Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В царството на сребърния лъв (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Im Reiche des silbernen Löwen, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dbmcho(2015–2016 г.)

Издание:

Карл Май. В царството на сребърния лъв

Превод: Любомир Спасов

Редактор: Мая Арсенова

Издателство „Калпазанов“, 1997 г.

Габрово

ISBN: 954-17-0154-X

 

Band 28

Im Reiche des silbernen Lowen

Karl May — Verlag, Bamberg

История

  1. —Добавяне

4. Ахриман мирза

Гхулам ел Мултасим беше неспокоен поради очакваното разглеждане на делото. Беше се отделил от спътниците си, за да си подреди мислите за това, което искаше да каже. Ханнех се насочи така, че да мине край него. Видях, че му подхвърли някаква дума. Той отговори. Тя спря за малко, колкото да размени с него няколко реплики. После отстрани воала от лицето си, кимна му и се отдалечи.

Заподозрях защо. Беше победила.

След известно време старейшините се събраха. Насядаха в кръг, в чиято среда се настани Педехр. Аз трябваше да заема място от лявата му страна. Кръвният отмъстител се появи и застана пред нас. Накрая дойде Ханнех — незабрадена. Педехр ѝ отреди място до дясната си страна. Като видя това, Мултасим извика изненадано:

— Жена? Няма да допусна това!

— Тази жена е съпругата на Хаджи Халеф Омар, шейх на хаддедихните — отвърна Педехр. — Трябва да се примириш, че тя ще говори за Аминех, която застреля твоя син! Ако това не ти харесва, можеш да си вървиш. Но в този случай ще трябва да се откажеш от всичко. Така гласи законът.

— Оставам!

— У, добре. Тогава нека с това Джемма бъде открита. Ти ще представиш най-напред обвиненията си с техните доказателства и после исканията си с техните основания. Преди да стане това, искам да ти обърна внимание на нещо, което е от голяма важност за теб. Кръв ли ще искаш, или кръвнина?

— Кръв! — отговори онзи, като ми метна особен поглед.

— Персийски вярващ ли си?

— Персийски? Да.

— Тогава твоето кръвно отмъщение трябва да бъде разглеждано според шиитските закони, и то по тълкуванията на Кхалил. Надявам се, че можеш да смяташ?

— Не ме оскърбявай!

— Пресметна ли кръвта?

— Кръвта? Да пресметна? Не те разбирам.

— Колко души бяха убити?

— Един.

— От колко беше убит той?

— От двама. — От какъв пол бяха?

— Един мъж и една жена.

— Двамата еднакво ли важат по отношение на кръвното отмъщение?

— Не, жената наполовина. Какво си ме запитал за толкова известни неща?

— Веднага ще чуеш. Един и половина души са убили един. Според Кхалил следователно на всеки от двамата извършители принадлежи само три четвърти на твоето кръвно отмъщение. Другата четвърт нямаш право да докосваш. Ако я нараниш, самият попадаш под ударите на кръвното отмъщение. Това е, което исках предварително да ти кажа.

Пролича му на Мултасим, че това хитро, но напълно законосъобразно изложение го изведе от равновесие. Такива дробни дялове могат да се плащат само когато се иска кръвнината, не кръвта. Аз впрочем бях любопитен дали ще спомене нашата направена на четири очи уговорка. Дтореше ли го, губеше право да отмъщава на другите двама. Поискаше ли кръвта им, аз щях да бъда отново свободен. Вече отваряше уста да започне, когато Ханнех взе преди него думата:

— Стой! — каза тя. — И аз имам да река преди туй една дума. Та според тълкуванията на Ел Мохеккик и Мнхадж няма…

— Машаллах! — прекъсна я Педехр изненадано. — Нямах представа, че си толкова начетена!

Тя ми кимна усмихнато, не му отговори и поде наново:

— Та според тълкуванията на Ел Мохеккик и Мнхадж няма кръвно отмъщение, ако убитият не е мохамеданин. А покойният мухасил е бил християнин.

— Докажи го! — обърна се грубо към нея Мултасим.

— Ти, неговият баща, мюсюлманин ли си?

— Да.

— Преди малко каза, че си арменски християнин!

— Пошегувах се.

— В такъв случай си проиграл живота си!

Тя се надигна, посочи към него и продължи с най-строг тон:

— Преди малко минах край този лъжец и го удостоих с поздрав от устните си. Той отвърна. Имах един въпрос. Отговори. Тогава аз проявих учтивостта да се извиня, че говоря с него през забрало, защото не е джамики, а мюсюлманин. Той каза, че нямало нужда да го правя, понеже бил арменски християнин. Това беше истината. Тя необмислено се изплъзна от него. Сега само ни лъже, че е мохамеданин!

И обръщайки се направо към него, прибави:

— Избирай! Ако си християнин, няма отмъщение. Ако си следовник на Пророка и си ме излъгал, моят позор крещи за кръвта ти, понеже ти показах лика си. Няма да напуснеш жив този хълм. Аз ще повикам моя син, който ще възстанови честта на майка си и ще те застреля като чакал. И тъй, избирай!

Мултасим, както вече казах, беше страхливец. Ханнех изглеждаше толкова заплашителна, а той не знаеше, че сънътѝ сега не е тук. Ситуацията му се стори много опасна. Животът за него беше над всяка чест и ето как отговори:

— Дали съм християнин или мохамеданин, това сега е все едно. Аз имах грижата моят син да бъде отмъстен. Но как стоят нещата. Ако съм християнин, трябва да се откажа от кръвта. Но дали и от кръвнината? Кой е достатъчно честен да го каже?

— Всички ние сме честни! — заяви Педехр. — Кръв не, но кръвнина ще получиш.

— В какъв размер?

— Ще го обсъдим. Но имай предвид, че камшикът на твоя син е пролял кръвта на шейха на калхураните, който е свободен бедуин!

— В замяна на което той е взел живота на моя син!

— Но камшичните удари струват два пъти колкото един живот, ако не се плаща с кръв. Значи ние трябва да искаме цената на един живот.

— Ами искайте! — ухили се персиецът. — Аз изисквам като кръвна цена кобилата на Устад. Това е толкова евтино, че и самите сигурно ще се учудите.

— Значи не желаеш да се уравни живот срещу живот?

— Не! Аз ви предлагам за ударите моя тюркменски жребец, който всички видяхте. Чух, че в близко време при вас щяло да има състезание. Ако постигнем споразумение, ще дойда тогава. Нека се надбягват двата коня. Победителят спасява своя и печели другия.

Това бе едно изненадващо предложение. Но аз го прозирах, макар думите му да звучаха миролюбиво. Той смяташе, че неговият кон превъзхожда кобилата. Беше убеден, че ще спечели. Така отмъщението щеше да бъде уредено по мирен път, а нашето тайно споразумение нямаше да важи. Но този човек искаше да има кобилата, и мен. Състезанието му даваше възможност да дойде отново, сиреч да се озове в моя близост. Кой знае какво планираше.

Трябваше да бъда предпазлив.

Педехр беше енергичен мъж. Той не му мисли дълго. Кон срещу кон, това го наелектризира, както и всички нас. Кобилата Сахм не му принадлежеше, наистина, ала той познаваше Устад, познаваше и един друг, когото извика. Този друг беше… Тифл. Когато дойде, Педехр го попита:

— Видя ли тюркменския доралия?

— Да — отговори Детето.

— Щял да бяга на състезанието с нашата Сахм.

— Над това и моята Пекала ще се изсмее!

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Аз също се изсмивам!

Тогава мултасим запита с подигравателен тон:

— Тоя смешен човек ли е вашият експерт? Да не би той да язди кобилата?

— Кой ще язди, е без значение. В случая не се съпоставя ездач срещу ездач, а кон срещу кон.

Тук персиецът, изглежда, бе осеян от някаква идея. Той заби замислено поглед в земята и каза след известно време:

— Аз залагам всеки кон, който доведа, срещу всеки кон, който вие бихте могли да му противопоставите. Съгласни ли сте?

— Какво условие поставяш?

— Първо, че се задължавате да участвате. И дори дзесдет коня да докарам, трябва десет да заложите и вие.

— И второ?

— Второ, изисквам всеки победил кон да спечели победения.

— Много си дързък!

— Казваш така, защото се страхуваш. Аз съм толкова сигурен в работата си, че ми се иска освен конете да представя и камили.

По лицето на Педехр плъзна лека усмивка. Той ме стрелна с бърз, въпросителен поглед, който персиецът не забеляза, и го попита, след като му бях отговорил с едно също така незабелязано кимване:

— Може би имаш опасното намерение да ни лишиш от всички чистокръвни животни?

— Да, такова е намерението ми! Ще се погрижа вече никога да не можете да се мерите с кавалерията на един мухасил! Ако имате кураж, да си ударим ръцете! Ако ли не, то си спечелвате моето презрение!

— Твоето презрение си е твоя собственост, от която никой няма да те освободи. Така че си го пази за самия себе си!

— Реви колкото си щеш, стари лъве, ама да хапеш не можеш. Приемеш ли облога, ще ти изтръгна и последните зъби!

— Предупреждавам те, непредпазливецо!

— А аз се изсмивам!

— Така да бъде тогава! Доведи също камили! Ние ще излезем срещу всичко, което доведеш за състезанието. Но си остава така, както каза. Без значение е…

— На кого принадлежат животните! — вметна бързо Мултасим. — Не можете да искате от мен, живеещия в града, да притежавам толкова добитък като вас!

Той не подозираше колко добре дошло беше това условие за Педехр, който благоразумно направи несигурна физиономия, ала после заяви:

— Ако се съглася, ти можеш да насъбереш срещу нас расовите коне на цяла Персия. Но така да бъде! Собствениците на ездачите са без значение. На всяко животно, което доведете, ще изправим противник. Кон срещу кон, камила срещу камила! Всяко животно може да бяга колкото пъти на теб или на нас ни харесва. И накрая най-важното. Победеното веднага преминава в собственост на победителя!

По лицето на Мултасим премина триумфиращ израз, сякаш бе водил и спечелил тежко сражение. Той подаде ръка на Педехр и извика:

— Прието! Най-после, най-после ви пипнах! Дай си ръката!

— Ето я — каза Педехр и му я подаде. — Ти се смееш. Аз не се смея. За мен работата е сериозна. В играта се залага много, много повече, отколкото си мислиш.

— Къде? Естествено само при вас!

— Не се заблуждавай! Вярно, ние казахме кон срещу кон, камила срещу камила, но кои в действителност ще стоят едни срещу други?

— Така ли? Тогава ще ти кажа същите думи. Не се заблуждавай! Облогът е сключен, защото ти си шейхът и го прие. Нищо сторено не може да се върне назад и затова не е необходимо от предпазливост да премълчавам, когато искаш да ме сплашиш с празни заплахи и предупреждения. Ти каза, че не знам кои ще стоят едни срещу други. Аз го знам твърде добре, но ти не го знаеш. Да ти кажа ли?

— Нали си застанал тук, за да говориш. Дори да можех да ти отнема думата, пак няма да го сторя.

— Хубаво, ще го чуете! Но за мен не е достатъчно да го кажа само на вас. Бих желал всеки джамики да го чуе!

— Така ще стане. Цялото племе ще бъде осведомено за това, което се е говорило тук.

— Искам още моите спътници да присъстват, когато говоря. Те трябва да потвърдят истинността на всяка моя дума.

— В такъв случай ти разрешавам да ги повикаш, макар че нямат никаква работа в Джемма на джамикуните!

— Няма да ги викам, а ще отида да ги доведа!

— И това ти позволявам.

— Разрешаваш? Позволяваш? Ти говориш много отвисоко! Внимавай! Първо чуй какво ще ти кажа, а после се огледай дали все още стоиш толкова високо.

