Сега бях сам и мислех за сина на Халеф. Най-сетне, най-сетне! У мен имаше някакво крепко упование, граничещо със сигурността, че той ще спаси своя баща. Кой обаче беше чужденецът, когото водеше? За миг бях помислил за неговата майка Ханнех, „най-чаровната и красивата от всички цветя на Изтока“. Тази мисъл ме бе навела на въпроса за носилката. Но пък бях разпоредил Ханнех да не научава нищо за болестта на Халеф, а и трябваше да се съглася с мнението на Устад, че едно женско създание не би могло да издържи на такава форсирана езда. Вярно, тя беше изключително сърцата жена. Умееше да язди всякакъв кон по мъжки маниер и бе привързана с такава искрена любов към Халеф, че като нищо би пожелала да тръгне с Кара. Но да приема, че действително е осъществила тази мисъл, ми се струваше все пак прекалено дръзко.

Европейски учен! Бяха го сметнали за такъв може би заради сините очила, но не беше задължително да е точно това. Аз също имах навремето такива очила, за да си ги слагам, когато слънчевите лъчи започнеха твърде заслепяващо да се отразяват от светлите пясъчни и скални площи. Малкият Кара ме бе помолил да му ги подаря и аз го бях сторил. Следователно очилата не правеха учения. Аз никога през живота си не съм проявявал намерение да се правя на „учен“, защото тази думичка така и не можа да ми стане симпатична. Но кой беше този мъж? Нашият Дейвид Линдсей във всеки случай не, той беше на път за Шираз. Иначе само на него единствено можеше да хрумне дръзката и чудата приумица да се присъедини ей така по едната причина към такова лудо препускане само защото е нещо необичайно. Мислех ли, мислех, но така и не можах да се сетя за някой друг и накрая сметнах за най-добре да взема за пример Халеф. Когато имаше нещо за разгадаване, той винаги се измъкваше от примката със забележката, че не се занимавал с решаването на загадки.

Долу в долината отново бе настанало спокойствие. Споменатата от Устад дружина джамикун беше заминала. По откритата площадка под нозете ми, където се намираха нашите коне, бяха втикнати факли в специални гнезда на околовръстните стълбове. По-късно щяха да бъдат запалени. По едно време Педехр влезе с няколко прислужници в помещението, на чиято колона се облягах. Даде тихо някакви заповеди. След това излезе, седна при мен и попита:

— Устад каза ли ти кой ще дойде днес?

— Да.

— Знам, че се радваш на срещата със сина, и се надявам небето да съхрани бащата. Мислиш ли, че ще си достатъчно силен за тази тежка вечер?

— Ако искам, тялото ще ми се подчини.

— Аз дадох заповед да бъдат внесени свещите на съвещанието. Те се палят само когато старейшините на племето се намират при Устад, за да се съветват с него по важни работи. Но в днешната вечер помещението трябва да бъде светло като ден, както е при такива случаи. Аз ще бдя над живота на болния и ще се нуждая от светлина, за да мога да чета писмената по неговото лице. Онова, което забраня, не бива да се върши. Съгласен ли си, ефенди?

— Напълно естествено!

— Ако се събуди и не проговори, ще умре. Но ако душата му все още намира свободен път до устата, ще го запазим. Нашият приятел може да се спаси единствено чрез себе си, чрез собствената си воля. Ако изрази някакво желание, трябва да го изпълним, в случай че е възможно, защото това желание ще бъде опората, по която ще се изправи гаснещият живот.

— Моля те да наредиш да ме отнесат вътре. Бих желал, когато се пробуди да съм до него.

— Така ще стане, но защо още сега? Престоят на открито омаломощава ли те?

— Не. Да изчакаме тогава до по-късно! Сега бих искал да знам какво стана с масабаните. Все още не съм чул нищо за тях.

— Утре или вдругиден подробно ще ти разкажа. Тази вечер твоята душевност ще бъде толкова напрегната, че ще ти кажа само едно. Никой не ни се изплъзна. Това достатъчно ли ти е?

— Щом така желаеш, да. Чуй! Не беше ли това изстрел? Още един! И още един!

— Три изстрела. Те идват. Много по-рано, отколкото мислех!

— С Кара Бен Халеф?

— Да. Подготвен ли си вътрешно, ефенди?

— Разбира се!

— Нещо като буря ще разтърси душата, живота ти!

— Душата ми е силна, познавам я.

— Дано бъде така! Рискуваме много, твърде много, ала надеждата ми поглежда нагоре към Ходех — единственият, на когото трябва да се уповаваме. Ще отида да видя Халеф, а после ще посрещна гостите при портата. След това ще се върна с тях при теб.

Влезе вътре и аз чух, че заповяда да бъдат запалени свещите. Веднага след това обилна светлина се изля през отворените арки върху предната площадка. Ясно видях нашите лежащи коне и няколко джамикун, заели се бързо да палят забучените факли. Другите помещения на Високата къща, изглежда, бяха също така ярко осветени, защото лъчите се съединяваха в сияен светлинен поток, който струеше чак до езерото в долината. Оттам се разнесоха високи гласове. Чух да цвилят коне. Фантазия или шумен барутен спектакъл нямаше. Близостта на смъртта забранява подобни неща.

Скоро чух далечен тропот от копита, който ставаше все по-силен. Изкачваше се по хълма. Сега прозвуча протяжното, нетърпеливо „хххххуууух“ на камила. Познавах тези звуци. Така реве хеджин от равната пустиня, когато е принудена да крачи по необичаен за нея хълмист терен. Отдясно долу прозвуча високият глас на Педехр. Не разбрах думите, но явно бяха приветствие към гостите. След това на площадката се появиха няколко джамикунски ездачи. Бяха водачите. Зад тях идваше, достатъчно добре осветен от факлите, Кара Бен Халеф на своя Гхалиб. Следваха го две бързоходни камили от най-благородна бишариска раса. Едната беше свободна, на другата седеше забуленият непознат. Оръжията му висяха на върха на седлото. Той говореше с Педехр. Също като Кара беше облечен с обичайния за пустинята тоалет.

Кара Бен Халеф скочи от коня и пристъпи към камилата да подкрепи ездача ѝ при слизането. Но той бързо се плъзна от седлото, без да дочака помощта, и запита толкова високо и припряно, че едва успях да разбера думите:

— Сега кажи къде лежи шейха на хаддедихните?

Този глас! Та аз го познавах! Ухото ли ме мамеше, или действително беше той?

— Горе в аркадата — отговори Педехр.

— Хайде тогава!

С тези думи странникът улови ръката на Кара, за да се втурне с него нагоре по стълбите.

— Умолявам ви да не отивате толкова бързо — помоли Педехр. — Необходимо е преди туй аз…

На забуления обаче и през ум не мина да обърне внимание на тези думи. Той повлече Кара с голямо нетърпение от стъпало на стъпало, докато достигна най-горното. Тогава погледът му падна върху мен. Спря да ме огледа. Фигурата му като че изведнъж изгуби всяка способност да се движи. Дълго, дълго стоя вцепенен и безмълвен. После вдигна бавно ръце и шумно плесна.

— Сихди?! — извика.

— Аз съм — отговорих.

Тогава той извървя останалите три крачки, хвърли се към мен, придърпа ръцете ми под булото си притисна лице към тях. Почувствах гладки, безбради страни. Тялото му се раздвижи конвулсивно. Той поиска да потисне изблика на болката, хлипането, ала така и не успя. Поток от сълзи обля ръцете ми. Кара стоеше притихнал на предпоследното стъпало. Той също ме разпозна, но предостави на другия привилегията пръв да говори с мен.

Ето че този друг вдигна глава, погледна ме още веднъж изучаващо в лицето и каза, хлипайки:

— Това, това е моят сихди! Единственият приятел на моя земен живот! Верният приятел на моята блудна душа! Непоклатимата канара във всяка злочестина! Позна ли ме?

— Ханнех!

Едва доведох тази малка дума до устните си, толкова дълбоко бях покъртен. Очите ми бяха изпълнени със сълзи, а гласът ми трепереше. Тогава тя захвърли тюрбана от главата, смъкна воала и извика, ридаейки:

— Да, аз съм! Но ти все още ли си този, който беше?

— Скоро ще си бъда пак същият!

— Да, ти трябва, трябва, трябва да си станеш пак този! Аз ще те оздравя, аз, аз, аз! И ще започна веднага, още сега, в този миг! Знаеш ли приказката за Хакика^[1], която слязла от небето и срещнала смъртта? Тя я целунала и от нея произлязъл Живота.

— Знам я. Тази лъчезарна, небесна Хакика е най-великолепната истина, която може да има.

— Тогава позволи да пресъздам тази приказка и не ми се гневи за дързостта!

Тя се приближи на колене непосредствено до мен и ме целуна по двете страни, а после и по челото. Сетне продължи през сълзи:

— Кой те докосна сега с устни? Не Ханнех, жената на шейха на хаддедихните Хаджи Халеф Омар! Целувката на тази жена не би могла с нищо да ти бъде полезна въпреки цялата любов и благодарност, които ти отдава нейното сърце. О, мой сихди! О, мой ефенди! Аз знаех, че си верен на всички ни, но колко, колко, колко верен не знаех! Едва сега го разбрах, когато ти, все още вкопчен от смъртта, поглеждаш към мен с усмивка, толкова слаба, толкова морна и същевременно така мила и добра, че сърцето ми се къса! Кара Бен Халеф, сине мой, пристъпи и сложи ръце върху главата на този мъж, който дойде при нас, за да ни донесе единствено любов, любов, любов!

Той стисна зъби да не заплаче с глас, ала устните му трепереха, а очите бяха плувнали в сълзи. Сложи не само ръце върху главата ми, но опря и буза на нея. Обичаше ме, обичаше ме с цялата си душа. Майка му сключи ръце и продължи:

— Сихди, благославям те! Благославям те не така, както благославят други. Аз ти давам повече, отколкото самата бих могла да ти дам. Аз те благославям с ръцете на моето дете, върху което лежи благословията на неговия баща и неговата майка. Значи е трикратна благословията, която ще те спохожда през цялата вечност!

В този миг прозвуча дълбокият, ясен глас на Устад, застанал незабелязано от нас до колоната:

— Не само трикратна ще бъде тя и не само ти ще си благословила, а самата ти ще бъдеш благословена!

Той пристъпи от аркадата, разпростря ръце над нея и продължи:

— Аз те виждам днес за пръв път, но ми се струва, сякаш те познавам от дълго, много дълго. Чух, че си Ханнех, жената на хаджи Халеф, ала в този момент за мен и за нас ти си нещо повече. Ти си душата на целия женски род, спуснала се от висините, за да преобрази дух в душа. Как ме покърти! Как развълнува сърцето ми! В мен се породи едно голямо желание, за което сега не намирам истинската дума. Ти, мюсюлманската жена, осъдена на самотата на харема, наруши закона заради един назарах^[2], за да се вслушаш в по-извисения на сърцето. Колко ли достойно трябва да е неговото християнство за трикратната ти благословия! И с такова желание, както никога не се е случвало, искам да се помоля за теб на Ходех да превърне в истина думите, че който благославя, самият бива благословен!

Тя отправи широко отворени очи нагоре към него с дълъг, дълъг поглед.

— Ти си Устад? — попита.

— Така ме наричат — отвърна той.

— Ти каза, струвало ти се, сякаш ме познаваш отдавна. Не съм ли те виждала вече и аз? Но къде и кога? Не мога да се сетя. В тези планини не е било. Ти си приел повелителя на моето племе и моята шатра. Благодаря ти! Ще позволиш ли да отида сега при него?

— Ще те отведа — отговори той. — Педехр е при него. Но, дъще моя, достатъчно силна ли си да видиш хаджията, както човек вижда труп?

Тя се изправи. Очите ѝ блестяха. Беше самата решителност.

— Познаваш ли жената, Устад? — попита.

— Познавам я — усмихна се той — и виждам, че ти си именно такава!

— Може би ще се уплаша, ала от устните ми няма да чуеш и вопъл. Моят син също е силен. Хайде, Кара, да отидем при баща ти!

Каква жена! Устад я хвана за ръката и я поведе. Тя даде другата на Кара и така влязоха. Заслушах се. Крачеха бавно към ъгъла, в който лежеше Халеф. После стана тихо, не се чуваше дума, звук. Как се беше уплашила тя от изстрадалата ми външност! Видът на Халеф обаче беше още по-лош. И въпреки това тази тишина зад мен! Повтарям, каква жена!

