Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (8)

7

На следващия ден Аурелия се измъкна безшумно от къщи скоро след разсъмване. Носеше само малка чанта с дрехи. Утрото беше хладно, забулено в облаци, моравата в Скуеър Гардън беше покрита с тънък пласт скреж. Аурелия се уви в дебелата наметка и скри едната си ръка в маншона.

Никой не знаеше за заминаването й. Снощи бе обяснила на Моркомб, че спешен семеен проблем я принуждава да отсъства няколко дни от къщи. Старецът не заподозря нищо нередно. Аурелия и не очакваше друго. В случай че чуе чукане по входната врата, Моркомб ще каже на посетителите, че лейди Фарнъм е извън града и той няма представа кога ще се върне.

За щастие на Уигмор Стрийт чакаше файтон. Аурелия вдигна ръка, за да привлече вниманието на файтонджията, и той подкара конете към нея.

— Накъде, мадам? — прозвуча гласът му, заглушен от дебелия вълнен шал, с който беше увил врата си. Конете пръхтяха неспокойно, дъхът им образуваше бели кълба в студения утринен въздух.

— Дъ Бел, Уудстрийт, Чипсайд — обясни кратко Аурелия.

Мъжът очевидно се изненада.

— Дъ Бел… Чипсайд… сигурна ли сте, мадам?

— Съвсем сигурна — отговори спокойно Аурелия и отвори вратичката. — И побързайте, моля.

— Винаги на вашите услуги — отговори файтонджията с известно съмнение в гласа. Но веднага щом Аурелия хлопна вратичката, той подсвирна на конете и лекият файтон потегли.

Аурелия се облегна на вехтата тапицерия и се засмя. Човекът имаше право да се учудва. Дамите от елегантния Мейфеър не се показваха много-много в Чипсайд.

Една дама от Мейфеър не се впуска в приключение с необозрими последствия, заповядано от почти непознат мъж, каза си с лека горчивина тя. Но и твърде рядко се случва дама от Мейфеър да открие, че е била омъжена за човек, когото в действителност не познава. Аурелия затвори очи и се опита да си представи Фредерик, какъвто беше през последните им дни заедно. И Стивън, и мъжът й горяха от желание да служат на родината си. Обзети от треска, те не говореха за нищо друго. Гордо изправени на палубата на военния кораб, който напускаше Саутхемптън на път към открито море, те изглеждаха истински щастливи. Гръмката мелодия, с която ги изпрати военният оркестър, все още звучеше в ушите й. Аурелия отново изпита вълнението, което я бе обзело през онзи ден. Косъмчетата на тила й настръхнаха, очите й се напълниха със сълзи.

Сега беше неин ред да изпълни дълга си към родината.

Файтонът направи рязък завой и се наклони опасно. Аурелия едва успя да се задържи на седалката. Още известно време колелата трополяха по паважа, накрая се чу свирката на файтонджията и конете спряха. Аурелия повдигна кожената завеса на прозорчето и надзърна навън. Намираха се в двора на някакво заведение.

— Пристигнахме, мадам. Това е Дъ Бел на Уудстрийт. Както заповядахте. — В гласа на файтонджията прозвуча лека враждебност, сякаш очакваше дамата да се оплаче, че я е докарал на такова място.

— Благодаря — отговори Аурелия и слезе. — Какво ви дължа?

— Шест пенса — отговори човекът и протегна ръка в дебела ръкавица.

Аурелия сложи монетата в шепата му и мъжът вдигна ръка към шапката си.

— Искате ли да ви повикам собственика на заведението, мадам?

— Не, благодаря, ще се справя и сама. — Аурелия му кимна дружелюбно, взе чантата си и се запъти към заведението.

Задната врата я отведе от двора направо в кръчмата. Даже в този ранен час вътре беше пълно с хора. Насядали на дълги пейки, жени и мъже закусваха. След минута прозвуча пощенският рог и повечето наставаха. Всеки бързаше да дояде хляба си, да изпие бирата в канчето и да излезе на двора.

