Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (13)

12

Късно следобед рибарската лодка влезе в пристанището на Дувър. Валеше силен дъжд и двамата джентълмени, които слязоха на брега, побързаха да отворят чадърите си. На кея миришеше на риба и катран и дъждът засилваше миризмата до непоносимост. От широко отворената врата на близката кръчма долитаха груби смехове. Вонеше на престояла бира, мокри трици и тютюн.

По-едрият от двамата мъже огледа обстановката през монокъла си и се намръщи неодобрително. Беше облечен в скъпи дрехи, под брадичката му беше вързано колосано шалче, тъмното палто и жилетката бяха изработени от най-фина вълна. Носеше тесен панталон до коленете и блестящи високи ботуши. По стройната, атлетична фигура си личеше, че е човек, който не се церемони, а бързо пристъпва към дела. Брадата му бе подрязана по испански маниер, носеше висока шапка и бастун със сребърна дръжка.

Спътникът му беше сравнително дребен на ръст, но набит и гладко избръснат. Лицето му беше закръглено, черното палто отдавна бе изгубило блясъка си, коженият панталон изглеждаше доста износен. Явно беше, че е подчинен на първия. Двамата мъже се огледаха нетърпеливо. Очевидно очакваха да ги посрещнат.

Моряк, натоварен с два куфара, слезе по стълбичката на кея и тръсна багажа на земята.

— Това е ваше, господа — изръмжа той и протегна грубата си ръка.

Едрият джентълмен изхъмка презрително и посочи спътника си. Той бръкна бързо в джоба си, извади медна монета и я подаде на моряка. Той я погледна, изплю се презрително пред краката на непознатия и тръгна обратно към лодката.

— Май никой не е дошъл да ни посрещне, Мигел — отбеляза с приглушен глас високият мъж. Изражението му издаваше, че не е свикнал на подобно отношение.

— Сигурен съм, че ще дойде, дон Антонио — опита се да го успокои служителят му. — Карлос никога не се е провалял.

— Непременно ли трябва да го чакаме под дъжда? — Дон Антонио вдигна вежди и се огледа търсещо.

— Може би предпочитате да влезем в кръчмата? — предложи колебливо другият.

Дон Антонио го прониза с гневен поглед и започна да се разхожда по кея, като грижливо избягваше локвите.

— Във всеки случай можем да сме сигурни, че пристигането ни не е останало незабелязано. Който и да е сложен тук да следи за поява на чужденци, няма как да не забележи двама мокри до кости джентълмени, които със сигурност няма какво да крият и се мотаят в очакване по пустия кей — заключи той и се изсмя иронично.

— Ето го и Карлос — въздъхна облекчено Мигел, когато от тъмнината изникна карета. Вратичката се отвори, отвътре изскочи мъж и забърза в тяхната посока.

— Простете, че не можах да дойда в уречения час и да ви посрещна още със слизането от лодката, дон Антонио, сеньор Алвада… Но по пътя един от конете изгуби подкова. — Мъжът се поклони толкова дълбоко, че дъждът забарабани по голия му тил. — Заповядайте, седнете в каретата, а аз ще се погрижа за багажа.

Новодошлият беше толкова дребен, че едва успя да примъкне двата куфара. Джентълмените обаче не му предложиха помощта си. Вместо това прекосиха кея и се качиха в чакащото превозно средство, за да са на сухо.

— Гадна страна, гадно време — отбеляза дон Антонио, седна по-удобно и изтри част от стъклото на прозорчето с ръкавицата си. — Влагата прониква чак до костите.

— Прав сте — кимна Мигел и седна насреща му. — Карлос трябваше да ни запази някой уютен салон. Щяхме да си позволим хубава вечеря и бутилка добро вино, да си отпочинем в топли, удобни легла и на сутринта да потеглим към Лондон в най-добро настроение.

— Хубава вечеря? — повтори подигравателно дон Антонио.

— В тази забравена от бога страна? Англичаните не знаят какво е хубаво ядене. Те се хранят като обикновени селяни.

