Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (4)

3

На следващата сутрин в шест Гревил яздеше сам в парка. С изключение на няколко градинари, които усърдно подрязваха храстите, там нямаше никой. Ездачът разхлаби юздите и остави наетия кон да се движи свободно по широката пясъчна ивица отстрани на павираната алея за карета.

Гревил бе прекарал предишната вечер в опити да съживи отдавна угасналото си членство в клубовете на Сейнт Джеймс. Оказа се, че това не е особено трудно. Всички членове на „Уайтс“, които имаха право да гласуват, се зарадваха, че той се е завърнал в града и възнамерява да остане тук по-дълго. Преди много години, след като завърши Оксфорд, той бе приет в клубовете като млад офицер. През годините на войната никой не се учудваше на продължителното му отсъствие от столицата.

С годините бе станал полковник, а полковникът беше сърдечно приет във висшите кръгове на обществото. Въпреки това вечерта се проточи дълго, а и му излезе доста скъпа. Макар да играеше отлично вист, той гледаше да стои далече от игралните маси. Снощи всички разбраха колко е неопитен и за съжаление загуби доста пари. Но след като се бе записал отново в клубовете си, можеше да ги посещава всяка вечер, без да се налага да играе и да пръска пари. Имаше и други като него и поведението му нямаше да направи особено впечатление.

Следващата му задача беше да си намери подходяща квартира и да си купи коне. Гревил въздъхна недоволно и отново стегна юздите на коня. Наемните коне обикновено развиваха лоши навици, защото всеки ден ги яздеха различни хора — това означаваше, че има нужда от свой кон, за да го обучи както трябва. Най-добре да си купи и двуколка с два не особено бързи коня. Ще потърси не много скъпи, но достатъчно представителни животни, за да може спокойно да се показва с тях в парка. Нямаше никакво намерение да се впуска в състезание с младите градски контета. Неговите способности бяха скрити, не ги показваше навън при всеки удобен случай. Нямаше намерение да посещава популярните школи по бокс и фехтовка. Той беше изпробвал силите си в истински битки. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Саймън Грант му бе поставил доста лека задача.

Първите ездачи се появиха в парка след около час, решени да покажат ездаческото си изкуство след прекараната бурна нощ. Гревил нямаше намерение да се занимава с тях и препусна обратно към Брок Стрийт. Момчето от наемната конюшня отведе коня. Полковникът влезе в къщата и бе посрещнат от иконома. Лицето на достойния старец изразяваше неодобрение. Явно бе очаквал завръщането му.

— Милейди е в утринната стая, сър Гревил — съобщи той и добави многозначително: — Повече от половин час.

— Какво я е разтревожило, Сеймор? — попита с мека усмивка Гревил. — Обикновено не напуска спалнята си преди десет.

Сеймор пое от ръцете му шапката, ръкавиците и камшика за езда и едва тогава благоволи да отговори:

— Лейди Брутън си е съвсем добре, сър. Само дето гори от желание да ви види. Поне така разбрах. Веднага ще ви сервирам закуската.

За миг Гревил се запита дали да намекне, че би желал да се преоблече. Но това означаваше окончателно да извади иконома от равновесие, затова побърза да прогони тази мисъл, кимна и се запъти с бързи крачки към задната част на къщата.

— Здравей, Гревил, скъпи племеннико! — посрещна го възбудено лейди Агата. — Как мина утринната ти разходка?

Дамата бе заела място край кръглата маса и го оглеждаше изпитателно. На младини е била легендарна красавица и дори днес, в доста напреднала възраст, изглеждаше много представителна. Облечена в тоалет от индийска коприна, тя бе увила главата си в пъстър тюрбан и похапваше препечени филийки с чая си.

— Най-хубавото беше, мадам, че в парка нямаше други ездачи — отговори с усмивка Гревил и се настани на среща й.

— За вас това е твърде ранен час, нали?

— Прав си, скъпи племеннико, и те уверявам, че и днес бих предпочела да изпия чая си в леглото. Но трябва да говоря с теб и знам, че ако сега те изпусна, няма да те видя до утре сутринта. — Старата дама изтри устни със снежнобялата салфетка и добави укорително: — Ти си невероятно деен човек, Гревил. Нито за минута не оставаш спокоен.

Гревил се засмя тихо.

— Винаги съм на твоите услуги, лельо Агата. Ти заповядваш, аз се подчинявам.

Лейди Брутън свъси вежди и го измери със заплашителен поглед.