Аурелия разбра, че се е озовала в заведение, където пристигат и потеглят пощенски карети от цялата околност. Вероятно това е най-доброто място за среща, когато човек иска да остане анонимен, помисли си тя. Никой от познатите й не би помислил да влезе в такова заведение. Но къде беше полковникът?

Тя се огледа, опитвайки се да открие едрата му фигура сред навалицата. Би трябвало лесно да забележи властната му осанка и сдържаната елегантност на облеклото му. А може би още не е дошъл. Може би нещо го е задържало. Може би изобщо няма да се появи… Последната мисъл я изпълни с разочарование и това я изненада.

След като и последната карета с пътници замина, кръчмата утихна. Малкото останали клиенти явно очакваха следващата карета. Аурелия отиде до вратата и огледа двора. Сигурно и той като нея ще дойде оттук, с файтон или на кон. И непременно ще мине под арката, която отделяше двора от улицата.

Изведнъж Аурелия усети как кожата на главата й настръхна и по гърба й пролази тръпка. Той беше тук. Сигурно изглежда много по-различно от очакванията й. Все пак е таен агент и в момента е в акция. Правилно се бе досетила: сър Гревил Фалконър няма да мине под арката и да влезе в двора. Той вече е тук. Преоблечен. Скрит.

Аурелия застана на прага и огледа внимателно хората в кръчмата. И почти веднага го откри. Седеше в ъгъла до камината, наведен над канче с бира. Носеше дълго старо палто, ръцете му бяха скрити в ръкавици без пръсти и здраво стискаха канчето. Мазната шапка бе нахлупена ниско над очите му, но тя го позна веднага.

Аурелия прекоси кръчмата, стъпвайки предпазливо по наръсения с трици под, и стигна до масата му. Не каза нищо, просто седна на пейката срещу него и го погледна. Тези сиви очи са несравними, помисли си тя и се запита дали някога му се е налагало да ги крие и как го е правил.

— Добре се справихте — поздрави я той с едва забележима усмивка. — Очаквах да ме търсите много по-дълго. — Извади от джоба на вехтата жилетка ключ и й го подаде. — Качете се на първия етаж и отворете втората врата. Облечете дрехите, които ще намерите в гардероба. Аз ще чакам тук.

Аурелия взе ключа. Много й се искаше да се изсмее. Цялата тази тайнственост я забавляваше. Ала някакво недобро усещане в корема й подсказваше, че никак не е смешно. Полковник Гревил Фалконър очевидно не искаше никой да узнае къде се намират. Наблизо сигурно дебнеха хора, които искаха да го видят мъртъв. Фредерик беше написал същото в писмото си и тогава тя го възприе като драматично преувеличение. Но драмата беше влязла в живота й с тромпети и барабани още преди няколко дни, когато научи истината за Фредерик.

Без да каже дума повече, тя стана и се запъти към стълбата в задния край на кръчмата. Изкачи бързо скърцащите стъпала и се озова на първия етаж. Отключи втората врата и влезе в малка стая, осветена само от вонящата лоена свещ на масата до леглото. В гардероба я очакваше проста рокля, очевидно видяла и по-добри дни. Добре, че в камината гореше огън, защото мисълта да замени топлите си дрехи с тази вехтория я разтрепери.

Защо трябваше да се преоблича? Сигурно полковникът искаше да я подложи на изпитание. Или наистина бе необходимо?

Ако наистина е необходимо, значи съм затънала повече, отколкото си представях, каза си уплашено тя. Беше дала съгласието си да му помага в общуването с висшите кръгове в Лондон, а не да обикаля страната, пременена в селски дрехи, и да се представя за такава, каквато не е. От друга страна обаче, мисълта, че никой няма да я познае в това облекло, й донесе известно утешение. Аурелия извади роклята от шкафа и я огледа от всички страни. Поне беше чиста. Ще си остане със своето бельо и с вълнените чорапи. Наложи се обаче да замени ботушките си с чифт груби обувки с дървени подметки, който й се сториха ужасно неудобни.

