Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (26)

25

Когато конете най-сетне спряха, Аурелия изпита чувството, че пътуването е продължило цяла вечност. Гревил я бе научил как да не губи чувството си за време дори когато пътува в карета със спуснати завески на прозорците. Тя броеше отново и отново до сто и сега знаеше, че са пътували малко повече от половин час. Методът не даваше сигурни сведения за изминатото разстояние, но й помагаше да се концентрира и да не изпадне в паника.

Когато Карлос отвори вратичката, Аурелия се сви в ъгъла и изобщо не се обърна към похитителя.

— Слизайте — заповяда Васкес.

Тя вдигна рамене, изписа на лицето си равнодушно изражение и изпълни нареждането. Озова се в неосветен двор. Бързо хвърли поглед към нощното небе. Голямата мечка беше точно над нея и светеше ярко. Погледът й проследи въображаемата линия до полярната звезда. Карлос се отдръпна от вратата.

Дон Антонио слезе от каретата и хвана ръката на пленницата си. Аурелия забеляза ножа в другата му ръка и не оказа съпротива, когато той я повлече към ниската, продълговата сграда в другия край на двора.

Това е обор, помисли си Аурелия веднага щом влезе. Миришеше на коне, а под краката й проскърцваше слама. Докато вървяха навътре, миризмата се засили и се смеси с воня на кожа и тор. Непознатият кочияш влезе след тях и освети пътя им с фенер. По дъсчените стени затанцуваха сенки.

Васкес вдигна резето на една от вратите и даде знак на Аурелия да влезе. Тя се поколеба само за секунда, но това беше достатъчно — испанецът размаха заплашително ножа и го опря в бузата й.

Аурелия вдигна рамене с подчертано презрение и кимна.

— Добре де, ще вляза. Мисля, че се изразихте достатъчно ясно.

— Надявам се. За ваше добро е. — Васкес затвори вратата зад гърба си и се облегна на касата. — Сигурно сте забелязали металните пръстени на отсрещната стена. Няма да се поколебая да ги използвам, ако ме принудите. Но съм убеден, че не искате да ви вържа. Затова предлагам да стоите тук и да не мърдате.

Васкес излезе отново в коридора и зарези вратата отвън. Аурелия остана сама в мрака и зачака очите и да свикнат с тъмнината. Опипа внимателно стената, скована от груби дъски, и намери металните пръстени. Вероятно са ги сложили тук, за да усмиряват непокорните коне…

Сравнението не е особено ласкателно, помисли си Аурелия, седна на бала сено и се облегна на дъските. Време беше да обмисли точка по точка какво знае и какво не знае.

Все още беше уверена, че дон Антонио иска Гревил, не нея. Възможно ли е обаче планът на испанеца да се е провалил? Човекът на име Мигел не бе дошъл на уговореното място зад къщата на Хари. Никой не й бе донесъл доказателство, че Франи е в ръцете на похитителите. Сигурно са искали да използват детето като средство, за да й въздействат. Да я накарат да им се подчинява.

Искали са да я принудят да понася несгодите търпеливо, да не вдига шум. Да, това звучеше логично. Бляскащото острие на ножа и недвусмислената заплаха на дон Антонио, че ще го използва, също говореха в полза на това заключение. Той би трябвало да знае, че това е напълно достатъчно, помисли си горчиво Аурелия. Но изисканият испански джентълмен явно не обичаше да прибягва до подобни примитивни средства.

Но защо, защо я отвлякоха? Сигурно за да я използват като примамка за Гревил. Ако наистина е така, значи не познават жертвата си. Гревил няма да предприеме нищо, което би могло да застраши успеха на мисията му. Няма да го примамят в капан.

Наистина ли? — запита се отчаяно Аурелия. Нима Гревил няма да се втурне да я спасява? Съзнаваше, че той няма да я остави на произвола на съдбата дори ако рискува да го убият. Или още по-лошо — да го заловят. Ами ако го поставят в ситуация, при която няма избор? Ако го изправят пред решението или да спаси жена си, или да приключи успешно мисията си?

Не знам как ще реагира в такава ситуация. Прозрението я изпълни с болка, но не я изненада особено. Гревил винаги беше искрен с нея.