Той се отдалечи. Тогава видяхме, Устад отново е пристигнал на празничното място. Той забеляза, че сме се събрали, и се изкачи с бавни крачки при нас. Педехр го осведоми защо е свикана Джемма и какво е било говорено и решено. Завърши доклада с извинението:

— Трябваше да те попитам, преди да решавам относно Сахм. В нейно лице бихме изгубили най-добрия си кон. Но аз бях убеден, че със сигурност мога да разчитам на твоето съгласие.

— За да облекча съвестта ти, ще ти кажа, че си постъпил правилно — заяви Устад.

— Благодаря ти! Мултасим вероятно ще дойде с най-добрите чистокръвни коне, които е в състояние да набави. Но в късогледото си усърдие той не помисли за нашите гости. С Асил Бен Рих, Баркх, Гхалиб и нашата Сахм ние ще победим, защото аз не се съмнявам, че те ще участват в надбягването.

При тези думи погледна към мен. Ето защо казах:

— Това се разбира от само себе си. Джамикуни и хаддедихни, тези две имена сега звучат като една-единствена дума. Каквито и животни да доведе Мултасим, ще бъде бит. Аз познавам нашите коне!

— А аз — моите две худжун[1]! — прибави бързо Ханнех. — Какви камили притежават джамикун, не зная, ала колкото и бързоноги и издържливи да са, те са родени и отгледани тук в планините и значи не могат да постигнат това, което ще покаже в надбягването всяка от моите истински бишари-худжун. За тях залагам цялото имущество на хаддедихните срещу каквато и да е друга цена!

Устад и Педехр се спогледаха усмихнато.

— Нали чуваш! — каза шейхът. — Денят на състезанието ще бъде по-интересен, отколкото можехме да си представим. Денят на твоето идване! Дори в това отношение той ще бъде за нас един победен ден! Можем да бъдем спокойни. Виж, напротив, персите там! Колко са възбудени! Какво ги прихвана? Защо изобщо Мултасим пожела да чуят какво иска да каже? Обстоятелството, че приехме облога, изглежда, съвсем го промени. Човек би си помислил, че зад това се крият изцяло други, скрити намерения! Може би ще са достатъчно непредпазливи да се издадат. Който се държи както те сега, търси при него всичко друго, само не и предпазливост.

Персийците сега действително показваха доста фрапиращо държане. Тяхното досегашно спокойствие и сдържаност беше изчезнало. Групата, която образуваха, нито за миг не спираше движение. Отделните персони приказваха един срещу друг и се въртяха, сякаш бяха обладани от злите духове на побеснелите, за които разказва евангелието. Сигурно някоя много важна мисъл ги караше да забравят, че човек при всички житейски ситуации трябва да се владее. А сегашната беше такава, че хубаво трябваше да се пазят от подобно, биещо на очи поведение. Дори и когато идваха при нас, не проявяваха и частица от сдържаността, с която заседаващите в Джемма гледаха към тях.

Устад не беше седнал при нас, а бе застанал под едно близко дърво, откъдето можеше всичко да слуша. Гледаше в далечината. За персийците нямаше очи.

— Ето ни! — започна Мултасим. — Решихме друг да ви каже това, което възнамерявах да ви кажа аз. Но преди туй трябва да се осведомя за ездачите на моя син. От дългия човек, наричан Тифл, чух къде се намират, но не бе възможно да му повярвам. Ето защо питам сега: къде са тези хора?

— Отсреща във Високата къща — отговори Педехр.

— Като гости?

— Не.

— Като какви тогава?

— Като пленници.

— Кой ги плени?

— Аз!

— С какво право!

— С правото, дадено ни от шах-ин-шаха. Който стъпи на наша територия с оръжие в ръка, без да притежава разрешението ни, преминава в наша власт.

— Ние също сме въоръжени!

— Виждам. Вие също престъпихте повелята на владетеля и аз бих могъл да постъпя с вас както ми е угодно. Изцяло от вашето по-нататъшно поведение зависи дали ще ви пусна да си вървите, или ще ви запра.

— Не рискувай! — извика персиецът.

— Аз никога не рискувам, защото никога не върша необмислени неща. Мога да ви отнема всичко, което имате при себе си. Също и конете — от мига, в който сте оставили зад себе си някой от проходите там на изток, те са наша собственост, наша законна плячка. Виждаш колко любезно постъпихме, като се съгласихме на облога, с който сами се заставихме тепърва да спечелим нещо, което вече ни принадлежи!

— По този въпрос сега няма да говорим. Аз имам думата ти и няма да я нарушиш!

— Определено не! Но вие самите много лесно бихте могли да я нарушите с неуместно държане. Предупреждавам ви!

Мултасим се смути. Погледна към спътниците си, сякаш искаше да почерпи от очите им нов кураж, и после продължи:

— Кога ще освободиш тези хора?

— Когато намеря за добре.

— Изисквам определен отговор!

Педехр го загледа продължително в очите и каза:

— Изискваш? И с този тон? Предупреждавам те за втори път! Третото предупреждение ме освобождава от думата ми. Тогава и вие ще попаднете под ударите на правото, което толкова много мразите. Така че ти казвам да говориш по-вежливо! Не си дошъл тук да събираш данъци, а ние сме се събрали да ви избием високомерието от главите! Аз няма да задържа тези хора в нашия дуар. Ще ги освободя, но по време и начин, когато и както на нас ни харесва.

— А тяхната собственост?

— Те нямат такава.

— Тя принадлежи на шаха!

— Това не е вярно. Твоят син ги е екипирал. Те не са войници, а наета от него паплач.

— Значи е принадлежала на него и сега преминава в мое владение, понеже съм негов наследник!

— Тя принадлежи на бедните хора, от които я е отнел. Аз ще ги издиря и ще им я върна. Давам ти думата си. И с това тази работа е уредена!

Мултасим определено нямаше да се примири, ако не бе принуден да избегне третото предупреждение. Той направи извинителен жест към придружаващите го и обръщайки се отново към Педехр, продължи:

— Преди малко решихме да вземем на тръгване пленниците с нас. Даваш ли ги?

— Не.

— Помисли! Ще ни ги дадеш ли?

— Не!

— Размисли за последиците. Сега аз ти казвам: предупреждавам те! Ще ни ги дадеш ли да ги отведем?

— За трети път: не! Е, добре! При джамикуните не е обичай да се пускат хищни животни срещу хора!

— Тогава аз свърших с теб. Сега ще говори друг!

Той поиска да направи място на този друг, ала Педехр го възпря с решителен тон:

— Не и без да съм разрешил! Ти беше поканен в Джемма и следователно имаш право да говориш.

— Но ти се съгласи да доведа спътниците си!

— За да слушат, не да говорят! Аз съм този, който ръководи Джемма. Така че аз единствено мога да определям кой да говори и кой не. Не допускам да ми се заповядва. Но за една учтива дума моето ухо ще бъде отворено.

— Тогава те моля да разрешиш един от моите приятели да ви каже това, което всъщност ни доведе при вас.

— Кръвното отмъщение.

— Не. То се прибави впоследствие. Същинската причина да дойдем при вас е друга. Пътят ни водеше през територията на калхураните. Поех по него, за да навестя моя син. Намерих само неговия труп — броени минути, след като е бил убит. Ето защо съм тук и в качеството на кръвен отмъстител. Истинската причина ще чуете от този мирза, чиято дума при нас има валидността на заповед.

— Как се казва?

— Ахриман мирза.

— Не го познаваме.

— Знам, но ще го опознаете. Той е от царска кръв и властта му се разпростира над цялото царство.

— Как е станало тогава, че не си спомняме неговото име! В страната на джамикуните неговият произход не важи повече от родословното дърво на всеки друг поданик на владетеля. Той не стои по-високо от мен или дори от нашия Тифл, над когото ти се подиграваше. Неговата дума няма по-голяма стойност от всяка друга, която сме взели под внимание. Така че той може да пристъпи и да говори. Ние ще го изслушаме и после ще му отговорим както сметнем за правилно.

Мултасим се отдръпна и другият пристъпи. Досега не бях отделял специално внимание на другите, следователно също не и на него. Сега се загледах по-внимателно.

Що се отнася до неговото облекло, то се състоеше от червени ботуши със златисти върви; от също така червени персийски шалвари, отпред и по страни фрапантно богато гарнирани със златна сърмена бродерия; червен, почти изцяло покрит със сребърни ширити, дълъг елек; кафява връхна дреха с ориенталски виснали ръкави, подплата от скъпа розова коприна и гъсто пришити едно над друго копчета, чиито брилянти бе направо невъзможно да бъдат истински; и астраганен калпак от онзи рядък вид, който се изготвя от кожата на неродено, живо извадено от срязаната майка агънце. Отпред имаше аграф, чийто диамант, ако не беше планински кристал, сигурно струваше цяло княжество. А дали ширитите и бродерията бяха истински? За да определя, трябваше да ги разгледам по-внимателно, отколкото сега бе възможно.

Мъжът носеше кажи-речи цял арсенал оръжия. Има хора, които искат да вдъхнат респект с прекомерното си въоръжение. От лявата страна — ятаган и широка пружинираща дамаскиня. В претъпкания пояс — един нож, три-четири ками и няколко пищова. Напреко от лявото рамо до десния хълбок — пълен патрондаш. В ръката — неимоверно дълга ориенталска кремъклийка с излъскана жълто-червеникава бронзова цев. От дръжките, ръкохватките, ножниците и каниите на тези оръжия искряха фасетите на скъпоценни камъни. Кръглата дръжка с топче на врязващия се дълбоко в плътта, твърд като стомана камшик от крокодилска кожа, който висеше удобно за употреба до ятагана, проблясваше в кървавочервено, сякаш бе изцяло изработена от тъмни рубини.

А сега самият той:

Ако някога съм виждал красив мъж, то бе този тук! Беше израсъл висок и строен, със здраво, крепко телосложение. Благородно оформеното тяло навяваше предположение за необикновена сила и голяма ловкост. А главата! Стори ми се позната. Помъчих се да си спомня. Някога бях видял една картина. Локи се бие с великолепния Хаймдал за огърлицата на Фриг[2].

Художникът беше съумял да придаде на главата и чертите на Локи онази демонично изкусителна красота, която обещава блаженство, а носи само гибел. И както виждах сега този Ахриман мирза, имах впечатлението, че той е позирал като модел на майстора. Много ясно си личеше неговото убеждение, че е красив мъж, на когото никой не може да се противопостави. Но погледът не беше прям, а кос. Волевата брадичка придърпваше усмивката от устата, а порочните, склонни към язвителна усмивка устни бяха по-пълни и по-широки, отколкото изискваше хармонията с останалата част на лицето.

А гласът! Силен и благозвучен, способен на най-фини отсенки, на неустоима убедителност, но внезапно ставащ съскав, остър, пронизителен, противно груб. Това бе гласът на изкусителя при двамина и този на жестокия комендант при мнозина!

Когато застана гордо изправен пред нас и видя всички очи вперени в него, той измъкна една кама от пояса и я заби пред себе си в земята. Аз много добре знаех какво означава този акт, но следвайки едно моментно вдъхновение, се стрелнах към него и измъкнах камата, за да я разгледам. Онзи веднага извади един пищов и го насочи към мен. Петлето щракна.

— Приемаш ли битката? — попита заплашително.

— Не — отговорих.

