Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (23)

22

На следващата сутрин лейди Фалконър посрещна испанеца в своя салон. Дон Антонио се появи в обичайното си черно облекло — само жилетката му беше на сиви райета. Снежнобялото колосано шалче беше нагласено в красиви дипли, ботушите блестяха. В ръце държеше шапка и бастун.

Без съмнение е много елегантен и привлича женското внимание, каза си Аурелия, остави гергефа и стана да го поздрави. Ала изисканата външност не беше в състояние да прикрие жестоката линия на устата и черната пропаст в очите му.

— Милейди. — Дон Антонио се поклони тържествено. — Ако позволите да кажа, тази сутрин изглеждате зашеметяващо.

— Позволявам ви, дон Антонио — засмя се Аурелия и му протегна ръка. — Но само ако вие ми позволите да ви обвиня в безсрамно ласкателство и да не призная, че харесвам комплиментите ви.

Той й целуна ръка и задържа пръстите й в своите малко по-дълго, отколкото изискваше приличието.

— Невъзможно е човек да ви ласкае, лейди Фалконър.

Аурелия му посочи стол.

— Желаете ли нещо освежително? Кафе ли предпочитате, или шери?

— Ще се съобразя изцяло с вашата препоръка, мадам.

Испанецът остави шапката и бастуна си на шкафчето до вратата и се настани на предложения стол с гъвкавостта и достойнството на хищна котка.

Аурелия се усмихна и позвъни.

— Моля, донесете ни кафе, Джейми.

— Веднага, мадам — кимна усърдно момчето и изчезна.

— Е, мадам, обмислихте ли нашия излет в Ричмънд парк? — попита дон Антонио и издуха несъществуваща прашинка от панталона си.

Аурелия тъжно поклати глава.

— За нещастие няма да мога да изляза с вас, дон Антонио. Разбирате ли… — Тя изчака, докато Джейми остави таблата на масичката, и му кимна с усмивка. — Благодаря, Джейми, това е всичко.

— Разбира се, мадам — отговори с леко недоволство момъкът и бързо напусна салона.

Аурелия наля кафе в крехки чашки от севърски порцелан.

— Съпругът ми категорично ми забрани този излет.

Коравото лице изведнъж стана жестоко, но мигът отлетя много бързо и Аурелия почти повярва, че се е заблудила.

— Много жалко — произнесе с глух глас дон Антонио. Очите му станаха черни като въглени.

Аурелия успя да се престори на виновна.

— Както вече ви обясних вчера, в някои отношения мъжът ми е доста старомоден. И е склонен да прекалява със закрилата си. Постоянно твърди, че не съм добра ездачка и че ако не ме придружава лично, няма да стигна до Ричмънд здрава и читава. — Аурелия поклати глава и заключи самокритично: — Излетът до Ричмънд наистина е по-дълъг и труден от разходката в парка.

— За съжаление сте права. — Дон Антонио отпи глътка кафе. — Трябва обаче да призная, мадам, че съм много разочарован. Уважавам, естествено, възгледите на съпруга ви, но… Той не ме познава достатъчно добре, за да знае, че съм в състояние да предпазя жена му от евентуални опасности.

За пореден път в гласа му прозвуча заплаха. Сякаш звънна добре наточено острие и по гърба на Аурелия пробяга ледена тръпка. Тя посегна към каната, молейки се ръката й да не трепне.

— Очевидно се налага да се откажем от излета до Ричмънд, сър, но моят съпруг няма нищо против да се разхождам близо до дома ни — рече тя и напълни отново чашата на госта. — Ако си спомняте, бях обещала да ви покажа някои от по-големите забележителности на Лондон. Ако желаете, може да наемем карета и да обиколим панаира, който се организира пред борсата. Там ще видим лъвове. Или ще се разходим в Грийн парк.

— Вярно ли е, че в Грийн парк пасат стада крави? — попита той, без да я изпуска от поглед. — Намирам го доста ексцентрично. Крави насред града…

— Английските закони наистина звучат доста странно за чужденците. — Аурелия се засмя звънко. — Всеки собственик пази грижливо правото си на публично пасище. От векове насам лондончани имат право да пускат кравите си в Грийн парк. Ако желаете, доячките ще ви продадат чаша прясно издоено мляко.

— Боя се, че ще се откажа от това удоволствие, мадам — отвърна испанецът с лека гримаса. — Виж, удоволствието от вашата компания е друго нещо.

Точно тогава някой почука силно на входната врата и лицето на госта се разкриви от гняв. Като чу добре познатия глас от залата, Аурелия скочи, забравила всичко около себе си.

