Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (2)

1

Лондон, март 1809 година

Аурелия Фарнъм зави от Уигмор Стрийт към Кавендиш Скуеър и инстинктивно ускори крачка. Стъпките зад нея също забързаха. Сърцето й заби уплашено. Възможно ли е той да я преследва? Или по-точно: кой я преследваше?

Тя помисли малко и забави ход. Човекът след нея също тръгна по-бавно. Беше късен следобед и слънцето постепенно се скриваше зад покривите и комините на града. Щеше да мине още известно време, докато се стъмни. А улиците бяха пълни с хора. Или поне централните улици, откъдето идваше. Кавендиш Скуеър беше тихо и спокойно място. В средата на площада имаше голяма оградена градина, където играеха деца, но днес от алеите не се чуваше никакъв шум.

Тъмното предчувствие на Аурелия отстъпи пред гнева. Това беше родната й страна, градът, където живееше. И ако човек не можеше да се чувства сигурен на двайсет метра от дома си, значи нещо не беше наред с държавата.

Тя спря рязко и се обърна към непознатия. Той също спря и учтиво свали шапка.

— Лейди Фарнъм?

Аурелия кимна едва забележимо.

— Познаваме ли се, господине?

Във вида му нямаше нищо обезпокоително. Беше облечен безупречно и не носеше оръжие. Само тънък бастун.

— За съжаление не сме имали случай да ни представят официално един на друг — обясни той и отново нахлупи шапката на главата си. — Преди около час предадох картичката си в дома ви. Само че… — той помълча малко и продължи намръщено — … съмнявам се дали са ви я предали. Така нареченият иконом, на когото я връчих, отначало категорично отказа да я вземе. Едва успях да го убедя, а и тогава излъчваше отвращение. Затова реших да се върна и пак да си опитам късмета.

— О, сигурно е бил Моркомб — отговори Аурелия и от устните й се отрони въздишка. — За съжаление той винаги се държи враждебно с посетителите, но мога да ви уверя, че иначе е много съвестен служител. — Тя огледа по-внимателно непознатия и попита тихо: — С какво мога да ви бъда полезна, сър?

Той направи кратък поклон и се представи учтиво:

— Полковник Гревил Фалконър винаги на вашите услуги, мадам. Моля да ме извините, че се представям така свободно. Бях приятел на съпруга ви.

— Приятел на Фредерик?

Аурелия не успя да скрие изненадата си. Съпругът й, лорд Фредерик Фарнъм, кралски лейтенант, бе загинал преди повече от три години в битката при Трафалгар. Но той беше много по-млад от този полковник, помисли си тя. Редом със сър Гревил Фалконър тя се чувстваше дребна като джудже. Той стърчеше с цяла глава над нея, а невероятно широките рамене опъваха отлично ушитото палто. Късо подстриганата тъмна коса бе започнала да посивява на слепоочията. Освен това излъчваше авторитет и самоувереност, които тя неволно свързваше с по-възрастните мъже.

— Да, бях приятел на Фредерик — потвърди той. В този момент мартенският вятър се опита да открадне шапката му и той трябваше да я задържи с две ръце. Кавендиш Скуеър е много ветровито място, помисли си Аурелия и неволно се засмя.

Бъди учтива, заповяда си тя, макар да знаеше, че с нищо не е задължена на човек, който я е спрял на улицата. Но той беше приятел на Фредерик и тя не можеше да го остави след кратък разговор под открито небе.

— Заповядайте да поговорим у дома, полковник.

— О, много ви благодаря, мадам.

Той й предложи ръката си. Аурелия се усмихна, но поклати глава и мушна ръце в маншона си. Двамата изминаха последните метри до къщата в мълчание. Тя усещаше известна неловкост, но придружителят й явно не се притесняваше. Излъчваше абсолютна самоувереност и изглеждаше напълно спокоен.

Аурелия извади ключа от чантичката си. Собствениците на къщата, княз и княгиня Проков, най-сетне се бяха споразумели за съдбата на стария Моркомб. Човек не можеше да разчита, че старецът ще чуе чукането по вратата. А даже ако случайно го чуеше, той ходеше толкова бавно, че повечето посетители се отказваха да чакат и си тръгваха. На вратата бе поставена модерна ключалка. Ако не се отзовеше бързият Борис, почукалият не чакаше да се появи Моркомб, а си отваряше сам.

Аурелия отключи, влезе в антрето и покани госта си да я последва.

