Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (18)

17

— Очевидно се налага да приемем факта, че Смока е разкрит — въздъхна уморено Саймън и опря брадичка върху ръцете си.

— Проклятие! Това още повече усложнява положението…

— Беше неизбежно да се случи тези дни — отвърна Гревил и нервно се заразхожда напред-назад из кабинета на началника си. — Това означава, че спешно трябва да преместя центъра на тежестта в настоящата операция. Налага се да неутрализирам Васкес, преди да ме е унищожил.

Саймън кимна мрачно.

— Знаете, че по всяко време можете да разчитате на нашите хора. Бъдете спокоен, ще ви пазим гърба. Но какво ще стане с Аурелия?

— Под моя покрив е в безопасност. Ако испанските агенти смятат да я заловят, за да си отворят път към мен, ще я открият навсякъде, дори да се постараем да я скрием добре.

Гревил премълча забележката, че самият той няма да има и миг покой, ако Аурелия не се намира близо до него.

— Освен това ще ни е трудно да обясним внезапното й изчезване — допълни угрижено Саймън. — Нали не искаме хората да задават неприятни въпроси.

— Точно така. — Гревил застана пред бюрото и заяви твърдо: — Ще продължа да работя според плана. Ще се запозная официално с Васкес и ще чакам да ми заложи капан… толкова добър, все едно самият аз съм го заложил — добави мрачно той.

Саймън го наблюдаваше внимателно.

— Не можем да си позволим да паднете в лапите на инквизицията, Гревил. Знаете твърде много, а досега никой не е успял да устои на методите за убеждаване, които прилагат нашите испански приятели.

— Не се тревожете, Саймън. По-скоро ще посегна на себе си, отколкото да допусна устните ми да произнесат и една дума — отговори спокойно Гревил, но очите му бяха като черни дупки.

Саймън Грант кимна и Гревил се запъти към изхода.

— Докладвайте ми ежедневно, Гревил.

Полковникът кимна и на свой ред помоли:

— А вие изпратете дузина добри агенти да наблюдават дома ми и къщата на Адамс Роу.

— Веднага ще го уредя.

Гревил кимна и излезе. Качи се в двуколката си и потегли към Саут Одли Стрийт, потънал в нерадостни мисли. Положението не беше по-сериозно отпреди — той беше отдавна в този занаят и беше преживял много страшни неща. Но имаше една съществена разлика: тогава мислеше единствено за себе си и за сътрудниците си. Днес до него имаше човек, на когото държеше повече, отколкото на себе си. Това не му позволяваше да се съсредоточи изцяло върху собствената си безопасност.

Гревил спря пред къщата, хвърли юздите в ръцете на младия коняр и влезе. Моркомб не се виждаше никъде. Посрещна го Джейми, който изглеждаше много добре в новата си униформа.

— Добър ден, сър. Лейди Фарнъм… искам да кажа, лейди Фалконър е в библиотеката. Искате ли да ви донеса нещо, сър?

Гревил харесваше Джейми. Момъкът очевидно обичаше Аурелия и й служеше добре.

— Моля, погрижете се да са пълни гарафите в салона, Джейми.

Връчи му шапката, ръкавиците и камшика и забърза към библиотеката в задната част на къщата. Вратата беше открехната и той влезе безшумно. Никой не го усети. Само Лира, разположила се удобно в краката на Аурелия, извърна леко глава и го погледна. Той не беше заплаха и кучето не реагира.

Аурелия седеше зад малкото си писалище и пишеше писмо. Франи седеше на пода до кучето и внимателно изписваше букви върху дъската си. Гревил изпита странно вълнение и се учуди на себе си. Досега не беше осъзнавал значението на семейния живот — детството му беше ужасно и не бе запомнил с добро семейството си. Оттогава живееше сам и разчиташе само на себе си. Не вярваше, че може да компенсира загубата. Но нещо в тази ведра семейна сцена, осветена от лампите по стените и стоплена от огъня в камината, го затрогна до дън душа. Никога не се беше чувствал така уязвим.

