Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (11)

10

Аурелия преживя останалите дни като в транс. И беше благодарна за това състояние. Защото нямаше никакво време да размишлява за чувствата, които изпитваше към своя придружител. Имаше си предостатъчно работа, умът й беше зает с много други неща. Освен това Гревил полагаше видими усилия да стои на разстояние от нея. Той беше учителят, тя — ученичката. Тя трябваше да научи много неща, да запомни куп подробности.

През последната им вечер заедно Аурелия имаше чувството, че е станала друг човек. Или по-скоро човек, който гледа на света с други очи. Гревил я научи да внимава и за най-дребните неща, за едва видими детайли, на които досега изобщо не беше обръщала внимание. Научи я да употребява думи и изрази, които нямаше да направят впечатление на никого в обществото, но на него щяха да кажат всичко. Научи я да прави жестове и знаци, които той щеше да разгадае от другия край на помещението.

Аурелия се научи да стреля доста добре и макар да не одобряваше носенето на оръжие, вече беше убедена, че ако се наложи, ще натисне спусъка без колебание. Научи се как да се отърве и от най-добрия преследвач и как да избягва настойчиви въпроси. Гревил, естествено, всеки път успяваше да я проследи, но с готовност признаваше, че никак не му е било лесно.

Истинският изпит щеше да се състои по улиците на Лондон. Тя се надяваше, че след сериозното обучение в равнините на Есекс ще може без усилия да открива преследвачите в лабиринта на града и да избяга от тях. Усещаше възприятията си невероятно изострени и това я радваше.

Гревил й показа как и при невинни наглед обстоятелства да открива, че някой я наблюдава. Тя, естествено, не можеше да разчита, че това ще й се удава винаги. Въпреки това, ако бе разбрала правилно, тя щеше да играе второстепенна роля в партньорството им и това я задоволяваше напълно. Обичайният й живот в обществото щеше да се обогати с няколко нови нюанса. Нищо повече. Ще участва в същите събития, ще се движи в същия обществен кръг, макар и с други намерения. Ще заеме на Гревил очите и ушите си. Не й се вярваше, че ще се наложи да бяга от преследвачи по тъмните лондонски улички и да стреля с пистолет.

— Ако желаете, утре може да поспите малко повече — каза й Гревил, докато вечеряха. — Не се налага да тръгнем преди девет. Ще вземем обедната карета за Лондон.

— Няма ли да пътуваме сами? — попита с леко недоволство Аурелия. — Лесно бихме могли да го уредим.

— Вие опитайте — предложи Гревил и си отряза парче сирене. — Аз трябва да пътувам с пощенската карета.

— Значи се налага да се разделим? — Аурелия изпита лека уплаха. Обучението бе свършило. Оттук нататък трябваше да разчита на себе си.

— Само временно. Ще пристигнете с наетата карета направо на Кавендиш Скуеър и ще кажете, че се връщате от Бристол след посещение при болната си леля. А аз ще се върна в Лондон незабележимо, както и го напуснах преди седмица. Вдругиден в дома ви на Кавендиш Скуеър ще се появи полковник Гревил Фалконър, за да ви изкаже почитанията си.

— Разбрах — кимна Аурелия. — А после?

— Харесах една къща на Саут Одли Стрийт и смятам да я наема — съобщи Гревил. — Щом обявим годежа си официално, не би било зле да проявите известен интерес към ремонта, мебелите и така нататък. Къщата е добро място за срещи. Не е така голяма и елегантна като вашата на Кавендиш Скуеър или дома на виконт Бонъм, но е добра.

— Сигурна съм, че ще ви подхожда. — Това беше единствената възможна забележка, колкото и банално да звучеше. — А после?

— Бърз и бурен роман. Едва когато официално обявим, че сме сгодени, ще имаме пълна свобода на движение. Много е важно да можем свободно да влизаме и излизаме от дома на виконт Бонъм. Ще ви посещавам всеки ден, а вие дискретно ще пуснете слуха, че сте склонна да приемете ухажването ми. Леля е обещала да даде бал в чест на пристигането ми в Лондон. Така че след три седмици можем да обявим връзката си официално.

— След три седмици? Как ще обясня на приятелките си, че съм се влюбила безумно в човек, когото познавам има-няма от месец? Мислите ли, че ще ми повярват?

Гревил я погледна така, сякаш я виждаше за първи път, после бавно се надигна. Заобиколи масата, хвана я за ръцете и я принуди да се изправи.

