Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (25)

24

Мигел стоеше в тъмната, пуста уличка зад Саут Одли Стрийт и ругаеше полугласно. Отлично си спомняше, че когато дойде да провери за последен път преди операцията, прозорецът се отваряше без проблеми. Щеше да му отнеме само няколко секунди да счупи ключалката. Междувременно обаче някой си беше направил труда да постави допълнителна ключалка. Трябваше да я отвори с шперц, а това щеше да му коства повече време, отколкото можеше да си позволи. Бе получил инструкции да действа възможно най-бързо.

Реши да направи друго. Извади от кутийката с инструменти фино шлифован диамант и изряза кръгло парче от стъклото. Пресегна се през дупката и след много усилия успя да отвори ключалката. Бутна едното крило на прозореца навътре и се промуши в стаята.

Библиотеката беше тъмна. В цялата къща цареше тишина. Мигел знаеше, че в къщата спят само две прислужнички. Единствено нощният пазач можеше да му създаде проблеми. Той се плъзна безшумно към вратата, отвори я и надникна в коридора. В залата светеше само една лампа на стената. Отпуснат на стол до вратата, нощният пазач спеше и леко похъркваше.

Този нещастник има късмет, че Смока не се е върнал вкъщи и не го е заварил да спи на поста си, помисли си злобно Мигел, докато се промъкваше зад гърба на спящия. Само след един удар по тила хъркането престана. Мъжът политна напред и бавно се свлече на пода.

Мигел се изкачи безшумно по стълбата, спря на площадката и се огледа. И тук цареше пълна тишина. Детската стая се намираше в дъното на коридора. Мигел бе изминал почти половината път, когато чу нещо, от което косата му настръхна: тихо, гърлено ръмжене.

В следващия миг кучето го нападна. Вдигна се на задните си крака, сложи предните лапи върху раменете му и го събори на пода. Горещият дъх опари лицето му. Мигел изохка и затвори очи, за да не вижда оголените зъби и убийствения поглед на звяра. Нямаше друг изход, освен да лежи неподвижен и да чака огромните зъби да се впият в гърлото му.

 

 

Дон Антонио танцуваше кадрила като истински майстор. Изпълняваше съсредоточено и с достойнство сложните стъпки и партньорката му дори за миг не помисли, че умът му е другаде. От своя страна Аурелия полагаше огромни усилия да не сбърка. Танцът беше нов за лондонското общество и тя все още не го владееше добре. Въпреки враждебните чувства към дон Антонио в момента му беше благодарна, че я води така добре и умело замазва дребните й грешки.

След като отзвучаха последните акорди, Аурелия и дон Антонио се запътиха към другия край на залата, където от прозорците влизаше свеж бриз.

— Много ви благодаря за танца, сър — поде разговор Аурелия и отвори ветрилото си. — Вие изпълнявате стъпките с невероятна лекота.

— Преди години научих кадрила в Париж — обясни той, сложи ръка на лакътя й и я поведе към един далечен прозорец. — Имаме нужда от малко чист въздух.

Аурелия го последва с готовност. Ала вместо да отвори прозореца, той я бутна зад един параван, скриващ малка врата. Натискът върху лакътя й се засили. В сърцето й се надигна паника, но тя успя да се овладее и го погледна недоверчиво. Без да каже дума, дон Антонио отвори вратата и я изведе на тъмното стълбище към крилото на прислугата.

— Тежко ви, ако се осмелите да викате за помощ — прошепна й почти нежно той. — Безопасността на дъщеря ви зависи от вашето поведение.

— Дъщеря ми… Франи… Какво означава това? — попита глухо Аурелия. Страхът стегна гърлото й.

— В момента е на сигурно място, но само от вас зависи дали няма да й сторим зло.

Дон Антонио я поведе надолу по стълбата. За свое учудване Аурелия успя да се овладее само за няколко секунди. Спря на една площадка и се вкопчи в парапета.

— Къде е тя? — В гласа й се усещаше леден гняв. — Ще ми кажете къде сте отвели детето ми, или няма да мръдна оттук.

— В момента дъщеря ви е в моя власт. Обещавам да ви отведа при нея. Но ако срещата не се състои в точно определен час, няма да я видите никога вече. Затова предлагам да ми се подчинявате.

