Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (17)

16

Дон Антонио Васкес, който се бе разположил удобно пред камината, посегна към чашата с портвайн и измери човека пред себе си с презрителен поглед.

— Очевидно съм заобиколен от глупаци… Как така сте я изгубили?

Мъжът въртеше шапката между пръстите си и съсредоточено изучаваше върховете на обувките си.

— Моля за извинение, дон Антонио, но кравите се разбесняха…

— Крави ли? — Испанецът се ококори. Гневът му нарастваше с всяка секунда. — За какви крави става дума? Мигел, този човек нормален ли е?

Мигел стоеше в сянката до вратата и трепереше. Бе свалил превръзката от главата си, но челото му все още беше виолетово, а буцата над дясното око продължаваше да го боли. Въпреки тъпата болка в главата отново бе поел службата си.

За нещастие именно той бе наел човека, който тази сутрин бе претърпял жалък провал в преследването на дамата. И без това след раняването си не стоеше особено високо в очите на дон Антонио. Да не би пък мозъчното сътресение да е притъпило остротата на ума му?

— Очевидно в парка е имало стадо крави, дон Антонио — отговори предпазливо той.

— И какво общо има това с нашата работа? — попита високомерно испанският благородник и изпразни чашата на един дъх. — Какво ме интересува рогатият добитък?

— Разбира се, че не ви интересува, дон Антонио. Но въпросната лейди е попаднала сред кравите и е изчезнала. Когато Санчес успял да се измъкне от насъбралата се тълпа, от дамата и кучето й нямало и следа.

Дон Антонио хвърли поглед към чашата си и Мигел побърза да му донесе гарафата.

— Нарочна ли беше тази среща с кравите?

Господинът буквално изплю този въпрос и бедният Санчес се уплаши още повече.

— Не мога да разбера как се случи, господарю. Явно кучето се е втурнало да гони кравите… Много необичайно, защото кучетата не се занимават с крави… При нас на село…

— Млъкни, за бога, човече, не ме занимавай с отношенията между кравите и кучетата! — изсъска дон Антонио. — В каква страна съм попаднал! Как е възможно да държат стадо крави в обществен парк?

— Става дума за правата върху пасищата, сър — обясни Мигел, макар да съзнаваше, че никой не му иска тази информация.

Отговорът на дон Антонио беше богохулна ругатня.

— Какво знаем за жената?

— Преди да се омъжи за Смока, била вдовица. Обикновена история. Първият й съпруг паднал в битката при Трафалгар. Има дъщеря на пет или шест години.

— Защо се е оженил за нея?

Дон Антонио стана от креслото. Беше облечен изцяло в черно, само шалчето на шията му беше снежнобяло. Сред колосаните дипли святкаше огромен рубин. На колана му висеше кама с посребрена дръжка. Стъпките му издаваха гъвкавостта на хищник.

— Смока се забавлява с жени само от време на време и не се обвързва. Никога не се е женил. — Испанецът спря пред камината и се вгледа замислено в огъня. — Защо точно сега си е взел жена?

— Вероятно така е решил — предложи колебливо Мигел.

— Идиот! — изсъска господарят му. — Естествено, че така е решил. Въпросът е защо!

— Ако продължим да я наблюдаваме, сигурно ще разберем — не се предаваше Мигел.

Дон Антонио се обърна рязко и го прониза със зъл поглед.

— За съжаление онзи тромав идиот, доведен от теб, обърка работата още в самото начало. Нали ти бях заповядал да намериш човек, който няма да допусне да го забележат? Толкова ли не разбра, че той не е в състояние да преследва даже слон в пустинята?

— Изпълних заповедта ви по най-добрия начин, сър — защити се Мигел. — Кой знае, може онова с кравите да е било случайност. Няма как да сме сигурни, нали?

— Точно затова не бива да рискуваме — обясни ледено дон Антонио. — Не искам Смока да заподозре, че го преследват. За нас е от жизнено значение той да продължи да вярва, че истинската му самоличност не е разкрита. Веднага спрете наблюдението. Оттук нататък аз лично поемам случая. Има и по-добри начини да се убие змията. Аз ще й смъкна кожата.

Мигел се поклони дълбоко.

— На вашите заповеди, сър.

