Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (20)

Осемнайсета глава

— Кадир! — провикна се солакът или по-скоро изсвири името между прогнилите си зъби, сякаш беше прокоба. — Викат те! Шафран иска да говори с теб. Тръгвай веднага с мен!

Ръцете на Иван Постивич го сърбяха да стисне надутия македонец за врата и да го прекърши. Но знаеше, че щом главният евнух го вика, става въпрос за преки заповеди от Есма Султан.

Шафран тъкмо обясняваше на трима други евнуси задълженията им за вечерта, когато видя, че великанът влиза. Помаха му, а останалите освободи с едно движение на ръката си.

— Беше ми съобщено от принцеса Есма Султан, че присъствието ти сред нас вече не е необходимо. Тя твърди, че е излекувана. Даде ми тази торбичка злато, с която да ти платя за вярната служба.

С тези думи Шафран постави кесийката в огромната длан на еничаря.

Иван Постивич се втренчи в кесийката. Беше аленочервена със златен пискюл, а от тежестта й му стана ясно, че вътре има солидно количество пари. Почувства се като ударен в гърдите, но от друг великан.

— Няма ли да се видя с принцесата, преди да напусна? — попита тихо.

— Не. Тя не те е викала. В момента забавлява друг гост и не желае да бъде притеснявана. А ти трябва да се върнеш в казармите на „Ат Мейдан“, където ще получиш нови задачи като еничар. Но тя ми заръча да ти кажа, че ще продължи да работи за твоята кауза пред брат си, нашия славен султан, за да го убеди да те включи отново в кавалерията. Опасявам се обаче, че надеждите за това не са много големи.

— Няма ли да остана тук като неин… палач по удавянията?

Лицето на Шафран се смръщи. Прогони евнусите, които се въртяха наоколо, за да подслушват, и придърпа Иван Постивич към себе си.

— Ти не схващаш ли какво ти казах току-що? Свободен си да се върнеш в казармата си и да се биеш за империята! И никога повече няма да ти се налага да давиш невинни мъже! Слава на Аллах, вече си освободен от задълженията си тук! Забрави, че някога си срещал Есма Султан! Моли се да те назначат в далечните провинции на империята, за да намериш покой!

Макар отлично да съзнаваше, че главният евнух говори истината и му мисли доброто, Иван Постивич вирна предизвикателно брадичка и отсече:

— Никога не бих могъл да забравя, че съм я срещал! Тя отрови кръвта ми!

С тези думи той кимна за сбогом на евнуха и се обърна, за да напусне завинаги двореца на Есма Султан.

* * *

Постивич се насочи към „Ат Мейдан“. Докато лавираше из сокаците на Константинопол, с изненада забеляза, че никой не спазва вечерния час, наложен от султана. Навсякъде се виждаха запалени факли, по улиците тракаха каруци, пълни с провизии и карани от сериозни на вид каруцари, които се оглеждаха на всички страни.

Месният площад жужеше от народ. Тук се бяха събрали хиляди еничари заедно с ортите си, между които сновяха момчета и предаваха съобщения.

— Ще застанем брат до брат срещу султана неверник и неговите реформи!

— Смърт за Новия ред! Смърт за офицерите езичници!

Иван Постивич започна да си проправя път сред колегите си и стигна до мястото, където би трябвало да бъде неговата орта.

Мястото беше празно. Големият меден казан липсваше.

— Ахмед Кадир! — провикна се един войник, забелязал го да стои сам. — Дошъл си да се присъединиш към нас, нали? Твоята страхлива орта взе страната на врага! Измъкнаха се незабелязано от „Ат Мейдан“ и от нашия велик корпус, за да се бият за султана!

Иван Постивич долови миризмата на пот откъм колегите си. Познаваше отлично вкуса и мириса на битката, както и неповторимия войнствен блясък, озаряваш очите на бойните му другари.

— Значи денят настъпи — изрече тежко.

— Великанът дойде да ни поведе! — провикна се един артилерист. — Единственият кавалерист, който е останал верен на еничарския корпус!

Внезапно очите на хилядите войници се насочиха към него — сякаш през цялото това време бяха чакали тъкмо това. Войниците започнаха да се катерят по покривите на дървените казарми и по сергиите за месо, за да го видят по-добре.

Иван Постивич стоеше насред войнишката тълпа, чудейки се какво да прави. Очите насред мръсните им лица го гледаха с обожание, очакващи да се сдобият с водач. Сред тях той разпозна лица от детството си, мъже, които с гордост се присъединиха към редиците на еничарите, които се бяха били героично и пеша, докато той бе яздил на коня си. Но видя и друго лице — еничарят, който беше бил евреина на пазара — устните му се бяха разкривили от неистова омраза.

