Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (5)

4

Аурелия заключи входната врата и се качи в спалнята си. Извади писмото на Фредерик от ковчежето със скъпоценности и отново го прочете. Днес беше много по-спокойна, защото познаваше съдържанието. Сега вече можеше да чете между редовете и да проумее пълното значение на написаното. Опитваше се да разбере защо съпругът й се е отказал от всичко онова, което му е било толкова скъпо — поне тя така смяташе. До вчера тя беше твърдо убедена, че той е обичал и нея, и детето им. Защо, за бога, бе пожертвал не само себе си, а и жена си, осъждайки я да живее като вдовица? Откъде бе намерил сили за това? Всъщност аз съм вдовица едва от няколко месеца, а не от три години, напомни си горчиво Аурелия. Само че никой не бива да узнае за това.

Животът на вдовица не я удовлетворяваше. Имаше задължения като майка, с радост се занимаваше с детето си, но иначе се чувстваше ограбена. Дали това беше егоизъм? Защо не можеше да се задоволи да бъде добра майка? Дори да съм егоистка, не мога да приема, че оттук нататък няма да преживея нищо ново, каза си гневно Аурелия. Дълбоко в себе си съзнаваше, че завижда на приятелките си, които бяха намерили нова любов. Нел беше по-щастлива отпреди. Тя също искаше да бъде щастлива с нов мъж до себе си. Нямаше смисъл да го отрича.

За пореден път я обзе прилив на енергия. Много странно усещане — смесица от страх и вълнение. Нямаше ни най-малка представа от какво е предизвикано, но го усещаше с цялото си тяло — зачервени бузи, капчици пот по челото, сърцебиене. Дали и Фредерик е реагирал като нея? Дали се е почувствал привлечен от възможността да води двойствен живот, да се вълнува и да трепери от страх, докато работи за родината си? Затова ли бе тръгнал по този опасен, смъртоносен път?

Красивият позлатен часовник на камината удари кръгъл час и Аурелия се стресна. Бе седяла повече от половин час, без да помръдне, с писмото в скута си. Странното усещане се разсея и тя сведе очи към писмото на мъжа си. Никога, никога няма да разбере защо Фредерик е постъпил по този начин. В последното си писмо той бе казал твърде малко, а сега беше мъртъв и тя нямаше възможност да го попита.

Аурелия сгъна писмото и го прибра и ковчежето със скъпоценности. После отвори гардероба си и затърси подходяща рокля за предстоящия обяд. Очакваше я спокоен ден. Съпругът на Сесили Лангтън беше епископ, но се интересуваше от светския живот. Бе помолил жена си да се ангажира с благотворителни дела и тя влагаше в тях цялата си енергия. Сесили беше известна с упоритостта си — не признаваше отказ и преследваше дамите от обществото с молби да дарят пари, да отделят от времето си за благотворителни цели. Корнелия, Дивия и Аурелия се възхищаваха на умението й да преодолява колебанията и да получава средствата, които й бяха нужни, и й помагаха според възможностите си.

Аурелия избра гълъбовосива копринена рокля и тъмнокафява кадифена наметка с кожена яка. Скромна, в съответствие с повода, но много елегантна. Аурелия многократно беше правила промени в този тоалет, но въпреки това бе убедена, че само най-близките й приятелки ще го познаят. Сега наметката беше хваната с кафяв колан, вместо със сив шнур, както беше преди. Кожата бе заменила тъмносивата коприна на яката, полата беше украсена с два сиви волана, а ръкавите стигаха до лактите.

Аурелия позвъни на Хестър, която отговаряше не само за прането и шиенето, а временно изпълняваше и задълженията на камериерка. Трябваше да свали простата батистена рокля, с която бе отишла на Маунт Стрийт, и да се приготви за излизане.

— Добро утро, милейди — поздрави задъхано Хестър, която явно бе тичала по целия път от приземния етаж до горе. — Да изгладя ли роклята?

— Не, Хестър, мисля, че не е нужно. Искам обаче да ви помоля да ми помогнете за косата. Правите истински чудеса с машата.

— О, благодаря, мадам. Правя, каквото мога. — Хестър явно остана много зарадвана от комплимента и веднага сложи машата върху скарата на камината, за да се нагрее. Помогна на Аурелия да облече роклята, разпусна косата й и разреса светлите кичури. Правенето на масури беше трудна работа, а за съжаление не се задържаха дълго.

Косата ми е гладка, а в момента са модерни къдрици, каза си угрижено Аурелия. Добре, че имаше Хестър със сръчните й ръце. Отдавна завиждаше на Ливия за непокорните тъмнокестеняви къдрици, които не изискваха особени усилия и позволяваха правенето на най-различни прически.

И този път Хестър се справи отлично със задачата си. Нави косата й на едри масури, изтегли ги и ги оформи от двете страни на лицето. Аурелия седеше неподвижно и от време на време се мръщеше от миризмата на изгорено.

