Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (24)

Двайсет и втора глава

Султанът отказваше категорично да приема министрите си и се радваше единствено на компанията на евнуха си Смарагд, който не спираше да кудкудяка щастливо по повод касапницата и ликвидирането на еничарския корпус.

— Вие сте брилянтен, султане мой! Успяхте да сложите край и на еничарите, и на бекташите само с един величествен удар на могъщата си ръка! Куражът и силата ви ще породят безкрайната почит на поданиците ви и най-вече на враговете ви! Светът се прекланя пред силата, а вие я използвахте по великолепен начин! Мъжете ще възхваляват подвизите ви!

Султанът обърна гръб на евнуха и примижа към слънцето.

— Какъв е този адски шум? Да не би да си имаме още бунтове за потушаване?

— Това са жените на града, сине мой — обади се Накшидил с треперещ глас. Вече дни наред тя не можеше да стане от леглото си, съсипана от всичките тези убийства.

— Великолепна моя майко! Как така се появяваш, без да предупредиш? — възкликна Махмуд и направи знак на евнуха да донесе стол.

— Помолих да стане така. Доволна съм, че и една жена все още може да има някаква власт в това прокълнато ъгълче на света! — простена тя, подпря се здраво на бастуна си и се строполи тежко на стола, едва поемайки си дъх.

Махмуд махна с ръка и освободи евнуха.

— Какво искаш да кажеш, майко? Ние извоювахме голяма победа над врага! Предателите, които се опитаха да ни лишат от управлението, бяха сразени!

— Победа ли? Вслушай се във воя по улиците, сине мой! Според теб това звукът на победата ли е? Това, сине, е воят на вдовиците, на майките, които оплакват синовете си, на съпругите за техните мъже и на сестрите за братята им!

— Те бяха предатели!

— Те бяха мъже, които бяха обичани от поданиците, които управляваш! Само с убийства и пожари ли ще разрешаваш конфликтите? Улиците са потънали в кръв, светите бекташи бягат от града, даже еврейският уличен метач отказва да се покаже! Какво се случи с нашия Имперски град, който доскоро беше безопасен рай за всички секти и прочут с толерантността си?

Махмуд се приведе от прозореца си в Топкапъ и видя една майка, която се опитва да извади главата на сина си от портите на двореца.

— Хей, ти там! Това е собственост на Османската империя и на вашия султан! — изръмжа стражът.

— Това е собственост на утробата, която я е носила! — изкрещя жената и уви кървавата глава в гънките на престилката си. По мръсното й лице се стичаха сълзи.

— Върни я на мястото или твоята глава ще бъде следващата! — предупреди стражът.

— Нека си я вземе, солак! — провикна се султанът от прозореца. — Освободи я!

— Дано отговаряш пред Аллах! — изкрещя жената от улицата. — Чудовище!

Очите на Махмуд се разшириха от това безочие и сините вени на врата му се изпънаха под бялата му кожа.

Накшидил се изправи с мъка от стола си и дръпна сина си за ръкава.

— Направи каквото те молят! — простена. — В името на Бог и на милостта, направи каквото те молят!

Махмуд вдигна ръка, като че ли се канеше да удари майка си, а после се втренчи объркано в ръката си.

— Прости ми, майко! — прошепна.

— Кога забрави доброто си сърце и състраданието си и ги замени с тази брутална агресия и омраза, сине мой?

— Когато станах султан на Османската империя — отговори той, обърна й гръб и се загледа към Босфора.