Погледнах към джамикуните, които бяха отвели тъмнокафявия жребец на Кара и двете камили и сега им даваха вода и фураж. Но мислите ми естествено бяха не толкова там, колкото в аркадата при постелята на моя приятел. Едва след дълго време чух отново стъпки. Педехр дойде при мен.

— Тя е героиня и нейният син също е герой — прошепна ми той. — При него са. Устад също ще остане, защото предполагам, че Халеф скоро ще се пробуди. Видях бръчките по челото му да се движат.

— А аз? Мога ли да вляза? — попитах.

— Ще те помоля. Не бива да му липсваш.

Той отиде да доведе няколко души, които ме внесоха заедно с възглавниците. Ханнех и Кара седяха отстрани до Халеф, Устад при краката му. Отредиха ми място наблизо. Педехр седна в ъгъла на постелята. Наблюдаваше болния непрестанно. Шакара също беше тук, а при вратата стояха двама мъже, готови незабавно да изпълнят евентуалните заповеди.

Можех ясно да виждам лицето на Халеф. Аркадата беше ярко осветена от восъчни свещи. Пчеларството на джамикун доставяше този рядък извън тяхната територия материал. Повтарям, лицето на хаджията съвсем наподобяваше това на мумия. Ханнех не се помръдваше. Чертите ѝ бяха окаменели. Кара седеше така, че не можех да наблюдавам неговите. Що се отнася до мен, бях изпълнен с очакване, наистина, но иначе спокоен. Сякаш всяко желание и воля бяха изчезнали, но това не означаваше предаване на неизбежното, а упование, което преди пристигането на Ханнех и Кара в никой случай не бях изпитвал.

— Сихди!

Какво беше това? Кой ме беше повикал? Погледнах въпросително другите. Те също ме погледнаха питащо. Никой не беше произнесъл думата, но всички я бяха чули.

— Халеф ли беше? — осведомих се.

Никой не знаеше. Не беше неговият познат глас. Не бяхме видели никакво движение на устните му. Сега очите ни бяха приковани към неговата уста, която стоеше леко отворена.

— Сихди… сихди…

Вече ясно чухме, че това бе Халеф, макар положението на устата ни най-малко да се бе променило. Гласът беше много особен — нито висок, нито тих, безцветен и равен и все пак добре разбираем. Ако имаше сенки и привидения със способност да говорят, то сигурно щяха да го правят по този начин.

— Халеф, скъпи ми Халеф! — отговорих аз.

— Аз не съм този! — отвърна той.

— Не моят хаджи?

— Това също не съм!

— Значи моят Хаджи Халеф?

— Не съм този!

— Кой си тогава?

— Не знам!

— Кажи ми името си!

— Нямам такова!

— Но все пак се познаваш?

— Аз съм си аз!

— Къде се намираш?

— Тук!

— Къде е това?

— При теб, при моя сихди! Сега при хаддедихните! Къде е Ханнех? Тя не е тук! Къде е Кара, моят син? Него също го няма. Ще ги търся!

— Къде отиваш да ги дириш?

Той не отговори. Затова аз също замълчах.

Беше давал всички тези къси отговори, без да движи устни. Ето защо лабиалните звуци бяха липсвали. Но това не бе попречило да го разберем.

— Сихди… сихди… — прозвуча отново след дълга пауза.

— Да — обадих се аз.

— При теб съм.

— Отново?

— Да. Имам твоите очи.

— Наистина ли?

— Наистина! И каквото ти виждаш, го виждам и аз! Сега ги намерих. Виждам ги! Кара и Ханнех, любимите. Виждам още повече. Виждам… кой… кой е този? Това е… Пе… Пе… Педехр… и… трябва да вървя… да си тръгна от теб!… Кой… кой… кой съм… съм… кой съм аз и кой…

Тогава Устад се изправи отривисто и извика необикновено високо и ясно:

— Ти си Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните! Чуваш ли ме? Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от племето шаммар!

— Хад… Хаджи Хал… Халеф…

Успя да съедини само тези срички, после гласът му замря и не се чу повече. Сега Устад седна, наведе се към мен и ме попита, шепнейки тихо:

— Схвана ли какво сторих?

— Не.

— Тогава размисли! Върнах го при самия него.

— Нима е възможно да се задържи с думи една душа, възнамеряваща вече да освободи връзките си с тялото?

— Да, ти сега го узна и скоро ще видиш да идва доказателството. За вас, европейците, това наистина е загадка. Вашата психология дори не е стигнала толкова далеч да може да каже какво представлява душата и къде се намира. Който храни странния възглед, че офицерът е втъкан в тялото на войника, той обяснява с всички движения на този войник поривите на офицера. Но да даде сведение за душата, му е абсолютно невъзможно!

Това звучеше толкова старо и същевременно толкова ново, но във всеки случай вярно!

Сега отново никакъв звук не нарушаваше тишината около нас. Нищо друго не можехме да правим, освен да чакаме. Мина може би повече от половин час. Тогава видяхме, сякаш досегашната вцепененост по лицето на хаджията се кани да се отдръпне. Мумиеподобният вид започна да изчезва, макар че за истинско оживяване на чертите още не можеше да се говори. Устните помръднаха, но не чухме нищо. Забелязахме, че очите се движат под затворените клепачи. Напрежението в него напразно се бореше за резултат. След това ръцете и краката му трепнаха под одеялото. По цялото му тяло премина живот и той почти изкрещя думите:

— Сихд… сихди… при мен ли си?

Казах „почти изкрещя“, но това не беше същинско крещене, нито дори викане и също не онова, на което се казва „громко“. И все пак прозвуча толкова ясно, толкова припряно, толкова тревожно! От този глас се долавяше изключителна слабост и въпреки това можеше да се чуе от най-отдалечения ъгъл на аркадата.

— Тук съм — отговорих.

— Кажи, как се казвам?

— Ти си моят добър приятел Халеф Омар.

— Шейхът на хаддедихните?

— Лежа при джамикуните?

— Да.

— Още съм болен?

— Сега да, но скоро ще оздравееш.

— Ти си Кара Бен Немзи?

— Да.

— Чуди се тогава! Аз знам какво означава умиралката!

— Кажи ми!

— Не сега. Говоренето ме затруднява. Сихди, ти не чу ли камбани тук?

— Да, камбаните на молитвата.

— Нека звънят, нека се молят да остана жив… Искам да се върна при Ханнех, моята душа. Тя е…

Спря. Лицето му за пръв път получи израз, а именно на напрегнатост. Ровеше се в себе си. После продължи, толкова бавно, сякаш мъчително докарваше думите от далечина:

— Ама какво ми става?… Не видях… ли тук… моята Ханнех?… Не седеше ли също… Кара, моят син… при мен… при тази постеля?… Аз не притежавах… моите очи… а други… С тях… видях моя… моя собствен труп… При него седеше Ханнех… облечена като мъж… тук, тук… до дясната ми ръка… Не мога да обърна глава… отворя очи… не я виждам… и все пак, и все пак… Ханнех, Ханнех… мое щастие и моя спасителко… аз знам… ти си при мен!

За един миг се свърши с цялото ѝ самообладание. Тя нададе пронизителен писък, скочи и извика:

— Аллах, благодаря ти! Още малко и да се задуша от мъка и терзания! Но сега отново мога да дишам, защото зная, че моят любим няма да умре, а ще живее. Ти, Всемилосърдни, ми го върна!

По време на тези нейни думи бяхме гледали само към нея, не към Халеф. И сега се удивихме от въздействието, което му беше оказал гласът ѝ. Той движеше глава; чертите му бяха получили живец; очите се бяха отворили и отправили с израз на прехлас към Ханнех. Кара също беше станал и сега пристъпи до майка си. Халеф го видя до нея. Из един път доби способност да движи и ръце. Той ги сключи и заговори:

— И ти ли си тук, любимецо мой? Не съм умрял, а пък отвъдното блаженство, цялото, цялото небе е при мен! — След това затвори очи. Майка и син коленичиха при него. Взеха ръцете му и изляха любовта си с нежни слова. Той не отговаряше. Ето че зад нас прозвучаха камбаните. Веднага след като Халеф бе изразил това желание, един от стоящите до вратата джамикун бе излязъл да го изпълни. Болният се заслуша и се усмихна. Сега хиляди се молеха за него. Ние тук в аркадата — също. Междувременно той заспа. Заедно с него и още един, а именно аз.

След тазвечершните емоции това съвсем не бе за учудване. Внезапно бях обхванат от непреодолима умора. Изправеното при седящо положение тяло загуби опора и аз паднах. Отнесоха ме в моя ухаещ на теменуги ъгъл, където се унесох в толкова дълъг и дълбок сън, че когато се събудих на другия ден, слънцето вече клонеше към залез. Веднага се почувствах изключително укрепнал от тази дълга почивка.

Кой седеше при мен, когато отворих очи? Ханнех! Беше се облякла в донесените от нея женски дрехи. Виждайки, че очите ми са отворени отправени към нея, тя ми подаде ръка и каза:

— Приветствам те с цялото си сърце и с цялата си душа, ефенди. Чаках твоето пробуждане. Кара междувременно седи там при Халеф, та да ми съобщи веднага, ако съм необходима. Сега трябва незабавно да ядеш. Ще кажа на Шакара да ти донесе храната.

— Знаеш ли къде е?

— Да. Тя бързо стана моя приятелка, защото притежава завладяващо сърце, на което никой не може да устои.

Ханнех стана и бързо излезе, за да се върне скоро след това с кюрдката. Докато тя ми помагаше в яденето, Ханнех отиде при Кара и Халеф, който, както ми каза Шакара, от снощи изпаднал в дълбок и вероятно благотворен сън. Ханнех се наведе над него и докосна челото му с устни. Изглежда, с това го събуди, защото той започна да се размърдва. Шакара тутакси напусна аркадата, за да отиде и доведе Педехр, който бе изразил желание да присъства при събуждането на Халеф.

Чух, че Халеф говори тихо на себе си. Но нищо не можеше да се разбере. Не беше отворил очи. Дойде Педехр. Той оглежда кратко време болния и даде знак на Ханнех да говори с него. Тя го направи, като изговори високо няколко думи, представляващи негови галени имена. По лицето му премина усмивка. Слушаше. Тя повтори думите и ги свърза с въпроса как се чувства. Тогава чух да прозвучава неговият немощен и все пак ясен глас:

— Хамдулиллах… не е било… сън! Животът… се върна… при мен! Ханнех… Ханнех… и… и… и…

Млъкна, за да размисли. Тогава Кара продължи вместо него започнатото изречение:

— И аз също, татко! Аз съм Кара Бен Халеф, твоят син, също съм при теб.

— Кара… моят… моят син… младият герой… на хаддедихните…?

Раздвижи глава и обърна лице към сина, но без да отваря очи. После продължи:

— Също тук…? Дошъл… при мен?… Аз вече го видях…! Язди… дотук?

— Да, татко.

— На… на кой кон?

— На Гхалиб, който ми подари, за да ме обикне и разбира волята ми.

По тялото на Халеф премина бърз, енергичен трепет.

— Възсядай! — каза той.

— Гхалиб? — попита Кара.

— Да.

— Сега? Тук?

— Да…! Ти си… племето на хаддедихните…! Искам да… видя храбреците!

Заповедта беше дадена с отпаднал, но въпреки това волеви тон. Кара погледна въпросително Педехр.

Той го хвана за ръката, за да го отдалечи от постелята и изведе вън на площадката. Чух пътем да го наставлява:

— Кафявият жребец трябва да бъде оседлан с възможно най-голяма бързина. Слагаш си всичките оръжия и влизаш с коня при баща си така, все едно се отправяш на битка. Така трябва да бъде. Твоят вид ще му даде нова жизнена сила. Побързай, сине мой!

Халеф беше притихнал, но чакаше. Леките, нетърпеливи движения го издаваха. След няколко минути — едва ли повече от пет — гласът му отново прозвуча:

— Кара… бързо… бързо…! Аз нямам… нямам… време…! — Тонът беше толкова тревожен, че Ханнех бързо се изправи и пристъпи до близката колона да погледне навън. В този миг влезе и Педехр.

— Да побърза! — каза му тя.

— Ей сега ще дойде — отговори той. — Бъде храбра и мълчалива! Този миг ще реши много. Коленичи при него, ще му бъдеш необходима!