Само след минута, тътрейки плъстените си пантофи, Моркомб излезе от кухнята и огледа подозрително госта.

— Ах, вие ли сте — отбеляза той, обърнат към Аурелия.

— Да, Моркомб, аз съм и водя гост — отговори търпеливо тя. — Ще го приема в големия салон. — Влезе в просторното, обзаведено с красиви нови мебели помещение и се обърна с усмивка към госта си: — Трябва да извините Моркомб за ексцентричното му поведение, сър. Той работи тук поне от петдесет години.

Аурелия свали палтото и шапката си и кимна на госта.

— Моля, седнете, сър Гревил.

Полковникът свали шапка и огледа с видимо одобрение салона, в който го бе въвела домакинята. Най-силно впечатление очевидно му направи портретът над камината: невероятно красива жена в официална рокля, чиито плашещо сини очи сякаш следяха посетителя.

— Роднина ли ви е? — попита тихо мъжът, мачкайки шапката в ръцете си.

— Не е от моето семейство — обясни Аурелия. — Близка роднина на княз Проков. Къщата е негова и на съпругата му, с която сме отдавнашни приятелки. В момента двамата са в провинцията заедно с прислугата и аз съм сама в къщата. Княгинята ще роди скоро…

— Да, вече се питах защо живеете тук — отбеляза замислено сър Гревил и измери домакинята с тъмен, непроницаем поглед.

Изведнъж Аурелия се почувства неловко. Защо, за бога, този човек проявяваше интерес към нея? Кой беше той? Защо оставяше впечатлението, че знае неща, които в действителност не го засягат? Тя изпита странното чувство, че той я проучва внимателно и се опитва да я сравни с някаква картина или с представата, която си е съставил за нея незнайно как. Няма ли най-сетне да й каже какво иска от нея и да си отиде?

— Моля за извинение, полковник, беше ми приятно да се запозная с вас, но след час имам друга уговорка и трябва да се преоблека — заяви Аурелия, направи крачка към вратата и се усмихна подканващо.

— Разбирам, мадам. Нямам намерение да ви задържам, но все още не съм ви казал какво ме води в дома ви — отговори спокойно мъжът, без да мърда от мястото си пред камината.

Аурелия се намръщи леко. В гърдите й покълна гняв, но тя не допусна гостът да забележи недоволството й. Остана си до вратата, само се обърна към него и попита любезно:

— Наистина ли, сър? — попита тя, вдигна светлите си вежди и кафявите й очи загубиха обичайната си топлота.

Мъжът се усмихна, зъбите му блеснаха и осветиха тясното, загоряло от слънцето лице. Гъстите, прави вежди почти скриваха тъмносивите очи, а миглите му бяха толкова дълги и гъсти, че Аурелия изпита неволно възхищение. Всяка жена би му завидяла за такива мигли. С изключение на очите обаче мъжът не изглеждаше особено атрактивен. Направи й впечатление, че лицето му е посивяло от умора. Сигурно идва от бойното поле, помисли си съчувствено тя. Какво ли е преживял… и все още е готов да се бие…

Докато размишляваше за състоянието му, тя разбра, че с поведението си неволно е разрешила на госта си отново да поеме контрола над ситуацията. Трябваше да настои той да си отиде, а не да го зяпа с такъв неприкрит интерес. Трябваше да го огледа уж между другото, с надменно безразличие, но това почти никога не и се удаваше.

Човекът остави шапката и бастуна си на масичката до стената, свали ръкавиците и направи крачка към нея.

— Очаквах да ви намеря в провинцията. Във Фарнъм Менър — отбеляза спокойно той.

Аурелия усети лекото неодобрение в думите му и гневът й отново се появи.

— Така ли? — попита тя с подчертано скучаещ и арогантен тон. — Мисля, че е крайно време да ми обясните защо полагате толкова усилия да ме издирите, сър Гревил. Моят съпруг загина преди повече от три години. Малко е късно за съболезнователна визита, не намирате ли?

— Моля, седнете, лейди Фарнъм.

Това не беше въпрос, нито подкана, това си беше истинска заповед. Аурелия го погледна втренчено. Този човек смееше да дава заповеди в нейната къща. Е, не е точно моя, поправи се тя, но в момента аз съм господарката тук.

— Как да разбирам думите ви?

— Повярвайте ми, мадам, много по-добре ще е да седнете.