Аурелия се облече бързо. Натъпка дрехите си в чантата, само за наметката се поколеба. Предстоеше им пътуване и можеше да се очаква, че ще го прекарат на открито, без горещи тухли, които да топлят краката й. Дали пък Гревил не възнамеряваше да я качи на покрива на каретата, където бяха най-евтините места?

Няма да му позволя, зарече се Аурелия, заключи вратата и тръгна обратно към кръчмата. Носеше достатъчно пари и щеше да настоява да седне вътре в каретата. Ако полковникът — или какъвто и да беше в сегашния му вид — настоява да седнат на покрива, да отиде сам. Окуражена от войнствения си дух, тя влезе в кръчмата. Гревил все още седеше на мястото, където го бе оставила, с канче бира и чиния шунка пред себе си. Аурелия седна насреща му и кимна хладно.

— Сега е ваш ред, сър. Искам закуска.

Без да й отговори, той изръмжа няколко думи към младото момче, което тичаше около масите със стомна в ръка.

— Хляб и шунка, става ли? — попита полковникът окъсаното момиче, което седеше насреща му.

— За мен да, стига ти да нямаш нищо против — отвърна Аурелия, умело наподобявайки селския диалект. Ако й се удадеше да гледа на ставащото като на театрално представление, в което двамата изпълняват главните роли, щеше да си вдъхне увереност и да престане да вижда несъществуващи опасности на всяка крачка.

Гревил махна на момчето и посочи чинията си.

— Дай от същото за жена ми.

Когато момчето се отдалечи, той огледа Аурелия и едва забележимо вдигна вежди.

— Оказвате се отлична актриса.

Незнайно по какви причини комплиментът й хареса, но тя се постара да го скрие.

— Изненада ли ви това?

— В известна степен. Нямах понятие как ще се справите със задачата. Вече съм сигурен, че няма за какво да се тревожа.

— Как щяхте да постъпите, ако се бях провалила? — попита тихо Аурелия, без да откъсва поглед от него.

Гревил отпи глътка бира и остави канчето.

— Ако не бяхте успели да ме откриете или ако се бяхте оплакали от дрехите, които съм ви донесъл… ако бяхте повдигнали възражения срещу ролята, която трябва да играете, щях да ви пратя обратно на Кавендиш Скуеър — заяви той, без да го увърта. — Нямам никакво намерение да ви излагам на опасност и не искам да се чувствате неловко. Не всеки е подходящ за такъв тип работа.

— Разбирам. — Аурелия забарабани с пръсти по мръсната маса. Той и намекваше, че ако не й е приятно, може да се оттегли. Дори сега, въпреки че играта бе започнала. Тя беше съвсем наясно, че това е последната й възможност за отстъпление. Оттук нататък вече нямаше връщане назад. Самата тя нямаше да си го позволи. Имаше ли достатъчно смелост да завърши приключението?

Аурелия пое дълбоко дъх и кимна.

— Е, какви сме сега?

Дори да бе изпитал облекчение, Гревил не допусна това да се забележи.

— Обеднял арендатор и жена му. Връщаме се от Лондон, след като сте се грижили за децата на сестра ви, която е родила поредното бебе. Аз съм дошъл в Лондон да ви взема и съм много недоволен, защото по време на отсъствието ви къщата е занемарена и няма кой да се оправя с кокошките. Защото аз си имам предостатъчно работа на полето, да не говорим, че трябва да ора и нивите на господаря. — През цялото време говореше с тих глас, свел глава, и Аурелия го разбираше трудно. — Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Но колкото и да сме бедни, няма да пътувам на покрива на каретата.

Гревил се засмя тихо и белите му зъби блеснаха. В очите му светна одобрение.

— Спокойно, мадам, не се налага да мръзнете. Аз може да съм беден, но имам в джоба си достатъчно монети да ви платя място във вътрешността на каретата.