Това бяха мъжете — и добри, но и зли, с които той щеше да се бие срещу султана.

Умът на Постивич беше съвсем бистър. Решението беше взето. Заговори на насъбралите се мъже:

— Реформи ли? Ха! Когато султанът говори за реформи, има предвид нашето унищожение! Не можем да имаме реформи със султан, който ни презира! Да, сред редиците ни може би има корупция и поквара, но това е корупция, наложена ни насилствено от един султан, който покварява всичко, до което се докосне! Честта и духът на еничарския корпус се крият в битките, а не в балетните стойки на европейците, които искат да опитомят империята ни, за да я погълнат за собствено удоволствие! — Пое си дълбоко дъх и гласът му гръмна из целия площад: — Дори и да има корупция и поквара, да не забравяме, че рибата се вмирисва откъм главата! Да отсечем тази глава и да спасим корпуса си!

Буен рев изпълни площад „Ат Мейдан“, който събуди дори птиците от гнездата им, които се разлетяха объркано над пазара.

— Аллах да благослови Ахмед Кадир, единственият истински еничар в цялата кавалерия!

Изригна нов буен вик и мъжете започнаха да го прегръщат, вонящи на жажда за битка. Докато всички го поздравяваха и набираха дух, един мъж в алена туника, избродирана със златна нишка, се плъзна от портите на „Ат Мейдан“, за да съобщи на султана за бунта и за неговия водач — Ахмед Кадир.

— Трябва да си взема коня! — извика Постивич. — Някой да отиде до конюшните и да ми доведе кобилата!

Млад бегач излезе от тълпата и се втурна към него.

— Скоро ще се върна с твоята Пери, чорбаджи — рече той, като се поклони, — стига да не бъда заловен от предателите от твоята орта!

— Кажи ми, момче — обърна се към него великанът, — те кога решиха да не се присъединят към нас?

— Султанът отне конете им и им заяви, че докато не положат клетва за вярност към него, няма да могат да яздят. Знаеш, че Капъкулу няма да се съгласят доброволно да се бият пешком. Затова предпочетоха да се врекат на султана, за да подсигурят живота и позициите си!

— Аллах да е с теб, момче — кимна великанът. — И не се опитвай да обяздваш Пери. Остави я да хукне сама и тя лесно ще намери пътя си към портите на Мейдана.

Чорбаджията на артилеристите разбута тълпите и прегърна сърдечно великана.

— Ахмед Кадир! Идваш като благословия на Аллах! Сърцата на нашите мъже са жадни за кръвта на султана!

После последваха нови буйни викове и радостни възгласи, когато един след друг мъжете започнаха да изнасят разгорещени речи. Иван Постивич си знаеше, че еничарите се влияят от разтърсващите думи на всички войници, а не само на командирите. Затова реши да дръпне най-чувствителната им струна.

— Неверниците ешкинджии тренираха точно тук, на същата тази земя! — изкрещя, грабна шепа от пръстта и се изкатери на платформата над главите на войниците. — Тази земя, която за нас, еничарите, е свещена, беше обругана от султана с парада на неверниците! Именно тук ешкинджиите изхвърлиха еничарските си униформи, подобно на змии, сменящи кожите си, и приеха езическите дрехи на Новия ред!

Тълпата изрева:

— Смърт на змиите неверници!

Гласът на Постивич продължи да гърми из целия площад:

— Улемата благослови езическите им пушки! Представете си каква поквара е изпълнила сърцето на нашия султан, за да убеди светите ни мъже в каузата си! А дервишите бекташи остават с нас до смъртта, неподатливи на неговата поквара!

Един след друг войниците започнаха да се качват на платформата, викайки с цели гърла, за да бъдат чути. Гласовете набираха все повече сила, нетърпеливи за битка и мъст, и така колективното сърце на еничарите заби дружно и могъщо, готово за битка.

Скоро момчето, което бе отишло да вземе Пери, се втурна през портите на „Ат Мейдан“, яздещо без седло върху галопиращата кобила. Когато стигна средата на тълпата, той се опита да дръпне юздите й, но тя се изправи на задни крака и копитата й разцепиха въздуха. Момчето се опита да се задържи за гривата й, но Пери го изхвърли и то се строполи в прахта.