— Нямам такова намерение — отвърна Аурелия и сложи ръце върху облегалката на най-близкото кресло. — Моля да ми кажете защо сте дошли в дома ми, полковник, а после да си тръгнете.

— Отлично — кимна спокойно мъжът. — Съпругът ви, кралският лейтенант Фредерик Фарнъм, загина на 16 януари тази година. Убиха го в сражението при Коруна.

— Вие сте луд! — извика Аурелия и стисна до болка тапицираната облегалка.

Мъжът поклати глава.

— Бях свидетел на смъртта му, лейди Фарнъм.

Защо си правеше тази жестока шега с нея? Аурелия се олюля. Имаше чувството, че я е ударил по главата. Заобиколи креслото, падна тежко на дивана и впи невярващ поглед в посетителя. Опита се да осмисли думите му. Видя, че в погледа му свети съчувствие и разбиране, и осъзна, че той е казал истината, колкото и безумно да звучеше. Този човек явно знае какво предстои да се случи, и се съобразява с него, помисли си с уважение тя.

Мъжът наля чаша коняк от масичката с напитките и й я подаде.

— Пийте — каза тихо той.

Аурелия пое чашата и я вдигна към устните си. Пръстите й трепереха, но тя успя да отпие голяма глътка и се закашля. Конякът изгори гърлото й, но стопли стомаха й и я върна в действителността.

— Не ви разбирам — промълви тя.

— Това ми е ясно — отговори меко той. — Няма как да ме разберете. — Наля си чашка порто от гарафата, приближи един стол към дивана и седна така, че да я вижда добре.

— Ще се опитам да ви обясня, доколкото съм в състояние в момента. Моля ви, пийнете още малко.

Аурелия го послуша. Много й се искаше да му изкрещи, че няма право да пие в къщата й, без да го е поканила, но се сдържа. Веднага бе разбрала, че подобно поведение е само безпомощен опит да вземе нещата под контрол. Явно бе неспособна да овладее живота си и онова, което се случваше около нея.

— Фредерик Фарнъм работеше за мен — започна полковникът и разклати тъмночервената течност в чашата си.

— Мъжът ми беше първи лейтенант във военния флот — възрази с треперещ глас Аурелия. — А вие казахте, че сте полковник. Във флота няма такъв ранг.

— Права сте — кимна той. — Но често се случва различните видове войски да работят заедно. Все пак всички ние служим на крал Джордж, нали? — усмихна се той и зъбите му отново блеснаха.

Аурелия сведе глава към чашата си. Все още не разбираше какво се случва. В главата й цареше бъркотия. Успокой се, заповяда си тя. Когато отново заговори, подчертаваше всяка дума и се стараеше гласът й да звучи напълно овладяно. Трябваше да внесе малко ред в хаоса.

— Пазя писмото от военното министерство. С него ме уведомяват, че съпругът ми е паднал в битката при Трафалгар. Грешката е изключена. Ако не е загинал Фредерик, значи е бил друг офицер… Министерството няма защо да ме лъже!

— При Трафалгар загинаха много смели войници — отговори мрачно мъжът, — но съпругът ви не беше сред тях. Точно когато стана това голямо сражение, ние с него бяхме в Улм, малък град в Германия, където генерал Мор преговаряше с Наполеон за примирие.

Аурелия поклати глава.

— Не е възможно Фредерик да е бил там. Той служеше във флота.

— Мъжът ви нямаше почти нищо общо с кралския флот. Направо ще ви кажа, той беше агент на тайните служби.

— Искате да кажете, че е бил шпионин?

Аурелия затвори очи. Не можеше да си представи, че мъжът, когото познаваше от детските си дни и който стана неин съпруг, се е занимавал с шпионска дейност… Двамата бяха споделяли леглото цели четири години… Фредерик беше откровен, весел, сърдечен — и винаги честен с нея. Никога не я лъжеше, даже когато ставаше въпрос за дреболии. Изключено е да не й е казал с какво се занимава в действителност.

Аурелия решително поклати глава.

— Не вярвам в нито една ваша дума.

Гревил кимна, сякаш много добре разбираше какво става с нея.

— Не съм очаквал да ми повярвате, но се надявам, че ще повярвате на самия Фредерик. — Извади от джоба на палтото си пакетче, сложи го на коляното си и я погледна втренчено с невероятните си сиви очи. — Това е от съпруга ви. Адресирано е до Фарнъм Менър. Вече бях там, както ви казах. Фредерик смяташе, че живеете там с дъщеря си… — Той вдигна вежди и се наведе към Аурелия. — Франсис се казваше, нали? Защото Фредерик винаги я наричаше Франи. Би трябвало вече да е навършила шест години, струва ми се?

