Карл Май
В царството на сребърния лъв (2)

2. Фалшиви приятели

— Сихди, какво мислиш за умиралката?

Бяхме яздили часове наред мълчаливо един до друг и сега този въпрос прозвуча толкова ненадейно, така неочаквано, толкова немотивирано, че погледнах удивено приятеля си и не отговорих.

— Сихди, какво мислиш за умиралката? — повтори Халеф, помислил си вероятно, че не съм го разбрал.

— Та нали ти е известно моето гледище за смъртта — отвърнах сега. — За мен тя не съществува.

— За мен също. Това знаеш добре. Но аз питах не за смъртта, а за самото умиране. Него си го има, никой не може да го отрече!

— Я кажи по-напред как стигна до този въпрос! Моят мил, весел, винаги жизнерадостен Халеф говори за умиралка! Някаква особена причина ли имаш за този твой въпрос?

— Не. Той не беше изречен от моята душа, моя дух, моя разсъдък, а ми се възкачи от крайниците в устата.

Изявлението беше странна, но аз си познавах хаджията. Той имаше навика с подобни, на пръв поглед фрапиращи, изрази винаги да улучва същината на нещата. Ето защо повторих думите му:

— От крайниците? Може би не се чувстваш добре?

— Нищо ми няма, сихди. Аз съм си здрав и силен както винаги. Ама у мен е пропълзяло нещо, дето не му е там мястото. То е нещо чуждо, нещо излишно, което не мога да търпя в себе си. Навряло ми се е в ръцете, в краката, във всяка област на тялото. Не го знам как се казва и какво иска. И това непознато, досадно нещо беше, което те попита за умиралката.

— То сигурно ще изчезне, ако изобщо не му обръщаме внимание, ако не го удостоим с никакъв отговор.

— Мислиш ли? Добре, да опитаме!

След тези думи той се върна в предишното си мълчание.

Милият, дребен, толкова весел хаджи от вчера или може би още от завчера беше необикновено сериозен и вглъбен в себе си — едно рядко за него състояние. Бях предположил, че вътрешно го занимава някаква мисъл, но сега знаех, че случаят не беше такъв. Налице беше физическо неразположение, за което приех, че скоро ще отмине.

От Басра бяхме стигнали през Мухаммере и Дорак до доста пълноводната по това време Джарахи и се оставихме да ни води в планините на Южен Луристан. Реката отдавна вече беше изчезнала и сега се намирахме бедна на води територия, където дъждът се появяваше извънредно рядко, и то само като кратка, но опустошителна гръмотевична буря. Възвишенията се извисяваха рязко и стръмно. Скатовете им бяха голи. Не се виждаше никакво дърво, а само тук и там някой прежаднял за влага храст. През деня слънцето прежуряше; нощите, напротив, бяха чувствително студени. На места дълбоките клисури бяха обрасли с трева, която дължеше своето съществуване единствено на росата през студените, удивително звездни нощи.

Мислехме на другия ден да достигнем главния приток на Карун. Искахме да си отпочинем в местност с гора и вода и да позволим няколко дни на конете да се възстановят от сегашното напрежение.

Беше следобед. Устремихме се към един планински гребен, чието изкачване беше така изморително за конете, че когато се добрахме най-сетне до него, спряхме за известно време, за да ги оставим да отдъхнат. Дълбоко под нас виждахме сухото, диво насечено корито на едно пороище, което трябваше да следваме, ако искахме да стигнем до отсрещната планинска верига.

Аз изразих надеждата, че там ще можем да намерим подходящо място за нощувка. Халеф не прояви интерес, както очаквах, към тази мисъл, а каза:

— Сихди, опитвах, ама напразно. Въпросът отново и отново идва. Какво мислиш за умирането? Отговори ми, моля те!

— Драги Халеф, не мислиш ли, че ще е по-добре да говорим за нещо друго?

— По-добре или не, сега не мога да мисля за нищо друго. Както вече казах, не смъртта имам предвид. По-рано я смятах за нещо истинско, но сега вече знам, че тя не е нищо друго, освен една илюзия. Когато говорим за нея, ние имаме предвид именно умирането, но то не е смърт. Размишлявал ли си вече по този въпрос?

— Естествено! Всеки сериозен човек го е правил. Защо всъщност не запиташ самия себе си? Та нали и ти като мен си виждал да умират хора?

— Не, още никого!

— Но аз все пак съм стоял заедно с теб пред умиращи!

— Действително. Но въпреки това не съм виждал да умира нито един. Човек ляга, затваря очи, изхъхря, престава да диша и е умрял. Ама какво се случва при това? Нещо престанало ли е? Нещо започнало ли е? Нещо продължило ли е, само че по различен от досега начин? Можеш ли да ми кажеш това?

— Не, не мога. Изобщо никой жив не може да ти го каже. А и мъртвите да можеха да се върнат и да говорят с нас, кой знае дали биха били в състояние да отговорят на твоите въпроси. Те вероятно няма да могат да кажат нещо повече от това, че при умирането душата се отделя от тялото.

— Отделя от тялото! Откъде е дошла? Дадена ли му е била? В него ли е възникнала? Какво е правила в него? Охотно ли се отделя? Или раздялата ѝ причинява страдание?

— Скъпи Халеф, моля те да се откажеш от тази тема! Онова, което единствено Бог знае, не може да бъде достояние на човека!

— Откъде знаеш, че трябва само Аллах да го знае? Умирането е раздяла. Аз нали имам право да знам къде ще ме отведе тази раздяла, а именно в небето на Аллах. Защо да ми е забранено да узная по какъв начин ще стане това сбогуване? Чуй, сихди, докато ти миналата нощ спеше, аз размишлявах по този въпрос. Да ти кажа ли какво ми дойде на ума?

— Да. Говори!

— Аз съм шейх на хаддедихните, един много богат в Джезирех мъж. В какво се състои богатството ми? В моите стада. Ето че султанът ми изпраща вестител, чрез когото ми отрежда след три или пет години да се преселя в околностите на Едирне, за да отглеждам рози, които да ми дават уханието на своето масло. Какво ще направя? Мога ли да взема с мен стадата си? Не. Полека-лека ще ги намалявам, за да се снабдявам на тяхно място с неща, които ще са ми от полза в Едирне. И когато съм направил това, ще мога, ако е дошло времето, да се разделя с досегашната си страна, без да се налага да вземам със себе си работи, които само ще са ми в пречка в новата страна. Така е също при умирането. Аз живея в този живот, но Аллах ми изпраща пратеници, които ми казват, че съм предопределен за друг. Сега се питам от какво ще имам нужда в онзи, другия живот. По-рано вярвах, че няма да ми е необходимо нищо повече, освен Корана и неговата правдивост. Но се запознах с теб и научих, че тази правдивост при Аллах и една пара не струва. Сега знам какво трябва да предам тук и какво трябва да получа в замяна там. Аз искам любов на мястото на омразата, доброта на мястото на нетърпимостта, човеколюбие на мястото на надменността, помирение на мястото на жаждата за отмъщение и много други неща бих могъл да ти назова. Знаеш ли какво означава това? Аз трябва да престана да бъда това, което съм бил, и да започна да ставам съвсем друг. Трябва да умирам — всеки ден и всеки час, и във всеки от тези дни, във всеки от тези часове у мен ще се ражда в замяна нещо ново и по-добро. И когато и последния остатък на старото е изчезнал от мен, аз ще съм станал напълно нов, ще мога да тръгна за Едирне, към небето на Аллах. И това, което ние наричаме умиране, ще бъде точно обратното, а именно преставане на продължителното досегашно умиране!