— Няма ли най-сетне да махнете от очите ми този жалък глупак!

Мигел прогони с жест нещастния Санчес, който въздъхна облекчено и избяга от салона. Дон Антонио остана пред камината. От време на време се поклащаше леко на пети и на пръсти — сигурен знак, че е потънал в мисли. По лицето му личеше, че размишленията ще имат зловещ резултат.

— Какво, по дяволите, означава тази женитба? — промърмори едва чуто испанецът.

Мигел не направи грешката да отговори.

— Ако нашият приятел внезапно се е побъркал и е пламнал от нежни чувства към жената… — тънките устни на дон Антонио се извиха в иронична усмивка — Ако Смока е направил глупостта да се влюби, тази жена може да бъде много полезна за нас. Ако пък я използва за своите цели, тя пак ще е полезна за нас. Ще се радвам да се запозная с нея.

— Да, дон Антонио — поклони се отново Мигел. — Разбирам какво имате предвид.

Господарят му изкоментира забележката с кратък неучтив смях.

— Наистина ли, Мигел? Сериозно ли сте разбрали за какво мисля? Ако е така, ще ви е за първи път.

Мигел сведе глава. Презрителният отговор го засегна болезнено, но той не даде да се разбере, че е обиден. Само се обърна да си върви.

— Само за момент — спря го дон Антонио. — Как се казва жената?

— Името й е Аурелия, сър.

— Как изглежда? Сигурно е нещо специално, щом е привлякла вниманието на Смока.

Мигел изхъмка недоверчиво.

— Честно казано, не знам, сър. Видях я само за малко и не открих нищо особено. Доста приятно лице, тънка снага, малък бюст… доколкото можах да преценя. Най-обикновена жена, дон Антонио.

— Значи според вас не е интересна? — Дон Антонио се усмихна с измамна мекота.

— Поне на пръв поглед, сър. Но сега ви моля да ме извините, имам работа.

Мигел се поклони и напусна салона с бързи крачки, благодарейки на небето, че и този път се е отървал леко.

 

 

Аурелия слезе от каретата пред дома на семейство Бъкстън на Станхоуп Гардънс и се помъчи да прогони сънливостта си. Сутрешното приключение я бе замаяло. Доскоро не усещаше колко напрегната е била, но сега, когато се налагаше да съсредоточи цялото си внимание върху следващата задача, разбра, че е много уморена. Контеса Лесингъм беше истински дявол на игралната маса, а тя непременно трябваше да й направи впечатление.

Аурелия почука и бе посрещната от възрастен иконом, който я отведе в просторния салон в задната част на къщата. Пред камината вече се бяха събрали група жени, четири маси за карти очакваха играчите. Едит Бъкстън побърза да поздрави новата гостенка.

— Добре дошла, скъпа лейди Фалконър. Уверена съм, че ще покажете на всички присъстващи дами колко добре умеете да играете.

Едит беше сърдечна, дружелюбна и обичана от всички дама, която никога не даваше повод за клюки. И днес сияеше, че е организирала интересно забавление за приятелките си.

Аурелия обходи салона с изпитателен поглед. Все още се учудваше с каква бързина успява да отбележи всички важни подробности в обстановката. Обикновено един бегъл поглед й беше достатъчен да запомни същественото.

Двамата с Гревил разглеждаха часове наред картини, на които бяха изобразени много хора в различни пози, водещи важни или незначителни разговори. Той я научи да разпознава и най-дребните подробности, показа й как да ги свързва в едно цяло. След тези задълбочени уроци Аурелия беше в състояние да преценява обстановката, в която е попаднала, и да отделя съществените белези от несъществените.

Лейди Лесингъм веднага й направи впечатление. Още преди си беше казвала, че дамата изпъква във всяка компания. Сред по-скоро скромните английски дами тя беше като паун с разперена опашка. Върху гарвановочерната коса беше закрепена разкошна мантиля, а впечатляващата следобедна рокля, украсена с кремава дантела, подчертаваше пищните и извивки.

Усмихната, Аурелия се приближи до групата жени, поздрави познатите си и стисна ръцете им.

— Как сте, лейди Лесингъм? — попита сърдечно тя. — Не съм ви виждала цяла седмица. Пътувахте ли?