Мигел замълча. Загърна се в наметката си и сведе глава. Дон Антонио Васкес изпитваше дълбоко отвращение към англичаните и към всичко английско. Ала Мигел нямаше ни най-малко желание да му противоречи, камо ли пък да се извинява, защото щеше да последва разгорещена тирада. Само глупак би си позволил да разгневи дон Антонио. Той беше човек без съвест и никога не се разкайваше, ала владееше занаята си много добре и нямаше конкуренция в Европа — поне доколкото Мигел беше в състояние да прецени.

Дон Антонио подбираше съюзниците си изключително грижливо. За всяка акция търсеше човек, притежаващ точно определени умения или склонност към определен начин на действие. Мигел, който бе обучен от инквизицията, не си правеше илюзии защо са избрали тъкмо него за това поръчение и го смяташе за голяма чест.

— Позволих си да запазя спални и частен салон в „Грийн Мен“ на пътя за Лондон, дон Антонио — съобщи Карлос, когато се качи в каретата. Дон Антонио се отдръпна с недоволен вид, като видя, че около краката на сънародника му се е образувала локва.

— Кухнята им е известна с хубавите си ястия — продължи Карлос с надежда да заслужи похвала. — Научих също, че винарската им изба може да се мери с най-добрите в страната.

— Ще изчакаме и ще видим — отсече джентълменът. — Няма ли най-сетне да тръгваме, преди да сме се удавили?

Карлос почука по покрива и каретата потегли.

— Смока е наел къща на Саут Одли Стрийт, дон Антонио. Намерих ви комфортни квартири съвсем наблизо, на Адамс Роу. — Карлос говореше толкова бързо, сякаш се опасяваше, че всеки момент могат да го прекъснат. — Както винаги, ще бъда ваш иконом. Позволих си също да ангажирам главен готвач с отлични препоръки. Сеньор Алвада — Карлос кимна към Мигел — ще играе ролята на ваш секретар.

— Ще ни въведат ли в двора? — попита дон Антонио.

— Доня Бернардина и Алкала, която вече носи името контеса Лесингъм, но е останала вярна на своята испанска кръв, ще се погрижи да ви въведат навсякъде, където е необходимо, дон Антонио.

— Много добре. — Едрият мъж кимна и иронично изкриви устни. — Лоялността на дамата към бедния крал Карлос в изгнание ще се окаже много полезна, макар и по друг начин, не както тя си го представя. — Усмихна се едва забележимо и продължи повече на себе си, отколкото към другите: — Двойната й жертва е изцяло в наша изгода, защото ние използваме ресурсите си много икономично и това ще ни позволи както да изградим мрежата си, така и да обезвредим Смока.

Той изтри отново прозорчето с ръкавицата си и погледна нетърпеливо в нощта.

— Отдавна чакам този миг, джентълмени. Колко още трябва да търпя, докато стигнем до онази жалка кръчма, за която ми говорихте?

— Около половин час, дон Антонио. — Карлос размени многозначителен поглед с Мигел, който въздъхна и примирено вдигна рамене.

 

 

— Я ми кажи, Хари, колко добре познаваш полковник Гревил Фалконър?

Хари познаваше съпругата си твърде добре, за да допусне, че тя е решила просто да си побъбрят. Затова остави перото в мастилницата и се обърна да я погледне.

— Почти не го познавам. Срещали сме се два-три пъти. Защо си се сетила за него?

— Аурелия го срещнала случайно в Бристол и прекарали известно време заедно. — Корнелия приседна на облегалката на креслото му и приглади синята си рокля.

— Аха — промърмори Хари и се усмихна разбиращо. — Смяташ ли, че Аурелия проявява по-специален интерес към Фалконър?

— Може би — вдигна рамене съпругата му. — Кажи ми, има ли причина Ели да не общува по-отблизо с този човек? Като изключим, разбира се, причините, които вече са налице.

— Много красиво се изразяваш. И кои причини според теб са налице?

— Много добре знаеш. Предполагам, че той упражнява професия, подобна на твоята.

— Съвсем честно ще ти кажа, скъпа моя, че нямам и най-малка представа с какво се занимава Фалконър.

— Но има общо с министерството нали?

— Доколкото знам. — Хари се облегна удобно и вдигна ръце над главата. — Виж, Нел, ти си наясно, че дори да имах точна информация, нямаше да я обсъждам с теб.

— Знам, знам — въздъхна жена му.

— А Аурелия подозира ли, че той има нещо общо с министерството?

