Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (15)

14

Гревил влезе в просторния кабинет на Саймън Грант в министерството и безшумно затвори вратата зад себе си. Началникът му вдигна глава.

— Добро утро, Гревил. — Саймън стана и му подаде ръка през бюрото. — Чух, че си имате много работа.

— Напредвам бързо — отговори кратко полковникът. — Настаних се в къща на Саут Одли Стрийт и обявих годежа официално. Лейди Фарнъм е готова да бъде мое око и ухо. Тя ще поддържа познанствата, необходими за нашите цели, и щом чуе нещо интересно, ще ми докладва. Вече сме сгодени и никой няма да се мръщи, че прекарваме много време заедно — заключи той и приседна на облегалката на едно кресло.

Саймън го следеше с внимателен поглед.

— Простете откровеността ми, Гревил, но лейди Фарнъм няма никакъв опит в нашата специална област. Наистина ли вярвате, че тя ще…

— Вярвам й във всяко отношение — прекъсна го рязко Гревил. — Аурелия знае как да се държи. Освен това тя ще изпълнява само най-обикновени задачи и ще се движи в общество, с което е свикнала.

— Разбирам — кимна Саймън Грант, но си личеше, че не е напълно убеден. — Надявам се да сте я подготвили добре.

Гревил срещна погледа на шефа си и кимна спокойно.

— Разбрали сме се акцията да протече в пълна тайна. Сега това е най-важното.

— Прав сте, разбира се… — Саймън потърка брадичката си. — Но ще ви призная, че продължавам да храня някои опасения. Изглежда ми прекалено… удобно, ако позволите, че тъкмо съпругата на Фредерик се оказа перфектната партньорка за вас.

Гревил вдигна рамене.

— Прав сте, но в нашата професия търсим партньори там, където можем да ги намерим, нали? Не бих взел Аурелия да ми помага ако дори само за секунда се бях усъмнил в годността й за тази работа. Постарах се да я подготвя и тя се прояви като способна ученичка. Ще работи за мен, като върши неща, с които се е занимавала през целия си съзнателен живот. Ще ми осигури достъп до определен обществен кръг, ще организира светски събития… наистина не виждам причини за тревога.

Саймън сведе глава. Имаше неограничено доверие в полковник Фалконър, без никакво колебание би му поверил живота си. Въпреки това не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Без съмнение годежът предлагаше отлична възможност за изпълнение на поставената задача, но дори за опитен агент като Фалконър щеше да е трудно да работи съвместно с жена, с която го свързват силни чувства.

В действителност Фалконър не му беше дал повод да мисли, че изпитва нещо по-специално към годеницата си. Точно обратното, той дори намекна, че и двамата с нея са избрали този начин да узаконят отношенията си само за да им е по-лесно да работят. Че дамата се е съгласила по собствена воля да служи на родината си.

— Обсъдих въпроса за пенсията на лейди Фарнъм с ръководството на министерството — съобщи делово Саймън.

— Всички се съгласиха, че нейните заслуги и работата на Фредерик трябва да бъдат възнаградени по достойнство, но смятат, че трябва да се даде еднократна сума, а не пенсия. Споразумяхме се за сумата две хиляди гвинеи. Смятам, че лейди Фарнъм ще се съгласи.

Няма да й стигне за къща като моята на Саут Одли Стрийт, помисли си спонтанно Гревил. Но ако вложи парите изгодно и получи известна сума от попечителския фонд, ще може да води скромен, ала независим живот.

— Лейди Фарнъм ще се радва — отвърна той. — Но трябва да се уреди и въпросът с плащанията на мъжа й и с наградата.

— Прав сте. Готови сме да платим сумата веднага. Ще я внесем, където тя каже. Можем да я преведем в банка, да я изплатим в брой или да купим нещо с парите…

Очевидно доволен, че са уредили финансовия въпрос, Саймън отвори едно чекмедже на бюрото си и извади лист хартия.

