Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (15)

15.
Планове

Сандрина се събуди.

Ръката й посегна към боздугана още преди да отвори очи. Силна десница обаче я улови за китката и й попречи да замахне и нечий глас каза тихо:

— Недей. Нищо не те заплашва.

Тя премигна и изведнъж осъзна, че отдавна няма боздуган. Бяха й го взели Черните кепета. Имаше меч, но и той бе изчезнал. Премигна отново и се помъчи да си спомни къде е.

Лежеше на ниско легло върху сламеник в малка монашеска килия.

Спомените й се връщаха. Намираше се в храма в Итра. Беше стигнала дотук полумъртва от изтощение, конят й не бе в по-добро състояние. После вече не помнеше.

— От колко време съм тук?

— Почти едно денонощие — отвърна гласът. Беше на мъж. Ръката му пусна китката й и след това се премести под тила и раменете й, за да й помогне да седне и да отпие глътка вода.

Тя огледа коленичилия до нея мъж. Едър, но не пълен. Носеше тъмносиня туника и черни панталони от хубав плат, а ботушите му бяха от фина кожа. Не носеше оръжие. Чертите му бяха обикновени, но в черните му очи имаше нещо, което й казваше, че не бива да го подценява.

— Кой си ти? — попита тя отпаднало.

— Зейн.

Тя отпи още глътка.

— Само Зейн?

Той сви рамене и се усмихна. Държеше се прямо и уверено. Очевидно беше опасен.

— Е, ако толкова настояваш, имам и няколко титли, една от Ролдем, друга от Островното кралство, и мисля, че ми оказаха подобна чест и в Кеш, но не съм сигурен. Така че Зейн ще свърши работа. — Той се обърна и посочи няколко фигури при вратата. — Монасите ми казаха, че ти си Сандрина и че си Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Това вярно ли е?

— Да — отвърна Сандрина. — Предполагам, че си безвреден, инак братята нямаше да те допуснат до килията ми, докато съм в безсъзнание.

Той се направи на обиден.

— Безвреден? — Поклати глава. — Вярно е, че теб не те заплашвам с нищо, но чак пък безвреден… — Въздъхна и приседна до нея. — Трябва да си почиваш, но преди отново да заспиш, има някои неща, които искам да те попитам.

— Може би ще трябва да почакат… — рече тя, усетила, че отново изпада в несвяст.

 

 

Когато се свести, Зейн все още бе в килията, но беше облечен различно. Светлината от прозорчето също бе с друг оттенък — сивкав.

— А, събуди се — рече Зейн. — Искаш ли вода?

— Да, благодаря. — Тя взе купичката, отпи и попита:

— Та кой си ти?

— Зейн.

— Това го чух. Имам предвид кой те е пратил.

— А, ясно. Аз съм приятел на отец-епископ Крийган. Всъщност сподвижник ще е по-точна дума.

— Но не си от Храма.

— Не съм. Предпочитам да се моля на Банат или Рутия, когато изобщо се моля. — Усмихна се. — Опитвам се да не попадна сред онези, които се нуждаят от намесата на Дала.

— И като сподвижник на отец-епископа — каза тя, като се надигна на лакът, — предполагам си тук, за да разбереш какво съм научила?

Той бръкна под леглото и извади сгънато одеяло. Нагласи го зад гърба й, за да й е удобно, и каза:

— Да. Стига да ти се говори.

— Малко съм гладна, но може да разговаряме и преди да се нахраня.

Той кимна и излезе да говори с някого отвън, а Сандрина се огледа. Някой я бе измил и й бе превързал раните: още я сърбяха, но както когато заздравяват. Бяха я облекли в бяла риза от лен и косата й миришеше на чисто.

Беше полумъртва, когато стигна града. Бе яздила цяла седмица, без почти никаква храна освен горски плодове, от които после повръщаше.

Всъщност спомените й от пътуването бяха доста смътни. Помнеше когато стигна хълма, от който се виждаше Итра, и после нищо, докато не я спряха на портата. После я заведоха в храма и тя се опита да говори с някого, но изгуби съзнание.

Раните й бяха позаздравели, но беше отслабнала ужасно. Все пак се беше добрала дотук и не се съмняваше, че Богинята е бдяла над нея.

— Значи работиш за Крийган — каза тя, когато Зейн се върна. Всичко я болеше.

— По-точно е да се каже, че работя с него — поправи я Зейн. — Или за хора, които работят с него. — Един монах влезе с поднос, остави го в скута на Сандрина и докато тя ядеше, Зейн продължи: — Напоследък орденът ви не разполага с достатъчно хора и средства и изглежда, по тези места ти си единственият Непреклонен рицар. Та затова епископът реши да те държим под око.

— Просто защото по случайност си бил в Итра?

— Не точно. Пратиха ме тук. Както и други хора в Досра, Мин и Стрелата, в случай че идеш там. Ако до седмица не бяхме получили вест за теб, щяха да пратят хора и на север. Има основания да смятаме, че се случва нещо сериозно в онова селце, където те пратиха…

— Акракон — уточни тя, млъкна и се зае с храната — зеленчукова супа и хляб. Не смяташе, че този мъж, тук, в манастира, независимо че намекваше, че е свързан с Храма в Крондор, може да е заплаха за нея. Както сам бе отбелязал, наблизо нямаше други представители на ордена — това място бе твърде отдалечено от политиката и интригите на Храма.

Зейн разбра, че няма да отговори, и продължи:

— Както и да е. Можеш да докладваш лично на отец-епископа, ако желаеш. Не съм получавал нареждания да те разпитвам подробно. Моята работа е само да се погрижа да се прибереш безпрепятствено, за да можеш да ни докладваш за наученото.

Тя се зачуди кои ли са тези „ние“, за които говори — Храмът, отец-епископът или господарите, на които служи този Зейн.

— Добре. Значи ще яздите с мен до Крондор?

— Не точно — отвърна той с усмивка. — Но първо се наяж.

Тя се намръщи и продължи да яде. Когато свърши, той отнесе подноса, а като се върна, я завари права.

— Още съм слаба — призна Сандрина.

Дойде един монах и Сандрина се нацупи, като видя, че й е донесъл рокля. Зейн забеляза недоволното й изражение и сви рамене.