Да му вярвам ли? — запита се безпомощно Аурелия. Не можеше да си позволи да не му вярва. Нищо, че Гревил й бе внушил да не вярва на никого. Но сега положението беше друго. Тя нямаше право да поеме такъв риск. Ставаше дума за детето й. Решена да се справи, тя забърза надолу по стълбата, но щом слязоха в малката зала, отново спря.

— Искам доказателство, че ще видя дъщеря си. Иначе няма да тръгна с вас.

Трепкащата свещ на стената освети мрачното му лице и коравата уста и Аурелия потръпна от ужас.

— Щом излезем навън, ще видите доказателството — отговори спокойно той и отключи вратата. Очакваше Мигел да е навън с каретата и с доказателства, че момиченцето е в тяхна власт. Така Аурелия ще се съгласи да тръгне с тях, а останалото ще се уреди от само себе си.

Аурелия размишляваше трескаво. Ако излезе от къщата, ще трябва да разчита само на себе си. Докато беше в дома на семейство Бонъм, знаеше, че Гревил е наблизо и ще й се притече на помощ — нищо, че в момента нямаше как да му прати вест за положението си.

— Ако не се явим навреме на срещата, никога няма да видите дъщеря си — повтори испанецът и твърдостта в гласа му я стресна до смърт. Той отвори вратата и Аурелия установи, че ще излязат в тясна странична уличка.

Гревил много скоро ще забележи, че е изчезнала и ще си направи съответните заключения. Още повече, че и испанецът е изчезнал с нея. Въпреки това беше по-добре да му остави знак. Аурелия нямаше представа колко често се използва тази врата, но това беше единственият й шанс и не биваше да го изпусне.

Дон Антонио надникна навън. Аурелия се възползва от моментното му невнимание и пусна ветрилото си върху последното стъпало. Нямаше представа дали ще го намерят скоро, но в момента не можеше да направи нищо друго. Така Гревил ще разбере поне откъде е излязла. Ветрилото беше знак, инструмент, с който се разбираха помежду си и той няма да подцени значението му. Със сигурност ще разбере, че испанецът е замесен в изчезването й.

Все пак Аурелия се колебаеше. Ако излезе след дон Антонио, ще остане съвсем сама. Той я хвана за лакътя и я изведе навън. Вратата се затвори зад гърба й и тя потрепери. Ала не направи опит да се съпротивлява и последва дон Антонио до края на уличката, която ги изведе в задната част на къщата. Наоколо нямаше жива душа. На ъгъла обаче чакаше обикновена наемна карета. Прозорците на къщата бяха отворени. Ясно се чуваше танцова музика, човешки гласове, весел смях — обичайните шумове на голям бал. Аурелия имаше чувството, че върви през втори, паралелен свят.

Нощта беше хладна и тя се разтрепери в тънката си рокля.

— Как не се сетихте поне да ми вземете наметка — изсъска тя към гърба на похитителя си. Дръзката забележка повдигна духа й. Въпреки че се страхуваше за съдбата на дъщеря си, в гласа й нямаше и следа от страх — само гняв и презрение. Дон Антонио се обърна и я погледна изненадано. Аурелия се изсмя хладно.

Веднага щом стигнаха до каретата, вратичката се отвори. Аурелия спря като закована.

— Изисквам доказателство, че дъщеря ми е добре. В противен случай няма да тръгна с вас.

Без да пуска лакътя й, дон Антонио извика името на Мигел. Вместо него обаче се появи Карлос.

— Мигел още не се е върнал, сър.

Испанеца изруга тихо и хвана пленницата си още по-здраво. Аурелия усети как в гърба й се опря дулото на пистолет и потръпна.

— Качвайте се — изсъска в ухото й дон Антонио. — Ако искате да видите дъщеря си отново, правете, каквото ви казвам. Качвайте се в каретата и нито дума повече.

Нещо в плана им се е объркало, разбра Аурелия. В момента обаче не можеше да се възползва от грешката им. Дали дон Антонио ще стреля? Да рискува ли? Той се нуждаеше от нея. Надали ще я убие. Решена да се бори, тя се изтръгна от хватката му.

— Къде е доказателството?