— Бях в провинцията, лейди Фалконър. О, позволете да ви поздравя! — Дамата фъфлеше леко зад разтвореното скъпоценно ветрило. — Каква изненада! Наистина ли сте се венчали тайно? Колко романтично!

— Сметнахме, че една тиха, простичка церемония би била по-удачна — отговори спокойно Аурелия. Вече започваше да свиква с натрапчивите въпроси на дамите, които много искаха да превърнат женитбата й в скандал, и ги отбиваше умело. Пламенно се надяваше много скоро да се появи друга, по-интересна клюка, която да отклони вниманието на обществото от нея. — Значи бяхте в провинцията?

— Да… трябваше да се погрижа за един от сънародниците си — обясни с готовност графинята. — Горкичкият имаше зад гърба си ужасно пътуване… едва успял да се измъкне от Испания. Варварите били по петите му — заключи тя и въздъхна сърцераздирателно зад ветрилото си.

— О, скъпа лейди Лесингъм, вие сте толкова добра към бедните си сънародници. — Домакинята помилва ръката на испанката, стегната в копринена ръкавица. — Нали знаете, че сте винаги добре дошла у нас… Бедният крал Карлос… онова чудовище го прогони от трона…

— Радвам се, че се срещаме отново. — Аурелия хвана графиня Лесингъм подръка и умело я изведе от кръга на дамите. — Знаете ли, аз много харесвам вашата страна и отдавна мечтая да ви разпитам по-подробно за живота там. В главата ми напират хиляди въпроси, а любопитството не ми дава мира. Разкажете ми например за Мадрид. Признавам, че отдавна искам да отида в Прадо… Ако се вярва на разказите, това е прекрасно място.

— Да, наистина… — Графинята въздъхна тежко и си взе от лепкавите сладки, с които Едит черпеше гостенките си. После се впусна в описания на великолепния мрамор, фреските и картините в двореца на кралското семейство.

След като Гревил я помоли да задълбочи познанството си с контесата, Аурелия започна да чете за Испания и за кратко време научи най-важното за страната. Затова сега задаваше умни въпроси и умело изразяваше съчувствие, когато дамата описваше загубите от войната. Само след четвърт час графинята настоя новата й приятелка да я нарича доня Бернардина и заяви на домакинята, че много държи да играе в двойка с прелестната лейди Фалконър.

Гревил сигурно е изпълнявал и по повече мъчни задачи за един ден, но за мен е трудно, помисли си горчиво Аурелия. Доня Бернардина наистина умееше да играе карти и двете се допълваха добре. В края на следобеда двете вече се смятаха за близки приятелки.

— Скъпа лейди Фалконър, непременно трябва да дойдете на някоя от моите вечери — каза на сбогуване графинята.

— Всеки петък организирам малко празненство за моите нещастни сънародници. Те са много радостни, че могат да се срещнат с нови хора, а разговорите ни са наистина интересни. Убедена съм, че ще ги харесате, а те ще останат възхитени от вас. Рядко се срещат дами, така добре информирани за историята и културата на страната ни.

— Ласкаете ме, доня Бернардина — засмя се Аурелия. — Много добре знам, че знанията ми са откъслечни, но поне любопитството ми е неутолимо и горя от желание да науча повече.

— Значи няма да отклоните поканата ми? — Испанката въодушевено помилва ръката й.

— За мен ще е удоволствие. Много ли ще е нахално, ако ви помоля да включите в поканата и съпруга ми?

— Но разбира се, скъпа. Много държа да се запозная и с него. — Испанката беше огън и пламък. — Още утре ще ви изпратя покана.

Стига толкова за днес, каза си Аурелия, докато се сбогуваше с дамите с обичайната си мека усмивка. Джейми й помогна да се качи в чакащата карета и тя се отпусна на седалката с въздишка на облекчение. В същото време се чувстваше невероятно окрилена. Напоследък все по-често се питаше как е живяла цели трийсет години без тези вълнения. Всеки път, когато изпълнеше добре задачата си, й идеше да вика от радост.