Аурелия кимна. Момчето й донесе голямо парче ечемичен хляб и пълна чиния с шунка. Наля й и ейл в калаено канче и се оттегли.

— Тук не сервират ли кафе? — попита иронично тя, когато хлапакът изчезна.

— Помнете ролята си — усмихна се едва забележимо Гревил.

Аурелия си отчупи малко хляб, сложи върху него парче шунка и започна да яде. Простата храна се оказа много вкусна, а бирата беше съвсем прясна и отлично утоляваше жаждата след соленото месо. Тя не се усети как изяде всичко до последната трохичка.

— Къде се намира фермата ни? — попита тя и си избърса устата с ръка, защото салфетка липсваше.

— В Барни… само на ден път оттук.

— Хубаво е, че не е далеч. — Аурелия пийна още малко ейл. — Къде точно отиваме? Или нямам право да зная?

— Вече нямам причини да крия от вас целта на пътуването — отговори меко Гревил. — Отиваме в една ферма. Веднага ще кажа, че никой не очаква от вас да изпълнявате задълженията на фермерска жена. Нито пък аз ще гоня кравите по полето.

Часовникът в двора удари половин час и Гревил стана.

— Каретата ще пристигне след пет минути. Добре е, преди да тръгнем, да отидем до тоалетната. Ще я намерите в края на градинката зад кухнята. — Той преметна крак през пейката.

— Аз съм пръв.

Аурелия кимна и също се надигна. Клозетът на заведението сигурно не беше особено приятно място, но не можеше да мине без това. Пощенските карети стриктно спазваха разписанието и рядко спираха по пътя.

Както предположи, преживяването се оказа доста неприятно. Тя завидя на Гревил, който се появи иззад един от оборите. Той не беше принуден да клекне над вонящата дупка, опитвайки се да пази полите и бельото си.

Каретата чакаше в двора. Пътниците заемаха местата си, кочияшът и ратаите товареха багажа на покрива.

— Побързайте — подкани я тихо Гревил и й помогна да се качи преди пълната дама, която носеше кафез с пъстра птица и пъшкаше от напрежение.

Аурелия разбра защо Гревил светкавично я качи в каретата. До прозореца имаше свободно място и тя побърза да го заеме, преди някой да го е поискал. Гревил остана долу и учтиво помогна на дамата с кафеза да се настани до Аурелия. Мърморейки недоволно, тя се разположи на седалката, оправи полите си и остави кафеза на пода.

— Ау, колко красива птица! Сигурно е вълнисто папагалче? — попита Аурелия с лек селски акцент.

— О, не, скъпа, това е истински голям папагал. — Изведнъж жената засия с цялото си лице. — На моя Джейк е… нае се на един голям кораб, защото мечтаеше да обиколи света… папагалът е от Ямайка. — Тя провря ръка през решетките на кафеза.

— Ей, папагалчо, папагалчо, кажи добро утро на дамата!

— Наистина ли може да говори? — попита изненадано Аурелия и отново се учуди на себе си. Кой би повярвал, че тя пътува с пощенска карета и разговаря оживено с най-обикновена селянка?

— Като го прихванат, не млъква по цели часове. Бог да го благослови. Кога най-сетне ще се приберем вкъщи, миличък? — Съседката на Аурелия се настани удобно и се приготви за приятен разговор по време на пътуването.

Гревил се качи последен и трябваше да се задоволи със средното място на отсрещната седалка. Скръсти ръце, облегна се назад и веднага затвори очи. Заспа дълбоко още преди да излязат от града и Аурелия остана много изненадана. Отначало помисли, че се преструва, но дълбокото, равномерно дишане я убеди в обратното.

— Ох, слава богу, че най-сетне ще се махна от Лондон — въздъхна съседката на Аурелия, когато каретата започна да изкачва възвишението към Хампстед Хед. — Шумът не ми понася. На село си е много по-добре. И с теб ли е така, скъпа?

— Така си е — кимна Аурелия, която се чувстваше уморена, но всичките й сетива бяха нащрек. — Шумът ми причинява адско главоболие.