— Прекрасно се справихте, Хестър, благодаря ви.

Аурелия сложи малко руж на бузите си и стана. Хестър й помогна да се загърне в кадифената наметка.

— Ще сложите ли малката кадифена шапка, мадам? Кафявата?

— Да, разбира се, ще ми отива много на прическата.

Аурелия пое шапката от ръцете на Хестър и внимателно я наложи върху къдриците. Това беше точното допълнение към тоалета й. Огледа в огледалото и въздъхна доволно. Суетата й беше задоволена. Обичаше да изглежда елегантна и да привлича погледите на минувачите. Вдовица с шестгодишна дъщеря не би трябвало да бъде суетна, каза си недоволно тя. От друга страна обаче — защо пък да не си позволява по някой малък грях от време на време?

Тя сложи ръкавиците, взе чадърчето си и излезе от къщата. Епископът и жена му живееха наблизо — на Хановер Скуеър — и спокойно можеше да отиде пеша. Навън беше станало малко по-топло. Бледото слънце се мъчеше да пробие тъмните облаци, тук и там се виждаше синьо небе. Аурелия огледа пустата улица и реши да мине през парка.

Отвори портичката от ковано желязо и тръгна по широката алея. В парка бе хладно и влажно. Нарцисите вече цъфтяха, форзициите бяха отрупани с пъпки. След дъждовната зима тревата бе израсла буйна и яркозелена, миришеше прекрасно на влажна земя. Изведнъж Аурелия се почувства свежа, изпълнена с нова енергия, готова за ново начало и неволно ускори крачка.

Паркът беше съвсем пуст. Не се виждаше даже градинар да подрязва живия плет. Децата, които обикновено играеха по поляните, очевидно седяха в класните стаи и учеха. Дори бавачките не бяха излезли на разходка с малките деца. Аурелия зави по алея, обградена с трънлив жив плет. Тук и там растяха палми. Тя свали едната си ръкавица, откъсна палмово листо и го разтри между пръстите си. Лекият лимонов аромат й припомни детските години и къщата, обградена с красиви дървета, в която беше отраснала.

Миризмата събуди спомени за живота й с Фредерик. Съпругът й сякаш възкръсна от мъртвите и се изправи пред нея, какъвто беше някога. През един горещ летен ден, докато тя стоеше под една палма, късаше листа и ги разтриваше между пръстите си — точно както сега, той й направи предложение за женитба. Спомни си как втри маслото в кожата си и вдъхна дълбоко замайващия аромат. Предложението му дойде закономерно. Още когато децата им бяха малки, семействата на Аурелия Мърчант и Фредерик Фарнъм започнаха да кроят планове за бъдещето. От двамата млади се очакваше да се влюбят един в друг и те направиха точно това.

Аурелия не си спомняше кога точно е започнала да гледа на Фредерик с други очи. За нея той си оставаше приятелят от детството, верният другар в игрите, момчето, с което правеха всичко заедно. Но когато Фредерик й направи предложение, се почувства толкова щастлива, че сърцето направо щеше да изскокне от гърдите й. Нито за миг не се усъмни, че си е представяла и е желала точно такова бъдеще. Но сега, докато вдъхваше нежния лимонов аромат, се запита дали през онзи прекрасен ден и Фредерик се е чувствал като нея. Може би чувствата му не са били така дълбоки като нейните, но тогава не е била в състояние да го прецени.

Аурелия въздъхна, хвърли клончето, сложи си ръкавицата и продължи напред. Когато стигна до зелената морава точно в средата на парка, я обзе странно усещане. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й пролази тръпка. Спря и се огледа на всички страни. Не се виждаше жива душа. Въпреки това тя беше сигурна, че наблизо има някой. Усещаше го с кожата си. Възможно беше да трепери неволно… защото имаше чувството, че някой е стъпил върху гроба й, вместо да го заобиколи. Защото мислите й бяха заети със смъртта.

Аурелия се огледа отново, опитвайки се да се успокои. Само на няколко метра от нея, от другата страна на желязната ограда, минаваше оживена улица. От какво можеше да се страхува в центъра на Лондон посред бял ден? Но въпреки това… Тишината в парка изглеждаше неестествена. Даже птиците мълчаха. Нещо изшумоля зад нея и тя се обърна стреснато, но видя само катеричка, която притича през алеята и се изкатери на близкото дърво. Никакъв човек.

— Има ли някой? — извика с треперещ глас тя.

Не чу отговор. Аурелия забърза по алеята към изхода на парка. По-скоро да се добере до улицата с пешеходците и превозните средства. Имаше чувството, е гърбът й е гол и някой е нарисувал мишена върху кожата й. Вероятно неочакваните събития от вчерашния ден бяха причина да се чувства така. Фредерик бе възкръснал от мъртвите, а после пак бе влязъл в гроба. Нищо чудно, че беше изнервена и изплашена.