— Добра работа, момче! — извика Иван Постивич и грабна въжето на любимата си кобила. — Спокойно, момиче, спокойно! Духът ти ни е необходим за битката!

— Но няма седло! — извика разтревожено един от чорбаджиите. — Капъкулу са взели всички седла и юзди!

— Нямам нужда от седло, за да се бия! — изрева Иван Постивич, прехвърли дългия си крак върху гърба на кобилата и се метна леко на гърба й. — Само ми дайте копия и ще се бия така, както съм бил обучаван като момче!

Един артилерист се втурна и му връчи торба с наръч копия. Постивич я метна през гърдите си, насочи коня си към портите и изрева мощно:

— Към Топкапъ!

* * *

Султанът нямаше нужда от шпионин, за да разбере, че еничарите поемат на поход срещу него. Чу виковете им и изкрещя панически на везира си:

— Артилеристите готови ли са?

— Да, господарю.

— Колко човека имаме тук?

— Към девет хиляди срещу може би двайсет хиляди еничари, въпреки че според агата мнозина ще дезертират преди битката.

Султанът започна да подръпва брадичката си с безупречните си нокти и по едно време промърмори:

— Сигурен ли си в онова, което си чул?

— Да. Бунтът се води от великана на Капъкулу Ахмед Кадир.

— Дано сестра ми гори в ада! Предупредих я, че е предател! Ето че сега змията забива нокти право в плътта ни!

Султанът започна да крачи по дължината на стаята с развяваща се зад гърба му жълта туника.

— Гражданите отдавна недоволстват от своеволията и жестокостта на еничарите. И отдавна копнеят за мъст. Затова отворете арсеналите! Раздайте мечове, пушки и патрондаши на правоверните!

— Да, султане мой! Веднага ще изпратя вестоносци из града, за да разгласят новината!

— Заръчай да развеят Свещеното знаме от минарето на джамията „Султан Ахмед“! Ще защитим честта на османците под Свещения покрив на Аллах! — гласът на султана се извиси до писък: — Или еничарите ще бъдат унищожени, или скоро котките ще се разхождат из руините на Константинопол!

Султан Махмуд Втори беше готов да разиграе на карти имперския град и неговите жители, само и само да изпълни заветната си цел — да ликвидира еничарите до крак.

* * *

Улиците гъмжаха от граждани — някои избрали да останат лоялни на султана, други предпочели да застанат на страната на Корпуса. Еничарите се втурнаха през „Ат Мейдан“ по посока на Топкапъ с бойния вик: „Мохамед и Хаджи Бекташ!“ с който отдаваха почит на Пророка и на патрона на дервишите, чиито духовни напътствия даваха сили на корпуса им.

Но пътят им към двореца беше блокиран от лоялисти — гърци, евреи и лоялни мюсюлмани, нетърпеливи да пролеят еничарска кръв и да получат мъст. Техният вик също огласи тесните улици: „Мохамед и Махмуд!“.

Начело на еничарската армия, пробивайки си с меч път през лоялистите, беше Иван Постивич. Ятаганът му сечеше гърлата на враговете му, които се опитваха да го спрат, а след това се втурваше и посичаше и онези, които се опитваха да избягат от точната му ръка.

Но хилядите войници зад него скоро бяха въвлечени в ръкопашен бой. Когато Постивич стигна до Имперската порта, тълпата войници все още изоставаше. Топлата кръв се стичаше вече като река по калдъръма.

На върха на хълма, където се намираше Топкапъ, султанът командваше силите си от стая над Имперската порта. Видя великана, яхнал петнистата си кобила, и изруга. Сложи ръка върху дръжката на меча си и се обърна, за да тръгне по стъпалата.

— Султане мой, какво да правим? — попита главният солак.

— Ще убия този скорпион със собственото си жило!

— Моля ви, господарю, недейте! Не можем да ви защитаваме, ако влезете в ръкопашен бой! А това ще изложи на огромна опасност османската династична линия!

Султанът сви дясната си ръка в юмрук, удари се по гърдите и извика:

— Това ще зарадва моята ангелска сестра! Виждате ли какъв подъл враг е отглеждала в двореца си, а?!

— Господарю, трябва да останете тук, над Имперската порта, за да ни командвате! Ако ви ранят или убият, няма да има никаква надежда за победа! Враговете ни ще се възрадват!

Махмуд се върна при прозореца и се вторачи във великана, който в момента се биеше с двама солаци.

— Той трябва да умре! При това от моята ръка! Заловете предателя неверник! Ще си доставя удоволствието да го обезглавя със собствената си ръка!

