Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Drowning Guard: A Novel of the Ottoman Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2013)
Разпознаване и корекция
egesihora(2013)

Издание:

Линда Лафърти. Нощите на османската принцеса

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2013

Редактор: Анджела Кьосева

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-318-5

История

  1. —Добавяне

Единайсета глава

Трета вечер подред Иван Постивич оставаше неповикан в покоите на Есма Султан и сега той крачеше неспокойно из градините. Втора вечер подред друг евнух, а не Смарагд, го обслужваше в хамама. Напоследък еничарят изобщо не беше зървал месестото лице на белия евнух.

Накрая се появи Шафран. Белият му тюрбан се поклащаше над черната му глава подобно на призрак в тъмната нощ.

— Ахмед Кадир, почини си преди утрешната игра. Принцесата спи спокойно, лицето й е отпуснато в приятни сънища. Няма нужда от теб тази нощ.

Иван Постивич кимна сковано. Евнухът огледа лицето му и отбеляза:

— Какво е това, еничарю? Да не би да виждам разочарование по лицето ти?

Иван стисна устни и отсече:

— Разочарование ли? Какво по-хубаво от това да бъда освободен от задълженията си, за да се отбия в кръчмите, които отдавна ме подканят, и при курвите, които не са ме виждали вече цял месец? Ще бъда разочарован да изпълня дълга си към принцесата, когато прасетата се изкатерят по тополите!

Евнухът не се усмихна.

— Не забравяй на кого служиш, еничарю! — рече. — Всеки мъж, който види Есма Султан в роля, по-различна от тази на благородна османска принцеса, се осъжда на смърт! Знаеш го! Моля те да не го забравяш, дори и някоя нощ това да убегне от вниманието на султане!

Иван Постивич се обърна, тръгна напред и подвикна през рамо:

— Не мога да престана да бъбря глупости, Шафран. Извинявай, но ме чакат чаши за изпиване и дебели курви за прегръщане! — и се отдалечи, скърцайки със зъби.

* * *

Лодкарят откара Постивич през Златния рог към квартала „Галата“, където светлините на таверните примигваха подканващо над спокойните води.

Улиците воняха на евтино вино, пържени стриди, чесън, печен патладжан и зехтин. Пред всяка от кръчмите стояха християни или евреи и на висок глас хвалеха качеството и добрата цена на вината си и красотата на момчетата, които танцуваха под воалите.

Повечето от клиентите в мръсните таверни бяха еничари. Помещенията смърдяха на вкиснато вино и мръсни, потни мъже.

Иван Постивич избра една кръчма и брадатите мъже на входа бързо го въведоха в сумрака. Гръцко момче му направи знак към свободна маса.

— Донеси ми една боза! — отсече Постивич, спомняйки си турнира по джирит на следващия ден.

Гръцкият сервитьор се върна почти на мига с голяма халба вкусна боза. Постави пред клиента си купичка фъстъци и изчезна, за да обслужи друг клиент.

Напоследък Постивич рядко посещаваше кръчмите. Беше установил, че поведението на еничарите граничи с варварщина и кара стомахът му да се преобръща от отвращение. Не одобряваше момчетата, облечени в женски коприни, и се мръщеше на опитите им да флиртуват, подръпвайки ръкавите на туниката му, за да привлекат погледа му.

— Махай се! — извика и сега и тръсна ръкава си, а после направи знак с ръка на момчето с прасковения воал да го остави на мира.

Момчето сви рамене, но без да се бави, започна да поклаща бедра и плосък корем по посока на група еничари, седнали на съседната маса. Те се зарадваха на танца му и възнаградиха дългите му опипващи пръсти с монети.

Красивите създания превръщаха в глупаци пияните войници, които въздишаха след тях. И макар лично да не намираше момчетата за привлекателни, Постивич разбираше как похотливите движения и забулените лица са в състояние да провокират дори най-големите любители на жени. Но да слуша как войниците подвикват мръснишки и опипват гениталиите на друг мъж, при това на публично място, го караше да извърне очи, отвратен от предателството им спрямо достойнството на еничарския корпус и неговата стара, но вече твърде протрита чест.

— Всичко идва от това, че отделят мъжете от жените — отбеляза един бекташ, който съвсем незабелязано се бе наместил неканен на масата на еничаря. — Ние, суфите, сме убедени, че жените не трябва да се изключват. Винаги ще има мъже, които обичат мъже, но при липса на избор ситуацията вече става по-различна, неестествена. Ако една жена танцува по този начин публично, ще бъде пребита с камъни. Но какво ще стане с момчето? Нищо. Така лицемерните традиции на сунитите и шиитите държат жените в клетки като кучета шампиони в горещината.