Кръвта внезапно зашумя в ушите й. Стомахът й се сви, бедрата и се изопнаха, гърдите й се стегнаха под памучната рокля.

Той обхвана лицето й с две ръце, връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузите й, палецът му очерта контурите на устата й. Той се наведе, целуна я по ухото, загриза крайчето, впи устни в тънката кожа, под която удряше пулсът. Аурелия изохка тихо, отметна глава назад и му предложи устните си за целувка.

Устата му моментално завладя нейната и тя се разтрепери. Ръцете й се увиха около хълбоците му и притиснаха тялото му към нейното. Тя се раздвижи и усети стягането на силните му мускули. Езикът му се втурна да изследва устата й и тя му отговори със същото. Не изпитваше ни най-малко притеснение. В тялото й лумна огън, кръвта й закипя. Спокойната и овладяна вдовица от Кавендиш Скуеър изчезна завинаги в миналото. Аурелия възликува вътрешно — може би защото знаеше, че никой, наистина никой не знае къде е тя в момент и какво прави.

След цяла вечност Гревил отдели устни от нейните и вдигна глава. Пое дълбоко въздух, помилва подутите й устни и в очите му се появи меланхолична усмивка.

— О, скъпа, постепенно ме обхваща подозрение, че няма да съм в състояние да изпълня поръчението си така трезво и делово, както ми се иска.

Аурелия го пусна и отстъпи крачка назад. Опита се да диша равномерно, за да се успокои. Трябваше бързо да си възвърне самообладанието. Не само че физическата възбуда я бе връхлетяла напълно неподготвена, ами и беше силна като никога преди. Разбира се, когато се любеше с Фредерик, също изпитваше удоволствие — но не и тази помитаща всичко по пътя си буря от желания, която я разтърси от дън душа.

— Ако искаме да играем убедително бурния си романс, не е нужно да внимаваме толкова за разума и умереността — отвърна задъхано тя.

— Може би. — Гревил се намръщи едва забележимо. Стоеше напълно неподвижен и наблюдаваше реакцията й. Този път обаче чувството й подсказа, че той гледа някак си през нея, и тя беше убедена, че не греши.

— Какво има? — попита тихо.

Гревил с мъка се изтръгна от нерадостните си мисли.

— Нищо… съвсем нищо. Но е време да си лягате. Става късно.

— Прав сте — кимна тя и се запъти към вратата. — Желая ви лека нощ. Утре ще сляза в осем.

— Лека нощ и на вас. До утре.

Гревил й отвори вратата. Когато Аурелия мина покрай него, той се отдръпна, за да не се докоснат телата им. Тя се усмихна сдържано и не каза нищо.

Щом влезе в стаята си, Аурелия се зае да подрежда нещата си в чантата. После се приготви за спане. Но мислите й бяха другаде. Гревил я целуваше също толкова страстно, колкото тя него. И той изпитваше същите желания като нея. Защо се страхуваше да даде воля на страстта и желанието си? Сигурно се опасяваше, че това ще му пречи в работата. Или се боеше от по-дълбоко обвързване с нея, което беше извън поръчението му…

В момента Аурелия не беше в състояние да даде отговор на тези въпрос. Според неговите предположенията мисията им щеше да продължи около три месеца. За това време със сигурност ще разбере, каквото я интересува. Ще се движи отново на познат терен, ще общува с познати хора в познати ситуации — и ще действа с нови сили.

Аурелия си легна и на следващата сутрин с изненада установи, че е спала дълбоко и спокойно. Сигурно защото изтощеното тяло не се съобразява с възбудения дух, помисли си иронично тя. Навън вече грееше слънце, в клоните на дърветата пееха птички. Тя се облече и слезе в кухнята, където Мери я посрещна с новината, че мастър Гревил вече е закусил и е излязъл. Казал е, че тя също ще закуси и ще тръгне след половин час.

След двайсет минути се появи Гревил, облечен като фермер.

— Сложил съм чантата ви в каретата — съобщи делово той. — Ако сте готова…

— Разбира се, че съм готова. — Аурелия остави недоядената препечена филийка и стана. — Отивам да си взема наметката.

— Чака ви в преддверието — съобщи Гревил и й отвори вратата. Държеше се така, сякаш снощи между тях не се беше случило абсолютно нищо. Сигурно така трябва, каза си примирено Аурелия.

— Моля да почакате няколко минути, сър. Ще отида до тоалетната. Нямам никакво желание да посещавам отново онези вонящи дупки по пътя към Лондон. Тук поне е чисто.