— Това беше най-доброто, което успях да намеря. Всъщност помолих жената на продавача да ми я продаде. — Той погледна след монаха, който тъкмо излизаше, и добави: — Според мен на братята изобщо не им е хрумвало, че може да носиш панталони. Сигурно си първият Непреклонен рицар, когото виждат тук. — Засмя се. — Е, добре де, непреклонна рицарка.

Тя смъкна ризата, навлече роклята и призна:

— Няма много като мен. Това е неблагодарна работа и неподходяща за хора, които не са надарени с физическа сила. Дори някои силни мъже странят от нея. — Огледа роклята, която очевидно й бе голяма. — Как ще яздя с това?

— О, няма да яздиш. — Зейн извади нещо от кесията си и каза: — Ела до мен.

Тя застана до него и той поясни:

— Така ще е много по-бързо.

И изведнъж се озоваха в друго помещение и на друго място. Беше по-рано през деня, ако се съдеше по ярката светлина, и доста по-топло. В стаята имаше трима мъже.

Сандрина ги погледна, намръщи се, пристъпи към един от тях и преди някой да успее да реагира, го халоса с всичка сила в челюстта. Мъжът отлетя назад, хлъзна се по пода и се блъсна в стената.

 

 

Амиранта разтърси глава, примигна, надигна се и каза:

— Здравей, Сандрина. Радвам се да те видя.

Пъг ги гледаше стъписано. Малко неща можеха да го изненадат, особено на тази възраст, но внезапната поява на Зейн и жената, която миг по-късно бе повалила Амиранта с удар в зъбите, бяха сред изключенията.

— Поизгубила си форма, момиче — засмя се Брандос. — При други обстоятелства щеше направо да му строшиш ченето.

Сандрина едва сега забеляза стария боец и също му се усмихна.

— О, дърти мошенико. Как я караш?

Той я прегърна и каза:

— Криво-ляво. От време на време се сещам за теб.

— Очевидно няма нужда да ви запознавам — обади се Пъг.

— Няма — каза Сандрина. — Вие обаче кой сте?

— Пъг. Собственикът на този остров.

Тя се намръщи.

— Черният магьосник?

На устните му трепна усмивка.

— Това е дълга история. За момента по-важното е, че имаме обща цел.

— И тя е?

Амиранта се надигна от пода — потъркваше ударената си брадичка — и каза:

— Да открием откъде идват демоните.

Сандрина го изгледа с унищожителен поглед.

— С това ли се занимаваш сега?

Той разпери ръце.

— Не. Всъщност един демон едва не ме изкорми преди няколко седмици.

— Жалко, че не е успял.

— Голяма работа си, момиче — засмя се Брандос.

Тя го изгледа кръвнишки.

— Брандос, ти си добър човек, но не мога да кажа същото за компанията, в която се движиш.

— Ще може ли да оставим за малко личните недоразумения? Все пак очакваме и други гости — намеси се Пъг.

— Кой все пак сте вие? — попита Сандрина. — Искам да кажа, кой сте вие, за да си позволявате да ме докарате тук?

Личеше й, че едва овладява гнева си.

— Отец-епископ Крийган ще пристигне скоро — каза Пъг. — Ще оставя на него да обясни ролята ви в това. Но преди да се появи, може би ще бъдете така добра да ни разкажете за преживяванията си при Върховете на Куор.

— Не — тросна се тя. — Няма да съм така добра.

Пъг въздъхна.

— Зейн, би ли показал на Сандрина стаята й, докато ние изчакаме останалите гости?

— Да, дядо — каза Зейн и кимна на Сандрина да тръгне с него. Тя хвърли още един смразяващ поглед на Амиранта и го последва.

 

 

В коридора младата жена се огледа. Къщата бе само на един етаж и вратите извеждаха в градина.

— Дядо? — каза тя. — Не ми изглежда да е с повече от десет години по-стар от теб.

— Външният вид често лъже — отвърна Зейн. — Пъг всъщност е дядо на баща ми и е достатъчно стар, за да… — Сви рамене. — Ще разбереш. — Отвори една врата и каза: — Можеш да си починеш тук, а ако си гладна, просто вдигни звънчето и позвъни. — Той й показа малкото звънче на масичката до леглото. — Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

Тя сведе поглед към роклята си.

— Да. Ще се радвам, ако ми намериш някакви дрехи по мярка. Най-добре риза и панталони.

— Ще потърся — каза той. — Няма да се бавя.

Щом той излезе, тя седна на леглото и въздъхна.

— Ох! Какво направих, та да заслужа това? Пак Амиранта!

Когато се върна, Зейн я завари заспала, свита на леглото като малко дете. Личеше й, че е плакала.

* * *

Вечеряха шестима — Пъг, жена му, двамата му синове, Амиранта и Брандос. В средата на масата за дванайсет души бе сложена тава с печено месо, имаше и купи със зеленчуци, плодове и какви ли не още неща.

— Прекрасна къща — каза Амиранта. — Мислех, че живеете и работите в Звезден пристан.

— Всъщност точно така искаме да мислят всички — отвърна Пъг. — Макрос, моят предшественик на този остров, е създал легендата за Черния магьосник, за да си осигури усамотение. Ние продължихме с тази заблуда със същата цел. Академията в Звезден пристан е оживено място и макар че има големи постижения, истинската работа — изследвания, образователни програми и прием на надарените ученици — се върши тук.

Брандос, който не спираше да нагъва лакомо, рече с пълна уста:

— Предполагам, че или си решил да ни се довериш, или смяташ да ни убиеш. — Посочи тавата с месо. — Но инак храната е вкусна.

Миранда се усмихна. В този стар воин имаше нещо много непосредствено, което й се нравеше.

— Брандос — каза тя. — Ако искахме да ви убием, нямаше преди това да ви готвя най-вкусното си ястие.

Магнус и Калеб се разсмяха, а Амиранта попита:

— Е, щом няма да ни убивате, значи ли, че можем да си имаме доверие?

Пъг го изгледа втренчено.

— Не съм сигурен, че „доверие“ е най-точната дума, но ще я приема поне засега. Демоните са проблем, с който ще трябва да се справим, а в Звезден пристан нямаме голям опит с тях.

