Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (19)

Седемнайсета глава

Иван Постивич излезе от двореца на Есма Султан, проклинайки всичко зад стените му. Но какво можеше да очаква? Разбира се, че тя няма да го извика, освен ако няма полза от него. Беше глупак да си въобразява друго и сега ругаеше сам себе си, че е бил толкова слаб, та да се надява на нещо повече.

„Какъв бе този джин, който ме облада, че да копнея за любовта на една туркиня?!“ — запита се мрачно.

Отвъд стените на двореца бе обгърнат от зловонната смрад на жужащия град. Денят беше горещ, не се усещаше и повей от вятър и прахолякът се бе отложил като кадифе върху листата на кестените, линеещи под яркото турско слънце. По пазарите жегата буквално унищожаваше плодовете и месата на търговците и миризмата на гнило се смесваше с вонята на топлите кучешки изпражнения. Продавачите използваха навлажнени кърпи, за да защитят суровото си месо, ала въпреки усилията им то вече бе станало кафеникаво и никой не бе в състояние да отпъди от него ятата дебели мухи.

На доковете рибарите заливаха с хладка солена вода улова си. Кучетата лаеха и нападаха легионите чайки, които се спускаха, привлечени от вонята. Продавачите на риба бършеха чела и проклинаха непоносимата жега.

Постивич се запъти към брега на Босфора и плати на стар рибар една монета, за да го закара нагоре по Златния рог, към реката Ликус, където би могъл да наблюдава тайно конете, пуснати по ливадите, и нищо чудно дори да зърне любимата си кобила Пери.

Когато лодката приближи към другия бряг, Постивич зърна в полето колегите си Капъкулу, които се упражняваха. Но не играеха нито поло, нито джирит, а провеждаха занятия по военна подготовка по методи, създадени от европейските кавалеристи. В далечината забеляза и членовете на старата му орта, които тренираха така наречената от европейците „прецизна езда“. Движеха конете си в продължителен тръс — позорна походка за турски воини, и правеха серпентини по утъпканата трева. От тази гледка стомахът на Иван се сви така, сякаш бе видял неговата орта да провежда уроци по танци.

— Да бъдат проклети брадите им! — промърмори великанът при тази гледка. — Но с какво, в името на Аллах, са облечени?

Иван Постивич примижа срещу яркото слънце, за да огледа новите униформи на полка Капъкулу — казашки панталони, черни ботуши и сини сюртуци — униформата на европейските армии. Вместо тюрбани носеха малки червени шапчици, които изглеждаха като кутии, кацнали върху главите им. Иван пак изруга и се изплю отвратено.

Ето това беше „новият ред“ на султана, така наречените от него ешкинджии^[1]. Това беше неговият план да ликвидира еничарите в името на „реформите“. Султанът бе откраднал традициите им, гордостта им, даже униформите им. И в момента убиваше бавно корпуса.

Рибарят заслони набръчканото си лице с изпъстрените си с белези ръце, придобили наситен махагонов оттенък от слънцето и солената вода, и извика възмутено:

— Светотатство! Облечени са като неверници!

Постивич кимна ядосано. Рибарят изсумтя и се почеса по тестисите.

— Проклети неверници! Каква полза имаме ние от техните нрави, а?! — възкликна еничарят. — Виж ги само! Като обучени кученца! Любимци на султана, моля ти се! Носят се в тръс, при това в кръгове, без нито капчица страст във вените си! Нито един турски кон не би губил духа си в прахта на неверническите паради. Та тези коне са родени да галопират като вятър, за да се вклинят право в редиците на врага, да останат горди и храбри чак до смъртта си!

— Говори се, че европейците ги хранели с горещи трици от кофи — вметна рибарят и се изплю отвратено. — Знам го, защото лично братовчед ми веднъж доставил дузина чували с трици за царските конюшни. Били от някакъв британски кораб.

— Само защото европейците страдат от запек не означава, че и нашите коне трябва да понасят задниците им! — изръмжа Постивич. — Да си държат изнежените кашички за пищящите копелета и хилавите старци! Защото нашите коне могат да си серат върху ботушите им и без чужбински слабителни!

Рибарят се заля от смях и започна да пляска върху протритите колене на панталоните си. Светлокафявите му очи бяха обагрени с пълзящия воал на катарактата, която един ден щеше да го ослепи и да го изпрати да проси на стълбите на „Ая София“. Но засега той си оставаше един стар турчин, който е имал честта да закара великия чорбаджия Ахмед Кадир нагоре по Златния рог и да сподели с него една сочна шега на гърба на неверниците.