След като бе казал това, той ме погледна, изпълнен с очакване. Бях не само удивен, бях просто слисан. Нима беше възможно моят Халеф да храни подобни мисли и да изрича подобни думи?

— Халеф, кажи ми искрено, болен ли си?

— Болен? — ухили се той. — Имаш предвид в главата? Толкова безразсъдно ли беше това, което казах?

— Не. Неясно, наистина, но добро, много добро! Имах предвид физически болен.

— Вече ти казах, че съм здрав. Малко съм отпаднал от вчера, а днес нещо ми стяга челото. Слънцето печеше тези два дни доста жарко. Това е причината. Но то е без значение.

— И вместо да спиш, си се отдал на мисли. Днес ще спрем за отдих по-рано от обичайното. На теб ти е необходима почивка. Хайде да продължим ездата!

Спуснахме се бавно в долината, а после следвахме дерето, чиито извивки ни поведоха пак нагоре. При едно тясно място яздех напред и чух зад мен да прозвучава високо и разтреперано:

— Хух у ух!

— Какво беше това? — попитах и се обърнах.

— Из един път ми стана мразовито — отговори Халеф. Не казах нищо, но започнах да се угрижвам за него. Храбрият хаджи притежаваше почти също така желязно здраве като мен, но много лесно беше възможно по време на престоя ни в Басра да е пипнал някой бацил, който сега бе почнал да действа.

Когато стигнахме по-високо, се изви остър вятър. Нощта обещаваше да бъде много студена, а лицето на Халеф беше пребледняло, което не ми хареса. Пожелах час по-скоро да стигнем някое закътано срещу силния вятър място, където да останем за пренощуване. И това желание скоро се изпълни, макар и по различен начин от очаквания.

Стигнахме края или по-точно началото на пороището. Два планински склона се събираха и образуваха нещо като басейн, чието непропускливо скално дъно бе задържало вода. Следствие влагата тук имаше разнообразен храсталак, с помощта на който човек можеше да си позволи стоплящ лагерен огън. За нас двамата това, естествено, беше много добре дошло. По-малко радостен обаче беше фактът, че заварихме мястото вече заето. Тук лежаха една дузина мъже, чиито разседлани коне пасяха край водата. Хората наскачаха, като ни видяха да идваме. Техните изтеглени назад чела и високият тил ме караха да мисля, че са лури. Бяха въоръжени нито по-добре, нито по-зле от всички тези планински жители. Облеклото им беше обичайното за бедните номади, а и сред конете им нямаше някой с особена стойност. Дали имахме пред себе си честни или нечестни хора, естествено, не знаехме, но бяхме свикнали да бъдем предпазливи. Не можеше да не направи впечатление, че ни оглеждаха с любопитни, а конете ни с възхитени погледи. И също така малко съмнение възбуди обстоятелството, че не дочакаха нашия поздрав, а първи ни казаха „добре дошли“ на онази смесица от арабски, персийски и кюрдски, която толкова често може да се чуе в тази погранична територия.

Недалеч от водата имаше останки от стар зид, осигуряващи закрила срещу вятъра — във всеки случай най-доброто място за бивакуване тук. Те веднага и с готовност ни го предложиха и ние се възползвахме с най-голямо удоволствие от тази любезност. Не ни попитаха за имената, положението и произхода, нито за религията, което тук, където сунити и шиити постоянно заставаха вражески едни срещу други, рядко се случваше. Нямаше също и някои от обичайните натрапчивости, на които човек винаги е подложен при среща с такива хора.

Накратко казано, не намирахме никаква причина да се тревожим от присъствието на тези мъже.

Дори когато разседлахме конете, не обезпокоиха животните и не си дадоха преценката по онзи шумен начин, който е така досаден. Също нашите, особено моите оръжия не привлякоха вниманието — ясно го видяхме, но не си позволиха да разпитват за тях или чак пък да ги докосват и проучват. В техните очи ние бяхме знатни странници, към които трябваше да се отнасят с внимание и почит.

Само един-единствен път излязоха от своята вежлива сдържаност. Когато Халеф започна да събира дърва, за да накладе огън, те доброволно му оказаха помощ. След това обаче отново се държаха на разстояние както преди. Въпреки всичко реших да бдя, докато хаджията спеше. Почивката му беше необходима.

Взех си малко фурми и хапнах. Халеф увери, че не изпитвал глад, нямал апетит. Не ми беше приятно да го чуя. А после отново видях да потръпва.

— Пак ли зъзнеш? — попитах го.

— Да — отговори. — Но това е като зъзнене без студенина. На драго сърце бих пийнал нещо горещо. Мислиш ли, че мога да помоля тези хора за малко кафе?

Номадите бяха сложили на огъня един голям тенекиен съд, в който варяха кафе. Уханието на напитката бе оказало въздействието си и върху мен. И тъй, упътих се към тях и им изложих нашата молба. Съвсем ясно видях как сърдечно се зарадваха, че могат да ни окажат тази услуга. Мъжът, който явно беше техен предводител, каза:

— Господарю, вие отседнахте в голямата си доброта при нас. Ние сме бедни хора и това кафе е приготвено както подобава за нас. Вие обаче ще имате друго, много по-добро, достойно за вас. Имайте само няколко минути търпение и ще бъде готово.

Ние щяхме да го приемем и такова, каквото беше, но ако на мястото на недоброто можеш да получиш добро, то ще си глупак, ако откажеш. Впрочем в онези райони обикновено смесват кафето с подправки, на които не им е мястото в него. Това, което тези хора пиеха, ухаеше доста силно на кардамон — нито по моя, нито по вкуса на Халеф. Позволих си да им го кажа. Мъжът отговори толкова бързо и услужливо, че при други обстоятелства щеше да ми направи впечатление:

— Вашето няма да подправяме, господарю. Само че нашите зърна имат малко горчив привкус, който без подправките повече ще усетите. Сигурно са стояли при търговеца до някакви горчиви неща. За нас това не вреди, но на вас ще се стори необичайно.

Порядките в дюкяните на Ориента са толкова незадоволителни, че никак не е за чудене някой продукт да приеме миризма или вкус на друг. Затова не можеше да събуди подозрение, че кафето бе станало малко по-горчиво. Но усърдието, с което това ми бе казано, трябваше да привлече моето внимание. Тези хора, както узнахме по-късно, отдавна ни били забелязали как се спускаме по отсрещния чукар и със съвсем определени причини си дали вид при приближаването ни, сякаш и понятие си нямат от нас. Към план, който осъществяваха, бе отредена специална роля на кафето. Те щяха да ни го предложат дори ако не бях отправил нашата молба.

