Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (20)

19

Каретата ги очакваше точно на мястото, където бяха слезли. Джейми държеше юздите на конете. Едва сега Аурелия забеляза, че на капрата седи непознат кочияш. Обикновено Джейми изпълняваше тази роля, а младият прислужник на Гревил му помагаше. Очевидно Гревил бе наел нов кочияш, без да й каже. Това беше негово право и тя не му се разсърди. Като ги видя, Джейми бързо отвори вратичката.

— Не знаех, че имаме нов кочияш — отбеляза разсеяно Аурелия, щом се настани в каретата.

— Едва от тази сутрин, милейди — отвърна кисело Джейми. — Сър Гревил каза, че когато излизате, трябва да ви придружават по двама души. Не мога да разбера защо. Карам ви от години и мисля, че всички са доволни.

Новият кочияш сигурно е част от защитната мрежа, която Гревил е разпрострял над мен, помисли си Аурелия и се усмихна уморено на Джейми.

— Убедена съм, че сър Гревил не поставя под въпрос способностите ти, Джейми. Сигурно е убеден, че жена му има нужда от двама кочияши. Съпрузите често мислят така. Това е в природата им.

— Може и да сте права — кимна Джейми, но очевидно изпитваше съмнения. — Добре поне, че новият не е много приказлив.

Младият момък затвори грижливо вратичката, заобиколи каретата, мина отзад и се покачи върху стълбичката за лакея. Едва успя да се хване за ремъците, когато тежкото возило потегли със силен тласък.

Аурелия се чувстваше ужасно изтощена и това я изненада. Имаше усещането, че часове наред е ходила по въже. Облегна се назад, затвори очи и се опита да намери отговор на въпроса, защо Гревил държеше да остане още и защо посрещна с видимо неодобрение решението й да си тръгне.

Беше почти заспала, когато каретата спря пред дома им. Джейми спусна стълбичката, отвори вратата и обяви тържествено:

— Пристигнахме, мадам.

— О, мили боже… Благодаря, Джейми. За малко да заспя…

Аурелия стъпи на тротоара и се огледа. Вдъхна дълбоко хладния нощен въздух и усети топъл пролетен полъх. Най-сетне, каза си доволно тя. Скоро и цветята, и дърветата по Гросвенър Скуеър щяха да цъфнат.

Тя си отключи входната врата, мина през осветената зала и отиде в библиотеката, решена да дочака Гревил. Беше убедена, че соарето няма да продължи още дълго — гостите явно скучаеха. Твърде възможно беше обаче Гревил да отиде в някой клуб… Е, добре ще го почака един час и ще си легне. Аурелия обу леки домашни чехли, наля си чашка коняк и се сгуши на дивана в добре затопленото помещение. Имаше предостатъчно време да обмисли на спокойствие събитията от вечерта.

Дон Антонио Васкес не й излизаше от главата. Този човек й вдъхваше страх. Приличаше на хищна котка, убедена, че плячката ще падне в лапите й. Бедните му жертви, каза си съчувствено Аурелия, сигурно разбират какво ги очаква едва когато ги сграбчи в ноктите си. Ами ако този път жертвата е тя?

 

 

След около час Гревил отключи тихо входната врата на утихналата къща, учуден, че навсякъде свети. Забеляза, че вратата към библиотеката е полуотворена, и се запъти натам. Аурелия спеше дълбоко на дивана, завита с индийския си шал. Огънят в камината беше почти догорял, свещите трепкаха, лампите мъждукаха едва-едва. Гревил отиде при жена си и нежно я докосна по рамото.

— Аурелия, любов моя, събуди се. Вече е много късно. Трябва да си лягаш. — Връхчето на показалеца му очерта линията на устните й. Аурелия се събуди и примигна сънено насреща му.

— Гревил?

— Аз съм, кой друг? — Той се засмя и я целуна по устата.

— Искаш ли да те отнеса в леглото? — предложи той, сложи ръце под раменете й и я вдигна.

— Не искам да ме носиш — възмути се тя. — Аз съм напълно в състояние да стъпя на краката си и да ходя… което не можеше да се каже за теб тази вечер.

Гревил се засмя тихо.

— Значи си забелязала?

— Нямаше как да не забележа.

Аурелия се загърна в топлия шал, нахлузи домашните чехли и се запъти към вратата.

— Я виж ти! А аз бях готов да се закълна, че съм непобедим в изкуството да се преструвам на пиян, който се мъчи да изглежда трезвен.

Аурелия кимна сериозно.

— Успя да заблудиш всички, само мен не.

— Много се надявам. — Той хвана ръката й и я поведе по коридора.

— Защо искаше дон Антонио да повярва, че си пиян? — попита тя, докато изкачваха стълбите.