Рибарят вдигна веслата под прежурящото слънце и изви лодката към устието на Босфора, кимайки благодарно на Аллах за великолепния ден и за професията му, която го държеше на вода в подобни горещини.

* * *

— Дръж го далеч от очите ми! — изпищя гласът й.

Иван Постивич се закова на място. Филигранната дърворезба на стените на харема пропускаше хладния бриз навътре, а звуците и тайните — навън.

— Няма да му позволя да ме доближи! Не приемай от него никакви подаръци и му прати обратно тази кърпичка! Няма да я докосна за нищо на света!

— Но, ваше височество, той моли да ви види и отказва да приеме каквато и да било храна или напитки, докато не го удостоите с аудиенция!

— Нека тогава да умре от глад, неверникът му с неверник! Би трябвало да го изгоня от двореца си, но това би го обрекло на сигурна смърт. Не е ли достатъчно, че пощадих живота му, като му позволих да обитава двора ми?! Шафран, трябва да намериш начин да го върнеш тайно в Галата!

— Брат ви, почитаемият султан, ще го издири и ще го убие на място! Знаете, че се е заклел, че никой мъж, който е познал леглото ви, няма да остане жив извън нашето убежище!

Принцесата му обърна гръб и започна да се бие по главата.

— Докога ще бъда преследвана от указите на брат ми?! Прокълнат човек, който не може да ми позволи да обичам и да бъда обичана, без да убива!

Шафран не отговори нищо.

— Не, не мога да понасям повече присъствието на този неверник! — продължи Есма Султан. — Кошмарите ми се върнаха! И непрекъснато усещам вонята на християнската плът на този поглъщащ свинско грък върху чаршафите и по косата си! Момичетата от харема ги праха вече три пъти, но още не мога да се отърва от вонята му. Изгорете всичко, до което се е докосвал!

Започна да крачи напред-назад, но накрая спря и извика:

— Шафран, трябва да намериш начин да го изведеш от този дворец! Прекарай го през Босфора. Изведи го нелегално до Бяло море, където може да се чифтосва със собствения си вид. А на брат ми ще кажем, че сме правели среднощна разходка, когато лодката се е обърнала и той се е удавил!

— Но, султане, нали знаете, че той ще се върне при семейството си в Галата?! И султанът моментално ще изпрати своите солаци да го убият!

Принцесата скочи на крака, стисна юмруци и ги размаха под носа на слугата си като непокорно дете.

— Ако стане така, значи такъв му бил късметът! Аз не съм ли дъщеря на султан Абдул Хамид?! Нямам ли право да решавам кой да живее в двореца ми и кой не?! И защо трябва да търпя човек, когото ненавиждам?! Погрижи се още тази нощ да се отървем от него! А какво ще стане по-нататък, е в ръцете на Аллах. Извикай палача ми и му кажи да пренесе гърка на някой друг бряг! Заповядвам ти!

— Да, ваше височество.

— А сега ме остави. Трябва да си почивам. От три нощи насам не съм мигнала.

* * *

Когато евнухът излезе от харема, завари Постивич и един солак на ръба на сбиване.

— Ахмед Кадир, махай се! — крещеше солакът. — Тук вече нямат нужда от теб!

— И откога един солак може да ми дава заповеди, а?! — не му оставаше длъжен еничарят. — Нещастно псе такова, забравяш се!

— Давам ти заповеди, защото нямам нужда от теб! Ако те видя още веднъж да доближаваш входа на харема, ще ти рязна гърлото!

Иван Постивич направи мръснишки знак с ръка, сочейки гениталиите си.

— Що не пробваш още сега, а? Да провериш дали ще ти се получи, страхлив албанецо! Хайде де, ела! Нека проведем още сега тази твоя дискусия, та тъкмо да мога навреме да ти скърша врата като на пиле!

— Ахмед Кадир! — изкрещя Шафран. — Престани! А ти, солак, не забравяй, че получаваш заповедите си от мен! Чорбаджи, изчакай ме в стаята си! Нося ти поверително съобщение от султане!

* * *

През тази нощ една синя лодка проряза водите на Босфора с един-единствен фенер, висящ на носа й, и тъмна фигура, извисяваща се над него. Лодката приближи плавно към доковете пред двореца на Есма Султан.

Двама пажове и един евнух с тюрбан стояха до златокос младеж, облечен в красиви дрехи, който се взираше притеснено в тъмната неподвижна фигура при носа на лодката.