— И на мен. — Жената помилва ръката й. — Я ми кажи какво те е довело в града.

— Сестра ми. — Аурелия пое дълбоко дъх и започна да разказва. Докато говореше, осъзна, че Гревил е напълно буден, макар че очите му си оставаха затворени. Но тя беше готова да се закълне, че е спал и се е събудил точно когато тя заговори за себе си. Явно много държи всичко да е под контрол, помисли си саркастично тя. Точно това можеше да се очаква от него.

Денят минаваше бавно. Прекосиха Хампстед Хед, разговаряйки приглушено за разбойниците по пътищата — само папагалът си свирукаше весело. Гревил държеше очите си затворени. Понякога Аурелия беше убедена, че той спи. След минути обаче си казваше, че сигурно е буден — например когато каретата завиваше или променяше скоростта си. Аурелия реши да си поиграе с него. От време на време казваше по някое изречение, което не подхождаше съвсем на съчинената от него история, вмъкваше нюанс, незабележим за никой друг — и Гревил всеки път се будеше. Тя го усещаше по сковаването на раменете му, по трепкането на клепачите, въпреки че дишането му не се променяше.

Качество, достойно за завиждане. И за възхищение. Защото през останалото време той наистина спеше, макар и като котка със седмо сетиво за опасностите, което никога не се изключваше. Тя не можеше да си представи, че би могла да заспи в тази неудобна, друсаща карета — докато папагалът крещеше, един от пътниците сладко си похапваше лукчета, мариновани с оцет, а жената до нея се тъпчеше с пастет от маринована змиорка. Тя предложи и на нея, но Аурелия отказа със слаб глас и затвори очи. Сънят не идваше. Скоро каретата влезе в някакво село и спря в двора на крайпътно заведение. Конярите се втурнаха да сменят конете.

— Това е Барнет… това е Барнет — извика кочияшът. — Половин час почивка, дами и господа. Купете си нещо за ядене. Следващата спирка е Уотфорд.

Гревил скочи на земята и раздвижи схванатите си крайници. Само Аурелия забеляза, че в действителност той не е скован като другите и си е отпочинал. Тя улови протегнатата му ръка и слезе предпазливо. Краката й почти отказваха да се раздвижат и тя простена тихо.

— А сега? — попита тя, усещайки, че жаждата й за приключения е изчезнала.

— Най-лошото отмина.

— Това звучи утешително.

— Елате. — Той хвана ръката й и я поведе към кръчмата.

Вътре беше препълнено. Десетки пътници седяха по пейките и поръчваха храна и бира. — Тук ли ще останем? — попита Аурелия, неспособна да крие ужаса си от тази перспектива.

— Не, разбира се. Налага се да почакате малко, докато намеря пони и юзди. Седнете и си починете. — Той й посочи дървен стол в ъгъла на помещението й остави чантата й на пода. — Ще ви поръчам нещо освежително.

— Предпочитам да остана права — възрази Аурелия. — Прекарах цяла вечност в тясната карета и искам да се раздвижа.

— Както желаете. — Той се обърна и изчезна сред шумното множество. Аурелия забеляза, че се движи изправен и не се опитва да крие лицето си — очевидно се чувстваше сигурен в това обикновено крайпътно заведение, пълно с пътници.

Тя направи няколко движения с раменете, за да премахне сковаността, и се заразхожда напред-назад, докато Гревил се върна с две чаши и кана.

— Силна бира — съобщи с усмивка той. — Ще ви се отрази добре.

Аурелия помириса недоверчиво тъмнокафявата, плътна напитка в каната. Свързваше я с работници и селяни, но в момента и тя беше една от тях. Решително надигна каната и отпи голяма глътка. Бирата се оказа горчива, с вкус на прегорен малц.

— Като свикнете с вкуса, ще ви хареса — отбеляза с усмивка Гревил и също надигна каната.