Аурелия се засмя тихо и погледна към обсипаното със звезди небе. Чувстваше се фантастично, но съзнаваше, че е и малко луда… склонна да действа импулсивно… да извърши някое безумие…

Когато влезе в къщата на Саут Одли Стрийт, Аурелия все още се носеше в облаците. Моркомб не беше в залата — вероятно вечеряше с близначките в кухнята. Тя се отправи с бързи крачки към библиотеката, отвори вратата и зае театрална поза с ръка на кръста… но помещението се оказа студено и празно.

Трябваше да се сетя, че Гревил не си е вкъщи, наруга се сърдито Аурелия, вдигна рамене и излезе от библиотеката.

Тайно се беше надявала, че след сутрешните им приключения той се е постарал да се прибере по-рано и очаква завръщането й от срещата с доня Бернардина. Със сигурност искаше да чуе какво е постигнала. Защо тогава го нямаше? А щеше да е толкова хубаво да прекарат вечерта сами…

За втори път през този ден Аурелия се запъти разочарована към спалнята си. Очевидно е, че все още не разбирам какво точно прави той, повтаряше си обезкуражено тя. Явно това не е игра, в която имаме право да ликуваме и да си отправяме поздравления за победата. В тази професия хората сигурно не триумфират, защото дори големите им победи остават незабелязани за обществото.

Днешната й победа беше очаквана. И за нея, и за Гревил. Сутринта той бе задоволил потребността й от похвала и признание, но със сигурност нямаше да го прави винаги. Двамата бяха партньори, а и тя вече не беше начинаеща, която може да си позволи да греши. Не можеше да очаква възнаграждение само защото е изпълнила поръчението без грешки.

Днес получих добър урок, заключи Аурелия, позвъни за Хестър и започна да се съблича. Няма да позволи Гревил да забележи слабостта и разочарованието й. Това бяха само временни чувства. Вечерта й предстоеше излизане. Ако той се появи преди това, ще му разкаже какво е постигнала, без да преувеличава заслугите си. Ще се постарае да опише следобеда у лейди Бъкстън трезво и хладно, за да отговори на желанията му.

Гревил обаче не се появи. В осем пристигна лорд Дейвид Форстър, за да я придружи в Олмакс Асембли Румс. Съпругът й недвусмислено бе заявил, че представата му за една приятна вечер е много различна от това да стои до стената с чаша чай и тънка филийка стар хляб в ръце и да зяпа двойките, които чинно се плъзгат по паркета на почтено разстояние един от друг.

Аурелия избухна в смях и му заяви, че повечето хора в Лондон мислят като него. Тя се чувствала задължена да посещава Олмакс всяка сряда, но в никакъв случай нямало да изисква от него да я придружава.

Преди да се омъжи за княз Проков, Ливия имаше нужда от компаньонка, за да й разрешат да посещава Асембли Румс. В противен случай страховитите председателки на клуба налагаха строги наказания. Корнелия и Аурелия с удоволствие придружаваха приятелката си и намираха начин да се забавляват. След като Ливия се омъжи, вече нямаха повод да го правят и се радваха, че са се отървали от скуката и строгите нрави. Отиваха в Олмакс само от време на време, за да не ги забравят. Винаги се намираше по някой стар приятел, който се съгласяваше да ги придружи. Тази вечер жертвата беше Дейвид Форстър.

Точно в десет той я очакваше в залата, облечен точно според предписанията: черен копринен панталон до коленете, бяла жилетка, черен жакет, бели чорапи и обувки с токи. Аурелия бе избрала за вечерта рокля на оранжеви цветя с индийски шал от муселин. Косата й беше вдигната високо на главата, отстрани падаха ситни къдрички.

Дейвид подсвирна възхитено и се поклони.

— Както винаги красива! Добър вечер, мадам.

— Както винаги ласкател — засмя се Аурелия. — Продължавай в същия дух, Дейвид.

Той се наведе и тържествено целуна ръката й, което предизвика нов весел смях.

— Вярно ли е, че Хари смята да придружи Нел тази вечер?

— Доколкото разбрах, да. Твоят съпруг обаче е зает другаде.

— Естествено. Той мрази Олмакс.

Дейвид загърна раменете й в подплатената с кожи наметка и й подаде ръка. Джейми отвори тежката входна врата.