— Имам новина за вас. Очевидно играта започва. Преди няколко дни в Дувър са пристигнали двама испански джентълмени. Докладваха ми, че не са се опитали да се крият. Почти десет минути се разхождали по кея, за да дадат възможност на наблюдаващите ги да видят кои са.

Гревил кимна.

— Искали са да са сигурни, че пристигането им е забелязано.

Всяко по-голямо британско пристанище се наблюдаваше ден и нощ от агенти на короната. Чуждестранните посетители знаеха, че е почти невъзможно да слязат на острова, без да привлекат вниманието им. Но имаше и такива, които пристигаха посред нощ и предпочитаха необитаеми брегове.

— Прав сте — кимна Саймън. — Очевидно искат да ги сметнем за емигранти, но ние вече имаме сведения от агентите си, че възнамеряват да се внедрят във висшето лондонско общество. Ще им покажем, че ги наблюдаваме ден и нощ. Снощи са пристигнали в Лондон и са се настанили на Адамс Роуд.

— Много практично — промърмори Гревил и прочете написаното на листа. — Сигурно ще успея да ги срещна „случайно“ някоя сутрин, когато излизам на езда. Кой е този дон Антонио Васкес? Знаем ли нещо за него?

Саймън поклати глава.

— Засега нищо. Името е неизвестно. Нищо чудно да е псевдоним. Наредих на нашия човек в Мадрид да събере сведения. С малко повече късмет ще имаме информацията след седмица. Предлагам междувременно да бъдем предпазливи. Ще го следим, но отдалеч. Може пък да се окаже напълно невинен. Възможно е просто да е последвал своя крал в изгнание, както правят много други. Още един аристократ, избягал от испанската колония на Бонапарт. След като корсиканецът настани роднините си по троновете на Европа, Англия се напълни с емигранти.

— Ще побързам да се запозная с него — реши Гревил и стана: — А сеньор Мигел Алвада вероятно е помощникът му.

— И аз мисля така. — Саймън също се изправи. — Не би било зле да проучите по-подробно графиня Лесингъм. Тя е центърът на испанската емиграция в Лондон. Помага на сънародниците си финансово, намира им жилища, събира средства. Всеки новопристигнал испанец отива първо в нейната къща. Сигурен съм, че и дон Антонио ще й бъде представен много скоро.

— Ако си спомням добре, тя е от семейство Бернардина и Алкада.

— Точно така. Преди пет години се омъжи за Лесингъм, но продължава да се застъпва за сънародниците си.

— Ще проуча дамата. Много скоро ще имате достатъчно информация.

Гревил стисна ръката на Грант и си тръгна. Веднага щеше да възложи на Аурелия да се запознае с графиня Лесингъм.

Двуколката го очакваше в двора на министерството. Млад ординарец държеше юздите на двата силни коня, които риеха с копита в пясъка. Гревил му кимна и се метна на седалката. Конете потеглиха рязко и момъкът отскочи настрана, за да не го блъснат. Лекото возило излезе с голяма скорост от двора на министерството и Гревил едва успя да отговори на поздрава на двамата войници, които охраняваха входа.

Двуколката прекоси Сейнт Джеймс Парк и зави по улица Сейнт Джеймс в посока Пикадили. Пред Уайтс Гревил видя двама мъже, задълбочени в разговор, и спря.

— Добро утро, Бонъм, Петершам.

— Много добри коне, Фалконър — кимна Ник с вид на познавач. — Май ми се струват познати…

— Нищо чудно — засмя се Гревил. — Купих ги от Идън. Сигурно знаете, че разпродаде цялата си конюшня.

— И аз чух, че искал да превърне всичко в пари — отвърна Ник. — Продава не само конете, а и къщата, и имението в провинцията. Ти знаеш ли, Хари?

— Знам, разбира се — отвърна виконт Бонъм. — Загубил е огромна сума пари. Играл цяла нощ на Пикъринг стрийт… Пълен глупак.

