Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (12)

11

— Както виждате, сър, къщата е обзаведена много елегантно — увери го посредникът. Докато разглеждаше имота на Саут Одли Стрийт, клиентът с нищо не показа дали обстановката е по вкуса му. Не се мръщеше, не се усмихваше, даже не вдигна вежди. — Според мен и наемът е много разумен…

— Да — отговори кратко полковникът и мина от салона в трапезарията. Около махагоновата маса спокойно ще се съберат дванайсет души, каза си доволно той. Не възнамеряваше да кани много хора на вечеря. Трапезарията на Кавендиш Скуеър сигурно побираше поне двайсет, а в мавзолея на леля му можеха да вечерят най-малко трийсет. Той не се нуждаеше от голяма трапезария. Още едно основно правило: колкото по-малка е компанията, толкова повече интересни детайли може да подслуша.

Гревил се качи на втория етаж. Стълбището му хареса: красиво резбованият дървен парапет правеше елегантна извивка, преди да излезе на квадратна площадка. Два коридора водеха в противоположни посоки и завършваха с големи прозорци, които свободно пропускаха светлината във вътрешността на къщата. Двойна врата в източния коридор се отваряше към голяма спалня с изглед към градината отзад, до нея имаше просторна гардеробна. Свързваща врата водеше във втора спалня с присъединени към нея още две стаи и малък будоар, което означаваше, че тези помещения са предвидени за господарката на дома.

Гревил слезе отново на първия етаж. Разгледа кухнята и килерите, където щеше да властва икономът, и дневната на икономката. Нямаше представа какво точно правят прислужниците в големите лондонски къщи. Досега не се беше замислял по тези въпроси. Но Аурелия със сигурност знаеше как да се оправя с тях. Тя щеше да прецени дали къщата е обзаведена подходящо и нужни ли са някои поправки.

— Засега е достатъчно — рече сухо той и посредникът кимна облекчено.

— Ще подпишете ли договора за наем, сър Гревил? Само за една година, както поискахте.

— Да, но моля да предвидите възможност за удължаване.

Гревил взе договора и седна в дневната. Съмняваше се, че ще се наложи удължаване, но маскарадът изискваше да създаде впечатление, че смята да се установи трайно в Лондон. Извади перо и мастило, подписа и връчи документа на посредника.

— Дайте ми ключовете и сделката може да се смята за приключена.

— Да, сър Гревил. С удоволствие. — Мъжът извади от джоба си тежка връзка ключове. — Това са всичките, сър, и всеки е надписан. За килерите, за избата и така нататък… Икономът и икономката, разбира се, ще се погрижат.

— Надявам се — кимна Гревил, взе връзката ключове и ги претегли на ръката си. — Довиждане, Чартърс. Благодаря ви за услугата.

— Желая ви хубав ден, сър Гревил. — Посредникът въздъхна облекчено и се запъти към изхода. Гревил чу затварянето на входната врата, стана и тръгна да обикаля дневната. Тишината на къщата бавно проникна в сърцето му.

Аурелия ще му помогне да намери добра прислуга. Това може да стане едва след като обявят годежа си. Той обаче ще се нанесе в къщата още тези дни. Трябваше възможно най-бързо да се отърве от опеката на лейди Брутън. В последно време леля му буквално го дебнеше и се нахвърляше върху него от засада всеки път, щом го видеше да влиза или да излиза. И всеки път ставаше дума за бала, който подготвяше за представянето му. За него беше загадка как тя може да си мисли, че той се интересува от цвета на шампанското, от избора на порцелана или от ястията, които ще поднесат на късната вечеря.

Клатейки глава, Гревил излезе от новия си дом, заключи грижливо и се запъти към Кавендиш Скуеър. Бе казал на Аурелия, че ще иде да я види още сутринта. Беше крайно време.