Дръпна си продължително от лулата с опиум и допълни с намигване:

— Заповядай в нашето теке, приятелю, и там ще ти покажа истински жени! Такива, които знаят как да обичат един мъж без воали и вещерски съблазни, а със сърцата си!

Еничарят задъвка фъстъците си, обмисляйки предложението на дервиша.

— Ти си Ахмед Кадир — изрече дервишът след минута. Това не беше въпрос, а факт, изречен от дълбините на опиумния му ступор.

— Така е — кимна Постивич, отпи от бозата си и схруска още един фъстък между зъбите си.

— Великанът — допълни дервишът, поклащайки глава. — Кавалеристът от Капъкулу, който вече не язди по заповед на султана.

Иван Постивич се обърна, за да изплюе обелката на пода, който вече беше препълнен с такива. Знаеше, че няма никакъв смисъл да си хаби думите за този опиянен суфи, но все пак му отговори:

— Утре можеш да ме видиш пак на кон, дервиш. Ще играя джирит в Топкапъ за Есма Султан с част от моята орта!

— Есма Султан — припя дервишът, вдигнал лаконично ръка във въздуха. — Есма Султан. Тя охлажда страстите на любовниците си в нощните води на Босфора. Ти не си ли нейният палач, чорбаджи?

Иван едва устоя на изкушението да удари събеседника си, но накрая отвърна:

— Вече не разполагам с тази чест.

— О, да! — кимна дервишът с мътен поглед. — Разправят, че сега тя всяка нощ си признавала греховете пред теб. Ти успокояваш душата й и затова вече повече от месец не е давила никого. Някои твърдят, че ти си нейният свещеник. Други — че си любовникът й.

— И кои са тези „някои“?

— Онези, които може би знаят, онези, които също служат на султане. Но не ме разбирай накриво, еничарю, сплетните мен не ме интересуват, мен ме интересува любовта! Защото именно в любовта откриваме божественото начало в себе си и в останалите! Това е върховният акт на суфизма, начинът, по който се съчетаваме с нашия бог и създател!

Иван Постивич се изхили на дервиша и поклати глава. Погледна бозата, останала на дъното на чашата му, и щракна с пръсти да му донесат друга. После отбеляза:

— Дервиш, ти си пиян от божественото начало на белия мак!

Макар и с огромно усилие, светият човек фокусира погледа си върху Постивич и отбеляза:

— Твоята съдба е в любовта, чорбаджи! В името на Аллах, това е самата истина!

— Аз вече не съм чорбаджия, а любовта познавам само от петминутни срещи с курвите в бардака.

— Ти си онова, което си роден да бъдеш. Това също е твоят късмет, съдбата ти. Утре играй здраво, а в дните след това се бори. Тялото ти е родено за борба, а сърцето си — за любов!

— От къде знаеш толкова много за мен, дервиш? Аз нямам никакви връзки с бекташите.

Дервишът дръпна спокойно от лулата си и отбеляза:

— Ние, суфите, си имаме уши за истината. Има един гръцки доктор, който ни моли да пазим великана от свързване с бунта на еничарите. Трясъкът на казаните за пилаф предстои, а този стар доктор се страхува за твоя живот, чорбаджи. Тъй като си роден християнин, той те смята за една от своите изгубени овце.

— Докторът нали си дава сметка, че над двеста жени бяха удавени онази нощ?

— Знае го — кимна дервишът. — И душата му е в агония заради техните. Но това не му пречи да се тревожи за твоя живот.

Гръцкият сервитьор донесе втора боза с думите:

— Платено е от мъжете ей там — и кимна по посока на еничарите в тъмните кътчета на таверната, далече от музиката и танцуващите момчета. Един от тях направи знак на Постивич да се присъедини към тях.

— Моята орта! — възкликна еничарят и за първи път от месеци се усмихна. — Момче, донеси на този добър човек тук едно кафе, ама да е толкова гъсто и силно, че да стои на масата без чаша! — отсече и хвърли монета на масата. — Благодаря ти, дервиш, за хубавата компания и съветите. Но ме съдиш твърде благородно. Аз обичам да се бия, това е вярно, но това е единствената ми любов. И единственият ми късмет, суфи.