— Ако повярвам в думите ти, драги племеннико, значи съм сляпа и глуха като блажено почиващата ти майка — рече тя и се прекръсти почтително.

Влязоха двама лакеи със закуската му и го спасиха от необходимостта да отговори.

— Зелен фасул с много подправки, сър, и печена пъстърва — съобщи единият. Другият постави на масата пред Гревил кана с ейл. — Готвачът каза, че ако желаете, може да ви поднесе и варени яйца, и агнешки котлети.

— О, да, с удоволствие — отговори въодушевено полковникът. — Благодаря ви, ще се справя и сам.

— Веднага ще донеса яйцата и котлетите, сър.

Лакеите излязоха. Гревил си наля ейл и отпи голяма глътка. Едва след това отиде при масичката за сервиране и се обслужи сам от различните купи. Върна се на масата с препълнена чиния, седна, сложи салфетката на коленете си и се обърна към леля си:

— Е, мадам, ще ми кажете ли за какво искате да си поговорим? Наистина ли е толкова важно, че да ви измъкне от леглото в този нехристиянски ранен час?

Агата го погледа малко, докато той се хранеше с апетит, и отговори с усмивка:

— Вчера ми спомена, че възнамеряваш да останеш в града по-дълго от друг път, затова реших да организирам в твоя чест малко празненство. Не, изслушай ме, племеннико — заяви твърдо тя и Гревил преглътна възраженията си. — От доста време те няма сред нас, момчето ми. Само по тази причина не си успял да си намериш жена досега… Моля те, не ми се сърди, че подхващам този деликатен въпрос, но го дължа на семейството ни. Ако горката ти майка беше още жива, щеше да ти каже същото. Баща ти почина, когато ти беше още малко момче. Никой не очакваше да поемеш отговорност за семейството в тази крехка възраст. Днес вече си зрял мъж и имаш нужда от съпруга. От жена, която да ти роди наследник. Знам, че това е трудно постижимо, докато си по петите на онзи проклет тиран и го преследваш из цяла Европа. Затова бях много зарадвана, когато разбрах, че възнамеряваш да останеш в Лондон по-дълго от обикновено, и съм решена да ти намеря съпруга.

Гревил изчака лакеят да поднесе котлетите и яйцата, преди да отговори.

— Поласкан съм от загрижеността ти, лельо Агата, но се съмнявам, че ще остана достатъчно дълго в града, за да поема такъв ангажимент. — Той говореше любезно, с лека ирония.

— Освен това не възнамерявам повече да съм ти в тежест, мила лельо. Имам намерение да си потърся хубава квартира и да водя самостоятелно домакинство.

— Ама че глупост! — извика възмутено старата дама и се намръщи още повече. — Откъде ти хрумна тази идея? Тази къща е заприличала на мавзолей. Прекалено голяма е за сама жена като мен. Щом искаш да водиш свое домакинство, ще ти предоставя едното крило и готово.

Гревил направи кратък поклон.

— Много си мила, лельо Агата, но не бих искал да ти се натрапвам — отвърна той, докато сръчно отделяше костите на пъстървата.

Лейди Брутън го погледна пронизващо с бледосините си очи. Ала Гревил не се впечатли особено. Познаваше леля си много добре. Съпругът й я бе разглезил до непоносимост. Агата ужасно мразеше някой да възразява срещу плановете й, все едно за каква дреболия ставаше дума. Гревил се наслади на вкусната пъстърва, без да се тревожи от надвисналото в стаята напрежение.

Както беше очаквал, леля му не издържа и първа взе думата.

— Виждам, че си твърдо решен да наложиш решението си. Ти си инат и инат ще си останеш. Бедната ти майка така и не разбра как успяваше да я въртиш на малкия си пръст още когато беше хлапе в къси панталонки.

Гревил се ограничи в саркастично вдигане на вежди. Много добре си спомняше, че никога не е въртял майка си на малкия си пръст. В детството му тя почти не му обръщаше внимание. Прекарваше дните си заключена в спалнята си, а за сина й се грижеха случайно назначени бавачки. Едва изчака Гревил да стане на осем години, за да го прати в интернат. Тъкмо бе навършил дванайсет години, когато почина баща му. И с него не беше общувал отблизо. Май само Агата се интересуваше от малкото момче. Посещаваше го рядко, но винаги проявяваше щедрост и доброта.

Гревил отпи голяма глътка ейл и въздъхна доволно.

— Ако все още имате желание да организирате празненство в моя чест, мадам, искам да ви кажа, че ще го приема с голяма радост.

