Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (7)

6

Аурелия продължи да обмисля предложението на полковника през целия ден. Какво точно означаваше постепенното им сближаване? Дали тя ще е в състояние да играе ролята си достатъчно убедително, за да заблуди приятелките си — особено Нел с острия й поглед? Защото двамата с полковника щяха да се държат така, сякаш много се харесват и връзката им бързо се задълбочава. Вероятно чувството ще е различно от онова, което изпитвах към Фредерик, замисли се Аурелия. Двамата с Фредерик се познаваха от най-ранно детство, а тук имаше работа с напълно непознат човек. Тя и днес не беше в състояние да определи момента, когато приятелството им се превърна в любов.

Аурелия се опита да определи какво изпитва към Гревил… нали така ще го нарича, ако се „сближат“. Оказа се невъзможно. В поведението й спрямо него се примесваше гневът й срещу Фредерик и чувството, че е била дълбоко наранена. Но беше ли правилно да обвинява единствено Гревил? Фредерик е взел своето решение сам. Не е бил марионетка на друг човек. Ако беше в състояние да прецени правилно положението си, трябваше да намери начин да уважава паметта на починалия си съпруг, без да мисли за Гревил.

Появата на Моркомб я стресна и тя изпусна бродерията си.

— Какво има, Моркомб?

— Лейди Лангтън и още няколко дами са тук и искат да ви видят.

— О… моля, поканете ги в салона.

— Това и направих — отговори мрачно старият иконом. — Не мога да ги държа на вратата, нали?

— Благодаря, Моркомб. Кажете им, че ей сега ще сляза, и помолете Хестър да сервира чай. — Аурелия прибра бродерията си и побърза да слезе в салона.

Там я очакваха Сесили Лангтън и още три дами.

— О, Сесили, много се радвам да те видя! — поздрави домакинята с топла усмивка и се обърна към останалите: — Добър ден, дами, заповядайте, седнете.

— Както може да се очаква, дошли сме да те помолим за нещо, скъпа — съобщи Сесили и се усмихна виновно, докато се настаняваше на дивана с позлатени крака. — Тръгнали сме на просия. Всъщност искаме да изпросим нещо от Лив, но ти трябва да играеш ролята на посредница.

— Става дума за изграждането на болницата в Бетърси, лейди Фарнъм — поясни Марджъри Алънтън и разположи пищната си фигура в едно кресло.

— Марджъри има чудесна идея — да организираме изложба на цветя — оповести тържествено Сесили. — Как мислиш, дали скъпата Лив и княз Проков ще ни позволят да използваме оранжерията им? Мястото е безкрайно интересно, пълно с екзотични растения. Ще помолим всички от обществото да посетят изложбата и да дарят по нещо за болницата. Какво ще кажеш? — попита въодушевено Сесили и помилва ръката на Аурелия.

— Сигурна съм, че Ливия и княз Проков ще са щастливи да дадат своя принос — отговори сериозно Аурелия. — Княз Проков е много привързан към своята оранжерия и сигурно ще се радва да я отвори за посещение в името на едно добро дело. Още тази вечер ще пиша на Ливия… О, благодаря, Хестър. — Аурелия кимна на прислужницата, която донесе таблата с чая.

— Мис Мейвис е опекла сладкиш с пикантни подправки, мадам, има и сладкиш с мускат и канела.

Мис Мейвис обичаше сладкиши с мая, характерни за Северна Англия, но те бяха твърде тежки за лондонския вкус. Аурелия знаеше, че гостенките й не ги харесват, но се почувства длъжна да попита.

— Желаете ли парче сладкиш, лейди Севърн?

Аурелия наля чай, а Хестър го подаваше на гостенките.

— Не, скъпа, благодаря — отговори дамата, наведе се към нея и се усмихна съзаклятнически. Дългите щраусови пера на главата й се разклатиха застрашително. — Подправките полепват по зъбите ми и се налага дълго време да ги избутвам с език с надеждата никой да не забележи с какво се занимавам.

Дамите избухнаха в смях. В този миг от преддверието се чуха гласове.