Чувството на Халеф за студ нарасна. Тресеше го и ето защо беше напълно разбираемо, че когато получихме горещата напитка, изпразни на един път една голяма чаша и веднага след това си напълни втора. Аз се наслаждавах на моя дял по-бавно. Кафето беше силно, много силно. Приех, наистина, че причината за тази прекаленост се криеше във факта, че бивахме считани за знатни люде. Действително беше и горчиво, но в далечната усамотеност на граничните планини между Хузистан и Луристан човек не може да се проявява като гастроном. И така, малко по малко, аз изпих колкото хаджията — три големи пълни чаши. Извърших го специално с намерението да ме поддържа бодър при стражата. Ние обикновено пазехме на смени, ала днес тайно бях решил да не събуждам Халеф.

Конете ни пасяха съвсем наблизо. Бяха свикнали да не се отдалечават от нас. Към особеностите им спадаше също, че само принудително се присъединяваха към други коне. Те си имаха и своите „тайни“. Какво означава това, вече съм казвал неколкократно на други места. Във връзка с това още ще спомена, че бяха дресирани от Халеф при два пъти извиканата дума „Литахт!“^[1] с едно пронизително изсвирване в промеждутъка да хвърлят всеки чужд ездач. Бедуинът обича такива неща, а пък има достатъчно време да ги втълпява на своите коне. При дадени обстоятелства те могат да бъдат от голяма полза.

Моят Асил Бен Рих беше свикнал вечер, преди да си легна, бавно и ясно да му казвам в ухото сурата „Абу Лахеб“. Той нямаше да се подчини на никой човек, който не го знаеше и следователно не можеше да го извърши. Аз го сторих и днес и после се изпънах, увит в одеялото, до Халеф, макар да нямах намерение да заспивам.

Най-напред направих констатацията, че силното кафе не само ме бе стимулирало, но и възбудило. Мисловната ми способност беше пришпорена. Тя препускаше от една объркана представа към друга; не можех една идея да задържа. Същевременно това вътрешно неспокойствие в никой случай не беше съпроводено от външно. Аз не се движех. Изобщо не ми хрумваше и крайник да помръдна. Имах чувството, че вече изобщо не мога да се движа, но до твърдо, ясно съзнание не стигнах.

Изпървом отчетливо виждах прелитащите в гонитба мисли въпреки тяхната бързина. После те лека-полека изгубиха своята определеност, започнаха да се сливат, след това вече изобщо не можех да ги различавам една от друга и накрая престанах да знам нещо за тях. Но и аз самият бях изчезнал, напълно изчезнал.

По-късно ми се стори, че на няколко пъти съм в полубудно състояние, но веднага заспивам. Това се повтаряше, докато у мен нещо зашепна, че лежа в неестествено дълбок сън, който трябва да победя. И сега се започна борба със съпротивляващите се клепачи и оловната тежест на крайниците, която искаше здраво и неподвижно да ме прикове към земята. Същевременно ми се счуваше сякаш тътенът на гръмотевици. Шуменето на вятъра и плисъкът на дъжда достигаше до ухото ми като от голяма далечина, а после ми се стори, че лежа в студена мокрота, която прониква в цялото ми тяло, но от друга страна го направи най-сетне, най-сетне отново подвижно. Напрегнах цялата си воля и ето че ми се удаде да се надигна и да отворя очи. Но какво видях!

Небето беше изчезнало. Вилнееше ужасна буря. Светкавици процепваха една след друга въздуха. Гръмотевиците сякаш не знаеха пауза. Следваше трясък след трясък, гръм след гръм. Дъждът падаше като компактна маса. Беше напълнил почти догоре скалния басейн, чието дъно преди това бе едва покрито. Пред мен седеше Халеф, облегнат с гръб на зидарията. Очите му бяха затворени. Не помръдваше. Облеклото му се състоеше само от шалвари, елек, риза и ботуши. Дъждът се стичаше по изцяло прогизналите дрехи. Тази гледка насочи погледа ми към самия мен. Аз също имах само шалвари, елек, риза и ботуши — също като Халеф, нищо повече, всичко останало липсваше. Никакъв човек нямаше наоколо, освен нас двамата! Номадите бяха изчезнали, а заедно с тях — конете, оръжията ни и всичко, което бяхме притежавали. Едно посягане към джобовете ме осведоми, че бяха съвършено празни. Негодяите ни бяха ограбили и трябваше само да сме радостни, че не бяха ни съблекли напълно.

Не мога да кажа, че се уплаших от това откритие. Дори да бях по-плашлив човек, то упоеното състояние, от което още не бях се изтръгнал изцяло, изобщо не би допуснало такова енергично вълнение като страха. Разтрих си челото и успях да „изтъркам“ две мисли. Първата беше, че с кафето сме пили опиум или нещо подобно. Та нали опиатите в Персия, страна-производителка, за всекиго са много лесно достъпни. А втората ми каза, че нищо друго не е така належащо, както едно спокойно размишление.

— Халеф! — повиках на спътника си между два гръмотевични тътена.

Не отговори. Повторих името му и го разтърсих за ръката. Въздействието беше извънредно странно:

— Литахт! — извика той почти гръмогласно.

После пъхна, без да отваря очи, свития показалец в устата, изсвири пронизително и изкряска за втори път думата.

Това беше сигналът за конете да не се подчиняват на чужди хора, а да ги хвърлят. Защо даваше сега този сигнал? Раздрусах го по-здраво и толкова дълго, докато отвори очи. Той се вторачи в мен като отсъстващ.

— Халеф, знаеш ли кой съм аз? — попитах.

В погледа му се появи съзнание.

— Моят сихди си ти. Че кой иначе?

— Как се чувстваш? Как си сега?

— Горещо ми е, много горещо — ухили се той.

Как? Горещо? Мен, здравия, ме пронизваше ледена студенина, а на него, състоянието на когото ми създаваше грижи, му било горещо, даже много горещо! Ако правилно предполагах и в него се развиваше болест, сегашното прогизване можеше да стане крайно опасно. А ето че му беше горещо! Дали пък това не беше треската, която в случая се явяваше негова благодетелка и му спасяваше живота?

— Знаеш ли къде сме и какво се случи? — продължих да го питам.

Той затвори очи като за размисъл и не отговори веднага. Когато ги отвори отново, скочи рязко и извика:

— Сихди, ти винаги си бил против употребата на камшика, ама тук кой ще има първата дума! Те бяха дванайсет мъже. Веднага щом ги спипаме, всеки ще получи сто удара. Това прави общо дванайсет стотици удари. Какво блаженство за мен!

Той стоеше гордо изправен, все едно не му липсваше нищо, нищичко. Обран до риза, без всякакви средства, говореше така, сякаш беше господар на ситуацията. Ето защо му казах:

— Говори с разсъдък, скъпи Халеф! Погледни се, виж и мен! Ние сме просяци, съвсем немощни хора!

— Просяци? Немощни? Какво ти скимна! Ако не беше моят сихди, щях да ти кажа да се засрамиш, дето нямаш упование в себе си! Нима вече не се познаваш, не познаваш и мен? Забравил ли си какво сме преживели, добили със силите си? Просяци и немощни! Ти си най-умният мъж на западните страни, а аз съм най-хитрият Халеф на всички източни страни! Тъкмо това, че сме напълно ограбени и привидно без средства и безпомощни, трябва да ни е добре дошло! Защото така ще имаме възможност да покажем на какво сме способни! Само ме остави да действам! Ще размисля. Аз не спах през цялото време, а се пробуждах, но за съжаление не можех да се движа. Виждах и чувах. Какво? Върху това трябва да помисля.