— Какво друго може да се очаква, щом е влязъл в онази дяволска дупка! — извика разгорещено Ник, срещна погледа на приятеля си и се изчерви. — Моля те, Хари, не ме гледай така. Знам, че и аз съм ходил да играя там… веднъж или два пъти… — Той се обърна към полковника и попита с интерес:

— Вие сигурно не харесвате хазарта, Фалконър?

— Никога не ме е привличал — отвърна равнодушно Гревил. — И това е истинско щастие, защото съм несръчен, а и нямам пари за губене.

— На всичкото отгоре ви предстои женитба — отбеляза през смях Ник. — Няма нищо по-страшно от жена, която не дава пари на мъжа си.

— Вероятно точно поради тази причина си още ерген — подкачи го Хари. — Прибирате ли се, Фалконър? Бихте ли ме взели със себе си?

— С удоволствие — кимна Гревил.

Хари моментално скочи в двуколката и се настани на седалката до него. Ник им кимна за довиждане и тръгна по стълбата към входа на клуба.

— Много е приятно, че сме съседи — отбеляза Хари след кратко мълчание. — Сигурен съм, че Нел и Аурелия много ще се радват. Особено щом сватбените тържества отминат.

Гревил кимна мълчаливо. На Пикадили беше пълно с хора и двуколката забави ход, а той трябваше да внимава някой пешеходец да не изскочи пред конете, а също и да избягва тежките карета и каруците, натоварени с бъчви, които задръстваха площада.

— Насрочихте ли вече датата? — попита Хари с привидна небрежност.

— Очаквам решението на Аурелия. Доколкото знам, обичайно е годеницата да определи датата.

— Точно така — засмя се Хари и след кратко колебание реши да говори направо. — Преди време ми споменахте, че за в бъдеще ще прекарвате повече време в Англия. Но как ще обясните отсъствието си на Аурелия, ако ви възложат задача извън страната?

Гревил го погледна отстрани и отговори с тон, който даваше да се разбере, че това не засяга никого, освен него:

— Щом му дойде времето, ще намеря решение.

— Разбирам. Никога вече няма да го спомена. Исках просто да знаете, че когато става дума за Аурелия, съм винаги готов да помогна. Тя има приятели, които държат на нея. Кажете какво искате — и ще го направим.

Гревил стисна устни. Значи затова Хари го беше помолил да пътува с него. Естествено бе да очаква, че има нещо повече от съседството им и приятния разговор.

— Няма да забравя. Но ви уверявам, Бонъм, че няма за какво да се притеснявате по отношение на Аурелия. Аз отговарям за нея и не възнамерявам да се откажа от тази отговорност.

— Разбира се, разбира се… — Хари побърза да смени темата. Беше очаквал подобен отговор и това го успокои. Скоро двуколката спря пред къщата на Маунт Стрийт.

— Много ви благодаря, че ме докарахте, Фалконър — сбогува се Хари и скочи на земята.

— Довиждане! — Гревил вдигна ръка за поздрав и продължи пътя си към Саут Одли стрийт. Там връчи юздите на чакащия коняр, заръча му да се погрижи добре за конете и се прибра вкъщи. След около половин час от задния вход излезе мъж, който по нищо не приличаше на полковник Гревил Фалконър.

Мъжът беше облечен в жакет от грубо платно и многократно кърпен кожен панталон, лицето му беше скрито под ниско нахлупена шапка. Той се запъти към Гросвенър Скуеър, като през цялото време се криеше в сянката, сякаш се боеше от светлината като дяволът от светена вода. Малко преди площада зави по Адамс Роу.

Улицата изглеждаше като повечето други в тази част на Мейфеър: редици от къщи с елегантни фасади, бели стълбища, блестящи огради от ковано желязо. Мъжът стигна бързо до края на улицата, като през цялото време се обръщаше крадешком и поглеждаше през рамо, сякаш се боеше, че някой го следи. Малкото хора, които вървяха по улицата, го избягваха, някои даже минаха от отсрещната страна, защото приличаше на блуждаещ идиот.

