Карл Май
В царството на сребърния лъв (11)

3. Празникът в храма с розите

Мислех да задам още няколко въпроса на Тифл, но в този миг съвсем неочаквано за мен отсреща прозвучаха камбаните и видях да се появяват джамикуните. Образуваха празнично шествие, което бе оставало скрито зад гъстата зеленина на градините. Сега достигна откритата морава и нямаше как да не го забележа.

Начело крачеше Педехр.

Следваха го известен брой най-вече сивобради мъже, които сякаш си съпринадлежаха.

— Това е Джемма — осведоми Тифл.

След тях идваха жителите на дуара заедно със своите гости — добре подредени, но в произволна последователност, най-напред мъжете и после жените с децата и домакинските принадлежности. Приближаваха по зелената морава и сетне през ухаещия парк. Когато достигна храма, шествието се разпиля. Животните бяха отведени в гората, където един обилно течащ извор даваше прясна вода. Всеки се запъти, накъдето искаше. Педехр изкачи с Джемма стълбите. Бяха тържествени мигове. Чувствах се обхванат от сериозно и същевременно радостно очакване.

Но къде беше Устад? Не го виждах. Тогава забелязах, че мъжете от Джемма отправят погледите си нагоре към гората. Обърнах се. Той идваше.

Дрехата му бе същата козинява власеница, в която вече го бях виждал. Не носеше друга украса освен една полуотворена розова пъпка на гърдите и още една в ръката. И както пристъпи от тъмната гора и се спускаше сега благ и замислен към нас, ме накара да си припомня думите на Исаия, сина на Амос:

„Колко са прекрасни върху горите нозете на оногоз, който благовествува и проповядва мир! На оногоз, който благовествува добрини и проповядва спасение! И говори Сиону: Бог твой царува!“^[1]

По него нямаше нищо, което да блести, да лъщи с фалшив блясък. Но всички, които го виждаха, гледаха към него така любящо и благоговейно, че и аз бях обхванат от същите чувства. Когато пристъпи в храма, те се поклониха. Той благодари с ръка, усмихвайки се кротко и благо, и дойде при мен. Подаде ми розата, докосна с десница главата ми и заговори:

— Мир на теб и на всички нас! Камбаните на молитвата звънят. Нека сърцето ти бъде като тази роза. Защо ти казвам това, ще чуеш по-късно! Бъди днес с нас един непознат джамики! Когото познава само небето, той няма защо да се страхува от суровата ръка на земята!

След това се извърна и се насочи към Джемма. Чух го да казва:

— Искаме да посрещаме още гости. Бях се изкачил високо над гората и гледах в простора. Видях един отряд ездачи да приближава с голяма бързина от изток. Навярно вече са достигнали дуара.

— Вероятно са калхурани, които искат да се осведомят дали шейхът им скоро ще се върне — отговори Педехр. — Ще им кажат, че сме горе. Но какво е това? Защо дават с камбаните предупредителен сигнал?

Камбанният звън беше внезапно замлъкнал, но само за да се обадят камбаните по друг начин. Те продължиха да бият в отделни, разграничени удари, приблизително както при нас в Запад за се оповестява от кулата пожара. И сега видяхме да се задава един ездач, който с най-голяма бързина се бе хвърлил на първия попаднал му кон. Не следваше извивките на пътя, а въпреки стръмнината на моравата караше животното в права посока към храма. Веднага щом влезе в обсега на слуха го чухме да вика, ала не можехме да разберем думите. Те, изглежда, не съдържаха нищо добро, защото намиращите се при долния парк джамикун надигнаха гневно гласове, за да предадат вестта по-нататък. Тя тръгна от уста на уста, докато я чухме:

— Гхулам ел Мултасим, кръвният отмъстител, е в дуара!

Едно такова враждебно известие сред звуците на мира! При всяко друго селище със сигурност щеше още на мига да предизвика голяма бъркотия. Тук не. Устад излезе пред колоните и вдигна ръка. Незабавно настъпи дълбока тишина. След това се върна при Джемма и каза:

— Да останем спокойни! У кого е ключът за вратата на затвора?

— У мен — отговори Педехр.

— Значи отмъстителят не може да се доведе до пленниците. Имаме време. Да изчакаме какво ще каже вестителят!

Той беше скочил от коня при цветния парк и бързаше насам пеша. Изкачи стъпалата и доложи:

— Гхулам ел Мултасим е тук! С него има няколко знатни господари и други въоръжени мъже, общо дванайсет човека. Стоях със сина ми при входа на дуара, когато дойдоха. Попитаха за вас.

— Към Високата къща ли отидоха? — осведоми се Устад.

— Не. Аз ги насочих насам и им дадох сина за водач. Исках да ги държа далеч от Високата къща, понеже там сега има много малко мъже. После взех коня и препуснах напряко през хълма към вас, за да ги изпреваря. Но градините ми пречеха. Персийците сигурно ще се появят всеки миг!

Да, те се появиха. Стигнаха до моравата и спряха за малко, за да преценят терена. После отново се раздвижиха. Бяха взели някакво решение — какво, веднага щяхме да видим.