Гледахме се в очите. В неговите омразата лежеше готова за скок. Свали оръжието, възприе най-презрителната физиономия, която някога съм виждал, и каза:

— Знам, че си онзи елмани, който ходи да шпионира с шейха на хаддедихните из Ориента! Но ти не го познаваш. Не познаваш дори и неговите най-известни обичаи. Когато един воин отиде да говори с враг, забива острието на ножа си в земята в знак, че по време на разговора враждата почива. Същото имах предвид и аз. Ти, неопитният, не ме разбра. Ако исках, можех да те застрелям. Аз обаче те помилвах. Но не за дълго. Веднага втикни ханджара пак в земята! Иначе стрелям!

Наведох се и го мушнах в предишното му място. Бях видял това, в което исках да се уверя. Тази кама си приличаше с ханджара, подарен ми навремето от мирза Джафар в Америка, като две капки вода. Те безусловно бяха произлезли от един и същи оръжейник. Между тях трябваше да има някаква тясна връзка, която не ми беше известна. И между моя приятел Джафар и този Ахриман трябваше да има някакво взаимоотношение, за което предположих, че ще бъде от голямо значение за мен. Изцяло от само себе си се разбира, че персиецът не биваше да узнае защо съм посегнал към ножа. Нека си ме смяташе за неопитен човек! Винаги е от голямо предимство да бъдеш подценяван от врага.

Когато ножът беше отново на мястото си, гласът на персиеца прозвуча подигравателно:

— Цяло щастие за теб, че ми се подчини! Вероятно честичко ти се е случвало да се подчиняваш, изпълнен със страх, както сега!

Признавам, че ми костваше доста самообладание да не се изсмея в това толкова бързо погрозняло от подигравката лице. Но заради присъстващите джамикуни бях принуден поне да дам отговор и затова казах със спокоен тон:

— Подчиних се не на теб, а на обичая. Този ханджар твоя собственост ли е?

— Че на кого трябва да принадлежи?

— И ти го познаваш?

— Не питай така глупаво!

— Глупак ли е онзи, който вярва в приказки?

— Може би в „Хиляда и една нощ“ се разказва за тоя ханджар, а? — присмя се той арогантно.

— Не. Но в „Хиляда и един ден“ става дума за един подобен, който никога не е убивал, макар всеки пробод да минава през тяло и душа. Не е твоят. Видях това.

— Не се и съмнявам! Той не е кама от приказка. Пази се да не се запознаеш някога с неговата острота!

Върнах се на мястото си. Всичко случило се между нас бе загадка за джамикуните. Ханнех ме погледна въпросително. Тя ме познаваше и подозираше, че имам основателна причина да постъпя така. Устад се облягаше на дървото. Моят ханджар му беше известен. Беше ли видял този на персиеца? Ако да, то навярно неясно. Но трябваше да се досети по каква причина бях посегнал към камата! Лицето му беше неподвижно. Не издаваше нищо от неговите мисли.

Сега, след като тази малка, неочаквана сцена бе отминала, Ахриман мирза започна да говори. При това не поглеждаше към нас, отправил поглед към далечината. Има ли отвъд хоризонта точка, в която мислите се срещат? На каква отдалеченост лежеше мястото, на което щяха да се съединят мислите на Устад и приказките на мирзата? Последните звучаха, сякаш ги беше произнасял хиляди пъти и още хиляди щеше да ги произнесе. Знаеше ги както ангелите пеят своето алилуя и както шеятините реват за своята Джехенна. Той каза:

— Нашето царство лежеше в мир. Шах-ин-шахът царуваше, а ние си правехме каквото си искаме. Шахът беше строг, но ние бяхме още по-строги от него. Бяхме на почит. Народът се подчиняваше повече на нас, отколкото на него, защото нас виждаше, а него — не. Край неговия трон живееха малцина. Ние поставихме свои слуги на техните служби и им заповядахме как да му служат. Те почитаха него на думи, нас — на дела. Същевременно народът мислеше, че всичко е от добре по-добре. Но ето, че дойдоха непознати хора с тяхното отдавна забравено и погребано учение за любовта. Разказваха за Иса Бен Мариам, който бил умрял, наистина, ама пак възкръснал. Не говореха за нищо друго, освен за мир и помирение, за милост и милосърдие. Пребродиха страната с проповеди, дойдоха и при нас, за да ни, както казаха, покръстят. Вече си мислехме, че са пророци, които ще ни принудят със силата на своята любов да разчистим терена и да дадем на народа свободен път към владетеля. Започнахме да ги наблюдаваме. Сравнявахме техните думи с делата им. Видяхме за кого бяха думите и за кого — делата. И се успокоихме, защото приличаха на нас. Не бяха довели в страната нищо повече от едно друго име. Бяха преименували нашата строгост в тяхната любов. Говореха за мир, а воюваха помежду си. Учеха примирителност, а самите те все повече се смразяваха. Проповядваха милост, а се дърпаха едни други както никога. Огласяваха милосърдие, а отказваха на човека хляб. Тогава ние, строгите, се спогледахме, засмяхме се и казахме: „Това са хора, които можем да използваме! Тяхното учение е безопасно за нас. Според техните думи Иса Бен Мариам е спасил света, ала според делата им той не можеше да е избавител, защото ето вече две хиляди години живее при тях, без да е съумял да превърне тяхната взаимна омраза в любов!“ така си казахме и ги оставихме спокойно да ни служат, както никой още не беше ни служил. Нашето владичество не беше разклатено от тях, а само укрепнало. Да, ние само бихме могли да желаем тази скрита в любовта омраза да трае вечно, защото тогава през цялата безкрайност шах-ин-шахът щеше само по име да е владетел, а властта да притежаваме ние!

Когато стигна дотук, Ахриман мирза спря. Погледна към Устад, в чието лице бе настъпила очебийна промяна. Господарят на Високата къща беше върнал своя поглед от далечината. Ръцете му бяха сключени. Молеше ли се? Ако го правеше, това можеше да е само една молитва на благодарността, отправяна негласно към небето, защото неговите достопочтени и същевременно толкова младежки черти се яха прояснили от израз на радост, която не можеше да се отнася до земен предмет. Там, накъдето бе гледал, поглед към онзи свят ли му се беше открил, в който хиляда години са като един кратък земен час? Познанието ле му се бе разкрило там, че през двата бързо отлетели земни часа от разпъването на Христа са се случили и по-различни неща от тези, коитоах мирза бе намерил за добре да спомене? Почти така изглеждаше, защото, когато раздели сега ръце, вдигна първо едната, а после и другата, разтвори обятия, сякаш искаше да обгърне цялата долина заедно със своите обични, верни джамикуни, за да я притисне благославящо до сърцето, и заговори:

— И все пак и все пак ще дойде нявга времето, в което всички земни създания ще стигнат до познание, че Иса Бен Мариам е техен избавител в духа и истината! Той тръгна напред. Ние трябва да го следваме. При него любовта към ближния беше равна на любовта към Бога. Който вдигне, макар и само един камък да замери брат си, той убива с него отвъдното си блаженство и ще бъде съден! Бен Мариам взе от кръста със себе си разкаялия се разбойник в рая на Ходех. Само който поеме своя кръст, за да се разкае за деянието си, ще чуе, когато умре, словата на спасителя: „Истината ти казвам, ти още днес ще бъдеш с мен в моето царство!“ Бен Мариам е бил толкова божествено велик, че обичал дори дяволите. Той слязъл при тях в Геената, за да ги върне назад при дверите на онова време, когато били добри ангели на Ходех…

Дотук остави Ахриман мирза да стигне Устад със своите думи. Сега погледът му запламтя гневно като искри, пръскащи се от тъмни въглени. Неговото дяволски красиво лице грозно се разкриви, а гласът му прозвуча кресливо:

— Но дяволите се присмели на него и неговото блажено време! Неговият върховен шах-ин-шах живее в думите на човечеството, но не и в делата. Кой е истинският властелин на земния свят? Този, когото вие наричате Сатана! Небесното царство на единия непрекъснато само ви се обещава, но царството на другия е вече тук! Единият тронува във вечната небесна любов, която обаче тук на земята винаги е била мразена. С нейната вечност значи отдавна се е свършило. Другият тронува в тази тяхна омраза, която наистина е вечна, защото той никога не обича. Неговото царство следователно никога няма да рухне! Сега отвори, Устад, мъдрата си уста и кажи кой разменя могъщата действителност с някаква празна светлина, която не я бива за нищо друго, освен да мами глупците? За твоя Иса Бен Мариам разправят, че някога Дявола отишъл да го изкушава. И какъв дявол е бил той? Сигурно непознат на преизподнята. Ако тя реши да изкушава Спасителя на целия свят, няма да го изкушава като някой дребен, обикновен човек. Може да вземе неговото евангелие и да прелисти какво съдържа. Когато прочете сетне на всяка страница фарисейската дума любов, за която знае, че нито един-единствен човек, камо ли целият свят може да изпълни, кого ще изпитва тогава? Бен Мариам в пустата скалиста пустиня, където няма какво да го съблазни? Бен Мариам на крилото на храма, където е недостижим за човешката злост? Бен Мариам на самотния връх на високата планина, откъдето тя може да му покаже своето царство, но не и той на нея своето? Толкова глупава тя не е! Тя ще разпрати всички свои дяволи да се огледат по земята дали няма да се намери някъде човек, който не върви заедно с другите овчици по пасището на омразата! На него ще се покаже тя първо в най-изкусителната, а после, ако това не помогне, в най-отблъскващата си фигура, за да го примами обратно към стадото или чрез омраза да подведе до ответна омраза, до отмъщение. Къде е човекът, който ще съумее да ѝ противостои? Искам да го видя!

Той погледна предизвикателно Устад, но този не отговори. Тогава продължи:

— Покажи ми невъзможния, немислимия човек, когото аз искам да унищожа, а той, рухвайки в това унищожение, да ми отправи не проклятие, а благословия! Покажеш ли ми го, то нека всичко, всичко, което притежавам, бъде негово, а към това и моето сърце с цялата му омраза, която ще може да превърне в любов. Покажи ми го, несъществуващия, дето никога не го е имало и няма да го има, безследно изчезналия някога от небето, който внезапно, неочаквано се е озовал в пъкъла сред дяволите, но се моли за тези, които са го смъкнали там! Аз ще му дам власт и сила над тези дяволи, за да ги спечели за вярата и превърне преизподнята в един Бейт-и-Ходех, безкрайно по-голям и величествен от този пред очите ни! Покажеш ли ми го, аз съм твой! Ако ли не, ти преминаваш с всичките си джамикуни под моя власт!

Той пристъпи няколко крачки напред, почти до кръга на старейшините. Вдигнал полусвити юмруци, гледаше Устад с толкова предизвикателен поглед, сякаш наистина повеляваше над преизподнята и всичките ѝ дяволи.

Какво да мисля за този човек? От зли духове ли беше обладан? Или страдаше от някаква мономания, която го бе довела до опознаване на самия себе си? Ахриман мирза! Така ли се казваше в действително, или само така биваше наричан? Как трябваше да го възприема? Сериозно или смехотворно? Изгледах джамикуните един след друг. По лицата им не можеше да се прочете нищо. Но Устад?