Беше следобед и сенките бързо се удължаваха. Засилващият се вятър люлееше короните на платаните, отрупани с бледозелени пролетни пъпки. Пред номер четиринайсет Гревил забави крачка и внимателно огледа къщата. Бързо запомни всички по-важни детайли, мина от другата страна на улицата и се облегна на една ограда. Бе избрал място, откъдето можеше безпрепятствено да наблюдава какво става пред наетата от испанците сграда.

Извади от джоба си глинена лула, натъпка я с вонящ тютюн, драсна клечка кибрит о желязната ограда и запали лулата. Запуфка силно, докато почти се скри зад облак пушек, и продължи да наблюдава къщата. Сега приличаше на работник, който си е свършил работата за деня и си е заслужил една хубава лула.

След половин час бдителността му бе възнаградена. Входната врата се отвори. Появи се висок мъж в елегантен кремав жакет и панталон в малко по-светъл тон. Следобедното слънце се отразяваше в грижливо излъсканите ботуши. Тенът на лицето му беше маслиненокафяв, брадата му беше подрязана по испански маниер. Мъжът мушна бастуна подмишница, за да сложи ръкавиците си, и огледа внимателно почти пустата улица. Дори да бе забелязал странната фигура от другата страна, по лицето му не пролича нищо. Огледа се отново, размаха бастуна и заслиза по стълбите.

Гревил не се помръдваше. Всеки нерв на тялото му се напрегна. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Беше убеден, че вече се е срещал с този човек, и то при не особено приятни обстоятелства. За съжаление в момента не беше в състояние да прецизира беглия спомен, който беше повече чувство, отколкото изображение. Имаше нещо познато и застрашително в позата на мъжа, в начина, по който се движеше, в наклона на главата… Да, със сигурност бе срещал някъде дон Антонио Васкес, но къде?

Тъкмо щеше да си тръгне, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение отстрани на къщата. Появи се второ лице: дребен, набит мъж, облечен изцяло в черно. Той излезе на улицата по тясната пътека, разделяща номер четиринайсет от съседната къща. Изглеждаше като най-обикновен секретар, но опитното око на Гревил веднага разпозна походката и структурата на кален в битки мъж.

Стига толкова за днес. Гревил угаси лулата и въздъхна доволно. Тя беше полезен инструмент, но не му харесваше да пуши. Прибра я в джоба, въпреки че беше още гореща, и тръгна след облечения в черно мъж.

Нарочно го преследваше така, че да не остане незабелязан. Спираше всеки път, щом жертвата му забавеше ход, а когато мъжът рязко зави към Джордж Ярд, хукна след него. Испанецът влезе в изоставен двор и се обърна към преследващия го. Гревил се огледа бдително. Не се виждаше жива душа. Перфектно място за нападение на крадец посред бял ден.

— Господинчото се крие, а? — изрева грубо той, приближи се и напипа в палтото си късата, но тежка бухалка, която винаги носеше със себе си в това облекло. — Май си объркал пътя, миличък?

Жертвата се разкрачи широко и се залюля напред-назад.

— Няма да ти се дам лесно, приятелче.

Говореше с тежък акцент, но явно владееше добре английски. Бе стиснал ръце в юмруци, но чакаше привидният крадец да нападне пръв.

Гревил размаха заплашително тежката бухалка и прониза жертвата с унищожителен поглед. После се престори, че се колебае дали да нападне, или да побегне, и испанецът се хвана в капана. Точно както бе очаквал Гревил, противникът му реши да се възползва от предложеното му предимство: направи скок към него, протегнал два пръста с намерение да ги забие в очите му. Този явно владее всички улични хватки и не се колебае да ги прилага, помисли си мрачно полковникът.

Испанецът се движеше с учудваща лекота. Преодоля разстоянието помежду им много бързо, но Гревил нито за миг не изпусна от поглед протегнатите му пръсти и успя да ги избегне навреме. Наведе се и замахна лекичко с бухалката, после мина зад противника си. Испанецът веднага се обърна с лице към него и отново протегна два пръста, за да ги забие в очите му.