Слънцето се подаде иззад облаците. Леля Агата си възвърна усмивката. Много обичаше да организира светски събития.

— Веднага ще започна да съставям списъка с гостите… Най-добре да организирам бал за добре дошъл… От последния сезон не съм давала бал… Да, това е най-подходящото… Малко танци, но не с голям оркестър, само с няколко струнни инструменти и пиано… Розово шампанско… Сигурна съм, че имаме достатъчно запаси в избата… Ще обсъдя въпроса със Сеймор.

Леля Агата говореше и кимаше убедено. Разочарованието бе забравено. Доброто й настроение се върна.

Гревил се усмихна доволно и стана от масата.

— Сигурен съм, че ще организирате събитието по най-добрия начин, лельо Агата. Моля само да ме уведомите кога да се явя пред гостите.

— Да, да… но сега ме остави на мира, имам си много работа — отговори разсеяно тя и му махна да излезе. Разклати сребърното звънче, което стоеше на масата, и допълни:

— Веднага ще обсъдя въпроса със Сеймор.

Гревил се поклони и излезе. По-добре да я остави сама с плановете й. Леля му наистина ще организира празник, за който да говори целият град. Беше много доволен, че ще се яви като почетен гост пред всички познати и приятели на старата дама. Това беше чудесен повод да обяви завръщането си в лондонското общество, да срещне стари познати и да завърже полезни познанства. След първата покана ще дойде втора и той ще започне да изпълнява задачата, поставена от Саймън Грант. Сега трябваше да свали костюма за езда и да избере нещо подходящо за утринни визити.

Дали Аурелия ще ме приеме?

Добър въпрос, помисли си развеселено той. Дано писмото на Фредерик да е укротило малко разгневената дама. Ако изобщо е споменал за него, Фредерик е написал на жена си за приятелството им. При дадените обстоятелства беше трудно да си представи, че полковник Фалконър не е бил споменат в писмото.

Гревил застана пред огледалото и се огледа критично. От почти петнайсет години не се движеше в обществото. Твърде рядко оставаше в Лондон повече от седмица и сега подозираше, че облеклото му отдавна е излязло от мода. Не обичаше да се замисля за външния си вид, но сега се налагаше. През повечето време носеше униформа или се обличаше за случаи, които нямаха нищо общо с утринни визити, с празненства и срещи в „Олмакс“. Още днес ще отиде да си поднови гардероба.

В момента обаче нямаше нищо против тъмносивия жакет и панталона от сърнешка кожа. Нищо, че изглеждаха твърде младежки. Шивачът си бе свършил перфектно работата и жакетът прилягаше върху раменете му като втора кожа. Лененото шалче беше вързано дискретно, ботушите му бяха лъснати до блясък, макар и не с шампанско.

Гревил взе шапката, ръкавиците и бастуна със сребърна дръжка, премери го на ръката си и се порадва на съвършения му баланс. Само с лек натиск на пръста бастунът се превръщаше в остра сабя, която вече няколко пъти бе спасявала живота му. Не че очакваше да го нападнат по време на утринна разходка в Лондон, но човек никога не можеше да знае…

 

 

— Мамо, мамо, защо ти ме водиш при Стиви? — попита възбудено Франи. — Защо не ме води Дейзи, както всяка сутрин?

Аурелия се усмихна разсеяно и помилва възбудената си дъщеря по главичката.

— Ей сега тръгваме, Франи. Трябва само да кажа нещо на Моркомб.

— Да, но защо? — настоя малкото момиче.

— Както вероятно си спомняте, Моркомб, търговецът, който доставя вино на княз Проков, идва винаги в последната сряда от месеца. Ако още не съм се върнала вкъщи, когато се появи, моля да му кажете, че доставката за следващия месец трябва да бъде изпратена в провинцията. — Аурелия нахлузи ръкавиците си и добави: — Князът много държи да му доставят и две сандъчета старо шампанско.

— Ами да — кимна мъдро Моркомб. — Мога да си представя, че князът иска да отпразнува щастливото освобождаване на лейди Ливия.

— Да, сигурно… макар и не толкова заради щастливото освобождаване, както се изразихте, колкото заради резултата — засмя се Аурелия. — Остават само три седмици.

— Аха… Е, ние всички се надяваме лейди Ливия да роди живо и здраво бебе — отговори Моркомб. — Нашата Ада и нашата Мейвис плетат и шият от месеци. Къщата се напълни с чорапки, шапчици, жилетчици и какво ли още не.

