Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (21)

20

Алекс пристигна на Маунт Стрийт само за минути. Хари Бонъм си беше вкъщи. Като чу добре познатия глас, домакинът излезе от библиотеката.

— Очаквахме те всеки ден, Проков — поздрави Хари с видима радост. — Как са Ливия и бебето?

— Много добре. Ливия се е възстановила напълно, а малкият се развива бързо — отговори весело князът и разтърси ръката му. — След две седмици се връщаме в града. Няма да изпуснем бала на Корнелия.

— За съжаление Корнелия не си е вкъщи. Доколкото разбрах, трябвало да участва в някакво благотворително начинание. Много ще се разочарова, като разбере, че те е пропуснала. Заповядай в библиотеката. — Хари тръгна напред.

— Заповядай, седни — покани госта си той и посочи удобното кресло пред камината. — Шери?

— С удоволствие, макар че вече пих — отговори Алекс и седна. — Идвам от Саут Одли Стрийт.

— О! — Хари му подаде чаша шери и се настани насреща му. — Успя ли да се запознаеш с Фалконър?

— Да. Прибра се малко след като влязох. Аурелия изглежда много добре.

— Явно бракът й се отразява чудесно — кимна Хари и отпи голяма глътка шери. — Няма смисъл да говорим със заобикалки, Проков. Кажи, как намираш Фалконър? Много държа да разбера какво е първото ти впечатление.

Алекс отговори с въпрос:

— Работил ли си някога заедно с него?

— Не, никога. Ние сме на различни фронтове. Знаеш, аз водя хартиена война. Фалконър предпочита откритите битки. Той е един от най-добрите в нашите редици — поне така твърди началникът ми, а аз нямам основания да не му вярвам. Той говори за него с истинско възхищение.

— Има ли някаква задача в момента? — попита сериозно Алекс.

— Мисля, че да — вдигна рамене Хари. — Но той със сигурност няма да потвърди предположенията ми. Както и Саймън Грант. Помолиха ме да го въведа в лондонското общество. Няколко покани, няколко познанства, нали знаеш как става. Той обаче не е зависим от моята помощ. Само за няколко седмици уреди положението си. А като се ожени за Аурелия, си осигури още куп приятели и познати.

Алекс кимна развеселено.

— Как точно се случи това между двамата?

— Никой не знае. Аурелия разказва, че се срещнали в Бристол, докато тя бдяла над болната си стара леля. Веднага се харесали и решили да се оженят. Очевидно смятат, че бракът е изгоден и за двамата.

— Мислиш ли, че това е брак по целесъобразност?

— Не, в никакъв случай. Ако мога да вярвам на Корнелия, става дума за луда, внезапно разгоряла се страст. Толкова луда, че двамата се венчаха само седмица след като обявиха годежа си. Досега не съм забелязал нищо подозрително. Двамата наистина са влюбени един в друг, освен това Аурелия е много доволна, че си има собствено домакинство. — Хари кимна замислено. — Ти с какво впечатление си?

— Смятам, че Аурелия е щастлива, даже много. — Алекс завъртя чашата си срещу светлината и кехлибарената течност засия. — Докато бях там, дойде гост. Испанец. Някой си дон Антонио Васкес. Чувал ли си това име?

Хари поклати глава.

— Във време, когато Наполеон едва ли не всеки ден сваля по някой европейски владетел от трона му, страната ни се пълни с емигранти. — Той се усмихна многозначително и помоли: — Говори направо, Алекс. Кажи ми какво се върти в главата ти.

— Това е само усещане — обясни тихо князът. — Имам чувството, че Фалконър и Аурелия работят заедно върху това поръчение. И то има нещо общо с испанеца, който им дойде на гости.

— Не го познавам и не знам нищо за него — отвърна примирително Хари. — Честно ще ти призная, че понякога и аз имам същото чувство. Бракът на Аурелия с Фалконър е много повече от внезапен изблик на страст. Няколко пъти съм ги виждал заедно в обществото и всеки път се учудвам. Разменят си едни такива особени погледи, Аурелия се държи по начин, който е напълно необичаен за нея…

— Точно с това впечатление останах и аз. Кажи, Хари, възможно ли е този човек да използва Аурелия за своите цели? Не смея дори да си го помисля.