— Лив, господи, Лив! Колко се радвам да те видя отново! Откога си в Лондон? Довела си и бебето? Господи! — Аурелия прегърна сърдечно приятелката си и се обърна към бавачката, която носеше добре увитото бебе. — Моля ви, дайте да го подържа малко. — Тя прегърна бебето, вдигна одеялцето и се вгледа с нежност в малкото личице.

— Нали е прекрасен? — попита с майчинска гордост Ливия и помилва бузката на сина си. — Княз Александър, позволи ми да ти представя твоята кръстница.

Внезапно Аурелия си спомни за дон Антонио и потрепери.

— Извинявай, Лив, имам гост. Ела при нас в салона. — Прегърнала бебето, тя влезе в салона, следвана от приятелката си. — Простете, че ви изоставих, дон Антонио. Лейди Ливия е моя стара приятелка и току-що се е завърнала в Лондон с новородения си син. Ливия, позволи ми да ти представя дон Антонио Васкес. Дон Антонио, княгиня Проков.

Испанецът се поклони учтиво и тъкмо щеше да се сбогува, когато в салона нахлу Корнелия.

— Лив, о, Лив! Знаех си, че ще те намеря тук! Дай ми бебето, Ели, искам да го видя! Мили боже, колко е красив! Обожавам го! Въпреки това съм длъжна да кажа, че няма нищо общо с образа върху миниатюрата ти, Лив.

Приятелката и избухна в смях.

— Не е нужно да ми напомняш, че не съм добра в рисуването.

Дон Антонио се покашля многозначително.

— Нека се сбогуваме, лейди Фалконър. В момента явно съм излишен тук.

— О, моля за прошка, май забравих добрите маниери — извини се бързо Аурелия. — Нел, мисля, че не се познаваш с дон Антонио Васкес. Дон Антонио, това е приятелката ми лейди Бонъм.

Корнелия огледа испанеца с неприкрито любопитство.

— Нов ли сте в града, сър?

— В Лондон съм едва от няколко седмици, мадам.

— Малко странно, че не сме се запознали. Обикновено, когато представят ново лице на приятелката ми, тя бърза да ме запознае с него. — Корнелия хвърли многозначителен поглед към мълчащата Аурелия.

— Бях представен на лейди Фалконър на соарето у лейди Лесингъм — обясни с усмивка испанецът. — Графинята предлага на нас, испанските емигранти, уютно гнездо, където да се събираме и да обсъждаме проблемите на страната си.

— Разбирам — кимна Корнелия и отново хвърли поглед към приятелката си. — Нямах представа, че си толкова близка с лейди Лесингъм, Ели.

— Преди няколко седмици играхме карти у лейди Бъкстън — обясни небрежно Аурелия. — Бяхме партньорки. Нали знаеш, че съм почитателка на испанската култура?

Корнелия нямаше представа за това предпочитание на приятелката си, но беше достатъчно умна да си замълчи.

— Непременно ще ви изпратя покана за бала си, дон Антонио. Ще бъде следващата неделя. Съзнавам, че дотогава няма много време, но се надявам да ми окажете честта да присъствате.

— Честта е изцяло моя, мадам — увери я испанецът, тракна токове и се запъти към изхода. — Крайно време е да ви оставя насаме с приятелките ви, лейди Фалконър. Някой друг ден ще говорим за нашия малък излет.

— Изключително учтив джентълмен — отбеляза Корнелия и се настани на дивана с бебето в скута. — Питам се как съм го пропуснала сред нашите кръгове.

Аурелия вдигна рамене.

— Нали ти каза, че е отскоро тук. Доколкото разбрах, Гревил го познава отнякъде. — Поне това беше истина.

— О, разбирам. — Корнелия хвърли многозначителен поглед към Ливия. — Явно се разбираш добре с него.

Аурелия реши да пренебрегне намеците на приятелката си. Най-просто беше да се опита да им обясни в какво положение се намира. Все пак и двете знаеха, че Гревил работи за военното министерство — също като техните мъже. Но тя нямаше право да им каже, че е поела макар и малка роля в една опасна игра. Нямаше право да издаде тази тайна без изричното разрешение на Гревил.

— Ще позвъня да ни донесат кафе — каза тя и посегна към шнура на звънеца.

— За мен не — отказа Корнелия. — В последно време не обичам толкова кафе… и не го задържам в стомаха си.

Двете й приятелки я погледнаха слисано.

— Аз пък не задържам чая — призна след малко Аурелия.

Лив избухна в луд смях.

— Мили боже! И двете едновременно!

Корнелия потърси погледа на Аурелия.

— Наистина ли?

