Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (22)

21

За разходката с дон Антонио Аурелия избра най-дръзкия костюм за езда, който притежаваше. Тясното прилепнало жакетче от тъмнокафяво рипсено кадифе се закопчаваше с едри железни копчета и подчертаваше бюста и тънката й талия. Косата й беше вдигната на тила във фина мрежичка. Голямата шапка беше с военна кройка, украсена със смарагдовозелено щраусово перо. Ръкавиците, в същия цвят като перото, бяха от козя кожа.

Преди да слезе в залата, където я очакваше почитателят й, Аурелия хвърли изпитателен поглед в огледалото. Предстоеше и езда в Хайд парк, в час, когато цялото изискано общество излизаше на разходка, и не би трябвало да се притеснява от нищо. Въпреки това се успокои, като видя Джейми да я чака на вратата в униформата на лакей. Явно Гревил не предоставяше нищо на случайността.

— Конете вече са готови, мадам — съобщи бодро Джейми.

— Много добре. Ще чакам дон Антонио в салона — реши Аурелия и се запъти нататък. Застана до прозореца, полускрита зад завесата, и се загледа към улицата. Гревил и Лира вече бяха тръгнали към Маунт Стрийт и тя се чувстваше сама и уплашена, макар че в къщата имаше многоброен персонал.

Дон Антонио застана пред дома й точно на минутата. Сам е, установи Аурелия и въздъхна облекчено. Нямаше никаква причина да се страхува от този човек. Докато запазваше самообладание, докато не забравяше, че той е враг и тя е длъжна да бъде бдителна, всичко щеше да е наред. Освен това някой щеше да я следва невидим по петите. Този някой със сигурност имаше оръжие и при нужда нямаше да се поколебае да го използва. Ставам мелодраматична, помисли си сърдито Аурелия. Щом играта приключи, не би било зле да напише един страшен роман за преживяното, изпъстрен с грозни, реалистични подробности.

Когато испанецът слезе от коня си и го върза за оградата, Аурелия излезе в залата. Щом Джейми отвори вратата, тя се втурна срещу госта си и изписа на лицето си любезна усмивка.

— Добър ден, дон Антонио. Прекрасен ден за езда в парка, нали?

— Наистина прекрасен, мадам. — Испанецът я огледа и кимна одобрително. — Изглеждате фантастично.

— О, много ви благодаря! — Аурелия се усмихна колкото можеше по-глупаво и му позволи да я изведе навън, където вече я очакваше новата й кобила. Джейми държеше юздите на своя едър скопен кон.

— Нима вашият момък ще ви придружи? — попита с леко смущение дон Антонио, когато Джейми помогна на господарката си да възседне кобилата.

— Но това е естествено! Нима в Испания не е обичайно дамата да излиза на езда само с член от домакинството си?

Аурелия говореше с мек глас, на лицето й грееше наивна усмивка и никой не би помислил, че през цялото време търсеше с поглед придружителя, обещан й от Гревил. Не го видя никъде — естествено, нали трябваше да остане невидим.

Хората на Гревил работят в сянка, но са винаги на мястото си, опита се да се успокои тя.

Гревил не би дал обещание, което не е в състояние да изпълни.

— Разбира се, че е обичайно. Но до днес бях с впечатлението, че обществените правила у вас не са толкова строги като нашите — отговори испанецът.

— Сигурно сте прав, но моят съпруг е малко старомоден. Ако си позволя да изляза на езда сама с познат от противоположния пол, ще стане недоверчив — обясни с безгрижен тон Аурелия.

— Разбирам. — Дон Антонио изравни коня си с кобилата й. — Вероятно сте малко несигурна на седлото. В този случай е напълно разбираемо, че съпругът ви държи да ви придружава човек, на когото може да има доверие.

— Напълно сте прав, сър — потвърди Аурелия с нервно хихикане. — Честно да ви кажа, понякога си мисля, че съпругът ми прекалява с проявите на загриженост. Но трябва да призная, че не съм особено добра ездачка и конете усещат несигурността ми.

— Не се страхувайте, мадам, ще следя много внимателно как се държи конят ви — обеща той със студена усмивка.