— Със сигурност ще влязат в употреба, Моркомб — увери го весело Аурелия. — Да, добре, Франи, тръгваме!

— Ще закъснея! — извика сърдито момиченцето. — Мис Алисън ще ми се разсърди!

— Ще закъснеем само няколко минути и мис Алисън изобщо няма да се разсърди — успокои я майката. — Сега е девет без петнайсет. Ще стигнем много бързо.

Аурелия хвана дъщеря си за ръка и двете излязоха от къщата.

— Но защо ме водиш ти, а не Дейзи? — когато искаше да получи отговор, Франи не се отказваше толкова лесно.

— Защото трябва да поговоря с леля Нел — отговори разсеяно майката. Съзнаваше, че е длъжна да изпълни искането на Фредерик и не бива да говори за случилото се дори с най-добрата си приятелка, но копнееше за близостта й. Искаше да поседи малко с Нел, да се убеди, че животът й ще продължи, както досега, да си възвърне поне част от спокойствието. В такъв момент можеше да й помогне само Нел.

Както обикновено, докато вървяха с бързи крачки по още пустите улици, Франи говореше непрекъснато. Утрото беше доста студено, вятърът свиреше по ъглите и двете скриха ръце в маншоните, за да ги стоплят. От време на време Аурелия казваше по някоя окуражителна дума или задаваше кратък въпрос — това беше достатъчно за Франи, за да продължи монолога си. Най-сетне завиха по Маунт Стрийт. Точно когато стигнаха до къщата на семейство Бонъм, наблизо спря файтон и от него слезе Хари.

— Добро утро, Хари — поздрави Аурелия и огледа съчувствено изтощеното му лице и смачканите дрехи. — Май отдавна не си се прибирал?

— Права си — въздъхна Хари. — Добро утро, Франи — поздрави с усмивка той и целуна момиченцето, което тъкмо бе започнало да разказва някаква история за златната рибка, която двамата със Стиви отглеждаха в класната стая.

Хари ги придружи до входа, като не преставаше да ахка и охка на историите на Франи.

— Тичай горе, Франи — заповяда строго Аурелия, за да сложи край на приказките на малката. — Стиви и мис Алисън те чакат с нетърпение. — Тя се наведе, целуна дъщеря си и разкопча палтото й. — Ще се видим следобед.

Франи хукна по стълбата.

— Никога няма да се научи да си държи устата затворена…

— въздъхна майката и се засмя.

— Франи е най-умното малко момиче, което познавам — увери я Хари и се обърна към чакащия иконом: — Лейди Бонъм слезе ли вече на закуска, Хектор?

— Разбира се — отговори от стълбата Корнелия. — Я виж кое време е! — Тя се втурна към мъжа си и му протегна двете си ръце. — Бедничкият ми! Изглеждаш, сякаш не си затворил очи нито за миг, откакто излезе от къщи преди три дни.

— Май наистина не съм… — промърмори Хари, улови ръцете й и я целуна по устата. — Скъпа моя, ти си свежа като цвете, докато аз съм небръснат и драскам като кактус. — Попипа наболата си брада и се намръщи. — Ще отида да се изкъпя и да си почина малко. Щом се събудя, ще те повикам, но дотогава те оставям в компанията на Аурелия.

С тези думи Хари се отмести встрани и Корнелия най-сетне видя приятелката си, която спокойно беше изчакала съпрузите да се поздравят.

— О, Ели, много се радвам, че си се сетила да наминеш! — извика Корнелия. — Какво те води насам?

— Реших аз да доведа Франи вместо Дейзи — отговори с привидна небрежност Аурелия. — Но няма да стоя дълго. Не искам да се натрапвам.

— Ти никога не се натрапваш — засмя се Корнелия. — Както виждаш, Хари има крайна нужда от почивка и сигурно няма да го видя преди следобеда. А ние с теб ще седнем в утринния салон и ще пием кафе. Закусила ли си? — попита ведро тя, хвана приятелката си подръка и я поведе към салона.

Аурелия беше щастлива от близостта на приятелката си, но тайно в себе си се питаше дали е постъпила умно, като е дошла при Корнелия. Изпитваше неустоимо желание да излезе сърцето си пред някого, но знаеше, че е длъжна да мълчи. За съжаление не беше в състояние да мисли за друго и се опасяваше, че Корнелия веднага ще забележи разсеяността й.