— Ами… май да. И ти ли?

— О, аз съм сигурна, но още е много рано.

— А при мен е още по-рано и не съм напълно сигурна. — Аурелия се засмя смутено. — Осъзнах го едва тази сутрин.

В последно време животът й поднасяше какви ли не изненади и тя не забелязваше как летяха седмиците. Едва днес бе разбрала, че гаденето и умората се дължат на нещо друго, не на страха от срещите с дон Антонио.

— Каза ли вече на Гревил?

Аурелия поклати глава.

— Още не…

В действителност не й беше ясно дали изобщо трябва да му каже. Щом Гревил се разправи с дон Антонио, щом унищожи испанската мрежа в английската столица, партньорството им ще приключи. Как ли ще реагира той, когато узнае, че трябва да изостави собственото си дете? Че първото му и вероятно единствено дете ще израсне без баща? Сигурно ще го сметне за въпрос от второстепенна важност, помисли си горчиво тя.

Гревил непременно ще вземе мерки детето му да живее добре, опита се да се успокои Аурелия. Но това не променяше факта, че то ще расте без баща. Може би ще е по-добре да скрие от него, че е бременна. Това ще опрости нещата. Ще направи живота му по-лесен. Тя ще взема решенията сама — вече е свикнала с това. Щом историята приключи, ще й изплатят значителна сума, ще има и пенсия. Само че този път раздялата ще е много по-болезнена отпреди…

— Хари знае ли? — попита с усмивка Ливия.

— Още не. Възнамерявам да му кажа след няколко седмици. Вече мина доста време, откакто сме женени, и той не казва нищо, но аз съм наясно, че копнее за дете. Искам да съм напълно сигурна, преди да му кажа. Защо да го притеснявам излишно?

— Колко хубаво се получи — прошепна замечтано Ливия, взе спящото бебе от ръцете на Корнелия и целуна кадифената бузка. — Ще отгледаме децата си заедно. Ще станем едно голямо семейство. Стиви, Сюзън и Франи са наши деца, а сега още три…

Корнелия първа забеляза тревогата в очите на Аурелия.

— А ти кога ще кажеш на Гревил, Ели?

— Вероятно след седмица или две.

Аурелия все още не знаеше как е забременяла и беше сигурна, че Гревил също не знае. Само веднъж той бе пропуснал да се отдръпне навреме и това се бе случило преди не повече от седмица. Значи пропускът не беше виновен за бременността й. От друга страна обаче, такива неща се случваха често и в най-добре регулираните връзки.

— Значи засега ще си остане наша тайна. От мен няма да излезе нито дума. — Лив направи знак, че заключва устните си, и интуитивно смени темата. — Още отсега ти казвам, че на бала ти ще нося зашеметяваща рокля, Нел. Алекс я избра. Пола от черна коприна, сребърни воали и пурпурночервен шлейф. Фризурата ми ще е украсена с пурпурночервено щраусово перо.

Аурелия кимна въодушевено.

— Ще се допълваме чудесно, скъпа Лив. Защото аз ще нося бяла пола с тънка като паяжина черна дантела, а Нел ще е изцяло в пурпурночервено с бели и черни волани.

— Ще бъдем впечатляващо трио — съгласи се Ливия.

— А кога е било друго? — попита предизвикателно Корнелия. — Никой не може да твърди, че дамите от Кавендиш Скуеър някога са прекланяли глави пред традицията, като се започне от София Лейси. Ти какво ще кажеш, Ели?

— Права си, Нел — отговори с усмивка Аурелия.

 

 

Дон Антонио излезе от дома на семейство Фалконър и се запъти с бързи крачки към квартирата си. В първия момент бе побеснял от гняв, че перфектният му план няма да се осъществи, но вече се владееше и умът му трескаво работеше върху алтернатива. До тази сутрин вярваше, че ще изпълни задачата си още в рамките на следващата седмица — защото беше известен не само с отличната си работа, а и с бързината, с която се справяше с противниците си.

От този миг нататък ще загърбя суетността, каза си решително той. Няма защо да бърза. Дамата сама му бе поднесла решението на сребърна табла — няма да излезе с него в Ричмънд парк, но двамата ще танцуват на бала у лейди Корнелия.

Дон Антонио получи покана за бала на Маунт Стрийт още същата вечер и веднага отговори утвърдително. На другата сутрин отиде при лейди Фалконър, за да я покани да танцуват първия кадрил.

Когато и съобщиха за посетителя, Аурелия въздъхна недоволно. Франи беше настинала, лежеше на дивана в дневната на майка си, охкаше и пъшкаше и настояваше да отиде на Маунт Стрийт при Стиви и Сузана.