Аурелия мълчеше. Само го гледаше неотстъпно.

— Както и да е — продължи той, разбрал, че тя няма да каже нищо, — аз му бях обещал да ви намеря. Казаха ми, че сте в Лондон, на Кавендиш Скуеър. Този пакет вече бе пристигнал във Фарнъм Менър и слугите смятаха да го пратят по пощенската карета. Реших да го взема и да ви го предам лично — завърши той с едва забележимо вдигане на раменете.

— Сериозно ли смятате, че моите прислужници биха ви предали адресиран до мен пакет, без да ме уведомят за това? — попита предизвикателно Аурелия. Този човек очакваше тя да повярва в приказката, която бе съчинил — това беше повече от обидно.

— Аз се ползвам с много добро име — отговори все така спокойно той. — Освен това нося със себе си нещо, което ми придава още по-голяма убедителност. Хората ви го познаха… както ще го познаете и вие.

Полковникът извади от джоба си малък предмет и й го подаде. Аурелия го пое механично и смаяно отвори уста. Пръстенът с печат на Фредерик. Гербът на семейство Фарнъм, гравиран върху златна плочка.

— Откъде го имате? — попита едва чуто тя.

— Фредерик ми го даде. Беше убеден, че ще поискате доказателство — отговори полковникът с вдигнати вежди. — Отново се оказа прав.

Аурелия огледа пръстена, вдигна го срещу избледняващата светлина, която влизаше през големия прозорец на салона. Нямаше съмнение, това беше пръстенът на съпруга й. За миг дори усети присъствието му. Нима това означаваше, че този човек, който и да е той, не плете около нея паяжина от лъжи?

— Ако пакетът наистина е адресиран до мен, не би било зле да ми го дадете — подметна саркастично тя и протегна ръка.

Сър Гревил се поколеба.

— В пакета има две писма. Едното е лично за вас от Фредерик, другото е за военното министерство. Не мога да допусна да попадне в ръцете ви. Надявам се, че ме разбирате.

— Добре, да допуснем, че за миг повярвам в тази безумна история… Защо, за бога, Фредерик ще ми изпраща писмо, предназначено за военното министерство? — попита саркастично Аурелия.

— Бяхме в отчаяно положение. Неприятелят ни обстрелваше. Съмнявахме се, че ще доживеем до вечерта. Абсолютно необходимо беше документите да стигнат, където трябва. Фредерик реши да изпрати писмото до вас. На адрес, който няма да събуди подозрения. — Гревил протегна ръка и пусна пакета в скута й. — Предполагам, че писмото до вас съдържа необходимите обяснения.

Аурелия се вгледа в адреса. Почеркът със сигурност беше на Фредерик, макар че буквите не бяха красиви и изписани със замах, както обикновено, а зле подредени, с размазано мастило, сякаш бе писал бързо и невнимателно… Ако можеше да вярва на полковника.

— Преживели сте неприятелския огън — рече беззвучно тя.

— Така е — кимна спокойно той.

— Фредерик обаче е загинал — продължи тя и отново се опита да осмисли новината за ужасната смърт на мъжа си. Веднъж вече го бе оплакала и по всичко изглеждаше, че трябва да го направи и втори път.

— Не — отвърна полковникът, който не я изпускаше от очи.

— Фредерик бе убит в сблъсък с половин дузина френски войници. Това стана точно след като дадохме пакета на ординареца със заповед да го отнесе възможно най-бързо на кораба, който ни чакаше в залива под Коруна. Цяла флотилия бе дошла да спаси оцелелите от армията на генерал Джон Мор.

Аурелия стана от дивана и отиде до красивия малък секретар от лимоново дърво, поставен между двата прозореца. Посегна към ножчето за отваряне на писма и счупи восъчния печат. Отвори плика и намери вътре още два, също запечатани. Единият беше адресиран до Аурелия Фарнъм. Вторият адрес беше изписан с много по-сигурна ръка. Очевидно го е писал по-рано, докато още не е бил в отчаяно положение, разбра тя.

На втория плик пишеше: Да се предаде, без да се отваря, на военното министерство, Хорсгардс Парейд, Лондон.