Паркът лежеше на пътя им. Те не искаха да слязат, а да дадат заповедите на джамикуните от седлата. Ето защо го заобиколиха. Като стигнаха при западната страна, си пробиха път през розите и нахълтаха при нас между колоните, за да установят конете точно пред Джемма.

Една дузина хора! Никой не се страхуваше от тях, макар че бяха, както се казва, въоръжени до зъби. Печалното бе не само разстройването на празника, на който всеки се бе радвал. Неочакваното нахлуване на кръвния отмъстител можеше много лесно да повлече непредвидими сега последици. Гхулам се ползваше със славата на жесток човек и като такъв бе страхлив. А страхливият обича да прибягва към коварство. Какво ли кроеше? След дванайсетте ездачи имаше неколцина с вида на знатни хора. Те яздеха скъпи коне. Ако бяха приятели на Мултасим и се бяха заели с неговата работа, тяхното влияние в Двора можеше да навреди на Устад и неговите джамикун. Бях изключително напрегнат да видя как ще се държи и какво ще каже специално за грубото и безцеремонно оскверняване на неговия храм. Ако имаше подходяща възможност да ми го покаже така, както исках да го опозная, то това беше настоящата.

Един от дванайсетимата яздеше тюркменски доралия с високо телосложение, както изглежда, от благородната тиутихска раса. Беше красив, около шейсетгодишен мъж, със сиво-черна брада, много заможно облечен, екипиран с инкрустирани огнестрелни оръжия и ятагани, чиято искряща от скъпоценни камъни ножница сама по себе си представляваше цяло състояние. Аз поначало нямам особено предпочитание към така наречените красиви мъже, а пък ако те дори и при обикновени случаи се кипрят като тоя тук, то считам за най-добре да ги предоставя на тяхната самовлюбеност. Истинската, благородната красота не се нуждае от гиздила и дрънкулки.

Та този мъж беше Гхулам ел Мултасим, който си въобразяваше, че с дванайсет коня може да стъпче цялата съпротива на джамикуните. Когато тюркменският жребец замря на място, той се огледа в кръг, погледна остро Устад и го запита със строг тон:

— Кой си ти?

Запитаният даде вид, сякаш нито ги е чул, нито го е видял — все едно не съществуваше. Каза на Педехр:

— Почистете храма! Веднага щом се върна, ще започнем празнуването на този Ден на радостта.

След това се запъти с бавни крачки навън към своите рози.

— Тоя е глух! — изхили се Мултасим. И обръщайки се сега към Педехр, попита: — Кой беше този старчок, дето май няма ни очи, ни уши?

Шейхът също не отговори, поне не с думи. Той излезе с няколко крачки пред най-близката колона и помаха с края на бялата си връхна дреха към Високата къща отсреща. Знакът беше видян. Камбаните замлъкнаха. След това викна на чакащите в алеите на парка джамикуни няколко непознати за мен кюрдски думи. Това бе команда, на която те незабавно се подчиниха. В миг заеха от четирите страни на вътрешността на храма по такъв начин, че за някой невъоръжен измъкването би било невъзможно. После се върна, погледна персиеца право в очите и каза:

— Достопочтеният мъж, който бяга пред всяка грубост, е шах-ин-шахът на джамикуните, които го наричат Устад. Аз съм шейхът на племето. Ти кой си?

— Обикновено ме наричат Гхулам ел Мултасим. Сигурно ме познаваш!

— Ако си този, то те познавам по-добре, отколкото може да ти е приятно! Знаеш ли къде се намираш?

— Мястото ми е безразлично!

— Но на нас не!

— Тази къща не е нито джамия, нито църква!

— Но също не е и конюшня! Огледайте се! Тук стоят двеста джамикуни, там отвън — далеч повече. Каква работа имате тук?

Гхулам стана несигурен. Започна да съзнава, че неговото нахлуване може да вземе съвсем различен изход от очаквания. Тогава един от ездачите до него измъкна двуцевния си пищов от пояса, запъна двете петлета и извика:

— Какво ще се разправяме! Ние сме кръвни отмъстители. Имената са без значение. Но аз съм мирза и тук има още двама, които също са мирзи. А какви сте вие всъщност?

Педехр го погледна със спокойна усмивка в лицето и отговори:

— Мирза днес се нарича всеки, на чийто прадядо е било съдено да стане мъж на някоя жена от Техеран и Исфахан. А джамикуните без изключение са принцове, истински принцове, не заради някакъв безславен произход, а поради благородните цели, за които живеят и които и сега ще съумеят да отстоят!

Това бяха оскърбителни думи. Пищовът беше запънат. Другите единайсет вероятно притежаваха повече кураж от Мултасим. При такива коне и пушки можеха лесно да пометат застаналите срещу тях джамикуни. А дори и да не има се удадеше, то ако се стигнеше до стрелба, щеше да има мъртви и ранени. В този миг ме осени една мисъл. Приближих към групата, за да мога в решителния миг да посрещна опасността.

— Каква наглост! — извика предишният говорител. — Кой ще изтърпи това?

— Аз не… аз не… аз не… също аз не!