— Добре, но побързайте.

Аурелия го изгледа неодобрително, но не каза нищо. След няколко минути двамата вече седяха в двуколката и конят препускаше към крайпътния хан в Барнет.

— Помните ли историята си? — попита строго Гревил.

— Разбира се. Срещнали сме се случайно в Бристол, където вие сте били по семейни дела, а аз съм гледала болната си леля. Понеже вече са ни представили един на друг в Лондон, сме решили да прекараме известно време заедно — изрецитира тя. — При тези обстоятелства е напълно нормално след завръщането си да ме посетите на Кавендиш Скуеър.

Гревил кимна мълчаливо. Щом пристигнаха, върна двуколката и коня на собственика и уреди пътуването на Аурелия до Лондон.

Пътуването с наета карета беше много по-удобно, отколкото с пощенската. Гревил каза на Аурелия, че този път ще стигне много по-бързо, защото кочияшът няколко пъти ще смени конете на станциите. Преди да се качи в каретата, тя се обърна към Гревил, който държеше вратичката.

— Ще се видим ли утре?

— Разбира се. Очаквайте ме още рано сутринта. — Той се наведе, целуна й ръка и за миг силно стисна пръстите й.

— Ще ви чакам.

Аурелия се настани в каретата, Гревил затвори вратичката и извика на кочияша да тръгва. Мъжът плесна с камшика и конете бавно излязоха от двора на странноприемницата.

Аурелия се облегна на седалката и затвори очи. Каретата се друсаше, но това не я смущаваше. Потънала в мисли, тя милваше машинално пръстите на ръката си, където все още усещаше натиска на неговите.

Пристигна на Кавендиш Скуеър в шест вечерта. Слезе тромаво от каретата и внимателно раздвижи скованите си крайници. Радваше се, че е устояла на импулса да помоли кочияша да я закара направо на Маунт Стрийт. Копнееше да види отново Франи, но имаше нужда да остане половин час насаме със себе си, за да може да се яви пред очите на Корнелия. Последните пет дни я бяха променили и трябваше да намери начин да скрие тези промени от острия поглед на приятелката си.

Освен това трябваше незабелязано да вмъкне в разговора полковник Фалконър, но без да създава впечатление, че зад случайната им среща в Бристол се крие нещо повече от случайност.

Ето че животът с трикове и измами започва, каза си тя, докато отключваше входната врата. Лошо е, че се налага да мамя най-добрата си приятелка, но няма как. От друга страна… успея ли да заблудя Корнелия, с другите ще е много по-лесно.

Аурелия блъсна вратата и влезе в тъмната зала. Само една свещ гореше на стената на стълбището. В къщата цареше гробна тишина.

— Моркомб! — извика тя и захвърли чантата си на пода.

— Моркомб! Има ли някой вкъщи?

Вратата в отсрещния край на залата се отвори. Плисна светлина. Аурелия въздъхна облекчено.

— Ей, какво става тук? А, вие ли сте? Защо се връщате така, без да съобщите? Трябваше да ни предупредите. — Обут в обичайните си филцови пантофи, старият иконом прекоси залата, застана пред нея и я огледа неодобрително. — Можехте да ни изпратите вест — допълни той и изтри ръце в грубата си престилка.

— Нямаше как — отговори Аурелия с примирителна усмивка. — Прощавайте, ако завръщането ми е в неподходящ за вас момент. Въпреки това ви моля да кажете на Джейми да запали лампите в моя салон и по стълбата. Също така искам огън в спалнята си и гореща вода възможно най-скоро.

— Добре де, добре — промърмори Моркомб. — Тъкмо вечеряхме. — Той се затътри обратно към вратата. — Ще пратя Джейми.

Клатейки глава, Аурелия установи, че освен нея никой и нищо не се е променило. Отиде в салона и застана трепереща на прага. Явно никой не е палил огън, докато е отсъствала — това, естествено, беше разумно, но ако князът и княгинята бяха тук, прислугата им със сигурност щеше да поддържа помещенията топли и да чисти. Очаквайки завръщането им, Борис щеше да заповяда лампите да горят цяла нощ. Но той, естествено, бе заминал с господарите си в Ню Форест.

— Ей сега ще донеса цяла кофа въглища, мадам. — Джейми дотича в салона, въоръжен с дълга маша. — Веднага ще запаля огън — обеща той, клекна пред камината и се хвана за работа. После запали свещите на масата. — Хубаво е, че се върнахте, мадам. Хестър вече е в стаята ви. Скоро всичко ще е готово.