За щастие тази сутрин Корнелия имаше свои грижи. Тя покани приятелката си да седне на дивана, наля кафе и се настани на отсрещното кресло.

— Ели, какво ще кажеш, ако цялата декорация е в черно и бяло?

Аурелия въобще не разбра какво има предвид Корнелия.

— За каква декорация говориш?

— За бала, естествено. — Корнелия очевидно остана много учудена, че тя не я разбира. В последно време мислеше само за едно.

— А, да, за бала… — Аурелия отпи глътка кафе и се опита да се съсредоточи. — Имаш предвид само обстановката ли, или гостите също трябва да се облекат в черно и бяло?

— Иска ми се да измисля нещо интересно. Омръзнало ми е да посещавам балове и вечери, които протичат все по един и същи начин. Смятам, че всички ще се радват на нещо по-необичайно.

— Права си — кимна Аурелия. — Последният ти бал през април имаше грандиозен успех. Това означава, че си длъжна да подготвиш още изненади. Но ти ще се справиш, Нел. Винаги си се справяла блестящо.

Бледите бузи на Корнелия се зачервиха.

— Няма да отричам, че тайно съм мислила за това — призна с усмивка тя. — Наистина съм длъжна да изненадам гостите си. Трябва да измисля нещо много специално, иначе ще си помислят, че съм изгубила интерес към обществото.

— Желая ти успех — кимна сериозно Аурелия. — Кога точно ще се състои балът?

— Точно това исках да обсъдим. — Корнелия й наля още кафе. — Много ми се иска и Лив да присъства. Бебето ще се роди в началото на април, значи след три седмици. Първоначално бях планирала бала за април, но не ми се вярва, че тя ще иска да дойде в Лондон толкова скоро след раждането. Мисля да определя датата някъде към средата на май. Какво ще кажеш?

— Нали познаваш Ливия. Тя ще направи всичко, за да дойде на твоя бал. Зависи от раждането. Ако всичко мине гладко, за шест седмици ще се възстанови напълно. Но човек никога не знае… — Аурелия многозначително вдигна рамене.

И двете бяха родили децата си с много болка, но оцеляха. И Стиви, и Франи бяха здрави и се развиваха добре. Това беше голямо щастие.

— Лив е силна — рече убедено Корнелия. — Ще се справи.

— Разбира се. А Алекс няма да допусне жена му да се изложи на риск. Нали знаеш колко убедителен може да бъде.

Корнелия кимна с усмивка. Александър Проков умееше да подрежда света според желанията си. Ливия много държеше на независимостта си, но нямаше сили да се бори с решителността на мъжа си. Хрумнеше ли му нещо, князът не допускаше никой да го разубеди. Но в никакъв случай не би допуснал любимата му жена да страда. Щеше да положи всички усилия, за да я предпази от рисковете при раждането.

— Най-добре да го направим към края на май — предложи замислено Корнелия. — Към края на сезона. Ще отворим оранжерията и градината. Черни и бели фенери… А може би… — Тя се засмя тържествуващо. — Не черни и бели, а черни и сребърни! Харесва ли ти тази комбинация, Ели?

— Страхотна е — кимна Аурелия и допи кафето си. — Вече съм сигурна, че твоят бал ще бъде събитието на сезона, скъпа Нел. Но сега трябва да вървя. Благодаря ти за кафето. — Тя стана и целуна приятелката си по бузата. — Следобед ще пратя Дейзи да вземе Франи. Ще се видим ли на обед у Сесили Лангтън?

— Да, вероятно ще дойда. — Корнелия я придружи до изхода. — За какво ще събираме пари този път?

— Доколкото знам, за ново отделение в болница Челси. Сесили каза също, че много искала да подкрепи новодошла дама — испанката, която наскоро се омъжи за граф Лесингъм. Срещала ли си я вече?

— Не, но май Хари я спомена… по-точно, каза ми за брака на Лесингъм — отговори разсеяно Корнелия. — Май спомена, че съпругът бил много по-възрастен, но изглеждал лудо влюбен в жена си.

— Той овдовя доста отдавна — напомни й Аурелия и допълни с дяволита усмивка: — Можем само да се надяваме, че и тя ще му е вярна и предана, както той на нея.

Корнелия избухна в смях.

— Ако Сесили реши да я вземе под крилото си, испанката ще има много възможности да разперва крилца.

— Права си, мила. На Сесили винаги може да се разчита, все едно дали става дума за нова болница за инвалиди, или за приемане на нов човек в обществото.

— За разлика от Летисия Ийгълторп — отвърна през смях Корнелия.