Аурелия отвори с треперещи пръсти желязната портичка и излезе на улицата. Слава богу, най-сетне бе избягала от непроницаемите зелени сенки на парка. Широката улица беше пълна с хора. Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, приглади роклята си и забърза към Холис Стрийт. Въпреки това чувството, че някой я преследва, не я напускаше. Отново спря и се огледа. Десетки мъже и жени вървяха по тротоарите, всеки тръгнал по своята работа, и между тях нямаше нито едно познато лице.

Аурелия се разтрепери още по-силно. Защо, за бога, се излагаше така? Дори да я преследва някой, нима би могъл да й стори зло… например да я нападне пред всички тези хора?

Само на няколко крачки от нея спря файтон и Аурелия забърза натам. Клиентът слезе, тя буквално го избута настрана, промърмори някакво извинение и се качи стремително. Без да осъзнава какво прави, се добра до отсрещната врата, отвори я и скочи на улицата. Точно в този миг наблизо мина карета и за малко да я блъсне.

Кочияшът на капрата така се стресна от внезапната й поява, че не успя да реагира. Когато отвори уста, за да я наругае, тя вече бе пресякла улицата и тичаше по отсрещния тротоар. Не знаеше какво да прави оттук нататък, искаше само да се отърве от ужасното чувство, че някой я преследва.

Аурелия стигна до Хенриета Плейс и най-сетне спря. Огледа се и пак не забеляза нищо подозрително. Постепенно паниката й се уталожи, сърцето й започна да бие нормално. Какво ти става, по дяволите? — запита се безпомощно тя. Не можеше да си обясни защо е извършила всички тези безумия. За капак щеше да закъснее за обяда, защото бе избягала точно в противоположната посока.

Тя разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от страха, който се беше увил около нея като паяжина. Тръгна обратно към Холис Стрийт, за да излезе оттам на Хановер Скуеър, когато чу зад гърба си добре познат глас:

— Моите поздравления, мадам. За малко да ми избягате. Действахте като истинска професионалистка. Как се сетихте за номера с вратите на файтона?

Аурелия се завъртя рязко и погледна в засмените очи на полковник Гревил Фалконър. Лицето му беше толкова ведро и спокойно, че преживяната паника й се стори най-глупавото нещо на света.

— Вие?

— Да, аз — кимна той и се усмихна. — Ужасно съжалявам, че ви уплаших. Внезапно ме обзе неустоимо желание да проверя дали си спомняте за игрите от детството.

— Игри ли? Какви игри? — Аурелия се почувства като последна глупачка. — Уплашихте ме до смърт! Как посмяхте?

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше, и се усмихна обезоръжаващо.

— Моля за прошка, Фредерик ми разказваше за любимата ви игра, нещо като криеница, но не помня как се казваше…

— Лов на зайци — отвърна тихо Аурелия, без да откъсва поглед от него. — Един от нас трябваше да измине незабелязано определено разстояние и да стигне до определена цел, а другите го гонеха.

Тя си спомни съвсем ясно вълнението, което я обземаше, когато играеше ролята на заека. Понякога не го усещаше като игра, а се чувстваше наистина като подгонено от ловци зайче, което отчаяно се опитва да спаси живота си — крие се в невъзможни места, заобикаля опасностите, стреми се да заблуди преследвачите. Така се бе чувствала и през последните минути.

— Точно така, лов на зайци. Фредерик често ми описваше тази игра. Разбрах, че още тогава е овладял номерата, които трябва да прилага, за да се измъкне от преследвачите си. Вероятно това е една от причините да се съгласи да работи за мен… — Гревил сложи ръка върху нейната и я помилва леко. — Непростимо е, че ви уплаших така. Моля, повярвайте, не съм го направил нарочно.

Аурелия продължаваше да го гледа втренчено. Не знаеше какво да каже. И не отблъсна ръката му.

— Честно казано — отбеляза Гревил, — аз не очаквах да забележите, че ви следя. Повечето хора нямаше да се почувстват неловко нито за секунда. Човек е склонен да се концентрира върху обстановката. Който не усеща, че го следят, не изпитва страх.

— Извинението ви звучи доста нечестно, не намирате ли, сър? — попита иронично Аурелия. Най-после си бе възвърнала дар слово. Бутна ръката му, сякаш беше паднало листо, и отстъпи крачка назад.

Гревил сложи ръце зад гърба си и се поклони.

— Няма да ви досаждам повече, мадам.

— За което съм ви много благодарна. — Аурелия се обърна рязко и забърза в обратната посока.

Гревил я проследи със замислен поглед. Тя, естествено, имаше право да се сърди, а той изпитваше угризения на съвестта. Поведението му в никакъв случай не беше на джентълмен. Въпреки това бе научил нещо важно. Аурелия притежаваше необходимите инстинкти, а той беше човекът, който можеше да я обучи. Въпросът беше дали тя има желание да се обучава. Имаше ли необходимата воля да преодолее евентуалната липса на желание, мислейки за очакващите я приключения?