Тогава, каза си тя, нямам друга възможност, освен да се спася сама, или да се погрижа Гревил да ме спаси, без да застраши успеха на мисията си.

И как ще се спаси сама? Ще стане от балата сено и ще излезе навън? Просто така. Та тя беше съвсем сама някъде в нищото. Заключена в някакъв изоставен обор. Заобиколена от зли хора.

 

 

Лестър влезе в кухнята с Франи на ръце. Помещението беше пълно с прислужници, които внасяха празни чинии и носеха нови вкусни блюда в трапезарията. Балът продължаваше. Няколко души го изгледаха любопитно, но никой не попита къде е бил.

Лестър повика лакея, който тъкмо се бе появил с табла използвани чаши.

— Роби, иди да кажеш на лорд Бонъм, че съм в кухнята. Веднага!

Никой не смееше да му възразява. Всички знаеха, че той е дясната ръка на лорд Бонъм. Момъкът остави таблата и хукна към вратата. Лестър сложи Франи да седне на едно столче до печката, както беше увита в одеялото.

— Мислех си, че ще отида на бала — оплака се момичето. — Но не мога да се явя пред гостите по нощница, нали?

— Май си права — съгласи се с усмивка Лестър. — Но си мисля, че едно парченце марципан няма да те се отрази зле.

Той взе две блокчета марципан от голямата табла на масата, подаде едното на Франи и захапа другото, без да обръща вниманието на неодобрителното хъмкане на готвача.

Гревил влезе пръв в кухнята и като видя Франи, въздъхна с огромно облекчение. Щом детето беше в безопасност, той можеше да съсредоточи усилията си върху търсенето на майката. Прекоси кухнята и клекна пред малката.

— Много съжалявам, че се наложи да те събудим, Франи, но майка ти пожела да прекараш нощта тук, със Стиви и Сюзън.

— А къде е мама? — попита с пълна уста Франи.

— Танцува, сладката ми — отговори Корнелия, застанала зад Гревил. — Хайде да отидем горе. Линтън вече те очаква.

Корнелия улови Франи за ръка и я изведе навън въпреки протестите й.

— Вкъщи ви чака един тип, сър Гревил — съобщи с широка усмивка Лестър. — Вашето куче е истинско злато. Беше го докопало за гърлото и чакаше някой да се върне, за да му каже дали да го довърши.

Хари, който тъкмо бе влязъл в кухнята, следван от Алекс, тихо изсвири през зъби.

— Значи са искали да отвлекат Франи?

— Така изглежда — отвърна мрачно Гревил. — Ще разпитам оня мръсник и ще разбера.

— Й аз ще дойда — каза Хари, ала Гревил го спря с вдигната ръка. — Не, недейте. Предпочитам сам да свърша мръсната работа. Не знам дали онзи няма да се окаже упорит…

— Както желаете — вдигна рамене Хари. — Но и ние трябва да правим нещо — обърна се той към Алекс: — Ти също ще участваш, нали, Проков?

— Естествено.

— Най-добре огледайте квартирата на Васкес — предложи Гревил и им даде адреса. — Може да откриете някакви следи… макар да се съмнявам. Дон Антонио е професионалист.

— Даже изостави един от хората си в беда — отговори натъртено Хари.

Гревил се изсмя горчиво.

— За него и това е професионализъм.

Без да каже нищо повече, той излезе навън и забърза към дома си. Сигурно няма да причинят повече болка на Аурелия, мислеше си той, докато крачеше в нощта. Тя не ги интересува. Целта им е да заловят мен. Единствено аз съм важен за тях.

Въпреки това Гревил знаеше, че не бива да храни напразни надежди. Щом го залови, Васкес ще гледа да се отърве и от Аурелия. Не можеше да остави зад себе си жива свидетелка на случилото се. Тя го познаваше, знаеше истинското му име, функциите му… Но докато изпълни мисията си, със сигурност ще я остави жива.

Гревил отключи входната врата, спря за малко в залата, огледа и опипа лежащия на пода пазач. Човекът беше мъртъв. Още едно престъпление в сметката на Васкес и палачите му. Вземайки по две стъпала наведнъж, полковникът се качи на втория етаж. Лира го очакваше на вратата към спалнята му.