Този човек не е никакъв секретар, каза си Гревил. Със сигурност носи оръжие… нож или пистолет? Погледът му се плъзна по ниската, набита фигура, търсейки многозначителна издутина по облеклото, която да му подскаже какво да очаква. По-вероятно е да носи нож, помисли си той. Прилича на човек, който умее да върти ножа… изглежда е от онези, дето предпочитат близкия бой… и не приказват много–много, а действат.

Видя блясък на сребро и в същия момент отскочи настрана. Испанецът изруга ядно и насочи към гърдите му малък стилет. По начина, по който държеше оръжието, Гревил позна една определена школа. Мъжът бе изругал на испански, но той го разбра много добре. Вече знаеше с кого си има работа и какво нападение да очаква.

Испанецът вдигна ръката с ножа и в частицата от секундата, преди ножът да полети, Гревил метна бухалката. Улучи испанеца точно в средата на челото. Мъжът се олюля, разпери ръце и ножът падна на тревата. Въпреки това нападнатият успя да се задържи на крака.

Гревил се наведе светкавично, грабна бухалката, стрелна се зад испанеца и нанесе удар по черепа му. Непознатият изохка тихо и се свлече на земята.

За момент Гревил застина неподвижен и пое дълбоко въздух. Дворът беше все така пуст, но вече доста по-тъмен. Дори по обед тук проникваше малко светлина, а междувременно слънцето бе залязло. Той вдигна стилета, завъртя го замислено между пръстите си и откри от вътрешната страна на резбованата дръжка маркировката, която очакваше да види: знака на инквизицията.

Това хвърляше съвсем друга светлина върху предстоящата акция на испанците. Никой не би изпратил агент на инквизицията в Англия със задачата да проникне в тайните служби. Тези хора бяха полезни на други места. На всяка цена трябваше да разберат защо двамата испанци са пристигнали в Лондон.

Гревил се наведе и опипа шията на припадналия. Имаше пулс, макар и слаб. Хората на инквизицията не се предаваха лесно. Претърси джобовете му, но не откри нищо подозрително. Взе портмоне с три златни монети и джобен часовник — нападението трябваше да изглежда като кражба.

Гревил напусна местопрестъплението с бързи крачки. Знаеше, че никой няма да заподозре каква е била целта на нападението — в тъмните улички на Лондон всеки ден ставаха десетки кражби и сбивания.

Той се прибра бързо вкъщи, влезе през страничния вход и смени идентичността си. Само след половин час излезе отново, спря минаващ файтон и отиде в министерството.

— Защо се връщате толкова бързо, Гревил? — изненада се Саймън Грант, който явно не беше ставал от бюрото си.

— Готов съм да се закълна, че ме напуснахте само преди три часа.

Гревил предпочете да не коментира шеговитата забележка.

— Много се радвам, че сте още тук.

— О, аз практически живея в министерството. — Саймън се протегна и за миг затвори очи. — Е, какво се е случило, та ме посещавате за втори път?

Гревил обърна един дървен стол, възседна го и опря ръце върху облегалката.

— Разбрах, че нашите нови приятели от Испания имат нещо общо с инквизицията.

Грант моментално застана нащрек.

— Какво се случи?

Гревил разказа накратко какво бе свършил през последния час.

— Сигурен съм, че те имат и друга задача, освен да изградят шпионска мрежа във висшето общество. Иначе защо ще се намесва инквизицията…

— Много обезпокояващо. — Саймън потърка брадичката си. — Дано нашият човек в Мадрид научи нещо повече и дано информацията стигне бързо до нас. Междувременно ще наблюдаваме и ще чакаме. — Той се наведе над бюрото и попита с понижен глас: — Задачите на лейди Фарнъм имат ли нещо общо с тези хора?

Лицето на Гревил помрачня още повече.

— Кой знае, може би има нещо общо с Фредерик… Вероятно ще се наложи да променим плана. Не съм готов да я изложа на опасност, а инквизицията определено представлява сериозна заплаха за сигурността й.

— Напълно сте прав, Гревил. Постъпете, както намерите за добре.

— Не се безпокойте, Саймън, няма да изложа лейди Аурелия на опасност — обеща Гревил и се сбогува.