* * *

През следващите два часа Аурелия се опитваше да обуздава гнева си, насочен колкото срещу Фредерик, толкова и срещу полковник Фалконър. С какво право Фредерик е обсъждал толкова интимни неща като детските им игри с чужди хора? Особено с човека, който го е привлякъл да работи за тайните служби! В същото време трябваше да признае, че мъжът й доброволно е позволил на полковника да използва общите им спомени за работата си просто като го е посветил в интимните си неща. Но какво искаше полковникът? Може би просто е решил да си поиграе с нея на котка и мишка? Не, това беше смешно. Освен ако полковникът не е душевно увреден — това беше възможно, макар и малко вероятно.

Аурелия отхвърли тези неприятни мисли и се постара да се съсредоточи върху разговора.

— Колко легла предвиждаш за новото отделение, Сесили?

— Осемдесет — отговори домакинята. — Така реши сър Джон. Твърде малко, като си помисли човек колко войници се връщат осакатени… Капка вода върху горещ камък, но все пак…

— Нали ги виждаме по улиците? — намеси се с треперещ глас Летисия. — Седят по тротоарите и молят за едно пени или за кора хляб. Човек не може да мине по Пикадили, без да се развикат подире му. Недостойно е. Бедните хора са много зле. Кой без крак, кой без ръка, превързани с мръсни парцали. Добре би било да ги махнат от града. Кой иска постоянно да му напомнят за ужасите на войната!

— О, Летисия, в такъв случай съм сигурна, че ще дариш голяма сума за болницата — подхвърли с усмивка Корнелия. — Така ще помогнеш поне няколко десетки инвалиди да отидат в болница.

— Корнелия е права. Ще те запиша в списъка с дарение от петстотин гвинеи, Летисия — кимна доволно Сесили. — Ако имаме късмет, поне едната страна на Пикадили ще се очисти от тази обидна гледка.

Летисия примигна смутено и отпи глътка вино. Често имаше чувството, че другите жени се забавляват за нейна сметка.

— Трябва да помоля Ийгълторп за разрешение — заяви тя, но явно се бе примирила. — Такава сума означава да се лиша от пари за лични разходи поне за три месеца.

— Сигурна съм, че ще намериш начин да убедиш лорд Ийгълторп в необходимостта да те подпомогне поне малко — допълни с усмивка Аурелия. — Всички знаем, че той с готовност изпълнява желанията ти.

Летисия се усмихна поласкано.

— Да, може би си права… Винаги имам по няколко номера в запас, когато трябва да го убедя.

— Боя се, че аз не мога да дам толкова пари. — Графиня Лесингъм се усмихна извинително. — Моля за прошка, но давам почти всичките си пари, за да подпомагам сънародниците си, пребиваващи в града. Някои са избягали от тирана само с ризата на гърба си! Правя за тях каквото мога. Въпреки това ще внеса двайсет гвинеи в касата.

— Напълно достатъчно е, графиньо — увери я Сесили. — Всички тук знаят колко сте загрижена за изгнаниците.

— Правя всичко по силите си, за да помагам на хората, които страдат от тиранията на Наполеон — заяви с патос дамата. Когато се вълнуваше, испанският й акцент личеше още по-ясно. — Бедният крал Карлос и семейството му бяха принудени да напуснат страната си. В какво ужасно време живеем — заключи тя с треперещ глас и попи с копринената си кърпичка сълзите от очите си.

Скоро след това станаха от масата за обед.

— Искаш ли да дойдеш с мен на Маунт Стрийт, Ели? — попита Корнелия, докато се обличаха. — Тъкмо ще вземеш Франи.

— Да, разбира се — отговори Аурелия. — Тъкмо навреме. С каретата ли си, Нел?

— Не, с двуколката — отговори с известно недоволство Корнелия. — Ако пък имаш някаква работа вкъщи, ще те закарам до Кавендиш Скуеър, а Дейзи ще мине по-късно да прибере Франи.

— Не, не съм предвидила нищо за следобеда — каза Аурелия. Нямаше никакво желание да остане сама с мислите си. По-добре да е с Корнелия, макар че ще й е много трудно да не говори за Фредерик. Двете нямаха тайни една от друга. Очевидно трябваше да се поупражнява малко, за да се научи да крие тайните си.

Двете се сбогуваха с домакинята и се качиха в чакащата двуколка.

— Сесили наистина има организаторски талант — отбеляза Корнелия и кимна на лакея да затвори вратичката.

— Познавам твърде малко жени, способни да разговарят цял час по един и същ въпрос — отвърна Аурелия, благодарна за безобидната тема. — И Сесили е една от тях. Когато си е наумила нещо, даже Летисия не може да я разубеди.