Завикаха един през друг останалите, приготвяйки кремъклийките или пищовите за стрелба. В този миг се случи нещо, споменът за което по-късно често ни даваше повод да се посмеем. Някой изтърча много бързо по нагоре стълбите, проби си път през стоящите джамикуни и спря за миг, за да прецени с един поглед ситуацията. Това бе нашият Кара Бен Халеф. Беше напълно въоръжен и носеше моята карабина „Хенри“ в ръка. Неговата поява породи къса пауза на сцената. Като ме видя, той пристъпи бързо към мен, подаде ми карабината и заговори високо, така че всички го чуваха:

— Във Високата къща дойде вестта, че кръвният отмъстител бил дошъл и се отправил насам заедно с единайсет други ездачи. Знаех, че сте без оръжия, грабнах набързо моите и възседнах Сахм, която беше най-близо, за да ти донеса, ефенди, възможно по-скоро пушката. Шестима ще застрелям аз на място. С другите шест се заеми ти с твоята карабина, с която можеш да стреляш безконечно, без да е нужно да я пълниш. Само една дума ми кажи и почваме!

Запъна револвера, който бях подарил на баща му, и го насочи към персите. Те видяха опасното оръжие. Видяха също и карабината, чиято необичайна конструкция трябваше да ги подтикне към предпазливост. Мултасим даде с ръка знак на другите да чакат и отправи към Кара въпроса:

— Ти имаш револвер! И една напълно непозната пушка! Джамики ли си?

— Не — отговори Кара, като го погледна предизвикателно в лицето. — Кой си всъщност?

— Аз съм Кара Бен Хаджи Халеф Омар, син на шейха на хаддедихните от племето шаммар.

Какво стана с коня на Мултасим? Защо се изправи на задните крака? Последица от неволно притискане на бедрата на неговия ездач ли бе това? Удивен ли бе той? Или дори уплашен? Известно ли му беше споменатото име? Неговото лице беше приело израз на необикновено напрежение. Почти нервно зададе въпроса:

— Този Хаджи Халеф Омар е шейх на джезирех-хаддедихните?

— Да — кимна гордо Кара.

— И сега си е при своето племе?

— Не.

— Бил е наскоро в Багдад?

— Да.

— Спуснал се е с келлек по Тигър?

— Да.

— Бил е също при Бирс Нимруд.

— Да.

— Сам?

— Не.

— Кой е бил с него?

Умният, предпазлив младеж съзна, че тук трябва да премълчи. Той каза:

— Какво си ме заразпитвал? Ти си външен човек, дръзко нахлул тук, а аз съм гост на джамикуните! Аз ще те питам! Не дадеш ли отговор, ще те застрелям на място! Какво дириш тук?

Тогава Педехр вдигна възпиращо ръка и каза:

— Не стреляйте! На територията на джамикун единствено Ходех има право да умъртвява! А това тук е място на мира, което не бива да бъде осквернявано от акт на омраза!

Кара смъкна револвера, погледна ме разочаровано и попита:

— Какво да правя, сихди? Не бива да постъпя, както аз искам!

— Ти и не можеш — отговорих усмихнато.

— Защо?

— Погледни по-внимателно револвера!

Той го стори. Лицето му комично трепна.

— Та той изобщо не е бил зареден! — извика. — Патроните ги няма!

— Трябваше ли да се окисляват? Аз самият ги извадих в деня, когато за пръв път напуснах болничното легло.

— Но твоята карабина е заредена?

— Също не!

— Машаллах! Тогава ще ни се смеят!

Персийците действително надигаха подигравателен кикот. Това не ме смути. Сега застанах по-близо до Мултасим и видях на ръката му пръстена на силлан.

— Нека се смеят! — казах. — Ние не се нуждаем от пушки. Махни спокойно револвера!

— Щом ти го казваш, ефенди, значи си имаш основателна причина!

Тикна револвера в пояса, а аз му върнах карабината „Хенри“. Тогава Мултасим приближи тюркменския жребец до мен и заговори:

— Ти беше наречен „сихди“ и „ефенди“. Така хаддедихнът се обръщал към един чужденец, който се намира при него. От Елман ли си?

— Да — отговорих.

— Казваш се Кара Бен Немзи?

— Така ме наричат.

— Ти си бил с хаддедихна при Бирс Нимруд?

— Да.

— Аллах да те прокълне хиляда пъти! Жив няма да напуснеш мястото, на което стоиш!

Аз зарових ръка в гривата на коня му, попипах мускулите и казах напълно невъзмутимо:

— Твърде меки са! Този доралия не би издържал един дълъг галоп. Трябва да му даваш по-малко ечемик и нощем да му мяташ чул, за да се поти по-обилно!

— Мълчи, куче!

По-рано нямаше да изтърпя тази дума. Сега я приех спокойно и продължих:

— Ребрата са формирани добре, но за един истински тиухикски кон шията е твърде къса, а главата — прекалено малка. Копитата също трябва да са по-големи. Мисля, че бащата е бил чистокръвен тюркменец, но майката — арабска кобила от не особено висока класа.

— Побъркан ли си? — кипна оня. — Аз се канех да ти подиря сметка за делата край Бирс Нимруд, а ти се държиш така, сякаш съм ти коняр и трябва да ти давам отчет за коня!