— Защо? — попита Хари и вдигна вежди. — Не мога да си представя, че я е включил в работата без нейно съгласие. Освен това Аурелия в никакъв случай не е глупава, нито наивна. Ако се е съгласила да му помага, значи го прави по своя воля и в пълно съзнание. Поне Корнелия е твърдо убедена в това, а тя и Ливия я познават по-добре от всички други.

— Значи си говорил с Корнелия за това?

— Само бегло, Фалконър действа потайно и ние не бива да му се пречкаме. Нямаме право дори да изказваме предположения с какво се е заел. Няколко пъти му намекнах, но той всеки път ме вцепеняваше с учтива, непроницаема усмивка, която на всичкото отгоре беше недвусмислено заплашителна.

Алекс кимна мрачно.

— И с мен се държа така. Какво ще правим сега?

— Нищо, разбира се. — Хари наля още шери. — Ако Аурелия наистина работи с него, сигурно я е обучил. Няма да я пусне в акция, ако не е убеден, че е годна да свърши работата по най-добрия начин. Освен това съм готов да си заложа главата, че е взел онова огромно куче да я пази.

— Нека поне да му дадем да разбере, че приятелите на Аурелия са загрижени за нея.

Хари се засмя тихо.

— Той е наясно с това, Алекс. Аз даже предложих да му помагам… малко несръчно, признавам. Той отказа учтиво, но знае, че предложението си остава.

— Тогава ще се опитам да се примиря.

В този миг вратата се отвори шумно и в библиотеката нахлу Корнелия, облечена в червено-кафяв костюм за езда.

— О, Алекс, Хектор ми каза, че си тук!

Тя му протегна двете си ръце, а той я прегърна сърдечно и се разкиха, защото черното перо на шапката й го погъделичка по носа. Корнелия се засмя, извади иглите от шапката си, свали я и я хвърли на стола до вратата.

— Как е Лив? Искам веднага да ми разкажеш за нея и за бебето!

— По-добре прочети писмото й. — Алекс извади от джоба си плик, също толкова дебел, колкото онзи, който бе дал на Аурелия. Показа и миниатюрата на сина си и изрази учудването си от обясненията на близначките, че малкият бил одрал кожата на майка си.

Корнелия и Хари се смееха от сърце.

— Ела на вечеря у нас — предложи Корнелия. — Ще се погрижа Ели и Гревил също да дойдат.

Алекс благодари и попита предпазливо:

— Харесваш ли съпруга на Аурелия?

— Разбира се — отвърна просто Корнелия. — Щом Ели го харесва, и аз го харесвам. — Погледна го и извика триумфално: — Знаех си, че Лив ти е наредила да ме разпиташ!

— Права си — призна засрамено Алекс. — Тя твърди, че писмата ти са доста неясни. Изразявала си се… двузначно. Каза още, че ако те попитам направо, ще получа честен отговор.

— Точно така. И съвсем честно признавам, че съпругът на Аурелия е непроницаем. Убедена съм, че крие грижливо истинското си аз. Но Ели го разбира и това е най-важното. — Корнелия се усмихна колебливо. — На времето ни беше трудно да те приемем, Алекс, но последвахме примера на Ливия.

Алекс прие намека с разбираща усмивка.

— До довечера.

 

 

След като дон Антонио си отиде, Аурелия тръгна да търси мъжа си. Намери го, както очакваше, в библиотеката.

— Нашият приятел си тръгна, нали? — попита тихо Гревил. — Чух затварянето на външната врата.

— Да, за щастие. — Аурелия започна да разтрива вледенените си пръсти. — Все по-трудно го понасям. Страх ме е от него.

— Това не ме учудва — промълви Гревил, стана и отиде при нея. — Дон Антонио Васкес е крайно неприятна личност… за да се изразя по най-мекия начин. — Повдигна брадичката й с един пръст и я погледна дълбоко в очите. — Знам, че те плаши…

— Да, малко… — Палецът му се плъзна по устните й и Аурелия потръпна.

— Не искам да рискуваш, скъпа. Запомни: бдителността ти не бива да отслабва нито за миг. Васкес е опасен.