Аурелия стоеше в салона и гледаше през големия прозорец към улицата. За всеки случай бе обяснила на Моркомб, че тази сутрин няма да приема посетители, защото очаква някого и сама ще му отвори, щом почука. Както винаги, Моркомб се задоволи с лаконичен отговор и изчезна в задната част на къщата. С изключение на временно наетото момиче, което лъскаше подовете и ламперията, наблизо нямаше никого.

Тя забеляза Гревил отдалеч, още докато прекосяваше малкия парк в средата на площада. Вървеше с големи крачки и бодро размахваше тънкия си бастун — Аурелия вече знаеше, че в него е скрито смъртоносно оръжие. Когато той прекоси улицата, тя усети добре познатите тръпки в тялото си.

Харесваше начина му на обличане. Той оставяше впечатление, че не се интересува от капризите на модата. Силната му фигура не се нуждаеше от подчертаване. Подплънки на раменете или специални шевове бяха напълно излишни. Широките рамене опъваха тъмносивото палто, гълъбовосивият панталон от сърнешка кожа стягаше мускулестите бедра. Колосаното шалче на шията му не беше вързано нито твърде високо, нито на сложен възел. Явно не изпитваше нужда да подражава на младите мъже, които нарочно измисляха специални възли, за да подчертаят линията на брадичката и да удължат шията.

Всяка частица от тялото на полковник Фалконър излъчваше сила и елегантност. Той спря на тротоара пред къщата и вдигна поглед към фасадата. Видя Аурелия зад стъклото, махна й и започна да изкачва стълбището.

Тя прекоси залата тичешком и му отвори вратата.

— Ето ви и вас!

— Нима се съмнявахте, че ще дойда?

Сивите му очи я измериха с внимателен поглед, плъзнаха се бавно по тялото й. Май иска да провери дали всичко е на мястото си, помисли си тя и стомахът й се сви на топка, като забеляза леките искри в очите му и чувствената извивка на устата.

— Пак сте си навили косата на къдрици — отбеляза тихо той.

Аурелия нямаше представа защо забележката му извика червенина на бузите й. Пламна като невинно момиченце от село.

— В момента са модерни ситни масурчета — обясни тя, стараейки се гласът й да звучи делово. Ала кожата й пареше като огън и коремът й се бунтуваше. — В град като Лондон една дама не бива да се появява без къдрици.

— Според мен вие спокойно може да се осмелите — рече той, без да я изпуска от поглед. — Вашата естествена коса е вълшебна.

Той влезе в салона и както обикновено застана до камината, вдигна крак върху решетката и й се усмихна. Аурелия не намери думи за отговор. Не искаше да се шегува, не искаше преструвки.

— Да ви предложа чашка шери… или може би мадейра? — Тя посочи масичката с напитките.

— Шери, благодаря. — Той я проследи с поглед, докато прекосяваше салона, и се наслади на естествената гъвкавост на движенията й. — Е, Аурелия, готова ли сте да се впуснем в нашето малко приключение?

— Какво? Още днес? — Аурелия се обърна с гарафа в ръка.

— Току-що подписах договора за къщата на Саут Одли Стрийт. Мнението ви ме интересува. Искате ли да я видите?

Аурелия наля две чашки шери. Имаше чувството, че вече не контролира живота си. Надяваше се да се потопи за няколко дни в обичайния си живот, преди да започне да работи сериозно, но той явно беше на друго мнение.

— Не е ли по-добре да дадем няколко дни на обществото да свикне с мисълта, че сме… близки и ни харесва да сме заедно? — предложи колебливо тя.

— Точно това ще направим — кимна сериозно той. — Но не виждам какво лошо има да разгледате къщата.

— Ако ни видят да влизаме в празна къща заедно, хората ще започнат да говорят…

Гревил очевидно не се впечатли от подигравателната й забележка.

— Толкова бързо ли забравихте уроците от последните дни? Защо смятате, че някой ще ни види да влизаме заедно?

— О… разбрах. — Аурелия седна на дивана и кимна виновно. — Аз мога да вляза и сама.