Аурелия се присъедини към смеха й. Споменатата дама беше черна овца в обществото. Аурелия махна за довиждане и излезе навън. След разговора с приятелката си се чувстваше доста по-добре. Докато вървеше към Кавендиш Скуеър, тя се сети, че не би било зле да започне да си търси ново жилище. След раждането на бебето Ливия и Алекс щяха да се върнат в Лондон и тя трябваше да се изнесе. Не биваше да остава под един покрив с младото семейство. Корнелия и Хари също не можеха да я подслонят. От година насам живееше ту в едната, ту в другата къща, а когато Ливия и Алекс решиха бебето им да се роди в провинцията, я помолиха да остане на Кавендиш Скуеър по време на отсъствието им.

Можеше, разбира се, да се върне при роднините в провинцията и да заживее като скромна вдовица на село — или да намери необходимите финанси, за да си купи някое скромно жилище и да се установи окончателно в столицата. Досега усилията й да стане самостоятелна финансово не се увенчаваха с успех. Не, че беше съвсем без средства, напротив, разполагаше със значително богатство. За съжаление наследството й се управляваше от роднини на починалия й съпруг. Под председателството на граф Маркби, бившия свекър на Корнелия и далечен роднина на Аурелия, бе създаден доверителен фонд, а старият граф беше известен със скъперничеството си и много трудно отпускаше пари за каквото и да било. Досега бе отговарял с категоричен отказ на всичките й искания.

Май ще се наложи да замина за Хемпшир и лично да говоря с него, помисли си Аурелия. Никак не й се искаше да се подлага на това мъчение, но щом държеше да остане в Лондон, трябваше да го направи.

Тя забави крачка, защото бе забелязала, че някой слиза по стълбите на дома й и тръгва по улицата. Полковник Гревил Фалконър. Видът му предизвика силно вълнение. Стомахът й се сви, коленете й омекнаха. Внезапно я обзе паника. Сърцето й заби ускорено, тънките косъмчета на тила й настръхнаха, дощя й се да се обърне и да побегне.

Аурелия се овладя бързо. Няма от какво да се плаши. Ако избяга, ще стане смешна пред хората и в собствените си очи. Този човек няма да й стори зло.

Защо се страхуваше от него? Той не може да ме нарани, опита се да си внуши тя, но сърцето й продължаваше да бие ускорено.

Аурелия продължи бавно напред, опитвайки се да диша дълбоко и равномерно. Гревил я забеляза и спря на тротоара да я изчака. Едната му ръка в тънка кожена ръкавица бе опряна върху железния парапет, другата стискаше тънкия бастун със сребърна дръжка.

Когато Аурелия наближи, Гревил се поклони учтиво.

— Лейди Фарнъм… тъкмо от вас идвам. Икономът ме увери, че не сте си у дома.

— И очевидно не ви е излъгал, сър Гревил — отговори тя, зарадвана, че гласът й прозвуча напълно спокойно. Даже успя да вложи в тона си лека ирония.

— Така изглежда, мадам. — Гревил се усмихна и белите зъби светнаха ослепително върху загорялото лице. — Но аз, честно казано, се опасявах, че сте наредили на иконома да не ме пуска в дома ви.

— Не виждам причини, сър — отвърна Аурелия и подчерта забележката си с небрежно вдигане на раменете. Беше много горда, че е успяла да се овладее, но тайно се питаше от какво е била породена тази странна реакция на тялото й.

— Аз също — увери я любезно той и тръгна пред нея. — Ще позволите ли?

Гревил изкачи стълбите на един дъх, вдигна бастуна и почука на вратата силно и властно. Много бързо е разбрал как да се държи с Моркомб, помисли си изненадано Аурелия, извади ключа си и забърза след него.

— Така е по-лесно — каза тихо тя и пъхна ключа в ключалката. Точно в този момент вратата се отвори с трясък. Моркомб застана задъхан на прага.

— Не разбирам защо е нужно да разбивате вратата — изрече с достойнство старият иконом. — Тъкмо бях влязъл в кухнята и пак тропане… А вие си имате ключ — завърши обвинително той, сочейки Аурелия.

— Знам, Моркомб, и моля да ме извините. Сър Гревил почука, а той не знае, че имам ключ — обясни Аурелия, мина покрай него и влезе в преддверието. — Не се безпокойте, няма да ви притесняваме повече. Ще отидем в салона и аз сама ще се погрижа за госта си.

— Ваша работа — изпухтя Моркомб и се оттегли.