— Монасите от Сарт — каза Магнус — също не успяха да ни помогнат, макар че записките им са доста педантични: „…на тази и тази дата се появи демон и брат Игантал или отец Бореус го прогони“, Или пък някой е бил изяден, преди да успее да прогони демона. Но що се отнася до природата и поведението на демоните, информацията е съвсем оскъдна.

— Не бих казал — обади се Амиранта и погледна Пъг, сякаш за да покаже, че се обръща специално към него. — Трудно е да се преговаря с демони и силата, която идва с тях, е опияняваща като наркотик. Има цена, която никога не съм искал да платя.

— Твоят живот? — попита Калеб.

Чародеят поклати глава.

— Моята душа, поради липса на по-добър термин. Може да не съм добър човек, но съм готов да се изправя пред Лимс-Крагма, когато му дойде времето, и да се отчета за всичко, което съм вършил — добро или лошо. Ще приема божественото правосъдие, но няма да отстъпя мястото си в Колелото на вечния живот само за да припечеля нещичко в този.

— Би било невероятна сделка — съгласи се Магнус.

— Само че не е толкова лесно, нали? — попита Пъг.

Амиранта поклати глава и остави лъжицата, очевидно приключил с храненето.

— Ако някой пратеник на злото ви предложи сделка, отговорът ще е в зависимост от това колко е твърд характерът ви. Проблемът е, че тъмните сили действат много по-прикрито. Там някъде — той махна към стената — съществува сила, която е не чак толкова потайна. Убеден съм, че брат ми, човекът, когото познавате като Лесо Варен, беше почти безумен, когато уби майка ни. Нещо бе проникнало в него, беше докоснало сърцето му и бе открило там склонен да се подчинява характер. Познавам добре брат си, той е твърде себелюбив, за да се подчини тъй лесно, но суетата може да го направи лесен за манипулиране.

Пъг си спомни разговора си с Бога на крадците, когато Банат бе разкрил, че суетата на Макрос е била най-големият му съюзник при манипулирането му, макар да е бил опитен магьосник, и кимна в знак на съгласие.

— И макар с братята ми да не обичахме да разговаряме, имахме общи познати. Както вече разбрахте, тези от нас, които практикуват това, което вие наричате тъмно изкуство, често имат склонността да общуват с пропаднали типове — крадци, бандити и така нататък. Хора, които могат да ни доставят важни за нас неща. Това не важи толкова за мен, тъй като сам изработвам повечето предмети, от които се нуждая: амулети, камъни на силата и разни други дреболии, които са ми трябвали през годините.

— Ако ме питате, някой ден този момък ще си изгуби главата — подхвърли насмешливо Брандос.

— Щях да кажа нещо друго, но моят стар приятел е прав. — Амиранта вдигна замислено лъжицата и почна да рови в чинията си. — Тези, които се нуждаят от живи човешки образци за своите опити, се свързват с търговците на роби, а тези, които се интересуват от смъртта — като брат ми, — търсят бандити, главорези, край които непрестанно се лее кръв. Култовете са особено подходящи.

При споменаването на култовете Пъг се обърна към Калеб:

— Зейн дали…?

— Не — отвърна Калеб. — Каза, че Сандрина предпочитала да изчака да пристигне отец-епископ Крийган.

— Крийган ще дойде тук? — попита Амиранта и вдигна учудено вежди.

— Имаме много приятели.

— Вярвам ви.

— Познавате ли се?

— Срещали сме се — рече Амиранта.

— Не се тревожете — обади се Брандос. — Крийган може да накара да изгорят Амиранта като еретик, но няма да му счупи ченето. Той е възпитан човек.

Амиранта се усмихна криво.

— Той е прагматик. Не одобрява сферата на моите интереси, но никога не се е месил.

— Хубаво е, че живеем в различни части на света — отбеляза Брандос. — И между нас има цял океан. — Намигна на Пъг и семейството му. — Така нещата остават под контрол.

Магнус се засмя и поклати глава, Калеб също се усмихна.

— А защо всъщност е този юмрук в зъбите? — попита Миранда. — Съжалявам, че не бях тук, за да го видя, но ми е интересно.

— О, това е дълга история… — поде Брандос.

Амиранта го прекъсна:

— И е свързана с отец-епископа. Преди четири, не, пет години, да, вече пет. Носеше се слух за един демон, видели го на крайбрежието, накъде около Крондор, в селцето Жълтото муле.

— Кръчмата там си я бива — отбеляза Брандос.

— Бива си я — съгласи се Амиранта. — Настанихме се в нея и се заехме да установим дали слуховете са верни, или не, и тогава се появи Сандрина, която също бе дошла, за да отърве района от демона. Изглежда, интересите ни съвпадаха… А Сандрина, както сами знаете, е много красива жена. — Амиранта ги изгледа бавно. — И така, ние се обединихме.

— И друг път съм чувал за поява на демони, особено в района на Крондор — каза Пъг, погледна Магнус и Калеб, после вдигна въпросително вежди към Миранда.

— Имаше доклад от нашия приятел в двореца на принца — каза тя.

— Така ли? — попита Пъг. — Защо не знам за това?

— Не изглеждаше като нещо, заради което да те безпокоя. Имало демон, местните се отървали от него, какво толкова.

Брандос и Амиранта се спогледаха изненадано и Брандос попита:

— Местните?

— Явно отец-епископът е пропуснал да спомене имената ни в доклада — подхвърли Амиранта.

Пъг се усмихна.

— Нетипично за него. Той е много амбициозен. Но, моля те, продължавай.

— Няма много за разказване — въздъхна Амиранта. — В селцето пристигнал някакъв странен тип… малко луд дори, и заявил, че е пророк, после направил разни неща, с които да впечатли хорицата. Изцерил една-две рани, прогонил маната от овошките и доста добре предсказвал времето. Събрал малка група последователи и след година успял да ги убеди, че е божие превъплъщение. После обаче нещата се влошили.

— Аха — съгласи се Брандос. — Хората, дето не го подкрепяли, внезапно взели да се разболяват, млякото на кравите им се пресичало, или им изсъхвали посевите.

— Проклятия — каза Пъг. — Вещерска работа.

— Може би — рече Амиранта. — Майка ми са я наричали вещица повече пъти, отколкото бих могъл да си спомня. Дори моята титла „чародей“ в действителност на древния сатумбрийски език означава „призоваващ духове“, но сега го използват и вместо вещер.

