

Когато наближи зората и светлината на изгряващото слънце направи пламъците на свещите излишни, две черкезки прислужници влязоха безшумно в стаята, за да ги изгасят. Момичетата зърнаха фаворитката на Есма Султан в обятията на Ахмед Кадир и се усмихнаха вътрешно. Фактът, че великанът бе избрал за своя любима най-нещастната от всички жени в харема, подсказваше за тайни на душата, а не само за похот на тялото. И те благодариха на Аллах за благородството и щедростта на господарката им, която бе позволила мъжки ласки най-сетне да докоснат прегорената плът на любимката на султане.

— Слава на Аллах! — прошепнаха си една на друга те, докато тихо затваряха вратата, за да оставят шепнещата си двойка насаме.

Ирина и брат й си шептяха тайните не само след изгрев-слънце, но и през деня. Бяха изгубили родния си дом, езика си, религията си. Майка им бе починала от скръб и от непосилния труд, защото не й бе останал никой, който да й помага в суровите сръбски зими.

Братът и сестрата бяха изгубили всичко, но сега се бяха намерили отново един друг. Душата на Ирина вече беше пълна и също като водата, която прелива през препълнения шадраван, така и нейният дух преливаше от радост.

Когато слънцето се издигна по-високо в небето, към тях се присъедини и Есма. И категорично отказа каквито и да било благодарности. Дори не им позволи да си отворят устата. Предупреди ги, че няма начин тайната им да не достигне до ушите на султана. Прегърна нежно през раменете Ирина и изрече тихо:

— Мисля, че най-добре ще бъде, ако му кажеш сама. Тайните са като вятъра. Разпространяват се бързо и свободно, колкото и да ги пазиш. Ако Смарагд научи за нашата тайна, бъдете сигурни, че скоро ще умрем от задушаване. Така че най-добре би било да намериш подходящия момент, за да използваш тази информация в своя полза, преди да позволиш на евнуха да я отнесе лично до Топкапъ!

И се усмихна нежно — изражение, което Постивич никога досега не бе зървал по лицето й.

— Махмуд изобщо не те е забравил — допълни султане, — въпреки десетките съпруги и наложници, които си е взел!

— Но след като види лицето ми… — промълви Ирина. — Никой никога няма да обича това лице!

— Аз го обичам! — прошепна Есма Султан и погали майчински бузата на приятелката си, която се бе вторачила в сложните фигури, изрисувани с къна по ръцете на султане — Това е лицето на бунта и на решителността! Не показва нито възраст, нито страх, нито умора от досада. Застинало е във времето — в мига, в който ти се изправи смело срещу мъжа, който те поруга! То е символ на бунта срещу господството на мъжете, пък били те и османски султани! Кое лице би могло да бъде по-красиво от твоето, кючук?!

* * *

На следващата нощ еничарят не беше повикан в покоите на принцесата. Той се мотаеше из двора и похапваше фъстъци и докато се усети, мина полунощ. От време на време един прозяващ се паж премиташе обелките, които падаха върху мраморните плочи.

Изведнъж, сякаш от мрака, се материализира Смарагд и с необичайно високо вдигната брадичка го освободи.

— Връщай се в казармата, Ахмед Кадир! — отсече с официален, леден тон. — Принцесата си почива спокойно на втората нощ от новата луна. Вече нямаме нужда от присъствието ти!

Странна вълна на отчаяние заля душата на Иван Постивич. Когато пое напред към изхода, той се обърна назад и видя, че е съпровождан от самодоволната, презрителна усмивка на дребния евнух, кръстосал важно ръце пред гърдите си.

Но как е възможно тя да го прогони точно сега, когато му бе разрешила да узнае, че собствената му любима сестра е сред жените в харема й?!

След толкова много будни нощи еничарят си даде сметка, че няма да може да заспи чак до изгрев-слънце. Затова предпочете да излезе от двореца и да се разходи покрай Босфора.

Застана на брега и се втренчи във водата, почерняла под новата луна. В тези тъмни води той бе удавил повече от две дузини мъже — водните им гробове си оставаха небелязани сред необятното гробище на враговете на османските султани.