Корнелия се засмя и покри коленете им с одеяло.

— Според мен лейди Лесингъм е много мила. Ти хареса ли я?

— Няма съмнение, че съчувства на сънародниците си в изгнание — кимна Аурелия и мушна ръце под одеялото. Заслужава уважение за това, което прави за тях. Тази проклета война донесе много страдания на Европа. Толкова мъже загинаха, хиляди са ранени и осакатени, безброй хора бяха прогонени от родината си… — Тя се обърна към приятелката си и заключи безпомощно: — Знаеш ли, Нел, понякога си мисля, че не полагаме достатъчно усилия, за да спрем войната.

— Ние изгубихме съпрузите си — напомни й тихо Корнелия.

— Знам, това е малка жертва, като имаме предвид какво са изстрадали други хора. Но не това е важното, Ели. Ние с теб не се опитахме да задържим мъжете си у дома, на топло и сигурно място. Изпратихме ги на война, осъзнавайки опасностите. Те отидоха да се сражават с Наполеон, знаейки, че може да загинат.

Аурелия кимна и сведе глава. Където и да бе загинал, Фредерик бе дал живота си за родината. Докато двуколката напредваше бързо по улицата, тя оглеждаше минувачите. Полковник Фалконър сигурно пак беше някъде наблизо. Но дори да е така, надали ще посмее да ме заговори, опита се да се успокои тя.

— Изглеждаш ми загрижена, скъпа. Случило ли се е нещо?

— О, не! Откъде ти хрумна тази мисъл? — Аурелия се засмя, надявайки се да е била убедителна.

Корнелия вдигна рамене.

— И по време на обяда беше разсеяна. В момента мислите ти пак са другаде.

— Нищо ми няма. Малко съм уморена, това е.

— Аха… — Корнелия явно не й повярва, но не настоя. По-добре да смени темата. — Непременно трябва да ти покажа схемата на цветовете, която съм направила за бала.

— Остава ли си в черно и сребърно?

— Да, но съм добавила няколко точки в бяло и пурпурно. Смятам да подбера бели лилии и лунен лист за украсата. Освен това… — Корнелия я погледна дяволито и заповяда:

— Отгатни!

Аурелия развеселено поклати глава.

— Черни лалета!

— Откъде, за бога…

— Алекс — отговори весело Корнелия. — Миналата седмица споменах в писмо до Лив, че искам черни лалета, и той обеща да ми достави.

— Чудесата на нашия княз Проков нямат край — засмя се Аурелия. — Този човек разполага с неограничени възможности.

— Права си. Писа ми, че познавал човек от Амстердам, който щял да ми достави няколко дузини. Не е много, но само си представи как ще изглеждат черните лалета в балната зала!

— Представям си — кимна Аурелия. — А какви ще са пурпурните петна?

— Пак лалета. И те ще дойдат от Амстердам. Май им е сезонът. — Корнелия сияеше. — Много добре подбрахме времето. Лив е уверена, че към края на май ще е напълно възстановена и ще танцува до зори.

— Смяташ ли същите цветове да се повтарят и на масата? — Аурелия беше прещастлива, че можеха да си говорят за бала.

— Хари има някои възражения по въпроса. Заяви ми, че черно и бяло ядене в чиниите е прекалено — отговори през смях Корнелия. — Предложи шкембе и кромид лук като бял акцент, сурово месо за червен и черен пудинг.

— Ето какво става, когато се допитваш до Хари — веднага те връща в суровата действителност.

— Аз обаче съм сигурна, че ще ми хрумне нещо оригинално — увери я приятелката й. — Освен това трябва да обсъдим как ще изглеждат тоалетите ни. — Огледа внимателно Аурелия и отсече: — Ти ще носиш сребърно и златно. Ще отива на косите ти.

— Докато те слушах, ме обзе неутолим копнеж да се облека в пурпурночервено — въздъхна Аурелия.

Двуколката спря на Маунт Стрийт и смехът заседна в гърлото й. Хари Бонъм слизаше по стълбите, придружен от полковник Фалконър.

Аурелия се почувства ужасно. Този мъж бе влязъл неканен в живота й, плетеше паяжината си около нея и я държеше като в плен, само и само да разруши вътрешното й равновесие.

Като ги видя, Хари се засмя и вдигна ръка.

— Добър ден, Аурелия! — извика той, приближи се и протегна ръце към Корнелия, забравил всичко друго. — Скъпа моя…

— Скъпи мой — отвърна тихо тя и му подаде ръце. Аурелия беше свикнала с чувственото напрежение между двамата и не им обърна внимание. Забеляза обаче как полковник Фалконър смаяно вдига вежди и почувства злобно задоволство. Дано да му стане неприятно.

Аурелия слезе от двуколката и се усмихна на Хари.

— Прощавай, че днес ти се натрапвам за втори път, но трябва да прибера Франи.