— Какво ли пък можеш да знаеш ти за нашите дела! — изсмях се аз, за да го подведа към непредпазливост.

— Всичко знам, всичко! — изперчи се той.

— Какво?

— Че вие силл…

Спря бързо и изплашено по средата.

— Говори нататък! — подканих го аз. — Или може би се страхуваш от мен?

— Аллах да ме пази от християнин да имам страх!

— Ти всъщност мохамеданин ли си?

По очите на неговите спътници веднага видях, че с този въпрос бях засегнал болезнено място. Затова продължих:

— Ако нямаше персийски агнешки калпак на главата, едва ли би имал право да носиш чалма! Ти си от онези християни, дето пушат келиан^[2] с Мохамед, докато ви доставя хубав тютюн, и то евтино или дори без пари. Но веднага щом трябва да го платите, изсипвате мръсната вода от наргилетата си пред нозете му и се връщате при Иса и неговата майка Мириам!

Той понечи да ми запрати гневен отговор, ала аз бързо продължих:

— Ти ме считаш за свой враг и ме нарече куче. Трябваше да бъдеш по-предпазлив! Сигурно щеше съвсем другояче да говориш с мен, ако ти беше известно, че трябва да те поздравя!

— Да ме поздравиш? Ти? — попита учудено.

— Да.

— От кого?

— Желаеш ли да кажа тук името?

— Да.

— Няма да го сторя.

— Защо?

— Защото ти мисля доброто.

— Доброто? Смяташ, че можеш да кажеш нещо, което да ми навреди?

— Не само това. Тайната е не само твоя, но и моя. Съветвам те да бъдеш предпазлив, понеже нещата не касаят единствено теб и мен. Ти бъркаш по отношение на хора, които изобщо не познаваш!

— Не те разбирам! — призна смутено.

— Не се и съмнявам! Аз искам да те пощадя и значи трябва да бъда предпазлив. Ти ме попита от кого имам да ти предам поздрави. Изслушай ме и ми кажи, ако трябва да спра, за да не ти навредя! Познати ли са ти бреговете на Шат ел Араб?

— Да — отвърна колебливо.

— Живее ли там някой, който би могъл да ми повери поздрав за теб?

— Не.

— Добре! Да продължим тогава нагоре по реката. Известно ли ти е селището, разположено над мястото, при което Шат ел Араб възниква от Ефрат и Тигър?

— Това е Корна.

— Има ли там някой мъж, който би могъл да е познат и на двама ни? Може би дори по-добре на мен, отколкото на теб?

— Не.

Смущението му нарастваше.

Аз продължих:

— Имам предвид един мъж, който притежава само едно око!

— Аллах! — извика.

— Поради това се казва Езара ел А’вар и…

— Мълчи, мълчи! — прекъсна ме той бързо. — Ефенди, възможно е да не съм те преценил правилно, да, дори е много вероятно! Ела бързо настрани, за да мога да говоря с теб!

Скочи от коня и ме улови за ръката. Връзката му с Едноокия трябва да бе от изключителна важност за него. Аз не я знаех, защото не бях чел полученото от кафеджията в Басра писмо. Но все още го притежавах. Мултасим поиска да ме повлече със себе си, докато неговите спътници сега също заслизаха от конете. Аз обаче се освободих и казах:

— Чуй ме! Пред всички, които стоят тук при нас! Това, което ще ти кажа, е като клетва. Нито ще добавя, нито ще отнема нещо!

— Какво? Кажи го!

В очите му трептеше несигурна светлина. Намираше се в голяма възбуда. Едва можеше да се владее. Аз се възползвах от състоянието му, като продължих:

— За теб има три могъщи личности. Едната ти самият, другата съм аз, а третата е нашият Езара ел А’вар в Корна. Желанието ти трябва да бъде никой от тези трима да не стане враг на някого от другите двама. Сега се постави спрямо мен както ти харесва! Аз съм гост на джамикун. Техният враг е и мой враг. Ти идваш като кръвен отмъстител, значи като мой враг! Враждата те подтикна дори дотам, че да оскверните това място с копитата на конете си. Незабавно оправи нещата! Кръвното отмъщение лежи между мен и теб. Поискай кръв или кръвнина. Ние ще се ръководим според твоето искане и на свой ред ще искаме кръв или кръвнина. Пролятата от куршум кръв не е толкова скъпа, както кръвта, полепнала по камшика на твоя син. Отмъщение срещу отмъщение и пощада срещу пощада! Джемма на джамикуните е готова да преговаря, но не днес. Днес няма време за това. А що се отнася до мен, мога още сега, в този миг да ти кажа. Няма да разменя нито дума с теб за Езара ел А’вар, преди да си ми доказал, че това взаимно искане ще бъде мир завинаги изгладено. Сега свърших! Ще видя как ще постъпиш!

Извърнах се и излязох от храма. Спуснах се по стъпалата и тръгнах по един път между розите, който водеше до малка тревна площ. Там седнах. Стоенето ме беше уморило.