Плесна по гърба унесения в опиума човек и едва не го събори от дървения стол, който се разклати.

— Ахмед Кадир, сръбска свиньо такава! — посрещна го първият Капъкулу, който се изправи, за да му стисне ръката. — Защо минаха толкова седмици, откакто не сме те виждали? Да не би Есма Султан да те държи в окови?

— Държи ме зает — отговори той.

— И ние така чухме — обади се нисък албанец с яки, мускулести крака, закалени от битките на кавалеристите. — Но не знаеш ли за предателството й? — допълни с шепот. — Какво правиш, човече? Дръж се на разстояние от тази вещица, иначе ще бъдеш убит като християнин!

— Слушам историите й — отговори Постивич, отпивайки от бозата си. — Това е всичко, което правя.

— В името на Аллах, какви ли низости чуваш от устата на тази курва! — прошепна друг.

Ръката на Постивич се сви в юмрук и най-добрият ездач в ортата — червенокос татарин на име Алтуг, го забеляза. Но нищо не каза. Протегна ръка и я постави на рамото на своя стар чорбаджия. Забеляза, че едрият мъж се опитва да се отпусне при досега на свой другар.

— Нали знаеш, че ще те убие, само за да угоди на брат си? — изрече турчин на име Арас. — Той иска главата ти. Говори се, че умира от завист към теб.

— Тя и брат й в момента не са много близки. Не се страхувам от нея.

— Кадир, не бъди глупак! — просъска Арас. — И двамата са османци и ще пролеят кръвта ти, само за да видят как кърви един еничар! Казват, че Махмуд бил влюбен в сестра си, вярно ли е?

Татаринът вдигна ръка, за да прекрати приказките. А в очите на Постивич зърна блясък, който не му беше познат.

— Достатъчно! — отсече. — Да вдигнем чаши за събирането си!

Арас вдигна чашата си и извика:

— За утрешния турнир по джирит! Може и да играем срещу теб, но сме от една орта!

Кавалеристите изпиха чашите си до дъно и подканиха Постивич да стори същото. Той се опита да изпие чашата си с боза, но спря.

— Срещу мен ли? — възкликна. — Няма ли утре да яздя с половината от нашата орта срещу другата половина? Беше ми казано, че кавалерията Капъкулу ще прави показно!

Татаринът Алтуг поклати глава и отвърна:

— Днес султанът те е видял да тренираш на игрището за джирит с конярите и момчетата на Есма Султан. Бил толкова бесен, че заявил, че утре можеш да играеш само ако се появиш със същите съотборници.

Иван Постивич тресна чашата си на масата и половината боза се разля по изпъстрената с петна от мухи маса.

— Но тези нещастници не разбират нищо от джирит! Басирам се, че на повечето от тях никога не е било позволявано да излизат на игрището! Та те са едни сукалчета, наскоро отскубнати от гръдта на майка си! Те са просяци и сираци, които обикалят сергиите, за да сложат някоя троха стар хляб в устата си!

— Султанът издаде указа си тази вечер — каза Алтуг. — Ние ще вземем едно от момчетата в нашия отбор заради теб. А утре ти ще играеш срещу нас с децата и старците от конюшните на Есма Султан. По заповед на султана.

С тези думи татаринът се усмихна на чорбаджията, плесна го дружески по гърба и извика:

— Нали знаеш, че аз ще се страхувам от теб, Ахмед Кадир, ако ще и след теб да яздят обучени маймунки! Хайде, пийни си сега и да си спомним нашите битки и честта на Капъкулу!

Всички пиха до дъно, а после червенокосият кавалерист прошепна в ухото на чорбаджията:

— Но имаме по-важни неща за обмисляне! Трябва да поговорим за този предател — султана, който е решил да разпусне всички ни, даже Капъкулу! Ще ни вземе конете всеки момент, точно както взе твоя, за да ни направи безсилни срещу него. Опасявам се, че мнозина от нашата орта ще застанат на неговата страна, защото какво сме ние без конете си?!

— Бихте ли се били наистина срещу султана? — попита Постивич. — Капъкулу винаги са били стражи на Топкапъ, най-верните сред всички военни подразделения.

Алтуг се загледа в чашата си. Други двама промърмориха нещо, но не отговориха ясно.

— Е, значи предстои да видим какъв път ще избере всеки от нас — рече Постивич. — Нека по-добре си говорим за джирит и за коне. Наздраве, братя!