— Точно така. И първо ще се уверите, че наоколо не се размотава някой познат и че не ви следят любопитни очи.

— Разбрах — повтори Аурелия. — А как ще вляза в къщата?

— По обичайния начин. Ще почукате и ще ви отворят.

Аурелия кимна. Предизвикателството я радваше. През последната седмица се бе наслаждавала на всяко ново изпитание. Тялото й завибрира от възбуда.

— Няма да бързаме — успокои я Гревил и вдигна чашата до устните си. Очите му светеха и Аурелия неволно отговори на погледа му. — Говорихте ли с лейди Бонъм за пътуването до Бристол? — попита той уж между другото.

— Разбира се. Отидох да видя Франи и съвсем естествено стана дума и за вас.

— Много добре. — Той я погледна очаквателно.

— Разказах й историята, която измислихме, и тя не намери нищо подозрително.

— Нещо друго? — попита настойчиво той.

— Нищо друго. Нел ми е приятелка. Каквото интересува мен, интересува и нея. Ако аз харесвам някого, тя също се опитва да го хареса. Освен ако съответната личност не й даде повод да мисли другояче — обясни Аурелия, забила поглед в чашата си.

— Продължавайте — подкани я той, сигурен, че думите й крият по-дълбок смисъл.

— Нел не е глупава — въздъхна Аурелия. — Ясно й е, че всеки човек, с когото се запознава чрез съпруга си, има нещо общо с работата му за министерството. Даже ме попита дали го смятам за вероятно.

— И какво отговорихте? — Гревил я наблюдаваше внимателно.

— Казах, че и аз мисля така. Противното би я учудило, защото не ме смята за глупачка.

— И е напълно права. — Гревил се усмихна и белите му зъби блеснаха. — Признавам, че това е едно малко препятствие. Бонъм е убеден, че служим на едно и също дело, но не знае какво точно върша аз, както и аз не знам какво прави той. В министерството е прието да не се говори за работа извън служебните помещения. Това означава, че Хари няма да ми досажда с въпроси. Но може да се очаква някое скрито разследване.

— Подготвена съм за това — отговори спокойно Аурелия.

— Дали Хари знае за Фредерик?

— Мили боже, не! За Фредерик знаят само трима души: вие, аз и началникът ми. Никой, освен двама ни не знае, че съпругата на Бонъм е сестра на загиналия агент. И няма да узнае.

Аурелия кимна.

— Нел и Хари няма да застанат на пътя ми. Сигурно ще се опитат да ме отклонят от обвързване с вас, но в крайна сметка ще се съгласят. Защото аз ще настоявам. — Тя вдигна глава и попита решително: — Възможно ли е Хари да има някакви сведения срещу вас? Нещо различно от факта, че сте част от неговия таен свят, което да го накара да мисли, че не сте подходящ съпруг за мен… дори опасен?

— Аз не съм по-лош и по-опасен от самия него.

— Тогава ще преодолея препятствието. — Аурелия стана енергично. — Да не губим време. Искам да разгледам къщата.

— Аз ще изляза пръв. — Гревил изпразни чашата си на един дъх и също стана. — Как ще постъпите, щом стигнете до къщата на Саут Одли Стрийт? Впрочем, номерът е дванайсет.

— Ще мина бавно по тротоара, ще се върна и щом се убедя, че е чисто, ще почукам на вратата.

— Много добре. — Гревил погледна часовника си. — Ще ви чакам там след половин час.

Аурелия се замисли. Саут Одли стрийт беше близо до Гросвенър Скуеър. Ако вземе файтон дотам и измине останалото разстояние пеша, ще стигне навреме.

— Да, ще успея, на само ако не е задръстено. Или ако не ме задържат тук.

— Ще ви чакам… Благодаря, ще изляза сам.