— Браво на теб, заловила си негодника — пошепна нежно Гревил и помилва гъстата козина. Лира го побутна и го въведе в стаята, за да му покаже каква плячка е уловила.

— Виж ти какво си имаме тук — отбеляза с безгрижен тон Гревил.

Мигел мъчително извъртя глава и погледна влезлия. В очите му светна упоритост, примесена със страх. Много добре знаеше, че Смока няма да го пощади.

Гревил свали официалния жакет, окачи го грижливо на един стол и пристъпи към леглото, навивайки ръкавите на ризата.

— Къде криете Аурелия? — попита той с подчертано небрежен тон.

По гърба на Мигел пробягаха тръпки. Погледна за миг в безмилостните сиви очи и скри лице във възглавниците. Гревил въздъхна с досада. Трябваше да го накара да проговори.

 

 

Постепенно в обора стана студено, а балната рокля на Аурелия не я защитаваше от студа. Тя скръсти ръце пред гърдите и се опита да потисне треперенето, но безуспешно. След малко стана и затропа по вратата.

— Дон Антонио, замръзвам!

По-добре да го предизвика и той да прибегне до насилие, отколкото да седи тук в неизвестност и да мръзне.

Испанецът се появи след минута.

— Бях ви препоръчал да не вдигате шум.

— Точно така. Седях си тихо и мирно, но ми стана студено. Би трябвало да помислите за това. Както виждате, не съм облечена подходящо за обстановката, в която ме принуждавате да прекарвам времето си.

Аурелия остана много учудена от властността, с която говореше. Сякаш имаше пълното право да иска удобства от похитителите си. И с голямо удоволствие установи, че е успяла да обърка испанеца.

— Някъде тук със сигурност има одеяла, с които завиват конете — продължи тя, подаде глава навън и се опита да огледа обстановката. Силна плесница я отхвърли назад. Вратата се затвори с трясък.

Аурелия седна отново на сеното и започна да разтрива пламналата си буза. Плесницата беше болезнена, но дон Антонио не й стори нищо друго. Очевидно е искал да я предупреди. След малко някой метна над вратата старо одеяло, което миришеше силно на кон. Аурелия потръпна от миризмата, но въпреки това се уви в дебелата вълнена материя.

Настани се колкото можеше по-удобно и си спомни поученията на Гревил. Ако нямаш какво да правиш, легни си и поспи. Гревил сигурно смяташе, че тя няма да изпълнява указанията му, но се лъжеше. Но при дадените обстоятелства и се стори уместно да последва съвета му.

Аурелия разбута сламата, сви се на кълбо, метна отгоре си одеялото и затвори очи.

Не очакваше да заспи, но някак си успя.

Стресна я шум от отваряща се врата. Надигна се и примигна сънено. Дон Антонио се бе изправил заплашително над нея.

— Съжалявам, че се наложи да прекъсна за малко сладкия ви сън, мадам — изрече цинично той. — Настоявам да ми обърнете внимание.

Аурелия седна и разтърка очи. Сега съжаляваше, че е заспала. Преди изпитваше спокойна решителност, но сънят я бе разсеял. Виждаше единствено жестоката линия на устата, бездънната чернота на очите, безучастния поглед. Този мъж не се спираше пред нищо. Със сигурност ще й причини болка.

 

 

Гревил измери Мигел с изпитателен поглед и попита на много добър испански:

— Щом не си дошъл да отвлечеш детето, за какво тогава?

Очите на Мигел бяха кървясали, пълни с болка.

— Дойдох да отрежа една къдрица от косата на малката — обясни той с грачещ глас. — За да имаме доказателство, че тя е в наша власт. — Като видя, че мъчителят му протяга ръка към кутийката с добре наточени инструменти, страхът му нарасна. — Той не искаше детето… Каза, че само ще ни създава ядове… Искаше да му занеса нещо от хлапето, за да принуди майката да ни сътрудничи… Искаше да я уплаши…

Гревил кимна, сякаш го разбираше напълно.

— Е, къде Васкес крие жена ми? — попита с небрежен тон.

— Нямам представа — простена Мигел.

— Я стига, приятелче, надали ме смяташ за чак такъв глупак.