— Никога не съм разбирал смисъла на всички тези названия — оплака се Брандос. — Човек или използва магия, или не я използва, нали така?

Пъг не можа да се сдържи и се разсмя.

— Приятелю, нямаш представа колко разговори на тази тема съм изтърпял през годините.

Амиранта се върна към разказа си.

— Само за седмица установихме, че в този култ са замесени и други, хора, появяващи се мистериозно посред нощ и сетне изчезващи.

— Магьосници? — попита Магнус.

Амиранта сви рамене.

— Или свещеници ренегати от някой орден, които са предавали информация или инструкции между този лъжепророк и онзи, който е направлявал събитията в Жълтото муле.

— Местните нямали нищо против всичко това, докато не започнали да измират — намеси се Брандос. — Този пророк, който се представи като Джаймен, обвини нас! Можете ли да си представите?

— Продължавай — каза Пъг на Амиранта.

— И така, както казах, по това време двамата със Сандрина вече се бяхме обединили. Тя се опитваше да спаси селяните, а аз бях заинтригуван от миризмата на демони.

— Миризмата? — попита Пъг.

— Да — потвърди Амиранта. — Срещал си се с демони, нали?

— Да. Но ще призная, че резултатите не бяха вдъхновяващи.

— Забеляза ли как миришат?

Пъг си спомни за случката с демона, приел облика на Изумрудената кралица. Беше се появил там изпълнен с увереност в собствената си сила и могъщество само за да бъде свален от небето с огнена топка — което едва не беше последното приключение в живота му.

— Не бих казал, че имах време да го душа — призна той. Погледна Миранда и Магнус и добави: — През годините съм си имал работа с доста демони и ако изключим един, който миришеше на горена сяра, останалите понамирисваха само на… пот? Една такава тежка телесна миризма.

Амиранта се разсмя.

— Съжалявам, нямах пред вид миризмата на телата им. Говорех за тяхната магична миризма.

Пъг присви очи и каза:

— Напомня ми на един разговор, който водих навремето с един племенен шаман в Кеш. Той твърдеше, че можел да разпознава различните магии по миризмите.

— А ти не можеш ли? — попита учудено Амиранта, изгледа останалите, сетне продължи: — Мислех, че всеки магьосник е способен да… разпознава магията на други. Имам предвид, ако вече се е срещал с тях и е присъствал, когато правят заклинания.

— Ако става въпрос за това, струва ми се, че аз мога — каза Магнус.

— Наистина? — попита го Пъг.

— Никога не си ни казвал — добави майка му.

— Защото никога не съм му обръщал внимание — призна Магнус. — Не е нещо, което върша съзнателно. Но ако ти или татко се появите в съседната стая, винаги зная кой от вас се е прехвърлил от друго място.

Пъг се ококори.

— А когато съм в стаята си, зная кой преподава на учениците само по аурата, която придружава приложената магия.

Миранда поклати глава.

— Нямах представа.

Пъг се обърна към Амиранта.

— Когато приключим с неотложните проблеми, може би ще се съгласиш да останеш тук за малко. Бих искал да науча повече за това твое умение, което притежава и синът ми.

— Не зная дали е умение. В смисъл дали може да се овладява.

— По-важното е дали ще можем да го разпознаваме — рече Пъг. — Нещо, което правим несъзнателно, като премигването и дишането.

— Понякога човек обръща доста сериозно внимание на дишането си — намеси се Брандос. — Особено ако друг се опитва да му попречи да диша.

Амиранта присви очи, но не отговори на стария воин. Вместо това се обърна към Пъг:

— Брандос ще трябва да се върне у дома, инак жена му ще набучи главата ми на кол, но аз ще остана да помогна с каквото мога. — Усмихна се. — Освен това тук има доста неща, които разпалват любопитството ми, защото вие прилагате заклинания, за които дори не бях чувал. Както казах, за тези от нас, които практикуват така наречените тъмни изкуства, съществуват малко възможности да се срещат и общуват с други магьосници.

— Съгласен съм — каза Пъг.

Появи се Сандрина, придружена от един от учениците на Пъг. Непреклонният рицар от ордена Щит на слабите носеше мъжка туника, панталони и сандали. Пъг я покани с жест да седне при тях и тя се настани до Миранда, точно срещу Амиранта.

— Наспа ли се? — попита я Миранда.

— Да — отвърна младата жена, макар и да личеше, че още е изтощена.

— Трябваше да оставиш на изцерителите да ти видят раните.

Миранда взе една купа и си сложи ядене.

— Нищо им няма. Прегледах ги сама да проверя дали някоя не е забрала. Ще ми останат много хубави белези.

— Има един жрец на Килиан, който може да накара белезите да се стопят — каза Миранда.

— Защо? — попита Сандрина. Извърна очи към Амиранта и добави: — Белезите ми напомнят, че небрежността е най-краткият път към болката.

Амиранта наклони леко глава, сякаш в знак на съгласие, но не каза нищо.

— В такъв случай — понадигна се Брандос, — ако повече не съм ви нужен, ще ида да се поразтъпча. Напоследък, ако седя на едно място, често ми се придремва. Изглежда, това е първият признак на наближаващата старост.

Миранда се усмихна и отвърна:

— Ще накарам някой от учениците да те разведе наоколо. Има места, където е по-добре да не влизаш неподготвен. — Даде знак на един млад мъж с тъмна роба, той се приближи и Миранда му нареди да покаже на Брандос останалите постройки.

Пъг се обърна към Амиранта:

— Искаш ли и ти да се поразходиш?

— Ако нямаш нищо против — отвърна чародеят, — предпочитам да остана тук и да почакам Крийган.

Пъг и Миранда се спогледаха, но не казаха нищо.

— Пратихме вест на всички наши агенти, че Сандрина е тук — обясни Магнус, — така че предполагам, че той скоро ще се появи.

— В такъв случай — подхвърли Амиранта, — ако не възразявате, бих искал да пробвам вината ви.

Пъг се усмихна, махна на друг ученик и попита:

— Бяло или червено предпочиташ?

— Да — отвърна чародеят.

Миранда и Пъг се разсмяха.