— Напълно го разбирам — въздъхна Дейвид, когато двамата излязоха. — Но от време на време трябва да се показваме там, иначе обществото ще ни забрави, а това би било ужасно. — И той потрепери театрално.

Преди да се качи в каретата, Аурелия огледа притихналата улица. Никъде не се виждаше любопитно лице. Тя се настани удобно в затвореното возило и си обеща да се потопи в скуката на вечерта, за да си почине. Нямаше причини да остава бдителна. За днес си беше свършила работата.

— Признавам, че много ми се искаше да отида на театър — поведе разговор Дейвид и чукна с бастуна си по покрива на каретата, за да потеглят. — Истинско нещастие е, че само за няколко месеца и Ковънт Гардън, и Дръри Лейн изгоряха до основи.

— Е, нали започнаха да ги стоят наново — утеши го Аурелия. — Сигурна съм, че ще станат още по-хубави от преди. Макар хората да разправят, че Кембъл и Шеридън никога няма да покрият загубите си.

— За тях е най-страшно… Наскоро чух, че Шеридън бил готов да обяви банкрут. Въпреки това скоро ще гледаме отново „Лейди Макбет“. Помни ми думата!

— А онзи актьор… как се казваше?… Кийн, Едмънд Кийн. Разказват невероятни неща за него и за театъра му.

— Няма съмнение, че в провинцията си е създал име.

Аурелия и Дейвид продължиха да разговарят оживено, докато каретата спря пред Олмакс Асембли Румс на Кинг Стрийт. Млад коняр вдигна високо факлата си и им отвори вратичката. Дейвид учтиво помогна на спътницата си да слезе.

Вратите на сградата бяха широко отворени и светлината от многобройните лампи осветяваха улицата. Звучеше музика. Аурелия спря за малко и се огледа за познати лица. Не видя никъде семейство Бонъм, затова пък въпреки глъчката чу добре познат глас.

— Летисия е тук — пошепна Аурелия на придружителя си и двамата бързо се устремиха към залата.

— Адски досадно същество.

Дейвид се засмя тихо и я поведе по стълбата, където лейди Сефтън, една от председателките на клуба, критично оглеждаше пристигащите гости.

— Лейди Фалконър, лорд Форстър, сърдечно ви поздравявам с добре дошли — изрече дамата със смразяваща усмивка. Лейди Сефтън беше известна с арогантността си и всички посетители на Олмакс се страхуваха от нея. Тъй като не бяха очаквали нещо повече, Аурелия и Дейвид отговориха с кратък поклон и се запътиха към главната зала, където свиреше оркестърът.

— Искаш ли нещо освежително, или предпочиташ да потанцуваме? — попита любезно Дейвид, вдигна лорнета си и огледа пълната зала. — А може би е най-добре да направим задължителната обиколка и да поздравим познатите си?

— Напълно си прав — отвърна тихо Аурелия. — Зърнах Нел в другия край. С нея е и Ник.

Двамата тръгнаха покрай стената, където бяха наредени столове за компаньонките, които наблюдаваха с орлови очи младите си възпитанички, за да са сигурни, че никоя от тях няма да танцува повече от един танц с един и същи кавалер и няма да се задълбочава в разговор с който и да било мъж.

Корнелия ги видя отдалеч и на лицето й се изписа облекчение.

— С Ник вече се питахме защо изобщо сме тук. Хари се скри в салона за карти, но не пропусна да се оплаче, че съм му забранила да залага повече от пени. Засега вечерта има едно-единствено предимство: Летисия Ийгълторп не е тук.

— Не бързай да се радващ — предупреди Аурелия. — Тя влезе точно след нас. Гласът й се чуваше по цялата улица.

— Виж ти какви злобни дами — промърмори Дейвид и съзаклятнически смигна на Ник.

— Липсва им чувство за приличие — подкрепи го Ник.

— Защо не отидете да си поговорите с дамата? — предложи със сладка усмивка Аурелия и отвори ветрилото си. — Сигурна съм, че само за пет минути ще научите всичко за най-новите й покупки.

— Аз имам по-добра идея — възрази Дейвид, поклони се и протегна ръка. — Позволявате ли, мадам?