Той седна отново, макар мястото му да бе мокро като всяко друго. Подпрял глава с ръце, заби поглед в земята. После заговори, оставяйки между отделните думи или изречения по-дълги или по-къси паузи:

— Преобръщах се насам-натам, но не се събуждах… Почувствах чужди ръце в джобовете си, ала не можех да попреча… Келешите ни видели да стоим горе на отсрещното бърдо, където бяхме оставили конете да поотдъхнат… Решили не да ни нападнат и убият, а да ни направят безпомощни с ефюхн…^[2] После бе станало ден. Чух копитата на конете и се сетих за нашите жребци. Това ми даде сила да отворя очи. Видях, че крадците се канят да офейкат. Двамина тъкмо се мятаха на нашите арапи. Гневът тутакси ме озари, за съжаление само за миг. Извиках два пъти думата и изсвирих. Жребците мигом се подчиниха. Те подскочиха нависоко и двете диванета полетяха в широка дъга към земята. Единият се изправи. Другият обаче не можа да го стори, трябваше да го дигнат. Аллах да даде да си е строшил крака, а още по-добре и двата!… После отново заспах, но не за дълго, защото ги видях да се отдалечават с конете. Хей там горе. Изчезнаха в отвъдната страна. Грееше ярко утринно слънце. И сега съм изпаднал в най-дълбокият сън, от който ме пробуди едвам гръмотевицата. Изправих се до седнало положение и се облегнах тук. Повече да направя нямах сили… сънувах разни неща, докато бях разтърсен от теб… Това е, сихди, което мога да ти кажа, повече нищо!

Как ли бе станало, че не беше спал така дълбоко като мен? Действащите в тялото му бацили ли бяха отслабили въздействието на опиума? Напълно възможно! В този миг една мълния просветна с такава яркост, сякаш всичко около нас лумна в пламък. Последва оглушителен гръм и дъждът от един път спря. Бурята беше отминала. Облаците бързо се разнесоха и слънцето отправи топли и сушещи лъчи към нас. Неговото положение ми каза, че е около три часът следобед. Часовници вече нямахме.

Със слънцето сякаш се възвърнаха всичките ни сили. Халеф твърдеше, че бил съвсем здрав и не чувстваше ни най-малко неразположение. Както се оказа по-късно, той се беше измамил. Аз имах болки в главата и установих липса както на физическа, така и на духовна пъргавина. Но това не можеше да ми попречи да правя каквото беше нужно. Не можехме да сторим нищо друго, освен да последваме крадците. Дъждът беше заличил, наистина, всичките им следи, но все пак знаехме в каква посока са се отдалечили. Всъщност беше смехотворно, дето искахме без каквито и да било оръжия и пеша да преследваме добре въоръжени конници, за да им отнемем плячката, ала те не можеха да яздят седмици наред без почивка. Трябваше да имат някое установено местожителство и то не можеше да се намира отвъд границата на тези планини. Налагаше се да разчитаме на нашата проницателност и да имаме доверие в доброто си старо щастие. Най-голямата неприятност в нашето положение се състоеше в това, че бяхме без провизии. Но нямаше да гладуваме, защото само на ден път оттук при Горни Карун страната беше заселена и навярно щяхме да получим необходимото. Впрочем на гърдите си носех портфейла с парите, които щяха да ме обезпечат срещу всякакви по-нататъшни лишения. Най-малко от всичко ми хрумваше още от самото начало да се съмнявам в нашия успех. Ако Халеф останеше бодър, нещата можеха да вземат много по-добър изход. Той твърдеше, че бил готов за път, и ето как в наглед безпомощно състояние пристъпихме към задачата, за чието решаване се искаше повече, много повече от онова, с което разполагахме.

Изсъхването на оскъдното си облекло предоставихме чисто и просто на слънцето. Напуснахме водния басейн и се заизкачвахме по нанагорнището в посоката, в която се бяха отдалечили номадите. Бяха изчезнали от другата страна на нещо като седловина. Някакви проправени пътища тук естествено нямаше. Всеки можеше да поеме в каквато си иска посока, но изцяло от само себе си се разбираше, че ще търси най-добрия път за слизане и изкачване. Ако теренът предлагаше няколко удобни направления и нямаше следи, то щеше да ни е трудно, наистина, да определим накъде се бяха насочили търсените нехранимайковци. Такъв беше случаят тук горе. Отсреща се виждаха голи баири, зад които на изток се извисяваха планини, обрасли с гори, или поне с храсталак. Това навяваше предположение, че преследваните са яздили нататък. Точно пред нас се спускаше полегат скалист склон, при чието подножие се отваряха три различни, водещи на изток долини. Коя от трите беше избрана? Не знаехме. Много жалко, че дъждът беше заличил всяка следа.

Спуснахме се и започнахме да претърсваме терена, макар да нямахме никаква надежда за успех. Но щастието беше благосклонно към нас. Средната от тези долини беше най-широката и, както изглежда, най-удобната. Ето защо навлязохме донякъде най-напред в нея. И ето че видяхме на земята един клон с дебелина около два пръста. Единият му край беше сцепен и между треските се бяха закачили два дълги черни конски косъма. Лежеше съвсем близо до един висок и гладък скален къс, чиято предна страна беше почти изцяло суха, понеже вятърът бе носил тук дъжда от юг. На ниво около човешки ръст на камъка имаше едно влажно червено място, а долу на земята се виждаше голямо петно съсирена кръв, което бе на сушина и дъждът не беше го размил.

— Дали това не е доказателство, че нашите мошеници са били тук? — попита Халеф.

— Да. И то много сигурно доказателство — отговорих. — За кой от нашите коне се касае не знаем, но някой е довел тук единия, за да го възседне насила. Той се е възпротивил и е бил наказан с бой. Били са благородното животно с този клон, при което той се е разцепил и от опашката са били отскубнати тези косми. Но жребецът веднага се е разплатил със злосторника, като го е ритнал така, вероятно в гърдите, че онзи е получил кръвоизлив в дробовете. Негодяите следователно са яздили по тази долина и сега ние знаем каква посока трябва да поемем, ако искаме да ги следваме.

— Как? Какво? — запита гневно Халеф. — Били са Баркх или Асил Бен Рих? С тази суровица? Това деяние трябва да бъде стократно отмъстено! Първата ни повеля е да обичаме Аллах, втората — да обичаме хората, а третата — да обичаме животните и въобще всички създания, които ни служат, защото Аллах ни ги е поверил. Който престъпи някоя от тези три повели, той не е достоен да са му били давани! Ама аз не искам да кажа, че боят изобщо е забранен, иначе защо човекът ще е изобретил камшика и за какво ще го има по-специално и моят курбач^[3], който в действителност в този миг не е налице? Аз обаче се надявам скоро да си го получа, за да мога да върна ударите, осквернили благородната кожа на нашия кон, с лихвите и лихвите на тези лихви! Онзи, който бие кон, в чийто жили тече чиста кръв и благородна воля, е жалък никаквец, заслужаващ най-голямо презрение. А ако преди туй е задигнал коня и обработил с тояга място, което въобще не е негова законна собственост, то… то… то направо ми липсват думи да ти обясня колко безкрайно дълбока е бездната на низостта, с която той е извършил това напълно непонятно за мен деяние!