— Отлично. Благодаря, Джейми. Можеш да се върнеш в кухнята.

Аурелия си наля чаша шери и забърза нагоре към спалнята си.

Хестър бе пуснала завесите и палеше огън.

— Не ви очаквахме, мадам — рече тя, без да се изправи.

— Да, знам, Моркомб вече ми каза — засмя се Аурелия. — Трябвало да ви предупредя.

Тя остави наметката си на един стол и я огледа намръщено. След пет дни на открито изглеждаше много мръсна. После извади иглите, свали шапката и се огледа мрачно в голямото огледало. Косата й висеше на всички страни.

Непременно трябваше да иде на Маунт Стрийт, преди бавачката да сложи Франи в леглото. Това означаваше, че Хестър няма да има време да й направи косата. Аурелия хвърли поглед към часовника. Шест и половина. Очевидно ще се наложи да изчака до утре, за да види Франи. Може би Хари и Корнелия имат намерение да излязат и вече се приготвят. По-добре да не нахлува неканена. Тя въздъхна унило и си призна, че не е готова да се върне в своя свят — нито външно, нито вътрешно.

По-добре да прекара една спокойна вечер, да се наспи хубаво и утре рано да почука на вратата на Маунт Стрийт, за да закуси заедно с дъщеря си.

Така е най-разумно, реши тя, и помоли Хестър да й приготви ваната.

— След като се окъпя, ще вечерям в салона. Нещо леко. Помолете мис Ада да ми свари едно яйце. Или да приготви нещо набързо.

— Веднага, мадам.

Хестър излезе с бързи крачки. Аурелия започна да се съблича, отпивайки от време на време по глътка шери.

На следващата сутрин тя се събуди рано и веднага позвъни за Хестър. Само след половин час вече вървеше бодро към Маунт Стрийт. Още докато се изкачваше по парадното стълбище, някой отвори вратата. На прага застана висок, слаб мъж, увит в дебело палто и нахлупил шапка ниско над очите си.

— О, лейди Фарнъм, какво ви води насам толкова рано? — попита той и учтиво свали шапка.

— Добро утро, Лестър. Бях извън Лондон и се върнах късно снощи.

Корнелия винаги наричаше Лестър дясната ръка на Хари. Или неговия адютант. Очевидно Лестър помагаше на Хари във всичките му тайни дела.

— Моля, заповядайте, влезте. Знам, че искате да прегърнете малката мис. Тя ще е много щастлива да ви види, мадам. Аз обаче трябва да изляза. — Лестър отстъпи назад и задържа вратата.

— Горя от нетърпение да я видя — призна засмяно Аурелия. — Много рано излизате.

— Да, да… — Лестър направи лек поклон и мина покрай нея. — Желая ви хубав ден, лейди Фарнъм. — Слезе бързо по стълбата и много скоро изчезна надолу по улицата.

Аурелия се усмихна и поклати глава. Лестър не позволяваше никой да му се бърка в работата. Само двамата с Хари знаеха по каква работа е тръгнал. И понеже работата им беше обща, всичко беше уредено, както трябва.

— Добро утро, лейди Фарнъм. Прощавайте, не чух чукчето на вратата. — Икономът Хектор дотича в залата, закопчавайки жакета си. — Не очаквах да ни посетите толкова рано.

— Знам, че не е възпитано, но не можех другояче — усмихна се Аурелия. — Прибрах се в Лондон късно снощи и нямам търпение да видя Франи.

— Преди десет минути изпратих закуската в детската стая. Ако желаете да се присъедините към децата, ще ви направим кафе. — Хектор се покашля дискретно. — Лорд и лейди Бонъм още не са се събудили.

— Не се безпокойте, Хектор, нямам намерение да ги притеснявам. Дойдох само да видя Франи. Качвам се право при нея.

Докато бързаше по стълбите, Аурелия си каза, че Хектор със сигурност ще намери начин дискретно да съобщи на господарката си за посещението й.

Франи посрещна майка си с бурна радост. Настани се в скута й и започна да разказва какво се е случило през изминалите дни. Аурелия седеше спокойно, слушаше звънкото гласче на момиченцето и се наслаждаваше на малкото телце, притиснато до нейното. Как ли ще реагира Франи на сближаването й с Гревил? Тя познаваше дъщеря си и очакваше много скоро да бъде бомбардирана с въпроси, на които нямаше ясен отговор.