Той се обърна към персиеца. Лицето му бе меко озарено от онази доброта, с която бе дошъл при мен там до масата. Заговори му, така сърдечно, както там на мен. И как се учудих, когато започна с думите, които бяха мое моментно хрумване и следователно можех да ги считам за своя духовна собственост. Той каза:

— В приказките „Хиляда и един ден“ се разказва следното. Било в деня, в който Избавлението тръгнало да търси. Чукало по всичко, всичко земни порти. Но като казвало кой го е пратил, не се намерила врата, която да се отвори пред него. Продължило да върви опечалено, додето стигнало до най-дълбоката провала, в която живеели прокълнатите духове. Седнало на ръба ѝ и заплакало за чадата на Ходех. Потекли сълзи на тихи потоци. Накъде? То изплаквало болката със затворени очи. Не виждало. Ала когато открехнало после мокри клепачи, от тъмата се възвисило ярко зарево. Кои били тези, които закръжили в чиста ангелска светлина около него, скръбното, за да изчезнат, просветвайки като последния слънчев лъч, във вечерната заря? Тогава дошъл той самият, прокуденият някога от Ходех, задето се одързостил да се сравнява с Небесния владика! Застанал пред Избавлението, дълго го гледал нямо, а сетне разперил своите силни крила. „Дай ръка! — продумал. — Аз ще те отнеса през вечерната заля до утринната зора. Онова, което не бе възможно за небесната любов, ти постигна с твоите земни сълзи. Когато Избавлението плаче за хората, дори сърцето на Преизподнята се къса. Аз бях първото от всички създания. Бях първият, който натъжи Твореца. Сега искам да бъда и първият, който се връща разкаян с Избавлението!“ Погледнал към небосвода. Вечерницата изгряла. Сладко ухаели нощните виолетки[3]. И тогава бездната се затворила. Разтворило се небето. И двамата отлетели с дъх на цветя.

Ахриман мирза беше следил приказката дума по дума, с все по-нарастващо напрежение. Сега изсъска гневно и припряно на Устад:

— Какво означава това? Какво искаш да кажеш с тази приказка? Откъде я знаеш? Това твои собствени мисли ли са? За тези „Хиляда и един ден“ никой нищо не е чувал! Искаш да ми се измъкнеш, като се скриеш зад стари, митологични или нови, от теб измъдрени лъжи. Дай ми отговор на това, което чу от мен! Аз казах, покажеш ли ми един такъв, невъзможен, немислим човек, аз съм твой. Ако ли не, преминаваш заедно с всичките си джамикуни под моя власт!

Устад приближи с бавни крачки, пристъпи в кръга, изгледа го състрадателно отгоре до долу, и отговори:

— Клети, клети човече! Дори мощта ти да е двойно по-голяма, Всемогъществото, срещу което се възправяш, е още по-голямо! Не призна ли, че всичко, всичко ще дадеш, дори и сърцето си с цялата му омраза, ако намериш и един-единствен истински любещ? Ти си търсил на погрешното място. Търси на правилното! А няма съмнение, че го търсиш, както призна с тези свои думи. Пък човек не търси нещо, без да желае да го има. Ти искаш да ни унищожиш? Навярно с омразата си? Аз обаче ти казвам, че ти ще бъдеш унищожен от мен! И то с любов, като те благословя! Ти ще бъдеш погълнат от моята благословия и нищо няма да остане от теб. Но същевременно ще се възродиш в тази благословия и ще израснеш за нов, прекрасен живот. Давам ти благословия си, която изцяло ще те обнови!

При тези думи той сложи ръце на раменете му. Персиецът отскочи стреснато като пред отровна змия и извика:

— Не я желая! Отърсвам я! Твоята благословия е проклятие за мен!

— Аз ти я дадох и тя си остава! Ти ще станеш неин подвластен и любовта ще те преследва, докато рухнеш пред нея!

Ахриман мирза гръмко се изсмя и отговори подигравателно:

Ти приказваш така детински и същевременно старчески слабоумно, както има навика да си бърбори вашата така наречена благочестивост! Тя е старата и немощна смехотворна леля на всички въртящи очи души, които така обичат да поставят ръце, за да скрият своята просешка бедност и алчност зад твърде прозрачното було на тъй наречената благословия. Виждал ли си някога човек, който да ти е дал без нищо благословията си? Какво е трябвало да му платиш, преди или след като си я получил? Кои са преливащите от небесни дари милионери, които дръзват да благословят? Пребъркай джобовете им и няма да намериш нищо. Така и ти стоиш пред мен с цялата си мизерна просия! Какво ми даваш? Една празна дума, която нищо не ти коства! А какво искаш в замяна? Мен самия с всичко, което имам. Да, и не само това! Ти искаш даже и това, което ще имам чрез тази благословия! Сега и по себе си виждаш: вашето небе има само думи и с тях може да плати пълното съдържание на една цяла вечност. Преизподнята обаче дава, дава и дава непрекъснато. Тя раздава цялото изобилие на обеднелия благодарение на вас човек и не иска от него нищо, нищо, освен да има се наслаждава! Кажи толкова дълбоко ли си затънал във вашето притворство, та да се осмелиш да отречеш това?

Досегашната благост се отдръпна от лицето на Устад. То стана много сериозно, а очите му се отправиха към персиеца с поглед, която сякаш бе в състояние да разгради тялото и душата му на съставните им елементи.

— Ти стоиш далеч, далеч отвъд тази граница, при която съзнанието се превръща в дявол! — каза той. — Твоите мисли притежават лъжовната гъвкавост на преизподнята. Ако искам да те бия с думи, трябва да сляза при теб в Джехенната. Но аз се отказвам от словото, защото знам, че твоите собствени дела ще те смажат! В най-святата от книгите е писано, че хората не признават мъдростта на Ходех и не им допада да бъдат наказвани от неговата справедливост. А в книгите на историята може да се прочете, че презират неговата доброта и не се отнасят с любов към ближния. Те са твърдоглави като дяволите, наказани от Духа на Ходех, които дори в пъкъла взаимно си помагат. И каквото не извършват тези, които наричате хора, вършат онези, на които давате името дяволи. А именно поемат върху себе си кръста, сетнината на вашето грехопадение. И те първи от всички трябва да се покоряват на Божията сила и милост. Когато небето заплаче над коравосърдечието на своите земни чада, сълзите на Избавлението ще прокапят по тях към преизподнята. Тогава от този поток сълзи ще се издигне едно ликуване. Дълбината ще се превърне във висина, тъмата — във виделина, проклятието — в благословия. И кой ще е този, който ще се възнесе от бездната, за да погледне Избавлението в очите? Кой ще му каже, че иска да се върне в покаяние? Това ще бъдеш ти, Ахриман мирза, ти самият, който стоиш тук пред моите очи! И когато зад теб се затвори преизподнята, а над теб се отвори небето, тогава ти самият, самият ще бъдеш отговора на въпроса, зададен днес тук от преизподнята чрез твоята уста! Сега нямам какво повече да ти кажа. Онова, което ти искаш още да изложиш, е друга работа. Предоставям те на шейха на джамикуните!

Той напусна кръга, в чиято среда бе стоял, и закрачи по зелената планинска морава надолу към храма. Персиецът скръсти ръце на гърдите, отметна гордо глава и гледа след него, докато изчезна зад розовите храсти. След това заговори с остър сарказъм:

— Един възрастен мъж, който вече не може да мисли и иска да обича само защото без любов се чувства безпомощен! Колко горди можете да бъдете с този слабак, който на моя свит срещу вас юмрук реагира не със смел отговор, а с отворената от страха ръка на благословията! С какво право изобщо говори? Джамики ли е? При вас ли е роден? Изглежда, не се числи към Джемма. Препрати ме към шейха. Защо прекъсна моята реч? Аз говорех на Джемма, не на други. Исках да ви кажа защо всъщност сме дошли при вас.

Педехр отвърна:

— Това, което питаш, не ви засяга. Ако си бил прекъснат, сега продължи. Но се изкажи кратко! От наша страна е проява на любезност, че изобщо те изслушваме.

— Каква доброта! — ухили се онзи. — Благодаря ви!

Зае пренебрежително отпусната поза и продължи:

— Разказвах за онези привърженици на Иса Бен Мириам, които в началото сметнахме за врагове, ала после тъкмо наопаки, разпознахме като наши най-добри и полезни помагачи. Та нали със своята вътрешна разпокъсаност сами се грижеха никога да не могат да ни управляват. Пространството между шах-ин-шаха и народа се изпълва от нас и от тях. Който иска да постигне нещо при владетеля, трябва да се обърне към нас. Така е било винаги и така ще си бъде винаги! Но преди известно време чухме, че някакъв мъж бил при шах-ин-шаха, без предварително да ни е питал, и че е ръководи племе, всички дела на което се решавали направо между него и шах-ин-шаха, без да ни се засвидетелства някакво внимание. Да, научихме дори, че всеки член на това племе можел лично да се обръща към владетеля. Поразпитахме. Оказа се племето джамикун. Но мъжът, одързостил се да отнеме по такъв начин нашите свещени права, не бил дори джамики, а някакъв чужденец, за чиито произход никой нищо не знаеше. Той също говорел за Иса Бен Мариам. И той също като онези предишните разказвал за мир и помирение, за милост и милосърдие. Ето защо го сметнахме за също така полезен като другите, понеже не бяхме запознати с подробностите. Но ето че плъзна мълва, че джамикуните пленили голяма дружина масабани и ги изпратили в Техеран. Тези масабани се числяха към нас. Вярно, не представляваха особено племе, но стояха под специалната ни закрила. По предложение на вашия Устад шах-ин-шаха ги заточил, без изобщо да се допита до нас, в изпълнени с треска краища, които приличат на пъкъл. Понеже не бяхме зачетени, нямаше как да попречим. С това нечувано, своеволно деяние Устад ви издаде. Ние ви разпознахме. Ще отречете ли истинността на това, което ви разказвам?

— Да отречем? — отговори Педехр. — При джамикуните лъжата няма право да се промъква. Ако пък се покаже открито, така открито, както вие дойдохте днес при нас, ще трябва да се оттегли също както вие ще си идете посрамени в края на състезанието.

— Изчакай състезанието! — кипна персиецът. — Ние разполагаме с коне от такава благородна кръв…

Тук Педехр бързо вметна:

— От такава благородна кръв като вашите приятели масабаните, убийците, разбойниците и крадците, от които трябваше да освободим страната! Сега аз ти казвам това, което ти току-що ни каза. С тази враждебност вие се издадохте. Ние ви разпознахме! Вие сте по-големи масабани и от онези, които шах-ин-шахът изпрати в ада на юга! Внимавайте да не ги последвате!

— Шейх…! Заплашваш ли ни?! — прозвуча бързо и злостно.

— Да! — отговори Педехр. — Устад имаше за теб и другите само любов. Той нищо друго и не може да има. Ти се присмя над неговата благославяща ръка, която протегна срещу твоя юмрук. Нарече го страхливец, слабак. Знай тогава, свитият пестник, който явно очакваше от него, ще ти бъде показан със сигурност веднага, щом той сметне за необходимо! Аз съм този пестник! Ако свия пръстите си — хилядите джамикуни, върху вас ще се стовари удар, който ще е много по-различен от онзи, съкрушил нещастните масабани. Те бяха само инструменти, истинските извършители сте вие. Ти се подигра, че без любов Устад се чувствал безпомощен. Той не е лишен от любов. Всички ние го обичаме, това е достатъчно! И той да е повелителят на този юмрук, на чиято сила винаги може да разчита! Преди малко предупредих Мултасим, сега предупреждавам и теб. Не ме принуждавай да си взема думата назад! Ти самият ще я нарушиш, ако още веднъж проявиш оскърбителност. И се въздържай занапред да говориш както досега от някаква въображаема висота! Сториш ли го още веднъж, ще ви натикаме при вашите кавалеристи, които сигурно са от същата благородна кръв, като масабаните и вас!

Видя се, че речта на Педехр подейства възбудително на Ахриман мирза, но безпокойството, че тази заплаха вероятно ще бъде изпълнена, го накара да се овладее. Той прекара палци зад силяха и вкопчи после останалите пръсти около някое от затъкнатите по него оръжия. Така се разкри катарамата, която до този момент не бях видял или зачел. Но сега тя по такъв начин притегли вниманието ми, че трябваше да си дам труда да го скрия. Върху златна или позлатена основа бе монтиран сребърен пръстен, обхващащ буквите Са и Лам със знак за удвояване над тях. Следователно Ахриман мирза членуваше в тази тайна лига и заемаше, както изглежда, висок пост, може би дори най-високият!