Изявлението си беше точно в стила и убежденията на моя дребен хаджи.

Той стоеше със свити юмруци пред мен. Очите му святкаха, а лицето излъчваше израз на върховен гняв.

Да наказваш един чистокръвен кон с тояга, това и за мен излизаше извън всички човешки понятия.

Той изтръгна клона от ръката ми и продължи:

— Дай ми го! Още отдалеч виждам гърба, по който този инструмент на злодеянието ще бъде напълно разцепен!

— Успокой се, Халеф — обадих се аз. — Погледни тук кръвта! Та нали деянието е вече отмъстено, и то много по-строго, отколкото ти би могъл да отмъстиш.

— Така ли мислиш? Хмм! Да! Главният злодей си е получил възнаграждението. Но другите единайсет са присъствали, допуснали са мъчението. Да не би да очакваш от мен да ги помилвам?

Въпросът беше изречен толкова сериозно, че бях принуден да се усмихна.

— Защо се хилиш? — попита. — Да не искаш да увеличиш гнева ми? Сега и на теб ли още трябва да се гневя?

— Не, това не желая, скъпи Халеф. Но я се погледни, дари и мен с един поглед! Как стоим тук! Как изглеждаме! В какво се състои нашата собственост, нашата сила? И ти говориш при това положение за помилване?

— Защо не? — попита той с тон на удивление. — Да не би да си останем тук така, както изглеждаме сега? Не открихме ли току-що дирите на тези, които търсим? Нима няма да им отнемем всичко, което са ни откраднали? И няма ли да се намират тогава изцяло в ръцете ни? О, сихди, аз от теб се научих да вярвам на себе си и на теб, а сега точно ти си този, който няма вяра! Какво да мисля за теб! Дори ако от всякакви други причини бе невъзможно да упражня разплата над тези мошеници, то злодеянието да бият наш кон е толкова нечувано, че късметът ще се види принуден да ни предаде диванетата! Не се съмнявай значи! Аз знам какво ще стане! Внимавай какво ще сторя сега.

Той запокити клона надалеч и прибави после:

— Както захвърлих този инструмент на престъплението, така ще отхвърля цялата си доброта и милост, когато капасъзите ме молят за пощада! Бъди тогава така добър да не идваш при мен с твоето добре известно „човеколюбие“, с което вече си ми зачерквал толкова неизплатени сметки! Аз искам и ще си отмъстя, и то така, както никога не съм си отмъщавал. Хайде сега! Да се махаме оттук! Не бива да губим време, за да можем да проведем съд над всички, които ни ограбиха, излъгаха, измамиха и оскърбиха!

Тръгнахме, следвайки долината, в която се намирахме. Лицето ме трябва да имаше израз, който очевидно не се хареса на Халеф, защото ме погледна изпитателно, докато крачехме един до друг, и каза:

— Ти отново се усмихваш и всее пак това не е усмивка. Ти се усмихваш много ясно, наистина, но вътрешно. Прав ли съм?

— Да — кимнах.

— Кажи ми тогава какво ти се струва толкова забавно?

— Твоята немилост.

— Тя хич, ама хич не е за смях. Мисля, че ме познаваш, сихди!

— Да, познавам те!

— Е? По-нататък? Какво искаш да кажеш?

— Често твоят гняв иска да погълне целия свят. Ала после доброто ти сърце се промъква тайно и тихо, за да прегърне опрощаващо целия този свят!

— Тъй! Значи толкова силен и толкова слаб съм в твоите очи?

— Да, но не така, както го имаш предвид, а обратното — слаб в гнева и силен в добротата.

— Чуй, сихди, не искам да споря с теб. Аз изобщо не споря с теб, защото иначе би трябвало да ти показвам, че все отново и отново си неправ. Аз искам да ти спестя това огорчение, понеже съм твой верен приятели те обичам. Ама този път трябва да ти кажа, че се мамиш в мен. На моето сърце няма да му хрумне да се промъква дебнешката, за да превърне зад гърба ми гнева в любов. Ти никога не мислиш така проницателно и никога не чувстваш нещата така дълбоко като мен! Преди малко аз със съвсем специално намерение казах: ограбили, измамили и оскърбили. Това оскърбление ти не можеш да го почувстваш, наистина, до самата глъбина на гнева както аз, защото си западняк от Алмания^[4], където хората смятат за учтивост пожертването светилището на главата. Вие поздравявате, като снемате това, което е най-важното за всяка глава, а именно нейното покривало. Но аз съм шейх на източна страна от Джезирех, където се смята за позор да оголиш достопочтеността на своето теме. Който ме принуждава да се явявам с непокрита глава, той постъпва с мен по-лошо, отколкото ако ми плесне сто шамара или ако въздаде хиляда удара с пръчка. Той е извършил спрямо мен престъпление, което е абсолютно невъзможно да му простя. Сега ме погледни! Какво виждаш? Или по-точно какво не виждаш?

— Най-важното, което главата ти може да има — отговорих.

— Стига! Да не си се захилил пак! Тези мискини ми откраднаха не само феса, ами и чалмата, красяща най-главната и извисена част на човека от източните страни. Аз съм връхната точка на прочутия народ хаддедихни от голямото племе шаммар. И тази точка е непокрита, изложена на въздуха, слънцето, дъжда и всяко око! Разбираш ли това? Можеш ли да се поставиш в положението ми, като си давам труда да го почувстваш възможно най-ясно? Възможно ли ти е да измериш големината на нанесения ми позор? Или се налага да подкрепя способността ти за образуване на понятия с обяснителен пример?

— Нека го чуя тоя твой пример! — подканих го аз, защото както го познавах, сега следваше да се очаква някое от неговите преувеличения, сиреч нещо забавно.

— Тогава слушай какво ще ти кажа! Вие заголвате от учтивост главата си, а пък когато ние искаме да проявим учтивост, си изуваме чехлите. Колко хора има в западните страни?

— Много, много милиони.

— Има ли дори и само един-едничък шейх на хаддедихни сред тях?

— Не, няма.

— При това положение ти съзнаваш каква рядка и важна личност съм аз! Та чуй значи сега сравнението. Открадването на феса и чалмата ми е едно много по-голямо злодеяние, отколкото ако на всичките ти милиони жители на Запада им бъдат откраднати чехлите. Това сега сигурно добре го схващаш?

— Хмм!

— Не искам да го чувам това „Хмм!“, защото то ме кара да се усъмнявам в твоето прозрение! Надявам се, вече ти е ясно, че ми е невъзможно да поверя отмъщението за едно такова оскърбление в ръцете на моето добро сърце… чуй, сихди, какво има да се хилиш пак?

— Дивя се на „ръцете“ на твоето сърце, драги Халеф!

— Тъй! Аа… хм… ръце! Искаш да обремениш с грешки красивата, плавно лееща се реч на моята уста, та да спре? О, сихди, не удвоявай гнева ми, защото той и бездруго е вече толкова голям, че ако се стовари върху теб, напълно ще те унищожи. Аз обаче искам да те пощадя и затова ще си мълча!