Аурелия внезапно осъзна, че полковникът вече не е на стола, а стои до нея. Как безшумно се е придвижил, помисли си неволно тя, учудващо за такъв едър човек…

— Позволявате ли? — Без да чака отговор, той посегна към втория плик, издърпа го от треперещите й пръсти и го пусна в джоба на палтото си. — Вече съм тук и не е нужно да го носите лично. Предлагам да прочетете писмото от Фредерик. То ще ви обясни станалото много по-добре от мен. Така ще разберете, че не съм дошъл тук да ви разправям опашати лъжи.

Аурелия потърси погледа му и се ядоса, че трябваше да се извие назад.

— Моля да ме извините, сър, но предпочитам да съм сама, докато чета писмото на съпруга си — произнесе сковано тя.

— Естествено — поклони се мъжът. — Утре ще дойда пак. Трябва да обсъдим някои важни подробности.

— Съмнявам се, сър — възрази решително Аурелия. — Вие ми разказахте вашата история, не виждам какво има да обсъждаме повече. Ако мога да ви вярвам, през последните три години съм живяла в лъжа. Съзнавам, че ви дължа благодарност, задето ми казахте истината, но не мисля повече да се срещам с вас.

Мъжът поклати глава.

— Много се надявам да промените мнението си, мадам. Прочетете писмото. Вярвам, че след това ще гледате на случилото се с други очи. — Той се поклони отново, взе шапката и бастуна си и се отправи към вратата. — Ще се видим утре преди обед — заключи той и вратата се затвори зад гърба му.

Аурелия се взираше в затворената врата и стискаше устни. Много й се искаше да избухне в истеричен смях или да се разплаче. Все още не можеше да повярва в разказа на полковника, макар да беше сигурна, че той не лъже. Пръстенът и неотвореното писмо в ръцете й свидетелстваха за жестока истина.

Фредерик Фарнъм не е загинал на 21 октомври 1806 година, а на 16 януари 1809 година в Коруна.

Какво ще каже сега на Стивън, съпруга на Корнелия? Виконт Дейгънхем и Фредерик потеглиха на война заедно: през пролетта на 1805 г. корабът им отплава от Плимут, с цел да се присъедини към флота на адмирал Нелсън. Двете с Корнелия бяха на пристанището, махаха след отдалечаващия се кораб, съпрузите им махаха от борда. Аурелия първа получи официално известие за смъртта на мъжа си. Само след няколко дни дойде и съобщение за Корнелия. Въпреки това полковник Фалконър твърдеше, че Фредерик изобщо не е участвал в сражението при Трафалгар. Че по същото време двамата са били в Улм, Германия.

Аурелия размишляваше напрегнато, но така и не успя да се сети какво точно се е случило през октомври 1806 г. в Улм. Дали англичаните са били замесени? И ако са били замесени, какво точно е било участието на полковник Фалконър и лейтенант Фарнъм?

Всъщност отговорът беше ясен. Ако са работили като шпиони, значи са събирали информация. Тайно.

Аурелия следеше с интерес завоевателните походи и продължителния конфликт с ненаситния тиран Наполеон. Четеше редовно статиите в „Газет“, слушаше разговори между хора, които бяха по-добре осведомени от нея. Обикновено подобни разговори се водеха на вечеря в дома на семейство Бонъм, когато идваха приятели и колеги на Хари от министерството.

Информацията като цяло обаче беше оскъдна — освен когато не ставаше дума за големите битки, спечелени от англичаните. Като например за сражението при Трафалгар, което беше описано във всички подробности. Информация за неуспехи като мъчителното отстъпление на генерал Мор към Коруна почти не стигаше до вестниците. Ако полковникът й е казал истината, съпругът й е работил под прикритие и името му не е попаднало в списъците със загинали, които редовно излизаха в пресата.

Фредерик. Аурелия знаеше, че трябва да отвори писмото му, но не смееше. Съдържанието му щеше да преобърне добре подредения й живот с главата надолу. Много й се искаше този следобед никога да не е съществувал. Най-добре би било изцяло да го заличи от паметта си. Само ако можеше да продължи обичайния си живот с Франи, с приятелките си, с кръга, в който се движеше…

Аурелия стоеше и се взираше в писмото в ръката си, без да го вижда. Фредерик и тя бяха приели живота, който им беше отреден. Двамата се бяха устроили удобно и живееха спокойно. Нищо не им липсваше, изпълняваха ежедневните си дребни задължения и изискванията на съсловието, към което принадлежаха. Всичките им познати живееха като тях, знаеха какво се очаква от тях самите още от раждането си.

