Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (27)

26

— Това трябва да е. — Гревил спря коня си и посочи дългите, ниски сгради вляво от пътя. Просторният двор беше ограден с рушаща се ограда. На много места в стените имаше дупки, тук и там липсваше покрив. От един прозорец се процеждаше слаба светлина.

— Кръстовището е на около половин миля оттук — напомни тихо Хари. — Преди малко минахме през него.

Гревил вдигна глава към небето. Полярната звезда вече светеше по-слабо, но все още се намираше високо на хоризонта.

— Май е време да заема позиция.

Двамата му придружители кимнаха. Гревил обърна коня и потегли назад към кръстопътя. Избра стар дъб с дебело стъбло и се скри зад него. Оттам виждаше много добре черния път, свързващ кръстовището с изоставените обори. Надяваше се да залови Васкес в момент на невнимание, още преди Хари и Алекс да са извели Аурелия от постройките.

Гревил чакаше спокойно. Бе успял да прогони от главата си всички странични мисли. Най-вече мисълта за Аурелия. Защото тя можеше да го обърка и смути, да го накара да забрави главната цел. Емоциите не бяха на място в този момент. Трябваше да планира съвсем точно как ще постъпи, когато се появи Васкес.

 

 

Хари и Алекс, скрити зад оградата, очакваха в пълно мълчание вратата на обора да се отвори. Скривалището им беше добро, но не можеха да си позволят и най-малък шум. Човекът, излязъл от обора, се огледа бдително на всички страни и се вслуша. Позата му издаваше напрежение, но и самоувереност. От отворената врата на обора зад него излезе лъч светлина и сребърната дръжка на сабята му блесна в мрака. Той каза няколко думи и помощникът му изведе от помещението едър жребец.

Васкес възседна коня и оправи сабята на хълбока си. Алекс и Хари ясно видяха издутината от пистолет на колана му. Испанецът взе юздите от ръцете на помощника си, излезе от двора и тръгна по черния път към кръстопътя.

Хари и Алекс чакаха на около двайсет крачки от портата и вятърът духаше в гърба им. Въпреки това и двамата затаиха дъх, когато дон Антонио Васкес мина покрай тях. Нито ездачът, нито конят усетиха чуждо присъствие.

— Фалконър ще се справи с него — пошепна Хари. — Ние ще чакаме.

— Предпочитам да вляза и да освободя Аурелия — изръмжа Алекс.

— И аз, но може да вдигнем шум и да алармираме Васкес.

— Знам, знам — промърмори примирено князът.

— Надявам се, че няма да трае дълго.

Алекс кимна. Трябваше да се придържат към плана. Скоро испанецът ще изведе Аурелия от обора и тогава двамата ще се намесят. И ще си свършат работата без излишен шум.

 

 

Аурелия чу как похитителите й се размърдаха. Чу откъслеци от приглушен разговор, отварянето на входната врата, скърцане на седло и тропот на копита по твърдия под. Какво ли са намислили, запита се тя, скочи и се опита да види нещо през процепите между дъските.

Оказа се невъзможно да забележи нещо, но пък започна да чува по-ясно. Мъжете си шепнеха на испански, но тя различи гласа на Васкес и помощника му. Чу как някой изведе коня навън, а после и тропот, който се отдалечаваше към пътя.

Само един кон бе напуснал обора. Какво означава това? Сигурно Васкес отива на срещата с Гревил… или Карлос е изчезнал? Ами ако Гревил не успее да пристигне навреме на срещата… по дяволите, ами ако падне в капана, който му готвеха?

Не мисли най-лошото, заповяда си Аурелия. Сега не беше време за глупави страхове. Знаеше, че испанците ще я убият. Ако Гревил не дойде да я спаси, дон Антонио лично ще се разправи с нея. Никога вече няма да прегърне Франи, да помирише прясна трева и свежи цветя… а детето, което носеше под сърцето си, няма да се роди.

Обзе я дива паника. Спомни си какво я бе посъветвал Гревил, облегна се на дебелите дъски и се притисна към дървото с всичка сила. Усети болка и изохка тихо. Болката избистри главата й, укроти паниката и й позволи отново да се концентрира.

Аурелия се отдели от стената, плъзна ръка по корема си, сякаш искаше да се увери, че животът там не е угаснал, и силно удари с юмрук по вратата. Отговори й груб глас. Чуждите думи със сигурност не бяха предназначени за ушите на дама, но те й казаха най-важното: в момента беше сама с Карлос.

Аурелия обърна гръб на вратата и огледа внимателно тясното помещение. На всяка цена трябваше да намери нещо… някакъв инструмент. Веднъж Гревил й каза, че в затворено помещение винаги може да се намери нещо полезно, което да свърши работа при нужда.

