Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (24)

23

— Как е днес Франи?

В събота вечерта Гревил застана на вратата между двете спални по риза, опитвайки се да закрепи снежнобелите дипли на шалчето си с диамантена игла.

Аурелия седеше пред огледалото, увита в пеньоар, за да не повреди бялата копринена рокля, а Хестър й правеше прическа. Горната рокля от черна дантела бе разпростряна върху леглото.

Като чу гласа на мъжа си, Аурелия се обърна предпазливо.

— Вече е много по-добре — отговори весело тя. — Но все така се опитва да извлече възможно най-голяма изгода от ситуацията. От три дни е напълно здрава, но от време на време кашля или киха, за да убеди Дейзи, че трябва веднага да изпълни поредното й желание. — Огледа тоалета му и кимна одобрително. — Изглеждаш превъзходно.

— Не се съмнявам, че за мен се говорят какви ли не неща, скъпа моя, но още никой не ми е казвал, че изглеждам прекрасно. Добре ли стои иглата?

Аурелия стана и отиде при него.

— фалшивата скромност няма да те направи по-красив — заплаши го шеговито тя и сръчно забоде иглата на подходящото място. Когато понечи да се отдели от него, той стисна китката й и започна да целува пръстите й един по един.

— Сигурна ли си, че си добре, Аурелия?

— Разбира се — отговори спокойно тя. — Защо питаш?

— И аз не знам — призна той, — но винаги усещам, когато някой не ми казва истината. — Привлече я към себе си и се наслади на допира на меката й кожа през тънката коприна.

— Изглеждаш много изтощена. Твърдо съм решил да ви изпратя с Франи за няколко седмици при Мери Маршъм. Ще ви се отрази много добре да прекарате повече време на чист въздух, а Мери ще ви храни, както си знае.

— Няма да ме изпратиш никъде, Гревил. Аз съм напълно в състояние да реша от какво се нуждая и кога ще правя това или онова. И със сигурност съм единственият човек, който има право да взема решения за Франи.

Гревил нежно плъзна устни по клепачите й и си помисли, че е готов на всичко друго, само не и да я отдалечи от себе си. Времето им свършваше.

— Ще се съгласиш ли да заминеш, ако ти обещая да идвам от време на време?

Аурелия се усмихна колебливо.

— Струва си да помисля. Я ми кажи, не ти ли хрумна, че не си ми поискал нито един танц за тази вечер?

— Господи! — извика уплашено Гревил. — Нямах представа, че трябва да се запиша.

— Картата ми за танци почти се напълни — уведоми го важно Аурелия. — Но бях така добра да ти запазя един народен танц.

— Само един? — промълви разочаровано той.

— Бях убедена, че ще ти е предостатъчен. Освен това съм длъжна да задълбоча познанството си с дон Антонио. Балът е много удобен случай.

— Права си. — На лицето му падна сянка.

— Както казваш ти, никога не бива да забравяме, че работим — напомни му нежно тя.

— Така е, но понякога дългът се понася трудно. — Гревил я пусна и се запъти обратно към стаята си.

Аурелия седна отново пред тоалетката и остави Хестър да си свърши работата с машата. Никога не го беше чувала да говори по този начин — той живееше за работата си, посвещаваше й всеки миг. Но думите му преди малко прозвучаха така, сякаш беше готов да прати важната задача по дяволите.

— Хайде да облечете роклята, милейди. — Хестър вдигна високо робата от черна дантела. — Аз ще я държа, за да не пострада прическата ви.

Аурелия разтърси глава. Сега не беше време за мрачни размишления. Свали пеньоара и внимателно облече въздушната роба.

— Господи, изглеждате страхотно, мадам! — не можа да сдържи възхищението си Хестър и усърдно се зае да закопчава копченцата на гърба.

— Точно така, Хестър, мадам наистина изглежда страхотно — потвърди Гревил от прага. Вече бе облякъл черния фрак, панталонът беше безупречно изпънат върху черните чорапи.

— Поразен съм — промълви той, пристъпи към Аурелия и попита нежно: — Би ли желала да сложиш това в косите си?

Тя се обърна изненадано. Огромен диамант с форма на полукръг върху черна кадифена панделка. Изключително елегантно бижу. Ненатрапващо се, но блестящо.

— С радост — отговори тихо тя и потърси погледа му. — Много е красиво.