Аурелия сведе поглед.

— Очите му са страшни. Абсолютно празни. Никога не разбираш какво мисли.

— Той е таен агент — обясни тихо Гревил. — Научил се е да изпразва погледа си от всякакви мисли. Длъжен е да го прави. Имате ли вече уговорка?

Държи се така, сякаш случващото се няма нищо общо с него, помисли си Аурелия. За миг се запита дали да заговори по темата, но веднага се отказа.

— Ще дойде да ме вземе утре следобед, точно в пет, за да пояздим в парка.

Гревил се намръщи леко.

— Новият ни кочияш ще те придружава, разбира се, на почтено разстояние. Бъди сигурна, че нито за миг няма да те изпусне от очи.

— По това време паркът е пълен с хора. Няма да сме сами.

— Въпреки това — отвърна Гревил и отиде да й налее шери.

Аурелия кимна успокоено.

— Какво искаш да измъкна от него?

— Каквото обсъдихме. Разпитай го за хората, с които общува, все едно испанци или англичани. Трябва да разберем какво замисля. Ако възнамерява да изгради шпионска мрежа, трябва да знаем кого смята да ангажира. Ако проявява интерес към определена личност, трябва да научим името й. С други думи, искам ти да привлечеш вниманието му върху себе си. Покани го да ни посещава по-често. Помоли го да ти представи приятелите си, новите си познати. Най-добре е да пофлиртуваш малко с него, безобидно, разбира се. Да му покажеш, че го смяташ за свой приятел. За да общува с теб непринудено.

Гревил стоеше с гръб към нея и Аурелия не можа да види мрачното му изражение. Никак не му се искаше Аурелия да флиртува с Васкес, да се сближава с него, но това беше необходимо за целите му. Не можеше да й каже каква е същинската цел на испанеца и това го измъчваше. Но ако двамата се сближат, ще му е по-лесно да заложи капан на Ел Демонио, преди той да е нанесъл своя удар.

— Звучи съвсем просто — отбеляза Аурелия, седна на пейката под прозореца и подръпна Лира по ухото. — Само ако можеше дон Антонио да не е толкова отвратителен…

— Не забравяй, че вършим добро дело. Ясно ми е, че ти е трудно да общуваш с такава гадна личност, но какво да се прави… — Гревил се обърна и я погледна втренчено. — Дон Антонио е един от най-добрите испански агенти. Това означава, че трябва да го приемем сериозно. Пак повтарям: нито за миг не си позволявай бдителността ти да отслабне.

Защо имам чувството, че Гревил не ми казва цялата истина?

Всъщност той никога не ми казва цялата истина, продължи да размишлява Аурелия. И не го крие. Той изричаше, каквото знаеше, само когато беше убеден, че тя трябва да го знае. Аурелия разбираше защо го прави, но този път беше различно. Днес тя имаше чувството, че той избягва отговора. Досега винаги й казваше, че тя не бива да знае това или онова… а днес не смееше да я погледне.

Гревил, естествено, забеляза смущението й. Отиде при нея и я изправи на крака.

— Какво смяташ да правиш през следващите два часа? Ако не е нещо спешно, отложи го.

Аурелия забеляза тъмното желание в погледа му и потръпна. Тялото й реагира веднага.

— Нямам спешни задачи — отвърна тихо тя и навлажни с език пресъхналите си устни. — Ако искаш, можем да правим нещо заедно…

— О, да — отговори Гревил, притисна я до гърдите си и я зацелува с луда страст.

Аурелия затвори очи и сякаш се потопи в розова мъгла. Вдъхваше дълбоко аромата на кожата му, триеше лице в наболата му брадичка, опиваше се от силата на тялото му, което изцяло погълна нейното. Обичаше да се губи в прегръдката му.

Гревил я вдигна високо във въздуха и отиде до вратата. Заключи грижливо и отново отнесе Аурелия до прозореца. Погледът му пламтеше.

— Никога не съм имал жена, която ме изпълва с неутолима страст — прошепна дрезгаво той и нетърпеливо започна да изважда фуркетите от косата й, докато с другата ръка я притискаше към бедрата си. Вдигна я отново и я отнесе до удобния диван в средата на стаята. Седна и сложи Аурелия в скута си, с лице към него.