Досега бях виждал този знак само върху пръстен. Фактът, че той го носеше толкова голям и ясен на това биещо на очи място, можеше да се дължи само на посочената причина.

Ако до момента го бях считал за необикновен мъж, то сега той добиваше особено значение за мен с връзката си със силлан. Нямах време, наистина, да се отдам на тайните си наблюдения, защото той сега продължи да говори, и то бързо. Искаше, колкото може по-скоро, да свърши, придържайки се към предупреждението на Педехр. Странно, сега вече употребяваше не първо лице множествено число. С това издаваше гнета, упражняван върху него от заплахата на шейха, срещу който нараненото му честолюбие искаше да се възбунтува, но не можеше.

— Не биваше по-дълго да търпя това — каза той. — Реших лично да дойда тук. Трябваше да видя този непознат Устад. Трябваше да разбера как стоят при вас работите. Исках преди всичко да потърся вашата любов. За целта не се нуждаех от много време. Едно кратко посещение стигаше. Очите ми са остри. Нищо не ми се изплъзва! Взех решение да ви…

Тук спря. Сигурно е искал да каже нещо, което сега по средата на изречението сметна за непредпазливост. После продължи все в същото местоимение „аз“:

— Отидох при калхураните. Чух какво се е случило там. Научих, че убийците са при вас. Видях вашите пратеници и говорих с тях. Уредих нещата така, че да тръгнем преди тях. Разбрах, че сте дали закрила на убийците на мухасила. Не сте се побояли да го сторите. Беше ли това необичайната любов, която не принася жертви? Но при всички случаи деянието ви бе дръзко! Чух за вашите чуждоземни гости. Вие сте ги приели и седмици наред сте се грижели за тях. Болестта била заразна, изключително опасна за вас. Беше ли това обичайната любов, която не принася жертви? Пристигнахме тук. Видях вашата Висока къща, вашия Бейт-и-Ходех. Чух музиката и песните ви. Няма да говоря за тези неща. Този хленч ми е противен! Разговарях със смешния Тифл. По „малкото дете“ си направих изводи за възрастните. Какво още видях и чух, сами знаете. За мен то е достатъчно! А сега… сега… сега?

Той погледна надолу към храма, а после към цялата долина. Очите му блестяха. От удоволствие или неудоволствие? Не можеше да се разбере. След това плъзна поглед по кръга на Джемма. Ръката му посегна към очите и полегна върху тях. От неговата уста ли дойде дълбоката въздишка, която чухме? Беше хвърлил един поглед върху рая на джамикуните. Картината на друг, по-великолепен ли се появи сега пред затворените му очи?

Когато спусна ръка, стори ми се, че страните му сякаш из един път бяха хлътнали и побледнели. Тъмната брада потрепваше около устните, а гласът му леко трепереше, като взе отново думата:

— Ако вашият Устад беше сега тук, щях аз да му разкажа една приказка — не от „Хиляда и една нощ“, не също и от неговите „Хиляда и един ден“, а от „Хиляда и едно мъчения“… Има Един, когото страшно, страшно мразя. А наистина, наистина знам, че го има! Има една Книга, която бих искал така да унищожа, че един лист, един ред, една буква да не остане от нея! Тази Книга казва за този Един: „Хиляда години ще са за теб като деня, който вчера мина.“ Ако наредя на някой човек да напише книга за мен, за мен, за мен, то в нея ще може да се прочете: „Хиляда мъчения ще са за теб като една усмивка… когато са минали!“ Но последното, което ще дойде след предишните хиляда, ще бъде най-страшното, най-ужасяващото, най-неописуемото, защото никога, никога, никога няма да свърши. То ще трае вечно, защото онзи Един е вечен!

Той стоеше с наведена глава и сломен, сякаш се канеше да рухне. Но ето че внезапно се изправи и отново заговори с енергичен тон:

— Поглед към миналото, където никой не може да се върне! Ни човек, ни дявол, ни пъкъл! Стигам до края. Ще ви направя едно предложение. Трябва да го чуете. Не е необходимо да го приемате още днес. Давам ви срок до деня на състезанието. Тогава ще ми кажете какво сте решили. И тъй, слушайте!

Недалеч от нас Тифл бе седнал на разговор с неколцина мъже. Пекала, която сега вече не бе заета с готварските си работи, се беше присъединила към тях. Детето тъкмо гледаше към нас. Персиецът му махна да дойде и продължи:

— Вие ме виждате днес за първи път. Също и името ми ви беше досега неизвестно. Значи не знаете кой и какъв съм, но ще научите веднага щом приемете моето предложение. Аз стоя на върха на тези, чрез които хората се съобщават с шах-ин-шаха. Моето приятелство носи блаженство, а враждата ми — проклятие. Това е мое старо право, което няма да допусна да ми се отнеме. Който го накърни, се осъжда на гибел. Вашият Устад посегна на това право. Аз всъщност би трябвало да го погубя. Имам необходимата власт. Но той ми харесва и вие също ми харесвате. Знам, че притежавате собственоръчно подписан от владетеля договор. Бих могъл да ви го изискам. Или бих могъл да накарам шах-ин-шаха да го обяви за невалиден. Тогава с вас ще е свършено. Ще дойда с войска, ще окупирам територията ви и ще ви прогоня. Сигурно няма да можете да вземете много нещо със себе си. Нали познавате нашата сила и методите ни. И със сигурност, гарантирано ще го сторя, ако не приемете предложението ми. Но аз съм убеден, че сте достатъчно разумни. Бих желал да бъда и да остана ваш приятел. Вие ще си запазите вашия Устад, земята, имуществото и всичките си права. Всичко ще си остане точно така, както си е било. Аз не искам нищо, нищичко от вас. Напротив, възнамерявам да ви дам нещо, нещо толкова рядко и прекрасно, че велможите в царството ще си оближат пръстите. Виждате и чувате какви добри намерения имам спрямо вас. Дойдох като ваш добър, истински приятел.

Той обходи отново с очи кръга. Те естествено срещнаха изпълнени с очакване лица. Само Педехр се подсмихваше лекичко. Никой не продума. Ето защо персиецът продължи:

— Бъдете наясно какво нося! На едната страна — най-дълбока мизерия, прогонване зад границата, може би дори унищожение. На другата страна си запазвате всичко. Всичко ще си остане както си е било и аз ще ви донеса дори един милостив или почетен дар от шах-ин-шаха, за който ще ви завижда цялата страна, понеже ще ви свърже още по-дружески с него. Кажи какво мислиш, о, шейх!

— Ти май си по-могъщ и добър даже от небето. Дори Ходех не дава повече, отколкото човек притежава. Ние си имаме достатъчно. Остави ни него!

— Имаш ли син?

— Не.

— Чух това. Той е мъртъв.

— Убит от твоите масабани!

— Това е минало! Имаш ли дъщеря?

— Не.

— Кой е твоят наследник?

— Племето.

— Кой ще стане шейх след смъртта ти?

— Този, когото избере Джемма и нашият Устад потвърди. — Може ли да бъде избран предварително? Сиреч, докато си още жив?

— Да. Дори желая да стане така.

— Предложението ми касае този въпрос.

— Машаллах! Искаш да се намесиш в избора на моя приемник?

— Не. Той изобщо няма да бъде избиран. Аз искам да ви го набележа.

— И кой е той?

— Тифл.

Можете да си представите въздействието на тази малка едносрична думичка! Никой не проговори. Дълбока тишина владееше наоколо. Педехр също мълчеше, ала сега неговата усмивка беше съвсем различна от предишната.

— Та значи Тифл е избран като бъдещ шейх — продължи приказката си персиецът — и шах-ин-шахът му дава жена.

— Това ли е милостивият или почетен дар? — попита Педехр.

— Да. Един скъпоценен дар, защото тя е дъщеря на мой приятел. Той е принц и следователно има титлата мирза. Виждам, че не съм се измамил във вас. Вие съвсем се вцепенихте от прехлас по неочакваното щастие.

— Прехласът вцепенява ли?

— Така мисля. Но говора не ти е отнел. Какво ще речеш по въпроса?

— Аз? Тук, разбира се, може да говори само този, за когото се отнася това. Тифл, ела тук!

Повиканият приближи. Смееше се с цяло лице, но това бе смях на явно смущение.

— Чу ли какво бе казано? — попита Педехр.

— Да — отговори Детето.

— Какъв трябвало да станеш?

— Шейх.

— Искаш ли?

— Не.

— Защо?

— Ами защото съм твърде глупав за тая цел!

— Но нали точно това е причината, поради която той те предложи!

— Ако е толкова глупав, колкото мисли, че съм аз, нека стане самият!

— Но сега ти отново се считаш за умен!

— Това също е вярно!

— Как така?

— Да бъда шейх, съм твърде глупав. А за да допусна да ме направят шейх, съм твърде умен. Точно защото се считам за глупав, съм разумен. При този персиец пък е обратното. Той се счита за разумен, следователно е глупав.

Това бе отговор а ла Тифл. Всички се засмяха, само Ахриман мирза не.

— Още нещо, драги Тифл — продължи Педехр. — Всичко ли чу?

— Да.

— И това, че ще получиш жена?

— Да, и това.

— Какво ще речеш за тая работа?

— Не ми е притрябвала.

— Но тя е принцеса!

— Толкова по-зле!

— Значи не?

— Не! Ако ще вземам жена, то това ще е само моята Пекала. Тя пече и готви. Всичко ѝ идва отръки. Дори ме възпитава. А принцесата ще трябва да възпитавам аз. Това при моята Пекала не ми хрумва, та камо ли при някоя непозната!

— Но ти самият ще бъдеш възпитаван от нея! Та нали тъкмо това иска Ахриман мирза! Един глупав шейх на джамикуните с една лукава, коварна интригантка, която ще докара цялата си свита с всичките им недостатъци, пороци и грехове, за да ни доведат до бавен заник! И това се нарича милостив и почетен дар на шах-ин-шаха! Такива дарове има само преизподнята, а не владетелят, който желае само доброто! Освен това, скъпи ми Тифл, искам да ти кажа една дума на истината. Погледни персиеца! Внимателно!

Тифл го стори много обстойно.

— Готов ли си? — попита шейхът.

— Да.

— Харесва ли ти?

— Не.

— И на нас. Ние също не му харесваме, макар че твърди противното, за да ни уговори. Всичко от негова страна беше лъжа. Той ти се подигра. Но не познава твоята смелост, твоята ловкост, уменията ти, твоята любов и вярност, сърцето, дълбоката ти душевност и всичките ти хиляди небесни дарове, дадени ти от Ходех. Той действително е точно това, което ти каза преди малко: глупав! Ако новият шейх на джамикуните трябваше да бъде определен сега и имахме избор между теб и него, уверявам те, че щяхме да изберем теб. И той щеше да си иде с нос, десет пъти по-дълъг от пътя между Техеран и Исфахан! Тъй, това трябваше да ти кажа, защото ние те обичаме и уважаваме и не можем да допуснем някакъв чужденец да си мисли, че неговата принцеса ще задоволи предявяваните от Тифл претенции! На такава стръв не би се хванал никой джамики!… Обявявам Джемма за закрит! Събранието на старейшините не е свикано, за да изслушва щуротии! Същевременно припомням още веднъж, че гарантирам сигурност на чужденците само докато се въздържат от оскърбителна дума. Тифл, вземи четиридесет въоръжени воини и отведи тези неканени персийци от другата страна на Заешкия проход! Избирам те, за да видят, че дори този, когото смятат за най-глупавия между нас, е годен да командва един такъв конен отряд!