* * *

Иван Постивич преряза врата на солака и кръвта му обагри кобилата, която изцвили и изпръхтя от отвращение. Вторият солак беше ранен фатално от колосален удар с юмрук, който го остави свит одве на земята, гърчещ се в агония.

— Смърт на султана!

Войските на еничарите бяха успели да стигнат до Топкапъ, въпреки че лоялистите се бяха опитали да спрат напора им с ръкопашен бой.

— Няма да минете през Имперската порта! — изрева султанът от стаичката високо отгоре.

Викът му беше последван от множество оръдейни залпове. Великанът обаче хукна напред. Пери надигна глава и изцвили, но той я прекара умело в галоп към стените на двореца, които временно бяха извън обсега на артилерията.

Усети някаква влага в левия си крак и сведе очи. Панталоните му бяха подгизнали в кръв там, където един куршум бе преминал през бедрото му и бе влязъл в корема на коня му. Петната на Пери бяха вече кървавочервени.

Спря кобилата в сенките и скочи, за да я огледа.

— Пери! — извика.

Кобилата потрепери и се свлече на земята, стенейки. Той постави огромната си ръка върху обагрения й в кръв корем. Дъхът й стържеше в дробовете й, ноздрите й се разтваряха широко, за да поемат повече въздух.

Иван Постивич вдигна ятагана си и с див боен вик се втурна към портите на Топкапъ. Яростта му бе достатъчна, за да потуши дори болката от дълбоката му рана.

* * *

Еничарите бяха подценили лоялистите. Голяма част от тях нямаха търпение да насочат оръжията си срещу армията, която ги бе унижавала, бе им искала подкупи и често ги бе пребивала, ако откажеха. Така улиците на града се обагриха с кръв и само за един ден лоялистите успяха да отблъснат еничарите обратно на „Ат Мейдан“, и вече се гласяха да превземат и площада.

След като лагерът на еничарите беше обграден от артилерията на султана, мъжете зад оръдията, самите те еничари, се поколебаха. Гърлата на оръдията им бяха заредени със запалителни гранати, които щяха да отключат истински пожар в дървените бараки и магазинчетата на Месния площад подобно на огниво върху сухи съчки. Макар да бяха предпочели да останат лоялни на султана, те не можеха да съберат сили да стоварят такава кошмарна смърт върху братята си от корпуса, с които се бяха били рамо до рамо на бойните полета, бяха споделяли победи и поражения.

— Спрете! — изкрещя един от чорбаджиите с очи с огромни кръгове от сажди и прах. — Изпратете някого, който да ги вразуми! Не можем да избиваме собствените си братя!

Ала султанът не желаеше преговори и здрав разум. Махмуд бе чакал години за този миг на тотална разправа и не желаеше нищо по-малко от тоталното унищожение на еничарите. Бе твърдо решил, че точно това ще бъде окончателният край на корпуса. Дори онези, които бяха избрали да останат лоялни на султана, никога повече нямаше да се бият като еничари.

И докато артилеристите се колебаеха, един от хората на султана — Кара Геенем, разбута редиците им и запали фитила на едно от оръдията. С неистов рев оръдието изпрати една огнена топка точно в сърцето на „Ат Мейдан“, като подпали казармите. След това Геенем се втурна към друго оръдие и подпали и неговия фитил, а после още и още, отприщвайки артилерийско нападение от един човек — и един истински ад.

Само след броени минути пламъците достигнаха небесата и еничарите, приклещени на площада, който столетия наред бе техен дом, започнаха да измират с хиляди. И насред ревящите пламъци на огъня, насред експлозиите на амунициите и писъците на умиращите никой не забеляза самотния войник, който припълзя зад редиците на оръдията. Бърз като сребристия проблясък на острието си, той дръпна към масивните си гърди главата на предателя Кара Геенем и рязна гърлото му с обсипаната си със скъпоценни камъни кама — подарък от османската принцеса. А после изчезна отново сред суматохата, движейки се бързо въпреки дълбоката рана в крака си.

* * *

Утрото завари имперския град Константинопол потънал в черен дим. Въздухът бе изпълнен с пепелта от изгорелите казарми и телата на еничарите. Двайсет хиляди еничари бяха загинали тази нощ, повечето от тях в ада, разразил се на „Ат Мейдан“. Вонята на смърт задушаваше жителите на града и ги караше да покриват лицата си с влажни парцали.

Намираха спасение само на брега, където морският бриз прочистваше въздуха на Константинопол. Стените на Топкапъ бяха почервенели от кръвта на еничарите, а водите под тях бяха изпъстрени с белите шапки на техните тела.