— Може и да сте прав, но аз не съм сигурна, че искам да свикна — отговори Аурелия и посочи навън. — Освен това в момента имам по-спешни потребности.

Мисълта за още един вонящ външен клозет не беше особено привлекателна, но нямаше да издържи още дълго.

На връщане през двора тя видя Гревил да разговаря с един от конярите. Чантата й беше в ръцете му. Като я видя, той й махна да отиде при тях.

— Момъкът ще ни даде открита двуколка. Ако сте готова, можем да тръгваме.

— Разбира се, че съм готова. Колко път ни остава?

— Пет мили. Около един час. — Той забеляза как конярят изведе от обора мършава стара кранта и въздъхна. — А може би и два, като виждам какъв кон ни е приготвил.

Само след минута Аурелия вече седеше върху неудобната дървена седалка, а Гревил се бе настанил до нея и държеше юздите. Той цъкна с език, конят се раздвижи и леката каруца потегли по междуселския път.

Много скоро насреща им се зададе пощенска карета и Гревил отби встрани, за да й даде път. Пощальонът наду рога си и голямата карета профуча покрай тях, без да намали ход. Гревил изруга тихо.

— Колкото по-скоро се отделим от пътя на пощенските карети, толкова по-добре. Ще изкачим това възвишение и ще завием наляво.

— Откъде познавате пътя? Мислех, че от години не живеете в Англия.

— Права сте. Но тази област ми е добре позната.

— И хората ли? — настоя Аурелия.

— Заключението ви звучи логично.

— И наистина е логично — изсъска тя. — Когато се явихте на Кавендиш Скуеър, ми заявихте, че сте в страната само от няколко дни, че сте прекарали години на континента, затова се питам как сте успели да уредите престоя ни — или каквото и да е друго — в това забравено от бога място.

Гревил я огледа развеселено отстрани.

— Явно сте изтощена. — Държеше се с нея като с малко дете. — Не е чудно след такъв ден.

— Прав сте — отвърна сърдито тя, макар че в гнева си за малко бе забравила умората и неловкостта си. — Но въпросът ми е логичен.

— Права сте. Откакто се видяхме за последен път, минаха четири дни, а за това време могат да се случат много неща.

Аурелия престана да спори. Уви коленете си с конското одеяло, чиято миризма напълно оправдаваше името, и се опита да се намести по-удобно.

— Фермата ни се намира в малко селце на име Мънкин Хадли — съобщи след малко Гревил. Вече бяха стигнали до кръстовището и той зави наляво.

— Какво ще правим там?

— Ще ви обуча на няколко основни техники от моята професия. И главно на техниката на комуникация.

— Нима не можехме да го свършим в Лондон?

— Не, защото се налага да прекараме доста време заедно, а ако сме в Лондон, това ще привлече ненужно внимание върху мен… Самотна вдовица, която прекарва дните си в компанията на неженен полковник — как си го представяте?

Той я погледна многозначително и тя бе принудена да признае, че е улучил точно в целта.

— Във фермата сигурно живеят хора?

— Разбира се — кимна той. — Но са дискретни. Бяха арендатори на баща ми, но спечелиха малко пари и си купиха земя.

Аурелия мълчеше и го слушаше внимателно. Сред тези хора сигурно има някой, който го познава от детските му години и ако го помоля мило, ще ми разкаже какъв е бил като дете, мислеше си тя. Тя умееше да печели доверието на хората и беше много любопитна да научи нещо повече за миналото на полковник Гревил Фалконър.

Остатъкът от пътя измина в мълчание. Гревил управляваше без усилие леката двуколка и си подсвиркваше доволно. Аурелия стискаше конското одеяло и разглеждаше местността от двете страни на пътя. Не познаваше Есекс и остана много учудена колко е равно тук и какъв простор цари. Родният й Хемпшир беше изпъстрен с възвишения и гори. Тя беше свикнала, когато е в провинцията, въздухът да има леко солен привкус, тук обаче миришеше силно на разорана земя. Накъдето погледнеше, виждаше само обработени ниви. В короните на дърветата край пътя пееха птици, над главите им прелитаха врани, над равнината бавно се спускаше вечерта.