— Аз получих заповед да го намеря зад къщата… каретата го чакаше на задния вход… Не можах да стигна дотам… проклетото куче…

Мигел изохка и зарови лице във възглавницата.

Гревил го хвана за косата и обърна лицето му към себе си. В очите му нямаше и капчица милост.

— Ти знаеш къде държат жена ми. Няма смисъл да ме лъжеш. Изплюй камъчето.

Той даде тиха заповед на Лира, кучето скочи на леглото и се надвеси над пленника. Мигел изпищя.

 

 

Аурелия се взираше в писмото, положено върху паянтовата маса.

— Това е глупаво. Мъжът ми няма да му обърне внимание. Той знае, че никога не си служа с подобни патетични изрази.

— Това няма значение — изсъска Васкес. — Важното е да дойде тук. Подпишете се.

— Вече ви казах, подобни молби няма да го доведат при вас — повтори спокойно Аурелия. — Те дори няма да го убедят, че съм още жива. Позволете да му напиша писмото със свои думи. Той няма да се хване в капана ви, ако не е абсолютно убеден, че животът ми е в сериозна опасност.

А може да не дойде дори тогава, помисли си горчиво тя.

— И, милейди, за да няма недоразумения, ще ви кажа, че вашият живот наистина е в опасност — натърти испанецът. Забеляза потръпването й и кимна доволно. Тайно се бе надявал, че докато той чака Мигел, тя ще се пречупи и ще е готова да сътрудничи. Ала не откри признаци на слабост. Лейди Фалконър се боеше само от ножа му. — Не се безпокойте, Смока отдавна знае какво е станало.

„Смока“? Какво означава това?

Ала когато Васкес заповяда на помощника си Карлос да натисне ръката й върху масата, Аурелия веднага загуби интерес към името.

— Ще подпишете с кръвта си — обясни с коварна усмивка Васкес и заби острието на ножа близо до нокътя на показалеца. — Да видим колко време ще мине, докато смъкна кожата от този красив пръст… десетина, по моя преценка. Десет мъчителни минути…

Острието се плъзна към нокътя и Аурелия стисна зъби. Пред очите й причерня.

— Почакайте — помоли задъхано тя. — Ще подпиша. — Пое дълбоко въздух и продължи: — Но не това писмо. Разберете, необходимо е аз да помоля съпруга си да дойде и да ме спаси. Той ще помисли, че сте ме накарали да подпиша празен лист, а после сте ме убили и няма да дойде. Ще се убеди в истинността на писмото само ако види моя почерк. Позволете аз да му напиша няколко думи!

Дон Антонио я погледна изпитателно и кимна.

Натопи перото в мастилото, задраска собствените си редове и обърна листа.

— Хайде, започвайте. Препоръчвам ви да пишете със сърцето си. От вас зависи дали ще се спасите.

Карлос продължаваше да притиска лявата й ръка върху масата. Въпреки че пръстите и трепереха, Аурелия написа няколко реда и се подписа. Васкес грабна писмото и го прочете внимателно. Наистина звучеше по-различно от неговото и тонът беше много отчаян. Аурелия умееше да си служи с думите.

— Хайде, Карлос, натиснете пръста на дамата върху хартията и сме готови.

Карлос веднага изпълни заповедта. Вдигна ранената ръка на Аурелия и притисна порязаното място под подписа й, за да се получи кървав отпечатък. Васкес кимна доволно, сгъна писмото, извади от джоба си още един лист хартия, добави го към писмото и даде всичко на Карлос. Обясни му нещо с приглушен глас, Карлос прибра писмата в джоба си и хукна навън. Дон Антонио върна Аурелия в бокса за коне и заключи вратата.

 

 

Гревил излезе от спалнята и Лира го последва. Вече нямаше причини да охранява вързания на леглото мъж. Гревил тъкмо бе слязъл в залата, когато някой почука на вратата. На прага застана Алекс.

— Справихте ли се? — попита князът и посочи падналото на пода тяло. — Това ли е той?

— Не, това е пазачът. Мъртъв е — отговори кратко Гревил. — Онзи е горе. Каза ми всичко необходимо.