— Много скоро ще го получите. А ако и мъжът ви поиска доказателство, ще му изпратя нежното ви ушенце.

В гласа му прозвуча убийствена решителност. Аурелия усети как в тила й се опря хладно острие. Прониза я остра болка — ножът бе порязал кожата й и по тила й потече кръв. Заля я вълна от ужас. Огнестрелното оръжие беше едно, ножът — съвсем друго. Още от най-ранното й детство острите ножове я плашеха и паникьосваха.

Испанецът я бутна към вратичката на каретата и тя направи няколко крачки. Олюля се, но никой не я подкрепи. Посегна с бързо движение към раната на тила си и пръсна няколко капки върху паважа. Беше сигурна, че Гревил ще види следите от кръв и подозрението му ще се превърне в увереност.

Непознатият мъж й помогна да се качи в каретата. Аурелия се сви в ъгъла и притихна. Обучението на Гревил даваше своите плодове — тя успя да запази самообладание и напрегна ума си, за да си изработи план за действие. Съзнаваше, че е длъжна да разсъждава трезво и без излишни емоции. Последните думи, казани от дон Антонио, бяха ключът към по-нататъшните й действия.

Тези хора очевидно искаха Гревил, не нея. Тя беше само средство към целта. Съзнанието за това я успокои допълнително. Освен това вече знаеше, че планът на испанеца се е объркал. Двамата мъже отвън разговаряха възбудено. Аурелия не разбра почти нищо, защото познанията й по испански бяха оскъдни. Но няколко пъти съвсем ясно чу името „Мигел“ и усети как гласът на дон Антонио трепереше от гняв.

След минута Васкес влезе в каретата и затръшна вратичката. Непознатият скочи на капрата и возилото потегли.

Много скоро излязоха от задната уличка и конете препуснаха в галоп. Дон Антонио седеше срещу Аурелия и нервно удряше с ножа по дланта на другата ръка, скрита под тънка кожена ръкавица. Понякога светлината на уличните фенери влизаше във вътрешността на каретата и тя всеки път усещаше пронизващия поглед на похитителя си.

Аурелия се стараеше да изглежда равнодушна, седеше тихо в своя ъгъл и не се помръдваше. Раната зад ухото все още я болеше и много й се искаше да я пипне, за да види дали още тече кръв, но реши, че на никаква цена няма да покаже страха си. Дон Антонио няма да я види уплашена и уязвима.

Аурелия пламенно се надяваше, че Франи не е паднала в лапите на испанеца. Споменатият Мигел така и не се яви и не донесе доказателството. Това означаваше, че опитът му да отвлече момиченцето или да му навреди по друг начин се е провалил. А ако това е единственият коз, с който Васкес се е надявал тя да изпълнява волята му, Аурелия ще се изправи срещу него много по-спокойна и уверена. Няма да му позволи да й нарежда. Тя се обърна внимателно към прозореца и се опита да разбере накъде се движи каретата.

Дон Антонио се наведе и с рязко движение спусна завеската пред прозореца. Светлините изчезнаха. Аурелия се облегна назад и затвори очи.

Испанецът я наблюдаваше неотстъпно. Устните му бяха изкривени в жестока гримаса. Какво, по дяволите, е забъркал Мигел? Ако тази жена не се страхува за детето си, ще му е много трудно да я прекърши. Без Мигел ги очаква катастрофа. Да, той също би могъл да се справи с жената, но за съжаление не владееше техниките и триковете на инквизицията, както Мигел. Трябваше да уреди проблема със Смока още тази нощ. В Блекфрайърс го чакаше кораб, готов да отплава по Темза и да го изведе от града. Нощем пътищата бяха пусти и с добър кон щеше да стигне за по-малко от час. Каквото и да се е случило с помощника му, да се оправя сам — той няма да си губи времето да го спасява. Първата му задача беше да пречупи волята на жената.

 

 

Гревил най-сетне забеляза, че Аурелия е изчезнала — твърде късно, както се обвиняваше след време. Отначало наблюдаваше двамата, докато танцуваха кадрила, даже неохотно се възхищаваше на дон Антонио, който изпълняваше с лекота и най-сложните фигури — самият той щеше да се откаже само след няколко стъпки. Танцът беше доста дълъг и след някое време Гревил тръгна да си търси по-приятна компания. В трапезарията откри княз Проков, който разглеждаше богатия бюфет със сдържано любопитство.