Навън спря файтон и нареди на файтонджията да кара бързо към Кавендиш Скуеър. Изкачи стълбите на един дъх и удари с чукчето по входната врата. Знаеше, че Моркомб няма да се появи скоро, и това го вбесяваше. Тъкмо бе започнал да потропва нервно с крак, когато вратата се отвори и на прага застана самата Аурелия.

— Гревил! — извика учудено тя. — Не е ли малко късно за следобедна визита?

— Трябва да говоря с теб — отсече той, мина покрай нея и влезе в салона. — Сама ли си?

— Да, но след няколко минути трябва да се кача при Франи. Тя настоява да съм при нея, докато вечеря, а после й чета приказки.

— Ще се наложи да почака малко.

Гревил все по-трудно скриваше нетърпението си и Аурелия го наблюдаваше учудено. Никога не го беше виждала такъв. Той умееше да се владее като никой друг.

— Да, разбира се — отговори тихо тя. — Да влезем в дневната.

Щом влязоха, Гревил затвори вратата, облегна се на рамката и я погледна втренчено.

— Какво има, Гревил?

Той отиде до прозореца, открехна завесата и огледа пустата улица.

— Трябва да променим плана, Аурелия. — Нямаше смисъл да го увърта. — Докато трае акцията, ти и Франи трябва да живеете под моя покрив.

Аурелия го погледна стреснато.

— Искаш да дойдем у вас? Какво означава това?

— Получих нова информация за испанската мрежа. Подозирам, че много скоро ще се заинтересуват и от годеницата ми — обясни откровено той. — Докато си тук, не мога да те закрилям. Живея на половин миля от теб.

Аурелия пребледня и вкопчи пръсти в полата си.

— Ти обеща, че няма да се излагам на опасност. Да не говорим за Франи.

— Такова беше намерението ми, но днес получих нова информация. — Гревил взе ръцете й в своите и се опита да я успокои с поглед. — Заклех се да закрилям теб и детето ти и ще удържа на думата си. Ти просто трябва да приемеш, че аз знам какво е най-доброто за вас.

— Колко сериозна е заплахата? — попита глухо Аурелия, издърпа ръцете си и се обърна към камината.

— Нямам представа. Достатъчно е да знам, че е възможно някой да ви заплашва. Длъжен съм да действам. Ние с теб трябва да се оженим. Без никакво бавене.

Аурелия се обърна рязко към него. В очите й святкаше гняв.

— И само след три месеца ще анулираме брака си, така ли? Как си го представяш? С годежа е лесно, но бракът е съвсем друго нещо.

— Ще помоля да ме пратят на работа в чужбина. След известно време ще обявят, че съм загинал. Няма да е за първи път.

— Но това означава, че никога повече няма да се върнеш в Англия като Гревил Фалконър!

— О, скъпа Аурелия, това няма да е голяма загуба за мен — изсмя се сухо Гревил. — В миналото си съм имал много псевдоними, а кой знае какво ми готви бъдещето. Тук нищо не ме задържа. Лондонското общество не ме интересува ни най-малко. Нямам семейство, нямам задължения. През последните петнайсет години съм се връщал в града само за малко и винаги с неудоволствие. Винаги когато е нужно мога да влизам в Англия и пак да я напускам. Никой няма да узнае. Аз ще напусна страната и само след няколко месеца ти ще бъдеш свободна. Трябва само да изчакаш военното министерство да обяви, че съм загинал.

Аурелия се разтрепери. Студените, груби думи разкъсаха сърцето й. „Тук нищо не ме задържа.“ Твърдението му я потресе, но тя не му повярва докрай. То беше в пълно противоречие с досегашните им отношения.

Начинът, по който я гледаше понякога, тонът, с който й говореше в определени моменти, страстта, с която я любеше — всичко това бе събудило надеждите й, че отвъд маскарада за пред обществото между двамата можеше да се породи истинска любов.

Смарагдът на пръста й проблесна и тя бавно вдигна ръка.