— Донеси бутилка вино от избата — нареди Пъг на втория младеж. — Виж дали ни е останало от онова рейвънсбъргско червено — мисля, че трябва да има още няколко шишета. Донеси и чаши. — Огледа останалите. Магнус, Калеб и Миранда поклатиха глави и той добави: — Две.

Сандрина вдигна ръка и Пъг се поправи:

— Три.

Ученикът излезе и Миранда каза:

— Поразрових се сред някои стари документа в мазето на Звезден пристан, където се съдържат писания за така наречената „демонична наука“. Амиранта, ще съм ти благодарна, ако по-късно ги прегледаш. Не са много, така че няма да ти отнеме време.

Чародеят кимна, че няма нищо против.

— Е, аз пък имам урок, така че ще тръгвам — заяви Магнус. — По-късно ще се видим.

Калеб също се надигна и каза:

— Мен пък ме чакат разни домашни задачи. — Кимна на останалите и излезе.

Донесоха виното и Амиранта беше впечатлен от качеството на предлаганата реколта.

Вратата се отвори и влезе висок червенокос мъж. Зад него крачеше отец-епископ Крийган.

— Отиде си един приятен миг — промърмори Амиранта.

Сандрина понечи да се изправи, но отец-епископът й посочи стола.

— Довърши си яденето, момиче. — После извърна поглед към Амиранта и му каза: — Смятах те за мъртъв.

— Или си се надявал? — попита чародеят.

— Вино? — предложи Пъг.

Отец-епископът огледа масата, дръпна един стол и кимна.

— Джоми, а ти? — обърна се Пъг към червенокосия.

Мъжът се ухили, от което веднага придоби младежки вид, и рече:

— Разбира се.

Пъг даде знак да донесат още две чаши, а отец-епископът се обърна към Сандрина:

— Е, какво откри?

Сандрина започна да разказва историята си отдалече — още от нападението на фургона на търговеца на пътя за Акракон. Не пропусна и най-малката подробност: даваше си сметка, че всяка подробност може да се окаже жизненоважна за отец-епископа и неговия придружител. От време на време плъзгаше поглед към Амиранта, който седеше неподвижно и слушаше внимателно, както и всички останали около масата. Приключи разказа с посещението на пещерата и мъртвия отшелник. Накрая добави:

— По-голямата част от пътуването от Акракон до Итра все още ми се губи. Имах треска и на няколко пъти съм изпадала в несвяст. Конят ми е добре обучен и ме е пазил, докато съм лежала на земята. Не помня много от пристигането си в Итра. По-нататък вече знаете.

Отец-епископът погледна Амиранта и попита:

— Какво ти е мнението за повикването на чудовището и смъртта на магьосника?

Амиранта повдигна рамене.

— Очевидно е, че членовете на култа не са били доволни от резултата. — Помисли малко и продължи: — Мога само да предполагам, но жертвеният ритуал е имал за цел да призове нещо друго, докато вместо това, според описанието на Сандрина, са се появили няколко дребни демона. Мисля, че познавам този вид: изключително злобни прилепоидни създания с остри нокти и зъби… — Сандрина кимна. — Който и да е бил злощастният магьосник, опитвал е заклинание, далеч надхвърлящо способностите му, и е платил за това най-жестоката цена. Бил е на лов в непознати води и е използвал примамка, която го е превърнала в стръв. — Обърна се към Сандрина. — Демоните еднакви ли бяха?

Тя кимна.

— И изчезнаха, след като убиха жертвата?

Тя кимна повторно.

Той въздъхна.

— Глупаци. По някакъв начин членовете на култа са се натъкнали на ритуал за повикване и вероятно са решили да го използват, за да призоват нещо друго. Когато хората не познават демоничната магия… — Той погледна Пъг. — Това е все едно да повикаш дъжд и да решиш да заместиш думата със сняг.

— Не разбирам много от магии за време — призна Пъг. — Темар е нашият специалист по тях. Но схващам сравнението. Цялата структура на заклинанието трябва да е изградена по друг начин.

Амиранта кимна.

— Да. Така е и при повикването. Ако можех винаги да използвам една и съща формула и само да сменям името на демона, животът ми щеше да е много по-лесен.

— Или по-кратък — подхвърли сухо Сандрина. Пъг и отец-епископът я погледнаха и тя продължи: — Виждала съм го как работи. Излага на риск не само себе си, но и околните. — Намръщи се, погледна чародея и добави: — Амиранта, ти си едно арогантно копеле.

Амиранта килна глава, сякаш обмисляше думите й.

— Но знам за демоните повече от всеки друг на този свят. — Извърна поглед към Пъг. — Някой се опитва да научи за съвсем кратко това, което отнема години. Подозирам, че го прави, защото е притиснат от времето.

Пъг помълча известно време, после каза:

— Джоми, разкажи на Амиранта и останалите за онази твоя среща, когато се опитвахме да открием Слънчевите елфи на Куор.

— Преди десет години, когато бях още млад и се обучавах, ми бяха определили за настойник едного на име Каспар от Оласко — почна Джоми.

Амиранта се разсмя.

— Той е тук. — Обърна се към Пъг. — Да не е пак за риба?

Пъг кимна и каза:

— Дори демоните не могат да го спрат.

Джоми ги изгледа неразбиращо, но продължи:

— Във всеки случай генералът ни обучаваше — мен и още неколцина младежи — по време на една мисия за… — тъй като не знаеше дали новодошлите са в течение на съществуването на тайна организация, прикрита зад училището по магия, каза: — за Пъг. Трябваше да стоим на едно място под дъжда и да чакаме пирати.

— Пирати? — попита Амиранта.

— Така ни бяха докладвали. — Изгледа Пъг с присвити очи.

— Понякога до нас достигат само слухове. Както и да е, появи се един кораб, който доближи западния бряг на полуострова, където са Върховете на Куор, и от него към брега се приближиха три лодки. Приличаха на пирати и всичките носеха черни кърпи и шапки.

— Черните кепета? — обади се Сандрина.

— Възможно е — рече отец-епископ Крийган. — Ако е така, значи съществуват от доста време.

— Дори нивото на магия, на което е била свидетелка Сандрина, не се постига лесно — каза Амиранта. — Ако един магьосник реши да се изучи как се призовават демони, ще са му нужни над десет години тайни занимания.