Над мен бяха надвиснали великолепни рози паскалех, чието ухание е „сладко като любовта и крепително като приятелството“, а помежду тях — големите, тъмночервени камбанки на фритиларията. Колко благ и мил бе създателят на това цветно царство! Можеше ли да е същият, създал и човешкия свят? Или цветето е само за затова без грях, защото за него, което само дава, е невъзможно да прави разлика между За и Против, между Мое и Твое? А би ли могъл човекът да е като цветето! Как бе се изразил преди малко Устад, когато ми даде розата? Нима бе имал безмерното щастие да стигне толкова далеч в самоовладяването, че вече не познаваше собственото Аз? У мен се породи горещото желание да бъда веднъж толкова много, толкова тежко, толкова жестоко, толкова дълбоко оскърбен, че всеки, всеки друг да не може да го изтърпи и понесе. Но желаех тогава да имах безкористието и непоклатимото, сякаш човеконенавистничеството е само естествено необходимата сянка на Божията любов. Нека силлан, тези Сенки, спокойно се ровят в руините на Бабел за древни тухли и надписи, за тлеещи доказателства за човешки слабости, аз гледах от обгърнатия с ухание на рози Бейт-и-Ходех нагоре към прекрасния Алабастров шатър, а отдолу се възнасяше каменният глас: „До слънцето го издигни! Амин!“

След известно време станах, за да се върна отново в храма. Тръгнах към задната страна и срещнах по пътя много жени и деца, няколко от които ми казаха, че Тифл ме търсел. Накрая срещнах и самия него. Беше търчал навсякъде наоколо, без да ме намери.

— Ефенди, необходим си! — провикна се, преди да ме е достигнал.

— На кого? За какво? — осведомих се аз.

— На кръвния отмъстител. Каза, че имал да говори с теб.

— Но аз с него не. С него приключих. Къде е?

— Насядали са горе при края на гората. Помолиха Педехр да им позволи да гледат празника.

— Какво? Наистина ли? Та това означава победа за нас!

— Така каза и Педехр. Една победа, която дължим на теб. Той те моли да не отблъскваш кръвния отмъстител, защото можело наистина да е важно онова, което има да ти каже.

— Тогава ела!

Когато стигнахме до храмовата постройка, забелязах, че мъжете вече са я освободили. Бяха се върнали при близките си в парка. Това бе признак, че враждебността поне засега почива. От там, където конете бяха стъпкали розите, излязохме на моравата отзад. Тогава видях персите да седят в сянката на първите дървета на гората. Мултасим ме забеляза, стана и тръгна надолу. Аз продължих бавно насреща му. Лицето му беше много сериозно, ала не враждебно. Но в очите имаше нещо дебнещо. Сега стояхме един пред друг.

— Пратих за теб — каза той.

— Научих — отговорих.

— Ти попречи на нашата работа. Аз отстъпих. Сега бих желал да знам дали съм постъпил правилно. Аз съм чувал за вас. Откъде, сигурно не знаеш, ако ли не, можеш да се досетиш. Твоята предпазливост често надминава всяка хитрост. Но лъжа ти никога не казваш. Така би е?

— Да.

— Ще излъжеш ли сега?

— Не. Защо ме питаш?

— Защото искам да знам от теб истината.

— Ако изобщо говоря, няма да чуеш нищо друго, освен нея.

— Дори ако това е в твоя най-голяма вреда? Ако може да ти коства живота?

— Дори тогава!

Много странен беше погледът, с който ме измери. Осмиваше ли ме вътрешно? Или в неговата душа бе затрептяла някаква добра страна?

— Вярвам ти — кимна. После продължи: — Искам да знам дали си ми приятел, или враг. Кажи!

— Аз не съм враг на никого. Не мразя злия човек, но злото в него не мога да обичам.

— Не това искам да знам. В държането ти преди малко към мен откровеност ли имаше, или хитрост?

— И едното, и другото.

— Имаш ли поздрав до мен?

— Да. Но той не беше поверен на мен, а на един друг. Случайно го узнах.

Това не бе лъжа, тъй като имах писмо, а едно писмо все пак съдържа нещо повече от един гол поздрав.

— Значи си се вмъкнал между мен и Езара ел А’вар?

— Да.

— Знае ли го той?

— Това няма да издам. Той самият може да ти го каже.

— Какво знаеш за него и мен?

— На този въпрос няма да отговоря.

— Наш съюзник ли си?

— Не.

— Значи противник? Трето няма. Искам да знам истината!

— Ще ти я кажа. Аз нямам нищо общо с вас. Но ако престъпите законите и засягате при това моята личност, ще си имате работа с мен. Ето защо ви съветвам да оставите мен и моите приятели на мира!

До момента се бях сдържал. Той също още се владееше, но очите му мятаха искри, а лицето му бе изкривено от ненавист. Сви юмруци.

— Значи… враг! — процеди.

— Да, щом ти така го наричаш… враг! — отговорих спокойно.

— Знаеш ли какво означава това за теб?

— Знам само колко е опасно за теб. Аз няма от какво да се страхувам.