— Смята го за възможно — кимна Корнелия. — Питах се дали ти не би могъл да ми подскажеш какво работи той.

— За съжаление не мога, скъпа, защото не знам. Най-общо мога да ти кажа, че рядко се мярка в министерството. Май няма и кабинет.

— Значи работи в чужбина. — Когато мъжът й нито отрече, нито потвърди, Корнелия изкриви лице. — Ако е вярно, сигурно няма намерение да остане дълго в Лондон.

Хари въздъхна. Стараеше се да няма твърде много тайни от жена си, но нямаше никакво намерение да обсъжда с нея с какво се занимават колегите му. Пък и знаеше, че сегашната задача на Фалконър ще го задържи в столицата по-дълго от обикновено.

— Аз на твое място бих обсъдил проблема с Аурелия. Ако се интересува от Фалконър, рано или късно ще му зададе няколко въпроса.

— Ако прилича дори малко на теб, той ще ги избегне много сръчно — намуси се Корнелия и се надигна. — Добре, продължавай да се занимаваш с кореспонденцията си.

— Скъпа Нел, отлично знаеш, че не мога да обсъждам с теб какво работят другите хора от тайните служби. — Хари също се изправи и я хвана за раменете. — Ако желаеш, ще поговоря с Фалконър за Аурелия. Може би ще разбера нещо повече за намеренията му. Сигурен съм, че не предвижда повече от безобиден флирт. Освен това Аурелия е зряла жена и знае как да се пази.

— Прав си, но не искам той да й причини болка.

— Добре, ще говоря с Фалконър — засмя се Хари и я целуна. — И той сигурно ще ми каже да си гледам работата. Не мога да му се сърдя, нали разбираш? — добави с виновен вид.

— Това е малка цена за моя душевен мир — отвърна убедено Корнелия. — Аз пък ще говоря с Аурелия. Няма нищо страшно, че двамата са се срещнали случайно в Бристол. Сигурно е напълно безобидно.

Точно в пет Аурелия влезе в Хайд Парк откъм Станхоуп Гейт и се огледа уж между другото. От Гревил нямаше и следа. Ако спре и продължи да се оглежда, само ще привлече нежелано внимание. През седмицата на село беше научила, че никога не бива да се държи подозрително — освен ако не го прави нарочно. За сама жена беше необичайно да излезе в този час, когато обществото беше навън. Ако тръгне по алеята, ще я проследят десетки любопитни очи. Дамите като нея обикновено се разхождаха или яздеха, придружени от някой прислужник или коняр. По-добре да излезе от парка. Тя се обърна, мушна ръце в маншона си и закрачи към Пикадили.

Чу стъпките му малко преди той да се появи до нея.

— Лейди Фарнъм… каква щастлива случайност… — Гревил свали шапка и се поклони. — Желаете ли да се поразходим малко в парка?

— Вече се чудех дали ще дойдеш — прошепна едва чуто Аурелия и пъхна ръка под лакътя му.

— Прощавай — пошепна той и сведе глава към ухото й. — Важна работа ме задържа по-дълго от очакваното. — Устните му се движеха едва-едва, но тя разбираше всяка дума.

Влязоха в парка и Гревил се огледа внимателно. Той се усмихна закачливо.

— Да видим дали ще привлечем вниманието.

Аурелия го остави да я води. Вървеше бавно и разглеждаше каретите, ездачите и разхождащите се по широката алея. Гревил й говореше оживено и се покланяше леко на всички хора, които ги зяпаха любопитно.

На няколко пъти я заговориха познати. Тя спря и представи Гревил с многозначителна усмивка. Много скоро откри една личност, която със сигурност щеше да се погрижи да разпространи из градските салони новината, че Аурелия Фарнъм се е разхождала в парка, придружена от непознат мъж.

— Летисия Ийгълторп — обясни тя полугласно на Гревил. — Най-доброто, което можеше да ни се случи. — Засмя се и махна към каретата, която се движеше право към тях.

— Мили боже, Аурелия, колко е хубаво, че те срещам! Прекрасен ден, нали? — Летисия отвори вратичката и плъзна любопитен поглед по придружителя й. Явно бе подушила плячката отдалеч. — Шапката ти наистина е чудесна, скъпа моя — продължи тя, без да откъсва поглед от Гревил.