Ник последва примера му и изведе Корнелия на танцовата площадка. Двете двойки разговаряха оживено и интимно, както е обичайно за стари приятели. Докато танцуваше, Аурелия забеляза графиня Лесингъм да влиза в салона подръка с някакъв мъж. Белокосият джентълмен с достойна външност беше доста по-възрастен от нея. Досега Аурелия не го беше срещала в обществото.

— Дейвид, ще ми кажеш ли кой е мъжът, придружаващ лейди Лесингъм?

Той се обърна и погледна към вратата.

— Графиня Лесингъм? Испанската лейди, за която се говорят доста интересни неща? Придружава я граф Лесингъм, тоест съпругът й.

— Какво се говори за графинята? — полюбопитства Аурелия, но трябваше да изчака, докато завърши фигурата с мъжа от отсрещната редица.

— Знам, че е блестяща и екзотична. Говори се, че изборът е необичаен за Лесингъм, който е известен с навика си да говори поучително и не се интересува много от светския живот. Не си спомням да съм го виждал някога в Олмакс. Подобни неща не са по вкуса му.

— Сигурно се чувства задължен към съпругата си — обясни Аурелия. Танцът свърши и тя започна да си вее с ветрилото, за да охлади пламтящото си лице. В залата беше ужасно горещо. — Искаш ли да ме представиш?

Дейвид зяпна изненадано.

— Познаваш ли дамата?

— О, да. Не особено добре, но все пак ще изглежда неучтиво, ако не й обърна внимание.

Аурелия се запъти към контесата и съпруга й, но изведнъж спря. Оставаше само една минута до единайсет, часа, в който преставаха да пускат гости в Олмакс. Точно когато часовникът удари пълен час, в салона влезе Гревил Фалконър. Спря на прага и се огледа. Очевидно търсеше жена си.

— Я виж ти! — засмя се Аурелия и се наведе към Дейвид. — Какво търси тук Гревил? Бях готова да се обзаложа, че никога няма да стъпи в Олмакс.

— Хайде да отидем първо при него — предложи веднага Дейвид.

Двамата започнаха да си пробиват път през шумното множество. Гревил изглежда великолепно в официалното облекло, каза си Аурелия и се учуди на гордостта, която изпитваше. Високият ръст, широките рамене и властното му излъчване го правеха един от най-впечатляващите мъже в салона.

Тя забеляза как лейди Сефтън се приближи към съпруга й и едва не се изсмя с глас. Очевидно впечатлена от внушителната фигура на полковник Фалконър, тя се усмихваше доста глупаво.

Аурелия не се изненада ни най-малко, когато достойната дама сложи ръка върху черния ръкав на съпруга й и запърха с ресници. Гревил я дари с блестяща усмивка и очите му светнаха под невероятно гъстите мигли.

— Добър вечер, скъпи съпруже — поздрави ведро Аурелия, когато стигна до тях. — Не очаквах да дойдеш тази вечер.

— Върнах се по-рано, отколкото очаквах, скъпа — обясни меко той. — Затова реших да дойда и да се запозная с очарователните председателки на Олмакс.

— Е, тази вечер ще трябва да се задоволите с мен, лорд Гревил — рече лейди Сефтън и усмивката й стана още по-глупава. — Приятелките ми имат други ангажименти.

Той се поклони учтиво.

— Ако позволите да кажа, мадам, във вашата компания не забелязвам отсъствието им.

— О, вие наистина сте безсрамен! — изохка превзето лейди Сефтън и игриво го удари с ветрилото по ръката. — Лейди Фалконър, по-добре отведете съпруга си, преди да е засрамил всички ни! — заяви тя и се отдалечи, прихванала полата си. Страните й пламтяха.

— Ти флиртуваш — обвини го през смях Аурелия. — О, Гревил, това е ужасно! Никога не си бях помислила, че ще паднеш толкова ниско.

— Просто поласках домакинята — възрази той, вдигна ръката й и нежно целуна пръстите. Очите му святкаха дяволито. — Нима предпочиташ да бях направил обратното? — попита тихо и се обърна към Дейвид: — Много съм ви благодарен, че придружихте съпругата ми, Форстър.

Дейвид отговори на усмивката му с театрален поклон.

— Не се безпокойте, разбирам, че съм станал излишен — оповести тържествено той. — Затова смятам още сега да се скрия при Хари в игралния салон.