— Да не би аз да съм нищо? Днес трябва ли да ти отстъпя. Трябва да се откажа. Иначе ще ме издадеш. Но ще настъпи друго време. И аз ще се погрижа много скоро да дойде. Тогава ще ти подиря сметка. Държиш ли все още на онова, което каза преди малко?

— Да.

— Че трябва да се помиря?

— Безусловно!

Тогава той протегна ръка към мен. Гласът му трепереше.

— Ето, вземи ръката ми. Това е ръката на най-върлия ти враг. Ти ме принуждаваш да се откажа от кръвното отмъщение срещу калхураните и джамикуните. Но аз няма да се откажа, ще го прехвърля върху теб. Приемаш ли го?

Стоеше пред мен като човек, който едва е в състояние вече да се владее. Аз улових ръката му и казах:

— Да. Приемам го.

— Следователно знаеш, че съм ти кръвен отмъстител?

— Да.

— Бъди тогава благословен от всички дяволи, които живеят в най-дълбокия пъкъл на Главния шейтан. Няма да ми се изплъзнеш!

— А ти бъди ръководен и воден от ангелите на себепознанието и Божието милосърдие. Този, който стои над всички хора, той стои и над теб. Колкото и да се отбраняваш, няма да му се изплъзнеш!

— Куче!

— Човече!

— Аз се изплювам пред теб. Излижи го! Ако не сега, то по-късно. Ще те принудя да го сториш!

Той се изплю пред краката ми, размаха юмрук, завъртя се и тръгна. Бях освободил шейха на калхураните Хафиз Арам и неговата жена от кръвното отмъщение. Но в замяна го бях поел върху себе си. Това обстоятелство обаче джамикуните не биваше да узнаят. Който е истински благодарен, той никога няма да заговори за благодарност!…

Представете си едно музикално семейство. Бащата свири първа цигулка, чичото — чело, единият син — втора цигулка, а другият — виола. Поканени са всички приятели. Квартетът ще изнесе концерт. Камерна музика. Дали от Моцарт, Хайдн или друг, хората не знаят. Но че ще чуят нещо красиво, добре обсъдено от четиримата артисти, са убедени. И се радват на насладата. Пристигат. Знаят, че са добре дошли. Настаняват се. Нотите лежат по пултовете. Инструментите са готови, вече настроени. Аудиторията също се намира в онова настроение, което посреща с обич и вникване успеха. Четиримата се появяват. Заемат местата си. Посягат към инструментите. През помещението преминава шум от леко побутвани столове; тук късо, изпълнено с очакване покашляне, там шумолене от удобно разполагаща се коприна. После дълбока тишина. Сега! Лъковете докосват струните. Прозвучават първите тактове. Очакването преминава във видимо внимание. Хората слушат.

В този миг вратата рязко се отваря. Един враг на семейството нахълтва шумно, безцеремонно, незван. Заявява, че има намерение да заведе наказателен процес срещу фамилията, и по неблагонравен начин запознава присъстващите с обвинението. Те го прекъсват. Отнемат му думата. Казват му, че не е прав и че тук не му е нито мястото, нито времето за такива неща. Събрали са се за естетическа наслада, а не да се занимават с ius criminale^[3].

Тогава той решава да слуша заедно с тях, взима си стол и сяда.

Трябва ли слушателите силом да сложат край на неприятната сцена? Да го изхвърлят? Не! Решават да не го закачат и парчето започва отново. Но в какво настроение се намират сега хората? Ще замират ли така удовлетворително удряните акорди в душата, сърцето, вътрешния мир, както са били очаквани преди това с радост.

Това е една картина. Поднасям я, за да стане понятно, че и струните на нашата душевност, докоснати преди туй от камбанния звън, бяха доведени до пълно мълчание от грубите мисли за кръвното отмъщение. Дали щяха да прозвучат отново така непринудено и чисто, бе много съмнително…

Докато говорех с Мултасим, Тифл беше отишъл до храма. Когато се върнах сега там, той беше донесъл от моето място една възглавница и я сложил при едната от двете колони на задния изход. Ходи-и-джуна беше там. Видях, че има нещо да ми каже.

— Ние не бива да се безпокоим, ефенди — извини се той. — Но те моля на първо време да останеш за кратко тук. Това е най-доброто място да чуеш как звучи, когато всички ветрове дойдат за молитва. В твоя ъгъл там ще те смущават арфите.

След това отиде до средата на храма, където лежеше една арфа. При едната ъглова колона стоеше Шакара, която държеше своята пред себе си. Това ме накара да погледна и към другите три ъгъла. Те бяха по съвсем същия начин заети от джамикуни. При главния вход Устад и Педехр седяха един срещу друг. От двете им страни седеше Джемма. Около постройката бяха застанали жителите и жителките на дуара. Беше „тихо като в църква“, както се казва.

Устад даде знак с ръка. Ходи-и-джуна взе няколко встъпителни акорда, за да даде такт. После отново предишната тишина. Предчувствах какво ще последва и затворих очи.