Аурелия много бързо беше наложила отпечатъка си върху наетата от него къща. Обзавеждането бе загубило безличието си, индивидуалността й личеше навсякъде. Вазите бяха пълни със свежи цветя, по прозорците бяха наслагани саксии, диваните бяха отрупани с избродирани възглавнички, по масичките бяха наредени книги, гергефът я чакаше в едно кресло, а Франи бе донесла от детската стая куп неща и ги бе нахвърляла по пода.

Аурелия се обърна с перото в ръка и се усмихна.

— Вече се питах няма ли най-после да се прибереш вкъщи.

Усмивката й отразяваше спомена за наскоро преживяно удоволствие, кафявите очи сияеха под меката светлина на лампите. Светлата коса бе хваната високо на главата, а роклята от тъмнозелен муселин завършваше с висока яка, която подчертаваше съвършено оформената глава.

Франи скочи и се втурна към него.

— Искаш ли да видиш какво написах?

Момичето го бе приело като част от живота си и не създаваше проблеми. Двамата се виждаха сравнително рядко и в ежедневието на Франи не бяха настъпили особени промени. Аурелия много държеше дъщеря й да не общува често с Гревил. Връзката им щеше да продължи само три месеца и тя не искаше детето да се травмира, ако се сближи прекалено много с новия си баща.

Гревил разгледа изписаните върху дъската букви с подобаваща сериозност.

— Отлично, Франи — одобри той и разроши косата й. Погали Лира, която се бе изправила и го побутваше, отиде при жена си и я целуна по устата.

— Бузите ти са студени — засмя се Аурелия и го помилва. — Толкова ли е студено навън? Цял ден не съм излизала.

— Хладно е и духа вятър. — Гревил посочи към масичката с гарафите. — Искаш ли чашка шери?

— Да, с удоволствие.

— Защо не си излизала?

— Цял ден бях заета с домакинството. Съставих седмичното меню, плащах сметки, шивачката донесе за проба новата ми вечерна рокля. Помниш ли, че ти показах онази невероятна италианска коприна на райета, която ми изпрати Ливия?

Аурелия се изправи, пийна глътка шери и продължи:

— Не знам откъде Алекс намира всички тези прекрасни неща. Винаги ни доставя луксозни и необикновени стоки. В момента се е скрил с жена си и новородения си син в малко селце в Ню Форест, а ето, че е получил пратка от италиански коприни. Обеща да достави черни лалета за бала на Корнелия. — Тя се засмя и се обърна към мъжа си: — Алекс не престава да ме учудва.

— Ще се радвам да се запозная с него — отбеляза Гревил, който разглеждаше дневната поща.

Аурелия остана с чувството, че предстоящата среща не го радва особено. Поне така бе прозвучал гласът му.

— Княз Проков е изключителна личност — обясни тихо тя.

Гревил вдигна вежди и остави писмото, което четеше.

— Знам, че го харесваш много.

— О, да. Няма как да не го харесаш. Но главното е, че той е истинска благодат за Лив. Тя го обожава, а той целува земята, по която тя стъпва.

Гревил направи гримаса и Аурелия избухна в смях.

— Мили боже, наистина прозвуча много глупаво!

— Нали знаеш, че не обичам силни думи — извини се меко той. — Та кога ще се запозная с това съвършено олицетворение на любящ съпруг?

— По-скоро, отколкото очакваш — отговори Аурелия, учудена от ироничния му тон. Той никога не й говореше така. — Тъкмо пиша на Лив. Днес получих писмо от нея. Идната седмица Алекс ще дойде в Лондон, защото има някаква работа. Лив иска да е сигурна, че ще се погрижим за него.

Гревил се изненада още повече.

— Нима той не е в състояние да се грижи сам за себе си? Нали си има дом на Кавендиш Скуеър?

— Разбира се, че може да се грижи сам за себе си — отвърна нетърпеливо Аурелия. — Сигурна съм, че Борис ще го посрещне, както подобава. Лив държи да знаем кога ще е тук, за да го поканим на вечеря. — Тя помълча малко и добави, натъртвайки на всяка дума: — Гревил, ти ще останеш много учуден, като разбереш колко общи неща имаш с княз Проков.