— Много ти благодаря и веднага ти връщам комплимента — усмихна се Аурелия. Шапката на Летисия изглеждаше ужасяващо: огромен цилиндър от черна тафта, украсен с цветя от тюл и цели шест бели пера. Аурелия веднага заподозря, че при следващия порив на вятъра чудовищното съоръжение ще полети във въздуха и никой няма да успее да я улови. Летисия обаче помилва перата със самодоволна усмивка.

— Този път шапкарката наистина се е постарала… О, хайде, скъпа, няма ли да ми представиш придружителя си? Знаеш, че се интересувам от новите лица! Колко освежително… в последно време Лондон е ужасно скучно място… все едни и същи хора…

— Летисия, позволи ми да ти представя полковник Гревил Фалконър — рече със сияещ вид Аурелия. — Сър Гревил, лейди Ийгълторп.

— Мадам… за мен е чест. — Гревил свали шапка, поклони се и пое ръката, която Летисия му подаде от каретата.

— Откога сте в града, сър Гревил?

— От седмица или две, мадам.

Дамата кимна и очите й светнаха.

— Полковник… майко мила! Сигурно се връщате от тежка битка с тирана? — Сложи ръка на гърдите си и въздъхна.

— Само като си помисля за онзи дивак и сърцето ми спира.

— Тогава ти предлагам да не мислиш за него, скъпа Летисия — засмя се Аурелия. — Остави го в ръцете на полковника и смелите му другари.

— О, но една чувствителна душа няма как да не се измъчва с мисли за онова чудовище! — извика театрално Летисия. — Не сте ли съгласен с мен, полковник?

— Разбираемо е, че името на Бонапарт вдъхва страх на нежния пол — отговори Гревил със снизходителна усмивка, — но аз настоятелно ви моля да не се тревожите. Французинът няма да стъпи на английския бряг.

— Боже, колко сте смел… и силен… — Летисия размаха ръце, обърна се към Аурелия и я прониза с обвинителен поглед. — Не е честно да пазиш полковника само за себе си, скъпа.

— Едва наскоро се запознах със сър Гревил, Летисия. Срещнахме се случайно в Бристол — ако си спомняш, там живее една моя стара леля. Повярвай, нямам намерение да го пазя само за себе си… нали така се изрази? Нека да не прибързваме, ако обичаш. — Аурелия не преставаше да се усмихва, но тонът й беше хаплив.

Летисия се изчерви. Все още не можеше да разбере как така Корнелия, Ливия и Аурелия винаги успяват да я поставят в неудобно положение. Бързо се извърна към Гревил и го дари с усмивка.

— Много се надявам да ме посетите скоро, сър Гревил. Всеки знае къде се намира домът ми. — Заплаши го с пръст и добави: — Ще ви намеря още преди да е изтекла седмицата. Карайте, Леонард!

— За мен ще е чест, мадам. — Гревил се поклони и изчака каретата да потегли. — Явно не я понасяш — пошепна той в ухото на Аурелия и отново пъхна ръката й под лакътя си.

— Летисия е ужасна — въздъхна тя. — Никой от приятелите ми не може да я понася, защото е отвратителна клюкарка. Знае какво става в целия град. Още до довечера ще е разказала във всички салони за срещата ни, естествено, разкрасена с няколко детайли.

— Значи сме си свършили работата. Да се прибираме. Ще те придружа до Кавендиш Скуеър.

Странно, размишляваше Аурелия на път за вкъщи, как Гревил е съумял напълно да се овладее след страстните мигове преди няколко часа в новата му къща. От друга страна обаче, играта им беше още в начален стадий и не биваше да дават повод на хората да вдигат вежди. Все още не ги бяха виждали заедно и двамата бяха длъжни да се държат според протокола. В подобни случаи обществото беше извънредно строго. Нямаше нищо лошо да покажат романтичен интерес един към друг, но трябваше внимателно да следват правилата и да не прибързват. Преди годежа не биваше да издават привързаността си дори с най-дребни жестове.

Въпреки това Аурелия очакваше Гревил да й каже нещо нежно или скришом да стисне ръката й. Нали беше майстор на скритата комуникация. Вместо това той официално й целуна ръка, пожела й хубава вечер и я изчака да си влезе вкъщи.