Гревил излезе от залата, а тя се качи в спалнята си, за да вземе наметка, шапка и ръкавици. Само след пет минути беше долу. Заключи грижливо вратата, слезе по стълбите и спря минаващ файтон.

— До Гросвенър Скуеър, моля.

— Търсите ли някоя определена къща, мадам?

— Не. Спрете точно на площада.

Кочияшът я огледа недоверчиво, но не каза нищо повече. Конят потегли в бърз тръс. Щом стигна средата на площада, спря и се обърна към нея.

— Тук добре ли е, мадам?

— Да, много добре.

Аурелия плати и слезе. Зави на юг и скоро излезе на Саут Одли Стрийт. Тръгна по-бавно, оглеждайки къщите. Повечето бяха аристократични, с по две жилищни крила, но имаше и няколко тесни и доста овехтели. Аурелия предположи, че преди време са ги разделили, за да се подслонят две семейства.

Номер дванайсет беше също половин къща, но изглеждаше много добре поддържана. Тясно стълбище с излъскани стъпала водеше към дъбова врата с месингово чукче. Парапетът беше наскоро боядисан, а прясно измитите прозорци на горния етаж сякаш й намигаха. Над вратата беше окачен месингов фенер, а от двете страни стояха високи саксии, засега празни. Другата част от къщата също изглеждаше добре запазена.

Аурелия измина още няколко метра и спря, уж да оправи обувката си. Улицата не беше много оживена. По отсрещния тротоар вървяха двама търговци, след тях идваше бавачка, хванала за ръце две малки деца. Едното си играеше с пумпал, който всеки момент щеше да изхвърчи на улицата. Бавачката трябва да го вземе и да му го даде едва когато стигнат до площада, помисли си Аурелия, но устоя на импулса да се намеси. При никакви обстоятелства не биваше да привлича вниманието върху себе си. Ако обаче детето се затича и попадне под колелата на някоя карета, няма как да не се намеся, каза си с лека усмивка тя.

След около триста метра тя прекоси улицата и тръгна по другата страна към къщата. Не видя нито един познат. Изкачи спокойно стълбите и удари с чукчето по вратата, потискайки желанието да погледне през рамо дали по тротоара минават хора.

Гревил отвори и Аурелия влезе бързо. Той й кимна и веднага заключи вратата.

— Надявам се, че никой не ви е видял?

— Не. Сигурна съм.

— И аз съм сигурен, че се справихте отлично. — Той облегна гръб на вратата и се засмя тихо. — Но за момент се уплаших, че ще се скарате на момичето с децата.

— Откъде знаете? — Аурелия остана много учудена от наблюдателността му.

— Лека-полека ви опознавам, скъпа моя — отвърна иронично той. — Много добре разбрах какво става в сърцето ви в онзи миг и ви поздравявам за сдържаността.

Аурелия се зарадва на комплимента, но се постара да изглежда равнодушна. Вместо това се обърна и разгледа залата. Къщата гледаше на юг. През големия прозорец до вратата и отгоре влизаше бледа слънчева светлина.

— Позволете да ви покажа новия си дом.

Гревил я поведе към голямата двойна врата в дъното на залата.

Влязоха в просторна дневна с висок таван, красива ламперия и отлично иззидана камина. Мебелите изглеждаха модерни, завесите бяха скромни, както беше обичайно за къщите под наем. С няколко картини и книги, с няколко дреболии по масите и шкафовете дневната щеше да стане уютно място за живеене. Но дали Гревил имаше такива лични вещи? Аурелия се съмняваше. Той не беше от хората, които се задържат дълго на едно място.

— Какво ще кажете?

Тя се обърна към него.

— Мисля, че е подходяща за вас. Даже много подходяща. На ваше място бих разместила малко мебелите, бих внесла известна лична нотка, но… Всъщност дневната е отлична за целите ви. Не твърде разкошна за сам човек, но достатъчно голяма да побере приятелите ви.

Гревил също огледа стаята, потривайки замислено брадичката си, и изведнъж я видя с други очи.