— Мъж, който не е в състояние да държи чашата с питие, не се приема сериозно — обясни сухо Гревил. — Понякога е много полезно да накараш хората да не те приемат сериозно. Става дума особено за онези хора, които имат специален интерес към теб.

— Разбирам — промърмори Аурелия. — Все едно се обгръщаш в мъгла.

— Много добре се изрази.

— Не харесвам този човек — продължи замислено тя. Знаеше, че думата е твърде мека.

— Имаш всички основания да се страхуваш от него — отвърна сериозно Гревил. — Той е извънредно опасен.

— Иска ми се да не беше виждал Франи. — Щом изрече тези думи, Аурелия разбра, че това беше най-сериозната причина за страха й.

— Няма за какво да се притесняваш, мила моя. Аз бях до нея. И Лира също. Не мисли за Франи. Заклевам се, че тя не е в опасност. Няма да допусна да й се случи нещо.

Чувствата й към този мъж бяха объркани и противоречиви. Той постоянно й втълпяваше, че не бива да вярва на никого, но тя вярваше във всяка негова дума. И този път усети, че ще изпълни клетвата си.

— Вероятно и новият ни кочияш е част от засилената охрана?

— Разбира се. Когато излизаш без мен, ще те вози винаги той. Франи също ще излиза само с придружител, с изключение на случаите, когато аз съм с нея.

Аурелия въздъхна облекчено. Знаеше, че може да му вярва.

— Не мога да разбера защо съм толкова уморена.

— Защото през цялото време си била напрегната — обясни с усмивка той и я въведе в спалнята. — Усещаш го едва сега. Трудна задача е да играеш роля, и то убедително.

— Затова ли ми каза да си вървя?

— Стигнах до извода, че ти е достатъчно. Ти все още си начинаеща.

Гревил я положи в леглото и започна да я съблича с такава сръчност и акуратност, че Аурелия неволно го оприличи на камериерка и въпреки изтощението си избухна в смях. Той й помогна да облече нощницата, донесе й четка и прах за зъби. Докато тя си чистеше зъбите, той извади фуркетите от косата й, разпусна я и започна да я четка.

Аурелия се сгуши под завивките. Все още се учудваше, че е толкова изтощена. Когато Гревил се наведе над нея, за да я целуне за лека нощ, сивите му очи излъчваха топлота. Преди малко ме нарече „любов моя“, спомни си Аурелия. Никога преди не беше чувала тези две думи от устата на полковник Гревил Фалконър. Дали ги е изрекъл съзнателно? Дали ще си ги спомни?

Двете мили думи я придружиха в съня. Когато Гревил се мушна до нея под завивката, тя скри лице на рамото му и се почувства сигурна и закриляна.

На следващата сутрин Аурелия се събуди отпочинала и ведра и прие с удоволствие нежностите на мъжа си. Той я бе нарекъл „любов моя“.

Може пък да не се е преструвал на пиян. Може би в маскарада е имало частица истина. Не може да бъде, каза си решително Аурелия — когато я отведе в спалнята и й помогна да се съблече, той изобщо не изглеждаше пиян. Когато изрече онези скъпоценни думи, съзнанието му беше съвсем ясно. Но сигурно не е предполагал, че тя ще го чуе.

Аурелия се протегна сънено и разтвори бедра, за да приеме милувките на устните и пръстите му. Зарови пръсти в косата му и се засмя доволно, когато се понесе на вълните на насладата.

 

 

— Жената никога не напуска къщата без кучето, независимо дали е на кон или пеша — обясняваше Мигел и скришом поглеждаше към дон Антонио. Господарят му изглеждаше необичайно нервен. Крачеше напред-назад в салона на наетата къща и разсеяно слушаше доклада на помощника си.

— Аз, естествено, не я следвам. Обаче си отварям очите на четири.

Дон Антонио се обърна рязко и закрачи към прозореца, който гледаше към улицата.

— Успяхте ли да откриете някоя интересна личност в къщата?

— Няма друг, освен детето, сър. Никой не е напускал през задната врата, никой не се опитва да се крие, не идват подозрителни посетители. Всичко е в реда на нещата.

— Стига толкова, Мигел. За пореден път се убеждавам, че сте още по-глупав, отколкото изглеждате — изсъска вбесено дон Антонио. — Да не мислите, че човек като Смока ще ни поднесе шпионския център в къщата си на сребърна табла? До днес бях убеден, че сте достатъчно добре обучен, за да хвърлите светлина и в най-тъмните ъгълчета.

— Разбира се, че съм добре обучен, дон Антонио — увери го с леко смущение Мигел. — Аз ще се справя със Смока, повярвайте ми. Но съм сигурен, че в къщата няма нищо подозрително.