Поклони се на Аурелия, кимна на Гревил и се отдалечи с бърза крачка.

— Дано не се е обидил — пошепна тя.

— Защо да се обижда? — учуди се искрено Гревил. — Сигурен съм, че е повече от щастлив да се освободи от задълженията си към теб и да поиграе карти на чаша чай.

— По гласа ти личи, че и ти би искал да правиш същото — обвини го Аурелия. — Какво те води тук?

— Реших да се осведомя как си прекарала следобеда. — Гревил взе чаша лимонада от таблата на минаващ келнер.

— Виждам, че ти е топло, скъпа.

— В салона е задушно, а и танцувах — обясни раздразнено Аурелия и се учуди на реакцията си. Първоначално се зарадва да го види, но той реагира така, сякаш нарочно искаше да потуши радостта й. Толкова ли не можа да се престори, че идва тук само заради нея?

— Сигурна съм, че докладът можеше да почака, докато се прибера — продължи хладно тя и пийна малко лимонада. — Но графинята случайно е тук тази вечер. Преди малко я видях.

— Така ли? Къде по-точно? — Гревил плъзна поглед над навалицата — нещо твърде естествено при неговия ръст.

— Ей там, до прозореца, заедно със съпруга си и лорд и лейди Бъкстън.

— Имаш предвид пищната дама с пурпурночервена мантиля?

— Да, тя е.

Гревил отново плъзна небрежен поглед по салона. Никой не би заподозрял, че вече знае къде се намират всичките му познати и е запаметил подробностите около външния вид на графиня Лесингъм.

— Не би било зле да ме представиш — рече той, взе чашата от ръката на Аурелия и я остави на близката масичка.

— Щом казваш — промърмори тя и тръгна напред. Но не можа да се удържи и изсъска през рамо: — Сигурно си дошъл тук само заради това.

— О, това е само една от многото причини — увери я той и й намигна така дръзко, че гневът й премина в смях.

По дяволите, каза си Аурелия, аз не мога да преминавам от роля в роля с такава лекота като Гревил. Сигурно причината беше, че той живееше с тези роли, играеше ги ден и нощ, никога не излизаше от тях, докато тя… тя всеки път трябваше да си напомня, че играта започва отново, и това беше досадно.

Всъщност тя бе дошла тук да се позабавлява. Искаше й се просто да се порадва на компанията му, но това се оказа невъзможно. Но не можеше да му се сърди за желанието да се представи на испанката. От него не можеше да се очаква друго. Не й беше обещавал нещо по-различно. Въпреки че се забавляваха до припадък в леглото, той никога не се беше преструвал, че професията му и поръчението не съществуват.

Той нито за минута не губеше от поглед целта на краткото им партньорство — за разлика от нея. И всеки път, когато си позволяваше да не мисли за тази цел, той й я напомняше по доста груб начин.

— Лейди Фалконър, колко се радвам да ви видя отново! — изчурулика графинята, като ги видя да се приближават. — Позволете да ви представя съпруга си… милорд, лейди Фалконър… Тъкмо разказвах за нашия прекрасен следобед в дома на лейди Бъкстън.

— Наистина, скъпа. — Съпругът се поклони с дружелюбна усмивка. — Винаги на вашите услуги, лейди Фалконър.

Аурелия му подаде ръка, направи лек поклон и представи съпруга си.

— Позволете да ви представя съпруга си… сър Гревил… лорд и лейди Лесингъм…

Аурелия отстъпи крачка назад, за да не пречи на формалностите. Когато настъпи подходящият момент, се обърна към Гревил:

— Днес следобед казах на лейди Лесингъм, че ти също се интересуваш много от испанската култура и изкуство. Двете с нея проведохме възхитителен разговор за живописните творби в Прадо. Толкова искам да видя Рибера и Веласкес… Казват, че в Прадо са събрани най-добрите му платна.

Аурелия въздъхна с копнеж и се обърна към контесата:

— Лейди Лесингъм наистина е за завиждане, защото е видяла цялото това великолепие със собствените си очи. Често е посещавала кралския палат.