— О, явно идват още гости — отбеляза весело Сесили. — Много се радвам да видя колко си популярна в обществото. И приятелките ти, разбира се. Нали знаеш, ние ви наричаме дамите от Кавендиш Скуеър. Помниш ли колко хубаво беше, когато трите живеехте заедно? Струва ми се толкова отдавна…

— И на мен — обади се от вратата Корнелия. — Я виж кого съм ти довела, Аурелия! Ник и Дейвид най-сетне са се завърнали от почивката в Брайтън и изпитват силна потребност да се потопят отново в лондонското общество. И да похапнат от вкусните ни ястия, разбира се.

— Я не говори глупости, Нел — отвърна сърдито сър Никълъс Петершам, но тонът му издаваше, че се радва на завръщането си. — Аурелия, дами… — Той се поклони тържествено и добави ласкателно — Много се надявам, че няма да запомните клеветническите думи на Корнелия.

— Ама разбира се, ние сме олицетворение на кротостта и приличието… винаги сме били такива — подкрепи го Дейвид Форстър и се наведе над ръката на Аурелия. — Изглеждаш прекрасно, мила — поздрави я нежно той. — Като разцъфтяла горска поляна през лятото.

Аурелия се засмя. Беше свикнала с преувеличените комплименти на Дейвид и не мислеше да се обижда.

— Ласкател — отвърна обвинително тя. — Но съвсем честно ще ти призная, че горя от желание да чуя още такива ласкателства.

Той се засмя и отново й целуна ръка.

— Не ви лаская, заклевам се. — После се обърна да изкаже почитанията си на другите дами. — Предполагам, лейди Лангтън, че отново сте замислили някое добро дело? — попита весело той и приседна до нея на дивана.

Аурелия му подаде чаша чай. Когато гостите поведоха оживен разговор, тя отиде да спаси Нел, която стоически слушаше подробния разказ на болнавата лейди Севърн за последната й криза. Тъкмо щеше да промени темата, когато Моркомб обяви с обичайното си недоволство:

— Онзи джентълмен пак е тук, милейди.

Аурелия улови стреснатия поглед на Корнелия, усмихна се успокоително и се обърна да поздрави новодошлия.

— Полковник Фалконър. Много мило от ваша страна, че идвате да ме посетите.

— Много ви благодаря, че ме приемате в дома си, лейди Фарнъм.

Гревил влезе в салона и незабележимо огледа присъстващите. Единствено Аурелия забеляза колко щателен е този оглед. Щом видя Корнелия, на лицето му изгря усмивка.

— Ваш слуга, лейди Бонъм.

— Полковник. — Корнелия дружелюбно му подаде ръка.

— Познавате ли се с лейди Севърн?

— Още не съм имал това удоволствие — отвърна Гревил и се наведе над дебеличката ръка на дамата. — Ваш слуга, лейди Севърн.

Дамата сложи монокъла на окото си и го огледа с неприкрито любопитство.

— Вие сте нов в града, нали?

— Прекарах няколко години на континента. В момента съм се подслонил в дома на леля си, лейди Брутън.

— О, значи вие сте племенникът й. Онзи, за когото твърди, че почти никога не го вижда — заяви обвинително дамата и размаха пръст, макар че в същото време се усмихваше кокетно, разтегнала начервените си устни. — Вие, сър, безсрамно сте занемарили скъпата си роднина.

— Надявам се да се поправя, мадам. — Гревил се наведе отново над отрупаната с пръстени ръка и се усмихна очарователно на дамата, след което се обърна отново към Аурелия.

— Желаете ли чай, полковник? — попита тя. — Или напитката е твърде слаба за силен войник, завърнал се от фронта? — В гласа й звънеше лека подигравка, но погледът и беше напълно сериозен.

— Точно така, Ели, отвори безценната изба на княз Проков и налей на човека едно прилично питие — намеси се безцеремонно Дейвид Форстър. — Аз също бих се зарадвал на чашка порто… ти какво ще кажеш, Ник?

— И аз не обичам особено чай — засмя се Ник. Той се приближи към Гревил с открита, дружелюбна усмивка на устните. — Мисля, че все още не се познаваме, Фалконър.