Аурелия се качи в спалнята си да се преоблече, повтаряйки си, че не бива да очаква нищо повече. Това беше работа, а когато работеше, Гревил не мислеше за нищо друго. Знаеше го много добре след седмицата, която бяха прекарали заедно.

 

 

Този ден Гревил имаше да уреди още един проблем. Тръгна да търси Хари Бонъм и опита първо в министерството, надявайки се да го завари там, но нямаше късмет. Казаха му, че не се е мяркал от два дни. Не можеше да отиде в дома му на Маунт Стрийт, защото много държеше сестрата на Фредерик да не е наблизо, докато разговарят. Затова тръгна да обикаля клубовете на Сейнт Джеймс и при влизането си в Уайтс бе възнаграден — виконтът седеше в удобно кресло пред камината с чаша бордо в ръка и почиваше с полузатворени очи.

Гревил също си взе чаша вино, седна насреща му и го зачака да се събуди. Познаваше добре това състояние на полусън — то го ободряваше почти колкото дълга нощ, прекарана в дълбок сън. Знаеше, че Хари е изтощен до крайност, затова не му се искаше да смущава почивката му.

След не повече от две минути виконтът отвори очи и му се усмихна.

— Вие май можете да четете мисли, Фалконър. Надявах се още днес да разменим няколко думи…

Гревил отпи глътка вино.

— Така си и мислех.

Хари изправи гръб и посегна към чашата.

— Въпросът не е много приятен.

— Предполагам, че лейди Бонъм ви е възложила много специална задача.

— Точно така, приятелю, точно така. А когато Корнелия си науми нещо, никой не е в състояние да я разубеди. — Хари отпи малко вино и се засмя. — Затова и аз няма да го увъртам дълго. Кажете: интересувате ли се от лейди Фарнъм?

— Право на въпроса, нали, Бонъм? — Очите на Гревил светнаха развеселено.

Хари вдигна рамене.

— Не виждам смисъл да си разменяме учтивости.

— Правилно. Аз, разбира се, бих могъл да ви отговоря, че това изобщо не ви засяга.

— Да, бихте могли… и ако искате да знаете, предпочитам да получа точно този отговор.

Гревил се усмихна и поклати глава.

— Няма да ви направя тази услуга. Виждам, че приятелите на Аурелия са искрено загрижени за душевното и физическото й благо, затова бих бил лош годеник, ако се отнасям зле с тях.

— Годеник? — повтори объркано Хари.

Гревил се засмя тихо.

— Виконт Бонъм, нима сте очаквали да чуете, че храня непочтени намерения спрямо приятелката на жена ви?

— Съвсем честно ще ви отговоря, изобщо не знам какво да мисля за вас — отговори откровено Хари. — Не ви познавам. Знам, че работата ви е важна за страната ни. Наясно съм, че колкото по-малко хора знаят за вас, толкова по-добре. Ако обаче се сгодите за Аурелия Фарнъм, изведнъж ще попаднете в съвсем друга категория. Тогава приятелите й няма как да не се заинтересуват от вас… Сигурен съм, че ме разбирате.

— Точно затова дойдох да си поговорим. — Гревил вдигна чашата си и лакеят побърза да я напълни. Той го изчака да се отдалечи и продължи с понижен глас: — Иска ми се да си почина… — Поклати глава и се усмихна с отсъстващ вид. — Преди да срещна Аурелия, бях заклет ерген. Но тя… тя е много различна от другите жени. Затрогна ме по начин, който не съм очаквал. — Вдигна рамене и в погледа му светна безпомощност. — Знам, че звучи смешно… мъж на моята възраст и с моя опит да се влюби като ученик…

Хари се усмихна.

— Според мен е напълно нормално. А Аурелия… отговаря ли на чувствата ви?

— Така каза — отвърна кратко Гревил.

— Прощавайте, но не смятате ли, че този годеж е твърде прибързан? — Хари зададе този въпрос, въпреки че явно се чувстваше неудобно.

Гревил вдигна вежди.

— Ние с вас, Бонъм, сме вече на възраст, когато познаваме себе си доста добре и можем да се доверим на инстинктите си.