— Ти си първият мъж, който успява да избегне гнева на султана — прошепна му Шафран. — Благодари на Аллах за спасението на живота си! Имаш го благодарение на добрата воля на нейно височество Есма Султан. Не забравяй, че тя самата рискува с това необуздания гняв на брат си!

— Но… солаците на султана… Те ще ме намерят и ще ме извлекат от къщата на баща ми!

— Ако се върнеш в Галата, със сигурност ще бъдеш убит още преди първи петли, гарантирам ти! Затова потърси убежище в гръцката си родина или във външните територии на империята, където никой не знае историята ти!

— Ама… аз доставих удоволствие на султане по всички възможни начини! Всяка нощ се представях до максимума на мъжествеността си! Защо тогава сега тя ме прогонва от Константинопол — единствения дом, който познавам?!

Главният евнух повдигна брадичка и направи знак на лодката, чийто нос почукваше леко по дървените дъски на дока. Когато пажовете наклониха факлите си, за да осветят пътя на гърка към лодката, светлината им разкри скованото от ярост лице на великана.

— Прогонва те, за да спаси мизерния ти живот, нещастнико! — отговори евнухът. — Хайде, качвай се на лодката и кажи една молитва за благодарност към господарката ми! — дръпна го и му прошепна в ухото: — И не казвай нищо повече в присъствието на великана! Желанието му да те убие, е не по-малко от това на султана и само споменаването на името на султане ще бъде достатъчно, за да събуди гнева му!

Русокосият младеж потрепери, когато погледна люлеещата се лодка, а после лицето на чорбаджията под потрепващата светлина на факлите. Горната устна на великана бе извита ехидно и в нея гъркът разпозна жаждата за кръв на сърбите — народ, който не отстъпваше с нищо по жестокост на турците.

— Палачът на Босфора! — разтрепери се гъркът. — Значи ме изпращаш на сигурна смърт!

Шафран го бутна напред. Гъркът се препъна и падна на самия док, на сантиметри от водата. Иван Постивич изобщо не помръдна, за да му помогне, и гъркът сам припълзя в лодката.

В суматохата никой не забеляза една друга лодка — царски кайък, който се плъзгаше по течението отвъд доковете на Есма Султан. Ако я беше забелязал, щеше да зърне в нея призрачно бялата кожа на някакъв дребосък с туника в бяло и аленочервено. Призракът направи знак на лодкаря, който тихо прибра весла и насочи лодката към тръстиките, които растяха покрай бреговете на Босфора.

* * *

Лодкарят Ахмед — този, който толкова често и толкова неохотно бе извеждал Иван Постивич в същите тези води за пътешествия, сходно на това — загреба здраво през устието на Златния рог. После насочи лодката към азиатския бряг на Босфора, където гъркът можеше да се скрие, докато си намери кораб за Бяло море, който да го откара до родината му.

Принцесата беше дала на гръцкия младеж злато, за да си уреди пътуването — злато, което беше скрито в подгъва на богато бродираната му туника. Сега той започна да опипва притеснено монетите си, изпълнен със страх от надвисналия над главата му палач на султане.

Когато стигнаха до дълбините на Босфора, точно в средата на пътя между Европа и Азия, Иван Постивич направи знак на лодкаря да спре. А след това се загледа продължително в мястото, където доскоро бе давил толкова много мъже.

— Защо спираме? — изписка притеснено гъркът. Изправи се и движението му разлюля лодката. — Нали беше инструктиран да ме откараш до азиатската страна?

Иван Постивич измести поглед от тъмните води към мъжа, а после отново се загледа в морето.

— Направи каквото ти е заповядала принцесата, еничарю! — примоли се отчаяно гъркът. — Нали евнухът ми гарантира безопасно прехвърляне на азиатския бряг?!

Лодкарят погледна към великана, който се извисяваше и над двама им.

— Да продължавам ли, Ахмед Кадир, или искаш да се позадържим още мъничко?

— Само още няколко минутки, Ахмед — кимна Постивич. — Просто искам да задам на затворника няколко въпроса.

Гъркът преглътна уплашено и изломоти:

— Ама аз не съм затворник! Аз съм гост на Есма Султан!

— И преди съм забавлявал нощните й гости — изръмжа великанът. — И не мога да разбера с какво толкова си по-различен от тях.

Младежът се огледа безпомощно и запелтечи:

— Ама тя ми даде злато, за да избягам! Даже ми пожела всичко най-хубаво!

— Не я забелязах да те придружава на доковете, за да ти пожелае приятно пътуване.