— Прав сте, аз съм отскоро в града. — Гревил разтърси ръката му.

— Хари обаче го познава и е готов да сложи ръката си в огъня за него — намеси се енергично Корнелия. — Така че спокойно можете да задълбочите познанството си с джентълмена, господа.

— Е, тогава всичко е наред — отвърна Дейвид със смесица от подигравка и облекчение. — Ще изпиете ли с нас по чаша от най-доброто порто на княз Проков, Фалконър?

— С удоволствие — кимна усмихнато Гревил.

— Моля, обслужете се, господа — подкани ги Аурелия и посочи масичката с напитките. — Убедена съм, че Алекс няма да има нищо против.

— Кога очаквате князът и княгинята да се завърнат в Лондон? — попита учтиво Гревил и незабележимо отведе Аурелия настрана.

— Най-рано след два месеца — отговори тихо тя. Усещането на топлите му пръсти върху лакътя й я развълнува по неочакван начин. Защо ли я бе отделил от гостите? Дали искаше да направят впечатление с близостта си?

Той се усмихна, без да откъсва поглед от нея.

— Надявам се в някой от близките дни да се поразходим следобед в парка, лейди Фарнъм. Вечерите започнаха да стават по-дълги и навън е много приятно.

Отлично, помисли си Аурелия, я да видим дали и аз мога да играя театър. Отговори му със същата топла усмивка и кимна:

— С радост ще изляза на разходка с вас, сър Гревил. Моля, направете конкретно предложение.

— Ще се разсърдите ли, ако ви предложа да излезем още утре? — усмихна се той, без да свали ръка от лакътя й.

Аурелия съзнаваше, че всички ги гледат. Познатите й се интересуваха не толкова какви думи си разменят двамата, а по-скоро по какъв начин разговарят.

— Напротив, сър, ще си кажа, че сте извънредно внимателен — отвърна тя със същия лек, почти интимен тон. Изобщо не е трудно да се преструвам, мина й през главата. После се сети, че всъщност не е отговорила официално на предложението му, но това вече нямаше значение. След тази малка игра той знаеше отговора. Ако искаше да е честна пред себе си, трябваше да признае, че след дълги размишления е стигнала до извода, че не може да откаже. Ще окаже една малка услуга на родината си и ще получи добри пари. Решението й беше оправдано и от морална, и от прагматична гледна точка.

— Заповядайте чаша порто, Фалконър — рече Дейвид, който се бе приближил безшумно. В погледа му се четеше въпрос. Гревил веднага пусна лакътя й и се обърна към него с приятелска усмивка. След това промърмори някакво извинение и се отдалечи.

— Ти май познаваш този човек доста добре, Ели — отбеляза Дейвид с леко смръщване.

— Грешиш, приятелю. Почти не го познавам — отвърна небрежно тя. — Бил е приятел на покойния ми съпруг. Дойде да ме посети тази сутрин, защото бил убеден, че Фредерик очаквал от него да се погрижи за мен, ако имам нужда.

— О, разбирам… моля за извинение. Знам колко ти е тежко.

— Оттогава мина много време, Дейвид — напомни му Аурелия и се усмихна принудено. — Да, отначало ми беше болезнено да се спомням, но сега намирам утеха в компанията на човек, който добре е познавал Фредерик.

— Разбира се. Ако мога да направя нещо за теб, Ели… нали знаеш.

— Благодаря ти, Дейвид, ти си добър приятел. — Аурелия му се усмихна сърдечно и отново се присъедини към гостите си.

Гостите се разотидоха скоро. Само Гревил остана в преддверието, макар да бе оставил впечатление, че също си тръгва. Ала когато Аурелия изпрати и последния си гост, той се върна в салона, където още не беше разчистено.

— Ще ми дадете ли отговор? — попита той спокойно.

— Дългът ми изисква да ви помогна, доколкото мога — отговори просто Аурелия.

Гревил я погледна дълго и мълчаливо. В гърдите й се промъкна неловкото усещане, че погледът му е стигнал чак до сърцето й.