Той се отдръпна на няколко крачки от мен, за да ми покаже, че се сърди. Правеше го винаги когато сметнех за необходимо да надигна лек протест срещу неговите особености. Но неговото негодувание никога не траеше дълго. Не можеше да понесе между него и мен да има поставено разделително тире.

Не бяхме напреднали още кой знае колко, когато отново имахме повод да спрем. Долината тук се изкачваше в почти права като опънат конец посока и следователно ни се откриваше доста голяма видимост. И ето че видяхме дружина яздещи срещу нас мъже, които спряха, като ни видяха, за да ни наблюдават.

— Гледай, сихди, там идва спасение! — извика Халеф, бързо забравяйки сръднята. — Виждаш ли го?

— Спасение? — попитах — Да почакаме!

— Тук няма нещо за чакане! Не могат да ни вземат нищо, тъй като ние и без туй вече нямаме нищо. А който не може да ни стори зло, може да ни стори добро. Те са осем души, но имат дванайсет коня. Как да направим, че да се сдобием с две от свободните животни? Аз знам!

— Ее, как?

— На вересия. Като чуят кой съм, те ще проявят готовност да ни заемат два коня.

— Нека опитаме. Хайде!

Продължихме пътя си. Виждайки това, ездачите също се раздвижиха. След две минути спряха пред нас. Бяха чернооки, мургави мъже с черти, подсещащи за Кюрдистан. При подобни срещи първият поглед бива отправян към ездачите, вторият към конете. Видяхме, че непознатите не ни оглеждат враждебно. „Конският материал“ беше посредствен. На него отговаряха облеклото и оръжията им. Два от свободните коне бяха оседлани за яздене. Върху самара на третия видяхме здраво притегнат вързоп, загънат в лошо старо одеяло. Предводителят, здраво сложен, с цялостна брада мъж, не изчака да го поздравим, а вдигна десница до областта на сърцето и каза с учтив тон:

— Ни, вро’л кер!

Това беше обичайният кюрдски поздрав „добър ден“. Не се съдържаше прекомерна вежливост и звучеше както искрено, така и обикновено. Това ни се понрави. Като взехме предвид в какво положение стояхме пред тези хора, то определено трябваше да оценим, че техният предводител пръв ни бе поздравил. Отвърнахме му със същата вежливост, след което той ни назова сам, без да сме попитали, името си:

— Аз съм Нафар Бен Шури, шейхът на динарун. Тръгнали сме на лов. Бивакът ни се намира на изток, на един час път оттук.

Видяхме, че сега очаква нашият отговор. Предоставих на Халеф да го даде. Той, естествено, го стори по обичайния си начин, от който точно при настоящите, толкова неблагоприятни за нас обстоятелства би трябвало да се откаже. Онова, което липсваше на външния ни вид, трябваше непременно да бъде допълнено със слова.

— Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от племето шаммар. Надявам се, че това име не ти е непознато!

И действително, когато предводителят чу името, лицето му някак просветна. Той отговори:

— Чувал съм за теб. Неколцина от хората ми се върнаха преди няколко дни от Басра. Там са те видели и ми разказаха за теб.

Това беше вода за воденицата на Халеф. Той изпъна дребната си фигура колкото може по-нависоко и поде с горд, самоуверен тон:

— Също за моите дела? В Сахара? В Египет? В Арабия? В Кюрдистан?

— Всичко не, но много — усмихна се Нафар Бен Шури. — Ако Аллах поиска, ще науча повече от самия теб.

— Той ще поиска, надявам се! А сега виж този мъж тук, който е мой приятел и придружител! Неговото име всъщност е много, много по-дълго от моето, но той не обича да го изтъква отначало докрай. Ето защо аз сега-засега ще го нарека само Кара Бен Немзи от Алмания. Каквото съм преживял, то кажи-речи всичкото го е преживял и той с мен. Искам да ти изброя само най-важните от нашите дела, защото ако ти ги назова всичките, то…

Спря по средата, понеже вдигнах ръка да го спра. Та нали тъкмо така наречените „велики дела“ той имаше навика да украсява с най-пъстри цветя. На ориенталските слушатели неговият помпозен начин на изразяване не можеше да направи впечатление, наистина, защото те самите в повечето случаи бяха привикнали към него, но аз не го харесвах и по тази причина почти винаги опитвах да го дирижирам в правдиви граници. Така и сега. Вярно, той веднага се подчини, ала не пропусна да ми отправи забележка на съжаление:

— Сихди, не ми давай знак, когато говоря! Та нали знаеш, че това ме смущава! Ако ми махаш, когато мълча, аз ще имам много повече време да уважа твоя знак. Не може да не го съзнаеш! — И обръщайки се отново към предводителя, продължи: — Последното и най-велико от нашите дела се извършва тъкмо сега, когато се срещнахме. Ние възнамеряваме да преследваме, заловим, съдим и накажем дванайсетима мошеници, които ни ограбиха!

Лицето на Нафар излъчи един недефиниран, наистина, но лесно обясним израз, когато попита:

— Ограбили са ви?

— Да. Та нали виждаш!

— Нямате и коне?

— Не. Или виждаш такива?

— Разбойниците на коне ли са?

— Да.

— И въпреки това искате да ги преследвате?

— Естествено! Дори не сме си помисляли, че може да ги оставим да се измъкнат.

— И вярвате, че ще можете да ги настигнете?

— Съвсем определено!

— Да не би с вашите крака? На тези ваши нозе?

— И през ум не ни минава! — Как тогава?

— Напълно понятно на нозете на вашите коне!

— Машаллах!^[5] смятате, че ще ви помогнем?

— Ще ни бъде много приятно да го сторите, но не е безусловно необходимо. Ние се нуждаем от два коня, две пушки, два ножа, два феса, два хаика^[6], барут и олово. Ще ги купим от вас.

— Ти говориш много кратко и ясно. Нима можете да платите?

— Веднага, наистина, не, но аз съм Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните, и ако дам дума, че ще платя даже на двойна цена, то питам: кой ще се осмели да твърди, че няма да я сдържа?

— Никой. Аз ти вярвам. Само че никога не съм ви виждал, а не притежавам доказателство, че наистина сте прочутите мъже, чиито имена ти назова. Значи ще се впусна в доста необикновен пазарлък с теб. Позволи, о, шейх на хаддедихните, да слезем от конете, за да ни разкажеш от кого и по какъв начин е бил извършен грабежът.

От думите лъхаше разумност и готовност за помощ. Не можехме да му се сърдим, че искаше да ни изпита в разговор. Динаруните слязоха от конете и насядаха в полукръг. Ние се настанихме пред тях и Халеф започна да разказва. Той направи всичко възможно да оправдае нашата непредпазливост и да постави в най-ярка светлина извършеното спрямо нас злодеяние. Когато свърши, предводителят го попита:

— Значи не знаете кои точно са били тези хора?

— Не — отговори Халеф.

— Също и къде живеят?

— Също.

Широка, весела усмивка премина по тъмното, брадато лице на Нафар и той каза:

— Колко добре за вас, че ни срещнахте! Онова, което не знаете, можете да го узнаете от нас.