Тя тъкмо изпълни нареждането и Халеф отрони с мъка думите:

— Той… той не идва…! Аз трябва… трябва да вървя!

Но ето че се чу силно чаткане на копита. Не беше обичайно за благородния Гхалиб да изкачва стълбища. Той, изглежда, се противеше.

— Яллях, кавахм, кавахм! (Напред, бързо, бързо!) — прокънтя ободряващия глас на Кара.

Тогава кафявият взе няколко стъпала наведнъж и влетя от последното с дълъг уплашен скок, за да застане пред постелята на Халеф като излят от бронз. Младият хаддедихн беше втикал в силяха ножа и пищовите, заметнал на гърба изкусно инкрустираната бедуинска кремъклийка, а в ръка държеше копие с двуостър връх. Блесналите очи гледаха надолу към болния баща. Една прекрасна картина на волеви бедуински воин.

Халеф отвори очи отправи поглед към сина си. Види се, изобщо не усети, че Ханнех подпъхна ръце под главата и раменете му, за да го приповдигне.

— Гхалиб… Непобедимия…! — прошушна. — Той носи… бъдещето на… моите хаддедихни…! Но… миналото… няма да умре… няма да умре…! Това съм… съм аз… заедно в… настоящето…! Аз оставам при вас… при вас…! Аз искам… искам… искам! Кара… Ханнех… моят живот се връща!

Той държа още известно време радостния си поглед прикован към Кара, после затвори очи. Ханнех го намести удобно на възглавницата. Струваше ми се, че лицето му сега имаше съвсем, съвсем друг израз, не мъртвешкия отпреди. Кара слезе от коня и го изведе възможно по-тихо навън. Ханнех погледна тревожно и въпросително Педехр. Той я хвана за ръката, вдигна я и каза:

— Надеждата се пробуди! Ела с мен! Ще му приготвим подсилваща напитка. Ако я приеме, ще бъде спасен!

Когато излязоха, Кара дойде отново и се застоя първо няколко мига при мен. После седна при баща си, който не бе съвсем буден, но не изглеждаше и заспал. Размърдваше ту този, ту онзи крайник, навявайки заключение, че това не става неволно, а преднамерено.

След време Педехр и Ханнех се върнаха. Предположих, че носеният от нея съд съдържа същия месен бульон, който бе подсилвал и мен. Беше поднесен с лъжица на Халеф. Той не се възпротиви да го приеме и после изпадна в спокоен сън, за който Педехр каза, че ще продължи поне до утрото.

Ханнех и Кара бяха неописуемо щастливи от тази вест и когато поисках да ме изнесат на открито като вчера, отправиха към мен молбата да им разкажа вън какво сме преживели с Халеф след раздялата ни с хаддедихните. Но Педехр решително се възпротиви. Той обърна внимание върху напреженията от собствената им езда и с цялата си сериозност заяви, че сега непременно трябва добре да си отпочинат. Халеф за днес вече не се нуждаеше от тях, а и Шакара се грижи по най-добър начин за него. Трябваше да се подчинят и ето как стана, че по-късно седях съвсем сам пред аркадата, за да се наслаждавам на същата гледка на слънчевия залез, която вчера толкова ме бе извисила.

Колко много хора вече съм чувал да казват, че човек не бива да се наслаждава сам на красотите на природата, а винаги в компания. Тук аз съм на различно мнение. Дори думата „наслаждава“ ми се струва погрешно употребявана. Със съвсем същото право бих могъл да кажа, че искам да се „наслаждавам“ на проповед, оратория, църковна песен. На мен природата ми въздейства извисяващо и същевременно ме кара да се вглъбя в себе си. Аз съм част от нея и не мога да я съзерцавам, без да разглеждам и себе си заедно с нея. Компанията на други хора само би ми пречила. През гората обичам да се разхождам сам, стига да не съм принуден от условности да взема още някого. Бъбренето осквернява делото. Защото едно такова излизане до проповядващата гора за мен е дело — не само физическо, а повече душевно. Ако имам придружител, вкъщи няма да отнеса почти нищо, освен спомена за онова, което сме говорили.

Точно така стоят нещата с изгрева и залеза. Всяка забележка, всяко междуметие, колкото и възторжено да било то, намалява за мен възвишеността и светостта на мига. Обичам човешката компания, както изобщо обичам сърдечно цялото човечество, но природата искам да ми въздейства в необезпокоявана самота. Моите най-прекрасни часове в живота са онези, когато в тиха нощ и без някой бърборко до себе си гледам безкрайно благочестивото и вярно небе в неговите блестящи, ярки очи.

Така и днес седях сам и освободен от куртоазни съображения пред аркадата на Високата къща. Известна ми е една картина, озаглавена „Оздравяващата“. Една женска фигура с бледо лице в разположена нависоко открита беседка, от която може да се види едно от най-великолепните кътчета на рейнската долина. Едва избягнала смъртта, тя е сменила болничната стая с това открито, облъхвано от мирис на цветя местенце, за да вдишва нов, слънчев живот. Приема го с тиха, мека, безкрайно благодарна усмивка, но големите, сериозни очи са отправени не към проблясващите талази на голямата река или зелените лозя по склоновете, а далеч, далеч към необозримите далнини отвъд хоризонта. Създава се усещането, сякаш тези очи, съзерцаващи само безпределното, все още търсят невидимите двери на онези тайни, чийто ключ лежи заровен в мълчаливата земя на гробището. Душата, която е възнамерявала да се отдели от тялото, още не е възстановила връзката си с него. Тя отправя взор в онази далечина, накъдето е смятала да тръгне — подобно водолаза, който след извършената работа за деня отделя от себе си тежката екипировка и я оставя на брега, за да отдъхне отново свободен…

За тази картина мислех в днешната вечер, което бе лесно обяснимо. Аз също се намирах в процес на оздравяване и чувствах в себе си онази мека, дълбоко впечатлителна сериозност, която има потребност да прекрачи през хоризонта към безкрайността. Там, отвъд тази граница има равен път. Времето на бариерите е изживяно и никакъв недостоен интерес не може да отрони погледа от тези висини, в които дори звездите вече не носят имената, дадени им от хората. Те странстват над нас велики и възвишени и който ги следи със сърцето, за него са много, много по-открити и знайни, отколкото за наблюдателя с тръбата. Никога една телескопична леща, колкото и изкусно да е изработена, няма да достигне окото на душата!

Докато аз проседях на открито почти до полунощ, Шакара се намираше при Халеф. Педехр беше при Устад, в чието жилище днес се провеждаше важно съвещание. То не можеше да се състои в аркадата, тъй като тя бе предоставена на нас. Шейхът на джамикун дойде точно когато бях поискал да ме отнесат вътре на постелята. Той ми съобщи за какво се касаело.

— Говорихме за предстоящия Празник на петдесетте години — каза.

Персийски празник с това име не ми беше известен. Ето защо го погледнах въпросително.

— Още никой ли не ти е казал? — осведоми се той.

— Не.

— Дори Шакара?

— Не.

— Тя сигурно е горяла от желание да ти каже, понеже този празник ни занимава вече дълго време, но вероятно е сметнала, че и в този пункт трябва да бъде послушна. Устад именно ѝ беше заповядал да не ви безпокои с чужди работи, значи също не и с нашите. Трябваше да оставате незасегнати от всяко вътрешно смущение. Но твоето оздравяване, ефенди, напредна толкова, че сега без опасения мога да говоря с теб за този празник. Между Устад и нас имаше битка, битка на любовта. Нашият повелител не желаеше да бъде честван този празник, но тази вечер с обединени молби извоювахме неговото разрешение. С други думи, след две седмици ще се навършат петдесет години, откак той за пръв път пристъпи в една шатра на нашето племе, а благодарността ни повелява тържествено да отпразнуваме този ден. До днес той все отклоняваше, но сега го убедихме, че за нас това е една сърдечна потребност. Даде съгласието си — не заради себе си, а заради нас, както каза. По това време вие ще сте още при нас — обстоятелство, което радва всички ни…

— Дали тази радост не би могла да бъде опечалена от Хаджи Халеф? — вметнах аз.

— Този въпрос естествено се очакваше от теб. На драго сърце бих ти казал какво мисля, но се опасявам, че ще ми се смееш.

— В такъв случай съм спокоен! Щом не очакваш от мен нищо повече от усмивка, трябва да храниш по отношение на него добри надежди!

— Да, имам ги. Моят израз „ще ми се смееш“ бе казан в друг смисъл. Той се отнасяше не за оздравяването на Халеф, а за твоите мисли. Като негов лекар аз имам възгледи, които може да са много отдалечени от твоите. Това е, което имах предвид.

— Ти си хекимът^[3], а аз лаикът. Как би могло да ми хрумне да ти се смея!

— И все пак! Защото онова, което ще ти кажа, ще бъде мнението не само на хекима. Аз имам работа с тежко болен човек. Каква е същността на този човек? В какво взаимоотношение се намират неговите части? Трябва да го знам, ако искам да го лекувам правилно. Но предполагам, че по отношение на тези въпроси ти си на друго мнение.

— Може би да, може би не. Ала в никой случай не бих се усмихвал на мислите ти. Моля те да ги изразиш!

— Слушай тогава!

Той каза тези думи, наистина, но на първо време не чух нищо повече. Беше седнал до постелята ми, изцяло обърнал лице към мен. Сега вдигна глава и се загледа в тихите, скромни светлинки на горящите в нишата свещи. От този поглед нагоре сякаш беше получил съвсем друго лице. Каква чистота и благородство излъчваха неговите черти, покрити при първата ни среща от грозна мръсотия! Пламъчетата на свещите играеха в красивите му очи като нищожно дребни и същевременно лъчисто ярки точки. Дългите сиви коси придаваха на тази картина една своеобразна, жива, вълниста рамка. В главата ми нахлу спомен. Видях се в ателието на един приятел. Работеше върху изображение от „Откровението“ на Йоан. Аз преглеждах скиците. Една от тях особено е завладя. Под срутената дъга на една каменна арка седеше пророкът и гледаше към небето, към едно от отверстие в тъмните облаци, от което струеше към него обилна отвъдна светлина. Отдолу можеше да се прочете: „и видях едно ново небе и една нова земя; защото първото небе и първата земя бяха изчезнали, а море вече нямаше.“^[4]

Удивително хармонизиращото се с тези слова лице на просветления ми беше направило дълбоко впечатление. То за дълго, дълго време бе поставило духовно присъствие у мен, докато от нови вълнения бе потънало в забрава. И сега внезапно го видях отново — у мен и извън мен. Защото в този миг чертите на Педехр с почти пълна точност приличаха на онези от скицата и не бе за чудене, че бяха упражнили върху мен съвсем същото въздействие. През вътрешността ми премина нещо, което ме накара да проумея, че човек трябва да седне под развалините на отживялото, за да може да погледне нагоре към новото, истинското.

Доловил сякаш мисълта ми, Педехр се обърна отново към мен и каза:

— Това, което ще ти съобщя, ще бъде навярно ново за теб. Моля те да ми отговориш на въпроса. Знаеш ли какво е дух?

— Не.

— Знаеш ли какво е душа?

— Не.

— Мислиш ли, че те са едно и също нещо?

— Също не.

По лицето му плъзна мила, умна усмивка на разбиране и той заговори:

— Не бих ти отказал една похвала за скромността, но ти не я заслужаваш. Ти очакваш да чуеш от мен онова, което не искаш да кажеш. И понеже истината от неизказаното от теб не ти се вижда несъмнена, предпочиташ това съмнение да залегне не в твоите, а в моите думи. Да бъде волята ти. Който щади, самият може да разчита на пощада.

Как само прозвуча! Наистина ли имах един необразован джамики пред себе си? Вярно, шейх на племе, но по отношение на външния и вътрешния ход на своето развитие той бе сравним с всички други джамикун! Ако неговата духовна индивидуалност стоеше значително по-високо, отколкото можеше да се заключи от пожизнения му ранг, то това можеше да е последица единствено от дългогодишното му общуване с Устад. Но ако приемех този извод, незабавно възникваше следващият въпрос — по какъв начина и по какъв път този Учител е могъл да достигне едно такова развитие на своята индивидуалност. Ходът на мислите ми бе прекъснат от Педехр, който продължи:

— Ти имаш ли дух, сихди?

— Надявам се — отговорих.

— Не, не се надявай! Вярно е, че имаш такъв фантом, ама в действително той те има. Ти си негов роб! Имаш ли душа?

— Имаш предвид някаква душа или душа по принцип?