В очите му пламтеше огън, какъвто не беше виждала никога преди. От време на време в зениците му святкаха искри, но днес си беше истински пламък. Гревил я обичаше, в това нямаше съмнение. Вероятно все още не смееше да го признае пред себе си, но тя го разбираше. Прозрението я изпълни с необуздана радост и стопли сърцето й. Без да иска, тя помилва корема си и седна отново пред тоалетката.

— Позволете, сър. — Хестър нетърпеливо избута Гревил настрана и сложи панделката в косата на Аурелия. — Един фуркет тук… още един… готово — оповести триумфално тя и отстъпи назад, за да се възхити на делото си.

Гревил бе избрал възможно най-доброто бижу. Черното копринено кадифе подчертаваше бледорусата коса, диамантът искреше и подчертаваше несравнимия стил на Аурелия.

— Много ти благодаря, Гревил — пошепна задавено тя.

Той се наведе и целуна рамото й.

— Нищо не ми е доставяло такова удоволствие — призна до ухото й той.

Аурелия помилва бузата му и стана.

— Обещах на Франи да й се покажа, преди да тръгна. Много държи да види как изглеждам в бална рокля.

— Тогава да се представим пред критичния й поглед, мадам.

Гревил официално й подаде ръка и двамата отидоха в стаята на момиченцето.

Франи скочи и се ококори насреща им.

— Божичко, мамо, изглеждаш като принцеса! И имаш истински диамант в косата си!

— Да, мила. Получих го като подарък — отговори Аурелия и се наведе да я целуне.

Франи се ококори още повече.

— Той ли ти го подари? — попита страхопочтително тя и посочи Гревил.

— Да, Франи, подаръкът е от мен — отговори със сърдечна усмивка Гревил.

— Мама изглежда като принцеса, а ти си принцът — великодушно го включи в комплимента Франи.

— Много ти благодаря, мила — отговори тържествено той. — Но се боя, че никога няма да достигна блясъка на майка ти. Надявам се тя да не се срамува от кавалера си.

— Защо да се срамува? — намръщи се неразбиращо Франи.

— О, Гревил просто се шегува — намеси се бързо Аурелия.

— Нали знаеш, отиваме на вечеря у леля Нел, а после…

— После ще има бал, знам — прекъсна я Франи. — Бих искала и аз да дойда.

— О, скъпа, много скоро и ти ще танцуваш по балове — увери я Аурелия. — Това време ще дойде много по-бързо, отколкото ми се иска.

Франи я изгледа недоверчиво.

— След десет години! Десет години са цяла вечност.

Аурелия се засмя и отново я целуна.

— Лека нощ, скъпа, сънувай нещо хубаво.

Франи се мушна под завивките и промърмори сънено:

— Приятно прекарване. Само ако можех да дойда и аз…

— Това дете притежава непобедима воля — отбеляза сериозно Гревил, докато слизаха по стълбата. — Господ да е на помощ на невинното младо момче, което ще се влюби във Франи след десет години.

Аурелия избухна в смях.

— О, Гревил, Франи е мила и отзивчива. А аз разполагам с още десет години, за да направя така, че семенцето да разцъфне.

 

 

Дон Антонио Васкес стоеше пред голямото огледало в спалнята и се оглеждаше самодоволно. Ризата и жилетката му бяха снежнобели, жакетът и панталонът — блестящо черни. В грижливо надипленото шалче на шията бе втъкнат огромен рубин, друг подобен грееше на пръстена му.

Подстриганата по испански брадичка бе грижливо сресана, косата му бе намазана с помада и направена на вълни. Ръката му се плъзна под жакета и напипа тясната, хладна дръжка на камата в кожен калъф, окачена на бедрото му. Смъртоносно оръжие, лесно за хващане и невъзможно за откриване. Всичко беше както трябва.

Дон Антонио отвори едно чекмедже на скрина и извади малък пистолет, обкован със седеф. Пусна го в джоба на палтото си и с усмивка попипа леката издутина. Всъщност не обичаше огнестрелни оръжия — предпочиташе кама или нож, но при известни обстоятелства пистолетът имаше по-голяма убеждаваща сила. Тази вечер не биваше да рискува.

Дон Антонио отиде в дневната, където Мигел и Карлос вече го очакваха пред студената камина.

— Каретата чака пред къщата, сър — съобщи Карлос, облечен като наемен кочияш с кожен панталон, жакет и дебел шал на шията. В грубите му ботуши бяха скрити два ножа.

— А вие, Мигел, знаете ли какво да правите?