Дон Антонио го изгледа мълчаливо, отпусна се във високото кресло пред камината, въздъхна и кимна.

— Щом така смятате, ще ви повярвам — отговори с доста по-умерен тон той. — Но да знаете, че ще ви държа отговорен за всяка казана дума.

Мигел буквално разцъфтя и не обърна внимание на предупреждението. Толкова рядко се случваше господарят да му повярва.

— Какво ще бъде следващата ни стъпка, сър?

Дон Антонио се замисли.

— Досега Смока не е дал да се разбере, че знае кой съм в действителност. Докато вярва, че сме дошли тук само със задачата да събираме информация — така му бе съобщено от мрежата в Мадрид, — ние ще изпълняваме плана си, както го предвидихме. Официалното ни пристигане в Дувър показа на английските тайни служби, че ние нямаме други намерения, освен да събираме информация за тях. Тъкмо затова Смока се осмели да ме заговори лично на приема у доня Бернардина.

Испанецът затропа по дървената облегалка на креслото с огромния рубин на пръста си.

— Като е сключил брак, нашият приятел несъзнателно е улеснил работата ни — отбеляза след малко дон Антонио. — Досега бях твърдо убеден, че Смока ще устои на вашите методи за разпит — това, разбира се, не означава, че подценявам уменията ви, Мигел. Знам на какво сте способен. Но не забравяйте, че той не е обикновен човек. По-скоро ще се самоубие, отколкото да се остави в ръцете ви. Сега обаче носи отговорност за жена и дете. Това е тежък товар и съм сигурен, че ще го направи по-слаб… малката драскотина върху бронята му ще се отвори до сериозна цепнатина. Ние ще се занимаем с жената, не с него. Да видим дали той ще е в състояние да понесе нейните страдания и вероятността да я види мъртва. Щом получим от него необходимите ни сведения, ще я убия.

Дон Антонио кръстоса крака и се заигра с монокъла, окачен на кадифена панделка на сакото му.

— Сещате ли се защо тъкмо аз, а не някой друг бях натоварен с това специално поръчение, Мигел?

Помощникът му присви очи.

— Вие сте най-добрият, сър — отговори просто той.

Дон Антонио кимна доволно.

— Така е, приятелю. И аз мисля, че съм най-добрият — съгласи се той с измамно мек глас. — Но това не е единствената причина. Знаете, че аз имам право да си избирам задачите, като срещу това обещавам да ги изпълня с най-голяма прецизност. Освен това имам лични основания да се изправя срещу този човек. — Устните му се опънаха в тънка линия.

— Аз не проявявам разбиране към губещите.

— Така е, дон Антонио.

— Най-малко бих проявил разбиране към собствения си провал — продължи със същия измамно мек тон испанецът.

— За разлика от повечето хора в нашата служба аз никога не съм кръстосвал сабята си със Смока. За малко щях да го отстраня от пътя ни, ала той успя да ми се изплъзне… надхитри ме… Но това няма да му се удаде втори път, повярвайте, Мигел. — Мекият тон зловещо подчерта смъртоносната решителност, скрита в тези думи.

Мигел кимна убедено.

— Вие сте ненадминат, дон Антонио — заяви пламенно той.

Господарят му явно не го слушаше. Гласът му прозвуча замислено:

— Смока е единственият човек на света, когото никога не бива да подценявам. Години наред нанася тежки рани на нашата мрежа… Точно по тази причина сме длъжни да го унищожим — заключи гневно той и след кратко мълчание продължи: — Въпреки това си остава въпросът, дали Испания ще принуди най-добрия английски шпионин да падне на колене. — Дон Антонио отвърза панделката с монокъла, погледна втренчено увеличителното стъкло и го пъхна в джоба на жилетката си. — Не се мъчете да търсите отговора, Мигел. Това беше реторичен въпрос.

Дон Антонио стана от креслото.

— Отивам да се занимая с жената. За съжаление все още не разбирам защо Смока сам си е навлякъл неприятности, като се е обвързал с тази жена. Но сигурно има някаква проклета причина.

Испанецът отметна глава назад и избухна в грозен смях.

— За бога! Смока играе тази игра с глава и сърце. Не познава граници. Тя е еликсирът на живота му.

Смехът на господаря му беше много по-опасен от мрачното презрение — Мигел знаеше това от опит. Той пристъпи от крак на крак и погледна с копнеж към вратата.

— Вървете си — разреши му благосклонно дон Антонио и Мигел побърза да се възползва. — Познавам този тип хора — продължи да си говори сам испанецът, когато помощникът му излезе. — Веднъж шпионин, винаги шпионин. Докато се стигне до смъртоносната битка.