— Не извъртай като учен европеец, а ми отговори. Имаш ли душа?

— Да.

— Не, тя теб има. Но тя не е фантом, а извисена, Божия истина, на която дължим претенцията си за отвъдното блаженство. Това го казва един полудив азиатец на възпитания от мъдростта на този свят западняк. Дали той ще повярва, е много въпросително. Изтокът вече е учил на някои неща Запада, които или не са били приети с вяра, или не са били разбрани. И понеже Ориента се е уморил от тези напразни поучения, твърдят, че бил станал стар и слаб. Но не за Илм-и-ехвал-инефс^[5] исках да говоря с теб, а за болестта на нашия Хаджи Халеф. За душата можеш да беседваш с Устад, който вероятно знае за нея повече, отколкото е писано в неговите книги.

— Книги? — попитах. — Той има книги?

Педехр ме погледна по такъв начин, че червенина изби по страните ми, и отговори:

— Дали… имал… книги…! Той притежава дори четири големи библиотеки! Първата се състои в Китаб ел муккадас^[6]; втората е неговото сърце, в което са записани хиляди великолепни сури; третата обхваща всичко, на което мирозданието учи неговите очи; а четвъртата ще видиш, когато си дотолкова оздравял, че да можеш да изкачиш стълбите до неговото жилище. Там ще намериш много, много томове, написани на езици, от които аз не разбирам нито дума. Когато го попитам за съдържанието, той отговаря, че всичко записано може да се обобщи с възклика, който надават поклонниците, когато след дълго, мъчително странстване видят най-сетне Мека пред себе си: „Ето ме, о, Повелителю!“. Много по-дългите и по-трудни пътувания през тези томове завършват със съвсем същите думи. Голяма част от живота си проседях горе при него и неговите книги, за да слушам думите му и ги оставя да продължат да звучат у мен. Това, че съм водел с битки и страдания племето си към мир, го дължа на него. А това, че съм станал известен като добър хекимин, е също едно от делата му, на които се дължи любовта на джамикун към него. Точно болестта, която е сграбчила теб и твоя Халеф, вземаше по-рано големи и тежки жертви от нас. Но Устад прекърши нейната сила, като ни научи как да се справяме с нея. Имаш ли представа защо е толкова опасна, по-опасна от много, много други?

— Кажи ми!

— Ти не го знаеш и вашите лекари също не го знаят?

— Предполагам заради дългото безсъзнание, което води със себе си.

— Вярно уцели. Но я кажи каква е причината за това безсъзнание!

— Душата се оттегля от тялото.

— Да. Но защо?

— Естествено, заради болестта. — Ти се движиш в кръг, ефенди. И не познаваш душата. Чувал ли си израза „добра душа“?

— Да.

— Зла душа?

— Не. — Сега идва новото, което искам да ти кажа. А именно, че няма зла душа. Душата се бои от всяко зло, та дори от всичко грозно. Злото и грозното имат такава власт над нас само защото душата бива отблъсквана от тях. Тя се оттегля и тогава ние оставаме сами, без нейната закрила. Човек не трябва да изкушава своята душа, а да избягва всичко, което би я оскърбило, тъй като тя не иска да бъде опетнена. Той не бива да я принуждава да се отделя, макар и за кратко време от него. Виждал ли си човек да изпада в безсъзнание?

— Много често.

— Тогава сигурно знаеш, че причината почти винаги е зла или грозна. При зловредни еманации, при отвратителни миризми, да не говорим за истинска воня, човек не се чувства добре. Диша трудно, може дори съзнание да загуби. Душата се оттегля от сетивата, причиняващи ѝ тези болки. Когато къщата или шатрата ти се замърси дотолкова, че не можеш повече да издържаш, ти я напускаш. Сега си припомни твоите теменужки и розите на Халеф!

— Аха! Започвам да схващам!

— Болестта разтваря определени фини телесни частици, които не могат да се отделят. Процесът разлагане започва при живо тяло. Миризмата сигурно ти го е доказала. Опасявайки се от твоята усмивка, искам веднага да ти кажа, че ние не поставихме ухаещите рози и теменужки при вас само за да щадим обонятелните си нерви от миризмата. Това се случи предимно по други, по-дълбоки причини. Ако съм добър хеким, трябва да отправям вниманието си не само към тялото, но и към душата. Трябва с всички сили и средства да действам така, че тя да не се отдели окончателно от тялото. Ти не подозираш колко често по време на дългото си безсъзнание лежа в очистваща вода. Тези бани имаха и други, съвършено различни причини от самото измиване на болното тяло! Усмихваш ли се?

— Не.

— Така ми се стори! Когато разложението на тялото е напреднало в такъв стадий, че душата не може да докосне сетивата, болният е изгубен. Ето защо залагах при Халеф надежда, че ще може да вижда, чува и говори. Тя не ме подведе. Но душата на страдащия не бива само да може, а трябва също и да иска. Идеята ти да дойде Кара Бен Халеф беше удивително удачна. А отличното въздействие бе подсилено от факта, че той доведе своята майка. Появата на тези две любими същества принуди душата да остане свързана с тялото. Защото си мисля, че тялото няма власт да задържи душата, ако тя не иска да се задържи! Успее ли лекарят да увеличи тази воля до енергия, може да храни дваж по-голяма надежда. Халеф ми услужи тук с желанието си да види своя син на кон и като воин и знаеш колко бързо и охотно се съгласих. Сега мисля, че е спасен.

— Само го мислиш?

— Да.

— Как ми се иска да чуя, че си убеден!

— Почакай до утре!

— Ще има ли тогава някаква развръзка?

— Вероятно. Халеф, както видях, е отличен ездач, нали?

— Не само това. Той е свързан с цялата си душа към всичко, що се отнася до коня.

— С цялата душа! Това е, което желая, защото по този начин душата му може да бъде заловена. Сещам се за надпрепускването между вас двамата и нас. Ти сигурно си забелязал, че аз може да съм добър шейх или хеким, но не безупречен ездач. Задушевната дружба с Устад ме ангажира и не ми остана време да се занимавам постоянно с необходимите упражнения. Ако не беше така, щях да яздя по-добре кобилата и поне нямаше да бъда толкова бързо настигнат. Спомням си, че очите на Халеф светеха. Обича ли той такива напрежения на конете?

— Едно състезание на благородни коне при него задминава всичко!

— Хубаво! При планирания празник ще се проведе една такава езда…

— Та това е само след две седмици! — прекъснах го аз. — Опасявам се, че тогава ще е още твърде слаб.

— Действително. Но пък и той няма да язди с другите. Но да си дойдем на думата, тази мисъл ще му окаже добро въздействие. Предполагам, че утре ще се събуди само за няколко кратки минути. Видя ли, че мога да рискувам, ще му подхвърля една забележка за това състезание. Ако подейства така, както очаквам, ще се случи това, което ти преди малко пожела: моята вяра, моето предположение ще се превърне в убеждение. Но, разбира се, никой човек и следователно също никой хеким не е всезнаещ. Къде е смъртният, който е в състояние да каже какво ще се случи с него в следващия миг? Но според човешките разбирания ти си спасен, ефенди, и аз се надявам да мога утре да ти кажа същото и за хаджията.

— Това, о, Педехр, ние ще дължим на вашата любов към ближния и пожертвователните грижи, които…

— Стига, стига! — прекъсна ме той. — По-добре да говорим за подаръка, който утре смятам да ти направя!

— Подарък? И това ли още?

— Да.

— Мога ли още днес да науча какъв е?

— Да, защото мисля, че една радост никога не може да бъде преждевременна.

— Е, тогава кажи! Какъв е?

— Отгатни, де, ефенди!

— Невъзможно! Има толкова много неща, с които би могъл да ме зарадваш и подкрепиш.

— Подкрепя, подкрепя! Тая това е то, ти почти отгатна!

— Значи подкрепяне? За бастун ли говориш?

— Да, бастун. Ти утре ще опиташ за първи път да вървиш отново изправен. И дори да са само няколко крачки, това все пак ще те подсили.

— Подсили! Сега ти си този, който улучи правилната дума. Подсили! Само мисълта, че утре ще предприема този опит, ме кара още отсега да чувствам, че ще успея. Каква голяма сила се крие у нея!

— Тогава си отспи хубаво! Вече стана късно. Ходех да те закриля!

Той тръгна, а аз направих както каза — спах до късен предиобед.

Когато се събудих, видях Ханнех и Кара да седят при Халеф. Шакара тъкмо влезе от предната площадка. Видя очите ми отворени, кимна ми мълком и тихо се плъзна навън да вземе утринната ми напитка. Донасянето ѝ привлече вниманието на другите двама и те приближиха. Чух, че Халеф спял още, наистина, но от време на време леко помръдвал. Педехр беше наредил да го повикат при първия знак на болния, че идва отново на себе си.

„Отново на себе си!“ Тези думи ме подсетиха за вчерашния разговор със споменатия. Кой идваше при „себе си“? „Той“ ли беше това или „Тя“? Същество или личност?

Според мнението на Педехр това бе душата. „Духът“ за него беше фантом. Той познаваше човека като тяло и душа. Последната е същинското същество. Но какво тогава е тялото? Душата може да се отдели от него. При определени обстоятелства това „можене“ се превръща в желание, което дори — във всеки случай при умирането — прераства в безусловна необходимост. Тя ли е господарката, а тялото — слугата? Или връзката за него е още по-нисша? То на машина ли прилича, съставена от органи, действително, която в съня, когато Тя го напуска, почива, за да получи за утрешния ден нови задачи и сили? Остава ли Тя по време на този сън и отсъствието си свързана с него с тайнствени нишки и връзки, та при всяко смущение да бъде повикана за негова закрила? И ако е така, къде се намира обиталището, с което тя един ден при кончината отпразнува пълното си завръщане? В тялото в никой случай! Химико-механичната дейност на определени органи не спира дори в най-дълбока кома, защото тези сили не престават да действат, докато напълно се изконсумира необходимият за целта материал. Но истинският живот е прекъснат и всички съпринадлежни към него движения са преустановени, докато Тя, господарката, се върне, за да „одушеви“ отново „неодушевеното“ тяло.

Казаното вчера от Педехр в това отношение беше прозвучало толкова просто, толкова наивно. Естествено, той не беше прав, той, духовно бедният мъж в нецивилизованата кюрдска страна! А с какъв прецизен и импониращо въздействащ апарат, напротив, нашата учена психология наричаше тази „душа“, размахваща стотици ръце и крака като членестоного! Естествено тя бе права, тя, поддържаната от всички академии и призната от всички интелектуалци наука! И дух? Фантом? Не е ли точно духът, комуто дължим тази толкова фундаментална, ощастливяваща наука за душата? Не е ли той този, който ни е благословил с анимизма, окултизма, спиритизма и подобните там трансцедентни дарове? И този дух, който дори кара хората да виждат духове и разговарят с духове, да бил фантом? Педехр, Педехр, ти си един мил, добър човек, наш спасител, душевно извисяващ се над хиляди, но трябва да ти кажа: ти нямаш и следа от дух!…

Не е трудно да се досетите, че мислех за обещания за днес бастун. Нетърпението ме изкуши да отправя към Шакара молбата да ми го донесе по-скоричко. Тя обеща усмихната, но не го стори, поне не веднага.

Трябва да бе около пладне, когато Халеф даде първите признаци на разбуждане. Кара бързо излезе от аркадата да доведе Педехр.

Той дойде с бастуна в ръка и ми го даде.

— Аз спазих обещанието си — каза, — но почакай още малко. Ще наредя да те отнесат долу при Асил. Там, под сянката на чинарите, ще бъдеш необезпокояван до вечерта и ще можеш да събираш здраве.

Едва го бе казал и се чу гласът на Халеф:

— Кара, сине!

— Ето ме, татко — отвърна повиканият, който беше стоял до Педехр и сега побърза да отиде при хаджията.

— Видях те на Гхалиб. Знаеш ли кога беше това?

— Вчера.

— Къде?

— Тук.

— Тук? Къде е това?

— В тази аркада.

— Аркада? Чакай! Искам да я видя!

Той обърна полека лице към сина си и отвори очи. Погледът тръгна, докъдето можеше да достигне, от човек на човек, от място на място. Като ме видя в моя ъгъл, попита:

— Кой лежи там? Не е ли това моят сихди?

— Да, аз съм, скъпи Халеф — отговорих.