Гревил улови пронизващия й поглед. Беше разбрал.

— Ти очевидно си се движила в много интересен кръг от хора, скъпа моя.

— Чичо Алекс при нас ли ще живее, мамо? — намеси се възбудено Франи, която следеше с внимание разговора на възрастните.

— Не, сладката ми. Неговият дом е на Кавендиш Скуеър. Но със сигурност ще ни дойде на гости.

— А ще донесе ли бебето?

— Но това е невъзможно, Франи. Бебето е твърде малко, за да пътува. Трябва да остане с майка си.

— О, жалко… — Франи изгуби интерес към темата и продължи да изписва букви върху дъската.

Гревил хвърли бърз поглед към Аурелия. Тя разбра и дръпна шнура на звънеца до бюрото й.

— Хайде, Франи, крайно време е да отидеш в детската стая.

Момиченцето се нацупи.

— Не искам… още е много рано.

— Вече е пет — възрази спокойно Аурелия. — Ще пиеш чай, после ще се изкъпеш и ще дойдеш в моята стая, докато се обличам за вечеря.

Франи кимна въодушевено и не се възпротиви, когато Дейзи я отведе.

Гревил се отпусна във високото кресло пред огъня и завъртя чашата между пръстите си.

— Руските тайни служби?

Аурелия поклати глава.

— Не знам подробности. Само Лив знае истината. Вероятно са се споразумели да не говори по темата с Нел и мен. Предполагам, че Алекс работи — или е работил — против царя. Защото Александър обеща да бъде верен съюзник на Наполеон.

— Според мен той просто се преструва — възрази Гревил и протегна крака върху скарата на камината. — Много хора са убедени, че руският цар играе двойна игра. Но ти събуди интереса ми. С нетърпение очаквам да се запозная с княз Проков.

— Наистина ли ще говориш с него… като колега? — попита учудено Аурелия. Много й се искаше да разбере дали мъжът й ще посмее да излезе от прикритието си.

Гревил се усмихна проницателно.

— Не с много думи, скъпа. Вече знаеш как става.

— Така си и помислих — кимна тя, седна в ъгъла на дивана и грациозно подреди полите си. — Беше ли в министерството този следобед?

Гревил кимна и й махна да отиде при него. Тя остави чашата и се настани в скута му. Той зарови пръсти в косата й и наведе главата й към своята.

Аурелия го целуна и се наслади на освежаващата хладина на устните му. Езикът му имаше вкус на шери, а ароматът на тялото му веднага я замая… тази особена смес от лимон и лавандула, върху която се бяха насложили миризми на кон, кожа и тютюнев дим, дошъл, както предположи тя, от задушните кабинети в министерството… а може би от някоя кръчма или от задимените салони на клубовете по Сейнт Джеймс Стрийт.

— Трябва ли да правим нещо особено на соарето у лейди Лесингъм? — попита Аурелия и чувственият пламък в очите й отстъпи място на хладна съсредоточеност.

— В града са пристигнали няколко нови испанци — отвърна безгрижно Гревил. — Нищо чудно да са именно онези, които очаквам. Надявам се да са сред гостите.

— Аха. — Аурелия оправи със сръчни пръсти шалчето на шията му. — Значи смяташ, че искат да влязат във връзка със сънародницата си?

— Според мен ще го направят.

— Тогава да не губим време.

Аурелия понечи да стане, но той я задържа в скута си.

— За тази вечер нямаме никакви задължения, скъпа.

— Така ли? — Тя го изгледа недоверчиво. — Аз пък си мислех, че ще ме учиш на техники, как се гонят испанци от салоните на лондонското висше общество. Например с тютюнев дим.

— Ще го направя, но по-късно. Да се качим ли горе?

Аурелия сложи ръка върху неговата и поклати глава.

— Обещах на Франи.