Васкес все още не бе намерил убедителен отговор на въпроса, каква роля играе тази жена в живота на Смока — дали му е само съпруга, или и партньорка. И все още не разбираше как първокласен агент като Фалконър се е влюбил в тази с нищо незабележителна, по-скоро безлична и глупава женичка. Но знаеше от опит, че понякога мъжете вършат странни неща. Любовта ги тласка към необмислени действия, бдителността им отслабва. Той познаваше десетки страхотни мъже, станали жертва на женски игри и интриги. На жени, които притежаваха известен темперамент в леглото, но дори не бяха силни личности.

Не беше изключено случаят да е именно такъв. Не беше изключено, но му се струваше малко вероятно. Всъщност няма значение, каза си дон Антонио Васкес. Каквато и да е Аурелия — само партньорка, само съпруга или и двете, — тя беше полезен инструмент в битката му срещу Смока.

Когато влязоха в парка през Станхоуп Гейт, дон Антонио се приготви да играе известно време ролята на очарователен компаньон.

 

 

Малко преди пет Гревил и Лира вече бяха пред вратата на дома на Корнелия — точно по времето, когато уроците свършваха, Франи сигурно вече ги очакваше. След като икономът съобщи за посетителя, Корнелия излезе от салона и посрещна Гревил с видима изненада.

— Колко необичайно!

— Аурелия излезе — обясни кратко той. — И понеже бе обещала на Франи да доведе кучето, аз й предложих да дойда вместо нея.

— Мъдро сте постъпили — засмя се Корнелия. — Франи много държи хората да изпълняват обещанията си. Ако някой забрави, го очакват не особено приятни минути.

— Вече го забелязах — отвърна сухо Гревил.

Лицето на Корнелия се вкамени.

— Прощавайте, но май чух неодобрение в тона ви?

Гревил разпери ръце. На всяка цена трябваше да избегне катастрофата.

— Не ме разбирайте погрешно, мадам. Аз нямам никакъв опит с деца и не си позволявам да изказвам мнение.

Корнелия очевидно искаше да каже още нещо, но размисли и реши да отстъпи.

— Моля ви, Гевин, отведете кучето в детската стая — повика тя минаващия лакей. — Децата го чакат с нетърпение.

— И как да го направя, мадам? — попита със съмнение момъкът и огледа плахо грамадното куче.

Гревил каза няколко думи на Лира, тя се изправи веднага и тръгна послушно към стълбата. Лакеят кимна облекчено и я последва.

— Желаете ли да поседнем в дневната, Гревил? — попита Корнелия, неспособна да прикрие студенината в гласа си.

— Много благодаря, но предпочитам да ме отведете при съпруга си. Трябва да обсъдя нещо с него. Разбира се, ако си е у дома.

— Хари е в библиотеката. Веднага ще ви отведа при него. — Корнелия се запъти към задната част на къщата. Почука на вратата на библиотеката, открехна и съобщи кратко: — Сър Гревил дойде да вземе Франи, Хари, и желае да говори с теб.

Хари се надигна иззад писалището си и поздрави сърдечно.

— Заповядайте, влезте. Да ви предложа чаша бордо? Как се съгласихте да изпълните задълженията на бавачката?

— Аурелия има друга работа и понеже аз бях свободен, реших да дойда. — Гревил вдигна рамене и прие предложената му чаша.

Корнелия се оттегли безшумно. Двамата мъже се настаниха на дивана.

— Предполагам, че посещението ви не е просто визита на учтивост? — попита направо Хари.

— Точно така — отговори сериозно Гревил. — Преди няколко дни вие ми предложихте подкрепата си, затова искам да ви задам един въпрос — разбира се, без да се задълбочавам в подробности, които в този стадий на операцията не съм в състояние да ви разкрия.

— Питайте. — Хари отпи глътка бордо и се постара да обуздае любопитството си.

— Ако се наложи внезапно, без предупреждение да вземете Франи под своя опека… дори в случай, че аз нямам време лично да ви я доведа… ще ми гарантирате ли, че ще се намесите?

— Да — отговори просто Хари. — Това ли е всичко?