— Май не знам как да си създам дом в къща под наем. Ще свършите ли това вместо мен?

— Имате ли книги? Или картини? Или неща, които винаги носите със себе си?

— Не, скъпа моя, нямам нищо подобно — отговори с усмивка той. — Представяте ли си как мъкна със себе си сандък с дреболии, докато изпълнявам секретни задачи?

— Прав сте — въздъхна Аурелия. — Тогава ще си купите нови.

— Защо не го направите вие? В интерес на задачата ни, разбира се.

— С удоволствие — кимна сериозно тя. — Само ми кажете колко пари сте готов да отделите и ще превърна тази къща в уютен дом. Тъй като е само за три месеца, няма да пилеем пари. Но съм сигурна, че ще намеря някои вещи на много изгодна цена. Ще променим само стаите, където ще влизат гости.

Гревил кимна спокойно.

— Елате да ви покажа и другите стаи.

Първо разгледаха партера. Аурелия хареса удобната трапезария и библиотеката в задната част на къщата. Даже си каза, че с радост би живяла тук с Франи.

— Какъв е наемът? — попита внезапно тя.

— Двайсет и пет гвинеи седмично — отвърна с лека изненада Гревил. — Според мен напълно съответства на местоположението и големината на къщата. Защо питате?

— Тази пенсия, която ще ми плащат… — започна колебливо тя. — Как мислите, каква ще е сумата?

— О, разбрах. — Гревил я погледна замислено. — Смятате да заживеете в собствен дом. За съжаление в момента не съм в състояние да назова точна сума. Това ще се реши от хората, които се занимават с тези неща. Ако имате някаква представа колко пари искате, кажете ми и ще внеса официално предложение в министерството.

— Трябва да помисля по въпроса.

— Разбира се. Кажете ми, щом сте готова.

Саймън Грант бе изразил принципно съгласие да изплащат пенсия на вдовицата на Фредерик — така щеше да се отплати за заслугите му към родината. От друга страна, Аурелия също трябваше да получи възнаграждение за свършената работа. За съжаление Саймън имаше твърде много работа и забравяше подобни „дреболии“. Трябваше да му напомни и да го побутне, за да подпише необходимите документи.

Аурелия изкачи стълбата в прекрасно настроение. Двайсет и пет гвинеи седмично щяха да натоварят значително бюджета й, но като й изплатят заплатата на Фредерик, ще разполага с голяма сума. Освен това според Гревил тя също щеше да получи възнаграждение за труда си. Значи би могла да наеме къщата след него.

Мисълта, че ще се издържа сама, я зарадва. Никой няма да я пита за какво харчи парите си, никой няма да й предписва за какво колко да дава. Никому няма да дължи сметка. Най-сетне ще се освободи от игото на стария Маркби. За целта беше необходимо просто да се престори на влюбена в красивия джентълмен, когото бе срещнала наскоро. Не особено трудна задача. Даже много лесна.

Окрилена от тези мисли, Аурелия буквално полетя нагоре по стълбата и стигна до площадката няколко секунди преди Гревил.

— Я да видим на какви възглавници ще положи главата си господарят на дома!

Гревил спря на последното стъпало. Нещо в гласа й го стресна. Присви очи и я измери с толкова внимателен поглед, че тя се уплаши. Лицето й се промени, сякаш й бе хрумнала страшна мисъл, устните й се извиха нагоре — чувствени и подканващи. Атмосферата в пустата къща изведнъж оживя и празното пространство бързо се зареди с напрежение.

Аурелия протегна ръка към Гревил, той я улови и бавно изкачи последното стъпало. Приближи се към нея, обърна я към себе си и леко притисна раменете й. Златнокафявите очи приковаха погледа му. Мигом му стана ясно, че е дошло време да се изправи лице в лице с фактите… Изведнъж стана толкова твърд, че изгуби самообладание и престана да вижда действителността. Аурелия му се усмихна, отначало колебливо, но после очите й заблестяха като горско езеро под слънчевата светлина.