— Разбира се, че трябва да изпълниш обещанието си — кимна спокойно Гревил. — Но радостното очакване е нещо прекрасно и съм сигурен, че празничният пир ще ти се услади много повече.

— Вдигна я високо във въздуха, после я сложи да стъпи на краката си. — Имаме ли някакви уговорки за днес?

— О, цял куп. Можем да си изберем кои да приемем. Но не бих казала, че има нещо спешно. — Аурелия се изправи пред мъжа си и го погледна като любопитна птичка.

— Защо просто не прекараме вечерта вкъщи?

Аурелия въздъхна преувеличено.

— Непременно ли държиш да е толкова скучно?

— Ти ставаш все по-безсрамна. Никой не би помислил, че си уважавана съпруга и майка.

— Бях… доскоро. — Аурелия се усмихна с леко объркване. — Или поне си мислех, че съм. Странно колко малко съм познавала себе си…

— О, аз съм убеден, че ти се познаваш много добре. — Гревил застана пред нея, сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Междувременно се познавам по-добре — потвърди скромно тя — и започвам да си мисля, че вече разбирам как се е чувствал Фредерик. Защо го е направил. Не мога да повярвам, че имаше време, когато бях твърдо убедена, че знам всичко за него и нищо не е в състояние да ме изненада.

— А аз съм му благодарен за всичко… и най-вече за теб. — Гревил се наведе и я целуна нежно.

Дали и аз трябва да благодаря на Фредерик? — запита се с леко смущение Аурелия. Дали тя щеше да живее по-добре, ако той се бе движил по течението и бе приел отредената му съдба, диктувана от родословното дърво и позицията в обществото? Вместо да прати обществените си задължения по дяволите и с цялото си сърце да се впусне в опасното приключение, предложено му от Гревил Фалконър. Да, естествено. Тя щеше да живее в пълна безопасност, да има съпруг и деца, дните й да протичат според отдавна установени привички. Но дали това щеше да е щастлив, удовлетворяващ живот? Щеше ли да се чувства… жива?

Не. Каквото и да я очакваше в бъдеще, никой не можеше да й отнеме спомените. Беше невероятно вълнуващо да очаква какво ще й донесе всеки нов ден, какво ще й отнеме. Да играе ролята си, движейки се в добре познатото русло и съзнавайки, че играе, че изпълнява макар и второстепенна роля в нова, силно впечатляваща пиеса.

— За какво размишляваш така сериозно?

Аурелия видя загриженото му лице в огледалото и се усмихна успокоително.

— О, за нищо… Просто си мислех, че за кратко време животът ми се промени из основи. Няма как да не мисля за тази промяна, нали?

— Съжаляваш ли? — попита той с безизразен глас. Затвореното лице не издаваше мислите му.

Аурелия се замисли. Знаеше, че не може да лицемери пред Гревил. Дори да се обгърнеше цялата в изкуствена мъгла, той щеше да я пробие и да стигне до сърцето й. Нямаше смисъл да го лъже, а и не искаше.

— Мисля, че не съжалявам — отговори тихо тя. — Но мога да те уверя, че никога няма да те изоставя.

— Знам — кимна сериозно той и сложи ръка на рамото й.

— Убеден съм. А аз от своя страна ще направя всичко, за да те предпазя от опасности. Но никога не забравяй първото правило… — И въпросително вдигна вежди.

— Да не се доверявам на никого. Запомнила съм го, Гревил.

— Не го забравяй. Никога.

— Няма да го забравя. — Аурелия не беше в състояние да прикрие горчивината в гласа си. — А сега трябва да отида при Франи. — Тя го дари с колеблива, изпълнена с надежда усмивка и излезе от салона.

Гревил стоеше и се взираше в затворената врата. Знаеше колко е трудно за Аурелия да гради общуването си с хората върху недоверието. Тя не беше свикнала да живее така. Но ако бдителността й отслабнеше само за миг, той не би могъл да гарантира безопасността й. Освен това не беше свикнал да обсъжда лични и емоционални проблеми с хората, на които даваше роля в своята игра. Заявявайки съгласието си да работят за него, те приемаха условията му. И последствията. Досега винаги беше работил така. Но с Аурелия всичко беше различно.