— Разбира се, дон Антонио — отговори с достойнство Мигел. Той пък беше облечен като камериер: просто черно палто, панталон до коленете, двувърха шапка и гамаши. Извади от джоба си кутийка и я отвори, за да покаже на господаря си какво има вътре. — Тези инструменти ще свършат част от работата, дон Антонио. — Прибра кутийката в джоба и с мрачна усмивка вдигна широкия ръкав на палтото си, за да покаже тънката кама, вързана под мишницата му. — А това тук ще свърши останалото. Готов съм.

— Виждам, че сте готов — отвърна сухо благородникът, — но се надявам, че няма да се наложи да използвате оръжията. Все пак очаквайте най-лошото.

Дон Антонио взе от поставката своя бастун със сребърна дръжка и натисна малко копченце. Бастунът моментално се превърна в острие, което блесна под светлината на свещите. Испанецът отново натисна копчето и острието изчезна в своя калъф.

Часовникът удари десет. Тримата мъже излязоха от къщата и се настаниха в очакващата ги карета. Дон Антонио се уви в наметката си и обърна внимание на младия момък, който държеше юздите на конете.

— Проверихте ли кочияша и колата? — попита недоверчиво той.

— Разбира се, дон Антонио. Избрахме най-бързите коне. Лично се убедих колко добре умеят да препускат.

Карлос хвърли една монета на момъка и затвори вратичката. Настани се в ъгъла срещу господаря си и през целия път остана мълчалив. Знаеше, че когато провежда акция, дон Антонио не търпи никой да му говори.

Само след десетина минути каретата излезе на Маунт Стрийт и спря пред ярко осветения дом на семейство Бонъм. Стълбището беше застлано с килими, лакеи направляваха пристигащите карета и придружаваха гостите до осветения с факли вход.

Дон Антонио слезе от каретата, хвърли поглед към придружителите си, но не каза нищо. Мигел бе получил точни указания. Испанският гост изкачи стъпалата и влезе в къщата, посрещнат от шумна глъчка и танцова музика.

* * *

Корнелия и съпругът й посрещаха гостите пред входа на балната зала. Оркестърът изпълняваше нежни мелодии, гостите бяха многобройни и в добро настроение. Вази с яркочервени и тук-там черни лалета бяха наредени навсякъде по пода, а в полилеите грееха стотици сребърни свещи. Присъстващите образуваха трицветно море: джентълмените бяха облечени в черно и бяло, дамите — в червено и сребърно. Гледката беше величествена.

— Страхотно е, нали, Хари? — пошепна Корнелия. Успехът бе зачервил бузите й, сините очи святкаха като сапфири. — Не вярвах, че ще го направя така добре…

— Това е твоят триумф, скъпа моя — усмихна се сърдечно той. — Като си спомня първата ни среща, някак не ми се вярва, че това е същата жена. Кой би помислил, че ще ти достави такава радост да организираш успешно подобно голямо светско събитие!

— Достави ми огромно удоволствие да планирам и организирам първия си бал — отговори с известно смущение Корнелия. — Мисля, че и за двама ни ще е полезно да се позабавляваме малко, без да се тревожим от нищо.

— Права си, скъпа — съгласи се ведро Хари и посрещна с поклон величествената дама, увита в дълъг, предълъг кашмирен шал, която с мъка бе изкачила стълбата — шлейфът на роклята от черна дамаска очевидно беше много тежък. Старичката дама зад нея с мъка придържаше диплите на роклята си.

— Ваша светлост — поздрави той скъпата си пралеля, целуна й ръка и я придружи до входа на залата. После се обърна с мила усмивка към компаньонката й. — Мис Кокс… Елиза. Много ви благодаря, че придружихте нейна светлост до дома ни.

Елиза Кокс се изчерви и се опита да отрече участието си в пристигането на херцогинята.

— Я не говори глупости, Хари — отсече ядно лелята. — Елиза няма нищо общо. Просто аз внезапно изпитах желание да видя със собствените си очи как се справя жена ти. Хрумванията й са доста екстравагантни. — Херцогиня Грейсчърч вдигна лорнета си и огледа обстойно тоалета на домакинята.

— Твърде драматично, Корнелия. — Думите изобщо не прозвучаха като похвала.

Корнелия беше свикнала с остротите на старата дама и не се засегна. Улови ръката й и я стисна сърдечно.