— О, Фалконър, идвате точно навреме. Имам нужда от обяснение. Какво представляват тези дребни черупки, които гостите набождат на клечици?

— Охлювчета, мидички, водни кончета — започна да показва Гревил. — Много са вкусни, но аз съм на мнение, че не си струва да полагаш чак такива усилия, за да извадиш вътрешността и да я глътнеш.

— Значи това са морски дарове? — Алекс вдигна една мида към светлината, за да я разгледа по-добре.

— Да. Полепват по скалите. Срещат се доста често по нашите брегове и се смятат за деликатес. Всички слоеве на обществото ги харесват. Навсякъде по крайбрежието ще срещнете пътуващи търговци, които предлагат миди и други морски дарове. Твърди се, че мъничко оцет подобрява вкуса.

Алекс взе една клечка, извади вътрешността на мидата и я опита.

— Не е зле — промърмори той с вдигане на раменете. — Но не разбирам защо се вдига толкова шум за едно нищо. Всъщност, като си помисля Ливия все още не е успяла да оцени вкуса на маринованата херинга за закуска, което е неразбираемо за мен…

Гревил се засмя и се огледа.

— Къде е съпругата ви?

— Нямам представа. Сигурно се е скрила в някой ъгъл с приятелките си, за да обсъдят радостите на майчинството. Поне за това разговаряха, когато ги оставих. Сега, като се замисля, ме обзема подозрение, че са заговорили по темата само за да се отърват от мен — продължи весело Алекс.

— Вече сигурно си говорят за неща, които не са предназначени за мъжки уши.

Той погледна очаквателно събеседника си, но като забеляза смръщеното му лице, веднага застана нащрек.

— Аурелия не беше ли с тях?

— Не — отговори остро Гревил. — Тя танцуваше кадрил с дон Антонио Васкес. Моля да ме извините, Проков.

Гревил се обърна рязко и се запъти с бързи крачки към балната зала. Претърси с поглед множеството, но не откри никъде Аурелия. Надникна в игралния салон, но и там я нямаше. Гревил обиколи групичките гости, застанали в близост до отворените прозорци, но не видя нито Аурелия, нито дон Антонио.

— Кога са я видели за последен път? — попита тихо Алекс, който го бе последвал без излишен шум.

— По дяволите — промърмори гневно Гревил. — Нямам представа. Трябва веднага да разберем.

— Вие тръгнете наляво, а аз ще разпитам гостите отдясно.

Гревил се спираше при гостите, поздравяваше учтиво и уж небрежно подпитваше дали са забелязали съпругата му. Много от тях си спомниха, че са я видели да танцува кадрил, няколко му казаха, че са я забелязали да напуска танцовата площадка с партньора си. Но никой не бе обърнал внимание накъде е тръгнала.

След минута Гревил забеляза как иззад паравана в дъното на залата излезе млада прислужница с някаква вещ в ръка и се затича към Хектор, иконома на семейство Бонъм, който стоеше на стълбището и наблюдаваше със зорко око работата на персонала. Гревил се втурна след момичето. Настигна прислужницата точно когато тя застана пред иконома и започна да обяснява нещо. Гревил каза няколко любезни думи и взе от ръката на момичето предмета, който беше намерила. Ветрилото на Аурелия. Сърцето му спря да бие.

— Къде го намерихте?

Прислужницата се изчерви, сякаш я бяха уличили в кражба.

— Ветрилото принадлежи на съпругата ми — обясни Гревил на иконома. — Не искам да плаша момичето, но трябва веднага да разбера къде е намерила ветрилото.

Хектор ненапразно ръководеше домакинството на виконт Бонъм вече седемнайсет години. Опитът го бе научил да не задава излишни въпроси.

— Кажи всичко на господина, Мили — заповяда строго той.

— В подножието на задната стълба, сър. По-точно, на второто стъпало отдолу нагоре. Нямам представа как ветрилото на лейди Фалконър се е озовало там, сър, наистина — увери го страхливо Мили.