Минаха през няколко малки села. В повечето къщи вече бяха запалили свещите. На едно място пътят беше блокиран от стадо крави, прибиращи се в обора за вечерното доене. Гревил спря двуколката и зачака. Аурелия остана много изненадана, че закъснението не го безпокои. Очакваше той да е нервен и да бърза.

— Гладна ли сте? — попита неочаквано той и тя се стресна.

— Честно казано, умирам от глад — отговори Аурелия. — От закуска не съм хапвала нищо.

— И аз. Я проверете под седалката. Помолих гостилничаря да ни приготви малко храна в случай, че сме принудени да чакаме.

Браво на него. Явно умееше да гледа в бъдещето. Аурелия извади изпод седалката малка кошница, сложи я в скута си и отвори капака.

— Свински пастетчета! — извика доволно тя. — И ябълки.

— По-добре ли сте сега? — попита той и се обърна усмихнато към нея. Възбудените тръпки по кожата й нямаха нищо общо с факта, че седеше в някаква селска двуколка и чакаше стадо крави да се изнижат по пътя.

Вместо отговор тя му тикна едно пастетче в ръката, взе си второто и го захапа жадно.

— Много е вкусно — оповести с пълна уста. — Не искам нищо повече от живота.

— Поне ще ни спаси от гладна смърт, докато стигнем в Хадли. Мери сигурно ще ни чака с вечерята. Навярно първо ще искате да измиете праха от лицето си?

— Винаги ли се грижите така за партньорите си? — попита с интерес тя, без да спира да яде. — Осигурявате ли им всички удобства?

Гревил вдигна рамене.

— Когато мога… и когато е необходимо. — Усмивката огря лицето му. — Рядко имам жени партньори.

— Значи вниманието ви е съсредоточено преди всичко върху мен като жена?

— Защо не?

— Наистина, защо не…

Аурелия дояде пастетчето и извади още едно. Подаде и на него пастетче и ябълка. След малко продължиха пътя си и тя предостави тялото си на ритмичните движения на двуколката. Отпусна се и изпадна в нещо като транс, което не можеше да се нарече истински сън, но й подейства много освежаващо.

— Пристигнахме — съобщи по някое време Гревил и посочи светлинките пред тях. — Пътуването свърши.

По-скоро сега започва, възрази мислено Аурелия. Нямаше представа какво я очаква през следващите дни. В момента се чувстваше несигурна, но не и уплашена. Не можеше да си обясни защо, но Гревил Фалконър я успокояваше и й вдъхваше увереност в собствените сили. Вече знаеше, че е взела правилното решение.

Гревил влезе в двора на покрита със слама фермерска къща и спря коня. От къщата излезе тичешком малко момче и остави вратата отворена, за да му осветява пътя.

— Аз ще се погрижа за колата ви, сър.

— Благодаря ти, момчето ми — отговори Гревил и хвърли юздите в ръцете му. После скочи на земята и подаде ръка на Аурелия.

Краката й отново се бяха сковали и тя изохка тихо.

— Омръзна ми да пътувам — пошепна изтощено. Един истински агент на короната сигурно не би се оплаквал от неудобствата на пътуването, но в момента това изобщо не я интересуваше. Студът я пронизваше до кости и въпреки пастетчетата стомахът й къркореше от глад.

— А, ето ви най-после, сър Гревил… мадам, сигурно сте измръзнали. Бързо влезте вътре да се стоплите край камината. — Едра жена с престилка на цветя бе излязла да ги посрещне. Гревил стисна ръката й и я целуна по двете бузи. Тя се изчерви и направи лек поклон.

— Не се притеснявайте, Мери — рече топло той и се обърна към Аурелия — Скъпа, позволи ми да ти представя мистрес Мери Мейшъм. Може да се каже, че ме познава още от люлката. Мери, това е Аурелия Фарнъм.