— С тях имаше магьосник — продължи Джоми — и той повика едно… едно нещо.

— Опиши го — подкани го заинтригуван Амиранта.

— Голямо и злокобно, с приблизително човешка форма, но по-едро, може би седем-осем стъпки високо. Беше обгърнато в дим, сякаш е наметало, или мантия на раменете. Говореше на език, който магьосникът разбираше, но гласът му бе някак призрачен, далечен. Имаше форма, която… трудно е да се опише. С нагъната кожа, като на развято от вятъра знаме. Разбираш ли за какво говоря?

— Да — потвърди Амиранта.

— Очите му бяха като пламтящи кехлибари, яркочервени, а после кожата му се втвърди като димяща скала. Не мога да ви кажа нищо повече, защото генерал Каспар нареди атака и тогава настъпи ад. Зная обаче, че докато се биеше, това нещо продължаваше да расте и когато нещо го удряше, изгаряше. След около минута то се покри с огън, жълтеникави пламъци от главата до петите. Щитът на един от нападателите пламна и изгоря, дрехите на човека се превърнаха във факла. Над всичко това се виеше дим като от гигантска клада. Вече си мислех, че с нас е свършено, когато се появиха елфите и го прогониха.

— Как го направиха? — попита заинтригувано Амиранта.

— Наистина не зная — отвърна Джоми. — Дори не помислих да ги питам. В един миг се биехме за живота си, в следващия се появи ярък сноп светлина, чудовището замръзна и огньовете угаснаха. Споменах ли, че валеше дъжд? Както и да е, веднага щом застина и огънят угасна, дъждът започна да вдига пара от кожата му и после изведнъж то се разпадна.

— Не е бил истински демон — заяви уверено Амиранта. — По-скоро някое стихийно създание.

— Каква е разликата? — попита Пъг.

— Познавам един магьосник, Селик — отвърна Амиранта, — който беше обсебен от свойствата на природните стихии — земя, въздух, вода и огън. Той твърдеше, че всяка от тези стихии има определяща част, свойство, свързано по някакъв начин с живота, ала без да е истински живот. Наричаше тези същества стихийни твари. Идват от едно място, което не е демонско царство, сигурен съм, а нещо различно — непозната за нас реалност.

— Изумително — възкликна Пъг. Опитът му с една реалност, в която бяха пребивавали със сина му и Накор, дребния комарджия, с когото дълги години бяха приятели — по времето на дасатската инвазия на Келеуан — бе пробудил интереса към други подобни невидими светове. За негово постоянно недоволство обаче съществуваше съвсем оскъдна информация по този въпрос, както и за демоните.

— Е, каквото и да беше, беше си страшно да се изправиш срещу него — продължи Джоми. — Не съм сигурен обаче дали има някаква връзка с разследванията в района на Куорските върхове.

— И аз — рече Пъг. — Но е ясно, че тези Черни кепета служат на някого или на нещо и вече десет години проявяват интерес към Върховете на Куор.

— Свен’гар-рите — обади се отец-епископът. — Макар да не знаем почти нищо за природата им, освен че са необикновено красиви създания, ни е известно, че притежават сила и че могат да викат духове…

— Духове? — прекъсна го Амиранта. — Срещали сте духове?

— Аз съм срещал — рече Джоми. — Или нещо подобно на дух.

— Разкажи ми — подкани го Амиранта.

Джоми разказа, че е бил преследван от странни човекоподобни същества, яхнали огромни, приличащи на вълци зверове, които било почти невъзможно да разгледаш, освен като тъмни петна в периферията на полезрението.

Миранда, която досега бе мълчала, каза:

— Аз помогнах за унищожаването им. — Описа лагера им и се обърна към своя съпруг.

— Доколкото успяхме да определим — взе думата Пъг, — това са създания, идещи от пустошта, сродни на Страховитите, или Ужасите, като техни призраци или духове. Срещал съм Страховити на два пъти и още няколко пъти техни по-дребни сродници.

— Уважението ми към теб вече няма граници — произнесе Амиранта и в гласа му нямаше и следа от насмешка. — Нито едно живо същество, доколкото ми е известно, не се е изправяло срещу Ужасите. Призраците и духовете също не са от демоничното царство. Те са нещо… различно.

— Какво? — попита Джоми.

— Нямаме представа — призна Пъг. — Знаем само, че идват отнякъде отвъд Седемте ада или Небеса. — Погледна Амиранта и добави. — Те са твари на Пустошта.

— Имам чувството, че прикривате някои неща — рече Амиранта, — но в края на краищата това е ваше право. — Присви очи и се вгледа внимателно в Пъг. — Освен това, изглежда, знаете доста работи за демонското царство.

Пъг мълчеше. Всички останали бяха втренчили очи в него. Сандрина остави лъжицата, отец-епископът постъпи по същия начин с чашата си. Пъг забеляза, че при вратата стоят двама ученици с подноси с плодове и им каза:

— Идете да учите. Благодаря ви.

Младежите оставиха плодовете, после излязоха и около масата останаха само гостите на Пъг.

— Кажи им — подкани го Миранда. — Кажи им всичко. Те заслужават да знаят.

И Пъг заговори тихо:

— Всички знаете за нашествието срещу Островното кралство от армията на Изумрудената кралица. За повечето от вас това е древна история. Миранда и аз обаче сме живи свидетели.

Амиранта мълчеше. Той също помнеше опустошенията, извършени в родната му земя от армиите на Изумрудената кралица, когато бе още младеж.

— Има някои неща, свързани с онова време, за които не бих искал да говоря. Въпроси, на които няма да отговарям. Но това, което ще ви кажа, е самата истина.

Всички мълчаха и го гледаха напрегнато.

Миранда знаеше за какво говори, тъй като тя също бе с него тогава. Помнеше всичко, което бе казал Накор за Петия кръг, и какво бяха разбрали, докато се намираха на унищожения свят Шила, как бе видяла баща си, Макрос, да се сражава с демонския крал Маарг и как бе разговаряла с обладания демон, попаднал под властта на Ханам, сааурския хранител на знания. Само Миранда, Пъг и Магнус знаеха, че макар Накор да бе един от най-доверените им сподвижници, той също така бе инструмент на Банат, наричан още Калкин, Бога на крадците и лъжците.