— Много се радвам, че го приемате така — каза най-после той. — Много хора ще ви благодарят за помощта.

Аурелия поклати глава.

— Как ще работим?

— Хубаво би било да прекараме няколко дни сами — започна той със същия делови тон. — Първо трябва да научите някои съществени неща, които не се овладяват на Кавендиш Скуеър или изобщо във вашите кръгове.

— Както знаете, имам дъщеря и няма как да я оставя сама — възрази тя.

— Настоявам. — В гласа му звучеше непоколебимост. — Намерете начин да ми отделите пет дни.

Аурелия го гледаше втренчено.

— Наистина ли е необходимо?

— В противен случай не бих настоявал — обясни хладно той.

За първи път Аурелия разбра какво означава да работиш за такъв човек. Той ще контролира всяка крачка, всеки ход в тяхната игра, а тя ще слуша и ще изпълнява. Но нима беше очаквала нещо друго? Тя не знаеше нищо за работата, която й предстоеше. Щом се е съгласила да работи с него, ще върши нещата по най-добрия начин.

Въпреки това тя се колебаеше.

— Дъщеря ви ходи на училище на Маунт Стрийт — напомни й меко Гревил. — Не би ли могла и да нощува там известно време?

— Разбира се, че може да прекара там няколко нощи — отговори замислено Аурелия, сложила пръсти върху бузите си. — Но трябва да измисля достоверно обяснение за отсъствието си.

Гревил наклони глава и я погледна с усмивка.

— Сигурен съм, че ще измислите някоя убедителна история.

Той улови ръцете й и ги задържа в своите, втренчил поглед в очите й. Аурелия отново изпита чувството, че той чете скритите й мисли.

— Радвам се, че ще работя с вас, Аурелия.

Тя се отдръпна малко, но остави ръцете си в неговите.

— Заминаваме след три дни. Ще ви уведомя навреме.

— Къде отиваме?

— Нямам право да ви кажа.

— А приятелите ми как ще се свържат с мен?

— Никак. Отиваме на тайно място.

— Но аз имам дъщеря — повтори Аурелия.

— Пет дни — настоя меко той. — Няма да оставаме по-дълго. На Маунт Стрийт ще се грижат добре за Франи, сигурен съм.

Правя го само заради Фредерик, каза си Аурелия, опитвайки се да потисне надигащия се в гърдите й гняв. Само че мъжът й си е вършил работата, без да се налага да заличава следите си и да се крие от приятелите си… Не се е загрижил за жена си и за дъщеря си.

— Все ще се справя някак — отвърна мрачно тя и издърпа ръцете си.

— Разбира се, че ще се справите — кимна той, протегна ръка и докосна брадичката й с върха на показалеца си. Безкрайно изненадана, Аурелия се извърна настрана. — Това беше един от признаците на романтичен интерес, скъпа — отбеляза с усмивка той.

— Сигурно, но не е ли по-добре да ограничим романтичния интерес с всичките му интимни жестове в обществената сфера? — попита хладно тя и отново се отдръпна.

Гревил се поклони и се обърна към вратата.

— Не е нужно да ме изпращате. Много скоро ще получите инструкции за заминаването.

Аурелия го изчака мълчаливо, притиснала ръка върху брадичката си, точно на мястото, където още усещаше топлите му пръсти.

Само след три дни обещаните инструкции пристигнаха под формата на кратка бележка. „Дъ Бел, Уудстрийт, Чипсайд, утре сутринта в осем.“ Аурелия напразно потърси някакво скрито послание и прочете много пъти бележката, която не съдържаше поздрав и подател. Въпреки това беше повече от ясно кой я е изпратил. Явно това не е послание, а инструкция, каза си иронично тя. Очевидно работата в тайните служби е научила полковника да се ограничава в най-същественото при писменото общуване и да остава анонимен. Вероятно трябваше да унищожи бележката веднага след получаването й. Аурелия смачка листчето, хвърли го в огъня и го изчака да изгори напълно. После сама се засмя на театралния си жест. Приключението започваше да й харесва.