Тя се надигна, за да махне полата и фустите си, нетърпеливо развърза шнуровете на бельото. През това време той отвори панталона си. Бедрата й бавно се плъзнаха по неговите и възбуденият член запулсира между тях. Той нахлу дълбоко в нея и тя се наклони към него, за да помилва устните му със своите. Приятно й беше, че контролира целувката и ритъма на движенията.

Гревил облегна глава на дивана и се остави в ръцете й. Тя се люлееше ритмично върху него, повдигаше и спускаше таза си и го приемаше още по-дълбоко в себе си. Устните й върху неговите още повече засилваха страстта помежду им.

Аурелия внимателно се плъзна назад, докато стигна почти до коленете му. Меката, топла плът между бедрата й започна игра с главичката на члена му, което окончателно го накара да загуби самообладание. От гърлото му се изтръгна дълбок стон и той властно я придърпа отново върху себе си.

Аурелия се засмя тържествуващо. Този път беше неин ред да си поиграе с него, както той го беше правил десетки пъти. Тя щеше да определи кога ще стигнат до върха и това беше много приятно. Не осъзнаваше защо си играе така с него, но нещо в задното ъгълче на съзнанието й нашепваше, че иска партньорството им да е равностойно. Че тя също има право да определя какво и кога ще се случи.

Внезапно Гревил се заби с все сила в нея и тя моментално се изгуби в усещанията си. Ускори ритъма и много скоро заплува по вълните на екстаза. Той обхвана хълбоците й и продължи да я люби дори когато тя извика триумфиращо и изтощено се отпусна върху него. Главата й падна на рамото му, той въздъхна и също се освободи от напрежението.

Двамата останаха прегърнати, докато дойдат на себе си. Гревил трепереше. Колкото и да беше неспособен да разсъждава разумно в този момент, той знаеше, че обича Аурелия. Все още отказваше да го признае пред себе си. Повтаряше си, че изпитва към нея дълбоко уважение и луда страст, не повече. Но този път призна, че за момент Аурелия му беше вдъхнала чувството, че е пълна, завършена личност.

Полковник Гревил Фалконър рядко изпадаше в паника. Когато това се случваше, причината беше видима, ясна и той знаеше как да се справи с паниката. Ала чувството, което го връхлетя днес, беше невидимо, непонятно и той нямаше представа как да го преодолее.

Той отвори очи. Аурелия вдигна глава от рамото му.

— Това беше хубаво — прошепна задъхано тя.

Гревил отново настани главата й на рамото си и започна да си играе с меките руси кичури.

— Аз бих го нарекъл другояче, скъпа… може би неземно? Защото беше много повече от добре.

Аурелия се засмя и му подаде устните си.

— Неземно ми харесва — пошепна нежно тя.

Гревил я целуна с безкрайна любов. Нямаше сили да я люби още веднъж, но и така беше добре. Не искаше да се отделя от нея. Бавно, много бавно чувството, че е понесен от буря, се разсея и той си възвърна самоувереността. И тогава осъзна, че страстта окончателно е замъглила разсъдъка му — този път не беше взел необходимите мерки да я предпази от забременяване!

— Стани! — заповяда рязко той и я потупа по задничето.

Аурелия стъпи на краката си и се огледа замаяно. Спусна фустите си и се опита да приглади измачканата пола.

— Май трябва да се кача в стаята си и да се измия хубаво…

Гревил също се изправи. Закопча панталона си, обхвана лицето й и я целуна по носа.

— Понякога, когато сме заедно, се забравям, скъпа…

Това е най-прекрасният комплимент, който съм получавала някога, помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. Гревил беше спонтанен любовник и тя ценеше високо това негово качество.

— И с мен е същото — отговори шепнешком тя, изтръгна се от ръцете му и излезе от библиотеката. Не искаше той да разруши с думи този скъпоценен миг между двамата.

Само след минута обаче Аурелия се върна в библиотеката с бележка в ръка. Нямаше как, ежедневието си имаше изисквания.