Откри само слама, дълга връв, с който бе овързана балата, и дебели дъски. Железните пръстени, забити в дървото, не се помръдваха… естествено, те бяха предназначени за връзване на буйни коне. Най-добре да опипа и дъсчените стени, които разделяха бокса от съседните.

Аурелия продължи да търси, макар да не знаеше точно какво. Накрая откри дълга, тънка, подострена очевидно от човешка ръка треска и кимна доволно. Нави връвта на ръката си и огледа оръжията, с които се бе сдобила. Нелошо за жена в дантелена бална рокля. Откъде й идваха тези мисли? При други обстоятелства би избухнала в луд смях, но тук ставаше въпрос за живота й. В никакъв случай не биваше да губи от поглед главната цел — така я беше научил Гревил.

Аурелия се сви до вратата на бокса, напълни дробовете си с въздух и нададе див вик. После с все сила забарабани с юмруци по дебелите дъски.

Карлос изруга ядно, втурна се към бокса и отвори юрната половина на вратата. Като не я видя вътре, изфуча разярено и се наведе над долната половина. Аурелия, която стоеше съвсем близо, замахна и заби треската в тила му.

Испанецът изпищя от болка и се завъртя. Когато й обърна гръб, Аурелия метна връвта и я уви около шията му. Стегна, колкото сили имаше, а вратата й послужи за опора. Съзнаваше, че няма сили да го удуши, но се надяваше да го омаломощи. Ако той изпадне в безсъзнание, тя ще може спокойно да отвори долната част на вратата и да избяга.

Карлос политна напред, сграбчи въжето с две ръце и се опита да го разхлаби. Треската стърчеше от тила му и от раната капеше кръв. Аурелия не можа да удържи саморъчно направената примка. Испанецът падна на колене. Тя побърза да вдигне резето и с все сила блъсна долната половина на вратата. Тежкото дърво удари Карлос в гърба и той се просна по лице на пода.

Аурелия изскочи от обора в същия миг, когато Алекс и Хари излязоха от прикритието си и препуснаха към нея.

— За бога, Аурелия! — извика задъхано Хари и спря точно пред нея. — Какво се случи? Вече си мислехме, че някой те е сложил върху горещи въглища!

Аурелия не повярва на очите си.

— Какво търсите тук? Къде е Гревил?

— Отиде да се погрижи за главния участник в играта — обясни кратко Хари. — А ти не би трябвало да се питаш какво търсим тук, скъпа.

— Прав си, извинявай. — Аурелия направи опит да се усмихне. — Идвате да ме спасите, естествено. За вас това е ежедневие.

Хари й подаде ръка и я изтегли на седлото пред себе си.

— Къде е Гревил? — повтори настойчиво Аурелия.

— На среща с Васкес. Но ти вдигна такъв адски шум, че нищо чудно да си объркала грижливо скроения от нас план — обясни Алекс и помилва ръката й. — Уби ли някого?

— Не съм убила никого. Пазачът е само един. Моля ви, погрижете се за него. Раних го, но не съм сигурна, че ще остане дълго в безсъзнание. Остана в обора.

— Аз ще уредя този въпрос — кимна Алекс и извади пистолета от колана си. — А вие вървете на кръстовището, за да видите какво става с Фалконър.

 

 

Дон Антонио бе стигнал почти до кръстовището, когато чу женски крясъци. Проклетата жена! Нищо, Карлос ще се разправи с нея с лявата си ръка. А за Смока е полезно да чуе писъците на жена си. Това ще го направи по-отстъпчив.

Кръстовището се показа пред него абсолютно празно. Четирите пътя изтегляха тънки линии към хоризонта.

Испанецът застана в средата на кръстовището, без да вади оръжие. Смока няма да го убие от засада, докато не е убеден, че жена му е в безопасност. Кръвта пулсираше във вените му, силна и гореща. Отдавна чакаше този ден. Да, той служеше на родината си, това беше смисълът на живота му. Но този човек беше виновен за единствената грешка в дългогодишната му вярна служба и това го гризеше отвътре. Неуспехът не му даваше мира. Гореше от желание да си отмъсти. Днес най-после щеше да изпълни дълга си към родината и да се справи с личния си враг.

— Е, Васкес, къде е жена ми? Чувам я много добре, но искам да я видя, преди да обсъдим замяната.

Дон Антонио обърна глава към групата дървета вдясно от кръстопътя. Смока със сигурност се криеше зад онзи стар дъб. Засега не беше нужно да го вижда, достатъчно беше да чува гласа му.

— Ей сега ще се появи. Покажете се.