Пътникът рязна част от подгъва на туниката си с ножче, което бе втъкнал в пояса си, извади една монета и рече:

— Ето! Ще ти дам злато, но те умолявам да не противоречиш на заповедта на султане! Греби към брега, лодкарю, и за теб също ще има злато!

Златото улови светлината от фенера и проблесна в нощта. Иван Постивич удари ръката на пътника и запрати безценното парче метал във въздуха. Монетата се приземи с далечен плясък във водата.

— Погледни ме в очите, куче! Кажи ми какво прави със султане!

— Ахмед Кадир — прошепна лодкарят, — какъв е този въпрос?

Гигантският офицер не отговори. Само стисна гърка за врата и младежът започна да хленчи:

— Смили се над мен, Ахмед Кадир!

— Кажи ми как стана така, че се озова в леглото на Есма Султан, или още в тази минута ще умреш!

Гъркът започна да диша на пресекулки, докато великанът стягаше пръстите си все по-силно около врата му.

— Моля те, пусни ме и ще ти кажа всичко!

Великанът отпусна захвата си и запрати младежа на дъното на лодката така, сякаш беше перце. Лодкарят пусна веслата във водата, за да уравновеси лодката. Задържа я, но не каза нищо на чорбаджията, който продължи да стои прав въпреки клатенето.

— Говори, византиецо! — изръмжа Постивич. — От самото начало!

Пътникът разтри врата си, зачервен от пръстите на великана, и започна:

— Една вечер при мен, в Галата, дойде пратеник на султане.

— Името му?

— Не си го спомням. Беше бял евнух, дебел и алчен, с лавандулови устни, подпухнали като наденици, но беше облечен в царската туника в аленочервено и златно. Каза, че принцесата била чувала да се говори за моите… — не посмя да довърши.

— Твоите какво? — подкани го Кадир.

— За моята красота и мъжествеността ми — промърмори гъркът, без да смее да вдигне очи от ботушите на великана. — Точно така се изрази дребният бял евнух. Каза, че принцесата имала нужда от компаньон, че била останала вдовица и накрая била разбрала, че не може да живее без любовта на мъж.

— Ти глух ли си, та не си чул за мъжете, които Есма Султан е удавила? Не си ли чувал скръбния вой на десетки християнски семейства от Галата и Пера, които изгубиха скъпи сродници в дълбините на Босфора?!

— Евнухът ми обеща, че този път тя не искала такива работи. Била излекувана и търсела любовта само на един мъж. Увери ме, че ще бъда защитен под Знамето на Пророка и от султан Махмуд Втори!

— И откога Знамето на Пророка защитава неверници, които си лягат с османски принцеси?

Пътникът се опита да отговори, но устата му беше твърде пресъхнала. Единственият звук, който излезе от нея, бе дрезгаво грачене.

— Добре де, давай по-нататък — подкани го великанът. — Тя чакаше ли те в каретата?

Гъркът кимна, едва успя да преглътне, но гласът му се върна и той продължи:

— Бях инструктиран да се приближа до каретата със сведен поглед. Евнухът ми каза да се поразходя напред-назад край прозорчето, за да може тя да ме види отблизо. После ми заповяда да се оттегля в моята къща, където той ще ме изкъпе.

— Ти не се ли уплаши?

— Да се уплаша ли? Не, разбира се. Досега никоя жена не се е уморявала от моята любов! — извика за първи път гъркът с гняв, роден от гордостта. — Защо една османска принцеса да бъде по-различна? Освен това имах обещанието на евнуха, подпечатано с това…

Извади нещо от джоба си. Беше пръстен със смарагд, с полумесеца на намаляващата луна и диамантена звезда встрани.

— Евнухът ми подари този пръстен в знак на обещанието на султана да пощади живота ми, стига да остана верен на сестра му и да не напускам пределите на нейния дворец! Евнухът допълни, че принцесата била започнала да отдава душата си твърде много само на един мъж, който не бил достоен дори да оближе прахта от обувките й, затова аз трябвало да се превърна в негов заместител и да отвлека вниманието й от него. Така че служех на самия султан, когато приех!

Кръвта нахлу в главата на Иван Постивич и започна да бушува в ушите му.

— Евнухът е действал като сводник на сестрата на султана! — изръмжа.

Гъркът преглътна при тези думи, защото осъзна, че великанът трябва да е луд, за да изрича такива предателски слова. Само промърмори:

— Обещаха ми злато и имоти. Направих само онова, което ми беше казано, което ми бе заповядано да сторя!