 

 

Аурелия тъкмо се прибираше вкъщи след разходка с Лира, когато на Саут Одли Стрийт се появи елегантна двуколка, идваща откъм Гросвенър Скуеър. Тя позна веднага едрия, рус и синеок мъж, който сам управляваше двата червено-кафяви коня.

— Алекс! — извика зарадвано, засмя се и ускори крачка. — Лив ми съобщи, че тази седмица ще дойдеш в града.

— Ето ме, тук съм! — отговори весело той, скочи от двуколката и хвърли юздите в ръцете на конярчето. После огледа недоверчиво Лира, която стоеше плътно до Аурелия и го наблюдаваше изпитателно с дълбоките си кафяви очи. — Опасно ли е да се приближа до теб? — попита и внимателно протегна ръка към кучето.

— Съвсем не — отговори бодро Аурелия и нежно подръпна лявото ухо на Лира. Кучето веднага се отпусна и позволи на княз Проков да го погали по огромната глава.

Алекс се зарадва, че си е спечелил нова приятелка, прегърна сърдечно Аурелия и я разцелува три пъти.

— Поздравления, лейди Фалконър. Нося ти писма, сватбени подаръци и куп безсмислени подаръчета от Ливия. В джоба ми е писмото от вчера, всички останали пакети ще ти изпратя следобед. Толкова са много, че не можах да ги побера в малката двуколка. Хайде да влезем.

Той я поведе самоуверено по стълбището, сякаш си идваше в собствената къща.

— Как мислиш, дали Моркомб ще ни отвори вратата? Нямам думи да изразя колко съм ти благодарен, че така добре уреди нещата с тримата старци. Вече се боях, че Борис ще ме напусне, ако се върнем на Кавендиш Скуеър и ги заварим там. А много добре знаеш, скъпа Аурелия, че без Борис съм загубен.

Княз Проков удари с чукчето по вратата, обърна се към Аурелия и я погледна очаквателно. Тя избухна в смях. Алекс беше вече баща, но това не го бе променило ни най-малко. Все още се носеше като вихрушка през живота и повличаше всички след себе си.

— Аз имам ключ — рече с усмивка Аурелия и му го подаде. — За съжаление Моркомб вече не отваря, предоставил е тази работа на Джейми. А той е много по-бърз, както можеш да си представиш.

По щастлива случайност Моркомб минаваше през залата тъкмо когато двамата влязоха.

— Пак вдигате шум — изръмжа той, но внезапно разтърка късогледите си очи и се взря в Алекс. — А, вие ли сте? Момчето на лейди София.

— Аз съм, Моркомб. Здравейте. Надявам се, че сте добре. И вие, и Ада, и Мейвис… дано всички сте добре.

Алекс стисна сърдечно треперещите старчески ръце. Никога нямаше да забрави, че именно Моркомб му бе дал последния тласък да забрави окончателно историята на баща си, да започне да гледа напред и да изгради щастието си с Ливия.

— Добре са и ще се радват да ви видят — отговори Моркомб с една от редките си усмивки. — Ще ви донеса нещо в салона и ще ида да им кажа, че сте тук. Със сигурност ще дойдат да ви поздравят. Но я ми кажете — как е лейди Лив? Ами бебето? Момичетата с нетърпение очакват да го видят.

— Много скоро ще го видите — обеща Алекс. — Планираме да се върнем в Лондон след две седмици.

— Прекрасно! Точно навреме за бала на Корнелия — извика въодушевено Аурелия и го поведе към салона. — Нел много ще се радва. Разчиташе на вас.

— Лив за нищо на света не би пропуснала този бал. — Алекс се оглеждаше с интерес. — Къщата ви изглежда много удобна.

— Е, не е просторна като твоята на Кавендиш Скуеър, но аз си я харесвам. Има положително излъчване, Франи също се чувства много добре тук.

Алекс се разположи на дивана като стар приятел, който не чака покана.

— Сигурно разбираш, че Ливия ми е заповядала да не се връщам при нея без подробно описание на съпруга ти.

— Естествено — засмя се Аурелия. — Макар да съм сигурна, че Нел вече й е описала всички възможни подробности. А и самата аз се постарах доста. — Тя, естествено, бе пропуснала някои важни детайли и подозираше, че Лив е забелязала дупките.

— Корнелия го вижда с други очи — възрази меко Алекс.

— Така е — въздъхна Аурелия и взе таблата от треперещите ръце на Моркомб. — Аз ще се оправя по-нататък, благодаря, Моркомб.

— Вие оставете таблата на масата, а аз ще налея — заяви твърдо старият иконом. — Шерито не е лошо, сър.

— Нашето шери е отлично, Моркомб, не по-лошо от запасите в избата на княз Проков — възрази почти сърдито Аурелия.

Алекс се засмя и грабна чашата от ръцете на стария иконом, преди да се е разляла.