Потънал в мислите си, Иван Постивич предпочете да игнорира първия глух писък, защото си мислеше, че това е някаква злобна игра на неговия ум. Но после в мислите му нахлу агонизиращия вик на дете и той се провикна над вълните:

— Кой е там? В името на еничарския корпус на султана, съобщете името и заниманието си!

Някаква жена му отвърна с писък:

— Детето ми, детето ми! Убийци, не го докосвайте!

След това Постивич чу звук, който познаваше болезнено добре. Звук, който продължаваше да го преследва в сънищата му — плясък на тежък чувал и внезапно настанала тишина.

Иван се опита да успокои дишането си и напрегна очи в сумрака на нощта, за да открие убиеца. В далечината проблесна фенер.

— Приятелю еничарю! — извика някакъв глас. Бързо приближи лодка. Постивич я хвана за носа и я издърпа на брега.

— А, това си ти, великанът! — изрече войникът отпред. Ръкавът на шапката му се ветрееше отзад. — Лодкарю, спри! Трябва да говоря с този човек!

Лодкарят кимна и остави веслата, доволен и от кратка почивка.

— Ти си солакът на Есма Султан — каза еничарят, докато слизаше от лодката. Имаше русочервеникава коса и говореше на сръбски с акцент от североизточните провинции.

— Аз не съм солак — възрази Иван Постивич, като се изплю в прахта. — Бях изпратен на служба при султане, но не принадлежа на нейната орта!

— Не исках да те обиждам, братко — изрече младият войник. — Само исках да те предупредя — погледна подозрително турския лодкар, който се правеше, че съзерцава нощта. — Върни се в казармата си и си запуши ушите добре, защото онова, което ще чуеш, ще преследва ума ти до края на дните ти!

— Слушам те!

— Говори се, че си изстрадал множество нощи по заповед на Есма Султан. Но тази нощ ще бъде стократно по-лоша! Аз съм едва първият, който извършва твоя грях!

— Чух. Жена от харема.

— Да. И детето й. Малък принц, син на брата на Махмуд — Мустафа. Те са едва първите. Тази нощ ще бъдат удавени двеста човека!

В този момент Иван Постивич зърна десетки фенери, завиващи покрай Златния рог и насочващи се към центъра на Босфора.

— Султанът издаде указ всички жени на Мустафа да умрат и това да стане от нашите ръце…

Докато червенокосият еничар говореше, гласът му изведнъж се извиси с цяла октава, до фалцета на момче. Но побърза да преглътне сълзите си и по лицето му се изписа страх да не бъде помислен за женчо от легендарния Ахмед Кадир. После продължи:

— Видях гигантската ти осанка и те познах. В кръчмите все още се разказва за твоите подвизи и мъжете пеят хвалебствени песни за теб! Ти си истинска легенда за нас!

— Ако вече съм станал легенда, значи съм мъртъв. Върви с мир, братко! А аз нямам нужда от възхвали. По-добре да живеем, за да служим на Аллах!

Младият еничар сведе глава и смотолеви смутено:

— Не съм дошъл, за да те кича с фалшиви хвалебствия, Ахмед Кадир! Само преди няколко минути, докато стоях в онази лодка, си мислех да се хвърля и аз след двете невинни души, които изпратих на оня свят. После обаче те чух да викаш, разпознах непогрешимата ти фигура и го приех като знак от Бога! — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Кажи ми нещо, което да успокои душата ми, защото писъците на онази жена и сълзите на малкия принц все още ме преследват! Но ако бях отказал да се подчиня на заповедта, щях да умра заедно с майката и детето. Сега обаче, когато съм още жив, не съм в състояние да понеса този спомен, дано Богородица прости на мен и на грешната ми душа!

Въпреки почти непрогледния мрак Иван Постивич виждаше доста ясно умолителния поглед в очите на младия човек. Носеше шапката си непохватно, оставил по нея червеникавите си къдрици, които се ветрееха от лекия бриз. Лицето му беше почти голобрадо, а устните му потреперваха. По едно време дори изтри носа си в ръкава на туниката си.