— Този пръстен е принадлежал на майка ти, нали? — попита едва чуто тя, убедена, че въпросът й е напълно логичен.

— Не. Пръстенът е част от комплект, който принадлежеше на баба ми. Мама го наследи от нея, но никога не го е носила. Пръстенът, който носиш на пръста си, е направен специално за теб. Твоите пръсти са твърде нежни за първоначалното бижу. — Гревил я погледна объркано. — Защо питаш?

Просто, делово обяснение на един толкова значителен за нея факт. Аурелия разбра, че е безсмислено да се залъгва. Нито за момент не биваше да приема, че той изпитва към нея същите чувства, каквито тя изпитваше към него.

— Само от любопитство. Без особена причина — обясни тихо тя и се наведе да разбута горящите цепеници в камината. — Не е ли по-умно просто да развалим годежа? Онези хора, които и да са те, ще престанат да се интересуват от мен и нито Франи, нито аз ще бъдем изложени на опасност.

Гревил решително поклати глава.

— Аз се нуждая от теб, Аурелия. Трябва да изпълним задачата, която ме доведе при теб. Сега е още по-важно отпреди. Дори да разваля годежа, те ще продължат да те наблюдават и е напълно възможно да се опитат да стигнат до мен чрез теб.

— Разбирам. — Аурелия беше неспособна да удържи треперенето си. Сякаш се бе потопила в ледена вана. — Но как ще организираме сватбата толкова бързо? Та ние едва се сгодихме.

— Годежът вече е факт — отвърна той и както обикновено се облегна на камината. Очевидно беше обмислил всичко.

— Обществото знае за годежа ни и очаква да се оженим. Ако избързаме, ще започнат да говорят, но скоро ще млъкнат. Ти си била вече омъжена, а аз съм достатъчно възрастен, така че отдавна сме минали възрастта на тайните.

Аурелия замълча. Колко време, сили и чувства беше вложила в тази задача. Колко нови неща беше научила. И това й харесваше. Вълнуваше я. В крайна сметка промяната в първоначалния план не беше толкова важна.

Освен това не беше в състояние да отрече, че мисълта да живее най-малко три месеца под един покрив с Гревил бе невероятно възбуждаща. Той я привличаше неустоимо и тя го желаеше с цялата сила на сърцето си. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Никога не беше изпитвала такова необуздано удоволствие в леглото. Защо пък да не поживее известно време с него? Защо да не се държат като нормални съпрузи и да не спят в едно легло? Ще захвърли задръжките си и ще стане негова жена. Така или иначе ще трябва да свикне с мисълта, че много скоро ще се разделят завинаги. Веднъж вече беше преживяла тази болка, щеше да я преживее и втори път.

Аурелия наля две чаши шери, подаде му едната и вдигна своята към устните си.

— Бихме могли да кажем, че сме се оженили тайно — предложи колебливо тя. — Както каза, обществото няма да се развълнува особено много. Все пак от нас се очаква рано или късно да се оженим, нали? Готова съм да се откажа от сватбените тържества. Като си помисля за първата си сватба, и днес ме побиват тръпки…

Тя се взираше в кехлибарената течност в чашата си и се питаше как ще убеди Корнелия и Ливия, че е пожелала да преживее едно романтично приключение и е казала „да“ тайно, тласкана от неудържима страст.

Спокойно можеше да им каже, че Гревил я вълнува много силно… че се е влюбила в него от пръв поглед. Смарагдовият пръстен вече показа на обществото, че двамата нямат търпение да се свържат завинаги. Сигурно и този път ще успее да измами приятелките си. Няма да ми е трудно да играя ролята си убедително, помисли си иронично тя.

Погледна Гревил и разбра, че той я е наблюдавал през цялото време. Той винаги знаеше кога да мълчи и кога да говори.

— Кога? — попита просто Аурелия и впи поглед в очите му.

— След два дни двете с Франи ще се преместите при мен на Саут Одли Стрийт.

— Толкова скоро?

— Да. Ако можех, щях да ви отведа още днес.