— Е, къде е сър Гревил? — попита той, когато Моркомб излезе.

— Излезе по работа.

Аурелия знаеше, че Гревил е във военното министерство, но нямаше намерение да го каже на Алекс. Ако Гревил реши да се довери на руския княз, ще го направи — решението е само негово. Тя няма да се меси.

— Разбирам. — Алекс отпи глътка шери и я погледна изпитателно. — Доколкото разбирам, и той е като нас.

— Най-добре го попитай сам — отвърна колебливо Аурелия.

Алекс кимна и побърза да смени темата.

— Нося миниатюра на малкия Александър. — Извади от джоба си портретче в рамка от натрошен седеф, погледна го и отбеляза с усмивка: — Колкото и да обичам жена си, съм длъжен да кажа, че живописта не е силата й.

Аурелия се засмя сърдечно и взе портретчето от ръцете му.

— Наистина ли го е рисувала Лив?

— Настоя да го направи сама.

Аурелия разгледа подробно спящото бебе, изрисувано в най-разнообразни цветове.

— Много не ми прилича на бебе — промълви нерешително тя. — По-скоро е едно от твоите луди кучета…

— Какво говориш, Аурелия? Това е синът ми, за бога!

Тя кимна и вдигна портретчето към светлината.

— Прекрасно дете. Горя от нетърпение да го видя на живо.

— Убеден съм, че като го видиш със собствените си очи, ще го оцениш много по-високо — заяви гордият татко.

Аурелия чу отварянето на входната врата и скочи.

— Ето го и Гревил. — Застана на прага на салона и извика:

— Гревил, ела при нас! Искам да ти представя княз Проков.

Гревил, който знаеше, че Аурелия очакваше с нетърпение съпруга на приятелката си, прогони мислите, които го вълнуваха в момента, и влезе при госта. Протегна сърдечно ръка на руския княз, помилва по главата Лира, която го побутваше по бедрото, и й заповяда да заеме обичайното си място в краката на Аурелия.

Аурелия наблюдаваше двамата мъже с огромен интерес. Проследи как си подадоха ръка, как размениха обичайните думи при представянето. Много ясно усещаше, че зад фасадата на учтивостта се разиграва нещо. Двамата се преценяваха незабележимо.

— Поздравявам ви за раждането на сина ви — рече Гревил и отиде да си налее чашка шери. — Доколкото знам, майката и бебето са здрави.

— О, да, всичко е наред — уведоми го с усмивка Алекс и отново извади миниатюрата в седефена рамка. — Това е синът ми, но както вече казах на Аурелия, в действителност е много по-красив.

Гревил разгледа внимателно портретчето. Очевидно не беше в състояние да намери правилните думи за отговор и Аурелия избухна в смях.

— Алекс няма да ти се разсърди, дори да заявиш, че това изобщо не прилича на бебе, Гревил. Лив просто се е опитала да нарисува миниатюра на сина си. Приятелката ми има много дарби, но дори тя самата не се смята за велика художничка.

— Ах… разбирам. Но бебето въпреки това е прекрасно. — Гревил върна миниатюрата на княза и смени темата. — Кога пристигнахте в Лондон, Проков? Ще пиете ли още една чаша шери?

— Вчера. Днес е първото ми посещение — естествено, на Саут Одли Стрийт. — Алекс се разположи удобно и продължи непринудено: — Жена ми настоя веднага да поздравя Аурелия за сватбата й. Което ми напомня, че съм забравил нещо. — Извади от джоба си дебело писмо и го връчи на Аурелия.

— Това е за теб от Лив. Уверен съм, че съдържа всички новини около нас, разказани много по-живо, отколкото бих го направил аз.

— Ти сигурно нямаш представа и за половината истории, които Лив разказва в това писмо — увери го през смях Аурелия.

— Вероятно си права, скъпа. Жените имат други приоритети — отвърна със самодоволна усмивка Алекс. — Е, полковник Фалконър, доколкото разбрах, вие сте в Англия едва отскоро.

Гревил кимна. Това не беше тайна.

— През последните две години живях главно в Испания и Португалия.

— И сега се наслаждавате на заслужена почивка — отбеляза Алекс и въпросително вдигна вежди.

— В известна степен. — Гревил седна на стола срещу княза.

— Предполагам, че и вашето пребиваване в провинцията е било свързано с малко почивка.

Изречението прозвуча като въпрос, но Аурелия съвсем ясно чу в думите и леко предизвикателство.

— Съвсем правилно. — Алекс явно се колебаеше дали да приеме предизвикателството и да продължи темата. Точно тогава обаче вратата на салона се отвори шумно. Влязоха Ада и Мейвис и внесоха тежка табла с пастички и меденки.