— Много ви благодаря, че се отзовахте на поканата ни, мадам. Без вас нямаше да е така хубаво. Знам колко усилия ви е струвало да излезете от дома си толкова късно вечерта…

Херцогинята изхъмка пренебрежително и огледа непрестанната върволица от гости.

— Мисля, че няма да издържа дълго. Хайде, Елиза, да видим кои са другите глупачки, решили да напуснат къщите си посред нощ.

Тя махна заповеднически и компаньонката я последва бързо, хвърляйки извинителни погледи към домакините.

— Е, любов моя, триумфът ти е пълен — засмя се Хари.

— Не очаквах скъпата ми пралеля да ни удостои с присъствието си.

— Мили боже, Нел! — извика Аурелия, която бе изникнала внезапно от навалицата. — Херцогинята е облечена в бяло и черно! Не повярвах на очите си! Как постигна този зашеметяващ успех?

— Успехът не е мой — призна честно Корнелия. — Предполагам, че Хари е говорил с нея. Той й е слабост, нали знаеш? Заради него херцогиня Грейсчърч е готова на какви ли не екстравагантности.

— Не е вярно! — извика отбранително Хари. — Никой, наистина никой не е в състояние да убеди скъпата ми леличка да направи това или онова.

Корнелия поклати глава и се обърна към стълбата, за да посрещне новия гост.

— Дон Антонио… толкова се радвам, че решихте да наминете.

Испанецът кимна учтиво и се наведе над ръката й.

— Поласкан съм, че получих покана, лейди Бонъм… лорд Бонъм. — Испанецът поздрави домакина с дълбок поклон и се огледа. — Какви невероятни цветове… прекрасно хрумване, лейди Бонъм. А черните лалета са истинска рядкост.

— Радвам се, че обстановката ви харесва, сър — засия Корнелия. — За щастие имам приятел, способен да ми достави всякакви рядкости.

Дон Антонио се усмихна и се обърна към Аурелия, която бе застанала до Хари.

— О, скъпа лейди Фалконър, изглеждате невероятно! Как умело сте подчертали контраста между черното и бялото!

— Много ви благодаря за комплимента. — Аурелия положи усилие да се усмихне. — Предполагам, че ще ми напомните за обещания танц?

— Много се надявам да танцувам с вас повече от веднъж — каза той и я последва в балната зала.

— С най-голямо съжаление трябва да ви уведомя, че танцовата ми карта е пълна — отговори Аурелия и му показа картата, вързана за китката й със сребърна панделка. — За вас съм запазила кадрила, както обещах.

— О, значи съм щастливец.

— Не, Аурелия, този танц е мой! — Ник Петършам се приближи и й протегна ръка. — О, добър вечер, Васкес — поздрави небрежно той. — Надявам се, че не се опитвате да ми откраднете любимия танц?

— Не се безпокойте — отвърна дон Антонио с тънка усмивка. — По-късно ще потърся правото си — допълни той с поглед към Аурелия и изчезна в тълпата.

— Нима познаваш дон Антонио, Ник? — попита с интерес Аурелия, когато той я поведе към паркета.

— Веднъж или два пъти се засякохме в клуба. Странна птица.

Ник застана насреща й и двамата се поклониха един на друг, преди да започне танцът. Аурелия си каза, че „странна птица“ е твърде меко определение за човек като дон Антонио.

Тя знаеше, че Гревил не я изпуска от поглед, и това я успокояваше. Мъжът й стоеше до стената с чаша в ръка и водеше оживен разговор със сивокос джентълмен, който изглеждаше смъртно уморен и явно едва бе преодолял себе си, за да дойде на бала.

Аурелия не познаваше събеседника на Гревил. Беше сигурна, че никога не го е виждала, но веднага разбра, че двамата със съпруга й не водят просто светски разговор. Никой, освен нея не би го забелязал — тя наблюдаваше мъжа си от месеци и отлично знаеше кога говори за работа и кога си почива. В момента Гревил водеше строго поверителен разговор.

Позата му издаваше небрежност. Изглеждаше, сякаш е срещнал стар приятел и двамата си приказват за миналото. Аурелия обаче беше абсолютно сигурна, че Гревил и непознатият му събеседник са в специални отношения. Той я следеше с поглед, но със сигурност не говореше за нея.

— Смятаме, че ще използва маркиз де Лос Перес, за да изгради шпионска мрежа в Лондон, но едва след като се разправи с вас — казваше тъкмо Саймън Грант, наведен над чашата шампанско. Погледът му следеше дон Антонио, който се разхождаше из залата. — Маркизът има добри връзки, които стигат чак до крал Карлос. Въпреки това подозираме, че е отцепник. Няма да му е трудно да се установи за постоянно в Лондон и да снабдява Фуше с добри агенти.