Къде се е породил плъхът при Изначалието? В Божията мисъл! Безкрайно меко, сякаш един слънчев лъч шепти с тиха нежност на друг, се преобрази сега тази мисъл в първия тон. Това бе един неделим и все пак не един-единствен тон. Звучеше нито високо, нито ниско и все пак звучеше. Можеше ли да се измери по трептенията? Не! Та нали земната мярка е само полумярка. Тя винаги се заблуждава! В този пръв, единствен тон лежаха в скрит унисон, както лъчите в светлината, всички неизброими звуци на времето и вечността. Така звучеше той тихо, тихо, недокоснат още от творческата воля, сякаш за самия себе си не предугаждаше. Но ето че внезапно се разтвори — както Създателя някога, преди съществуването на слънцата, изпробвал светлината, като пуснал всички лъчи да проблеснат по всемира и после отново ги призовал при себе си във всички хармонии, които е имало и ще има, разпратил ги с проблясък във всички посоки и мигом ги съединил отново в себе си…

И сега нещо в него започна да се движи. Всичко, което беше показал в този проблясък в безмерно обилие, сега започна бавно, едно от друго, едно с друго, хармонично да развива. Тонът се делеше и все пак оставаше неразделен. Отдаваше се на хиляди други тонове и все пак не преставаше да бъде какъвто беше. Повя полъх и го залюля нагоре-надолу, сякаш бленуваше заедно с него. Тогава блянът роди първия интервал, който последваха, неизбежно сродени с него, другите. Те се обгръщаха, съединяваха в тоника и се понасяха надолу към земния рай, за да се разтворят, когато човек помислеше за отвъдното блаженство, отново в него, придавайки на гласовете на тази земя звуците на небето.

А как звучеше такава небесна музика? Ветровете го казват. Те слушат навсякъде. И където може да се чуе благочестив, свещен тон, те го поемат, за да го отнеса при голямата хармония, която се възнася молитвено нагоре и се връща като възхвала и благодарност при Този, от чиято уста някога е прозвучала като първи тон.

Арфите млъкнаха. Аз отново отворих очи. Четирите артистки оставиха настрана инструментите. Ходи-и-джуна се позабави да го стори. Погледна колебливо към мен. Тогава аз станах, отидох при него и следвайки сърдечния порив, му дадох моята роза.

— Тя е от Устад — казах. — Аз съм толкова беден пред теб. Нямам нищо по-добро.

— Ти ме засрамваш! — отвърна той. — Аз уча само на това, което съм възприел. А и това, че мога да го възпроизведа, го дължа не на себе си. Вземи сега моята роза. Моля те!

Той ми я подаде.

Жестът беше толкова естествен, толкова човешки мил, че ме покърти.

— Прати ми вън твоите ученички, за да откъсна и на тях по една — помолих го аз.

След това излязох. Момичетата дойдоха. Розите принадлежаха не на мен, а на тях, но видях по лицата им, че съм намерил верния начин да им благодаря.

Тифл ме чакаше, за да ми каже, че сега отново мога да отида, ако искам, на моето място. Направих го, изпълнен с очакване, какво ще последва сега. Нищо обикновено, в това бях убеден! Този учител по пеене притежаваше повече от онова, което наричаме талант!

Сега вътре влязоха известен брой джамикун с жени и момичета. Застанаха по средата, за да пеят без съпровод. Ходи-и-джуна не беше при тях. Песента беше за три гласа. Текстът гласеше:

При теб идвам на слънцето в светлината

и нека за мен цъфтят твоите рози.

В смирение дълбоко лежи долината

от утринните до вечерните зали.

От тихите води гледам на езерото

планината Божия да се изкачва

и на мен ще се покаже днес небето,

където на колони неговият дом почива.

 

При теб идвам на слънцето в светлината,

говори Бог и ек на земята спуска.

Звънят камбаните над долината,

а планините мощно отразяват ека.

Разцъфни, сърце, на розата подобно

в която всички ухания са сбрани.

За теб приближава царството небесно,

разцъфни и го посрещни с дъх уханни!

По този текст не може да се каже нищо, нито дума. Та нали той самият говори! За какво? За една среща в Бейт-и-Ходех. Сега разбрах думите на Устад, когато ми даде розата. Но тоналността! Песен ли бе това, или говор? Напевен говор или говорно пеене? В никой случай нямам предвид речитатив. С него това нямаше и най-далечна прилика. Нашето пеене е изкуство; това беше природа. От нашата хармония всеки акорд може да се отдели; тук това бе невъзможност. В пеенето при нас мелодията се поддържа от един отделен глас, другите дават съпровода; тук всичко беше мелодия, всеки глас, но и всеки един хармонично поддържан от другите. Беше трудно, много трудно, но звучеше изключително естествено, непринудено, някак от само себе си. Не се долавяше и намерение за образуване на определен акорд, за слизане от септа в секста. Всичко, което знаех за композицията, тук беше равно на нула!

Но какво въздействие! За мен и джамикуните в това отношение няма да говоря, ала песента беше привлякла насам всички персийци от окрайнината на гората. Те бяха оставили горе конете и насядали отзад при колоните. От поведението им можеше да се види какво впечатление им е направила песента. Докато говореха помежду си, физиономиите и погледите им ясно изразяваха желанието песента да продължи.