— Успокойте се, Мили, вие не сте виновна за нищо. Сигурно има просто обяснение. Много ви благодаря, че веднага ни донесохте ветрилото. — Гревил се усмихна успокоително, кимна на Хектор и се отдалечи с ветрилото в ръце. На пръв поглед изглеждаше, че се движи съвсем нормално, но в действителност измина разстоянието до средата на залата двойно по-бързо от обикновено.

Хари тъкмо се готвеше да танцува със съпругата си, когато забеляза Гревил. Нещо в лицето му моментално събуди тревога. Той се извини на Корнелия и се втурна да пресрещне полковника. Алекс зае мястото му толкова бързо, че Корнелия нямаше време да се учуди.

— Какво става? — попита стреснато тя, докато двамата се кланяха един на друг преди началото на танца.

Алекс се усмихна, вдигна рамене, прегърна я и я завъртя.

— Още не знам точно. Скоро ще разберем.

Корнелия кимна и се остави кавалерът й да я води, въпреки че нито един от двамата не беше в състояние да се концентрира в стъпките.

— Идете да вземете Франи — помоли задъхано Гревил веднага щом Хари стигна до него.

Хари кимна.

— Веднага ще пратя Лестър, за да не бием на очи.

— Щом смятате, че така е по-добре, нямам възражения. Ще му дадете ключ от задната врата и ще му предадете с какви думи да успокои Лира и да я накара да го слуша.

Хари го изслуша внимателно, повтори заповедите, взе ключа и отиде да намери Лестър.

Гревил влезе зад паравана, отвори вратата към крилото на прислугата и се спусна по стълбата. Не видя признаци на борба. Аурелия му бе оставила знак на второто стъпало, което означаваше, че похитителят я е извел навън. Гревил излезе с бързи стъпки и огледа пустата уличка. Обърна лице към луната и безмълвно се наруга за престъпната си небрежност. Никога нямаше да си го прости.

Защо, защо реши, че Аурелия е в безопасност в препълнената бална зала? Но сега това не беше важно. Онези не искаха жена му. Тя беше само средство към целта.

„Те искат мен.“ Това означава, че много скоро ще се свържат с него и ще го повикат. Докато се стигне дотам, той ще седи бездеен и ще се моли да не е станало нещо страшно. Дано Хари успее да спаси Франи. Детето поне беше под сигурната защита на Лира. Но Аурелия… Испанецът сигурно ще я запази жива, докато се появи Смока. После обаче…

Гревил обходи бавно уличката. Намери купчина конски тор близо до задната врата — тук беше чакала каретата, фекалиите бяха още топли — значи похитителите са тръгнали преди не повече от половин час. Гревил се наведе и се вгледа в паважа. Вниманието му бе привлечено от три ръждивочервени петънца близо до купчината тор. Сърцето му направи огромен скок. Петната съхнеха, но още не се бяха втвърдили.

Аурелия беше ранена! Ако кръвта течеше силно, щеше да остави повече следи. Сигурно е капнала малко на паважа, за да му остави още един знак, че е отвлечена. Гревил тръгна по следите и излезе на главната улица пред къщата. Там беше много оживено и следите се губеха.

— Намерихте ли нещо? — Хари и Алекс изникнаха като призраци от мрака.

— Открих три капки кръв на паважа. Предполагам, че Аурелия ги е капнала нарочно, за да ми даде знак.

— Значи е ранена? — Алекс трепереше от гняв.

— Сигурен съм, че не е нищо сериозно — отвърна трезво Гревил. — Онези хора искат мен. — Той се изсмя горчиво и обясни: — Взели са Аурелия за заложница и скоро ще влязат във връзка с мен. Ще ми я върнат, ако се предам. Знаят, че няма да го направя, докато не се убедя със собствените си очи, че жена ми е здрава и невредима. В момента тя е в безопасност. И, повярвайте ми, джентълмени, не е загубила ума и дума от страх, а продължава да разсъждава разумно.

— А как ще се измъкнете от капана? — попита Хари със същия делови тон.

— Зависи какъв капан са ми заложили, приятелю.

— Ако се нуждаете от помощ, не се колебайте да я поискате.

Зарадван от предложението на Хари, Гревил направи опит да се усмихне.