— Чуждестранният джентълмен е тук, мадам — съобщи Джейми. — Отведох го в салона.

Аурелия беше готова да откаже, но се въздържа. Нали беше обещала на Гревил, че майчинските чувства няма да пречат на работата и?

— Предайте на дон Антонио, че ще сляза след няколко минути — отговори тя и сложи ръка върху челото на дъщеря си. — Предложете му шери.

Челото на Франи беше доста по-хладно и Аурелия се успокои.

— Няма да се бавя, сладката ми. Искам да лежиш спокойно и да не ставаш. Дейзи ще ти донесе чаша от пилешкия бульон на мис Ада.

— Не мога да понасям бульона й! — извика театрално Франи. — Искам меденка и мляко с мед!

При нормални условия Аурелия щеше да откаже, защото медът и млякото нямаше да облекчат оплакванията на детето. Но днес беше уморена, гадеше й се, а перспективата да се срещне с черния демон дон Антонио не съдействаше да повдигне настроението й.

— Добре, ще помоля Дейзи да ти донесе меденка и мляко с мед — обеща тя, наведе се и целуна Франи по челото. — Но да знаеш, че това е за последен път. Като се върна, ще изпиеш чаша бульон и ще легнеш да спиш в собственото си легло.

Франи взе мъдрото решение да избегне битката и да се задоволи с малката си победа.

— Добре, щом така искаш — отвърна тя и се закашля силно.

Аурелия се засмя и излезе от стаята. Маневрите на Франи бяха лесно разгадаеми. Момиченцето й имаше силна воля и умееше да манипулира околните. Досущ като баща си, помисли си Аурелия. Фредерик също знаеше как да подрежда своя живот според желанията си. Тя помилва корема си и се усмихна меланхолично. Какво ли ще стане с това дете? То е на мъж, който се опитва да манипулира целия свят…

По дяволите, как бе стигнала до това положение? В момента се чувстваше неспособна да вземе решение. Затова по-добре да се съсредоточи върху дон Антонио Васкес.

Аурелия влезе в салона със сияеща усмивка и протегна ръка на госта.

— Много съжалявам, че вчера трябваше да се разделим толкова скоро, дон Антонио, но княгиня Проков е най-добрата ми приятелка и се появи най-неочаквано.

— Разбирам ви напълно, мадам. — Испанецът се наведе над ръката й. — Аз също имах полза от посещението на приятелките ви, защото получих покана за бала у лейди Бонъм. Днес идвам специално, за да ви помоля да танцувате първия кадрил с мен.

Ник Петершам вече ме помоли за този танц, но ще се наложи да му обясня, че съм забравила обещанието си.

— Приемам с удоволствие, дон Антонио. Кадрилът е любимият ми танц.

— Също и моят.

Черните му очи потърсиха нейните, но погледът му остана празен и безизразен.

— Искам също да ви помоля да ме придружите на излет в ботаническата градина. Казаха ми, че по това време на годината там е прекрасно.

— Боя се, че тази сутрин нямам никакво време, дон Антонио. Дъщеря ми не се чувства добре и ако я оставя сама, ще получи пристъп. Но щом се пооправи, ще можем да излезем.

Макар да беше разочарован от отказа й, испанецът не допусна това да се забележи. Поклони се и отбеляза с усмивка:

— Надявам се, че не е нещо сериозно. Здравето на дъщеря ви има предимство пред моите егоистични потребности. Викахте ли вече лекар?

Загрижеността му звучи достоверно, помисли си Аурелия и отговори небрежно:

— Мисля, че няма да се наложи. Това е просто малка настинка. Температурата вече спадна. Въпреки това съм ви много благодарна за съчувствието, сър.

— Трябва да бъдем много внимателни с децата си.

Пак този остър, режещ тон. Аурелия потръпна. В гърлото й се надигна гадене. Дано само си е въобразила, че той изрази заплаха към Франи. В последно време се страхуваше от всичко, което й казваше този човек.

— Време е да се сбогувам, мадам. — Испанецът стисна ръката й. Гласът му преливаше от съчувствие. — Няма да ви задържам повече далеч от дъщеря ви. Моля ви обаче да не забравяте, че вие също имате нужда от чист въздух, поне по няколко минути дневно. Опитайте се утре да намерите малко време за разходка в парка. Обещавам ви, че няма да ходим надалеч. Ще поседнем в градината на площада. Така няма да се отдалечите много от дома и от болното дете.

— Загрижеността ви е трогателна, сър — отвърна Аурелия и изписа на лицето си благодарна усмивка. — Наистина ще е прекрасно. Хайде да се уговорим за утре следобед.