— Отче-епископе — продължи Пъг, — една от причините вашият върховен жрец в Риланон да ни запознае преди много години бе, защото много от това, което се случва тук, е в служба на един по-висш ред, факт, скрит за мнозинството от работещите при нас. — Той премести поглед от едно лице на друго и накрая го спря на Непреклонния рицар. — Всички вие сте постъпили на служба по различни причини, или поне така предполагате. Твоята роля — рече той на Амиранта — все още не ми е съвсем ясна, но подозирам, че е било жизненоважно да те намерим. Демони започнаха да се появяват на неочаквани места, без да бъдат призовани. — При тези думи очите на Амиранта се разшириха, но той не каза нищо. Пъг помълча малко, после продължи: — Отец-епископът Крийган, Джоми и Миранда го знаят, но вие двамата не. — Той посочи Амиранта и Сандрина. — Сред общността на този остров ние служим на една по-възвишена клауза чрез организация, наречена Конклав на сенките. Необходимостта налага да сме тайна организация, поддържаща специални връзки с управниците на трите най-могъщи нации тук на Триагия.

Крийган добави:

— Което също така означава, че те оказват въздействие и върху по-малките кралства.

— И като се има предвид ролята на Каспар за появата ми тук — каза чародеят, — въздействието й се простира чак до кралство Мубоя от другата страна на света.

Изглеждаше искрено впечатлен.

— Освен това поддържаме контакти с други групи, включително с няколко от големите Храмове. Целта ни е не да ги приобщаваме към нашата кауза или да ги поставяме под наше влияние, а да действаме заедно, като служим на едно по-голямо добро.

— И това по-голямо добро е? — попита чародеят.

Джоми се изсмя пресипнало, после каза:

— Оцеляването на света. — Наведе се напред и усмивката изчезна от лицето му. В този момент Амиранта виждаше пред себе си не млад мъж, а истински ветеран. — Бил съм свидетел на какво ли не. Оцелявал съм там, където мнозина щяха да загинат, в ръцете ми са умирали хора, към които съм бил привързан. — Спря за кратко, сетне добави: — Няма човек в Конклава, за когото не бих дал живота си, и съм сигурен, че всеки един от тях би постъпил по същия начин. И това не е сляпа привързаност. Тези хора имат принципи.

— Достатъчно, Джоми — рече Пъг. — Не сме тук, за да убеждаваме Амиранта, че сме представители на доброто, а нашите противници са служители на злото.

Чародеят се усмихна.

— Не е необходимо. Вече го зная. Или поне зная, че смятате, че служите на доброто.

— Точна забележка — подхвърли Миранда.

Чародеят си позволи още една усмивка.

— Мнозина от тези, които са се опитвали да ми видят сметката, са мислели, че го вършат в името на доброто.

Джоми се разсмя.

— И аз имам подобни наблюдения.

— Та за демоните — подкани нетърпеливо Сандрина.

— Да — каза Амиранта. — Какво знаете за царството на демоните?

— Те обитават няколко нива на реалността — поде Пъг. — Същите, които се смятат за Първия кръг на Ада.

Джоми прихна.

— Понякога ми се струват прекалено великодушни. — Зърна изражението на Миранда и рече: — Добре де, млъквам.

— Воювахме с демоните на един свят на име Шила, родина на сааурите, и успяхме до се доберем до коридора, по който бяха дошли. Разрушихме разлома между Шила и този свят и избягахме. — Пропусна да отбележи, че Макрос, бащата на Миранда, бе загинал, удържайки най-могъщия демон от Петия кръг, за да могат те да избягат. — Знаем, че демоните се командват от едно същество на име Маарг и че той има свои капитани. Но за тях не ни е известно кой знае колко, освен че преди около сто години първият му капитан се е казвал Тугор. Те разполагат със свое разузнаване, но то не прилича на нашето.

— Съгласен — рече Амиранта. — Досегашният ми опит потвърждава, че те притежават известна хитрост, дори са умни, но творческите им способности са ограничени.

Пъг кимна и каза:

— Изглежда, горните светове ги привличат както светлината нощните пеперуди.

— Именно — потвърди Амиранта. — Тъкмо по тази причина всяко призоваване трябва да включва заклинание за обуздаване, инак чудовището ще разкъса всеки, до когото се докопа. Дори дребосъци като моя Налнар могат да се окажат големи пакостници. — И продължи с усмивка: — Той е голям почитател на кексчета.

— Повечето от тези, които срещнахме ние, предпочитаха месо — подметна Миранда.

— Което си е вярно — потвърди Амиранта. — Но смятам, че тези от тях, които са на по-високо ниво, могат да черпят живителна енергия направо от съществата около себе си, като използват специални магични умения.

— Ние знаем, че те имат своя магия — рече Пъг, — от един демон, който убеждаваше всеки, който го види, че е Изумрудената кралица. Използваше илюзия.

— Това не го знаех — отвърна Амиранта. — И никога не съм виждал демон със сила да създава илюзия около себе си. Изненадан съм, че това е възможно. Демоните са доста праволинейни и предвидими в своята магия. Ако мога да вярвам на това, което са ми казвали неколцина от тях…

— Да вярваш? — прекъсна го Миранда. — Имаш демони, на които можеш да вярваш?

— Да вярвам вероятно не е най-точната дума. Разчитам на тях дотолкова, доколкото се подчиняват на волята ми и ми казват това, което ме интересува, защото знаят, че: съм по-силен от тях. Знаят, че мога да ги унищожа или да ги прогоня обратно в демонското царство.

— И какво са ти казвали? — попита Пъг.

— Те имат градове и нещо, наподобяващо социална организация — продължи Амиранта. — Градове не в смисъла, който влагаме ние, защото това са по-скоро пещери в планини, така че кошери ще е по-добра аналогия. Хранят се едни от други постоянно, но не разбирам напълно защо го правят. Не съм сигурен, но ми се струва, че те никога не умират. Мисля, че съзнанията им се поглъщат от други демони или че по някакъв начин се връщат във фундаменталната същност на своето царство.

— Може би е така, инак досега да им е свършила храната — рече Джоми.