— Намерих това пред вратата. — Алекс му връчи малък пакет. — Хари преследва човека, който донесе пакета, но се съмнявам да го хване. Когато се появихме, той вече завиваше към площада. В жилището на Васкес не открихме нищо интересно.

Гревил разкъса пакетчето и прочете набързо двете писма. Като видя кървавия отпечатък, очите му светнаха заплашително, устните му се опънаха. Ала не каза нищо, само се постара да се съсредоточи върху думите на Аурелия. Писмото бе написано лично от нея — значи беше още жива, макар и ранена. Очевидно раната не беше тежка, защото писмото му каза всичко, което искаше да знае.

— Намират се на около половин час път северно от града — съобщи кратко той и кимна удовлетворено. — Умна жена.

— Изгубих го — съобщи от входа Хари и влезе в къщата.

— Има ли нещо ново?

— Не — отговори Гревил. — Вече мина доста време. Нашият приятел на горния етаж…

— Аха — кимна Хари и посочи писмата в ръцете на Гревил.

— Какво е това?

— Указания от Васкес и няколко реда от Аурелия. — Гревил му подаде писмата. — Писала е под натиск, това е явно, но въпреки това е успяла да вмъкне ценна информация. Най-хубавото е, че съвпада със сведенията, които ми даде онзи нещастник горе.

Хари и Алекс прочетоха писмата и се спогледаха.

— Нищо не разбрах — призна Хари. — Аурелия пише, че умира от страх, че е изтощена, че се бои онези да не сторят нещо на Франи, че сигурно ще я убият, ако не й се притечеш на помощ. Моли те да следваш точно указанията на похитителите й. Къде е скритата информация?

— От писмото се разбира, че се намират на половин час път на север — обясни с лека усмивка Гревил.

— Къде го прочетохте? — Хари беше експерт по разчитане на кодирани писма, но вълнението му пречеше да разсъждава разумно. Вгледа се отново в писмото и очите му светнаха. — Ама че съм и аз! Буквата „с“ навсякъде е подчертана. Браво на Аурелия. А къде е половината час?

— Погледнете подписа. Какво ще кажете за буквата „о“ във Фалконър?

Хари се засмя тихо. Буквата „о“ бе прерязана от отвесна линия.

— Страхотна идея. Когато е в подписа, зачертаването изглежда напълно естествено. Вие ли я научихте на този трик, Фалконър?

Гревил вдигна рамене и лицето му помрачня.

— Аурелия научи от мен много неща, но не очаквах, че ще се наложи да ги използва — призна глухо той.

— А какво ви каза нашият приятел горе? — намеси се Алекс.

— Завели са я в изоставена ферма северно от града — съобщи Гревил. — Това е всичко, което ми каза Мигел. Твърдеше, че никога не е ходил там, че не знае къде точно се намира мястото и сигурно няма да намери пътя дотам. Васкес му наредил да дойде на Маунт Стрийт, на задния вход, и да донесе къдрица от косата на Франи, а после да потеглят заедно с каретата. Сигурен съм, че този изоставен обор се намира близо до главния път. Иначе не биха могли да стигнат там за половин час.

Гревил удари второто писмо върху дланта си.

— Васкес ми пише на разсъмване да се явя сам на кръстопътя в края на село Айлингтън. Животът на Аурелия срещу моя. — Пое дълбоко дъх и продължи: — Той, естествено, няма намерение да ме остави жив. Същото важи и за Аурелия. Преди да ме убие, ще използва нея, за да измъкне от мен ценна информация. Изгуби помощника си — Мигел е един от палачите на инквизицията, — но познава занаята достатъчно добре. За съжаление е станал още по-жесток отпреди.

Гревил потрепери. Никой нямаше право да наранява Аурелия… неговата Аурелия. Васкес ще плати скъпо и прескъпо за болката, която и бе причинил.

— Те няма да рискуват живота на Аурелия, преди да са получили от вас необходимите им сведения — опита се да го успокои Алекс. — Ако успеем да ги намерим, ще освободим Аурелия, а вие ще се разправите с испанския си приятел. И аз смятам, че оборът е близо до пътя.

Гревил кимна.

— Докато е в съзнание, Аурелия ще се оправи и сама.

Той говореше трезво, опитвайки се да крие страха си.