— Господ да ми е на помощ — пошепна Гревил. — Това е безумие, но съм напълно безпомощен…

Той завладя устните й в дива, брутална целувка, сякаш искаше да я погълне. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, жадни да намерят меките й извивки и да ги изследват.

Аурелия прошепна нещо неразбрано, захапа долната му устна, притисна се с все сила към слабините му. Без да престава да я целува, той я поведе към спалнята в дъното на коридора. Отвори бързо вратата, вдигна я и я пренесе през прага.

Остави я пред леглото и без да я изпуска от поглед, развърза шалчето на врата си. Хвърли го на пода, после свали палтото и жилетката и също ги захвърли. Останал само по риза и панталон, отново я прегърна жадно и притисна тялото и към своето. Аурелия се засмя доволно. Очите й блестяха като най-прекрасното копринено кадифе.

Гревил я вдигна и я положи върху леглото. Вдигна роклята й и с наслада плъзна пръсти по копринените чорапи. Намери коленете й и ги притисна нежно, после продължи нагоре.

Аурелия разкопча наметката си с треперещи пръсти. Напиращото й желание сякаш изпълваше празната стая. Тя имаше чувството, че в слабините й гори огън, а дълбоката бразда в тялото й е овлажняла от копнеж. Изви се, за да освободи ръцете си от наметката. Гревил я повдигна, издърпа тежката дреха и я хвърли на пода. Аурелия носеше простичка жълта рокля, която скриваше гърдите й и се закопчаваше високо на врата. Без да съзнава какво прави, тя вдигна роклята си до талията, уви крака около хълбоците му и с несръчни пръсти отвори копчетата на панталона.

Гревил се отдръпна леко назад, за да види зачервеното лице, пламтящите очи, полуотворените устни. После с бързо движение развърза лентата, стягаща батистеното й бельо, и повдигна леко ханша й, за да го свали. Аурелия отново уви крака около хълбоците му и се устреми цялата към него.

Гревил се засмя и се отдръпна назад. Връхчето на пениса му проникна в горещия й отвор, но не отиде навътре, а започна да дразни влажния вход, за да я възбуди още повече. Най-сетне се потопи целият в нея и тя въздъхна доволно. Той усети как вътрешните й мускули го обхванаха и застина неподвижен. В този момент нямаше никакви други желания, освен това прекрасно единение да продължи цяла вечност.

Аурелия плъзна ръка по гърба му и притисна длан върху кръста. Той се задвижи, отначало бавно и равномерно, после все по-бързо и силно. Тишината в къщата засилваше вълнението им. Те бяха сами, съвсем сами. Никой не знаеше къде е в този миг Аурелия, дори най-добрите й приятелки нямаха представа какво прави тя.

Аурелия изви гръб, надигна се насреща му и го прие още по-дълбоко в себе си. Той й даваше всичко, за което беше копняла през дългите дни самота. Когато отметна глава назад, жилите на врата му изпъкнаха. Забравил всичко около себе си, той се заби дълбоко в нея и тя извика от наслада. Триумфираше, пияна от щастие, докато светът около нея се разпадаше. Вкопчи се в него като удавница и изпита още по-голямо щастие, когато дрезгавият му вик й показа, че и той е стигнал до върха.

След като дойде на себе си, Аурелия установи, че двамата с Гревил дори не са се съблекли, преди да се любят. Роклята и фустите й бяха вдигнати до талията и сигурно бяха ужасно измачкани.

Гревил се надигна, погледна я и учудено поклати глава.

— Май никога не съм се любил с жена, която не е свалила дори ботушките си.

Аурелия го погледна и се засмя. И той не изглеждаше по-добре. Коженият панталон беше смъкнат до коленете, а ризата му беше разкопчана само до половината.