И в този момент откъм центъра на Босфора се разнесоха викове, писъци и плясъци във вода. Ужасените вопли на жените разкъсваха душата му. Защото и той като Есма Султан беше преследван от насилствената смърт в тези води.

Тези жени сега — като мъжете, които той бе удавил — бяха невинни.

Палачът на Босфора усети как нещо в него се раздвижва.

— Братко, не мога да ти предложа думи за утеха, защото не разполагам с такива — изрече високо. — Но след като ставам свидетел на нивото, до което е сведен насилствено еничарският корпус, и преди всичко на удавянето на стотици невинни жени и деца, мисля, че вече съм готов да отсека главата на змията! Единственото, за което можем да говорим от този момент нататък, е отмъщението, което ще измие тези петна от ръцете и душите ни! Отмъщението и справедливостта са едни от най-светите думи в Корана. Затова ще накараме онези, които стоят начело на сегашното зло, да си ги припомнят!

* * *

През следващите няколко часа мрак и дори през по-светлите часове на утрото Босфорът бе изпълнен с нещастните вопли на жени и деца. Когато Иван Постивич се върна в двореца на Есма Султан, видя, че всички факли са запалени и че всички жени се щурат наоколо като обезумели.

Царският кайък вече чакаше на дока и прислугата тичаше напред, за да подготви качването на принцесата.

— Къде отива принцесата в този странен час? — обърна се Постивич към слуга, когото познаваше от двореца.

— Отива право при брат си, нашия султан. Чула е слуховете за давенето и сега бърза, за да го помоли да спре с тези зверства!

Точно в този момент султане се появи на върха на стъпалата и се спусна като вихър надолу с развяваща се след себе си мантия. Обичайното ято прислужници след нея едва успяваха да я настигнат.

— Към Топкапъ! — извика властно тя и дванайсет весла като едно удариха водата.

* * *

Към първите часове на деня всички жени от харема на Мустафа бяха мъртви. Султан Махмуд нарочно отложи аудиенцията на сестра си, докато не му съобщиха, че еничарите са изпълнили докрай заповедта му. Едва тогава я допусна в тронната си зала. Приемаше я тук изключително рядко, но точно сега бе настоял да я види на официално ниво, а не сред обичайната небрежна обстановка в неговите покои в Топкапъ.

— Сестро, какво те води толкова рано в моя все още спящ дом?

Есма Султан стисна юмруци и заудря с тях коленете си — древен турски знак за дълбока скръб.

— Разбитото ми сърце, братко мой! Босфорът вече стене от толкова много сеч от твоята ръка!

Махмуд я изгледа царствено от висотата на трона си и отвърна:

— Скъпа ми сестро, Есма, светлина на душата ми, не забравяй, че си османка, преди да си посрамила и двама ни! Как можех да оставя тези жени живи, когато сред тях би могло да има дете на Мустафа?! Всяко от тях би могло да бъде момче и да поиска трона на баща си! А еничарите отново се разбунени и мечтаят за нов османски султан, когото да могат да контролират като куче на каишка! А жените на Мустафа биха могли да им помогнат с плодовете на утробите си!

— Но ти уби всичките! Убил си дори безплодните, дори момичетата! Даже Ася, валиде султан, с която израсна! Не си ли спомняш на какви игри ни учеше тя из двора, какви бадемови сладкиши ни приготвяше като деца?!

— Тя беше най-опасната сред всички тях! Би била най-доволна да види кръвта ми по плочите в двора и собствения си син начело на империята! Нали вече се опита да ме убие или си забравила?!

Есма Султан се вторачи изумено в брат си и възкликна:

— Но нали утоли справедливия си гняв с отмъщение, като уби нейния син Мустафа, нашия брат?! А тя беше просто една старица, чиято утроба е пресъхнала преди много години и от която вече никога не можеха да се появят плодове!

— Тя отдавна просрочи късмета си. Трябваше да умре още с брат ни!

— Но какво право имаш да убиваш тези жени? Нищо ли не си научил от баща ни, от преживяното в детството?

— Аз съм султанът! — извика с гръмовен, неприсъщ за себе си глас Махмуд. — А ти никога няма да бъдеш!

Есма Султан вдигна лявата си ръка към бузата си, сякаш й зашлевиха шамар.