Сега се оказваше, че Фредерик е водил съвсем друг живот. Че пред нея се е преструвал. В действителност е бил друг човек, напълно непознат за нея. Бил е готов да жертва брака си, бащинството, приятелствата, изграждани цял живот. И жена си. За какво? За да живее тайно от другите. Да шпионира. Никой от близките му не го е познавал истински. Дали е помислил за жена си и детето си, когато е взел това решение? Имал ли е намерение да се върне при тях, ако преживее войната?

Аурелия изпитваше все по-силен гняв и обида. През всичките тези години бе живяла с лъжец. Докато той е водил опасен, вълнуващ живот, тя е продължавала да се движи по утъпканите пътеки. Ако не беше днешният ден, щеше да живее така до края.

Крайно време беше да отвори писмото. Без да бърза, тя счупи восъка, запечатан с пръстена на Фредерик. Разгъна листа и замаяно се вгледа в добре познатия почерк, който се нижеше ред след ред. Главата й забуча, погледът и се размъти. Внезапно гърлото й пресъхна и тя преглътна мъчително. Изпита усещането, че Фредерик е влязъл в стаята, видя усмихнатите зелени очи, пълните устни, едрото му тяло. Той никога не изглеждаше безупречен. Във външността му винаги имаше някакви недостатъци. Аурелия му се караше, но той само се смееше. И днес чуваше смеха му: весел, леко пренебрежителен, сякаш й напомняше, че тя се притеснява за маловажни неща, докато той има да мисли за същественото.

Точно така. Той наистина е мислил за друго. Не се е вълнувал от земеделие, от лов и от другите дреболии, с които провинциалните аристократи запълваха дните си. Имал е опасни тайни, довели в крайна сметка до смъртта му. А днес тя държеше в ръка писмото му. Думите на истината, с които Фредерик й говореше от отвъдното…

Моя най-скъпа Ели…

От преддверието долетяха детски гласове и Аурелия се стресна.

Бързо сгъна писмото и го скри в джоба на полата си. Франи се връщаше от училище. Малката й дъщеря се обучаваше заедно със Стиви Дейгънхем в дома на Корнелия на Маунт Стрийт. Аурелия и Корнелия бяха решили децата им да учат заедно, докато стане време Стиви да отиде в интернат. Момчето наскоро бе навършило седем годинки и Корнелия водеше битка с дядо му, стария граф Маркби, да го задържи вкъщи поне докато стане на десет. Вторият баща на Стиви я подкрепяше и Корнелия се надяваше на успех, защото бащата на първия и съпруг, загинал при Трафалгар, беше останал с много добри впечатления от Хари. Решението за обща учителка беше добро и за децата, и за майките им, които се виждаха всеки ден.

— Моркомб! Моркомб! Къде е мама? Трябва да й покажа нещо! — Звънкото детско гласче върна Аурелия в действителността. Писмото ще почака. Тя беше чакала години наред, докато чуе истината. Един час повече или по-малко вече нямаше значение. Аурелия въздъхна дълбоко, нагласи на лицето си усмивка и забърза към вратата на салона.

— Тук съм, Франи. Хубав ли беше денят ти?

— О, мамо, да знаеш колко неща се случиха! Отидохме да видим лъвовете. Пред сградата на борсата има панаир и лъвовете са в голяма клетка. През цялото време ръмжат и реват! Стиви май се уплаши, но мен никак не ме беше страх, никак! — Момичето хукна към майка си и се хвърли в прегръдката й, без да престава да говори. — Нарисувах лъвовете в клетката им. Виж колко хубаво стана! По цялата глава имат косми… мис Алисън каза, че при лъвовете това се нарича грива.

Аурелия се възхити на рисунката, изслуша подробното описание на дъщеря си какво е правила през деня, показа радост и учудване в подходящите моменти и внимателно, но решително отведе момиченцето в детската стая.

Докато Франи вечеряше, майка й седеше пред камината и я наблюдаваше. Изчака, докато бавачката я изкъпа и й облече пижамката. Франи не спря да говори нито за миг и Аурелия за пореден път се запита от кого е наследила тази бъбривост. Фредерик също се чудеше с каква бързина дъщеря им се научи да говори…

Фредерик… Писмото му пареше бедрото й. По-късно ще има достатъчно време да го прочете.

— Коя приказка искаш да ти прочета тази вечер, скъпа? — попита майката и момиченцето щастливо се сгуши в скута й.