— Ти никога не се натрапваш — възрази Хари. Аурелия беше сигурна, че това не е просто учтивост. — Позволи ми да ти представя сър Гревил Фалконър — продължи той, посочвайки своя придружител. — Фалконър… лейди Фарнъм… съпругата ми, виконтеса Бонъм.

Аурелия остана много изненадана от равнодушието, с което срещна погледа на сивите очи. Протегна му ръка и заяви официално:

— Радвам се да се запозная с вас, сър.

Мъжът улови ръката й и я поднесе към устните си със съвършена учтивост, която я изненада много повече от собственото й равнодушие.

— Лейди Фарнъм, за мен е чест — отговори с усмивка Гревил и задържа поглед върху нея съвсем малко повече от необходимото, преди да се обърне към Корнелия.

— Нов ли сте в града, полковник? — попита веднага Корнелия.

— Полковник Фалконър току-що пристига от Коруна — отговори вместо него Хари. — От години не се задържа дълго в Англия…

Корнелия веднага разбра, че полковникът има нещо общо с тайните на Хари, които понякога го задържаха дни и нощи в мрачното военно министерство. Вече беше свикнала да не разпитва съпруга си и приятелите му и да не се меси в разговорите им.

— Хайде да пием чай, полковник. Дълго ли ще останете в града?

— Надявам се, мадам, този път да остана поне няколко месеца — отговори Гревил и я последва към входната врата. — Търся си подходящо жилище.

— О, сигурна съм, че адвокатът на Хари ще измисли нещо подходящо — рече Корнелия. — Какво ще кажеш, скъпи?

— Да, разбира се — кимна мъжът й. — Няма проблеми. Веднага ще кажа на Лестър да се погрижи.

— Заповядайте в салона, сър Гревил. — Корнелия му показа пътя и попита: — Чай ли желаете, или нещо хубаво от избата на Хари?

— Сигурна съм, че предпочита по-силно питие — засмя се Хари. — А ти какво ще кажеш за чаша мадейра, Аурелия?

— Не, благодаря, аз ще пия чай — отговори младата жена.

— Е, полковник Фалконър, какво ви води в Лондон? След жестоките битки в Испания животът в Лондон сигурно ще ви се стори твърде кротък…

— Понякога кроткият живот, както го нарекохте, е за предпочитане, мадам — отговори спокойно той и се настани до нея на дивана.

Бедрото му беше в опасна близост до нейното и Аурелия веднага се отдръпна. Изпитваше неустоима потребност да си поиграе с него… да си поиграе с огъня, по-точно.

— Знаеш ли, Нел — започна невинно тя, — тази сутрин съвсем случайно ми попадна писмо от Фредерик, от времето, когато беше в Оксфорд. Тогава Фредерик и Стивън все още ни пишеха редовно. Та в писмото се разказва как двамата надхитрили домакина и се прехвърлили през стената на разсъмване… Помниш ли тази случка?

Корнелия умело скри изненадата си от неочаквания обрат.

— Разбира се, че си спомням. Фредерик и Стивън бяха луди глави… в младостта си — допълни многозначително тя и посочи на лакея да постави таблата с чая на масата.

Аурелия се обърна към полковника:

— Простете ни този излет в миналото, сър. Моят съпруг беше брат на лейди Бонъм. Той и първият съпруг на Корнелия бяха приятели от детството си. През цялото време бяха заедно. В Хароу, в Модлин Колидж, в Оксфорд, а после и в армията. — Тя улови погледа му и добави: — И загинаха заедно в битката при Трафалгар. — усмихна се тъжно и протегна ръка към приятелката си, за да поеме чашата с чай.

Хари също я гледаше с учудване, но Аурелия не се притесни. Искаше да докаже на Гревил Фалконър, че не е марионетка, която танцува по неговата воля. Полковникът съвсем леко наклони глава. Жестът му остана невидим за другите, но Аурелия разбра, че е спечелила този рунд.

— Победата при Трафалгар беше от голямо значение за страната ни — отбеляза все така спокойно той. — За съжаление там загинаха много смели мъже.

Неизреченото име на адмирал Нелсън сякаш увисна във въздуха. Аурелия усети, че триумфът от победата и се е разсеял много бързо. Защото не би могла да противопостави нищо на смъртта на този велик герой при Трафалгар. Хари и Нел изглеждаха готови да й се притекат на помощ по всяко време, макар да не знаеха какво я е подтикнало към тази доста груба атака.

— В кой квартал смятате да се огледате за жилище, Фалконър? — попита Хари и напълни две чаши с мадейра.

— О, няма значение. Важното е да мога да стигам до Пикадили пеша. Много ви благодаря — отговори Гревил и пое чашата от ръцете на домакина.

— Но сигурно смятате да си направите и конюшня, нали?

— О, да, макар и малка. Държа да имам добър кон за езда… и добър впряг за каретата. Нищо повече. — Полковникът отпи глътка мадейра. — Вие сигурно яздите, лейди Фарнъм?