— Нищо повече не искам. — Гревил отпи голяма глътка бордо. — Благодаря ви.

— Няма за какво. — Хари замислено въртеше чашата между пръстите си. — Предполагам, че кучето е обучено да защитава както Аурелия, така и Франи?

— Да, но няма как да бъде на две места едновременно.

Хари кимна.

— Простете, Фалконър, но съм длъжен да ви кажа нещо. Ако допуснете да се случи нещо с Аурелия или с Франи, ще отговаряте пред мен.

Гревил се засмя горчиво.

— Не се притеснявайте, Бонъм, аз сам ще отговарям пред себе си. — Той стана. — Това е нашата професия. Вие знаете предписанията и рисковете не по-зле от мен. Аурелия е наясно, повярвайте ми. Засега не мога да ви кажа нищо повече.

Гревил остави чашата си на масичката.

— Трябва да отведа Франи у дома, преди да се е стъмнило.

— Почакайте, Фалконър — спря го с остър тон Хари. — Искам да чуя истината само по една точка.

Гревил спря с ръка върху бравата.

— Какво по-точно ви интересува?

— Нима намеквате, че Аурелия работи съвместно с вас?

— Да, приятелю, от първия миг, в който я срещнах. Аурелия е моя партньорка и знае какво прави. Желая ви хубава вечер.

Гревил излезе от библиотеката, без да се обърне. Хари въздъхна шумно. Отдавна хранеше това подозрение, но не смееше да го изрече дори пред себе си. Сигурно защото му беше неприятно да признае, че самият той се е провалил в това отношение. Все още изпитваше чувство за вина, че не бе разказал на Корнелия с какво се занимава и неволно бе въвлякъл нея и сина й във водовъртежа на събитията… а това можеше да има опустошителни последствия.

Хари знаеше, че Проков мисли същото за Ливия. Княз Проков дължеше живота си на смелостта и решителността на своята съпруга. Ако Аурелия притежаваше същите качества като приятелките си — а той беше сигурен, че е така, — значи той нямаше право да се възмущава и да охка, че тя доброволно, в пълно съзнание помага на съпруга си да си върши работата.

Дотук добре, каза си с въздишка Хари. Но как се вписва бракът в цялата тази бъркотия? Корнелия също си задаваше този въпрос. Дано зад брака на Аурелия стои нещо повече от партньорство, помоли се мислено Хари. Тя заслужава да е истински щастлива.

 

 

Най-сетне дон Антонио и дамата му пристигнаха на Саут Одли Стрийт. Испанецът едва се сдържаше. Много му се искаше да свали английската лейди от седлото и да й извие тънката шийка! Тя флиртуваше с него по всички правила на изкуството, но очевидно му се подиграваше. Всеки път, когато започваше да шепне ласкателства и се приближаваше към нея, тя се отдръпваше с плаха усмивка и се извиняваше като девица. Непрекъснато изтъкваше физическите си предимства, а щом той се поддадеше на чара й, го отблъскваше. През цялото време дрънкаше глупости и се кискаше фалшиво — това го подлудяваше. На всичкото отгоре не успя да научи нищо съществено. Гневът го подтикваше да мисли, че Аурелия само се забавлява за негова сметка.

— Какъв прекрасен излет, дон Антонио! — извика прочувствено Аурелия, щом спряха пред къщата. — Вие сте много приятен компаньон. — Този път беше достатъчно умна да се откаже от глупавата усмивка и кикотенето, затова пък му хвърли подканващ поглед изпод полуспуснатите си ресници.

— Нали ще позволите да отговоря на комплимента, мадам? — излъга я в лицето той. — Да се надявам ли, че скоро пак ще излезем заедно на разходка?

— Ако се осмелявате да ме поканите, сър — отговори тя с дяволита усмивка, в която нямаше и капчица глупост.

Тази жена е страхотна, помисли си спонтанно дон Антонио. Много добре знае кога да замени девическата наивност с маниери на истинска светска дама. Ако целта й е била да го направи несигурен, бе изиграла играта си наистина майсторски. Ако нямаше друга, много по-важна задача, той щеше с удоволствие да й покаже как може да я победи със собствените й оръжия. Много скоро ще вземе връх над нея и тогава отмъщението ще е особено сладко.