— Необикновен иконом имате — отбеляза Гревил както много други преди него. — Не разбирам защо му се извинявате, че си е свършил работата…

Аурелия го удостои с леден поглед.

— Не мисля, че имате право да критикувате начина, по който водя домакинството си.

— Напълно сте права — кимна той и се усмихна очарователно. — Моля за извинение. Просто бях изненадан.

Аурелия се поколеба, но усмивката на полковника явно беше заразителна.

— Не сте единственият изненадан, сър Гревил. Повечето хора реагират така, щом се запознаят с Моркомб. Той е по-скоро член на семейството, отколкото слуга. — Тя го въведе в салона. — Желаете ли кафе?

— Не, благодаря — отговори спокойно той и неволно устреми поглед към звънеца, който висеше до камината. Този път обаче не направи никакъв коментар.

— Както желаете. — Аурелия свали палтото си и го остави на стола до вратата. После извади иглите от шапката си. — Е, на какво дължа удоволствието да ме посетите отново, сър Гревил?

Трудно ще се оправя с тази жена, помисли си недоволно полковникът. Но тя имаше пълното право да се държи така — след всичко, което бе узнала вчера.

— Трябва да обсъдим два въпроса — започна предпазливо той. — Първо, искам да бъда напълно убеден, че сте разбрали колко е важно да не казвате на никого, наистина на никого, какво се е случило с Фредерик в действителност. Длъжна сте да пазите пълно мълчание.

— Това го разбрах — отговори спокойно Аурелия. — Фредерик е написал, че ако разкрия истинската ви идентичност, животът ви ще бъде в опасност.

— Така е, и не само моят… Повярвайте, ако Фредерик не ме беше убедил, че заслужавате пълно доверие, нямаше да му разреша да напише това писмо.

Аурелия не успя да скрие изненадата си.

— А убеден ли сте, че сте можели да му попречите?

— Да, мадам, щях да му попреча — отговори съвсем спокойно Гревил. — Но след като вече знаете всичко, смятам, че съм длъжен да отговоря на въпросите ви, ако имате такива. Знам точно какво съдържа писмото му до вас, но вероятно искате повече информация. Сигурно е споменал някои случки, които се нуждаят от обяснение.

Аурелия седна и го покани с жест да се настани на дивана. Вече се владееше напълно. Сърцето й биеше нормално, главата й беше бистра. Разбира се, че имаше въпроси, а кой би могъл да й отговори по-добре от него?

— Вербували сте Фредерик в морето, край бреговете на Гибралтар. Защо?

Тя скръсти ръце в скута, наклони леко глава и го погледна с внимание.

Като любопитно птиче, помисли си неволно Гревил. Аурелия беше дребна, с фини крайници, златнорусата й коса, навита на кичури, блестеше. Тъмнокафявите очи сияеха, топли като копринено кадифе.

Гревил се изненада от поетичното си описание. Не беше свикнал да реагира на физическите прелести на дамите от обществото. Откакто беше постъпил в армията, мислеше за друго. Някога, в младите си години, когато се появи за първи път в столицата, преживя бурна любов със съпругата на високопоставен политик, която го беляза за цял живот.

Защо точно сега се сети за Доротея? Почти дванайсет години не бе мислил за нея. Възможно ли бе между двете жени да има някаква прилика? Да, макар и малка, установи той. Но сега не беше време да мисли за младежката си лудост. Заповяда си да се овладее и да се съсредоточи върху отговора.

— Задачата ми е да търся хора, подходящи да постъпят в тайните служби и да работят за родината си.

— Защо се спряхте точно на Фредерик? — Аурелия се наведе леко към него. Очевидно очакваше отговора с напрежение. Трябваше да разбере какъв е бил в действителност мъжът, когото си мислеше, че познава.

Още преди няколко часа Гревил бе решил да спечели доверието й с пълна откровеност. Не знаеше дали тя е подходяща за ролята, която и беше отредил, но поне можеше да опита. Нямаше нужда да го усуква.

— Точно тогава бях загубил неколцина от хората си — призна мрачно той. — Качих се на корабите, които потеглиха от Гибралтар, с надеждата да намеря достойни заместници. Мъжете и жените, които набираме за работа в тила на врага, са омесени от специално тесто. Добре е да имат някои специфични качества на характера, но не е задължително да разполагат със специални умения. Важно е да имат воля да се научат. Фредерик се оказа точно такъв.

— А кои бяха другите?

Гревил поклати глава.