— Да, разбира се — съгласи се бързо Хари. — Нямах намерение да бъда неучтив.

Възцари се мълчание.

— Аз мисля друго — прекъсна неприятното мълчание Гревил. — Мога да предложа на Аурелия добър живот с всички, удобства. Мога да й предложа много повече, отколкото се нуждаят тя и детето й. Прекарах последните години без дом и вече ми омръзна, Бонъм. Това, че срещнах жена като Аурелия, която веднага влезе в сърцето ми, чиято компания ценя… това е подарък от небето. Искам да сме постоянно заедно, да прекарваме студените вечери пред камината, да си говорим и да се смеем… Кажете ми, можех ли да не прегърна това щастие? Можех ли?

Хари кимна. Разбираше го много добре. За работата на полковника се знаеше малко, но през последните петнайсет години той наистина беше далече от родината. Разбираемо е, че скитническото съществуване му е втръснало, каза си Хари. Ако се омъжи за него, Аурелия ще има наистина добър живот. Вече няма да е финансово зависима от стария лорд Маркби. Хари знаеше, че приятелката на жена му никога не би направила такава крачка единствено по финансови съображения, и беше убеден, че ако е казала да, Аурелия изпитва искрена привързаност към полковника. В такъв случай приятелите й можеха само да я поздравят и да й пожелаят щастие.

— Простете нахалството ми, но женитбата за Аурелия означава ли край на работата ви за министерството?

Гревил поклати глава.

— Нали знаете, в момента изпълнявам мисия, която ми позволява да се установя за дълго в Лондон.

— Знам само, че Саймън ме помоли да ви представя на подходящи хора, за да си върнете мястото в лондонското общество. Не съм уведомен за подробностите.

— Не, разбира се, че не. Ще кажа само, че ако мисията завърши успешно, ще остана в Англия и министерството може да ме праща където си ще из нашия прекрасен остров.

Хари погледна втренчено събеседника си. Все още не беше сигурен дали да му повярва, или не. Но вероятно Гревил казваше истината. Иначе не би се осмелил да му сподели за годежа.

— Е, тогава нека бъда първият, който ще ви пожелае щастие — рече той. — Въпреки това ви предупреждавам да внимавате. Жена ми със сигурност ще ми зададе някои не особено приятни въпроси за вас. Можете да очаквате, че Аурелия също ще ви разпита, щом моята съпруга й каже, че вероятно сте повече от онова, за което се представяте. Двете непременно ще разнищят този проблем.

— Имам намерение да кажа на Аурелия всичко, което трябва да знае — успокои го Гревил. — Бъдете уверен, че тя няма да се обвърже официално с мен, без да узнае онова, което има значение за нея. — Остави думите си да подействат и продължи: — Аурелия знае какво иска. Никой не е в състояние да я принуди да извърши нещо, което не е в съгласие с убежденията й. Дори най-добрите й приятелки.

— Имам чувството, че сте опознали добре лейди Фарнъм, макар да имате зад гърба си само няколко случайни срещи в Бристол… Осмелявам се да предположа, че там бързо сте задълбочили познанството си, далеч от градската суматоха.

— А аз се осмелявам да твърдя, че сте прав. — Гревил подмина с мълчание острия тон на виконта. — Радвам се, че си поговорихме, и се надявам, че нещата се изясниха. Няма да ви моля да кажете добра дума за мен, но ще ви бъда много задължен, ако избягвате лошите думи.

— Нямам намерение да слагам прът в колелата на каретата ви, Фалконър.

Хари вдигна ръка за сбогом и изчака полковникът да излезе от салона. Веднага бе разбрал, че зад тази история се криеше нещо повече от романтичен интерес. Но това бе нормално за тяхната професия. Корнелия ще предупреди приятелката си и той няма да й попречи, дори напротив. Но след като и Корнелия, и Ливия се бяха примирили с тайните занимания на съпрузите си, защо и Аурелия да не направи като тях? Освен това, ако можеше да се вярва на полковника, в бъдеще го очакваха не толкова опасни поръчения.

Хари имаше опит в разузнаването и веднага разбра какво означава мисията на полковника в Лондон — в обществото се бяха внедрили врагове. Значи и той бе длъжен да даде своя принос за разобличаването им.