Махмуд стоеше край парапета и оглеждаше касапницата около себе си. Бе разпратил свои хора из цял Константинопол да търсят Ахмед Кадир, а рибарите край Босфора бяха получили обещание за голяма награда, ако открият тялото му във водата.

Говореше се, че кобилата му Пери също била ранена в битката и че великанът атакувал на крак, както бе сторил в Македония. Затова Махмуд бе предложил награда и за нея, но никой не бе в състояние да я открие.

— Улиците все още са пълни със заговорници! — крещеше султанът на великия си везир.

— Султане мой, еничарите са победени. Константинопол скърби за загубите и от двете страни, а чайките край Босфора се радват на невиждано угощение! Радвайте се на верността на вашите хора и на саможертвата им! Не се вманиачвайте по един-единствен човек, който вече не може нито да ви се противопостави, нито да ви даде причина да се страхувате от него!

— Няма да намеря покой, докато не видя главата на Ахмед Кадир на кол върху стените на Топкапъ! Това е тържествена клетва пред Аллах, пред кръвта на моите предци и пред словото на Пророка!

Везирът затвори уморените си очи и пое дълбоко дъх. Незнайно как, но след ужасите и изтощението на битката вече не се страхуваше от султана така, както преди.

— Един човек не може да означава повече от всички тези мъртви души, султане мой. Вие спечелихте вашата битка, слава на Аллах! Нека вече приветстваме мира!

Лицето на султана се сгърчи от гняв и той побърза да освободи грубо везира си. Останал сам в Залата за аудиенции, Махмуд започна да крачи напред-назад по красивите шарки на килимите си.

* * *

Иван Постивич се събуди с раздираща болка в левия крак. Гнойната рана изпращаше горещи вълни из целия му крак, чак до слабините.

Отвори с мъка слепените си очи и видя, че е покрит с фини царски завивки. Въпреки това потрепери и се зачуди как може да му бъде толкова студено в средата на юли.

Дочу някакъв шепот откъм другия край на стаята, но гласовете някак си отекваха, сякаш се намираше в пещера. Може би са го помислили за мъртъв и са го сложили в гробница. Усети влагата и хладината на гроба и долови капеща вода в далечината.

Към него се приближиха стъпки и шумолене на дрехи. Глас с гръцки акцент заговори на сръбски:

— В безопасност си, Иван Постивич. Сестра ти те изпрати тук, в частните подземия с цистерните на Есма Султан, където мога да се грижа за теб тайно.

Лекарят на султана Стефан Каратеодори повдигна завивките му и огледа раната.

— Имаш късмет, че загубата на кръв не е голяма — рече и започна бавно да сваля превръзката.

Нечия нежна женска ръка се плъзна под врата му и повдигна главата му, след което му поднесе сребърна чаша с вода. Той започна да пие жадно и не вдигна очи, докато не изгълта всичко.

— Още, моля! — простена и едва тогава осъзна, че сестра му Ирина вече пълни повторно чашата. Когато се обърна, за да я види по-добре, усети как нещо на врата му помръдна и се плъзва по гърдите му.

Беше златно кръстче на Гръцката православна църква.

— Беше докаран при мен от дервишите — изрече докторът, докато продължаваше да обработва раната. — Намерили те при портите на „Ат Мейдан“, прострелян в крака и с горяща греда върху гърба. А султанът обяви висока цена за главата ти, като че ли хилядите мъртви еничари не бяха достатъчни, за да утолят жаждата му за кръв.

— Добри ми докторе, моля ви, не казвайте нищо повече! — прошепна Ирина. — Рискувате живота си и живота на цялото си семейство, като помагате на брат ми! Даже цистерните могат да имат уши!

Докторът кимна и с трепереща ръка дръпна последния пласт от превръзката.

Иван Постивич примигна, когато напоеният с кръв парцал дръпна плътта му.

— Кобилата ми, Пери… — простена. — Жива ли е?

Ирина се приближи до ухото му и прошепна:

— Не говори! Това усилие ти струва много!

Но още докато говореше, Постивич изкрещя от болка. Лекарят бе сложил нажежен ръжен върху раната му, за да я обгори. И когато викът му отекна, той изпадна в безсъзнание. Така в помещението отново се възцари тишина, в която се чуваше единствено капенето на водата.

* * *

Иван Постивич нямаше представа колко време бе минало, докато лежеше в тайните покои в двореца на Есма Султан, в несвяст от треската, предизвикана от инфекцията на раната.