— Не и преди да съм видял жена си.

Дон Антонио извади от джоба си свирка. Протяжен тон разкъса тишината.

— Ще се наложи да потърпите още няколко минути.

— Все още се питам как ви изпуснах в Лисабон — продължи гласът зад дъба. — Мислех си, че съм разобличил всички интересни личности, които пребиваваха там, но се оказа, че агентите ми не са забелязали най-важния.

— Да, но вие осуетихте плановете ми. Аз не правя грешки, Фалконър.

— Сигурно… но не сте господ.

Гревил искаше Васкес да се вбеси и поне за малко да се разконцентрира. През цялото време се ослушваше за шумове, които да му покажат, че Аурелия идва. Кой ли щеше да я придружава? Ако е испанецът, ще се бият двама срещу един. И Аурелия ще е в опасност. Ако пък са Хари и Алекс, ще се бият трима срещу двама. И Аурелия пак ще е в смъртна опасност.

Аурелия не е безпомощна, опита се да се успокои той. Жена му умееше да прилага собствените си оръжия.

Гревил чу тропот на копита, идващи от изоставения обор, и сметна, че е настъпил моментът да излезе на кръстопътя. Заобиколи стария дъб, извади сабята си и поздрави учтиво. Испанецът му отговори с тържествено кимване.

— Доведете я тук, Карлос — заповяда той.

— Не е нужно, дон Антонио. Мога и сама.

Аурелия излезе на кръстовището с пистолет в ръце.

Гревил беше готов да отметне глава и да избухне в луд смях. Аурелия, неговата Аурелия бе успяла да се отърве от пазача си! Нямаше представа как точно го е направила, но беше сигурен, че Алекс и Хари не са взели участие… или са й оказали само незначителна помощ.

Аурелия вдигна пистолета и го насочи към испанеца.

— Да го застрелям ли, Гревил?

— Зависи от тежестта на обвинението. — Гревил махна със сабята. — Ако нямаш възражения, предпочитам да уредя въпроса по свой начин. Но ти имаш пълното право да решиш.

— Принципно аз не обичам да стрелям по хора — заяви Аурелия. — Искам само да ви уведомя, дон Антонио, че княз Проков вече се погрижи за Карлос, а лорд Бонъм стои точно зад мен.

Испанецът не й обърна внимание. Погледът му беше устремен към Гревил. Първите кървавочервени лъчи на хоризонта осветиха високата му фигура на гърба на коня.

— Наистина ли ще решите проблема по този начин, Фалконър? — попита студено той и извади сабята си.

— Не, разбира се — отвърна Гревил и скочи от седлото.

— Ценя предизвикателството. Аурелия, моля те, погрижи се за коня ми.

Тя посегна бързо към юздите, макар да не проумяваше защо той е взел това решение. Защо приема предизвикателството на смъртния си враг, след като можеше просто да го застреля и да се махне оттук. Но нещо дълбоко в нея отдавна знаеше, че Гревил много държи на справедливостта. Той искаше последната битка между двамата да е лична. Един срещу друг, с еднакви оръжия, без намесата на трети лица.

Гревил е необикновен човек, помисли си Аурелия. И това беше много мека формулировка. Той умееше да се дистанцира изцяло от чувствата си и това я плашеше. Освен това не знаеше да обича. Въпреки това тя беше сигурна, че Гревил я обича. Както и тя него.

Обичаше го с цялото си сърце. Обичаше го като мъж и като човек. Заради качествата на характера му, заради отдадеността, с която работеше за родината си. Заради болката и самотата, които е понасял през детството си. Заради всеотдайността и нежността в леглото. Отдавна знаеше, че го обича. За разлика от него тя беше наясно какво е любовта. И понеже я познаваше, разбра, че трябва да отстъпи и да го остави да приключи мисията по своя си начин.

Аурелия отново поглади корема си. Бебето й щеше да си има баща. Щом приключи с дон Антонио Васкес, полковник Гревил Фалконър ще бъде принуден да признае, че я обича. И да приеме факта, че ще става баща.

Аурелия се изтегли към стария дъб, водейки коня на Гревил за юздите. Хари бе скочил от седлото и я чакаше. Бе проследил кратката словесна престрелка и приемаше решението на полковника. Въпреки това взе пистолета от ръцете на Аурелия. Това беше неговият пистолет, а дон Антонио Васкес не биваше да излезе победител от схватката.