— Обичам ездата, полковник.

— Тогава вероятно няма да имате нищо против, ако ви поканя да излезете с мен някой следобед. Както знаете, аз съм нов в града и би било чудесно, ако има кой да ми покаже добрите ездитни алеи в Хайд парк. Бих се радвал това да сте именно вие.

Докато говореше, Гревил се усмихваше, не я изпускаше от поглед и й вдъхваше чувството, че тя е единственият човек в салона.

Каква игра играе сега? — запита се с лека безпомощност Аурелия. Тя нямаше представа какво е замислил, но беше наясно, че е длъжна веднага да сложи край на тази игра. Хари и Нел бяха достатъчно умни, за да се запитат какво става.

— Би било прекрасно, полковник — отговори любезно тя, — но за съжаление нямам време за подобни забавления. Дъщеря ми изисква цялостното ми внимание.

— Неутешим съм, мадам — отговори тихо Гревил. — Но е съвсем естествено, че не желаете да занемарявате детето си. Сигурен съм, че сте прекрасна майка.

Аурелия рязко остави чашата си на масата и стана.

— Моля да ме извините, но трябва да се кача в класната стая. Искам да попитам мис Алисън как напредва Франи.

— Ще те придружа — предложи весело Корнелия. — Хари, сигурна съм, че искаш да си поговориш насаме с полковника.

— Ще ми липсваш болезнено, скъпа моя — пошепна Хари и се усмихна на жена си. Господата се изправиха и изчакаха дамите да излязат.

— Познаваш ли полковник Фалконър, Ели? — попита Корнелия веднага щом се озоваха в коридора.

Аурелия се постара да се изсмее пренебрежително, но не й се удаде особено добре.

— Не, разбира се. Откъде ти хрумна такова нещо?

— Не мога да кажа точно — отговори приятелката й, без да я изпуска от поглед. — Имаше нещо в начина, по който се държеше с теб… сякаш вече сте се срещали.

— О, вероятно причината е, че още от първия миг си станахме несимпатични — махна пренебрежително Аурелия.

— Това се случва често, нали? У него има нещо, което ме докарва до бяс… не знам защо. Той е… арогантен тип.

Докато се изкачваха по стълбата, Корнелия продължи да размишлява на глас.

— Той е войник, скъпа, а войниците обичат да командват другите хора. Предполагам, че след като години наред е бил на фронта, му е трудно да се върне към цивилния живот.

— Сигурно си права — кимна Аурелия и отвори вратата към класната стая. — Държах се неразумно. Предполагам, че като го опозная, ще променя мнението си за него.

Корнелия не каза нищо повече. Двете деца ги поздравиха с бурна радост и майките скоро забравиха разговора си.

След половин час двете слязоха на първия етаж със Стиви и Франи. Хари и полковникът тъкмо излизаха от салона.

— Чух детски гласове и не се стърпях! — отбеляза весело Хари, наведе се и вдигна на ръце малката Сюзън, която се бе вкопчила в коленете му. Целуна я по челото, намести я удобно на хълбока си и помилва по косата Стиви, който се поклони сериозно. — Е, милички, хубав ли беше денят ви?

— Изследвахме гръбнака на змия — започна важно Стиви, — освен това…

— Стиви го бутна и костите се разпиляха — прекъсна го възбудено Франи, — аз обаче ги събрах всичките. Наредихме ги и ги прерисувахме, а после ги оцветихме.

— Франи беше виновна — въздъхна Стиви, който много държеше да изглежда възрастен. През последната година бе пораснал с пет сантиметра и много обичаше да демонстрира превъзходството на високия си ръст. Властната му братовчедка често му ходеше по нервите и той с удоволствие показваше, че не понася непрекъснатото й бърборене.

— Ти рисуваше с мастило — напомни му любезно Франи.

— Ти изписваш линиите много по-добре от мен.

Стиви се зарадва на признанието и Аурелия побърза да се намеси, преди Франи да е развалила хармонията на момента:

— Сбогувай се, Франи, скъпа. Трябва бързо да се върнем вкъщи, преди да е станало много студено.

Аурелия целуна приятелката си по бузата и стисна ръката на Хари.

— Ще поръчам каретата, Ели — каза Корнелия с тон, нетърпящ възражение. — Така ще се приберете само за няколко минута.

— Не, мила, много ти благодаря, но предпочитам да повървим. Така Франи ще се измори по-бързо — обясни Аурелия с лека усмивка.

— О, разбрах. — Корнелия се усмихна доброжелателно и се обърна към малкото момиче, което буквално танцуваше около Стиви и му говореше възбудено.

— Ще позволите ли да ви изпратя до вкъщи, лейди Фарнъм?

— Много мило от ваша страна, сър, но ви уверявам, че не е нужно — отказа хладно Аурелия.