— Помислихме си, че не е лошо да похапнете нещо с шерито — оповести тържествено Мейвис и сложи таблата на масата. — Как са лейди Ливия и бебето, сър?

— Чувстват се отлично — отговори с усмивка Алекс, стана и подаде ръка на близначките. — Нося портрет на малкия Александър, нарисуван от майка му.

Близначките се засмяха зарадвано и отидоха до прозореца, за да разгледат миниатюрата на спокойствие.

— Малкото се е метнало изцяло на майка си — отбеляза доволно Ада. — Я му виж носленцето… също като на нашата лейди Лив.

— Одрало й е кожата — съгласи се Мейвис. — Само очичките му са на лейди София.

— Точно така, те са от баща му. А кога лейди Ливия и бебето ще дойдат при нас в града, сър?

— След две седмици — отговори Алекс и побърза да си прибере миниатюрата.

— О, я виж ти! Значи трябва веднага да се погрижим за детската стая! — извика Ада и добави неодобрително: — Или смятате, че Борис ще го направи по-добре от нас?

— Убеден съм, че Борис много ще се зарадва да предостави тази работа на вас — отговори дипломатично Алекс. — Но сигурно ще ви е трудно да намерите време за детската стая, след като сега работите за лейди Фалконър.

— О, това не бива да ви притеснява, сър. Имаме цялото време на света — успокои го веднага Мейвис.

— Точно така — кимна убедено Ада. — Пък и една детска стая няма да ни отнеме повече от ден-два, нали, Мейвис?

Двете жени си кимнаха и напуснаха салона в пълно съгласие.

— Питам се как са открили прилика с Ливия. — Алекс се взря недоумяващо в портрета на сина си. — Аз дори не виждам къде му е нослето, камо ли да го оприлича с носа на Ливия.

Аурелия се превиваше от смях.

— Много добре знаеш, че Моркомб и близначките не са майстори в изкуството да лъжат тактично — обясни тя. — Според мен причината е, че те обожават Ливия и я виждат навсякъде.

— Сигурно имаш право. — Алекс жадно посегна към пастичките. — През цялото време копнеех за сладкишите им… Надявам се, че нямаш нищо против близначките да ни помагат за бебето.

— О, нямам нищо против да се лиша за известно време от услугите им. — Аурелия не преставаше да се смее.

— Аз обаче не съм съгласен да се лиша от кулинарните им умения — възрази Гревил и също посегна към сладките.

— О, не се притеснявай за това. — Аурелия го дари с нежен поглед. — Алекс си има френски готвач. Той и близначките са различни като деня и нощта. Ако Лив пожелае нещо специално, те ще го приготвят тук и ще оставят малко и за нас.

— Както кажеш, скъпа. Ти винаги намираш най-доброто решение.

Гревил стана да налее още шери, но чукането по вратата го стресна.

— Очакваш ли някого, Аурелия?

— Не, но е възможно един или друг нов познат да е решил да ме посети точно днес — отговори тя с леко натъртване на „нов познат“. Погледът й каза на Гревил всичко, което трябваше да знае. Дон Антонио бе обещал да намине много скоро. Внезапно цялото й тяло се напрегна. По гърба й пролази студена тръпка.

Лира се надигна, наостри уши и се обърна към коридора.

— Разбирам — отвърна спокойно Гревил. — Надявам се, че Джейми е някъде в залата, иначе ще се наложи да чакаме, докато Моркомб благоволи да отвори.

— Само да знаете колко позната ми е тази дилема! — засмя се Алекс. — Затова предлагам аз да изиграя ролята на иконом и да отворя вратата.

— Престани, Алекс — засмя се Аурелия. — Джейми ще се погрижи.

Оказа се права. Само след минута Джейми отвори вратата на салона и оповести тържествено:

— Един джентълмен желае да ви види, милейди. — Момъкът влезе и подаде на Аурелия картичка.

— Много ти благодаря, Джейми.

Очевидно не може да прочете името върху картичката, помисли си с усмивка Аурелия, но не мога да му се сърдя за това. Тепърва ще събира опит като иконом.

Тя взе картичката и забърза към залата. Посетителят я очакваше в подножието на стълбището, явно учуден от недодяланото посрещане.

— Дон Антонио, много се радвам да ви видя! — извика Аурелия и отдалеч му протегна ръка. — Не се надявах толкова скоро да ме почетете с посещението си.

Най-добре да се държи също толкова изкуствено и глупаво, както на соарето у графиня Лесингъм.

Испанецът удари токове, поклони се и поднесе ръката й към устните си.

— Честта е изцяло моя, лейди Фалконър.

Той потърси погледа й и на устните му заигра усмивка, която обаче не стигна до очите.