Чуваше гласове, виждаше сенки и се бореше с врагове, които не виждаше. Една нощ — въпреки че нощта не се различаваше от деня в тази пещера — той седна в леглото си, след като се бе въртял бясно в чаршафите, цял подгизнал от пот. Все още не можеше да излезе от поредния сън. В него беше обграден от танцуващи жени, които се движеха нежно и съблазнително, като му се смееха. А после стъпките им бяха станали все по-тежки и невъзможно шумни, подобно на гръмотевица над главата му. Именно тази гръмотевица го беше събудила.

След като се събуди напълно, установи, че е облечен в дворцова туника, избродирана с османските алено и златисто. Опипа лицето си и разбра, че са го избръснали, докато е спял. Зачуди се как не се е събудил тогава.

На масичка встрани от него имаше кана с вода и чаша. Пресуши чашата пет пъти, докато утоли жаждата си.

После се огледа внимателно и видя, че свещите осветяват само малка част от огромната дворцова цистерна. Наоколо бяха разпръснати факли, които сигурно бележеха пътя към двореца. По сводестите стени играеха зелени светлини от отразените дълбоки езера наоколо.

Отново чу гръмотевицата. Но този път не беше сън. Над главата му прелетя на зигзаг прилеп, стреснат от вибрациите.

Нечий стар глас изруга на турски и от тъмнината се показа мъж, когото Иван позна — прегърбеният стар градинар на двореца. Градинарят напредваше бавно към него и мърмореше:

— Най-сетне се събуди! Колко дълбоко спи великанът, колко плодовити са сънищата му!

— Какъв е този рев над главите ни? Сякаш отгоре вървят слонове!

— Пещерата преувеличава звуците — отвърна старецът със замъглени от възрастта очи. — Защото няма как да са слонове! Ха!

С тези думи градинарят се обърна и тръгна обратно.

— Спри! — извика му Иван Постивич. — Къде отиваш?

— Последвай ме и ще видиш тайната на гръмотевицата!

Иван Постивич реши, че старецът сигурно е изкуфял, но все пак тръгна след него. Камъните се забиха в босите му крака, изнежени от дългия престой под завивките. Кракът все още го болеше, при това почти непоносимо, но все пак успяваше да се влачи с почти същата скорост като градинаря. Така двамата дружно куцукаха и влачеха крака покрай горящите факли.

Накрая стигнаха до груба стълба от дъбови греди. Градинарят се изкатери непохватно по скърцащите й пръчки и бутна с една ръка тайната вратичка отгоре.

Вратичката простена и в мрака, подобно на разтопено сребро, се разля светлината на луната. Иван Постивич също пое нагоре по стълбата, сбръчквайки нос от вонята, която бе оставил след себе си дъхът на стареца.

Ярката луна светеше толкова силно, че Постивич примижа и закри очи от лъчите й.

Градинарят му направи знак изпод сенките на огромните жасмини.

Постивич го последва и зърна дългите бели одежди на ездачи на коне. Те мятаха дълги, елегантни дървени чукове и запращаха малка бяла топка по затревеното игрище, а ударите им отекваха в нощта.

— Поло? — възкликна, чудейки се дали все още не сънува.

Докато вдишваше с наслада сладките аромати на разцъфналите гардении и жасмина, чу градинаря да се смее с тон, граничещ с лудост.

— Ето, виждаш ли?! — възкликна той и докосна радостно беззъбата си уста с мръсните си пръсти. После изкуцука към навеса, където държеше инструментите си, и започна да грапи земята така, сякаш беше сутрин.

Иван Постивич се отпусна на земята — кракът го заболя твърде много, за да се задържи прав. Фокусира се върху само един играч — висок и грациозно седящ на седлото, яздещ с умение, което му напомняше за нещо. Напъна съзнанието си, за да си спомни.

Но едва след като чу незабравимия смях, докато бялата топка летеше между високите пръти, осъзна, че това бе сестра му. Именно тя водеше коня си с такава завидна лекота и умение.

И в същия момент забеляза лекотата, с която яздеха и всички останали ездачи, и високия, звънък тон на виковете и смеха им. Всички бяха жени. А после още един — по-нисък и по-груб глас. Това беше старият турски господар на конете, който аплодираше удара на Ирина — единственият мъж сред осем ездачки.

Една от ездачките се приближи към Ирина, протегна ръка и погали бузата й.

А после Есма Султан се приведе и щастливо целуна сестрата на Иван Постивич.