— О, сихди, сихди, сега си спомням… Аз бях много болен… И още съм… Вече умирах… Тогава някой ме повика обратно… Много добре видях… Но не помня нищо повече… Може би ще ми дойде на ума… не искам да умра… Дали ще остана жив?

Говореше с къси изречения, тихо, но доловимо. След всяко изречение се съсредоточаваше и си поемаше дълбоко дъх. Мина известно време, след което помоли:

— Ханнех… Кара… станете!… Искам да ви видя целите… Обичам ви!

Те изпълниха волята му. Тогава очите му започнаха да се оживяват.

— Жено моя! Благодаря ти!… Сине мой, колко красив беше на твоя кон!… Много ли се умори Гхалиб?

— Само един-единствен път — отговори Кара.

— Грижиш ли се за него?

— Да.

— Също за Баркх?

— Да, татко.

— Само да можех да го видя!

В миг изтичаха Ханнех и Кара навън да доведат конете. Когато ги докараха, след тях дотърча по собствена воля и Асил. Знаеше къде лежах и се насочи към мен. Другите два бяха отведени при Халеф. Той внезапно придоби сила да вдигне ръце:

— Баркх, любимецо мой!… Ела при мен! — каза, протягайки ръка към врания.

Той пристъпи към него, заигра с уши и пое с бърните протегнатата ръка.

— Мой добри!… Мой верни!… Ти си копнеел за мен! Виждам го! — изплака болният. — Той е гладувал!… Как стоят нещата? Кажи ми, о, Педехр!

— Така е, както казваш — отвърна запитаният. — От пълно гладуване ги спасяваше само това, че Шакара им носеше любимия зелен фураж.

— Когато оздравея… Баркх отново ще прояде… както преди… Но нали все пак… няма да умра?

— Ти ще останеш жив!

— Вярваш ли?

— Да.

— Наистина ли?

— Разбира си! Ти още днес ще започнеш толкова бързо да оздравяваш, че вероятно ще можеш да присъстваш на нашето голямо състезание.

— Състезание? — изговори Халеф бързо и с доловимо крепък глас. — Ще има надбягване?

— Да.

— Къде?

— Тук. Около езерото.

— Кога?

— След две седмици.

— Значи малка езда?… Съвсем обикновена и помежду другото?

— О, не! Ще честваме голям празник, за който тук ще се стекат хиляди хора. Той ще трае няколко дни и ние ще организираме много неща за развлечение на гостите. Коронният номер ще бъде състезанието, което ще се състои от няколко раздела.

— Голямо?… Няколко?… Ханнех, Ханнех!… Дай ми ръката си!… Изправи ме!… Трябва да чуя по-нататък!… Всичко, всичко искам да чуя!

Беше овладян от енергия, каквато човек преди това би сметнал за напълно невъзможна. Неговото лице, погледът му, гласът, всичко, всичко се бе преобразило за миг. Сякаш из един път по артериите му бе започнала да пулсира пълната жизнена сила.

— Не се вълнувай! Щади се! — предупреди го Педехр.

— Да не се вълнувам? Да се щадя? — отвърна той. — Та аз само говоря! Изобщо не се напрягам!

Вече не правеше както преди пауза между изреченията, за да си поеме дъх.

— Кажи, що за коне ще бягат? — поиска да знае.

— Няма да има само коне. Ще пуснем да бягат всички видове животни, които има при нас — овце, кози, магарета, мулета, товарни камили, ездитни камили, обикновени коне и накрая ще има няколко надбягвания между животни от най-благородна раса.

— Кому принадлежат?

— Това още не знам. Всеки гост ще може да участва, а ще дойдат много, които притежават добри бегачи.

— Аллах, валлах, таллах. Ще мога ли да се включа?

— Ти?

— Да, аз!

— Да ме прощаваш, о, шейх на хаддедихните! Вашите три коня вероятно ще са най-добрите и аз съм напълно убеден, че ти бързо ще оздравееш, но за яздене след две седмици все пак няма да притежаваш необходимата сила.

— Кой го казва? Кой дръзва да го твърди?

— Всеки хеким ще ти каже!

— Аллах да погуби всички хекими, които… Не, да ме прости Аллах! Не искам никога да изрека пак такива лоши думи!

Ханнех го беше подпряла с възглавници така, че горната част на тялото му бе полуизправена. Видът му събуждаше нещо повече от надежда. Но Педехр не го изпускаше от очи. Макар да не позволяваше да се забележи, за него бе разбираемо, че сегашното оживяване, или по-скоро възбуда, ще бъде последвано от неминуемо изтощение.

— Моят сихди след две седмици ще бъде ли възстановен? — осведоми се Халеф.

— Да, но да се състезава, няма да му разреша!

— Ти си направо жесток. Ама на Кара, моят син, сигурно няма да забраниш. Той не е болен.

— Дори желая да участва.

— В три състезания? С всеки от конете ни веднъж?

— Ако ти желаеш, на драго сърце!

— Ох, ще ми се още сега да знам кои бегачи ще бъдат победени!

— Мога да ти кажа, че ще има отлични представители на персийската и арабската раса.

— За днес това е достатъчно. Кара, сине, от днес нататък всеки ден ще предприемаш една бърза езда с всеки от конете ни! Надзиравай ги при храненето и водопоя! Карай ги… карай ги да стигнат… до бързината на тайната… ама не ги… заставяй тази…!

Отново започна да прави паузи. Гласът му ставаше слаб.

— Ханнех, спусни ме пак! — помоли.

Тя махна подкрепящите възглавници. Сега той отново лежеше както преди. Продължи по-бавно и по-тихо:

— Гхалиб ще победи… съвсем сигурно!… Баркх ще надвие всеки… всеки друг кон!… А Асил Бен Рих ще… ги надбягва всички… с лекота… с блаженство… в техния позор! С чистата… благородна кръв на хаддедихните… никой друг… никой друг не може да се сравни…!

Затвори очи. Всички бяхме притихнали. След известно време го чух да казва заповедно:

— Кара… Кара, стремето… е твърде скъсено…!

Педехр си кимна доволно. Какво прошепна после да Ханнех и сина ѝ, не можах да разбера. След това дойде при мен и каза:

— Опасявах се или от безразличие, или от голямо вълнение. Сега съм доволен!

— А твоята надежда…? — попитах.

— Се превърна в сигурност. Ако не настъпи някакво непредвидено усложнение, той ще бъде спасен. Състезанието ще го занимава дори и когато изглежда, че спи. Да, може би ще го съпровожда и в съня. Той ще бъде „с цялата си душа“, както ти се изрази вчера, при това състезание и тези мисли ще го подсилват за нов живот. А теб сега ще наредя да отнесат долу при чинарите. Там ще можеш да пробваш бастуна, докато по-късно престане да ти бъде необходим.

Той тръгна и веднага след това дойдоха трима джамикун да ме изнесат вън. Те изкараха най-напред Асил Бен Рих, което даде повод на Кара да изведе също Баркх и Гхалиб. При това нямаше как да се избегне силният шум от копитата. Халеф се раздвижи. Точно когато мъжете ме вдигнаха от постелята, отвори очи:

— Ела при мен, сихди…! — каза. — Трябва… да чуеш нещо… нещо много… много важно…!

Сложиха ме да седна при него.

— Дай ми ръката си! — помоли.

Хванах неговата. Той ме погледна със старата задушевност в очите и продължи с тих глас:

— Сихди… какво мислиш… за умиралката?

— Вече изобщо не мисля за това — отговорих.

— Аз също!… Старата… старата жена без… без зъби…! Знаеш ли…? Тя се махна…! Искаше… да ме принуди… да умра…! Тогава узнах… че и това умиране… е една голяма, голяма лъжа… толкова голяма… каквато изобщо… втора няма!… Сихди, сложи си ухото… до устата ми…!

Откликнах на подканата и той зашепна:

— Додето живея… съм пъхнат в табутх^[7]…! Това е тялото…! Аз трябваше… трябваше, не… аз исках… исках, не… аз можех… можех да възкръсна!… Някой извика… в ковчега цялото ми… цялото ми име!… Това ме задържа… в него… здраво пак в него!… Не бях… не бях сам…! Наоколо стояха… стояха… видях… Сихди, не мога… да се сетя! Като ми дойде… на ума… ще ти… ще ти кажа!

Държах ръката му в своята. Дълго лежа безмълвен и неподвижен. Внезапно трепна и извика с повишен глас:

— Сихди, ще има голямо състезание…! Трябва да ям… трябва да пия… трябва да стана силен…! Асил… моят Баркх… и Гхалиб, Победителя…! Радостен съм… че живея…! Ние ще победим… победим… победим…! Хамдулиллах… хамдулиллах… хамдулиллах!…

* * *

Мнозина от моите читатели, като знам, са били в Палестина. Повече от тях навярно са се спускали също, както мъжът от притчата на Христос, от Йерусалим до Йерихон. Този град бива наричан от днешните араби Ер-Риха. От него по един стар, порутен мост се тръгва към отдалеченото Мъртво море. В другата посока един удобен път води покрай ниски и парцаливи бедуински шатри към Аин ес Султан^[8], където местните просяци обичат да се гмуркат, за да видят хвърляните там златни монети. Но по-добре човек да пие преди тази процедура!

Продължите ли още по-нататък, ще видите пред себе си Джебел Карантел, която се издига от бездната като някое зло видение от дълбок сън. Нейната усамотеност още в най-ранни времена е въздействала притегателно на благочестиви отшелници. Пещерите били населвани. Присъединявали се килия след килия. Те са разположени нависоко в скалите на замайващо стръмния спуск. Днес^[9] това поселище се използва като наказателна колония за гръко-католически свещеници.

Защо се наложи това наглед немотивирано отклонение от темата към Обетованата земя? Заради приликата в местата. Аз мога всъщност да обясня разположението на обитаваната от Устад Висока къща само на онези, които са виждали Джебер Карантел. И от друга страна пък каква разлика! При Йерихон всеки номад е роден просяк, тук, в това уединено кюрдско селище, всеки жител — честен човек. Там — пустош, тук — добре гледан животински и растителен свят. Там — шеметен ужас, тук — радваща сърцето гледка. Там — неумолимо свитият пестник на върховната духовна власт, тук — винаги благо отворената ръка на този, който единствено от любовта е бил извисен до своя доминиращ ранг. В Йерихон също бях пробудувал под открито небе цели нощи. Защо? Заради нечистотията и паразитите, които ме пъдеха от жилището към подивелите градини. И там звездите блестяха към мен, но телесното терзание даваше достъп само на грозни духовни картини. Видях пред себе си Тел ед Дем^[10] и край него хан Хадрур, дето уж бил гостилницата, в която милостивият самарянин подслонил питомеца си. Там за шише долнокачествена бира платих три марки. Чаша отвратително парфюмирана вода струваше един франк. Който не отсяда от спестовност в странноприемницата, не е сигурен по самотните пътища. Порядките след две хиляди години са съвсем същите. Това е „Обетованата страна“! До какъв „разцвет“ я бяха докарали! Навремето самарянинът, презреният еретик, бил милостивият. А как е сега? Когато си поставих този въпрос под звездното небе на Йерихон, над Витлеем вече не грееше звезда и не се яви небесно войнство, за да пее своето „et un terra pax hominibus bonae voluntatis“^[11].

Преди християнско време юдеинът бил нападнат от разбойници, ограбен и почти пребит. Сега, след две хиляди години, нещата не стоят по-добре от това и подобни, често интелектуални и морални грабителства по пътищата. Сега християни се нахвърлят върху християни. Особено който дръзне да излезе от Свещения град или да тръгне към него не по отъпкания от всички друм, а по свой собствен верски път, може много лесно да узнае по себе си какво съдържа строфа 10 от глава 30 на Лука. Христос много добре е знаел какво прави, засягайки тази неизцерима рана с притчата за милостивия самарянин. Ние християните също си имаме нашия Йерусалим и нашия Йерихон с Мъртво море наблизо. Край пътя между тях лежи в засада атеистичното еготеистичното разбойническо рицарство. Къде са хуманността, истинската християнска любов и милосърдие? И в сегашното време ли трябва да бъде предоставена само на еретичния самарянин? И сега ли свещеници и левити ще минават край нападнатия, без да се заемат с него? Такива въпроси идваха в главата ми, когато седях нощем под прашните олеандри на Йерихон и мислех за Божието учение и любовта към ближния.