— Именно — потвърди Амиранта. — Нямат ферми, не ловят риба и доколкото ми е известно, на световете им няма никакви други твари.

Пъг си припомни колко чуждо му се стори Дасатското царство от второто равнище на съществуване и колко по-различни са демоничните светове и рече:

— Може би това е нещо, което никога няма да разберем. Но да се върнем към настоящите ни проблеми. Сааурците са раса на воини и магьосници, равни на всички други, които съм познавал, а демоните ги смазаха само за седемнайсет години. Сааурската империя бе разположена на цял един свят и във войната с демоните загинаха милиони. Тревогата ни е защо сега демоните започнаха да се появяват все по-често на Мидкемия?

— Има няколко възможни обяснения — рече Амиранта.

— Бих искал да ги чуя всичките — заяви Пъг. — Но за момента ще те помоля да се задоволиш с най-вероятното.

— Някой ги вика тук.

— Брат ти? — попита Пъг.

Амиранта кимна.

— Поне този, който се опита да ме убие, ме наведе на подобна мисъл. Всъщност това бе причината да ида при Каспар. Исках да разкажа на някого, че се случва нещо лошо. И ако брат ми е в състояние да променя моите заклинания и… — Амиранта въздъхна. — Това означава, че или е станал по-силен, отколкото смятам за възможно, или се е съюзил с други. И в двата случая последствията ще са лоши.

— На кого служи той? — попита отец-епископ Крийган.

— На себе си — отвърна Амиранта.

— Това май ви е семейна черта — подметна Сандрина.

Амиранта не обърна внимание на презрителната й забележка и продължи:

— Беласко може да не е луд като Сиди, но не е и съвсем с ума си. Когато се ядоса, прави неща, които… — Той повдигна рамене. — Сиди беше луд и следователно непредсказуем. Не съм сигурен, че знаеше защо върши и половината неща, които вършеше. От дете беше изпълнен със странни желания, импулси и нужди. За разлика от него, Беласко се подхранва от омразата. Мрази всичко, което не може да има, да контролира или да разбере.

— Значи има доста неща за мразене — подсмихна се Джоми.

— Така е — рече Амиранта. — Ако срещне някой или нещо, като например хората, които Сандрина нарича Черните кепета, и те му обещаят още по-голямо могъщество или по-добро разбиране, с други думи, разбудят суетата му или се заиграят с неговите желания, той ще е готов да им служи. И съм сигурен, че докато го прави, непрестанно ще мисли как да постави и тях под своята власт или да ги унищожи, но това е вече друга тема. За момента той или изпълнява нечии чужди заповеди, или следва свой план. И в двата случая, изглежда, е твърдо решен да доведе на нашия свят някои доста неприятни същества. Демонът, с който се срещнах, същият, с който започна това приключение, не приличаше на нищо, с което се бях сблъсквал. Беше едновременно боен демон и познавач на заклинания. Просто не мога да ви обясня колко безпрецедентно е подобно нещо. В нито една книга, при нито един мой експеримент не съм се сблъсквал с подобно създание. Демоните се делят по правило на две основни групи — като заклинателите сред тях са по-малката. Тяхната раса цени грубата сила и магията им често е повърхностна и примитивна. Тези, които прилагат заклинания, по правило са по-умни, умеят да манипулират другите, да ги мамят и подвеждат.

— Което ми напомня нещо — прекъсна го Сандрина. — Как е Дартея?

Амиранта се намръщи, но явно реши да не обръща внимание на подмятането й и каза:

— Често съм се питал как ли дребни създания като Налнар въобще оцеляват.

— Според нас — заговори Пъг — социалната им система се гради на определена доза преданост, на търсене на закрила от по-силни демони, заемащи по-високо положение в йерархията. Маарг властваше чрез своите капитани, а те имаха свои слуги. Предполагам, че дребосъците като твоя Налнар също изпълняват определена функция, вероятно събират информация или дори чистят изпражнения. Каквато и да е истината, ясно е, че информацията ни е оскъдна и се нуждаем от още данни. — Погледна замислено Амиранта и продължи: — С какво би могъл да ни помогнеш?

— С каквото смятате за необходимо — отвърна чародеят. — Дори брат ми да не беше замесен в тази история, пак бих я сметнал за интригуваща. Мисля, че попаднах на точното място в точното време.

Един студент почука на вратата и пъхна глава.

— Господарю?

— Какво има? — попита Пъг.

— Часовоите докладваха, че са забелязали да се приближава дракон.

Пъг стана и се обърна към останалите:

— Няма причини да се боим от дракони. Това е Томас.

— Томас? — попита Амиранта.

Докато Миранда, Пъг и Джоми тръгваха към вратата, Крийган каза на Амиранта и Сандрина:

— Елате и вие. Това е нещо, което може да не видите повече през живота си.

Всички излязоха навън. Брандос също бе там заедно със Зейн.

Една точица далече в небето бавно нарастваше, превръщаше се в силует на огромна птица, а после заприлича на нещо, което наподобяваше крилат змей. И продължаваше да се уголемява.

Накрая драконът увисна над тях. Огромните му криле надхвърляха всякакви представи и издаваха пукот като от могъщи гръмотевици.

— Изумително! — възкликна Сандрина, а Амиранта едва намери сили да кимне.

Каспар също дойде и каза на Джоми:

— Не мислех, че ще го видя пак.

— Аз също, генерале — отвърна червенокосият млад мъж.

Драконът кацна с лекотата на перце и сведе огромната си глава. Пъг с изненада видя, че от гърба му се спускат двама. Единият бе Томас, но кой и какъв бе вторият?

Приличаше на елф, но беше висок поне седем стъпки и косата му бе червена като перата на главата на кълвач. Носеше роба от фин сатен, бродирана с пурпурни и златни конци, а на гърба си жезъл, от който струеше магична енергия.

Томас и Пъг се прегърнаха и Пъг каза:

— Добре дошъл, приятелю.

Бойният вожд се здрависа с Миранда и останалите и после каза високо:

— Позволете да ви представя моя спътник Гуламендис, Укротител на демони от Клановете на Седемте звезди, таредел, или Звезден елф, както е на нашия език.

— Ох, вече съм сигурен, че наистина съм попаднал на точното място в нужния момент — каза Амиранта на отец-епископ Крийган и Сандрина.