— От вас? — попита Халеф бързо. — Нима знаете нещо за тези мошеници?

— Да — кимна предводителят. — Та нали ги срещнахме!

— Вие? Тях? Срещнахте? — извика Халеф и скочи. — Хамдулиллах! Че това е така добре, все едно вече сме ги пипнали! Къде и кога се случи тая работа?

— По пладне, на североизток оттук. Знам мястото съвсем точно. И тъй като вие сте Хаджи Халеф и Кара Бен Немзи, то на драго сърце съм готов да ви предложа помощта на целия ни бивак. Да, нещата съвпадат. Те бяха дванайсет души, но двама от тях изглеждаха болни или ранени…

— Единият хвърлен от кон, другият ритнат от кон! — прекъсна го Халеф.

— Вашите два арапа бяха водени за юздите. Никой не седеше на тях и едва сега ми идва наум, че изглеждаха много възбудени.

— Говори ли с хората?

— Не. Те, види се, не го желаеха и минаха край нас само с къс поздрав. По-късно видяхме на земята един вързоп. Възможно беше да са го изгубили те, но в никой случай не е сигурно, защото не бяхме оглеждали следите им и следователно не знаехме дали лежеше на тях. Но след като ви срещнахме тук и научихме какво ви се е случило, предполагам, че намиращите се в него неща са ваши. Ние, естествено, отворихме пакета и знаем какво съдържа. Вътре май се намира всичко, което липсва от вашето облекло.

Той даде знак на един от хората си, който освободи вързопа от самара, за да го донесе, отвори и разпростре съдържанието пред нас. За наша не неприятна изненада беше така, както Нафар бе казал. Тук лежаха нашите одеяла, хаиците, фесовете, чалмите, сетретата ни и също по-дребните, неважни предмети, спадащи към нашето облекло. Не липсваше нищо. Хората сякаш специално се бяха постарали да отделят тези части от облеклото ни останалите откраднати вещи, та някое щастливо обстоятелство напълно да ни ги върне. По-късно съзнахме действително, че това е трябвало да ни направи впечатление. Но на първо време тази добре дошла находка не събуди ни най-малко съмнение у нас, толкова повече че джобовете бяха празни и нямаше причина да заподозрем преднамереност. Пакетът е бил лошо вързан. Безделниците са го изгубили по време на ездата и не са забелязали веднага. Вярно, близо до ума беше да се запитаме защо не бяха се върнали да го потърсят, когато са видели, че липсва. Но това беше трудно да се обясни. Който е извършил грабеж, се стреми преди всичко да се отдалечи колкото се може повече от мястото. За евентуално връщане трябва да са налице важни причини, а стойността на тези дрехи не беше толкова висока, че крадците да загубят време от може би няколко часа. Към това се добавяше и срещата им с динаруните. Когато са забелязали загубата, първите би трябвало да си кажат, че тези са намерили пакета и ако си го поискат, със сигурност ще бъдат запитани за правата им над него. Това лесно можеше да доведе до неприятни проучвания и усложнения… с две думи казано, нито за мен, нито за Халеф беше непонятно, че видяхме вещите ни така хубавичко да лежат една до друга пред нас. Вярно, за убеждението, че случайност изобщо няма, в този миг не се сети нито един от двамата.

Халеф, винаги по-прибързаният, се провикна радостно, като видя нещата:

— Машаллах! Какво съглеждат очите ми! Та тук пред нас лежи простряна цялата част от нашите глави и цялата украса на нашите крайници! Не виждам и едно нещо да липсва, всичко си е налице! Сихди, подканям те дружно с моята уста да обявиш, че късметът е по-честен и справедлив от онези мошеници! Добрата съдба още веднъж ни показва, че ние се числим към най-предната редица от нейните любимци. И знаеш ли защо ни връща първо откраднатите одеяния?

— Е, защо? — попитах.

— Защото те са ни по-нужни от всичко останало и за да разберем, че ще си получим обратно и всичко онова, което още ни липсва. Какво седиш и не се помръдваш! Последвай примера ми, та нещата са наши!

Той беше скочил и сега се зае така усърдно да навлича дрехите, сякаш цялото му благоденствие се състоеше в комплектната обвивка на неговото дребно, сухо, но извънредно жилесто и със силни нерви тяло. Последвах примера му, макар и по по-бавен и отмерен начин.

— Така! — каза, когато привърши. — Сега отново съм си Хаджи Халеф Омар, наистина, но повече нищо. Прославеният воин и шейх на хаддедихните ще бъда едва когато си имам пак коня и оръжията. Ама сетне горко на всички онези, които бяха способни да извършат спрямо нас едно такова предателство и нарушение на закона на гостоприемството! Аз ще проведа над тях съд както архангел Михджаил^[7], в чиито ръце е даден ятаганът на отмъщението. Няма да проявя ни милост, ни доброта! Ще бъда твърд като кремък от брега на Тигър и неотстъпчив като гнева, бушуващ в търбуха на гладен лъв. Ще ги сграбча, както черната пантера вкопчва лапи в тила на женската камила, и ще ги държа здраво, както крокодилът никога не изпуща плячката от зъбите си! Техните мъки ще бъдат по-големи от мъченията във всички преизподни, а когато застенат от страх, както овенът блее под ръката на колача, аз ще си седя с усмивка на уста и ще се радвам, че не са се изплъзнали от добре заслуженото наказание!

Доста ужасно звучеше. Който не го познаваше, действително можеше да повярва, че говори с пълно убеждение. Динаруните си мятаха тайни погледи. И не беше за чудене, ако човек свържеше положението ни с думите на хаджията. Нафар остана сериозен, но гласът му съдържаше необикновено приятелски, съчувствен тон, когато заговори:

— Виждам, че тези неща действително са ваша собственост. Ние ги намерихме, но ви ги даваме. Радвам се, че сега стоите пред мен като мъже, на които личи, че са свикнали да заповядват, а не да се подчиняват. Ние сме готови да ви окажем помощ. Можете засега да вземете тези два коня, а по-късно ще получите и още по-добри, ако се съгласите да бъдете наши гости и да ни придружите до бивака. Ще ви дадем също пушки, ножове и барут. Готов съм дори, ако го сметнете за полезно, да ви придружа с известен брой от хората ми, за да настигнем крадците и им отнемем онова, което са ви задигнали.

Можехме ли да чуем по-желани думи? Определено не! Поисках да му кажа, че с благодарност приемам предложението му, ала Халеф ме изпревари. Той възкликна въодушевено:

— Колко е щастливо племето, към което принадлежиш, о, Нафар Бен Шури! От твоята уста говори мъдростта, а от устните ти се леят звуците на разсъдъка! Предците на твоите деди и прадеди са били най-умните хора на своя народ, а правнуците на твоите потомци ще бъдат възславяни по всички страни и краища на земното кълбо. Ние ще увеличим щастието на твоето сърце, като приемем направеното от теб предложение. Ще сключим с теб искрено приятелство и вечен съюз. Готови сме веднага да те придружим до твоя бивак и ти обещавам…

— Стой! — прекъснах го аз, защото в радостта си бе способен да направи отстъпки, които по-късно да ни е невъзможно да изпълним.