— И как изобщо смееш да ме разпитваш? — вече ревна брат й. — Отлично знаеш, че без моята благословия никога не би могла да водиш живота, който имаш, а?! Можех да ти иззема дворците, а жените ти да приема в моя харем! Но аз си удържах обещанието пред баща ни във всяко отношение, а твоите поданици те наричат богохулница!

— Да не би да съм сторила нещо по-различно от теб, а?! — изстреля принцесата. — Не ти ли угаждам достатъчно? Не ти ли водя красиви жени? Че даже и красиви мъже!

— Довела си ми само онези, които са се съгласили да дойдат при мен! Но ето че вече три пъти моля за благоволението на твоята прислужница Назип, а курвата ми отказва! На мен, султана! На кой султан досега някога е отказвано, а? И всичко това е само твое пъклено дело!

— Тя ще дойде при теб само ако това й доставя удоволствие — отговори Есма Султан. — Тя е сред фаворитките ми и моя осиновена дъщеря! Ще й дам позволение само ако тя пожелае твоите ласки!

— Да, така приказваш ти, знам те! Сякаш никога не си чела Корана и не знаеш, че е свещен дълг на жената да се подчинява на мъжа и на султана!

— Там не се говори за подчинение на султана, а само на Аллах!

— Но това е наша религиозна традиция, сестро! Жените са родени, за да обслужват мъжете! А ти им пълниш ушите с богохулства и непокорство! Да, чух вече за превземките ти на пазара за роби. Мъжете вече са се оплакали на имамите, че ти публично си ги лишила от законното им право да проверят качеството на стоката си! Та ти клатиш самите основи на принципите и традициите, които нашите предци са следвали и почитали цели четиристотин години!

— Да вървят по дяволите мъжете и тяхното право на собственост! Тук говорим за жени, а не за добитък! Вие, мъжете, изкривявате думите на Аллах така, както е угодно на похотта и пороците ви! Мохамед не би желал да спаси половината от човечеството, а останалата половина да хвърли на боклука! Онези жени на пазара също са деца на Аллах!

— Сестро, те са неверници и роби! Те са собственост на империята, а твоето поведение подбужда хората към бунт! Разбрах също така, че си допуснала до най-интимните си покои еничаря, който презира нас в Топкапъ и който най-много презира теб!

Есма Султан примигна и кимна:

— Слушам те.

— Приемаш в покоите си предател, който би убил и двама ни в съня ни само с едно движение на ръката си! Казват, че не те е докоснал, въпреки че, познавайки склонностите ти, просто не мога да го повярвам!

— Аз имам множество компаньони в двореца си, братко. И не всички са за удоволствие. Наслаждавам се на някои заради компанията им, ума им и приключенията им.

— Но точно този е мъж, при това много опасен. Прогоних го от неговата орта, за да не подбужда предателство. Но казват, че все още имал влияние върху хората си, макар да е изолиран в твоя дворец. Къде ходи, когато не е в харема ти?

— Нямам никаква представа. Ахмед Кадир е свободен да прави каквото си иска, без да го следя.

Султан Махмуд Втори вдигна изумено ръце и възкликна:

— Това Есма Султан ли е? Моята сестра, която обича мъжете, защото знае, че до зазоряване ще срещнат смъртта си?!

— Това е твое дело, братко, не мое. Ти изпращаш онзи чакал Смарагд да души чаршафите ми, така че да убива любовниците ми. Кръвта им е по твоите ръце!

И се извърна, за да си тръгне.

— Но какво е сторил този мъж, този езичник, за да заслужи такава свобода от твоя страна? — подвикна султанът.

— Просто му имам доверие.

— Ти си полудяла, сестро! Съвсем скоро този човек или ще умре от ятагана на някой от моите солаци, или ще донесе собствената ми смърт! Не разбираш ли какво държиш зад стените на двореца си? Най-големият враг на османските турци! А ти го наричаш приятел!