— Получих бележка от Нел, Гревил. Кани ни на вечеря на Маунт Стрийт. И Алекс ще е там. Ще отидем, нали?

— Разбира се — отвърна той, без да се помръдне. — В колко часа?

— В осем — отговори Аурелия и излезе.

Спря за малко в коридора и учудено поклати глава. Гревил я гледаше смутено, с изненада, сякаш не разбираше какво става. Тази несигурност изобщо не беше присъща на полковник Фалконър.

Тя се усмихна на себе си и забърза към спалнята, за да измие следите от обедното им любовно приключение.

 

 

На следващата сутрин Аурелия се събуди от детски пръстчета, които нетърпеливо се плъзгаха по бузите й.

— Мамо, мамо, събуди се! — Франи седеше до нея на възглавницата и я побутваше нетърпеливо. — Мамо, искам да се събудиш!

— Будна съм, Франи — отговори Аурелия и моментално съсредоточи цялото си внимание върху малката. — Какво има, скъпа?

— Искам да взема Лира и да я заведа при Стиви. Той не вярва, че тя изпълнява заповедите ми. Опитах се да му обясня, че й казвам определени думи и тя ме слуша, но той твърди, че не е вярно. Трябва да му покажа, че мога.

Аурелия въздъхна тежко. Нямаше как да изпълни тази молба.

— Лира не е плюшено животинче, скъпа. Тя е голямо куче и има нужда от движение. Не може да прекара целия ден, затворена в една стая с теб и Стиви.

— Мис Алисън ще ни изведе в парка — отвърна нетърпеливо Франи. — Лира ще дойде с нас и ще си играем. Тъкмо ще покажа на Стиви как й заповядвам да донесе топката и тя хуква да я гони. О, моля те, мамо, моля те!

Дявол да го вземе, каза си безпомощно Аурелия. Крайно неприятно й беше да спори с Франи рано сутринта, но нямаше намерение да отстъпва. Седна в леглото и се приготви за битка.

— Не, Франи, Лира ще остане при мен. Ако желаеш, следобед ще дойда да те взема и ще я доведа. Тогава ще я покажеш на Стиви и тримата ще си поиграете в градината на леля Нел. Но не може да остане при теб целия ден.

Долната устна на детето затрепери.

— Но аз искам да покажа на Стиви, че Лира изпълнява, каквото й кажа.

— Лира не изпълнява твоите заповеди, Франи.

Момичето скочи и хукна към вратата, която току-що се бе отворила. Гревил застана на прага с чаша кафе в ръка.

— Разбира се, че изпълнява заповедите ми! — извика сърдито тя.

— Не, мила — повтори спокойно Гревил и започна да обяснява:

— Лира прави това, което хората очакват от нея. Когато ти носи топката или сяда на задните си крака, тя го прави не защото е чула и разбрала какво й казваш, а защото така е обучена. Ако й дадеш заповед, която й е непозната, тя няма да те послуша.

Франи го изгледа недоверчиво, но проблемът явно я заинтересува.

— А кой я е научил да прави каквото трябва?

— Един много специален учител — отговори търпеливо Гревил. — Човек, който разбира от кучета. Ти си още дете, Франи, и не можеш да тренираш такова голямо куче. Освен това Лира е куче пазач и си върши работата.

— Как така си върши работата? Кучетата не работят!

— Напротив, мила, работят. Охраняват овцете, охраняват къщи, а понякога и хора.

Франи слушаше с нарастващ интерес.

— А какво работи Лира? Ние нямаме овце!

— Ти сама отговори на въпроса си — засмя се Гревил и подаде кафето на Аурелия.

Тя отпи голяма съживяваща глътка и въздъхна доволно.

— Е, Франи, надявам се да си разбрала, че не бива да откъсваш Лира от работата й. Това ще я направи нещастна.

— Добре де. — Франи заподскача из стаята. — Но днес следобед ще я доведеш в дома на леля Нел, за да покажа на Стиви какво може.

— Да, скъпа. Хайде, върви да намериш Дейзи. След няколко минути ще сляза долу да ти кажа довиждане.

Аурелия протегна ръце към дъщеря си и я целуна по челото. Франи се засмя доволно и хукна навън. Майката се облегна на възглавниците и спокойно изпи кафето си.