Великанът се приведе към мъжа, хвана го отново за гърлото и наклони лодката толкова силно, че тя пое малко вода, преди лодкарят да успее отново да я уравновеси.

— Кажи ми как я съблазни, а? — изсъска.

— В името на Спасителя, изобщо не съм я съблазнявал! Всъщност тя бе тази, която ме съблазни!

— Разкажи ми всичко, грозно псе!

— Ахмед Кадир — намеси се лодкарят, — моля те, не измъчвай човечеца! Чувал съм много истории за съблазните, които използва султане. Така че в случая изобщо не става въпрос за чест, която трябва да се защитава! Дай да откараме този човек в безопасност и да забравим тази нощ!

Чорбаджията не отговори — само стисна още по-силно гърчещия се като червей грък.

— През първата нощ — прошепна — тя каза ли нещо в мига на екстаз?

Главата на жертвата му вече беше само на сантиметри от дълбините на Босфора. Писъкът му се понесе над водите и дивите кучета му отвърнаха с воя си.

— Кажи ми или ще умреш!

— Да! Викаше името на друг мъж!

— Какво? Подиграваш ли ми се? Ако е така, помириши морската вода, защото тук ще бъде гробът ти!

— Не, не! — изпищя гъркът. — Не ти се подигравам! Тя наистина викаше многократно името „Иван“ и по бузите й се стичаха сълзи като на ударено дете! „Иван“! Кълна се, това повтаряше! Някакъв руски любовник. Не знам друго!

Изхлипа жалостиво.

Иван Постивич бутна в лодката ужасения до смърт младеж и най-сетне се отпусна тежко на носа на лодката, едва поемайки си дъх. Накрая дрезгаво изрече:

— Греби, лодкарю! Откарай ни колкото е възможно по-бързо до азиатския бряг!

* * *

Синята лодка достигна азиатския бряг за по-малко от час. Никой не изрече и думица повече, докато дървеният й корпус не се удари в дъските на дока, събуждайки заспалия анадолски страж.

— Кой е там? — извика стражът.

— Слугите на Есма Султан. Водим пътник, който трябва да бъде предаден по живо, по здраво в твоята смяна. Помогни му да се качи на брега!

Гъркът не чака втора покана и изскочи веднага от лодката. В мига, в който обутите му в скъпи пантофки крака усетиха твърда земя, той побягна с всички сили надалече от брега. И започна да се катери по хълма, който се издигаше над водите, а под краката му се разхвърчаха дребни камъни.

— Но какво прави той? — извика слисано стражът. — Защо бяга?

Иван Постивич махна с ръка и отговори:

— Не му стига вътъкът за пътуване по море. Най-вероятно е трябвало да повърне в храстите.

— Че какво искаш — грък! — промърмори стражът и сбърчи отвратено нос. Прозина се, пожела всичко хубаво на оттеглящата се лодка и приклекна до близката черница, за да продължи да пие чая си. И изобщо не забеляза двете фигури, които се плъзнаха в мрака право след русокосия младеж, с проблясващи под лунната светлина остриета на извадените ками.

* * *

Лодкарят изчака да отдалечи лодката си достатъчно от брега и едва тогава попита:

— С какво е успяла да те омагьоса толкова силно, приятелю? Тази нощ се държа като побъркан!

Иван Постивич сви рамене и се загледа в движещите се след тях вълни. Мина доста време, докато отговори:

— Не мога да виня за поведението си Есма Султан.

— Ахмед Кадир, не забравяй какви бяха последните думи на осъдените, които заедно с теб сме давили! Благодаря на Аллах, че тази нощ не се налагаше да убиваме този русокос младеж!

— Аз едва не го убих.

— Да, видях смъртта му в очите ти. Какъв демон те беше обладал?

— Не съм много сигурен, лодкарю. Само знам, че демонът е много по-силен от мен!

Откъм гъстата мъгла на азиатския бряг се понесе писък и прониза неподвижния въздух на нощта. Иван Постивич и лодкарят Ахмед се обърнаха и наостриха слух. Но не чуха нищо повече освен плискащите се вълни на Босфора.

* * *

Ирина бе видяла как изпращат брат й на някаква нощна задача в морето. Беше видяла да извеждат и младия гръцки любовник на Есма Султан от двореца, но не беше нито вързан, нито със запушена уста.

Тя хукна към Шафран, без да обръща внимание, че копринените й пантофки шляпат неестествено по мраморния под.