— Бих предложил да направим по-дълга разходка. Хайд Парк е твърде близко и твърде оживено място — заговори с усмивка той. — Освен това вече съм убеден, че вие сте отлична ездачка, милейди — заключи той и я заплаши с вдигнат показалец.

Аурелия потрепери. Испанецът явно искаше да й се хареса, но близостта му я отвращаваше. Тя сведе очи, за да скрие смущението си, и попита:

— Какво по-точно предлагате, дон Антонио?

— Предлагам да отидем в Ричмънд. Няма друго място, по-подходящо за разходка през пролетта. Дърветата цъфтят, кестените са отрупани с розови гроздове, по поляните растат сини камбанки…

Аурелия с мъка успя да се засмее.

— Колко поетично се изразявате, сър! Човек може да си помисли, че сте добре запознат с английската пролет.

— Обичам английската поезия — отговори съвсем сериозно той, наведе се и докосна ръката й в кожена ръкавица.

— Възхищавам се от английската култура, както вие се възхищавате от испанската.

Чувствителните й уши веднага доловиха острия тон в учтивия светски отговор.

— Така е, дон Антонио, аз обожавам испанската култура — издърпа ръката си и продължи: — Може би защото е много различна от английската. Вашата е тъмна и меланхолична.

— Ако позволите, милейди — усмихна се многозначително испанецът, — бих могъл да ви запозная с други аспекти от нашата култура, където цари ярка светлина и лудо удоволствие.

— Да, сър, сигурно. Много бих искала да отида в Ричмънд, наистина.

Аурелия махна на Джейми, който я очакваше пред стълбището. Момчето дотича веднага, за да й помогне да слезе от седлото. Дон Антонио обаче го бутна настрана и изпълни лично тази задача. Аурелия се опря на ръката му, но веднага щом стъпи на тротоара, се отдалечи от него.

— Много ви благодаря за приятния излет, дон Антонио.

Той улови ръката й и се поклони.

— Ще излезем ли отново заедно утре, милейди?

— Вероятно не. — Аурелия се постара да се засмее. — Какво ще си помислят хората, като ме видят да яздя с вас в парка два последователни дни! Нали разбирате, ние също имаме своите неписани закони. Може да не са толкова строги като вашите, но всички са длъжни да ги спазват. Не искам да рискувам.

Дон Антонио се поклони отново.

— Разбирам ви напълно. Но мога ли да се надявам поне на излет в Ричмънд?

— Ще поговорим пак по този въпрос, дон Антонио.

Испанецът поднесе ръката й към устните си.

— Утре сутринта ще ви посетя, за да се уговорим, мадам.

— Ще ви очаквам, дон Антонио.

Аурелия издърпа ръката си, усмихна се и забърза нагоре по стълбите с ключ в ръка. Още преди испанецът да възседне коня си, тя вече бе отключила входната врата. Махна му бегло и побърза да затвори.

Аурелия въздъхна дълбоко, опря се на вратата и остави спокойната атмосфера на дома й да проникне в нея. Аромат на пчелен восък и лавандула, мирно трепкащи газени лампи, познати хора, които се движеха по коридорите.

Франи беше в детската стая на втория етаж. Аурелия хукна по стълбата, вземаше по две стъпала наведнъж и изобщо не чу гласа на Гревил, който бе излязъл в залата да я посрещне.

Изненадан от поведението на жена си, Гревил я последва в детската стая. Застана тихо на прага, докато тя поздравяваше Франи. Изкъпана и облечена за сън, малката вечеряше, пиеше мляко с мед и разказваше на Дейзи за събитията от деня. Лира бе предизвикала истинска сензация в детската стая на Маунт Стрийт.

— Сюзън направо не повярва на очите си, когато той заповяда на Лира да легне и тя моментално изпълни заповедта. После й заповяда да подаде лапа и тя го направи. Беше страхотно, наистина… — Въпреки въодушевлението си Франи позволи на майка си да я целуне и прегърне. — Наистина беше страхотно, мамо, и ти щеше… — Остатъкът от изречението се изгуби, защото момичето пъхна в устата си пълна лъжица супа.