Гревил отпиваше от шампанското си, без да изпуска от очи Аурелия.

— Ще помоля Аурелия да му зададе няколко безобидни въпроса.

Саймън кимна уморено.

— Не го оставяйте да се люлее дълго на въдицата, Гревил. Той е и си остава главната ви цел. Първата ви задача е да го извадите от играта. Иначе той ще се разправи с вас.

— Знам, Саймън, и работя по въпроса, повярвайте. Ала смятам, че все още имам време. Затова предлагам да предприемем малката маневра за отклоняване на вниманието, която обсъдихме.

— Както кажете, Гревил. Вие водите играта. Моля ви само да избягвате излишни рискове.

Гревил се изсмя кратко и се отдели от стената.

— Обещавам, но сега ви моля да ме извините, Саймън. Възнамерявам да танцувам следващия танц със съпругата си.

Саймън му кимна, обърна се и откри наблизо Хари Бонъм.

— Чудесен бал, Хари.

Хари го поздрави с невярваща усмивка.

— Какво… или по-скоро кой ви доведе тук, сър? Много добре знам, че никой не е в състояние да ви закара на светско събитие дори под страх от смъртно наказание. Убеден съм, че има извънредни обстоятелства.

Саймън Грант вдигна рамене и се усмихна примирително.

— Тук има един човек, който е интересен за мен. Видях го и не възнамерявам да остана повече. Моля да ме извините пред очарователната си съпруга.

— Разбира се, сър — кимна любезно Хари и проследи излизането му с внимателен поглед. Кого ли е искал да види началникът му?

— Ясно ми е, че ти нямаш никакво желание да танцуваш — каза Аурелия малко преди да започне народният танц, обещан на съпруга й. — И би предпочел да отидеш в трапезарията, за да видиш какво е поръчала Корнелия за вечеря.

— Напротив, много искам да танцувам с теб. — Той я погледна изненадано. — Не мога да повярвам, че си гладна.

— На вечеря не хапнах почти нищо — обясни виновно тя. Сега не беше моментът да му разясни причините за неразположението си. Спешно се нуждаеше от нещо за хапване, за да предотврати гаденето. — Гладна съм, Гревил.

— Веднага ще се справим с този проблем — засмя се той и я поведе към трапезарията. — И без това трябваше да ти кажа няколко думи, преди да танцуваш с Васкес.

Стомахът й се разбунтува още по-силно, но Аурелия успя да се овладее.

— Какво има? — попита с привидна небрежност тя и седна до една от малките маси.

— Какво да ти донеса? — попита той, застана пред нея и я погледна втренчено. Аурелия се почувства неловко.

— Малко супа от костенурка — отговори тихо тя. — И хляб.

— Веднага, мадам. Желаете ли вино?

— Не, в никакъв случай — почти извика тя. — Само малко лимонада.

Докато мъжът й вървеше към бюфета в другия край на помещението, Аурелия се облегна удобно и задиша дълбоко, за да се успокои. Вместо да се забавлява на бала на приятелката си, трябваше да работи. Незнайно по какви причини обаче играта бе загубила очарованието си. Много добре знаеш по какви причини, укори се сърдито тя. Бременните жени не изпълняват тайни мисии.

Гревил се върна при нея с купичка топла супа и кошничка с хлебчета. Донесе й и чаша лимонада, а за себе си вино.

— За какво искаше да говорим? — попита Аурелия и започна да яде.

— Разпитай Васкес за маркиз де Лос Перес — зашепна Гревил съвсем тихо, за да го чува само тя. — Наблюдавай реакцията му, когато произнасяш името. Внимавай за обичайните сигнали: вдигане на рамото, потрепване на миглите, отместване на погледа… Знаеш какво да правиш.

— Да, разбрах. Този маркиз в Лондон ли е в момента?

— Да, пристигнал е наскоро. Министерството смята, че ще стане център на испанската шпионска мрежа в Англия. Трябва да разберем дали Васкес е във връзка с него.

Аурелия кимна и изяде супата си в мълчание. Щом свърши, въздъхна доволно и погледна танцовата си карта.

— Крайно време е да се върна в балната зала. Ей сега ще започне кадрилът. — Усмихна се на мъжа си и пое протегнатата му ръка. — В атака. За пореден път…