„Нашето дете“ радостно побърза да се отдалечи.

Подобен изход от преговорите и такъв отговор Ахриман мирза не беше очаквал. Той кипеше от яд. Личеше му. Но съзнаваше, че поне сега не бива да дава израз на своята омраза. Беше си мислил, че неговата рафинирана интелигентност превъзхожда наивната разсъдливост на джамикуните, а сега се почувства бит. Преглътна яростта си, но тя вибрираше във всяка дума, когато извика високо при ставането на старейшините:

— Аз съм задължен да не оскърбявам никого, но самият бях охарактеризиран като глупав! По-късно ще си разчистим сметките по този въпрос! Впрочем аз не поисках още днес да вземете решение!

— Въпреки това ние го сторихме — отговори Педехр.

— Не го приемам!

— За да не признаеш поражението си!

— Мълчи! Остава си така, както казах. Давам ви срок до деня на състезанието.

— Тогава няма да кажем нещо по-различно от днес.

— Да изчакаме! Не се знае какво може да се случи междувременно. Що се отнася до облога, ще те принудим да го сдържиш!

— Няма причини да се отметна.

— Ние ще дойдем всички, и дванайсетимата!

— Все ни е едно. Но знаете ли какво точно вършите?

— Е… какво?

— Денят на състезанието е един ден на радостта за всички джамикуни и юбилей на нашия Устад. Ако участвате в този празник, значи го зачитате. Това трябваше да ви кажа.

Ахриман мирза нададе грозен смях и отвърна:

— Мохамеданите празнуват своя петък, християните тяхната неделя — в почит на Аллах и Бог. Но аз ви казвам, че на тези празници Дявола, който също участва, прибира най-богата жътва. Никой друг ден не допринася толкова много за преизподнята както тези празници, в които човек се изтръгва — принуден от кого? — от закрилящите обятия на благословената работа. Като я зареже, той тръгва, накъдето му скимне и бива спипан от Дявола, понеже няма друга закрила освен самия себе си и онзи омразен за мен храм, в който все пак не може целия ден да се крие! Като дойдем, няма да е заради вашия Устад, а по съвсем други причини. Крийте се във вашия Бейт-и-Ходех, правете каквото си искате, ние въпреки това ще ви пипнем! Старият ме благослови. Сега ще ви благословя аз. Какво имам предвид и какво ще ви донесе моята благословия, ще узнаете!

Понечи да се обърне да си върви, но Ханнех го повика по име:

— Ахриман мирза, още една дума!

— Какво има? — попита той, поглеждайки я учудено.

— Веднага ще видиш. Трябва да ти покажа един човек.

Всеки, който се намираше наблизо, гледаше сега към нас заради разпуснатата Джемма. Също и Пекала. Ето защо Ханнех можеше да ѝ махне да дойде, без да вика името ѝ. Пекала се отзова. Нейната снежнобяла, румена и добре охранена външност бе формирала нещо като любопитна питанка каква ли работа може да има при старейшините и чужденците. Ханнех я улови за ръката, поведе я към Ахриман мирза и ѝ каза:

— Погледни този ирани! Той поиска Тифл да стане шейх на джамикуните!

— Защо не? — попита „весталката“ сериозно. — Той има достатъчно умение! Денят на избора рано или късно ще настъпи. Тогава аз ще предложа него!

Такъв отговор Ханнех не беше очаквала наистина! Тя продължи:

— Той трябвало да се ожени за някаква персийска принцеса!

— Коя?

— Този ирани знае. Той щял да я доведе.

— Защо не? За моя Тифл подхожда баш дъщеря на шах-ин-шаха! Когато дойде, аз ще я възпитавам. Преди всичко ще трябва да се подчинява на нашия Устад и моя Тифл. Други навици пред мен не предат. Нека я доведе. Аз ще я огледам. Не я ли намеря за подходяща, нека си я прибере в собствената кухня. За него тя ще си е много добре!

Сега Ханнех обясни на персиеца, гледайки го в лицето с най-дружелюбната си усмивка:

— Това е Пекала, която Тифл сметна за по-добра от твоята принцеса! При вас може да е другояче, ама при нас с женитбата се занимават само стари жени, чиито зъби са изпопадали при дългото управление на тяхната шатра! Ти толкова често говориш за Дявола. При джамикуните и хаддедихните мъжете вземат своите жени от ръката на Аллах, не от неговата. Заведи своята принцеса при масабаните. Те може би ще я помислят за милостив и почетен дар, но ние — не!

Самоувереният, надменен мъж! Една жена да му каже такова нещо! И точно тази негова изключителна гордост му забрани да даде отговор! Завъртя се и тръгна към коня си. Неговите спътници вече се бяха заели със своите. Когато Мултасим приведе в ред седлото и сбруята на дорестия си жребец, не се качи веднага, а дойде при мен. Аз стоях настрани и гледах към тях.

— Не си забравил, нали? — попита късо.

— Не. — отговорих също така.

— Аз спазих тайната.

— Аз също.

— Облогът важи ли?

— Разбира се!

— Но той не снема кръвното отмъщение!

— Всъщност, да!

— За мен не!

— Е, тогава за мен също не!

— Аз ще те пипна!

— Или аз теб!

Той ме погледна учудено. Навярно си бе помислил, че само той единствено можеше да тълкува и разглежда тая работа, както на него му харесва.

— Ти мен? — попита. — Ти ли си всъщност кръвният отмъстител, или аз?

— В действителност, никой от нас, но сега и двамата.

— Не те разбирам!

— Тогава ми е жал за ума ти! Ти имаше кръвно отмъщение към шейха на калхураните, понеже е застрелял сина ти. Той също имаше такова към теб, понеже камшикът на сина ти е пролял кръвта му. Двете отмъщения бяха изгладени с облога. Тайно обаче ти все още си настроен за кръв, и то за моята. Е, добре, тогава аз също няма да отстъпя и ще искам твоята. Аз дори имам по-голямо право, защото шейхът на калхураните е мюсюлманин, докато твоят син е бил християнин, а и освен това кръвта от куршум е много по-евтина отколкото кръвта от камшик. Рано или късно някъде ще се спипаме. Ти си в безопасност пред мен само на територията на джамикуните. Отбележи си това!

— Нямах предвид такова взаимно противопоставяне — каза той и сведе смутено поглед към земята.

— Така си и мислех, защото вие високопоставените и благородни закрилници на масабаните не разсъждавате по-различно от тях, разбойниците и убийците. Но сега си наясно с нещата!

Тогава смущението му изчезна и в очите му отново се появи гордостта.

— Да бъде както казваш! — просъска. — Значи кръв за кръв! Твоята и моята! Ти не ме познаваш и за съжаление няма да ме опознаеш, защото мигът, в който ще е възможно това, ще бъде мигът на твоята смърт!

— Брей, че страшно звучи! — ухилих се аз. — Та това изобщо не е така! В цялата страна е известно, че ти си най-големият страхливец на Персия. Аз ще пристъпя с открити оръжия към теб, но те няма да са нито ками, нито пищови, а нещо съвсем друго. Но ти ще дойдеш като коварен убиец. Аз съм готов да те посрещна. Казвам ти го с цялата си откровеност.

— Готов? — изплъзна се от него. — Бъди три или хиляда пъти готов, накрая пак ще бъдеш със сигурност мой?

Държането му в този миг беше непредпазливо. Светкавично бързият отговор и потайният, коварен поглед ми дадоха основание да предположа, че вече е съставил някакъв план. И за мен нямаше съмнение, че ще го осъществи колкото се може по-скоро.

Побърза към коня си, защото другите вече бяха яхнали своите. Ахриман мирза седеше на богато украсено седло, от което, както и от всеки ремък, по тялото на коня се спускаха пъстри ресни и пискюли. Той го пришпори към Педехр, спря пред него и каза:

— Ние потегляме, към Заешкия проход, както каза. Но преди да напуснем дуара, трябва да говорим с ездачите на Мултасим. Вие не искате да ги освободите. Срещу това не може да се направи нищо. Но той само е заел тези хора на своя син. Той е техен господар и повелител и има да ги пита и да им казва много неща.

— Техен господар и повелител сега съм аз — отговори Педехр. — Когато пристигнахте тук, веднага беше изпратен човек до Високата къща. Мернете ли се нататък, ще стрелят по вас. С тези хора има право да говори само този, на когото аз позволя. Но на вас не разрешавам. Съобразявайте се с това!

— Не знаеш колко много се лъжеш! Изглежда, ги считаш за палач от кол и въже, вербувана от мухасила?

— Да. Те се точно това!

— Не. Те са военна милиция, предоставена на неговия баща Мултасим от сипахсалара. Свалили са униформите си, защото временно са прехвърлени от министерството на войната към това на финансите. Техните предводители са истински офицери, които ще се оплачат на сипахсалара, и той ще нареди да те накажат. Въпреки подписа на шах-ин-шаха, отнасящ се само до вашите права и собственото ви правосъдие, ти нямаш право да посягаш на войници, които могат да бъдат съдени от съвсем друга личност!

— Аз няма да ги съдя. Няма да ги наказвам. Знам точно докъде се простират правата ми. Затворих тези хора, защото това влиза в правата ми. Нека твоят Мултасим ми донесе подписаното от сипахсалара удостоверение, че те наистина са войници! Ние ще отидем с това свидетелство при владетеля и ще го питаме дали неговите офицери и войници съществуват, за да водят война срещу мирните жители на собствената му страна, или тези жители са превърнати на войници с цел да бъдат пускани като презрените масабани срещу своите сънародници.

— Не поемай този риск!

— Аз веднъж вече ти казах, че нищо не рискувам! Упражняването на нашите свещени права не е рисковано дело!

— Правата на Гхулам ел Мултасим също се свещени!

— Неговите права? Може би! Но както ги изпълнява, в тях няма нищо свещено! Не това е искал владетелят, когато му ги е дал! Или… те изобщо не са му дадени от шах-ин-шаха? Чух, че неговият контракт бил подписан навремето от двама министри. Намира ли се върху него и върховният печат?

— Това не те засяга!

— Това засяга всеки, който живее в тази страна. А нас дори двойно повече, защото този Мултасим дръзна да стъпи на територията ни с оръжие в ръка и да си играе тук на господар! Аз съм шейх на джамикуните. На мен е повелено тяхното щастие и мирът на тяхната земя. Моята задача е да се грижа за благополучието на страната ни. Ние искаме да живеем в мир с другите. Не ние ще сме тези, които някога ще го нарушат. Но който се осмели да го стори, горко му!

— Горко! — ухили се мирзата. — Няма ли да го извикаш три пъти? Един такъв вопъл от уста, която се слави с миролюбие и любов към ближния, би трябвало да се възнесе до небето на вашия Ходех и да отекне обратно от устните на всички блажени, живеещи там! Любов и горко! Тук и ти се разобличи, както се издаде преди малко вашия благочестив Устад!

— А ти спрямо мен си същият изопачител на причината и следствието както срещу него! Когато си потеглил към нас, си забравил да се допиташ до разсъдливостта. И нито по път, нито тук при твоята цел си забелязал, че си оставил предпазливостта вкъщи. Ти твърдеше, че трябвало да се страхуваме от твоята голяма власт. Нима си толкова глупав да вярваш, че тази власт се разпростира и над нас? Предполагаш, че няма да ми хрумне да проверя и да се запозная с нещата? И ти се хвалиш като Мултасим с дадената ви сила. Е, добре! Ние ще постъпим, както би постъпил всеки умен човек. Няма да подхванем слепешката бой с нея, а ще отидем, точно както ти дойде при нас, там, откъдето произхожда… ако не е узурпирана. А ако…

— Значи шпиони! — прекъсна го персиецът.