— Каква е тази работа? — извика, едва поемайки си дъх. — Да не би палачът да се е върнал към задачата си на убиец?

Шафран се обърна, изгледа й примирено и отговори:

— Това зависи изцяло от Ахмед Кадир и неговата съвест. Ако гордостта му е по-силна от душата му, пак ще убие. Но този път кръвта му ще полепне само върху неговите ръце, а не на Есма Султан.

Ирина реши, че ще чака Иван да се върне, независимо от късния час. Разхождаше се в градината и слушаше плясъка на вълните в стените. Накрая забеляза светлината на фенера и помоли един паж да изтича и да доведе еничаря право при нея.

Нощта беше гореща, но след полунощ откъм Босфора нахлу лек бриз, който пораздвижи малко въздуха. Големите листа на чинарите започнаха да шепнат, раздвижвани от вятъра.

Ирина приседна на пейка до един от любимите фонтани на Есма — висока колона с поредица от няколко басейна с различна големина, от които водата преливаше като водопад.

Видя силуета му да влиза в градината откъм западната порта. Само един мъж в Османската империя би могъл да хвърля толкова огромна сянка под лунната светлина.

— Ирина, защо ме викаш толкова късно? — изрече той с глас, одрезгавял от изтощение.

— Уби ли гърка? — изрече директно тя с глас, студен като мрамор.

— Не. Оставих го по живо, по здраво на азиатския бряг, за да се върне в родината си.

Ирина предпочете да не спори с него, че родината на гърка бе тук, в Константинопол, в квартала Галата, където е роден и той, и неговите предци. Само се загледа в лицето на брат си, опустошено по-скоро от емоции, отколкото от физическо изтощение. Той приседна до нея и масивните му рамене се огънаха под някаква невидима, известна само на него тежест.

— Обичаш я — изрече простичко Ирина, галейки сплъстената му от соления морски въздух светлокестенява коса. Тежкото му тяло се отпусна в обятията й и тя долови тихо ридание, без сълзи.

— Не мога да си позволя да обичам една убийца. Виждаш ли как ме отхвърли, след като се поправи?

— Тя изобщо не е толкова добре, колкото си мислиш. Гъркът беше просто за развлечение. Престъпленията й отново започнаха да я преследват. Но не си вярва да остане насаме с теб и да ти го признае.

Настъпи тишина, в която Ирина усети лека промяна в емоциите на брат си, неуловима като първата вълна, която променя посоката на прилива и отново изтегля морето от брега.

— Дано виновният й труп гние в ада! — изрече той, изправи се, издиша дълбоко и изпъна гръб. — Станал съм мекушав като жена без възможност за участие в бойни действия! И няма да позволя на една жена да изпие мъжествеността ми!

Погледна сестра си право в очите и изсъска:

— Тя е османка, а брат й е мой враг! И той ще плати с живота си за измамата и хитростта! Ще му отмъстя заради унижението, на което подлага корпуса на еничарите! И за смъртта на повече от двеста жени и деца, които удави! И за всички грозни неща, които съм извършил в името на султана!

— О, не! — възкликна ужасена Ирина и се хвана за гърлото. — Не тръгвай по пътя на кръвта! Избери пътя на бекташите и загърби всичко! Помири се със султана и сложи край на тези кръвопролития!

— Не може да има мир при това положение! Той вече стигна твърде далече в злините си! Еничарите са кипнали от ярост!

Изправи сестра си на крака, придърпа я към себе си и я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.

— Моли се за мен! — прошепна в ухото й. — Времето настъпи!

— Не! — изкрещя тя. Отвърна й кучешки лай.

И моментално се чу глас на солак:

— Кой е там?

— Трябва да вървя — прошепна дрезгаво Иван. — Моли се за мен на Богородица, сестро! Моли се и на мъртвата ни майка!

Ирина падна на колене и сплете ръце пред гърдите си, умолявайки го да спре. Но брат й не спря.

— Аз съм, Ахмед Кадир! — извика, за да успокои стража. — Помолих Безмиалем да предаде съобщение на Есма Султан и съдържанието му я стресна.

Солакът вдигна фенера и освети Ирина, която се изправи на крака, установявайки, че влажната трева е оставила петна по шалварите й.

— Добре ли си, Безмиалем? — попита той.

— Да — извика тя. — Върви си с Бога!

Останала отново сама в градината, Ирина приседна обратно на пейката и се вторачи в студените звезди над главата си. Незнайно защо си спомни за суфите бекташи — как вдигаха лица към небесата, люлеейки се като житни класове.