— Прекарах две седмици във флота, по ден или два на всеки кораб. Избрах десетина мъже, офицери и моряци, годни за изпълнение на различни задачи. Ала само Фредерик се оказа способен да работи с мен. — Той се усмихна сдържано. — Обикновено работя само с един партньор. Фредерик се оказа много успешен избор.

— Все още не сте ми казали какви специални качества на характера трябва да притежават вашите хора — настоя Аурелия.

— Трябва да знам какъв е бил Фредерик… какво е имало у него… какво не съм забелязала през всичките тези години. Та ние се познаваме от деца! Как е възможно само за няколко дни да откриете у него качества, невидими за всички други?

— Готовност да приема предизвикателствата — започна да изброява Гревил, — умение да преодолява препятствия, да прескача граници. Удоволствие да гледа опасността в очите. О, моля, не ме разбирайте погрешно — всеки човек трябва да изпитва страх, това е здравословно. Но за да изпълнява задачи като нашите, трябва да има сили да преодолее страха.

Аурелия облегна глава на високо кресло и за миг затвори очи. Фредерик беше смел ловец и обичаше да рискува. Винаги държеше да е на първа линия. В училище и в университета спортуваше редовно, тренираше упорито и постигна успехи в много спортове. Още в началото на войната постъпи във флота, но много скоро започна да се оплаква, че там е скучно. Въпреки това тя не го смяташе за по-различен от другите млади мъже. Очевидно Гревил Фалконър го е погледнал с други очи. Спомни си какво й бе писал Фредерик и призна, че той е усещал какви способности крие в себе си. За съжаление семейството и приятелите не го разбираха…

— Имате ли още въпроси?

Спокойният глас на полковника проникна в съзнанието й и тя подскочи стреснато. Тялото й отново реагира по странен начин: първо й стана студено, после горещо, сърцето й заби лудо… Този път разбра причината. Съвсем честно призна, че се чувства смутена… и привлечена от мъжа, който седеше насреща й. Опасности, тайни, интриги — тона Пешо аурата, която го заобикаляше и тя се усещаше дори физически.

— Какво ще правите в Лондон? — попита тя с леко треперещ глас. Надяваше се той да не го е забелязал, но после си помисли, че опитен шпионин като него със сигурност забелязва и най-дребните подробности в поведението на човека, с когото говори. Сигурно възприятията му винаги бяха изострени до крайност.

— Имам малко работа — отвърна неясно Гревил, който не откъсваше поглед от нея. Пак му напомни на птичка, усетила приближаването на ловеца, но все още не решила да хвръкне ли, или не. Искаше й се да избяга, но любопитството я задържаше. Нещо в думите му явно беше събудило вниманието и.

— Ако желаете, бихте могли да ми помогнете.

В очите й светна ужас.

— Да ви помогна? Как? В какво?

Аурелия изправи гръб и го погледна право в очите.

— Имам нужда от жилище — обясни той с обезоръжаваща усмивка. — За момента съм се подслонил в дома на леля Агата на Брок Стрийт, но имам намерение да удължа престоя си в Лондон, затова ще си устроя собствено домакинство. Може би знаете нещо подходящо…

Аурелия възприе въпроса му като студен душ и вложи в отговора си ледена ирония.

— Сър Гревил, аз не работя на пазара на недвижими имоти.

— Съвсем не исках да кажа това, мадам. Вие познавате Лондон много по-добре от мен и може би случайно знаете, че някоя добра къща се продава… или че наемател иска да напусне жилището… Стори ми се разумно да попитам. — Той стана и направи лек поклон. — Няма да ви задържам повече.

Аурелия също се изправи.

— Имате право, разумно беше да попитате. Ако случайно чуя нещо, което би могло да ви заинтересува, съм готова да ви уведомя. Моля ви да ми дадете адрес, на който да ви намеря — рече тя и му протегна ръка за довиждане.

— Ще ме намерите в дома на лейди Брутън на Брок Стрийт — отговори кратко Гревил, стисна ръката й и направи безупречен поклон. — Но аз мисля много скоро да ви посетя отново, мадам.

Наистина ли думите му изразяваха нещо повече от обичайната учтивост? Защо не можеше да се отърве от мисълта, че този мъж не прави нищо без определена цел? Но каква цел би могъл да преследва, като я посещава в дома й? Вчера бе взел документите за министерството и нищо не го караше да идва отново тук.

— Да, разбира се — отговори любезно Аурелия. — Ще ви придружа до изхода.