Тя се уви в наметката си, сложи си шапка и забърза към Маунт Стрийт, молейки се да завари приятелката си у дома. Срещна я на прага.

— Искам да те помоля за една услуга, Нел — започна тя, опитвайки се да изглежда нервна. Бе решила, че внезапно изникнал спешен случай ще изглежда по-убедително от грижливо измислена история с много подробности, които се налага да помни.

— Разбира се, скъпа, всичко, каквото пожелаеш. — Корнелия доби загрижен вид. — Ела да влезем.

— Няма да те бавя повече от няколко минути — извини се Аурелия. — Виждам, че си се запътила нанякъде…

— Нямам нищо специално предвид. — Корнелия махна пренебрежително. — Просто реших да поизляза и евентуално да си купя нова шапка. Напълно безполезно занимание. Ела, скъпа, не можем да разговаряме на прага. — Тя се обърна рязко и удари с чукчето по масивната входна врата.

В тази къща отварят много бързо, помисли си с лека завист Аурелия и поздрави с усмивка иконома Хектор, който се поклони и дискретно се оттегли. Корнелия я отведе в дневната в края на коридора.

— Нали помниш старата ми леля в Бристол? — започна предпазливо Аурелия. — Получих писмо от компаньонката й. Доколкото разбрах, леля Бакстър е сериозно болна. Компаньонката й твърди, че била на смъртно легло, но тя лесно изпада в паника. Все пак би било добре да отида при леля и да се погрижа за нея, ако има нужда. Кой знае, може и да се окаже вярно. Все пак аз съм единствената й жива роднина.

— Разбира се, че трябва да заминеш, скъпа — съгласи се веднага Нел и й наля чашка шери. — Франи и Дейзи ще дойдат при нас и ще останат, колкото е необходимо.

Аурелия кимна облекчено. Даже не й се наложи да изрече молбата си.

— Ще наема пощенска карета и ще тръгна утре рано. Ако нямаш нищо против, през деня Дейзи ще дойде при теб с нещата на Франи. И с играчките, разбира се. Нали знаеш, че не може да заспи без онази вехта парцалена кукла…

Аурелия говореше бързо, задъхано, вълнението й беше искрено. Никога не беше изричала толкова много лъжи наведнъж. Чувстваше се неловко и в същото време се учудваше колко лесно лъже. Стана още по-лошо, когато забеляза, че приятелката й вярва във всяка нейна дума. Подкрепи се със солидна глътка шери и заключи:

— Най-добре е още сега да се кача горе и да кажа на Франи.

— Ще те придружа.

За голямо облекчение на Аурелия Франи не се развълнува особено от факта, че майка й трябва да замине. Като чуха, че им предстои да прекарат няколко дни и нощи заедно, трите деца заскачаха въодушевено. Наложи се Аурелия да помоли за целувка за довиждане. Скоро двете с Корнелия излязоха от класната стая.

— Много ти благодаря, Нел — рече тя. — Веднага ще се прибера вкъщи, за да се приготвя. Ще кажа на Дейзи да дойде към пет.

— Разбира се — кимна приятелката й. — Но първо позволи да те попитам нещо. Виждала ли си онзи полковник Фалконър след чая у вас?

— Не — отговори с добре изиграна небрежност Аурелия. — Защо се сети за него?

— Защото прояви специално внимание към теб. — Корнелия се усмихна доброжелателно. — А после Дейвид ми спомена, че се познавал с Фредерик.

— Да, срещнали се на кораба му, малко преди битката при Трафалгар — обясни Аурелия и усети как дланите й овлажняха. — Не вярвам да са станали близки приятели… просто не са имали време да се опознаят. Питах го дали познава и Стивън, но той отрече да го е виждал.

По дяволите, как мразеше да лъже… и колко лесно беше да изрича лъжи.

Корнелия кимна и нежно я целуна по бузата.

— Дано всичко е наред с леля Бакстър.

— Благодаря ти. — Аурелия й махна за сбогом и забърза към изхода. Естествено, мъчеха я угризения на съвестта, но изпитваше и облекчение. А някъде между угризенията на съвестта и облекчението се криеше радостно очакване от неизвестното бъдеще.