В никакъв случай не бива да си позволява да признае какви са причините за тази разлика. Гревил изпразни чашата с шери на един дъх и се качи в спалнята си.

 

 

Рано на следващата сутрин полковник Фалконър влезе с бързи крачки в прашния кабинет на своя началник във военното министерство. Саймън Грант вдигна поглед от географската карта, разтворена върху масивното писалище. В ръката му имаше пергел.

— О, Гревил, идвате тъкмо навреме.

— Каква е тази карта? — Без да чака покана, посетителят мина зад писалището, застана до Грант и се наведе над картата. — О, разбирам. Дългоочакваната вест. Отбелязали сте всички опорни точки на нелегалните групи.

— Точно така. Благодарение на вас и на Фарнъм Уелсли знае координатите. На двайсет и шести е влязъл в Лисабон.

— Саймън вдигна глава към календара на стената. — Днес е четвърти май. Мисля, че след две седмици можем да очакваме важен доклад.

— По гълъб?

— Да. Повечето гълъбарници във Франция продължават да работят. Имаме и два на островите в Ламанша.

Гревил кимна. Пощенските гълъби бяха отлични куриери, но хората, които ги отглеждаха, се излагаха на голяма опасност, почти като войниците на фронта.

— Някакви новини от нашия приятел дон Антонио?

Саймън кимна уморено.

— По отношение на него постигнахме неочакван успех. — Извади от едно чекмедже на писалището си лист хартия и го подаде на Гревил. — Мадридският агент отново се прояви. Пощенският гълъб пристигна снощи в Дувър. Много по-рано, отколкото смеех да се надявам. Как мислите, кой е нашият приятел?

Гревил изкриви лице.

— Убеден съм, че заема висока позиция в тяхната мрежа. Поверена му е изключително важна мисия. Освен това не мога да се отърва от чувството, че вече съм го срещал някъде. За съжаление досега не съм се сетил къде и как.

Саймън кимна мрачно.

— Напълно сте прав. Няма как да не сте се срещали. Помните ли онзи ужасен сблъсък миналата година, малко преди Жуно да завладее Лисабон? Вие се опитахте да придружите португалския регент, който реши да избяга в Бразилия.

— И за малко не го изгубих — продължи замислено Гревил.

— Заради една неприятелска сабя. — За секунди се потопи изцяло в спомена. Бе успял да зърне атентатора само за миг, преди да се прехвърли през високата каменна стена в пристанището и да избяга от преследвачите си. — Ел Демонио. Нищо чудно, че ми се стори познат.

— Точно така — кимна отново Саймън. — Ел Демонио и Антонио Васкес са едно и също лице.

— Виж ти, виж ти… — промърмори Гревил. — Достоен противник…

— Имате ли план? — попита тревожно Саймън.

Гревил се усмихна ледено.

— Ще гледам да го хвана, преди той да ме е хванал.

— Не ми е приятно да го повторя, Гревил, но не можем да си позволим да паднете в лапите на инквизицията.

— Аз също не мога да си позволя — отговори почти небрежно Гревил, но знаеше, че няма да измами стария си приятел. Протегна ръка към документа и помоли: — Ще ми го дадете ли?

— Но разбира се, приятелю. Все пак той засяга вас повече от всички други.

Гревил прочете доклада дума по дума и лицето му помрачня още повече.

— Моля за една услуга, Саймън. Нека двама души постоянно да охраняват къщата ми. Искам също да следят детето, когато излиза на разходка с бавачката си, дискретно, разбира се. Погрижете се да намерите човек, който е в състояние да защити момичето, ако се наложи.

Саймън кимна сериозно.

— Ще сложа пред къщата най-добрите си хора. А какво ще кажете за майката на детето?

— Аз поемам отговорността за Аурелия. Но не бива да рискувам двете да се озоват в опасно положение по едно и също време.

— Разбрано.