— Ще дойда да ви взема точно в два — обеща дон Антонио, целуна й ръка и излезе от салона.

 

 

Гревил се появи в залата почти едновременно с госта.

— Добро утро, дон Антонио — поздрави учтиво той, хвърли камшика за езда и цилиндъра си върху шкафчето до вратата и свали ръкавиците си. — Предполагам, че сте посетили съпругата ми.

Испанецът присви очи едва забележимо.

— Предполагам, че нямате нищо против, сър?

— Ни най-малко — отговори спокойно Гревил. — Жена ми е напълно свободна да си избира приятелите.

— Доколкото разбрах, това не се отнася за излет в Ричмънд парк?

— Правилно сте разбрали. Лейди Фалконър е нервна и несигурна на седлото. Нуждае се от увереност, каквато мога да й предложа само аз.

— Разбирам, сър Гревил. — Дон Антонио изкриви лице в усмивка. — Предполагам, че няма да възразите, ако в неделя танцувам със съпругата ви на бала у лейди Бонъм?

— Не възразявам. Жена ми може съвсем свободно да избира с кого да танцува. — Гревил изпрати госта до вратата.

— Ще се радвам да се срещнем на бала, дон Антонио.

Испанецът се поклони и напусна къщата. Гревил заключи входната врата, кимна замислено и се запъти към салона.

— Нямах представа, че дон Антонио познава семейство Бонъм — започна направо той, след като поздрави жена си.

— Искаш ли малко вино?

Аурелия потрепери от отвращение.

— Не, не ми се пие… Вчера Лив дойде у нас точно когато дон Антонио беше тук, а след малко се появи и Корнелия. Като им го представих, Нел моментално го покани на бала в неделя. Очевидно смята, че сме приятели. Аз бих предпочела да не го виждам там, но пък, от друга страна, може да се окаже полезно.

— И аз мисля, че присъствието му е желателно — кимна Гревил и си наля чаша бордо. — Как е Франи?

— Ужасно. Подсмърча, кашля и се опитва да извлече изгода от настинката си — обясни през смях Аурелия. — Обещах й да не се бавя много.

Тя забърза към вратата, но Гревил я спря и сложи ръка на рамото й.

— Сигурно само си въобразявам, скъпа, но имам чувството, че нещо не е наред — рече тихо той и я погледна изпитателно.

— Нищо ми няма, добре съм — възрази тя, но избягна погледа му. — Разбира се, не мога да отрека, че общуването с дон Антонио ме натоварва и психически, и физически. Когато съм близо до него, цялата се напрягам и после всяко мускулче ме боли — призна засрамено тя.

— Ще се опитам да ти намеря някаква укрепваща напитка. Ти никога не си имала добър апетит, но от няколко дни не ядеш почти нищо. Под очите ти се появиха тъмни кръгове и това никак не ми харесва.

— Тогава се погрижи да изпълниш задачата възможно най-скоро — отговори Аурелия по-остро, отколкото беше възнамерявала, махна ръката му от рамото си и отвори вратата.

— Трябва да отида при Франи.

Гревил изруга полугласно. Явно не бе помислил достатъчно сериозно какво ще й струва да участва в изпълнението на тази трудна мисия. Изобщо не е лесно да работиш под прикритие в добре позната обстановка, сред хора, които харесваш и на които вярваш, каза си той. С него беше различно. Той имаше богат опит. Аурелия беше начинаеща и макар че задачата й сама по себе си не беше трудна, спазването на правилата и задължението да играе роля при всяко излизане в обществото я натоварваха твърде много.

Надявам се скоро да приключим, помисли си мрачно Гревил. Инстинктът му подсказваше, че дон Антонио Васкес много скоро ще предприеме решителни стъпки. И когато го направи, ще открие, че вече го очакват. Гревил възнамеряваше да победи испанеца със собствените му оръжия. Би могъл, естествено, да нанесе превантивен удар и да приключи. Но предпочиташе да унищожи Ел Демонио веднъж завинаги.

Освен това беше убеден, че дон Антонио не държи само един коз в ръкава си. Да, той бе дошъл в Лондон, за да залови Смока, но и за да се срещне с хората от тайната испанска организация. Гревил вече бе разпрострял мрежите си и чакаше да види кой ще се улови в тях. Когато всичко свърши, ще отведа Аурелия за няколко седмици в провинцията, обеща си той. На хубаво, слънчево място, където руменината ще се върне на бузите й и очите й ще заблестят.

До следващата му мисия, която щеше да сложи край на тяхното партньорство.