Аурелия го отведе в салона. Гревил ги очакваше, облегнат на камината, с чаша шери в ръка. Поклони се кратко пред госта, промърмори нещо неразбрано и се обърна към Алекс. Аурелия побърза да изпълни задълженията си на домакиня.

— Позволете да ви представя княз Александър Проков. Алекс, това е дон Антонио Васкес. Отскоро е в нашата страна.

— Знам какво е да влезеш като нов в лондонското общество — усмихна се учтиво Алекс и подаде ръка на госта. — Откога сте при нас, сър?

— Едва от няколко седмици. Много ви благодаря, сър Гревил. — Дон Антонио прие с поклон предложената му от домакина чаша шери.

— Желаете ли да седнете, сър? — Аурелия се настани на дивана и подканващо потупа мястото до себе си.

Дон Антонио не почака втора покана. Лира, която досега не помръдваше и не показваше никакво вълнение, стана и зае място в краката на Аурелия. Ушите й стърчаха, главата й бе вдигната, очите гледаха бдително. Испанецът протегна ръка да я погали, но Лира издаде дълбоко ръмжене и той побърза да се отдръпне.

— Това куче явно не е от най-кротките. Странно, защото беше много внимателно към дъщеря ви.

— Лира е обучена да ме пази — обясни Аурелия и се засмя изкуствено. — Намирам, че в град като Лондон това е напълно излишно, но моят съпруг твърди, че е добре да имам такъв строг пазач.

— Много интересно — отвърна дон Антонио със скучаещ тон.

Гревил също се засмя.

— Аз съм израснал на село, дон Антонио, и там е обичайно да имаш куче. Лично аз не мога да си представя живота без куче, затова желая съпругата ми и доведената ми дъщеря да се възползват от компанията на Лира.

Алекс следеше разговора между двамата мъже с огромен интерес, но лицето му си оставаше напълно безизразно. Аурелия се държеше по начин, който го учудваше. Не я беше виждал такава. Откакто я познаваше, не можеше да си я представи като глупава кокетка. Очевидно го правеше нарочно. Ако инстинктът не го лъжеше, домакинът и домакинята имаха някакви тъмни цели. А испанецът определено беше неприятен.

Хари вече бе казал на Алекс, че съпругът на Аурелия има нещо общо с военното министерство. Князът знаеше също, че в момента полковникът изпълнява някаква секретна задача. Хари не знаеше нищо повече, освен това се придържаше към правилата и отказваше да обсъжда проблема с Фалконър.

Полковникът вероятно замисляше нещо срещу испанеца — това беше близо до ума, след като бе споменал, че е прекарал последните две години в Испания.

Но това все още не обясняваше защо Аурелия се държи така странно. Тя със сигурност не знаеше с какво се занимава съпругът й. Почтените мъже не въвличаха съпругите си в опасните си мисии. Той също държеше Ливия далеч от тайната си мисия… доколкото беше възможно.

И докъде го доведе това? Ако не се беше намесила жена му, сега щеше да гние в затворите на руските тайни служби. Без надежда да се измъкне някога.

Алекс се облегна назад, завъртя чашата между пръстите си и продължи да наблюдава сцената. Само след пет минути беше убеден, че Аурелия и съпругът й работят заедно и целта им е да се справят с дон Антонио.

Когато сметна, че е настъпил подходящият момент, Алекс се намеси в разговора:

— Моля да ме извиниш, Аурелия, но трябва да си вървя. Искам да посетя и Корнелия. Нося й писмо от Ливия и съм длъжен да го предам навреме. Би било неучтиво да се забавя — завърши той и се надигна.

Аурелия скочи рязко. Очевидно се радваше, че поне за малко ще се отърве от компанията на испанеца.

— Предай сърдечните ми поздрави на Нел и й кажи, че следобед ще намина при нея. Лично ще взема Франи от дома й.

— Разбира се. — Алекс я целуна по бузата и се поклони на испанеца, който не бе станал от дивана. — Радвам се, че се запознахме, дон Антонио. Може би ще се срещнем в Уайтс?

— Лейди Лесингъм бе така добра да впише името ми в Уайтс — отговори гостът с тънка усмивка. — Осмелявам се да предположа, че ще се засечем край игралната маса. Вече се радвам на новата ни среща, княз Проков.

— Позволете да ви изпратя до изхода, княже. — Гревил излезе от салона след госта си и грижливо затвори вратата.

— Много благодаря. — Алекс хвърли изненадан поглед към затворената врата. — Останах с впечатлението, че Аурелия не държи много на компанията на този испанец.

Сивите очи светнаха насреща му.

— О, така ли? Аз пък си мислех, че компанията му я забавлява. Но вие я познавате отдавна и я разбирате по-добре от мен.

— Днес се убедих, че не я познавам чак толкова добре — отговори тихо Алекс и спокойно издържа погледа му.