— Достатъчно! — извика Есма Султан. — Кълна се, че и аз лично мога да те убия заради убийството на двеста невинни жени! Да знаеш, че водите ще затрупат бреговете на Европа и Азия с изгнилите им на дъното на Босфора тела! А ти извърши това ужасно злодеяние, без да се посъветваш с мен! Ти опорочи паметта на нашия баща, който те накара да обещаеш…

— Достатъчно! Обещанията са вече в миналото! Само аз знам пред какви предизвикателства е изправен един султан! Съветите ти бяха мъдри, сестро, но само докато не приюти един враг! Известявам ти, че от тук нататък ще вземам решенията си без твоите напътствия! Жените са вече мъртви, Есма. Връщай се в двореца си и скърби за тях, колкото си искаш, успокоявай изнервения си харем! Това е работа за жени, а не за султан!

Есма Султан стегна връзките на мантията си и се обърна цялата разтреперана. Никога досега не бе мразила мъж толкова, колкото сега мразеше брат си.

* * *

Новината за стотиците удавени жени и деца отне от сърцето на Ирина радостта от намирането на брат й. Тези жени някога бяха нейни приятелки и другарки. Познаваше всяка една от тях.

И сега, също като всички останали жени в харема на Есма Султан, тя се разхождаше онемяла из градините на двореца, изпълнена с презрение към султана и с омраза към Босфора, който бе отнел толкова много човешки живот. В момента виждаше чайките, които кръжаха над водите, като предатели, като лешояди на морето, които ще започнат да ръфат плътта на жените в мига, в който телата им изплуват от дълбините.

Но истинският предател бе султанът, Махмуд Втори. Когато бяха деца, тя го бе виждала съвсем рядко. Тогава той се намираше предимно в клетката за принцове, заключен заедно с братовчед си Селим, така че да не се и опитват да организират бунт за свалянето на баща си от трона.

Но султан Абдул Хамид позволяваше на младите принцове да присъстват на специални случаи и да гледат танците на харема. Ирина бе забелязала как Махмуд я гледа, бе усетила копнежа в сърцето му.

Тогава никой не би се съобразил с мнението й за него, защото то не беше важно. Но за малката тогава Ирина това също беше любов от пръв поглед. Ала днес тази стара любов се бе превърнала в чувство за вина и огромен душевен смут. Само като си помислеше, че бе обичала мъж, който бе в състояние да изпрати на смърт двеста жени, без да му мигне окото, и което беше още по-лошо — да бъде обичана от него…. Какво у нея би могло да привлече подобен демон? И въпреки това не можеше да забрави как той бе питал и как се бе тревожил за нея след онази кошмарна нощ с баща му, когато тя… Но не, дори след толкова време не искаше и да си помисля за онзи изпепеляващ миг, когато завинаги се обезобрази.

Дори през мрака на този болезнен спомен Ирина си спомняше с нежност за младия принц. Есма Султан й беше показала писмата, които той бе написал, опитващ се отчаяно да разбере къде е, след като изчезна от харема. Беше я търсил години наред. Докато самият той не стана султан. Още с коронацията си стана жесток и безмилостен — като всички останали, и детската му любов беше скоро забравена, заменена от желания за войни и имперски амбиции.

Или пък тя бе зърнала нежност там, където никога не е съществувала? Възможно ли е едно сърце да бъде обезобразено дотолкова от жестоките актове на сила и власт, че да престане да бъде способно на любов? Или за такива като Махмуд любовта по принцип бе невъзможна?

И същевременно — защото толкова голямо беше объркването й — част от нея продължаваше да се пита дали няма да има някакво спасение за прокълнатите. Не може Бог да не е чул писъците на жените и децата, докато ги давеха в Босфора, дерящи отчаяно с нокти дебелото зебло на чувалите! Тя не би могла да прости? Ами Бог?

Ирина се изпълни със страх от бъдещето. Дали някога нещо би успяло да прекрати тези кръвопролития след толкова много столетия и да прогони демоните от това чудовище — Османската империя?! Да сложи край на жестоките амбиции на мъжете, които убиваха братята си, давеха децата на сестрите си и които биха удушили и собствените си майки, само и само да задържат властта си?

Накшидил би трябвало да има по-голямо влияние върху сина си, отколкото неговите везири и министри. Майчински съвет — ето от какво имаше нужда Махмуд в този момент. Но дали ушите му нямаха да се окажат оглушали за женския глас? Оглушали за спасението?