— Не! Един шпионин не казва на врага с такава честност какво възнамерява да прави. И тъкмо тази честност ти си оставил извън сметката. Какво ще каже шах-ин-шахът, когато узнае хвалбите ти, че се считаш за по-могъщ от него! Какво ще стори, когато чуе, че вашето придобито право да го третирате като марионетка, пред която при всички богатства и продукти на страната кадите само евтин тамян, за да можете да пъхнете всичко друго в собствената си торба! Какво ще отреди, когато дочуе, че заплашвате с унищожение онези негови поданици, които искат да се подчиняват единствено на него и отказват да гледат на вас като на божества, пред които трябва да се кланят и молят!… За тези последици от твоята езда насам не си помислил. Ти дръзна да дойдеш тук, за да се запознаеш с нас. Нас може да познава само един — шах-ин-шахъ, пред когото сърцата ни са открити. А вашите сърца? Вие имахте непредпазливостта пред нас да ги разкриете, докато пред него ги държите заключени. Сега неговият поглед ще стигне до техните глъбини и онова, което му се разкрие там, няма да бъде нищо друго, освен същото „Горко!“, което ти извиках. Така че то не произхожда от мен. То живее в самите вас и ще се надигне като всепоглъщащ огън и ще се изсипе като дъжд от пепел, когато ръката на владетеля се спусне, за да разтвори пастта на вулкана. Тогава страната ще се освободи от всички отровни, зловредни изпарения, които досега са излизали от тази планина на гибелта. А когато тъмния пушек, стелещ се по замята на Ходех, изчезне, всеки най-сетне ще види чистото небе и истинския владетел!… Аз свърших за днес. Тръгвайте! Накъдето и да се отправите, ви очаква край!

Докато двамата говореха, другите персийци също бяха приближили. Бяха чули последната част от словото на Педехр и сега погледнаха към мирзата как ще постъпи. Той заби вътрешните ръбове на стремената дълбоко в слабините на коня, който се изправи от болка на задните си крака и едва не рухна възнак. После изхвърли презрително ръка във въздуха и извика с пронизителен, надалеч отекващ кикот:

— Край! Стар щурчо! Та нали изобщо няма край! Какво щастие, ако беше така, както казваш! Но може би имаш право, защото на нас не ни липсва нищо друго, освен всезнанието. Да го вкусим! Фантом ли е той, или реалност? Да яздим към този представен от теб за страшен, но горещо жадуван от други край!

— Към края, към края! — захилиха се след него другите.

Подкараха конете, поеха в широка дъга, избягвайки Бейт-и-Ходех, надолу по моравата и скоро се изгубиха зад шубраците на градините. Гледахме след тях, докато престанахме да ги виждаме. После Педехр се обърна към мен и попита:

— Срещал ли си някога подобни хора, ефенди? За нещо съвсем друго ли трябва да ги смятаме?

— За мен много неща от тях са загадка — отвърнах.

— Можеш ли да кажеш кои?

— Едва ли! Съществуват усещания, за които езикът няма думи. Обземат ни предчувствия, които не можем да си обясним с мисли, та какво ли остава да облечем в доловими звуци. Струваше ми се, сякаш Ахриман мирза притежава два различни живота и принадлежи към две различни царства. Неговата доловима реч принадлежеше към единия, но умът диктуващият дух — към другия. Опознавал съм много, много хора, ала такъв още не! Когато говореше, имаше някои места, при които си казвах, че трябва да се пазя самият да не се объркам. Изтръгваше у мен мисли от дълбочини, за които никога не съм си имал представа. И умееше така да ги води и формулира, че ми беше трудно да ги различа като погрешни. Горко на слабо разсъждаващата, доверчива жертва, която избере! Непременно ще попадне в негова власт! Тук пред очите ми изплува една картина — противна и същевременно красива. Но не ѝ е мястото тук в близост до храма. Ако можех да ти я покажа, вероятно щеше да намериш поне отчасти отговора на въпроса, който ми отправи.

— Говори все пак! Няма картина на небето и земята, която слънчевият блясък, вземащ си сега сбогом с нашия Бейт-и-Ходех, да не може да озари с духовно сияние.

— Казваш, на небето и земята. А тази картина в действителност се отнася и до двете. У дома имам една стара книга. Сигурно е на възраст четиристотин години и е достигнала до мен от моите предци. Съдържа само картини, никакъв текст, но обратните страни бяха благочестиво изписани от съответните притежатели. Картините бяха отпечатани за пояснение и онагледяване на онова, което ни разказва Китаб ел Муккадас. За мен тя е от неоценима стойност. Още като дете съм я разлиствал с малките си ръце и сега все още обичам да поглеждам в нея. Днес ми се струва, сякаш аз самият съм този, чиито чувства и мисли, битки поражения и победи са изобразени на тези листа. Човечеството в своето детство, доверяващо се на своя Отец и почитащо го с благодарствена любов. Упорството и лекомислието на момчето, които не искат, както някога Израел, да се подчиняват. Горещо обичаните идеали на младежа, прозвучаващи нагоре с арфовия тон на псалмите. След това собственият начин на мислене, изискващ с очи да се види онова, на което досега сърцето е вярвало без възражение. Неуморното търсене на потвърждение. Битката с други народи, които имат други богове. Страшната злост на онзи, отишъл да погуби Йон. Непоколебимото запазване на вярата в Бога въпреки всички поражения, които претърпявах. Тежката, ожесточена борба на храбрия Юда Макавей, който се изправя от тези поражения, и макар презиран и проклинан от собствените си братя, изкачва отново възвишението Мория и спечелва любовта на своя народ. Колко беше трудно това, да, може би най-трудното! Но мисля, че го постигнах!

Педехр беше седнал на тревата. Аз стоях прав пред него. Бях възнамерявал да говоря за една картина, а за какво говорех сега? Можех ли да го предотвратя? Защо красивите, меко проблясващи очи, с които гледаше нагоре към мен, бяха така любвеобвилно питащи и добродушни? Неговите джамикуни го наричаха Педехр, Татко. Те го обичаха, уважаваха, доверяваха му се. Той ги заслужаваше, защото в пълния, истинския смисъл на думата беше техен баща. Как стана така, че сега помислих за моя? Той беше обикновен занаятчия, скромен и справедлив, каквито са бедните хора, пред чиято врата оскъдицата денем будува, а и нощем не спи. Не беше съумял да схване онова мое дирене и търсене. Материалната нужда е сляпа за идеали. Той страдаше при моите външни поражения, ала във вътрешните победи, до които те водеха, не можеше да участва. Те не му носеха полза. А когато най-сетне бях горе и задишах с пълни гърди, защото вярата в човечеството ми носеше убеждението, че ми е простено, той се залежа и почина, принуждавайки ме да насоча моята красива надежда, да оправя всички, всички негови проблеми, към онази страна, в която всеки един трябва да изкупи онова, което е забравил да изкупи тук на земята!

Беше ли това Педехр, който седеше пред мен и ме гледаше така мълчаливо и същевременно с очакване? Това чело! Този питащ поглед! И моят баща като него винаги бе изглеждал млад въпреки напредналата си възраст! Какво искаха тези очи? Този поглед? Какво може да иска един баща, когато застаналият пред него син говори за своите прегрешения. Да прости, да прости! Отново ли бяха запели долу в храма „Песента на родата“?

Не.

Тя бе прозвучала само в моя вътрешен мир и бе необходима само една малка промяна, за да изрека наум:

Разцъфни, сърце, на розата подобно,

в която всички ухания са събрани.

Милосърдието Божие е преобилно,

разцъфни и го посрещни с дъх уханни!

— Ефенди, какво правиш? — попита шейхът. — Право ли чувам? Това ли е записано в твоята картинна книга? Та ти самият се изповяда с нея! Или не?

— Да, Педехр, изповядах се! — признах. — Книгата с картините, за която говоря, съдържа изповедта на целия, целия свят. Щом говоря за изповедта на човечеството, то не бива да липсва и тази, която аз дължа на човечеството! То ще включи тази изповед в своята! Тогава няма да може да му бъде простено, ако то не ми е простило!

Той улови с две ръце моите, притегли ме надолу към себе си и каза:

— Но ти се изповяда тук, в далечния Кюрдистан! Само пред мен! Човечеството няма те чуе!

— Ще ме чуе! Защото ще го прочете!

— Да не би в някоя от твоите книги?

— Да!

— И също така честно и открито, както говори тук пред мен?

— Точно така!

— Еф… ен… ди…!

Погледна ме удивено, почти изплашено. На мен обаче ми беше толкова топло, толкова леко, толкова свободно на сърцето. Почувствах, че около устните ми заигра радостна усмивка.

— Знаеш ли с какво се захващаш? Това твое човечество на драго сърце ще ти прости, но всички, всички, които образуват неговото цяло, ще пристъпят към теб, за да те прокълнат!

— Не се страхувам нито от човечеството, нито от индивида! Каквото се случи тук, ще се случи и там! Аз се изповядах и за там! Пред онзи, който седи в отвъдното! Ако той позволи там на отделните, както сториха тук хората с мен, да пристъпят до неговите стъпала, то ще съм освободен от греховете!

Той ме притегли изцяло към себе си, обви ръце около врата ми, целуна ме по двете страни и заговори:

— Скъпи ми, скъпи синко! Мислиш ли, че и аз с моите джамикуни принадлежа към човечеството? Да? Ти кимаш! Развълнуван си! Виждам сълзи! Не плачи! Казвам ти, след тези, които излязат от човечеството, понеже не мислят по човешки и не прощават, няма да има и един джамики! А за другите, които го сторят, нека това, което пишеш, бъде все едно ненаписано, защото ти се изповядваш на човечеството, а не на онези, дето са го напуснали!

В този миг Устад застана пред колоните на храма и даде знак насреща към Високата къща. Знакът беше очакван, тъй като слънцето бе в заник, и веднага забиха камбаните. Педехр се изправи, изтегли ме нагоре, обгърна ме с лявата ръка и посочи с дясната Алабастровия шатър.

— По-късно ще ми разправиш за твоята картина — каза. — Сега ще видиш една друга. Също от една Китаб ел Муккадас, но не от някоя написана, която човек отваря и затваря, когато му е угодно, а от тази, която е непрекъснато отворена и разперена над цялата земя. Щом си разбрал правилно картините на твоята книга, ще разбереш правилно и тази.

Сега Устад се обърна към нашата страна. Като ни видя изправени в прегръдка, той ни кимна и напусна храма, за да дойде при нас. Очите на всички присъстващи джамикуни и гости бяха отправени към най-високата точка на планините.

Слънцето беше напуснало долината и се снижаваше от отвъдната страна на хълмовете. Докато осветяваше нея, тук мракът запълзя нагоре. Около езерото вече витаеха тъмни сенки, сякаш сбогували се души очакваха да отплуват с кораб по неговите води. И както този здрач пъплеше нагоре по склоновете, за да забули накрая с мрак цялата долина, така и мъката се надигна все по-високо и по-високо в човешкото сърце, за да го изпълни изцяло. Нима няма точка, която не може да достигне, да обгърне напълно с тъма? Напротив!

Върховете на юг, изток и север бяха приели своите последни, наситено виолетови багри. А сетне лъчите ги напуснаха, за да пробягат по небесната твърд и се разтворят в блясъка на звездите. Но на запад, където небосклонът бе пламтял в огнено зарево, прощалният поздрав на деня се появи във вечерните зари, за да се стопи с бавно гаснещ зрак при Алабастровия шатър. В това целомъдрено сияние имаше нещо, събрало сякаш високо горе при портата на блаженството поклонническите души, изпълнени с лъчезарност от земните неволи и страдания. И трябваше да отлетят на най-високата точка, за да се удостовери, че скалната основа, върху която бе изградена Високата къща, е положена от ръката на самия Творец.