— Много е хубаво, че й обясняваш всичко — отбеляза тихо тя. — Не обичам, когато възрастните разговарят с децата отвисоко…

— Франи е умна главица — отговори с усмивка Гревил. — Понякога е свръхактивна, но със сигурност не е глупава. — Той дръпна завесите и майското слънце нахлу в стаята.

— Смяташ ли, че прилича на баща си?

Гревил се обърна бавно.

— Никога не съм имал остро око за приликите между децата и родителите. Не виждам да има полза от сравнението. Децата са такива, каквито са.

Отговорът му беше пределно ясен. Аурелия разбра, че е отишла твърде близо до невидимата стена, с която той се обграждаше.

— Сигурно си прав — вдъхна рамене тя. — Всъщност това е само игра, забавление. За родителите е приятно да виждат, че децата им приличат в едно или друго отношение, и обичат да го изтъкват.

— Е, тъй като аз никога няма да имам собствено дете, се налага да се откажа от това удоволствие. Но дойдох при теб толкова рано именно за да говорим за Франи.

— Какво за Франи? — Аурелия веднага застана нащрек.

Гревил замислено потърка брадичката си. От вчера се питаше как да заговори по темата, без да разтревожи Аурелия. Той, естествено, искаше тя да се сближи с дон Антонио, но не искаше да се страхува за детето си. Беше убеден, че ще успее да защити Франи, но предпочиташе да я държи далече от интригите и опасностите, които се трупаха около Саут Одли Стрийт.

— Какво има? — Изражението му я обезпокои.

— Размишлявах дълго и реших, че би било добре, докато работим с Васкес, Франи да не живее с нас. Можеш да я изпратиш при роднини в провинцията.

— Защо? — попита студено Аурелия. — Излагаме ли я на опасност?

— Не вярвам — поклати глава Гревил. — Но ние вървим бързо към решаващата точка в операцията и според мен ще е по-добре, ако никой от нас не отклонява мислите си в друга посока.

— Никой от нас? — повтори иронично Аурелия. — Имаш предвид мен.

— Да, имам предвид теб.

— Защото аз не мога да си представя, че ти би… отклонил вниманието си, както го нарече, с грижите и проблемите на едно шестгодишно момиченце — отсъди още по-студено Аурелия. — Не съм съгласна да се разделя с детето си. Още в самото начало ти казах, че искам Франи да стои далече от нашите занимания. Тя ще продължи да живее, както е свикнала. А и не съм в състояние да й обясня защо я пращам в провинцията. Това ще я уплаши до смърт.

— Разбирам, че не е лесно — кимна Гревил. Убеждението на Аурелия, че той е равнодушен към детето, го нарани болезнено и това го учуди. От друга страна обаче, ако й каже истинската причина за намерението си да отдалечи Франи, ще рискува успеха на акцията.

— Сериозно ли твърдиш, че не играя добре ролята си, защото удовлетворявам потребностите на детето си и това отклонява вниманието ми? — попита гневно тя.

— Не… не, Аурелия, изобщо не исках да кажа това. — Гревил зарови пръсти в късата си коса и силно разтърка кожата на главата. — Просто предложих за известно време да снемеш от гърба си един товар. Нищо повече. Сметнах, че за теб ще е по-просто, ако ти дам възможност да се съсредоточиш изцяло върху работата с Васкес. Нали разбираш, само докато приключим с него.

— Оценявам загрижеността ти — гласът й сякаш бе станал още по-леден, — но те уверявам, че е напълно излишно да се тревожиш. Аз съм напълно в състояние да се грижа за детето си и да изпълнявам задачите, които ми възлагаш. Уверявам те, че няма да те разочаровам. — Аурелия отметна завивката и стана. — А сега трябва да се облека и да изпратя Франи на Маунт Стрийт.

— Щом така желаеш, веднага ще те оставя сама. — Гревил се обърна рязко и излезе от спалнята.