* * *

На залез-слънце не Смарагд посрещна Иван Постивич пред хамама. Кърпите му подаде главният евнух Шафран.

— На какво дължа тази привилегия да бъда посрещнат от началника на царския харем? Къде е евнухът Смарагд? — попита еничарят.

— Изпратих го по няколко задачи, които ще отнемат време.

Иван Постивич сви рамене и пое кърпите.

— Но ти безсъмнено имаш по-важни задачи, отколкото да обслужваш един войник, нали?

— Не съм тук, за да те къпя, Ахмед Кадир — отговори евнухът и вдигна ръка, за да посочи друг мъж. — За това ще ти помогне Али. Но първо трябва да поговоря за нещо с теб.

Шафран плесна с ръце и освободи прислужника в хамама с думите:

— Изчакай в хладните стаи. Ще изпратя да те повикат.

Слугата се поклони и изчезна.

Иван Постивич приседна на гладката мраморна пейка в хамама и зачака главния евнух да заговори.

— Еничарю, животът ти е в огромна опасност! — прошепна Шафран.

Иван го погледна в очите и разбра, че чува истината.

— Такъв е животът на всеки еничар — отговори.

Евнухът обмисли отговора му, но после очите му проблеснаха и той продължи:

— Когато се появи за първи път в двореца, аз не можех да ти имам доверие. Беше твърде очевидно, че ненавиждаш господарката ми, затова единственото, на което можех да се надявам, бе твоята смърт. А сега рискувам собствения си живот, за да те предупредя.

— Оказваш ми огромна чест!

Евнухът приседна до еничаря и пак зашепна:

— Човекът, който ти прислужва — Смарагд, е шпионин на султана! Той е съобщил на султана за предателските ти приказки. Твърди, че ти си част от заговора, който ще донесе позор на Османската империя. Тези думи на евнуха подсигуряват смъртта ти, Капъкулу!

— Смарагд е шпионин на Махмуд? — изрече бавно Постивич. — Как можах да бъда такъв глупак, че да не го разбера досега?

Шафран кимна сковано, като че ли това се разбира от само себе си.

— Същият вече е донесъл на султана версията си за твоето съучастие в заговора на еничарите, с което да подсигури арестуването ти. Съвсем скоро ще бъде издадена заповед да бъдеш хвърлен в затвора и обезглавен.

Иван Постивич кимна и изтри с кърпата избилата по врата му пот. После отбеляза тихо:

— Ако султанът поиска смъртта ми, не мисля, че мога да направя каквото и да било, за да променя това.

— Можеш да избягаш, Ахмед Кадир! Да се върнеш в родината си! Или да отплаваш за Венеция, а защо не и по Дунава към Виена, където веднага ще те защитят от османските турци!

Иван Постивич захвърли кърпата върху влажните плочки в хамама и отсече:

— Независимо дали някога съм искал или не, вече съм еничар! А еничарят никога не бяга, особено когато залогът е животът му! Това е най-важното, което съм научил в живота си, и единственото, което ми е трябвало да науча!

Постивич усети как очите на евнуха го проучват, изучават го.

— А ти? Защо ти не си избягал, Шафран? — бе ред на Иван да попита. — Сигурен съм, че Есма Султан не би възразила, ако избереш да се върнеш в родината си.

— Моята родина е завинаги изгубена за мен. Защото се отказах не само от мъжествеността си, но и от вярата си. И вече няма връщане назад. За мъжа, който съм станал, домът вече не съществува.

— В такъв случай сме братя — отбеляза еничарят. — Защото и на мен изтръгнаха вярата от сърцето ми, дръпнаха и нафората от отворената ми уста. Липсва ми състраданието, което е характерно за вярата на майка ми. Да, някога имаше дом, в който копнеех да се върна, но той е отдавна погребан под въглените и пепелта на детството ми. Завинаги.

При тези думи Иван Постивич сведе очи към земята. После бавно вдигна глава, стисна юмрук и продължи:

— Но сега се радвам с познанията си за Корана, защото с мъжки глас и еничарско сърце ще отговарям пред Аллах и ще нарека светотатство делата на нашия султан! Думите на Пророка докосват сърцето ми и крещят за отмъщение!