 

 

На следващия ден следобед Гревил влезе в своя дом и моментално бе въвлечен във вихрушка от вълнуващи събития. Дребна фигурка се въртеше като дервиш в иначе спокойния салон и надаваше възбудени викове, а няколко души се суетяха около нея и се опитваха да я успокоят.

Щом го забеляза, Лира скочи към него и се долепи до краката му, за да е на сигурно място, преди спектакълът да е достигнал връхната си точка.

— Престанете — заповяда той, като съвсем леко повиши тон, но това се оказа достатъчно. Дребната фигурка моментално спря да се върти, а наобиколилите я хора се отказаха от опитите си да я уловят. Веднага се възцари зловеща тишина, прекъсвана само от театралните хълцания на малкото момиче.

— Какво, за бога, означава, този цирк? — попита строго Гревил.

— Това дете ще се разболее сериозно още през следващите дни — заяви развълнувано едната близначка, вероятно Ада. — Помнете думите ми! Как можахте да я пуснете навън така леко облечена! Това е недопустимо.

Гревил огледа сцената с неодобрително вдигнати вежди. В салона се бе събрал целият персонал, с изключение на Моркомб.

— Простете за въпроса, но нямате ли си друга работа? — попита той, докато бързаше към обляната в сълзи и все още хълцаща Франи. Салонът моментално се опразни. Остана само Дейзи, която нервно кършеше ръце. — Какво се е случило, Франи? Защо плачеш така? — попита Гревил и коленичи пред момиченцето.

Франи подсмръкна и си избърса носа с ръкава.

— Искам да изляза с Лира в градината на площада… Мама обеща днес следобед да си играя там. Но тя не ме пуска. Дейзи се страхува от Лира — завърши тя с писклив гласец и отново изхълца.

— Моля за извинение, сър Гревил — намеси се бавачката, — но мадам не ми е казала, че разрешава да вземем кучето с нас в парка.

— Млъкни, Франи — заповяда строго Гревил, когато по бузите на момиченцето отново потекоха сълзи. Малката явно се пръскаше от нетърпение да изкаже протеста си. — Дейзи знае, че само майка ти и аз имаме право да извеждаме кучето навън. Нито ти, нито Дейзи.

— Но мама я няма, а тя обеща! — изплака сърцераздирателно Франи. — Обеща ми! Тя ми е казвала, че човек никога не бива да престъпва обещанията си.

— Сигурен съм, че майка ти има много сериозни причини да не изпълни това обещание — отговори сериозно Гревил. — По-късно можеш да я попиташ защо не те е извела в парка с кучето, но това не е причина да изпадаш в истеричен пристъп.

Франи се ококори любопитно.

— В какво съм изпаднала? Какво е това истеричен пристъп?

— Това, което правиш в момента, се нарича истерия. Въртиш се като дяволче, викаш, плачеш… Трябва обаче да разбереш, че подобно поведение няма да те доведе до целта, детето ми.

— Франи почти никога не изпада в истерия, сър Гревил — опита се да я защити Дейзи.

— Благодаря на бога за това — усмихна се той, стана и оправи панталона си. — Знаете ли къде е отишла лейди Фалконър?

— Излезе от къщи след обяда, сър, и не каза къде отива. Поне на мен не каза нищо.

Гревил кимна и се обърна към Франи, която подсмърчаше, но вече беше значително по-спокойна. Извади носна кърпа и я помоли да си издуха носа.

— Ако ме почакаш спокойно десетина минути, Франи, ще те изведа в парка и Лира ще излезе с нас.

Франи кимна, потисна геройски поредното хълцане и тръгна по петите му към салона. Гревил се настани зад малкото писалище, за да прегледа дневната поща. Детето седна на една табуретка и впи поглед в лицето му.

Защо, по дяволите, съм толкова развълнуван, запита се почти гневно той. Трудно е да издържиш дълго, когато едно малко дете седи насреща ти, гледа те с големи очи и очаква да чуе магичните думи… Лира се бе настанила до Франи и също го наблюдаваше внимателно, но се отказа по-бързо от детето.