— За мен ще е голяма чест — увери я Гревил и се наведе над ръката й.

Аурелия знаеше, че Хари и Корнелия я наблюдават с нарастващо любопитство, и се ядоса още повече. По-добре да приеме любезното предложение, за да не им дава повод за нови спекулации.

— Кавендиш Скуеър не е във вашата посока.

— О, това не ме притеснява ни най-малко — усмихна се той. — Брок Стрийт е само на няколко крачки. За мен ще е удоволствие, наистина. — Гревил се обърна към Хари и направи лек поклон. — Много ви благодаря за гостоприемството, Бонъм.

— Ще се радвам да ви видя в сряда в Дафи Клуб, тогава е моят ден — покани го Хари и разтърси ръката му.

— За мен ще е чест — повтори тихо Гревил. Той, разбира се, знаеше, че Хари е получил нареждане да улесни влизането му в обществото, като му осигурява подходящи покани. В клуба редовно се срещаха млади аристократи с интерес към спортните занимания. Гревил не би избрал точно такава компания, но в крайна сметка той не оставаше в Лондон, за да се забавлява, а за да върши работа. Поканата вероятно включваше и някои от хората, които трябваше да държи под око в близките дни.

Той се обърна отново към Аурелия, която слагаше шапката на дъщеря си. Движенията й бяха изпълнени с достойнство. Още при първата им среща бе останал с това впечатление. А прасковените бузи, обрамчени от златноруси къдрички, неустоимо го привличаха. Сякаш усетила погледа му, Аурелия рязко вдигна глава и го погледна втренчено. В кафявите й очи светна несигурност. Явно бе успял да я извади от равновесие и това щеше да улесни задачата му.

Май поръчението, което бе получил, обещаваше и много приятни преживявания. Гревил поклати глава и се постара да прогони тази неочаквана мисъл. Досега винаги се бе придържал строго към предписанията. А първото от тях гласеше, че всяка лична връзка крие трудно предвидими рискове. Да, Фредерик Фарнъм му беше не само партньор, а и приятел, но двамата никога не поставяха приятелството си преди партньорството. Фредерик беше негов подчинен и никога не възразяваше срещу заповедите му с напомняния, че двамата са приятели.

— Лейди Фарнъм. — Когато лакеят отвори вратата, Гревил се обърна към Аурелия и й предложи ръката си.

Тя прие жеста му с равнодушно кимване и здраво хвана Франи със свободната си ръка.

— Кой е този човек, мамо? — попита с висок шепот Франи веднага щом излязоха на улицата. Аурелия не можа да не се усмихне.

— Името ми е полковник Фалконър, Франи — отговори вместо нея Гревил с напълно сериозен глас, спря и се поклони на момиченцето. — Аз съм войник. Служа в армията.

— А моят татко беше моряк от кралския флот — съобщи важно Франи. — Само че аз не си го спомням. Той умря.

— Знам, че татко ти е починал, Франи, и много съжалявам — отговори тихо полковникът.

— На мама й е много мъчно — обясни момиченцето и се втурна настрана, за да вдигне един камък. — Този е хубав… хубав е, нали, мамо?

— Да, Франи, харесвам го — отговори търпеливо Аурелия. — Сложи го в маншона си и побързай, ако обичаш. Мис Ада вероятно вече е приготвила чая.

— Варени яйца и бедни войници — тази сутрин специално я помолих да ми ги приготви — продължи да бъбри Франи, докато подскачаше по улицата.

— Какво означава „бедни войници“? — учуди се Гревил.

— Правилното название е „бедни рицари“ — засмя се Аурелия. — Мънички филийки с масло, които се топят в жълтък. Нима не сте ги опитвали в детските си години? — В гласа й все още звучеше гняв заради играта му преди малко.

— Не, за съжаление. Сега разбирам, че съм бил лишен от нещо много приятно.

— Някак си не мога да си го представя, полковник — възрази Аурелия и се обърна да го погледне. — Не ми се вярва, че някой би могъл да ви лиши от нещо, което вие държите да имате.

Гревил въздъхна шумно.

— Очевидно съм оставил у вас много лошо впечатление, мадам. Жалко е, защото не съм имал такова намерение.

— Тогава се напрегнете още малко — посъветва го със сладко гласче Аурелия. — Впрочем, няма нужда да ни придружавате по-нататък. Ние сме в безопасност… стига някой да не реши да ни преследва. Само на игра, разбира се.

Гревил се поклони. Беше време да се сбогува. Дългият опит му подсказваше, че е по-добре да се оттегли. Дамата очевидно не го понасяше. Още утре обаче ще я посети отново.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Тогава се подчинявам на желанието ви.

Полковникът направи тържествен поклон, стисна ръката й, сбогува се и с Франи, обърна се и закрачи към Брок стрийт.

Аурелия устоя на желанието да погледне подире му. Улови ръчичката на Франи и забърза към Кавендиш Скуеър.