— Ако си спомниш прошката и любовта на вярата, която са ти откраднали — изрече тихо Шафран, — късметът ти ще бъде по-сладък, отколкото вкусът на сигурната смърт!

С тези думи главният евнух стана, за да си върви, и даде специални инструкции на слугата, който чакаше в тепидариума.

* * *

Никога досега от двореца на Есма Султан не се бе чувал по-скръбен и неистов звук от воя на всички жени около нея за удавените жени от харема на мъртвия й брат. Солаците поглеждаха ужасено към стените на харема, усещайки, че ятаганите им са напълно безполезни.

На свечеряване Есма Султан поведе плачещите жени — харемът й вече наброяваше повече от сто — към брега на Босфора и от там към най-дълбокото му място, където сестрите им бяха убити. Всяка от жените запали по една свещичка в памет на душата на мъртвите жени, а после коленичиха на молитвените рогозки и заприпяваха сура след сура от Корана, потънали в дълбока скръб.

Когато жените накрая се върнаха в двореца, Есма Султан се запъти право към покоите си, хвърли се разплакана върху аленочервения диван и започна да удря безсилно с юмруци по копринените възглавници. Очите й бяха толкова подпухнали, че едва видя белия евнух, който се приближи към нея.

— Простете, султане, но ще имате ли нужда от присъствието на Ахмед Кадир тази вечер?

Есма Султан се надигна от дивана, изтри сълзите си във вече достатъчно почернената от очната линия кърпичка и извика:

— Как смееш да нарушаваш уединението ми, евнух?! Никой не съобщи за теб, нито пък си получил разрешение да влизаш в покоите ми! Ще заповядам да ти ударят сто пръчки на голо!

Смарагд не демонстрира никакъв страх — по-скоро обратното. Изпъна грозното си дребно тяло в опит да се направи на по-висок и по лицето му се разля презрителна усмивка.

— Значи тази вечер не сте склонна да приемате който и да било мъж — рече. — Ще му кажа, че трябва да си върви.

— Не, спри! — заповяда принцесата. — Кажи му… Ще приема Ахмед Кадир по-късно. Непременно трябва да го приема!

Устните на Смарагд се свиха злобно при тази забележка. После разтвори дребните си подпухнали ръце в жест на подкана и отбеляза:

— Знаете, че обикновено предвиждам желанията ви. Сигурен съм, че не Ахмед Кадир е мъжът, който ви трябва тази вечер, защото като мюсюлманин е недосегаем! Един нов християнин от Галата ще обслужи по-добре нуждите ви! Да изпратя ли каретата? Чувал съм за някакъв младеж, чиято коса била руса като пшеница, а тялото му — твърдо и жилесто като въже! Ръцете му били големи като конски копита, но иначе с елегантни пръсти, издължени като френски свещи!

Есма Султан се изправи, събра сили и отсече:

— Никога повече няма да позволя да бъда изкушавана от теб, Смарагд! Току-що си изплаках очите по моите посестрими жени, които са там, във водите точно под двореца ми! Не искам повече смърт върху ръцете си!

— Но тези ще бъдат мъже, султане! — продължи да я увещава евнухът. — Те са зверове, както знаете. Можете да си получите отмъщението и друга нощ, защото луната все още се пълни, а аз познавам ритмите на желанията ви! — гласът му беше хипнотизиращ, мазен като олио. — Помислете си само за влажните целувки на нечии млади устни върху неспокойното ви тяло, пресъхнало от тази жега, за тежестта на здравото мъжко тяло върху вас, навлизащо отново и отново в жадната ви плът…

— Достатъчно! — изпищя султане, чието тяло неволно се поддаде на нарисуваната от подлия евнух картина. — Отровата ти вече няма да ме засегне! Всъщност ти търсиш собственото си отмъщение и затова изцапа царствената ми ръка с убийствените си желания. Не, аз отказвам да добавям нови трупове към тези води! Похотливите ти идеи достатъчно омерзиха душата ми!