Аурелия позвъни за Хестър, седна пред огледалото и започна да разресва разбърканата си коса. Рядко изпадаше в ярост и ако беше честна пред себе си, трябваше да се запита защо Гревил я е вбесил така. Той прояви загриженост за нея, нищо повече. Но тя беше убедена, че зад предложението му се крие нещо друго. Познаваше го добре. Той очевидно се притесняваше, че мисията му няма да успее, и се боеше, че майчинските й чувства ще му развалят играта.

Е, добре, тя ще му покаже, че няма да застраши успеха на акцията. Изведнъж си спомни, че току–що бе обещала на Франи да я вземе от дома на Корнелия и да покаже Лира на Стиви и Сюзън — а точно в пет дон Антонио ще дойде и ще я изведе на разходка в парка!

— По дяволите! — изруга Аурелия точно в момента, когато Хестър влезе в спалнята.

— Какво има, мадам? — попита учудено момичето.

— Няма нищо, Хестър, спокойно — отвърна Аурелия и хвърли бърз поглед към вратата на съседната спалня.

Както можеше да се очаква, Гревил стоеше на прага и я наблюдаваше въпросително. Очевидно бе чул проклятието й. Той й махна с пръст да отиде при него и Аурелия изруга повторно, макар и много по-тихо. Скочи и се обърна към Хестър.

— Ще облека роклята от раиран муселин, Хестър. Извадете я от гардероба и я пригответе. Ей сега ще се върна.

Аурелия кимна на камериерката и изтича с леки стъпки в стаята на мъжа си.

— Какво става? — попита той, когато тя затвори вратата зад гърба си.

— Не знам да плача ли, или да се смея! — Аурелия разтърси глава. — Преди малко обещах на Франи да я взема от Маунт Стрийт, а после се сетих, че следобед имам среща с дон Антонио.

— Вече се питах колко време ще мине, докато си спомниш.

— Проклятие, Гревил! Нима ми казваш, че си мислил за уговорката ми с дон Антонио, докато аз давах обещание на Франи?

Той кимна сериозно.

— Това е част от професията ми. Длъжен съм да помня всички подробности.

— И аз не биваше да забравям тази важна подробност — въздъхна тежко Аурелия. — Ето, сега можеш да тържествуваш, колкото си искаш. Много бързо ми доказа, че имаш право… по-скоро аз сама ти доставих доказателството.

— Нямам ни най-малкото намерение да тържествувам — отговори все така сериозно той. — Както вече споменах, днес следобед ще имаш невидим ескорт. Не е нужно да вземеш със себе си Лира, още повече, че срещата ви ще се проведе в парка, пред очите на цялото лондонско общество, в часа, когато всички излизат на разходка. Моля те само да се движиш по най-широките алеи и винаги да оставаш видима за хората. През това време аз ще отида с Лира на Маунт Стрийт и ще взема Франи.

— Наистина ли ще го направиш? — попита със съмнение Аурелия.

— Естествено. Защо да не го направя? Това е част от партньорството ни, скъпа моя — отвърна Гревил с леко подигравателна усмивка. — Усещам, че задачите ти станаха твърде много, и се чувствам задължен да помогна на партньорката си.

— Ти си непоносим! — изфуча Аурелия, но в следващия миг избухна в смях. — Спокойно можеше да ми напомниш за испанеца, докато говорех с Франи, за да измисля нещо друго, което да я задоволи, но ти предпочете да изчакаш, за да ми докажеш, че винаги си прав.

Гревил поклати глава.

— Щом така смяташ, няма да те разубеждавам.

Аурелия изпита внезапна несигурност.

— Не е ли това?

— Не. Съвсем честно ще ти призная, че се сетих за уговорката с Васкес едва след като приключихме малкия си спор. Грешката е изцяло моя. Трябваше веднага да забележа, че си забравила ездата в парка. — Гревил отново поклати глава и на лицето му се изписа болка. — Очевидно е, че бдителността ми бавно, но сигурно отслабва.

— Няма да се разделя с детето си, Гревил — отговори през стиснати зъби Аурелия.

— Разбрах. Каза ми го от ясно По-ясно.

Нямаше какво повече да си кажат.

— Отивам да се облека — промълви задавено Аурелия. — Благодаря ти за доброто решение, Гревил.

Той се поклони иронично, макар че тя беше с гръб към него.

— Аз съм олицетворение на добротата, мадам.