А тук, в отдалечения от християнството Кюрдистан! Какво великолепно тълкование намираше за нас самите тук притчата на Исус! Кои и какви бяха тук милосърдните? Да не би християни? Свещеници и левити? Може би също само еретици, защото аз все още не познавах техните верски догми. Досега се бе говорило само за Ходех, сиреч за Бога. Имаха ли изобщо догми? Бяха ли ги премълчали пред мен, приемайки, че само любовта, но не вероизповеданието е милосърдно? Колко по-различни, много по-утешителни мисли ме бяха споходили снощи под тукашното звездно небе! Не заради моята догма, а като човек от добри хора бях приет, които с най-голяма пожертвователност се бяха посветили на мен. По-малка или по-висока стойност придава това на любовта? „Кой е ближният ми?“ „Този, който се отнася с милосърдие към мен!“ Ами ако някой християнин се отнесе към мен с омраза или завист вместо с обич, какъв ще ми е той? Ближен? Или нещо по-лошо от чужд? В такъв случай той изобщо християнин ли е?

Какъв великолепен беше следобедът под платаните, в чиято сянка ми бяха подредили възглавници за сядане! Слънцето припичаше, но лъчите не можеха да проникнат през гъстите върхари. Розите ухаеха, всяко растение сякаш изпускаше своите аромати. Не бях достатъчно отдалечен, за да мога изцяло да обгърна къщата и разположението ѝ. Беше застанала върху монолитна скална основа, чиито пукнатини бяха запълнени със здрава зидария. Задната ѝ част вместваше естествените каверни на скалата. Предната част се издигаше свободно на няколко етажа и имаше значителна ширина. Покривът беше плосък, отпред с асирийски увенчаващ орнамент, каквито могат да се видят в Дур-Саргон. Но аз съм срещал подобни архитектурни украси и в древните селища на Горни Нил. Над покрива в скалата имаше плитки пещери, към които водеха тесни пътечки. Това живо ми напомни за Стабл Антар край Сиут, по който можеше да се изкачваш по съвсем същия начин. В една от тези пещери видях двете камбани. Тя всъщност имаше формата на полукръгла ниша. Звуковите трептения можеха да се леят само в една посока — към откритата страна, която повишаваше тяхната сила и значително разширяваше границата на чуваемостта.

Камбани в персийски Кюрдистан? Сигурно така ще попитат някои. Аз действително познавам много хора, като имат погрешния възглед, че само християнството притежава камбани и че в по-раншно време такива не е имало. Щом и в енциклопедичния речник на Пиер може да се прочете, че камбаните са изобретение на християнската църква, то на човека му остава само да се чуди. С по-малки камбанки са си служили още в дълбока древност. В древен Китай вече е имало по-големи и дори огромни. Тези в Пекин тежи повече от хиляда и двеста центнера и е почти пет метра висока. В Египет празниците на Озирис са били озвучавани с камбанен звън. Малки бронзови камбанки са изравяни в Асирия. В древна индия будистите са били свиквани на богослужение с големи метални звънци. При гърците жреците на Кибела и Персефона са си служили със своите камбанки и чинели, а император Августин наредил да окачат една камбана пред Храма на Юпитер. Камбани с индийска или асирийска форма са стигали до Персия. Гръцката църква обиква и разпространява биенето на камбани. В изворната област на Тигър и Ефрат, където и днес още има християни с прастаро признание, имотните енории още от ранни времена притежават своите камбани. Ислямът се държи негативно, ала търпените християни са запазили правото си върху камбаните. Следователно не бе чудо, че джамикуните притежават две, с които се бяха снабдили, както узнах по-късно, по някакъв необикновен начин чрез Устад. Едно удобно стълбище водеше нагоре до тях, така че човек и през нощта можеше безопасно да се качи.

От мястото, където седях се виждаше входът към откритата площадка. Затваряха го с голяма порта, която сега стоеше отворена. От площадката се стигаше по стъпала до аркадата. Вляво един път водеше до широка и висока врата, чиито каменни опорни диреци сигурно стояха вече от хилядолетия. Вдясно се отиваше до една градина, в която между овощните дървета отглеждаха цветя и зеленчуци. Нататък реших да направя първата си разходка. Посегнах към бастуна и станах. В началото краката ми трепереха малко и много не им се искаше да се отделят от възглавниците. Но трябваше да се подчинят, а когато видяха, че си останах на волята, се примириха с неизбежното.

Минах по цялата площадка до градинската ограда, при която спрях да си почина. После продължих в градината. Тя беше много голяма. Имаше множество лехи, от чиито добиви можеше де си издържа едно голямо домакинство. Между тях растяха отрупани с плод дървета. На известно разстояние видях няколко вишни, под които имаше пейка. Там реших да поседна и се отправих нататък. Пътят ми минаваше покрай две растящи близо една до друга персийски ерикан^[12], чиито надвиснали плодове бяха кажи-речи повече от листата. Бяха ранни сливи с големината на яйце и превъзходен синьо-червен цвят! Ммм, възхитителни!!!

Ако на това място слагам удивителна, та даже три, то това си има своята причина. Плодовете за мен стоят над всяка друга храна. Аз ги ям толкова много, че и четири удивителни надали биха навели правилно предположение. А сливи? И то от този направо приканващ към кражба сорт? Някой ще се учуди, ако кажа колко много мога да изям. Та значи предпочитам да не казвам. Но всичко това се отнася само до плодовете. По отношение на други храни така наречените „трапезни радости“ за мен са нищо повече от просто „трапезна работа“. Знам кое е вкусно и кое не, мога да намирам дори кусури, но не ям заради самото ядене, а защото искам да остана жив. Изкуствено усложнени неща оставям настрани. Храня се просто, по възможност само една-единствена храна, но добра. Смесването в никой случай не е така здравословно, както се смята. Зная го по себе си и хиляди други. Само ако се знаеше какво влияние, какво въздействие оказва видът и приготвянето на храната! По този въпрос биха могли да се напишат книги и все пак ще е напразно. Но фактът, че сега, шейсетгодишен, се чувствам физически и духовно все така млад и работоспособен като двайсетгодишен, се дължи навярно на обстоятелството, че се храня възможно най-просто и умерено. Но плодове мога да ям по много през цялата година. За цената в случая не бива да се пита. Я сливи! Точно като тези тук…!

Стоях под дърветата и зяпах лакомо нагоре. Кому принадлежаха? Кой беше щастливецът, който можеше да си бере, че и да ги друса, без да пита някого за разрешение? Устад? Педехр? Нито единият, нито другият беше тук. Въобще в цялата градина нямаше човек, към когото да отправя молба. Как да постъпя? Да посегна ли? Или да не посягам? Имах ли изобщо право? Адам и Ева в рая поне са знаели, че не бива, а аз не знаех и това! Но защо такава прекомерно деликатна съвест! При такъв сорт сливи! Та аз бях гост! А градината принадлежеше на ориенталец, не на франк, при когото друсането на дървета не се причислява с неотчуждаеми прав на гостенина! И тъй, опрях ръце на единия ствол и… друснах.

Хеей! Какъв резултат само! Върху мен буквално заваля дъжд от сливи! Такова нещо действително не бях искал! Трябваше да паднат само няколко, но те бяха почти презрели, а при все още слабите ми сили се бях впрегнал доста енергично за работа. Далеч повече от половината плодове лежаха на земята. Седях със същите чувства като оня ездач, дето толкова силно се метнал на коня, че тупнал от другата страна. Всяка прекомерност е вредна! Но понеже нямаше как да закрепя нападалите сливи, напълних си джобовете, оставих другите да лежат и тръгнах към споменатата пейка, за да направя най-доброто за момента, а именно да се насладя на плячката.

Сега седях така, че не можех вече да виждам двете сливови дървета. Това намаляваше силата на отправяните упреци. И нагъвах! Но нищо не остана скрито-покрито, Ел Арадж го вади на бял свят. Кой е Ел Арадж? Това веднага ще се види и чуе. Ел Арадж означава куция.

— Донеси също френк майданозъ, за вечерната супа! — подвикна зад мен един удивително мазен глас.

Френк майданозъ е турска дума и означава див кервиз. Значи за вечерта се очертаваше кервизена супа. Хубава чорбица, наистина, и лесно смилаема, ала за мен в качеството ми на крадец на сливи щеше да бъде фатална. Все още нищо неподозиращ се обърнах най-напред да видя кой беше говорил и за кого се отнасяха думите. Трябваше да разбутам вейките, за да мога да погледна към къщата. Първо съгледах една дълга мъжка фигура, чиито крака от коленете надолу не бяха покрити с нищо. Нагоре можеше да се види една синя чувалоподобна роба, с голяма мъка достигаща до врата. После идваше ред на несъразмерно малка глава с лице, което изтръгна усмивка от мен. Мъжът определено не беше под четирийсетте, но имаше толкова юношески, детински нежни черти, че контрастът между лице и фигура те заставяше да се чудиш. Към това се добавяше и персийската кожена шапка, чиито ленти се спускаха отзад до тила, а отпред висяха до носа. Представете си една изрязана от кожа звезда, средата на която лежи на темето, а лъчите се ветреят на всички страни като краката на препариран уродлив паяк! Ръцете изглеждаха по-дълги от краката, единият от които бе по-къс от другия. Човекът накуцваше. Носеше празна кошница в ръка и вървеше право в посоката към двете сливови дървета, едното от които беше свидетел на моята честност, другото обаче — доказателство за извършеното злодеяние.

Това беше човекът, получил наставлението за кервиза. Но кой го беше дал?

Сега видях една отворена врата, която преди това не бях забелязал. Там стоеше една женска фигура, ослепителна в ослепително бяло като весталка. Весталски бяха и дългите плитки, в които бе сплела дългите си коси. Две рози поглеждаха празнично от ушите. А лицето? Бих могъл да го опиша! В това лице имаше, наистина, нещо завършено, дори нещо рядко хармонично, и все пак сякаш всеки отделен детайл се стремеше да изпъкне, да извоюва победа за самия себе си. Всяка буза представляваше цъфтящо червено, към специално уважение стремящо се полуклъбце. Брадичката по-надолу като че още повече се изтъкваше. Тя, види се, бе особено горда със своята закачлива трапчинка. Нослето започваше едва там, където другите носове кажи-речи бележеха края си. То поглеждаше помежду двете бузки така радостно към света, все едно никъде не може да си намери подобно на него. Гладкото, без нито една бръчка чело също се изстъпваше напред с ведрост. А пък очичките под него! Ах, тези очички! Кой може изобщо да опише очи? И особено такива мили, малки, добри, изключително живи! И както одеянието, така и това лице бе отражение на голяма чистота. Да не би някой да си помисли, че е било грозно. О, не! Вярно, не беше красиво, нито миловидно, не и чаровно, но… да, какво още не? Не беше изобщо всичко, но беше добро, да, наистина добро! А на каква възраст? На двайсет? Трийсет? Четирийсет? Кой ли можеше да каже! Понечих да се вгледам по-внимателно, ала тя се обърна и изчезна навътре. Ако тази въплътена чистота беше повелителката на кухнята, то човек можеше с наслада се гощава с гозбите ѝ, без значение дали ще са със или без див кервиз!

— Машаллах! (Чудо на Аллах!) — чух сега отстрани да се възкликва.

Обърнах се назад и си направих една пролука в клонака. Там стоеше Куция, замръзнал от ужас в целия си дълъг ръст. По едно време се долови някакво движение, но неголямо — поклати глава.

— Вай! (Олеле!) — проплака.

След това видях, че се напряга за размисъл. Успя.

— Я харами! (О, разбойник!) — извика той, оглеждайки се на всички страни.

Значи му беше проблеснала смътната догадка, че сливите не са нападали от само себе си.

— Йилиан дакнак! (Проклета да е брадата ти!) — изруга и като не съгледа извършителя, прибави още по-гневно: — Аллах йеблисак борнет! (Аллах да ти нахлупи шапка!)

С това пожелание отреди най-големия позор за крадеца. Комуто беше пожелана европейска шапка или дори висок цилиндър, наричан западен „кюнец“, с неговата чест според ориенталските схващания веднъж завинаги е свършено! Сега дългият човек мушна пръсти под шапката и ски разтри челото. Направи го няколко пъти. Вероятно искаше да измъкне с търкане отговор на въпроса кой ли ще да е бил мошеникът. Това, за съжаление, не му се удаде.

— Аллах я’лам ел гхеб! (Аллах знае незримото!) — въздъхна накрая облекчено.