Тук принцесата си пое дълбоко дъх, овладя се и продължи:

— А сега ми кажи какво стана с последния! Умолявах брат си да го пощади. Оставих го непорочен, за да бъде освободен! Но еничарят признава, че го е удавил. А от доковете до ушите ми достигнаха слухове, че преди да бъде изпратен в Босфора, е бил покрит с рани и ухапвания. Това е от твоята ръка, Смарагд! Твоята зла омраза го е убила и отново тя трови ума на брат ми да продължава с това проливане на кръв!

Смарагд отвърна нагло на погледа й и ъгълчето на устните му потрепна, прикривайки усмивка.

Очите й го пронизаха.

— Ти излъга, Смарагд! Момчето беше убито, нищо че беше целомъдрено! Нямаше никаква причина да умира!

— Аз служа на моя господар султана. Такова беше неговото желание.

— Да, той се е заклел да дави всички, които споделят леглото ми. Но нямаше никакво право да отнема живота на този човек, ти също нямаше! Оставих го недокоснат, за да се върне в селото си и да стане свещеник!

— И какви разкази щеше да отнесе той към северните земи? За слабостта на турците, за една принцеса, която не може да съблазни любовник дори от най-нисшите прослойки? Представяте ли си какъв срам щяхте да нанесете на брат си и на османското име?!

— Но аз му позволих да си тръгне. Той ми каза, че е свещеник и аз изобщо не го докоснах! Нямаше никаква съблазън нито от моя, нито от негова страна!

— Смъртта му бе по заповед на брат ви, султане. А аз съм на тази земя, за да изпълнявам заповедите му.

Принцесата грабна една инкрустирана със скъпоценни камъни четка за коса и я метна към евнуха.

— Ако можех да уредя да те убият, щях да пея при вестта за смъртта ти!

— Дано господарят ми Махмуд Втори живее дълъг живот, за да ме пази от вашата нетърпелива ръка!

— Доведи ми Ахмед Кадир!

— Но, господарке…

— Изпрати ми еничаря, казах, и повече не ме занимавай със злите си приказки!

Кожата по лицето на белия евнух се опъна и той се вторачи право в султане.

— Но вие ще продължавате да ме търсите, Есма Султан! Апетитите ви никога няма да бъдат задоволени, дори и с помощта на Ахмед Кадир! А ако той някога стане ваш любовник, ще го ескортирам, подобно на всички останали, към гроба му. И в този ден ще бъда най-щастливият човек на света!

* * *

В мига, в който влезе в стаята, Иван Постивич зърна зачервените очи на султане. Кимна безмълвно, за да й покаже, че разбира всичко.

— Нищо не можах да направя — отрони тя.

— Но защо? — попита той. — Защо сега?

— Брат ми подозира нов преврат. Казва, че еничарите са се разбунили и той бил длъжен да се увери, че не е останала нито една следа от семето на брат му, нито една наложница, която внезапно ще роди таен наследник, когото еничарите биха могли веднага да поставят на трона.

— Къде е Ирина?

— С другите жени в градината. Скръбта я е обзела напълно. Нека я оставим с жените, за да я утешат.

Иван Постивич кимна.

— Но утре сутринта ти трябва да отидеш в конюшните ми и да си избереш конете за игрите в петък!

Еничарят я погледна неразбиращо.

— Празненствата за рождения ден на брат ви? — възкликна. — Ще се състоят, въпреки че въздухът все още кънти от предсмъртните вопли на жени и деца?

Есма Султан се усмихна, но усмивката й приличаше по-скоро на озъбване.

— Да не би да смяташ, че ще отложа празненство в двореца си и ще разочаровам гостите си? Планирала съм го месеци наред! Освен това брат ми няма как да не се появи, а така ще те види да се състезаваш! Тази нощ ще скърбя за сестрите си и техните деца. Ще остана на бдение заедно с жените от моя харем. А ти трябва да си починеш, за да можеш утре рано да си в конюшните и да си избереш коне за турнира. Ще пратя слуга да предупреди главния коняр за посещението ти!

— Благодаря ви, султане!

Есма Султан вирна брадичка и с непоколебим глас отсече:

— Никога досега не съм очаквала с такова нетърпение един турнир по джирит!