— Много добре, Франи. Хайде да тръгваме.

Франи скочи като пружина и хукна към залата. Сякаш спрял часовник е заработил отново, помисли си развеселено Гревил. Нямаше никакъв опит с децата и се стараеше да не общува много-много с дъщерята на Аурелия. Тя очевидно не очакваше той да се намесва в живота им. Изпълняваше майчинските си задължения образцово и той не й беше нужен. Този следобед беше изключение.

Гревил сложи каишката на Лира, хвана Франи за ръка и двамата излязоха от къщата. Аурелия не бе казала на никого къде отива. Но щом е оставила Лира вкъщи, значи не е нито пеша, нито на кон. Във всеки случай беше необичайно, че е забравила какво е обещала на дъщеря си.

На път към Гросвенор Скуеър Гревил огледа незабелязано улицата. Мъжът, който метеше сухата шума, се почеса по носа, щом минаха покрай него. Полковникът му кимна кратко. Това беше човекът, поставен от министерството да наблюдава дома му. Вторият очевидно оперираше под прикритие и не се виждаше никъде. Въпреки това бдителността не го напусна нито за миг. Лира вървеше спокойно до него, послушна както винаги. Само вдигнатата глава и потръпващите уши издаваха, че е нащрек.

— Ето я и портата! — извика весело Франи и задърпа ръката му, за да пресекат по-бързо улицата. В средата на площада се простираше голям ограден парк. Малката пусна ръката му, стъпи на напречната греда и вдигна резето, с което се затваряше портата. — Паркът е много по-голям от предишния. Там си играех, преди да се преместим в новата къща — обясни тя, докато се люлееше на отварящата се врата.

— Права си, Кавендиш Скуеър не е толкова голям — съгласи се той. Изчака я да се налюлее, затвори грижливо портата и отвърза Лира от каишката. После тръгна след детето и кучето, които тичаха към просторната морава в средата на парка. Франи подскачаше и пееше, напълно забравила случилото се преди половин час.

Как е възможно разумна и спокойна жена като Аурелия да даде живот на толкова енергично дете, питаше се Гревил. Никой, който познаваше Фредерик, не би помислил, че е в състояние да създава темпераментни деца, неспособни да владеят чувствата си. Фредерик винаги приемаше нещата, както идваха, правеше хладен анализ и работеше. Как ли се е разбирал с малката си дъщеря, която ту се къпеше в тропическо слънце, ту потъваше в ледена вода?

Той остана на края на моравата, загледан в детето и кучето, които лудуваха без задръжки. Голямото куче подскачаше и се въртеше, но нито за миг не изпускаше детето от поглед и се стараеше да не го нарани.

Започна се както винаги. Обзе го първото предчувствие. Гърдите му се свиха, след секунди дойде абсолютно спокойствие. Обърна се с горда усмивка към детето и кучето, огледа се, вдигна една пръчка от земята и я хвърли на Лира. Кучето хукна да я хване, а Гревил се запъти бавно към Франи. По настланата с чакъл алея край моравата вървеше познат мъж.

Едър, безупречно облечен джентълмен с брада. Дълбоко хлътнали черни очи, лице с правилни черти, с хищническо изражение на сокол. Без да погледне детето и кучето, мъжът се отдалечи.

Гревил свирна пронизително. Лира хукна към Франи и се долепи до краката и.

— Нима вече е време да си тръгваме? Аз пък не искам! — нацупи се Франи.

— Скоро ще се стъмни — отговори спокойно Гревил. Не можеше да се съобрази с настроенията на детето. Сложи отново каишката на Лира и подкани момиченцето: — Да тръгваме.

Франи кимна неохотно и го хвана за ръката, без да протестира.

Щом излязоха от парка, доброто й настроение бързо се върна и тя се разбъбри възбудено. Гревил вече знаеше, че тя говори непрекъснато дори когато не й отговарят. Тя задаваше въпросите си един след друг, без да чака отговор, и не му пречеше да мисли.

Със сигурност не беше случайност, че Васкес бе дошъл да види момичето.