— Да, май сте прав. Бих казал само, че ние с Аурелия се разбираме наистина много добре.

— Не смея да се съмнявам. — Алекс кимна кратко и му подаде ръка. — Благодаря ви. Щом се върнем на Кавендиш Скуеър, ще се опознаем по-добре.

— Радвам се. С нетърпение очаквам да се запозная и със съпругата ви.

Двамата мъже се разделиха с учтиви усмивки. Гревил отвори входната врата, Алекс излезе навън и подхвърли през рамо:

— Аурелия означава много за приятелите си, Фалконър.

— Аурелия означава много и за съпруга си, Проков.

Отново си размениха усмивки и Алекс се качи в елегантната си двуколка.

Гревил си влезе вкъщи и затвори вратата. Съвсем естествено беше вдовицата на Фредерик да има приятели, но досега не беше вярвал, че на света може да има толкова добри, истински приятели. Всички се стараеха да й помагат и да я пазят. Изобщо не бе помислил, че приятелството се разпростира и върху съпруга й. Все още не беше в състояние да прецени дали това обстоятелство е полезно или вредно. По-скоро полезно, като се има предвид какви бяха съпрузите на приятелките й. Наистина специални мъже. Дали можеше да разчита на тях… Времето щеше да покаже.

Гревил остана още малко в залата, загледан в затворената врата към салона. После отиде в библиотеката. По-добре да остави Аурелия да се оправя сама с испанеца. Тя се намираше в собствения си дом, Лира лежеше в краката й, значи нямаше от какво да се притеснява. Той, естествено, не би напуснал къщата, докато дон Антонио Васкес се намира под покрива му.

Дано Аурелия успее да научи нещо за тайните му планове, помоли се Гревил. Дано испанецът се изпусне и каже нещо, което да му покаже какъв капан възнамерява да заложи, за да улови Смока в мрежата си. Ако другите планове се провалят, но Аурелия успее да се сближи достатъчно с дон Антонио, може тъкмо тя да му заложи капан, за да го обезвредят. Да, хубаво би било да се отърват веднъж завинаги от Ел Демонио…

Аурелия напълни отново чашата на госта и му предложи сладкиши.

— Просто не можете да си представите колко приятно ми беше да гостувам у лейди Лесингъм. — Тя отхапа парченце от една меденка и въздъхна: — Боже, колко обичам сладки неща…

— Това май важи за всички дами — усмихна се дон Антонио и също си взе меденка.

— Абсолютно сте прав. Един от най-големите ни пороци е, че сме неспособни да устоим на сладкишите и бонбоните — отговори тя с кокетно поклащане на главата.

— Само за един порок ли признавате? — попита с леко предизвикателство испанецът и вдигна вежди.

Аурелия избърса устни с ленената салфетка.

— Вероятно не, сър. Но нима вие нямате пороци?

— За съжаление сте права — кимна испанецът. — Имам, и то много.

— Ще позволите ли да попитам какви? — Аурелия се наклони леко към него.

— Толкова са много, че не съм в състояние да ги изброя — отвърна той и уж случайно сложи ръка върху коляното й. Притисна я леко и я пусна. — Но много обичам например да яздя в парка. Дали ще мога да ви убедя да ме придружите някой следобед?

— О, с удоволствие. Много ще се радвам, дон Антонио.

Аурелия с мъка скри облекчението си от отдръпването му.

Не беше добра във флиртуването, защото в решаващия момент избухваше в смях. В присъствието на този човек обаче изпитваше единствено страх. Двамата не си играеха. Случващото се беше много сериозно… въпрос на живот и смърт. Съвсем не й беше до смях.

— Какво ще кажете за утре следобед? — попита дон Антонио и се надигна. — Ще дойда да ви взема точно в пет.

— Да, разбира се, чудесно — отговори Аурелия и също стана. — Позволете да ви изпратя до вратата. Нашият иконом е много възрастен, а новото момче тепърва се обучава, затова предпочитам да взема нещата в свои ръце.

— В моята страна това е немислимо. Но, както се казва, други страни, други обичаи — отбеляза с кратък смях испанецът.

— Прав сте, сър. — Аурелия отвори входната врата и му подаде ръка.

— До утре, милейди — промълви той и целуна китката й.

— До утре. — Аурелия го изчака да слезе по стълбата и заключи вратата. Вече трепереше неудържимо и имаше чувството, че по гърба й лази слузест, студен охлюв. За момент се запита дали не е по-добре да се откаже от тази опасна мисия, но бързо отхвърли съмненията си. Гревил я пазеше. Няма от какво да се страхува.

Лира мушна муцуна в дланта й и Аурелия разсеяно я подръпна по лявото ухо.

Няма от какво да се страхувам.