Аурелия нямаше сили да опише как се чувства. Беше преситена от щастие, учудваше се на дивата страст, която я бе връхлетяла така внезапно, и потресена установи, че любовният акт й е липсвал много силно.

Гревил се изтегли назад, докато стъпалата му докоснаха пода и успя да се изправи.

— Само ако знаеш колко неприлично изглеждаш — промърмори той и се наведе да я целуне. Помилва слабините й и зарови пръсти в светлите кичурчета. — Най-добре се покрий, преди да съм те нападнал отново.

— Нямам нищо против — отговори тя и изобщо не направи опит да се надигне.

— Явно не си наясно с жестоката реалност на мъжката анатомия — засмя се той, закопча панталона си и протегна ръце, за да й помогне да стане.

Задържа я с една ръка, а с другата обхвана брадичката й. Погледът му стигна до самото и сърце и я изтръгна от опиянението. След преживяния екстаз все още й беше горещо, но крайниците й изведнъж изстинаха. В следващия миг той я пусна и мигът отмина.

Аурелия облече бельото си, разтърси фустата и приглади диплите на роклята си. Какво, за бога, означаваше този почти плах поглед? Дали да го попита? Не, по-добре не. Той явно не желаеше да му задава въпроси. А в този момент и тя нямаше особено желание да анализира какво се е случило между тях.

— Скоро ли ще се нанесеш тук? — Дяволски банален въпрос след интензивната среща на телата им през последния половин час, но не й хрумна нищо друго. Крайно време беше да се върне в реалния свят с всичките му въпроси и ситуации, които трябваше да бъдат изяснени.

— Ще се нанеса възможно най-скоро — отговори Гревил, — но първо трябва да наема персонал.

— Трябват ти икономка, готвач, иконом, камериер и евентуално ординарец… офицерите от армията имат ординарци, нали?

— Права си, офицерите от редовната армия имат ординарци. — Гревил се наведе към малкото огледало на тоалетката и завърза шалчето си. — Но аз не съм обикновен офицер.

— Да, естествено — промърмори Аурелия и го избута от огледалото, за да оправи разрошената си коса.

— Отдавна съм свикнал да се грижа сам за себе си — осведоми я той и облече жилетката.

— Нима можеш да готвиш?

— Сигурен съм, че готвя по-добре от теб. — В гласа му прозвуча самоувереност.

— И аз съм сигурна — засмя се Аурелия. — Нямам никакъв опит с тигани и тенджери.

— Фредерик се научи.

— Предполагам, че си го принудил. Добре де, обстоятелствата са го принудили. Но не ми се вярва, че в играта, която играя с теб, един ден ще ми се наложи да паля огън и да варя супа. За мен кухнята е неизвестна територия.

— И аз мисля така — усмихна се Гревил. — Предлагам ти да разгледаме и другите помещения. Трябва да се запознаеш добре с къщата, защото ще я използваме като база. — Отиде до отсрещната врата и я отвори широко. — Това е спалнята на господарката на дома.

Аурелия влезе в стаята, голяма почти колкото неговата спалня и прилично обзаведена.

— Доста приятно…

Ала когато влезе в будоара, я обзе копнеж. Винаги беше мечтала да си има будоар. Ако можеше да си позволи такава къща, двете с Франи щяха да бъдат безкрайно щастливи.

— В момента размишляваш как да наемеш тази къща след мен — отгатна без усилие Гревил, обхвана брадичката й с палец и показалец и обърна лицето й към себе си.

— Толкова ли ми личи? — попита виновно Аурелия, но не сведе очи.

— Личи си, че често мислиш за финансовото си положение. — Палецът му се плъзна по устните й. — И за това, къде ще живееш с дъщеря си. Връхчето на нослето ти показва, че непрестанно си блъскаш главата как да уредиш живота си.

— Да, вероятно си прав. Работата е там, че досега винаги съм разполагала със собствена дневна. Стая, която е само моя. Не мога да си представя как бих живяла в къща, без да имам свое лично помещение, където никой няма право да влиза без покана — обясни тя, макар да се страхуваше, че ще му се стори много претенциозна.