Знаеше, че Аурелия се отличава с изключителен ум и винаги съумява да запази самообладание. Иначе не би успяла да напише това писмо. А той беше длъжен да мисли на първо място за безопасността на съпругата си и да действа с бистър ум и максимално съсредоточен. Задачата му беше първо да опази Аурелия, а после да се разправи с Васкес.

— Качваме се на конете и препускаме към Айлингтън — реши той. — Оборът сигурно е някъде близо до кръстопътя. Васкес няма време да измине дълъг път от скривалището си до селото.

— Какво ще правим с онзи горе? — попита Хари. — Дали да не пратя Лестър да разчисти?

— Идеята е чудесна, много ви благодаря — кимна Гревил. — Аз нямам време да се занимавам с онази твар. Най-добре е да го откарат в министерството. Нашите приятели там ще се постараят да измъкнат всичките му тайни. Той е ценен агент и знае много за испанските тайни служби, както и за методите на инквизицията. Няма да издържи на разпитите и ще изпее всичко. — Гревил се усмихна мрачно. — Повечето хора на инквизицията не могат да си представят, че някой би могъл да използва собствените им методи срещу тях. Отивам да се преоблека. След половин час ще се срещнем на Гросвенър скуеър и ще потеглим по северното шосе. Имаме около два часа до разсъмване.

Хари и Алекс се запътиха към Маунт Стрийт.

— Ще оставя Ливия при Корнелия — каза Алекс. — Не искам да е сама тази нощ.

— По-добре остави тя да реши какво ще прави — посъветва го Хари с лека усмивка.

Пред дома на семейство Бонъм на Маунт Стрийт цареше оживление. Лакеи тичаха насам-натам, карети спираха пред входа и потегляха. Гостите бяха започнали да се разотиват.

— Да влезем през задния вход — предложи Хари. — Не съм в настроение да се сбогувам с гостите, а и ще ме забавят.

Корнелия и Ливия изпратиха гостите на бала с обичайните учтивости и без да се впускат в обяснения за отсъствието на Хари. И двете пазеха пълно самообладание.

Хари и Алекс се преоблякоха набързо в костюми за езда, въоръжиха се и отидоха в конюшнята. Хари възложи на Лестър да вземе няколко души и да мине през Саут Одли стрийт, за да разчистят и да откарат испанския пленник в министерството.

— Къде изчезнаха и двамата? — попита уморено Корнелия, когато изпратиха и последния гост. Чисто реторичен въпрос.

— И Ели я няма… — допълни Ливия.

— Дано Хари ми е оставил вест. — Корнелия изведнъж усети, че е смъртно уморена и краката я болят адски. — Божичко, ще заспя права…

Двете се скриха в дневната и се разположиха на един диван. Някой почука тихо на вратата. Влезе лакей със сребърна табла в ръка. Корнелия позна почерка на мъжа си и грабна писмото.

— Много благодаря.

— Мога ли да направя още нещо за вас, милейди? — попита учтиво лакеят.

— Не, нищо, благодаря.

Ливия изчака с едва скривано нетърпение приятелката й да прочете писмото.

— Хари и Алекс са тръгнали да доведат Аурелия — съобщи мрачно Корнелия. — Нищо повече не е написал. Типично за него. По дяволите, нали знае, че не понасям подобно отношение. Нито дума къде е Аурелия, защо е изчезнала, добре ли е…

Корнелия хвърли писмото на масичката. Ливия го грабна и прочете няколкото реда.

— Забравила си да споменеш, че Алекс предлага да прекарам нощта при теб. Май не се сеща, че синът му спи на Кавендиш скуеър. Как ще остана тук до сутринта, като малкият Александър е на друго място?

— Изпрати лакеите да го донесат — предложи Корнелия.

— Каретата ти чака отвън. Да докарат бебето и бавачката. Най-добре е да сме заедно, така чакането се понася по-лесно. И Франи е тук.

Ливия се съгласи веднага. Каретата се върна от Кавендиш скуеър много скоро. Настаниха малкия княз Проков и бавачката му в една от стаите за гости, а двете жени останаха да чакат в дневната.

Къщата бавно утихна. На изток се появиха първите розови лъчи на зората.