— Сигурна съм, че си прекарала добре, скъпа моя. — Аурелия гледаше дъщеря си с такава жажда, сякаш не я беше виждала месеци наред. Много й се искаше да я притисне с все сила до гърдите си, но не посмя — Франи щеше да се уплаши от този необичаен изблик.

— Моля те, Франи, не забравяй, че Лира не е куче играчка — обади се от вратата Гревил и Аурелия се стресна. Как така не бе усетила присъствието му? — Днес по изключение я помолих да ви покаже какво е научила, но това няма да се повтори. Тя е куче служител. Куче, което трябва да работи, както вече ти обясних.

— Добре де — съгласи се с готовност Франи и продължи да си яде супата. — Ще ми прочетеш ли приказка, мамо?

— За това съм тук, скъпа. — Аурелия беше щастлива, че всичко върви по установения ред. — Навечеряй се и ще почетем. — Тя хвърли поглед към Гревил, който все още стоеше на прага, и попита тихо: — Говори ли с Нел, докато беше на Маунт Стрийт?

— Само накратко. Разговарях с Бонъм.

— Наистина ли? — изненада се Аурелия и веднага застана нащрек. — И за какво говорихте?

— О, нищо особено. Моля те, ела в библиотеката, щом свършиш. Лека нощ, Франи. — Гревил целуна детето по челото и излезе.

Аурелия остана при дъщеря си повече от час. Не искаше да вижда никого, само детето си. Накрая Франи заспа и тя отиде в стаята си да се преоблече. Слезе в библиотеката, облечена в проста памучна рокля, подходяща за спокойна вечер вкъщи.

Гревил стоеше до писалището и разлистваше някакви документи. Като чу стъпките й, веднага се обърна и я измери с изпитателен поглед.

— Вече се питах къде си. Изглеждаш уморена.

— Наистина съм уморена — кимна Аурелия, неспособна да се усмихне. — Компанията на дон Антонио Васкес е много изтощителна.

— Разбирам те. — Гревил приседна на писалището и продължи с внимателния оглед. Аурелия изпита неприятното чувство, че той се опитваше да чете мислите й. — Е, няма ли да ми докладваш? — попита след малко той.

— Няма нищо за „докладване“. — Аурелия седна на дивана и затвори очи. — Яздихме в парка, по широката алея за разходка. Въобще не забелязах някой да ме следи.

— Така и трябва. Моят човек си разбира от работата. Разказвай.

— флиртувахме. — Аурелия вдигна рамене. — Не чух от устата му нито една интересна дума. Почти не говореше за Испания, за сънародниците си. Щом насочвах разговора натам, той веднага започваше да ми прави комплименти.

— Това се очакваше — кимна Гревил. — Васкес е майстор в занаята.

Аурелия изкриви лице.

— Имах нещастието да се убедя лично в това. На повърхността е мек като коприна и хлъзгав като кожа, намазана с мазнина. От време на време обаче гласът му звучи остро, а погледът му става като наточена стомана. Направо ме побиват тръпки. Убедена съм, че не си въобразявам.

— Разбира се, че не си въобразяваш. И аз го възприемам така.

Гревил отиде до прозореца, отмести леко завесата и огледа пустата тясна уличка от задната страна на къщата. Не се виждаше жива душа, но той изведнъж изпита чувството, че някой натрапник много лесно може да се прекачи през прозореца и да влезе в дома му. Защо не бе помислил за това досега? По дяволите, бдителността му наистина отслабваше! Това трябваше да се промени. Незабавно. Още утре ще поиска охрана и от задната страна на къщата.

— Дон Антонио иска да отидем на езда в Ричмънд парк — съобщи Аурелия.

Гревил се обърна рязко.

— Няма да го направиш. — Тонът му не търпеше възражения.

— Защо? — попита изненадано Аурелия. — Нали задачата ми е да задълбоча познанството ни? Ако му откажа, той ще се отдръпне.

— Не бива да приемаш тази покана. Ричмънд е твърде далеч, в парка има прекалено много усамотени алеи. Не мога да гарантирам, че охранителят ти ще успее да те следва незабелязан. Ще се срещаш с Васкес само в града, на места, където има достатъчно хора.