— Щом се уверя, че Франи е в безопасност, ще се върна на Саут Одли Стрийт и ще чакам.

— Хайде да се върнем на бала — предложи Хари. — Корнелия и Ливия трябва да узнаят какво се е случило. Те ще задържат позицията и ще се погрижат празникът да завърши както е редно. Макар че… — Хари не завърши изречението.

Гревил все още се колебаете дали да се довери на двамата мъже насреща си. Но осъзна, че мисията вече не е единствено негова. В момента, когато избра Аурелия за своя партньорка, прие, че някога ще се появят други хора, които ще поискат да чуят истината. Това беше най-подходящият момент да им каже кой е и каква задача изпълнява. Още повече, че съпрузите на двете най-добри приятелки на Аурелия също участваха в битката с чуждите тайни служби. Сега Аурелия беше в опасност и двамата с пълно право изискваха от него да им каже истината. А той разчиташе да му помогнат.

Когато тримата влязоха в балната зала, оркестърът все още свиреше. Гостите танцуваха, похапваха в трапезарията, разговаряха оживено. Домакините продължиха да изпълняват задълженията си и никой не забеляза нищо необичайно. Всички посветени в тайната очакваха завръщането на Лестър.

* * *

Лестър завъртя ключа в добре смазаната брава и вратата към кухнята се отвори безшумно. Голямото помещение тънеше в мрак, само няколко догарящи цепеници в камината осветиха пътя му. Лесно намери вратата към предната част на къщата. Знаеше за Лира, знаеше и за човека, поставен на пост край входната врата. Ако в къщата бе проникнал престъпник, сигурно бе успял да обезвреди мъжа, сложен да охранява. Лестър обиколи безшумно залата и намери падналия на пода пазач. Остави го, защото вече знаеше със сигурност, че в къщата има човек със зли намерения. Дали е успял да се добере до детето? Ами ако помощта е закъсняла?

Лестър изкачи внимателно стъпалата до втория етаж. Щом стигна горе, спря и се вслуша. Долови тихо, опасно ръмжене. Направи няколко крачки в посоката, откъдето идваше шумът, и пред очите му се разкри невероятна гледка. Следвайки точно инструкциите на полковника, Лестър застина неподвижен и шепнешком изрече заповед към кучето. Лира го погледна в очите, без да се отдръпва от жертвата си.

Лестър каза още няколко думи на кучето и направи няколко бавни крачки към лежащия по гръб мъж Лира се подчини и не попречи на Лестър да се наведе и да опипа пулса на падналия. Лира застана до главата на Мигел и проследи внимателно какво прави Лестър. Той заповяда на испанеца да се обърне по корем и сръчно върза ръцете му с въжето, което носеше.

— Прекрасно куче, добро… — пошепна Лестър и помилва голямата глава на Лира. Тя не се възпротиви и го погледна, сякаш му оказваше милост.

Лестър изправи Мигел на крака и блъсна вратата към най-близката стая. Хвърли го на леглото, върза краката му и уви края на въжето около таблата на леглото.

— Така няма да създаваш проблеми, докато дойда да се погрижа специално за теб, приятелче — промърмори доволно той. — За всеки случай ще оставя Лира да те охранява.

Лестър каза още няколко думи на кучето, което го бе последвало в стаята и следеше процедурата с интерес.

А сега детето. Лира беше обучена да пази Франи, но за щастие той знаеше точно какво да й каже, за да му позволи да вземе малката. По-трудно беше да обясни на момиченцето, че не бива да се съпротивлява и трябва да пази тишина, докато пътуват към Маунт Стрийт.

Лестър коленичи пред кучето и му каза няколко думи. Лира въздъхна шумно и зае позиция до леглото, на което беше вързан Мигел.

Лестър благодари безмълвно на небето и се втурна към стаята на Франи. Дейзи спеше в своята стая, която се намираше непосредствено до тази на питомката й. Какво беше учудването му, когато видя момиченцето да седи в леглото с широко отворени очи, но без никакви признаци на страх или паника. На шкафчето до леглото светеше запалена лампа.

— Лестър? — повика го тихо Франи. — Сигурно си дошъл да ме заведеш на бала?

— Точно така, принцесо — отговори облекчено той, уви я в едно одеяло и я вдигна на ръце.