Това бе единственият и, както изглежда, за него много успокоителен резултат, който успя да „изтърка“ от челото. После се наведе и започна да събира сливите в кошницата. Оглеждаше всяка поотделно, сякаш специално си я беше набелязал. Внезапно леко подскочи. Беше забелязал нещо важно. Това бяха стъпките, оставени от мен в меката почва.

— Мен шабар нахл! (Който има търпение, ще успее!) — извика.

Навярно мислеше, че пак ще трябва да разсъждава. Надигна се и закуцука бавно по следите. Те водеха естествено към мен. Точно когато се появи иззад шубрака, пъхнах една слива в устата.

Той първо застина като „стълб сол“. Не помръдваше крайник. Дори мигла не трепваше.

— Кой си ти? — попитах го.

— Ти… ти… ти си откраднал… на моя Устад сливи…

По-нататък не стигна. Гласът му отказа. Значи тези плодове бяха на Устад! В такъв случай можех да бъда спокоен. Той сигурно нямаше да ми се разсърди. Но на това мое спокойствие предстоеше един бърз и насилствен край, защото Куция из един път придоби цялата си двигателна способност, та дори десеторно увеличена. И педи още да съм си помислил, че е възможно подобно нещо, той се хвърли с все сила върху мен, обви един път и половина неимоверно дългите си ръце около мен и започна с все сила да крещи за помощ. От изразите, леещи се от устата му, можеше да се заключи, че е заловил цяла банда крадци, разбойници и убийци. Беше изключително силен мъж, а мен болестта толкова ме бе отслабила, че напразно опитах да се освободя. За щастие, тая работа не трая дълго — до появата на виканата от него помощ. Вероятно я видя, защото престана с крясъците. Вместо тях сега чух мазния глас на бързо приближаващата „весталка“.

— И къде са ти разбойниците, убийците? — попита тя.

— Тук, тук! Ела, ела! — отговори той.

— Кого са убили?

— Сливите, сливите на Устад, плодовете на моя обичен, височайш господар!

— Глупости! Сливите няма как да бъдат убити!

— Ти само ела, ела и го виж!

Тя пристигна, вече стоеше тук.

— Покажи, Тифл! — нареди.

Тифл означава „мое дете“, дори „мое малко дете“. Той ме освободи. С чувството си за безсилие се бях държал съвсем пасивно и сега не можех да постъпя другояче, освен да гледам усмихнато в ядосаното му детско лице. Ако този мъж беше „малко дете“, каква ли пък дължина трябваше да имат големите деца в тази страна! „Весталката“ също онемя в първия миг. Трудно ѝ беше да разбере, види се, кой от нас тримата не е с всичкия си.

— Това е той! — каза дългучът, като ме посочи с изпънати показалци.

— Кой? — попита тя.

— Крадецът.

— Какво е откраднал?

— Сливите! Колко лежат още там!

Показа към дърветата. Тя погледна нататък, видя пръснатите по земята плодове, плесна шумно с тлъстите си ръчички и изплака:

— Най-хубавите, най-хубавите!

— Пазехме ги за нашия повелител! — хленчеше онзи заедно с нея.

— До часа на пълната зрялост! — продължи тя.

— Едвам тогава щеше да яде той своите любимки! — прибави мъжът.

— Та нали си има още достатъчно! — обадих се утешително аз.

Двамата ме погледнаха сащисано, все едно бях казал нещо напълно непонятно. После дългучът ми се сепна гневно:

— Те всичките са негови, всичките, всичките, всичките! Кой си ти всъщност?

— Да, кой си? Това искаме да знаем! — заяви притежателката на ведрото носле.

— Не знаете ли? — отговорих.

— Не — каза тя.

— Още не сте ме виждали?

— Никога! Ама който и да си, как смееш да крадеш тук плодове? Нито един джамики не краде. Ти трябва да си чужденец!

Действително идвам от друга страна, но съм човек от къщата. Гост съм на Устад.

— Гост? От днес?

— Вече от седмици.

— От сед… сед… седмици… сед…!

Окръглената ѝ малка устичка остана отворена, толкова отворена, че можеха да се видят здравите, бисерни зъби. Бузките изгубиха цвета си; брадичката показа уплашена напрегнатост; нослето поиска да изчезне, а очичките се затвориха — бавно, но изцяло. Дали не беше виждала от някоя европейка каква рицарска услуга може да окаже в такива случаи един малък припадък? Не! Очичките отново се отвориха. Дори станаха още по-големи отколкото преди туй.

— Днес… днес… чуждоземният ефенди… напусна… напусна… за пръв път… къщата… — произнесе на пресекулки.

— Действително ли още не си го виждала? — попитах.

— Не. Никой от нас… не биваше да пристъпва в аркадата. Ти да не би… да си… ефендито?

— Аз съм.

От ужас тя отскочи две крачки назад. Милото ѝ личице изгуби сега и остатъка от цвета си. А пък дългучът се изпъна в страха си още по-нависоко, отколкото бе израсъл. Вероятно искаше дотолкова да извиси мъдрото си чело, че отмъщението ми да не е в състояние да му навреди. Това движение го наведе на една спасителна идея.

— Отивам за кервиза! — извика.

С три скока на дългите си крака се озова при двете дървета, грабна кошницата, изтърси събраните сливи и хукна към най-отдалечения ъгъл на градината. Гледах усмихнато след него, отклонил внимание от „весталката“. Тогава до мен прозвуча:

— И аз трябва да вървя в кухнята!

Когато се обърнах, беше вече изчезнала. Отместих клоните да погледна след нея. Тя се стрелна с най-голяма бързина към неколцина прислужници, които също бяха привлечени от виковете за помощ, но не бяха посмели да приближат.

— Изчезвайте! Разкарайте се! — извика, профучавайки край тях. — „Детето“ извърши нова глупост. Не безпокойте ефендито там!

След това се изгуби в своето благодатно царство. Една от розите ѝ лежеше пред мен. Беше паднала от ухото ѝ. Вдигнах я и се закичих…

Защо всъщност разказвам тук това повече от незначително събитие? Защото в живота на човек често онова, което изглежда безразлично, по-късно придобива по-голяма важност, отколкото е могло да се предполага.

След известно време „детето“ се върна от градинския ъгъл, но много се пазеше да мине край мен. То по-скоро описа една дъга, за да стигне до кухнята. Аз също напуснах градината, ала не забравих да напълня още веднъж джобовете си със сливи. Не бях седял кой знае колко и ето че дойде Педехр. Бил в кухнята и готвачката му разказала какво се е случило. Попита ме дали „детето“ ми е причинило болка. Успокоих го развеселен.

— Само ние го наричаме Детето — Другите обикновено му викат Ел Арадж, Куция. При него случаят е по-особен. По-късно ще го опознаеш. Обичаш ли плодовете?

— Да. Обичам да ги ям и то в голямо количество.

— Прави го, докато си жив! Чистата, непорочна жизнена сила не се крие в месото на израслото животно. Ако човек ще вкусва такова, то трябва да е съвсем младо. Зрялото животно дава на консумиращия го човек животинска зрялост. В плода на дървото обаче е складиран еликсирът на живота, защото корените, стеблото и корените са задържали нечистото. Сега знаеш защо Устад ни е учил да обработваме ниви и да садим градини.

Имаше ли право Педехр? По-късно започнах да се придържам към неговото предписание и да се чувствам много добре!

Ханнех и Кара се редуваха да излизат при мен на площадката. От тях узнах, че Халеф спи тихо и спокойно.

По-късно имах удоволствието отново да видя готвачката и Детето. Възнамеряваха да слязат долу до селото и трябваше да минат покрай мен. Детето сега беше облякло една по-дълга одежда, която му достигаше почти до глезените. Повелителката на кухнята се беше накиприла с дълга бяла, подобна на воал материя, която се спускаше от главата, оставяйки лицето открито, а отпред бе събрана, за да обгърне цялата фигура. По нея изобщо — сега и също по-късно не можеше да се види нищо друго, освен бяло.

И на двамата им личеше, че се намират заради мен в неловко положение. Приближаваха колебливо. Тя му каза нещо и го тикна после с ръка да върви напред. Тогава той събра кураж, направи няколко бързи, дълги крачки към мен, поклони се и каза:

— Ефенди, аз съм Тифл.

Все едно че каза: „Ефенди, аз съм едно малко дете.“ Усмихнах се и му кимнах.

— Но аз не съм малък! — продължи той.

Кимнах повторно.

— Аз съм мъж! — увери.

Кимнах отново.

— Имам смелост, много смелост! Никога и от никого не се страхувам!

— Това го доказа по отношение на мен — потвърдих аз.

— Да! Дори на теб се осмелих да посегна! Много ми се караха за това, но аз заявих, че съм постъпил правилно. Кажи самият, ти ли друсна сливите на моя повелител?

— Да, аз.

— А те са поверени на мен. Прегрешил ли съм спрямо дълга си?

— Не, ти си верен пазач в градината на твоя добър повелител.

По малкото му лице се разпростря израз на сърдечно доволство. Той се обърна към готвачката и каза:

— Чу ли това, о, Пекала?

Пекала е турско име и означава „Чудесната“. Тя направи много сериозна физиономия, с което обаче постигна почти обратното на възнамерявания ефект, и отговори:

— Чух, разбира се, но ефендито е по-добър към теб, отколкото заслужаваш. Човек дори спрямо крадците на сливи трябва да се държи възпитано, в случай че не знае точно кои или какви се. Отбележи си го! Ти си нашето малко, неопитно дете, което върши само пакости. А сега направи каквото ти заповядах!

Той се обърна отново към мен, и то с такава комично смутена физиономия, че лицето му съвсем заприлича на това на някое навикано хлапе.

— Наистина ли трябва да го направя, ефенди? — попита.

— Какво?

— Пекала ми заповяда да те помоля за прошка.

— За какво?

— Задето се отнесох с теб като с мошеник.

— Чуй, мили Тифл, ти постъпи правилно!

— Правилно? — попита той с радостна изненада.

— Да. Пекала има добро намерение спрямо мен. Тя иска да оправдае постъпката ми, но аз действително си бях крадец на сливи. Така че няма какво да ти прощавам, а трябва да те похваля, че изпълни дълга си.

Лицето му прие радостен, разнежен и същевременно мъжествен израз.

— Значи не ме кориш? — попита.

— Не.

— А ме хвалиш, наистина ме хвалиш?

— Да.

— Ефенди, никога, никога няма да забравя това! Моето сърце е твоя собственост. Сега ние отиваме долу в селото. Имаш ли някаква заръка? Нещо да ти донеса?

— Не, скъпи Тифл!

— Скъпи Тифл! Чу ли това, моя добра Пекала? Скъпи Тифл каза той! Другите европейци са съвсем различни от него. Той е досущ като мен — не е горд. Нещата си остават така — моето сърце му принадлежи. Хайде!

Той улови ръката й да я повлече, но тя остана на мястото си. Очите й бяха отправени към гърдите ми. Нямах представа защо.

— Обичаш ли розите, ефенди? — попита.

— Да, много — отговорих. — Всяко цвете. Цветята приличат на душите на добрите хора. Те ни радват, без да помрачават по-късно тази радост. Защо ме питаш?

— Защото си вдигнал розата, която изгубих. Това е розата на една слугиня. Позволяваш ли всеки ден да ти късам по няколко?

— Да. Ще ги приемам с най-голямо удоволствие, о, Пекала.

— Благодаря ти! Йомрюн чок ола!

Това са турски думи и означават пожеланието: „Нека животът ти бъде дълъг!“ Да не би да беше от османски произход?

— Чок тешеккюр едерим! (Благодаря ти много!) — отговорих.

Тя плесна радостно малките си тлъсти ръце и попита:

— Ти знаеш турски?

— Да.

— Мога ли в такъв случай, когато разговарям с теб, да го правя на матерния си език?

— Дори трябва, за да се уча от теб!

Сега тя беше тази, която се обърна гордо към своя Тифл с въпроса:

— Чу ли това? Той иска да се учи от мен! Моето сърце също е негова собственост. Хайде сега да вървим!

Тя ми направи един дълбок, много учтив поклон, при което дългучът естествено трябваше да извърши едно далеч по-голямо движение от нея.

После се отдалечиха.

Колко е лесно да зарадваш човешкото сърце! Защо хората го правят толкова рядко?