— Аз пък си мислех, че една спалня и една дневна са напълно достатъчни — отговори Гревил, искрено изненадан. — За сам човек не е нужно повече. Години наред наричах свои само дрехите, които носех на гърба си. И онова, което бях сложил в раницата. Струва ми се истински лукс да имаш покрив над главата си и стъкла на прозорците.

— Това е, защото ти си необикновена личност — отвърна с лека ирония Аурелия. — Аз обаче съм сигурна, че майка ти е имала собствена дневна.

Едва изрекла тези думи, тя се усети, че за първи път намеква за личния му живот. Гревил нямаше представа, че мисис Мейшъм й е казала някои неща за детството му.

— О, да. — Гласът му изведнъж се вледени. — Тя обитаваше сама цяло крило от къщата. И не искаше компания.

Думите му потвърждаваха забележките на Мери, но Аурелия все още не знаеше какво точно се крие зад тях. Въпреки това беше убедена, че в казаното е заложено важно послание. Гревил изглеждаше непристъпен, тонът му беше студен, лицето му бе застинало в каменна маска. В този момент за нищо на света не би го попитала какво иска да каже.

— Време е да се махнем оттук.

Гревил мина покрай нея и излезе на стълбата. Аурелия го последва нерешително. Вече не можеше да си представи, че само преди минути двамата са споделили гореща страст.

Той слезе пръв в залата и понечи да отвори входната врата, но явно размисли. Обърна се към нея и й протегна ръце. Аурелия се усмихна и сложи ръце в неговите. Той ги стисна здраво и я привлече към себе си.

— Аурелия, ти си неустоима. Незнайно как успя да се промъкнеш под бронята ми и в момента се чувствам неловко. Ако това ме кара да стоя на разстояние и да говоря кратко и студено, моля те да проявиш разбиране и да ми простиш. За нищо на света не искам да те видя нещастна. Не искам и да се гневиш. Искам да се радвам на топлината и страстта ти, искам да виждам омагьосващата ти усмивка. Ние с теб сме много добър екип и онова, което се случи преди малко, няма да го промени. Дори напротив, ще работим още по-добре. Аз съм твърдо убеден в това. Прощаваш ли ми?

— Няма какво да ти прощавам. — Това беше истината. Щом той не желаеше да говори за детството си, тя беше длъжна да уважава решението му.

Той я погледна втренчено и кимна, сякаш бе останал доволен.

— В пет ще излезем на разходка в парка — обяви Гревил, който съвсем естествено се беше върнал в ролята си на водач, и отвори входната врата, но така, че отвън да не го виждат. Ще се срещнем направо на Станхоуп Гейт. Крайно време е да ни видят заедно.

— Ще бъда там.

Аурелия излезе навън и огледа внимателно улицата. Не забеляза познато лице. Слезе по стълбището и забърза към къщи.

Мислите й се надпреварваха. Преживяното сексуално удоволствие я изпълваше с еуфория… но имаше и още нещо. Вече чувстваше Гревил много по-близък от преди. Вероятно той се бе уплашил тъкмо от тази близост. Може би това бе причината за внезапната му студенина. Дали пък не си мислеше, че телесната близост ще промени изцяло отношението й към него?

Във всеки случай бе постъпил правилно, като я предупреди, че никога не разговаря за личния си живот и че в света на шпионите няма място за лични чувства. Но той със сигурност имаше такива чувства, дори да не говореше за тях. Иначе не би бил човек. Никой човек не е в състояние да изличи напълно своята лична история и да премахне емоционалните си вълнения.

Дали самотното детство му е нанесло тези дълбоки рани? Откога навикът да крие чувствата си се е превърнал в негова втора природа?

Дали тъкмо заради това не е избрал да живее в самотния, опасен свят на тайните агенти?