Двамата мъже стояха един срещу друг и се гледаха. Оръжията им святкаха. Без да говорят, те оставиха пистолетите на земята, отдалечиха се един от друг и вдигнаха сабите за поздрав. Гревил направи крачка назад, светкавично измъкна от левия си ботуш кама и смъртоносното оръжие проряза въздуха. Изненадващата атака свари противника му неподготвен. Острието на камата се заби право в дясната ръка на испанеца. Гревил искаше да улучи големия мускул над лакътя и го направи. Дон Антонио изпусна сабята и изохка тихо.

За разлика от Аурелия Хари знаеше, че ударът с камата е превърнал испанеца в инвалид. Натрошените кости зарастваха, но с разрязаните мускули не беше толкова просто.

Дон Антонио притисна кървящата рана с лявата си ръка. Сабята лежеше в краката му.

— Довърши ме.

Гревил поклати глава.

— О, не, Васкес. Тази нощ вие се бихте нечестно. Отвлякохте и уплашихте до смърт човека, когото най-много обичам на този свят. Не заслужавате почтена смърт. Ще живеете и ще се наслаждавате на гостоприемството на родината ми.

Хари излезе напред.

— В мрежата на министерството се хвана тлъста риба — изкоментира небрежно той. — Хайде, драги, ще ви кача в каретата ви. Не вярвам, че ще успеете да се задържите на седлото, да не говорим за помощника ви — заключи той и се обърна към Гревил с лека усмивка — Разчитам, че двамата с Аурелия ще удържите позицията без усилие.

— Разбира се — отговори Гревил, озова се с два скока при Аурелия и я прегърна. — Един кон ни е достатъчен. Ще се видим у вас.

Хари кимна и подкара пленника към обора, където го очакваше Алекс.

Гревил притисна Аурелия до гърдите си, неспособен да произнесе и една дума. Искаше да усети топлото й тяло, нежността на кожата й, аромата й. Едва сега осъзна, че тревогата за съдбата й го е изтощила до смърт. Тя се сгуши в него и се опита да не мисли за преживяното през тази ужасна нощ.

Слънцето бавно изгря на хоризонта.

Когато най-сетне целуна жена си, Гревил се преизпълни с благодарност. Аурелия беше истинска благословия за него. Цялото му същество ликуваше. Той държеше в прегръдките си своята партньорка и своята любов. Жената, която направи живота му пълноценен и истински.

Аурелия отговори на целувката му, твърде уморена, за да говори. Много добре знаеше какво означава тази целувка. Когато най-сетне отдели устни от нейните, Гревил срещна уморения й, но все още решителен поглед и каза просто:

— Обичам те, сърце мое.

— Знам, сърце мое — отговори нежно Аурелия. — И аз те обичам.

Той я вдигна на седлото и се качи зад нея. Аурелия се притисна към гърдите му и облегна глава на рамото му, сигурна, че ако заспи, той няма да я изпусне.

— Никога няма да те напусна — обеща Гревил, скрил лице в косата й. — Мислех, че ще мога да си отида, но се оказа невъзможно. Ти ме научи какво значи да обичаш и колко е ужасно да усетиш, че може да изгубиш сърцето си. Ти си всичко за мен, любов моя. Не мога да си позволя да те загубя.

Аурелия вдигна ръка и помилва бузата му.

— Ако това беше честно и почтено предложение, сър Гревил, считайте го за прието.

В следващия миг очите й се затвориха.

Той я притисна силно до себе си. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от щастие.

— Не би било зле да направим втора тайна сватба, какво ще кажеш?

Аурелия се размърда неспокойно на седлото.

— Имаш ли сили да чуеш още една новина, сърце мое?

Под утринната светлина очите му изглеждаха още по-сиви.

Погледът му стопли премръзналото й тяло.

— Като знам какви чудеса от храброст извърши тази нощ, любов моя, май нищо не е в състояние да ме изненада.

— Съмнявам се — възрази Аурелия. — Искам да ти кажа, че след около седем месеца ще имаш син или дъщеря.

Тя се обърна и го погледна в очите. Вече знаеше каква ще е реакцията му, но въпреки това се взираше с трепет.

Гревил зави рязко и спря коня в края на пътя. В този миг покрай тях профуча пощенската карета и пощальонът ги поздрави със свирката си.

— Ти ме направи най-щастливия човек на света, Аурелия — призна той със сълзи в очите. — Надявам се да бъда добър баща. Обещавам ти да се грижа добре за Франи и за бъдещото ни дете. Ще взема пример от теб. Обещай да ми казваш, когато правя грешки. Защото не знам какво е да си баща.

— Всички правим грешки — засмя се през сълзи Аурелия и нежно избърса очите му. — Най-важното е да приемеш, че детето е щастие за теб. И за двама ни.

— О, да — отговори с треперещ глас Гревил. — Не мога да си представя по-голямо щастие.