— За съжаление за кратко време — добави меланхолично графинята. — А откакто френският тиран изгони от страната добрия крал Карлос с цялото му семейство и сложи на трона своята марионетка, не съм стъпвала в двореца. Много испанци бяха принудени да напуснат родината си. — Тя се просълзи и бързо изтри очите си с дантелена кърпичка.

— Имате нашето най-искрено съчувствие, мадам — отговори прочувствено Гревил. — Сигурно е много болезнено да прекараш живота си в изгнание. Само да знаехте, сър Гревил. — Графинята отново въздъхна сърцераздирателно. — Всеки ден проливам горчиви сълзи за родината си. Нали, милорд? — обърна се тя към съпруга си.

— Да, скъпа. Освен това помагате с всички сили на нещастните си сънародници и черпите смелост от тази благородна дейност. — В гласа на лорд Лесингъм прозвуча напрежение, сякаш се боеше от нов изблик на сълзи.

Графинята му кимна с благодарност и изпъна рамене, за да покаже, че наистина е смела.

— Ами да, правя, каквото мога, защото не всички бедни испанци са имали моя късмет, нали, лейди Фалконър?

— Разбира се — кимна сериозно Аурелия. — Сигурна съм, че сте голяма опора за скъпите си сънародници.

— О, надявам се. А вярно ли е, сър Гревил, че вие също сте поклонник на испанското изкуство? Съпругата ви притежава богати познания за родината ми.

Гревил се обърна към съпругата си и я огледа развеселено.

— Честно казано, не знам, милейди. Понякога съпругата ми се държи като суфражетка. С което, разбира се, искам да кажа, че много е чела и много знае.

— Това не е вярно — възрази Аурелия. — Твоите познания многократно надвишават моите. Ти си невероятно начетен, скъпи, и знанията ти са толкова обширни, че като те слушам, често се изчервявам от срам поради глупостта си.

— Непременно трябва да дойдете на соарето ми в петък — намеси се графинята. — Днес следобед обясних на лейди Фалконър, че съм започнала да организирам тези малки събирания, за да утешавам сънародниците си. Хубаво ни е да сме заедно, водим интересни разговори. Понякога каня музиканти и съм сигурна, че ще харесате музиката. Моля, кажете ми, че мога да разчитам на вас.

— С най-голямо удоволствие, лейди Лесингъм — поклони се учтиво Гревил.

— Започваме точно в осем.

Дамата взе съпруга си под ръка и двамата се запътиха към танцовата площадка.

— Отлично — пошепна Гревил. — Бързо напредваме.

— Така изглежда.

— Е, тази вечер постигнахме максимума. Да се прибираме.

— Първо трябва да се сбогувам с Корнелия и Дейвид — възрази Аурелия. — Не е прилично да изчезна така.

— Къде ли са двамата? — Гревил се огледа и веднага ги откри. — Ето ги там, до вратата на салона за карти. — Хвана жена си за ръката и я поведе през залата. — Добър вечер, Корнелия — поздрави той още отдалеч. — Е, Бонъм, омръзна ли ви играта на карти?

Хари изкриви лице.

— Не ми доставя никакво удоволствие да залагам по едно пени. — Наведе се и целуна Аурелия по бузата. — Изглеждаш страхотно, скъпа.

— Благодаря ти, Хари, ти си непоправим ласкател — отговори засмяно тя.

— Винаги казвам истината — защити се той.

Гревил стоеше настрана и слушаше веселото бъбрене на приятелите. Аурелия наистина умее да завързва приятелства, помисли си той, и да задържа приятелите си. Не знаеше защо, но тези близки връзки на жена му все по-често го караха да се чувства несигурен. Понякога даже му ставаше неловко.

Гревил беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че не е особено въодушевен от предстоящото запознанство с княз и княгиня Проков. За съжаление той нямаше нито един човек, на когото да се доверява така пълно и безпроблемно, както Аурелия се доверяваше на приятелите си. Дори с Фредерик, най-добрия приятел, който беше имал, не си говореха така непринудено. И двамата знаеха какво рискуват, ако разкриеха един пред друг всичките си тайни.

Понякога, когато оставаше насаме с Аурелия, Гревил усещаше у себе си склонност и желание да се разкрие напълно. След това му ставаше още по-трудно да се върне отново към старата си роля.