— Какво? — попита той. — Да не би да не си съгласен с това, което казвам, сихди?

— С това, че приемаме предлаганата помощ, съм съгласен с теб, Халеф. Но към бивака не можем да тръгнем веднага с тях.

— Защо?

— До залязването на слънцето остава малко време. После крадците ще спрат. Аз бих желал, ако е възможно, да узная къде ще прекарат нощта. Удаде ли ни се това, то още до заранта можем да си върнем конете. Така че сега можем да сторим само едно, а именно веднага да последваме техните дири.

— Това е вярно! — призна той.

— Да, така е правилно! — пригласи и Нафар. — И за да видите, че наистина имам приятелски намерения, заявявам, че ще ви придружим. Но сигурно съзнавате, че трябва да изпратя един вестител до бивака!

— Естествено! Той трябва да предаде известието, че днес няма да се върнете — казах аз.

— И още нещо!

— Какво?

— Ние не сме толкова прочути воини, които да преследват като вас без оръжия и с малък брой един враг, показал, че е способен на всичко. Аз съм задължен да проявявам заради хората си предпазливост и ето защо…

— Предпазливост? — вметна бързо Халеф. — Малък брой? Ние бяхме само двама и как изглеждахме, но въпреки това се впуснахме по петите на крадците! Вие сте осем, с нас — десет, точно колкото наброяват враговете, двама от които са болни!

— Ама вие нямате оръжия!

— Имаме!

— Къде са?

— Там… при разбойниците! Та нали пушките ни са при тях и ние ще си ги вземем!

Особена усмивка премина по лицето на предводителя. Той приглади с ръка тъмната си брада и заговори с отмерен тон:

— Да, всичко, което чух за Хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, е вярно. Твоите мисли имат бързината на светкавицата, след която се стоварва веднага гръмотевицата на твоите думи, а сетне бързото дело идва като пороен дъжд. Ние знаем, наистина, как стоят нещата, но какво ще стане после, не знаем. Когато десет мъже трябва да застанат срещу други десет мъже, а човек лесно може да има по-голяма дружина, то не бива да се отказва това предимство. Имам ли право, ефенди?

Въпросът беше отправен към мен и аз отговорих:

— Съгласен съм с теб, стига този прираст от воини да не е свързан със загуби в друго отношение.

— Какви загуби биха могли да бъдат това?

— Имам предвид най-вече времето, което бихме изгубили.

— Ние няма да пожертваме нито миг, ефенди, защото веднага ще последваме дирите на крадците и само един човек ще се отдели, за да отида до бивака и доведе повече хора.

— Как ще ни следват те? По нашата диря?

— Не. Защото ако го сторят, ще трябва да дойдат първо насам, а после наистина ще пристигнат твърде късно. Междувременно ще се е стъмнило и те няма да могат да виждат следите ни.

Той помисли няколко мига и продължи:

— Ездачите държаха посока към Джебел Ма, Планината на водата. Наречена е така, понеже там има един извор. Убеден съм, че ще бивакуват през нощта там. Аз ще наредя трийсет или четирийсет воини да отидат на определено място пред планината, където ние ще ги чакаме. Мислиш ли, че така ще е правилно?

Беше щастие за нас, че срещнахме този шейх на динаруните и хората му. Аз щях да дам, наистина, други разпореждания, но му дължах благодарност и не исках да го засягам.

Ето защо обясних:

— Благодаря ти, ефенди! Ти ще разбереш, че който ми се довери, никога не се чувства измамен. И тъй, ние ще поемем обратно заедно с вас.

Той даде необходимите заповеди на един от хората си, а когато този се отдалечи в галоп, водейки товарния кон със себе си, ние също възседнахме и потеглихме в посоката, от която бяха дошли динаруните.

— Брррр! — потърси се Халеф, когато бяхме изминали едва километър.

— Пак ли ти е студено? — попитах го.

— Но сега има и нещо друго.

— Какво?

— Сегашният ми кон! О, сихди, какво райско блаженство е да седя на оня Баркх! Да, дори две, три, четири или пет такива блаженства! Сихди, яздил ли си някога пръч?

— Не.

— Аз също, но сега страдам от същите мъки, каквито човек всъщност може да изпита само на гърба на някоя коза. Не знам дали конят е виновен, или има и друга причина, ама на мен ми се вие свят и сърцето ми лупа учестено.

— Халеф, ти си болен, сериозно болен! — извиках разтревожено.

— Болен? О, не! Как бих могъл да бъда болен, когато има мошеници за преследване и залавяне! Би трябвало да познаваш твоя стар, верен хаджи!

— Не се заблуждавай! Я си припомни онази злощастна езда от Багдад по пътя на персийския Керван на смъртта!

— За него ще си спомням, докато съм в състояние да мисля. Ние яздехме срещу чумата, която сграбчи първо теб, а после и мен.

— Припомни си тогава точно! Сравни сегашното си състояние с тогавашното!

— Аллах! Да не би да имаш причина сега да мислиш пак за чумата?

— Не, а само за болестта в общ смисъл. Фактът, че имаш световъртеж, ме тревожи.

— Той сега отново премина, ама пред очите ми има шарени нишки, които ми пречат да виждам ясно и бистро.

— Хмм! Халеф, иска ми се да си имахме конете и въобще цялата си собственост и да се намирахме на някое тихо, сигурно местенце, където да можем да останем!

— Сихди, скъпи сихди, не ми вдъхвай страх с твоите тревоги! Та аз съм си съвсем здрав! Гледай, преди малко ми беше студено, ама това напълно премина. Сега даже ми стана горещо. Така че нямай страх. Аз съм толкова жизнен, както винаги съм си бил и какъвто ще си остана, докато умра!

Щеше да е голяма грешка да оборя това добро мнение. Ето защо не казах нищо и тъй като той не продължи приказките си, сега яздехме мълком един до друг. Нафар Бен Шури яздеше начело, следвахме го ние двамата, а зад нас идваха неговите хора. Беше странно, че предводителят не се придържаше край нас, но в никой случай не необяснимо. Виждахме, че посвещава голямо внимание на следваната диря, което нямаше да може да върши добре, ако бе принуден да разговаря с нас. Близо до ума беше също, че шейхът, запознат при това точно с местността, трябваше да бъде начело на малкото шествие. А може би и по принцип да си беше мълчалив човек, който говори само когато сметне за необходими. Или при него бе проява на уважение и вежливост да не се присъедини към нас и ни обременява с любопитни въпроси и излишни приказки? Вероятно също не се смяташе достатъчно способен или опитен, за да се впусне в разговор с хора, на които не се чувства духовно равнопоставен. Накратко казано, имаше не една и две причини за обяснение на неговото дистанциране. Само за едно не мислехме, а именно че нечистата съвест или предпазливостта го въздържа да язди до нас и да бъде питан за неща, за които не му се иска да дава информация. Та нали в такъв случай би трябвало да го сметнем за нечестен, него, нашия спасител, а на това, още повече при нашето положение, не бяхме способни. Впрочем от време на време се случваше да ни подхвърли някоя забележка относно следвания път, местността или дирите и това ни беше напълно достатъчно, за да искаме нещо повече от него.