А как ще реагира Гревил? — запита се с известно опасение тя. При първата им среща като че ли се разбираха много добре. Тя нямаше ни най-малка представа дали той обича децата, как общува с тях… Но поне й бе заявил недвусмислено, че не е обвързан с друга жена, няма близки роднини, освен леля си, и се интересува само от работата си.

От мистрес Мейшъм бе научила, че Гревил е имал самотно детство. Добрата жена й показа, че не одобрява поведението на майка му. Дали има братя и сестри? Вероятно не, предположи тя, но не можеше да е сигурна. Всъщност не знаеше нищо за Гревил. Той бе издигнал около себе си непреодолима стена и тя не смееше да му задава лични въпроси.

Може би е най-добре да не се сприятелява с Франи. След около три месеца мисията им ще приключи. Щом изчезне от Лондон, детето скоро ще го забрави.

Аурелия целуна меката коса на дъщеря си и въздъхна.

Вратата се отвори и на прага застана Корнелия, облечена в прекрасна утринна роба. Меднорусата й коса беше разбъркана.

— Добро утро, Ели, радвам се, че си отново вкъщи. — Тя прекоси стаята, наведе се и сърдечно целуна приятелката си по бузата.

— Казах на Хектор да не те буди — рече Аурелия, стана и я прегърна. — Но нямах търпение да видя детето и дойдох в нецивилизован час.

— Естествено. — Корнелия поздрави децата си с целувка, избърса мармалада от бузката на Сюзън, седна срещу Аурелия и си наля кафе. — Хайде, разказвай. Какво става с леля ти?

— О, вече е много по-добре. Посрещна ме с новината, че сърдечните й смущения вероятно се дължат на запека. Поглъщаше огромни количества супа от костенурка, обилно подправена с мадейра. И много скоро беше отново на крака.

Лелята от Бристол беше оригинална стара дама и Корнелия знаеше достатъчно за нея, за да повярва в думите на приятелката си.

— С други думи, пътуването ти е било напразно — рече тя и протегна босите си крака към огъня.

— Може би да, а може би не — отговори Аурелия с тайнствено изражение.

— О? — Корнелия остана много изненадана. — И какво означава това?

— Какво означава това, мамо? Какво означава това? — извика и Франи и заподскача възбудено.

— Това означава, мила, че успях да утеша пралеля ти Бакстър, макар да не беше наистина болна — отговори Аурелия и хвърли предупредителен поглед към приятелката си, който още повече засили любопитството й.

Корнелия отпи глътка кафе и смени темата.

— През седмицата се случиха доста неща, Ели. Имах нужда от теб. Херцогиня Грейсчърч настоя да я придружим на една ужасна официална вечеря. Хари се извини в последната минута… каза, че има спешна работа в министерството… и е вярно, защото не се прибра два дни. Наложи се да отида сама. Ако беше в града, може би тях да измоля да ме придружиш.

Разговорът продължи така още половин час, докато гувернантката мис Алисън не напомни, че е време да започнат уроците. Аурелия се изправи, прегърна Франи и задуши надигащия се протест с молба:

— Бъди послушна, скъпа, учи си уроците и ти обещавам, че следобед ще мина да те взема по-рано, а после ще вечеряме заедно пред камината.

— В твоя салон, не в детската стая — извика с блеснали очи Франи.

— По-точно в салона на леля Лив — засмя се Аурелия и целуна дъщеря си.

Трите месеца ще минат бързо и тогава ще си имам свой салон, помисли си тя. Перспективата беше много радваща, но й предстоеше дълъг и труден път, докато стигне до целта.

— Хайде да закусим в моята дневна — предложи Корнелия, щом излязоха от детската стая. — Хари излезе на езда с Дейвид и Ник. Снощи се прибра много късно от Уайтс и призна, че е играл хазарт. Нищо чудно, че първо трябва да си прочисти главата.

Аурелия се зарадва, че Хари не си е вкъщи. Защото не беше сигурна доколко убедително ще разкаже историята, която бе съчинила. Новината за „случайната“ й среща с полковник Фалконър щеше да прозвучи подозрително в ушите на човек със същата или поне с подобна професия, да не говорим за изненадващата й реакция на тази среща.

Едва се бяха разположили на масата в дневната и Корнелия мина към темата, която я интересуваше.

— Може би да, а може би и не — повтори многозначително тя и вдигна вежди.

Аурелия се усмихна тайнствено и наля кафе.

— Леля Бакстър ме караше не само да я храня с лъжичка, но и да извеждам на разходка двата ужасни мопса.