Аурелия пристъпи напред и стисна ръката на жената.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мистрес Мейшъм. Извинете ме, но денят беше дълъг и труден.

— Да, мадам, виждам, че сте изтощена. Моля, заповядайте, влезте. Скоро ще се почувствате по-добре.

Мистрес Мейшъм влезе в просторна кухня с каменни плочи на пода и голяма маса в средата. Стените бяха покрити с рафтове, от които се носеха вкусни миризми.

Начело на дългата маса седеше мъж, едър и представителен като мистрес Мейшъм. Пред него бе поставена кана. Дялкаше парче дърво и едрите му, силни ръце се движеха със забележителна сръчност. Той поздрави гостите с мълчаливо кимване и отново се зае с работата си.

— Това е мъжът ми Берт — представи го мистрес Мейшъм. — Не говори много, но е добър човек.

Берт не реагира на похвалата. Аурелия се обърна въпросително към Гревил.

— Добър вечер, Берт — поздрави полковникът.

— Добър вечер — отвърна мъжът, без да вдигне глава.

И толкоз. Аурелия неволно се запита какво ли си мисли мистрес Мейшъм за странното облекло на гостите си. Но тя очевидно не намираше нищо необичайно във вида им. Покани ги да застанат до огъня и се зае с готвенето. Разбърка яденето с дървена лъжица и в стаята отново се разпространи приятен аромат.

— Приготвила съм ви пунш с много подправки — съобщи весело тя. — Истинска благодат в това студено време.

Аурелия свали наметката си и благодарно пое чашата от ръцете на Мери.

— Много ви благодаря, мистрес Мейшъм — рече тя, притисна студените си длани към чашата и вдъхна дълбоко сладката миризма на питието.

— Наричайте ме Мери — отвърна ведро жената. — Всички ми казват така… Е, мастър Гревил, няма ли и вие да пийнете малко пунш? Или предпочитате глътка от силната бира на Берт?

Аурелия скри усмивката си. Мери не наричаше Гревил сър, а мастър. Явно го е наричала така в детството му. Той не обърна никакво внимание на промяната в обръщението и поиска да пие бира.

Берт се надигна тромаво, отиде в килера и донесе оттам пълно канче с пенеста бира.

— Ето — рече кратко той и сложи канчето на масата.

Гревил, който очевидно се чувстваше като у дома си, седна на пейката и придърпа канчето към себе си. Отпи голяма глътка и въздъхна доволно.

— Сигурно искате да се измиете след дългия път? — попита Мери. — Елате с мен, скъпа, всичко съм приготвила. И си вземете пунша.

Тя грабна чантата на Аурелия и се запъти към вратата. Младата жена я последва с известна неохота. Не й се излизаше от светлото и приятно топло помещение.

Мери се заизкачва по тясната дървена стълба в дъното. Излъсканите стъпала блестяха, парапетът също. Ухаеше на восък и лавандула. Мистрес Мейшъм поддържаше къщата си безупречно чиста.

— Това е вашата стая, мадам. — Мери отвори една врата и въведе Аурелия в малко продълговато помещение с два прозореца. На масата гореше газена лампа, в камината беше запален огън и разпространяваше благотворна топлина. Памучните завеси на прозорците, избелели от честото пране, бяха прясно изгладени и колосани. Покривката на леглото беше ушита от различни вълнени парчета, мебелите бяха солидни, грижливо поддържани. И тук миришеше на пчелен восък и лавандула.

— В каната има гореща вода. — Мери посочи мраморната масичка за миене. — Докато вечеряте, ще сложа в леглото ви топла бутилка. За да спите сладко, без да ви е студено.

— Много ви благодаря — отговори сърдечно Аурелия и хвърли изпълнен с копнеж поглед към високото легло, отрупано с възглавници. На таблата беше окачено букетче лавандула. Дългият, напрегнат ден отиваше към края си и тя имаше чувството, че след много преодолени препятствия най-сетне е влязла в сигурно пристанище.