Небесният лъч се разби в полупрозрачния камък във всичките си земни цветове. Те затрептяха с блясъци и искри, сякаш целият шатър бе покрит с украшенията на Господаря на всички шатри и светове. И дори когато това приказно великолепие бе достигнато от вечерния мрак и отнето от нашите очи, сякаш всеки негов брилянт до последно се бе съпротивлявал на днешното угасване.

Стоях още дълго време и затворих очи, за да съхраня за цял живот тази невъобразимо красива картина. Казват, земята можела да стане пъкъл. Да, така е, вярвам! Но със същото право на вечността може да стане за нас и небе. Ако небето е населено само с ангели и блажени, а пъкълът — само от дяволи и прокълнати, то нали единствено от хората зависи какви ще бъдат и в какво ще превърнат земята!

Педехр ме изтръгна от мислите:

— Ее, ефенди — попита, — прилича ли тази картина на твоята, за която искаше да приказваш?

С няколко думи обясни на Устад за какво се отнася неговият въпрос. После аз отговорих:

— Би следвало да ти обясня какво наричаме ние в Запада еквивалент. Странно, но двете картини си приличат по съдържание и притежават близко родство. Бих могъл да озаглавя моята „От небето към земята“, а тази тук — „От земята към небето“. В моята стара книга липсват страници. Аз съм опитвал да попълня празнините със своята фантазия. Първият лист, който бих желал да приложа, е споменатата картина. Представям си следното. Една висока точка в светлото небе на Ахура Мазда[4], спускащо се стръмно към земята. Сонм ангели горе поглеждат любознателно и жадуващо надолу към непознатото. Към тях пристъпва Ахриман, размирникът, който си въобразява, че може да се равнява с Бога. Той иска да слезе, но не сам. Опитва да ги изкуши да напуснат небето и да основат заедно с него едно царство, в което Небесния властелин да не може нищо да заповядва. За да ги отклони от Вечния повелител, им говори по онзи начин, наричан днес диаболичен. Заслепява ги с лъжливи молитви и измамни заключения, както днес Ахриман мирза опита да направи с нас. И може би е удивително, но Ахриман от моята картина съвсем точно прилича на мирзата, който стоеше пред нас там при окрайнините на гората. Щом има същите идеи, значи ще има и същата фигура, без значение откъде произхожда! При първия, бегъл поглед Злото винаги има примамлив образ. Но когато го принудят да отвори уста, най-сигурният разпознавателен белег е страстта, с която говори и върши всичко. Онзи, който придал някога на Дявола пискюлеста опашка и конски копита, сигурно му е служил. Пъкълът е едно тресавище с буйно раззеленена и пищно нацъфтяла покривка, която примамва блудния друмник. Небето сияе, ала преизподнята може да лъщи само с фалшив блясък. Нейното злато е фалшиво. Искрящите камъни на мирзата навярно също не са истински!

Отделните групи джамикуни се събираха, за да потеглят под все още продължаващия камбанен звън към дуара. Донесоха ми носилката. Ханнех стоеше наблизо. Поканих я да се качи с мен. Имаше достатъчно място за двама души. Та прие, но каза:

— Нека почакаме още, докато звездите заблестят по-ярко! Иска ми се да съзерцавам шатъра в тяхната светлина.

За мен това бе добре дошло. Устад и Педехр тръгнаха. Последният се върна още веднъж при мен и попита:

— Ефенди, позволяваш ли да му кажа какво си говорихме? Аз не мога да имам тайни от него, а и много ми се иска да научи за твоята мъжествена изповед, която не познава нито човешкия, нито какъвто и да било друг страх.

— Не виждам причина да премълчиш — отговорих аз. — У мен няма нищо, което да пожелая да скрия от него.

След това поведох Ханнех напреко през храма. Седнахме на стъпалата. Тя мълчеше, аз също. Светлината на звездното небе бе все още слаба. Само Вечерницата бе изгряла с пълния си блясък. Сутрин тя се наричаше Зорница. Все същата си е, само имената са различни. А какви нощи лежат между различните имена на Бога? И кой е този, от когото са произлезли тези тъми? От него, Извечната Светлина? О, не!

— Виждам го — каза Ханнех тихо, сякаш Алабастровия шатър бе светилище, за което не бива да се говори с гръмливи, груби думи.

Сега го виждах и аз. Хълмът, върху който се намираше, сега се явяваше като тъмна безформена маса. Само връхната част имаше контури на фона на небето. Така и планините на живота нямат в ниското определена форма, но колкото повече се извисяват към небесната твърд, толкова по-ясно се очертават и изпъкват. Дори самият шатър се виждаше още само смътно. В неговата вътрешност нямаше светлина, но се засилваше тази отгоре. Сякаш мисълта, от която бе възникнал, сега се пораждаше и се въплъщаваше на мига. Той се появяваше все по-отчетливо и обхватно на светлината на увеличаващите яркостта си звезди, докато накрая засия с магическа красота, ясен и чист, отплащайки се на Учителя, който бе освободил скритата в камъка душа на хълма от нейната безформеност и ѝ бе придал символичния облик на Избавлението.

Седяхме и гледахме, без да продумаме. Какво ли да говори човек, когато го вълнуват чувства, за които няма думи! След доста време Ханнех се изправи. Отидохме до носилката и бяхме понесени към дома. В дуара цареше шумно и весело оживление. Там горе бе тихо.

Когато пристъпихме в нашата зала, направи ми впечатление, че постелята ми вече не е там. Кара седеше при баща си. Педехр и Устад стояха прави. Халеф спеше. Но лицето му нямаше онази безизразност, свойствена за пълната кома.

— Той беше толкова радостен в своя сън — каза Кара тихо, за да не би да го събуди.

— Пак ли сънува? — попита Ханнех.

— Да. И отново ефендито.

— Но сигурно не ужасните личинки!

— Напротив! Първият сън се върна. Зная, че подобно нещо понякога се случва. И пак крещя. Скоро обаче се успокои. Видях дори, че се радва на нещо, а когато се събуди, ми каза на какво. То го правеше толкова щастлив!

— Кое?

— Червеите започнали да се самоизяждат, докато накрая последната станала толкова дебела, че от само себе си се пръснала. Ефендито обаче стоял толкова весел и бодър, сякаш изобщо не бил докоснат от тях. След като ми разказа това, татко отново заспа.

— Колко странно! Какво ще речеш за тая работа, ефенди?

— Аз не съм гадател на сънища — отговорих.

— Удивително е наистина, че единият сън така ясно и безпогрешно се е свързал с другия.

— Защо удивително? — попита Педехр. — С живота не е ли същото? Не се ли свързва и тук единият с другия? Ако в това отношение има нещо странно, то това е само непонятната заблуда, че едно изпълнено с толкова богатства битие може да намери своя край в тялото на червеи и личинки! Сънят на хаджията е нещо повече от сън, защото ни показва действителността. Ако всички хора, които живеят по земята, бяха само червеи и личинки и само един-единствен притежаваше дух и душа, пак не биха могли да го унищожат физически, а още по-малко духовно или душевно! Ефендито може да бъде напълно спокоен не само когато други го сънуват, но и когато те се събудят от съня!

— Не само спокоен — обади се Устад, — но и щастлив! Ела, ефенди, върви с мен!

Той ме хвана за ръка и ме отведе вън до мястото, където вечер винаги седях. Сложи ръка на главата ми и заговори:

— Тук беше, точно тук, когато ръката ми почиваше върху теб. Можеш ли да си спомниш с какви думи ти казах „добре дошъл“?

— Да — отвърнах.

— Кажи ги!

— „Аз за втори път ти казвам «добре дошъл» и те моля да останеш при мен, докато на теб и твоето висше Аз, което вие обикновено наричате душа, се харесва при мен и моята душа. Аз те чаках.“

— Да, така казах. Запомнил си го. И днес ти повтарям тези свои думи. За трети път ти казвам добре дошъл! Досега ти беше при мен. Но днес се установи, че също и душата ти е при моята. Ефенди, знаеш ли какво означава това? Все още не!

Той плъзна ръка по мен, посочи храма отсреща, ярко озарен от звездна светлина, и продължи:

— Има светове, за които понятие си нямаш. Както звездите отстоят на неимоверна отдалеченост от земята, така и тези светове се извисяват на неземни разстояния един над друг. По-ниският не може да обезпокоява разположените над него. Който си е извоювал по-високо положение, остава недостижим за по-ниския, освен ако доброволно не се сближи до него. Във всички тези светове има жители, които мразят или копнеят по по-високите. Мразещите са безвредни за тях. Копнеещите са въздигани. В този копнеж се крие неизмерима мощ. Той е като силата на безкористната молитва, на която Ходех не може да противостои! Тези светове са невидими за твоите очи, но на душата ти — много добре известни. А че съществуват, можеш да разбереш от копнежа на твоята душа към един по-висок. Този копнеж е болезнен, защото духът, от който не бива да се отдели, не иска да я следва. Той е Егото, но тя е Любовта. Той не иска да се откаже от това, което притежава, понеже не вярва на онова, което нейните очи виждат, но неговите — не… Как безкрайно щастлив си ти, ефенди! Ти я притежаваш тази вяра, да, ти дори двойно я притежаваш. В онова, което вярва твоята душа, вярва и твоят дух. Онова, към което се стреми тя, е жадувано и от него. Ти ще го постигнеш!

Той сведе глава и помълча малко. Сетне продължи с по-тих глас:

— Не беше така при мен! Моето същество не беше единено като твоето, а разединено. Между челото и сърцето живееше несговор. Имаш ли представа как се казваше?

— Ахриман мирза? — осмелих се да отгатна.

— Да, така е! Той по всяко време гледаше да се втикне между тях, за да ги унищожи. Ти не го познаваш в тази ужасна дейност, защото при теб дух и душа са единни. Той не може да пристъпи между тях. И въпреки това би трябвало да го познаваш. Той те е безпокоил на други места. Вмъквал се е между тях и тялото! Искал е да унищожи твоя физически, външен живот, та да засегне и тях до смърт! Не вътрешно, защото не е бил в състояние, а в този външен, физически живот те е повалил. И ти трябва да благодариш само на ненарушимото съгласие и непобедимата сила на твоя вътрешен мир, че си съумял незабавно да се изправиш и след дълга, тежка битка най-сетне завинаги да победиш! Никой не я е видял, никой човек! И все пак един е бил свидетел и няма да я забрави. Той е чул и онова, което си казал там отсреща на Педехр. Аз знам, че ще го сториш, че ще го сдържиш! И още едно знам, а именно че ти действително си този, когото очаквах. Досега помещението на Джемма бе отворено за теб, защото ти, болният беше гост на цялото племе. От днес ще живееш при мен, в моя тих и приятен домашен кът, където, несмущаван от делничността, ще бъдеш по-близо до звъна на камбаните, отколкото тук. Навярно вече си видял, че постелята ти я няма в аркадата. Всичко ти е приготвено при мен. Дай ми ръката си!…

Бележки

[1] худжун — мн.ч. на хеджин = ездитна или бърза камила (Б.а.)

[2] Локи — загадъчен демон от староскандинавската митология; явява се като хитър помощник на боговете ази, но най-вече като техен враг, както в сагата за загиването на света; Хаймдал — староскандинавски бог от азите, син на Один, небесен пазител, свикал заедно с Гиалархорн боговете за крайна битка, при която той и Локи взаимно се убиват; Фриг — богиня, съпруга на върховния бог Один (Б.пр.)

[3] нощна виолетка (вечерник) — Hesperis matronslis (Б.пр.)

[4] Ахура Мазда — главният бог в учението на Заратустра (Б.пр.)

Край