— И какво? — настоя Корнелия, когато приятелката й млъкна и започна да маже масло върху хлебчето си.

— И тогава срещнах някого… човек, когото познавам отскоро… — Аурелия грижливо разряза хлебчето на четири хапки, сложи едната в устата си и се обърна към Корнелия със святкащи очи. — Опитай се да отгатнеш кого, Нел!

Корнелия остави препечената филийка, пийна кафе и смръщи чело. Доставяше й огромно удоволствие да играе тази игра. Внезапно отвори широко очи и попита:

— Да не е онзи полковник, дето се е познавал с Фредерик? Полковникът, който… как да се изразя… прояви интерес към теб?

Аурелия кимна и взе купичката с мармалад.

— Позна от първи път!

— Как ли се казваше? А, сетих се! Нещо като граблива птица… сокол. Полковник Фалконър! Усмихва се малко накриво, но иначе прави силно впечатление… красиво лице, посивели слепоочия… едър, силен мъж… невероятни очи — никога не бях виждала такова тъмно сиво… учудващо дълги мигли. Права ли съм?

Аурелия избухна в смях.

— Страхотно описание. Полковник Гревил Фалконър. Буквално връхлетях върху него, докато тичах след двата ужасни мопса на леличка.

— О! — Корнелия кимна многозначително. — Аз пък си мислех, че го смяташ за арогантен… поне така се изрази след първата ви среща.

Аурелия вдигна рамене. Колко просто беше да лъже.

— Напълно си права, но в Бристол го приех като сигурно пристанище в бурно море. Умирах от скука, беше ми писнало да чета на глас скучните списания на леля Бакстър и да излизам от къщи само за да разходя кучетата. Разбираш ли, бях в такова състояние, че щях да посрещна с добре дошъл и самия дявол.

Аурелия пое дъх и продължи да разказва:

— Той ме посети в дома на леля, а после ме покани да го придружа на концерт. Всеки път, когато излизах с кучетата, и той идваше в парка… — Тя се постара да изглежда леко засрамена и добави: — Кой знае, може би няма да се виждаме повече, когато се върне в Лондон, макар че в Бристол беше много хубаво… Убедена съм, че той има достатъчно приятели тук и ще си прекарва времето много по-приятно, отколкото да се разхожда с мен в парка.

— Ти също ще си прекарваш времето по-добре — възрази Корнелия. — Въпросът е дали ще ти е неприятно, че няма да го виждаш повече.

Настъпи моментът — каза си Аурелия и сведе глава към салфетката си.

— Да. Да, Нел, много бих искала да го видя отново. — Тя погледна безпомощно приятелката си. — О, скъпа, какво да правя?

— Ще се погрижим полковникът да не се изгуби в лондонската мъгла. — Очите на Корнелия засвяткаха. — Много се радвам за теб, Ели! Полковник Гревил Фалконър ще стане наша основна цел. Ще кажа на Хари да го проучи. Нали двамата вече се познават… — Изведнъж гласът и пресекна.

— И ти ли мислиш това, което мисля аз? — попита тихо Аурелия.

— Май да. Твърде вероятно е и той да се занимава със същото като Хари.

Аурелия кимна решително.

— И аз това си помислих. Но не смея да го попитам.

— Разбирам те — съгласи се сухо Корнелия. — Мъжете не обичат да говорят за тези неща. — Тя погледна изпитателно приятелката си. — Това ще ти пречи ли?

— Ти и Лив не се притеснявате особено, нали?

— Да, но невинаги е лесно.

Аурелия се усмихна с лека ирония.

— Щом вие двете се справяте, ще се справя и аз.

— Сигурна съм, че ще се справиш — побърза да я увери Корнелия. — Работата е там, че… — Тя се усмихна безпомощно. — Ужасно е, когато не знам къде е той в момента, на каква опасност се излага… А може би най-трудното е, че съм напълно изключена от една голяма част от живота му. Знам, че Хари ме обича, връзката ни е много дълбока, но тази тайна ще си остане завинаги тайна.

Да не мислиш, че не знам какво изпитваш? — искаше да извика Аурелия. За малко да избухне в горчив смях. Тя много по-добре от Лив и Нел знаеше за какво става дума. Едва след смъртта на съпруга си бе узнала с какво се е занимавал в действителност. Знаеше, че той би предпочел да я остави дял живот в неизвестност, да й спести болката и гнева. Хубавото беше, че в сравнение с приятелките си тя има решително предимство — още от самото начало знаеше кой е Гревил Фалконър и какво й предстои с него.