Малко след това от арката дойде Кара. Каза, че баща му се събудил за няколко мига и като в полусъница произнесъл с тих глас думите:

„Кара трябва да упражнява конете!“

Ето защо имал намерение сега, когато дневната жега бе отминала, да излезе на езда, и то и трите коня, понеже Асил и Баркх от толкова дълго не бяха се отдалечавали от къщата.

Той ги оседла, тъй като смяташе, че няма да е изискано да тичат до него без такъми, възседна Гхалиб и излезе през портата.

Бяха минали едва десет минути и чух от тази посока шумно, запъхтяно дишане. Обърнах се. Идваше Тифл, но как! Правеше скокове, сякаш от това зависеше животът му. Дългите му крака просто летяха! За да не изгуби в бързия бяг шапката, я беше снел и я носеше в ръка.

— Какво се е случило? — попитах, когато понечи да ме отмине.

Спря за миг.

— Младият хаддедихн! — отговори, като размаха ръката с кожения паяк.

— Кара Бен Халеф?

— Да.

— Той току-що замина.

— Знам, ефенди.

— Излезе с конете.

— И аз мога да тръгна с него! Питах го! Хамдулиллах! Хукнах бързо нагоре, за да взема коня!

След това продължи да търчи — към градината. Зад нея, което още не знаех, по склона на хълма имаше едно пасище за коне. Как се радваше Детето! За Кара беше полезно да вземе със себе си някого, който познава местността. Но пък точно Тифл? И кой знае каква стара кранта щеше да се осмели да яхне! А нашите благородни коне трябваше да извършат все пак един бърз тур!

Такива бяха мислите ми, но не познавах детето. Човек винаги трябва да се пази от прибързани преценки. Кой се зададе само след минута в бърз тръс от градината? Сахм, кобилата на Устад. Без седло и юзда! Дори без въже около врата! Носеше се към портата. Зад нея тичаше детето със сияещо от блаженство лице.

— Нея ли се каниш да яздиш? — викнах му аз. — Че тя ще ти избяга!

Той се изсмя високо. С два-три дълги разкрача настигна коня. Един дързък, удивително добре премерен скок и седеше отгоре. Дългите му крака прилепнаха здраво към тялото на коня. Едно помахване назад към мен с кюрдската шапка и старинният кентавър излетя през портата. Кой би помислил, че този наглед толкова безволев и безпомощен Тифл е такъв ездач! Да се чуди човек!

Но как бе стигнал Кара до мисълта да вземе точно Детето, а не някой друг? Това се е случило по следния начин.

Когато яздел надолу по хълма, младият хаддедихн имал намерение да поеме по пътя, по който бил дошъл с майка си. Та нали това бе единственият, който познаваше, макар и не точно, защото при пристигането им вече не беше ден, а нощ. Докато яздел през дуара, видял готвачката и Тифл да стоят пред една къща и да разговарят с обитателите ѝ. Поискал да ги отмине, но това не станало така гладко, както си мислел. Асил и Баркх показали намерение да спрат. Напирали към Пекала и нейния придружител.

— Познават ли ви конете? — попитал той.

— Много добре — отвърнала Чудесната. — Дори завързаха много задушевно приятелство с нас.

— Как е станало? Никога не съм ги виждал да проявяват такава симпатия към непознати.

— Вероятно от благодарност. Те тъгуваха, отказваха да ядат. Тогава аз и „нашето дете“ започнахме да им носим най-отбрани и сочно зелени лакомства от кухнята. Приемаха ги! И ето как ни опознаха. Сега винаги се радват, когато ни видят.

— Да, животните често са по-благодарни от хората за оказаните им благодеяния. Аз също ви благодаря!

— Но тази благодарност не подведе двата арапа да изменят на своите господари.

— Какво искаш да кажеш? За какво намекваш?

Тя посочила Тифл и отговорила, усмихвайки се лукаво:

— Отправи въпроса си към този тук, към нашето дете! Аз само видях, но той го почувства!

Тогава Дългуча заговорил с тон на упрек:

— Защо заприказва за тая работа, о, Пекала? Нали нямаше да ме издаваш? Какво ти сторих, че искаш така да ме посрамиш?

— Правя го заради възпитанието ти. Децата трябва да се възпитават. Аз ти го бях забранила, но ти въпреки това го стори. И, разбира се, полетя към земята!

— Аха, ти си яхнал някой от конете? — попитал Кара.

— Да — признал Тифл, при което личицето му приело безмерно жаловен израз.

— Кого? Асил или Баркх?

— Пробвах с двата.

— Хайде, продължавай!

Дългучът смъкнал рязко с лявата ръка паякообразната шапка от главата, зачесал с десница косата си и отговорил:

— Изтърсих се!

— Мда, вярвам ти! Ние така сме ги приучили. Ти едва-що си се метнал и си полетял обратно към земята!

Детето се изправило с цялата си дължина и се провикнало:

— Едва-що? Охо! Аз съм Тифл, който се маха от седлото само когато той поиска. Никой кон още не ме е принуждавал недоброволно да го оставя!

— Но тези двамата могат!

— Да. Ама бих се заклел, че това е лъжа, ако аз самият не бях изхвърленият Тифл! Само че тая работа не стана толкова бързо, както си го мислиш. Имаше битка, тежка битка, но, но… но…

Поколебал се да изрече думите. Трудно му било да признае своето поражение. Тогава готвачката се намесила усмихнато:

— Аз присъствах, видях битката. Тифл мислеше, че ще я спечели, ала конете имаха друго желание, и ето как Детето трябваше да излети.

— Чак след време? Не веднага? — попитал Кара. — Странно! Та тогава ти би трябвало да си един от най-добрите ездачи, които някога съм виждал!

— Той ли? Детето? Ездач? Само би трябвало? — запитала Пекала. — Че той си е! Нали е бил са’ис^[13] при шах-ин-шаха!

— Машаллах! Са’ис? При повелителя на Персия? Защо не е останал такъв?

— Защото Детето растеше твърде бързо. С всяка нова седмица се нуждаеше от нова униформа — пошегувала се готвачката. — От това на шах-ин-шахът го наду страх до небето. Не можа да издържи и разкара Тифл. Тук при нас той може да расте на височина колкото си иска. Ние нямаме скъпи конюшни, които да разрушава, удряйки си главата в тавана.

— О, моя Пекала, днес отново имаш зло сърце за мен! — оплакал се Дългуча. — Та нали си знам, че за шах-ин-шаха ставах прекомерно дълъг, прекомерно тънък и следователно прекомерно грозен. Но тъкмо поради тази дължина се задържам и върху най-лошия кон, защото краката ми обхващат цялото му тяло…

— И дори отдолу можеш да ги стегнеш в здрав възел — подметнала тя. — Затова си единственият, който умее правилно да язди нашата Сахм.

— Коя е Сахм? — попитал Кара.

— Прочутата чистокръвна кобила на Устад, на която нашият Педехр е бил застигнат от Кара Бен Немзи. Ако на нея е седяло Детето…

Тифл не я оставил да довърши започнатото изречение, а вметнал бързо и ревностно:

— Аз определено нямаше да се оставя да ме настигне!

— Асил ще бие всеки друг кон! — заявил Кара.

— Познаваш ли нашата кобила? — попитал Тифл.

— Не.

— Но си я виждал?

— Още не.

— Да отида ли да я доведа?

— Тук? Защо ще я довеждаш? Нали мога и по-късно да я видя?

— Ти сега излизаш на разходка с твоите благородни коне. Накъде?

— Не знам точно. Още не познавам района. Искам да упражнявам в бягане нашите коне. Знаеш, заради състезанието.

— В това състезание аз ще яздя Сахм. Позволи да я тренирам сега с теб. Ще отида да я доведа. Чакай тук! До десет минути ще съм се върнал.

Хукнал, без да дочака отговора на Кара. На този не оставало нищо друго, освен да го изчака. След няма и десет минути Тифл пристигнал върху незаюздената и неоседлана кобила. Накарал я да премине с различен ход пред Кара и го попитал какво ще каже. Кара притежаваше, наистина, много от голямата пъргавина на своя баща, но беше наследил от майка си онази предпазливост, която избягва прибързани приказки и действия. Той следователно се въздържал от оценка и похвалил видимите ѝ достойнства, без да каже дали е открил някакъв недостатък. После попитал Тифл в коя посока човек най-добре би могъл да направи една ездова разходка. Съвсем в разрез с прозвището си Дете запитаният отговорил изключително целесъобразно:

— Трябва да имаме голяма открита площ за галопиране, но също стръмни и трудни пътища, за да могат да покажат нашите коне на какво са способни. На изток оттук има просторна равнина, която първо е тревиста, а после става песъклива. От другата ѝ страна се извисяват планини, през които водят два прохода. Единият се казва Богхаз и Хергуш^[14], понеже из храстите се въдят много зайци, а другият е наречен Богхаз-и-Гхулам^[15], тъй като там някога е бил убит един пратеник на владетеля. Ако яздим нагоре по единия от тези проходи и се върнем през другия, ще опознаеш местността, през която се протегля източната граница на нашата територия.

— Далече ли е?

— За обикновени коне — да, но за нашите — не.

— Понеже татко е болен, не ми се иска да се прибирам чак по късна нощ.

— Ще тръгнем обратно, когато пожелаеш.

— Районът сигурен ли е?

— Да.

— Виждаш, че имам само ножа си, а пък ти си изцяло невъоръжен. На ваша територия вие не търпите зли хора, но ние ще стигнем, както каза, до границата. А масабаните са проникнали дори до тук и се ви нападнали. Тук, в планините, навярно нито едно място не е истински и постоянно сигурно.

— Това е вярно. Но който язди коне като нашите, бързо и лесно може да се изплъзне. Или може би се боиш?

Какъв въпрос за Кара! Дали се бои! Това при него бе напълно невъзможно чувство. Неговата голяма разсъдливост не би позволила да се покаже оскърбен, а като гост на джамикун трябвало да се въздържи самият да стане оскърбителен. Ето защо сметнал за най-добре да даде вид, че въпросът е минал покрай ухото му.

— Хайде! Напред! — казал, като дал знак на Гхалиб за тръгване.

Предоставени на волята им, Асил и Баркх го последвали без съпротива.

— Преди падането на нощта ли ще се върнеш? — било попитано Детето от готвачката.

— Още отсега ли копнееш за мен? — ухилило се то.

— Мисля за Кара Бен Халеф, не за теб. Знам, че когато седиш на Сахм, за теб няма нито време, нито прегради. Но той още има да си отдъхва от пътуването. Ще те накажа много, много строго, ако закъснееш!

— Какво ще е наказанието?

— Няма да получиш нищо за ядене!

— Знам го аз това наказание! С уста ме лишаваш от храна, но само след четвърт час с ръце ми даваш двойно храна, защото моят глад причинява болки не на стомаха ми, а на твоето сърце!

— Виждаш колко лошо съм те възпитала! Обичта е пагубна за такива деца, ама ти оттук насетне ще има да се запознаеш с моята строгост!

— Такава изобщо няма! Остани със здраве, о, Пекала. Друго някакво желание да имаш?

— Доведи госта весел и гладен!

Това е един често употребяван при бедуините прощален поздрав. Готвачката вероятно го е казала само колкото изобщо да каже нещо. Тя и понятие си нямала по какъв начин щеше той да се сбъдне.

Бележки

[1] Хакика — Истината (Б.а.) ↑

[2] назарах — християнин (Б.а.) ↑

[3] хеким — лекар (Б.а.) ↑

[4] Библия, Откровение, 21:1 (Б.пр.) ↑

[5] Илмл-и-ехвал-и-нефс — психология (Б.а.) ↑

[6] Китаб ел муккадас — Библия (Б.а.) ↑

[7] табутх — ковчег (Б.а.) ↑

[8] Аин ес Султан — Султанския извор (Б.а.) ↑

[9] около 1902 (Б.пр.) ↑

[10] Тел ел Дем — Кървавия хан (Б.а.) ↑

[11] et un terra pax hominibus bonae voiuntais — на земята мир, в человеците благоволение (Библия, Лука, 2; 14) (Б.пр.) ↑

[12] ерикан — сливови дървета (Б.а.) ↑

[13] са’ис — конярче (Б.а.) ↑

[14] Богхаз-и-Хергуш — Заешки проход (Б.а.) ↑

[15] Богхаз-и-Гхулам — Куриерски проход (Б.а.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май В царството на сребърния лъв (7)

Метаданни

Данни

В царството на сребърния лъв

Информация

История

Сваляне / Връзки

3. Пред решаващия миг

Карл Май
В царството на сребърния лъв (7)