— Имам да играя роля и ще я играя, както смятам за правилно — възрази с твърд глас тя, макар да беше смутена от тона му.

— Ти май забравяш, че работиш за мен — напомни й с мек глас Гревил. — Аз задавам мелодията, ти само танцуваш.

— Мислех, че сме партньори — продължи упорито Аурелия.

— Абсолютно правилно, но партньорите невинаги са равноправни — отговори спокойно Гревил.

Аурелия мълча дълго. Май бе настъпил моментът да му зададе решаващия въпрос.

— От какво точно се страхуваш във връзка с дон Антонио, Гревил? Защо не искаш да ми кажеш?

— Ти знаеш всичко, което трябва. — Ако й каже цялата истина за испанеца, тя ще се разтревожи и нещо в поведението й ще накара Ел Демонио да застане нащрек. В действителност Смока имаше един-единствен шанс да спечели битката с първокласния испански агент: дон Антонио трябваше да си остане с убеждението, че английското разузнаване не е разкрило самоличността му и продължава да смята, че той и хората му играят съвсем друга игра.

Гревил държеше да е напълно сигурен, че Аурелия няма да се издаде с поведението си.

— Не искам да станеш твърде доверчива — опита се да обясни той. — Вече знаеш, че дон Антонио е крайно опасна личност. Все още не си готова да се справиш с него сама, разбери. Един невидим охранител не е достатъчен да се чувстваш сигурна. Човек лесно прави грешки. Само защото си изпълнила успешно няколко незначителни задачи, това не означава, че ще съумееш да обезвредиш сама един от най-опасните испански агенти. Не хуквай да тичаш, преди да си се научила да ходиш.

— Това прозвуча ужасно обидно — промълви Аурелия и стана.

Гревил въздъхна примирено. Явно се налагаше да й каже още някои неща.

— Не съм имал намерение да те обидя, Аурелия. Ние говорим за факти и най-важният факт е, че аз казвам какво и кога да се прави. Няма да те изложа на риск, в никакъв случай. Затова ще правиш само това, което ти казвам. За да си в безопасност. Засега ще поддържаш познанството си с дон Антонио, докато аз се опитвам да открия какво замисля той. Играта е проста.

Гревил отиде при нея и взе ръцете й в своите.

— Сигурен съм, че ме разбираш.

— Разбирам те — отговори спокойно тя и не издърпа ръцете си. — Но въпреки това ме обиди, като намекна, че твърде много вярвам на способностите си. Тези „незначителни задачи“, както ги нарече, за теб сигурно са ежедневие, но за мен са много повече. Мисля, че имам право да се радвам на успеха си.

— О, скъпа моя — пошепна съкрушено той, — нямах представа, че звуча така обидно. В никакъв случай не съм имал намерение да омаловажавам приноса ти за успеха на нашата мисия. Единственото, което исках, беше да разбереш, че трябва да ме слушаш.

— Добре, разбрах. — Въпреки това Аурелия нямаше намерение да се задоволи с целувка. — Я ми кажи, и на Фредерик ли щеше да забраниш да отиде със заподозрения в Ричмънд, ако работеше с него вместо с мен?

— Разбира се, че не — отговори с леко раздразнение Гревил. — И ти много добре знаеш защо.

— Но когато си работил с Фредерик, пак ти си вземал решенията, нали?

— Да.

— И той никога не ги е поставял под въпрос?

— Разбира се, че е изказвал възражения. И ти имаш свободата да го правиш. Но се налага да приемеш, че аз имам последната дума. — Той я привлече към себе си, повдигна брадичката й и я погледна дълбоко в очите. — Аурелия, най-голямата ми грижа е твоята безопасност.

Би било подло да обърна този аргумент срещу него, помисли си тя и потръпна, когато пръстите му се плъзнаха по контурите на устните й. По-добре да престана да упорствам, каза си тя и се сгуши в прегръдката му. Поведението й беше учудващо — защо се опитваше да обори решение, което беше в нейна полза? В действителност тя нямаше никакво желание да отиде в Ричмънд парк с дон Антонио.