 

 

Корнелия изслуша разказа на мъжа си за срещата с полковник Фалконър с нарастващо вълнение.

— Наистина ли смяташ, че ще спре да работи за министерството?

— Нямам понятие, Нел, и това не ме засяга, нито пък теб. Говори с Аурелия. Предупреди я с какво се захваща. Нямам нищо против. Но не забравяй, че тя има пълното право да ти се разсърди, че се намесваш в живота й. Особено ако чувствата й към Фалконър са по-дълбоки, отколкото предполагаме.

— Аз не се намесвам — обиди се Корнелия. — Искам просто да кажа мнението си. Все пак тя е най-добрата ми приятелка. Много добре знаеш, че имам опит в тези неща. Затова още сега отивам на Кавендиш Скуеър.

Аурелия тъкмо се обличаше за театър, когато Корнелия почука без предупреждение на вратата на спалнята й.

— Божичко, Нел, случило ли се е нещо? — извика стреснато тя.

— Не, не, всичко е наред. Просто исках да обсъдя нещо с теб — отговори приятелката й, без да мръдне от прага. — Но ти явно се готвиш за излизане… По-добре да дойда утре.

— Веднага влез и седни. — Аурелия я издърпа за ръката и я натисна да седне. — Има предостатъчно време до началото на представлението. А и да пропусна пролога, не е чак толкова страшно… Хестър, в момента нямам нужда от вас — обърна се тя към чакащата прислужница.

— Да, мадам. — Хестър излезе с бързи крачки.

— Разбрала си за Гревил, нали? — попита тихо Аурелия.

Приятелката й се усмихна виновно.

— Много съжалявам, Ели. Не е моя работа да се меся в живота ти.

— Не се месиш. Имаш да ми кажеш нещо и аз ще те изслушам с готовност. Започвай.

— Той работи за министерството.

Аурелия кимна спокойно.

— Хари знае ли?

— Да, но няма представа с какво точно се занимава.

— Не съм и очаквала друго. — Аурелия остана все така спокойна. — Нел, аз помня как и ти, и Лив се сблъскахте с този проблем. Не си ли помисли, че чрез вас съм научила някои неща? Дори да знае с какво се занимава Гревил, Хари няма да ти каже нито думичка. Но аз съм почти сигурна, че не знае.

Корнелия въздъхна облекчено.

— Значи за теб няма значение? Защото Хари ми каза, че Гревил ще ти направи предложение.

— О, така ли? — В гласа на Аурелия нямаше и капчица изненада. Искрите в очите й потвърдиха предположенията на приятелката и. — Аз наистина чувствам влечение към него, Нел.

— Когато в историята има поне едно зрънце истина, е много по-лесно да играеш убедително, помисли си тя. — Но не е само това. Обичам да съм с него, обичам смеха му… Радвам се, когато го виждам, липсва ми, когато не е до мен. — Усмивката й издаваше безпомощност. — Какво друго да ти кажа?

— Нищо, скъпа. — Корнелия я целуна по бузата и стана.

— Щом наистина имаш чувства към него, аз ти давам благословията си. Радвам се за теб. И приятелите ти ще се радват. Стана малко набързо, но… — Тя вдигна рамене. — Любовта или израства бавно, или те удря като гръм. Така стана и с Лив и Алекс.

— Кажи ми честно, Нел, кога разбра, че Хари е точният мъж за теб? — попита с дяволита усмивка Аурелия. — Колко време мина?

Корнелия избухна в смях.

— Е, малко повече, отколкото при теб. — Обърна се към вратата и заяви през рамо: — Оставям те да се приготвиш за представлението. Ще дам малка вечеря за теб и Гревил. Ще поканя само най-близките ни приятели. Слухът, че предстои годеж, ще обиколи града много бързо, нали знаеш? — Тя й прати въздушна целувка и избяга от стаята.

Мина съвсем гладко, помисли си Аурелия и кимна доволно на отражението си в огледалото. Явно играеше ролята си много убедително. Трябваше обаче още отсега да помисли как ще обясни на приятелите си, че няма да умре от разбито сърце, когато Гревил изчезне от живота й. Защото годежът ще е само привиден.

Аурелия въздъхна и посегна към четката, за да сложи малко руж на бузите си.