И то се изпълни. Предишните певци се бяха отдалечили. Сега дойдоха четирима мъже и четири жени, значи осем души. У нас това се нарича двоен квартет. Онова, което запяха, звучеше изключително сериозно.

Думите гласяха:

Коленичим ние тук пред твоя лик

и в дух от духа, а не в прах от праха

молим виделината на твоя светлик;

в мрака да остане вярата на греха.

Всички ние твои сме. Ти си Отца.

В светлината нека сме твои деца!

 

Думата любов лежи в твоите творения,

но за човека остава неразбрана.

И дори да изпише хиляди писания,

няма да е пак обичана, а мразена.

Всички ние твои сме. Ти си Отца.

В любовта нека сме ние твои деца!

 

Във вечен мир кръжат твоите звезди.

Зракът техен цялата земя облива.

Към поучение този зрак я води

и най-сетне става тя човеколюбива.

Всички ние твои сме. Ти си Отца.

В мира нека сме твои деца!

Това беше молитва! И как само бе изпята! И не по някоя стара, добре позната мелодия, към която може да се съчини всякакъв друг текст. Тук звуците се молеха по-ясно от думите. Персите все пак бяха хора, които не можеха толкова лесно да бъдат надвити с думи. Но когато последният тон отзвуча насреща към заслушаните планини, където пастирите стояха смирено при своите стада, видях дванайсетте глави да се свеждат ниско и мина дълго време, преди да могат да се видят отново лицата им. Думите често достигат само до ухото. Толкова дълбоко ли бяха проникнали в тях тоновете, на молената „виделина“ да ги е довела до познанието, че никой не бива да се величае с истинската любов, ако не зачита мира на ближния? Тогава щеше да е чудо, ако стремящите се към сърцето небесни звуци не бяха подействали на другите тук, при Бейт-и-Ходех на джамикуните, с добре обмислените думи и добре премерените рими!

Сега при мен дойде Тифл и каза, подсмивайки се хитро:

— Ефенди, дойде времето, когато човек трябва да яде… ако, разбира се, има какво.

— Само че аз нямам нищо! — оплаках се.

— Оо, имаш повече от мен! Сливи!

— Къде са?

— В най-красивото кътме на гората. Мястото е отредено само за един и аз те моля днес да бъдеш там негов гост.

— Къде е той?

— Ще видиш.

— Но не съм ли твърде слаб за катерене?

— Мястото не е далеч оттук. А и по път можеш да си почиваш колкото често искаш.

— Тогава да вървим!

При изкачването към гората трябваше да мина край персите. Бастунът ми облекчаваше пътя, но въпреки това трябваше да спра при периферията на гората. Оттук можех да обгърна с поглед целия парк, по чиито виещи се алеи тесните човешки потоци пулсираха като през розови артерии. Устад и Педехр бяха още в храма. Който търсеше сянка, се изкачваше до гората. Навсякъде сияеха приятелски лица. Прозвучаваха весели смехове. Тук и там се разнасяха откъси от малки песнички. Жадни за песен „безкрили чучулиги“ бързаха да настроят своите гърла.

— Хората не бива още сега да пеят — обясни ми Детето. — О, ефенди, ние имаме много хубави песни! За деца, за младежи, за девойки и също за възрастни.

— Ти също ли пееш?

Той изпъчи гърди, изпъна ръст и отговори:

— Като запея, ги карам всички, всички да занемеят! Искаш ли да чуеш?

— Да.

— В такъв случай ще те помоля да почакаш. Сега още не бива.

— Защо?

— Толкова скоро след сериозното песнопение Устад не обича любовни песни. — Любовни песни? Тифл, Тифл! Какво чувам!

Добрякът не ме разбра. Почти се засрамих, дето бях изрекъл този шеговит упрек. Виждате, критиката на добрите нрави може дори на шега да се стовари върху обвинителя, вместо върху мнимия престъпник. Колко опасно може тя да се обърне на сериозност!

Продължихме нагоре през гората. Между високите дървета водеше път. Очевидно беше малко употребяван страничен път.

— Тук върви само той — каза Тифл.

— Кой?

— Той! Трябва да отгатнеш!

Сега, разбира се, отгатнах — Устад. След известно време стигнахме до едно разчистено преди много години място, по средата на което растеше голяма, ширококлонеста круша. Беше отрупана с прекрасни зрели плодове. Високите горски дървета я закриляха. Иначе нямаше да израсне до тази височина.

Под нея стоеше — удивително! — една добре подредена маса. Дървен плот върху забити в земята крака, не ниска, като ориенталските. Пред нея две високи пейки, на които човек можеше да седне съвсем по европейски. Беше застлана с бяла покривка, върху която ме чакаха купи и чинии от бял порцелан, както и бутилка вино със стъклена чаша. Имаше студена кухня, изискано и чисто разпределена.

И кой стоеше при тези чудесии? В цялата си блестящо бяла чистота? Сияеща от гордост и радост? С любвеобвилни очички и цъфтящи румени бузки? Естествено Пекала, Чудесната, днес моята истинска „весталка“!

— Бъди добре дошъл, ефенди! — провикна се тя насреща ми. — За теб съм сервирала тук. Има и сливи. Тифл ти ги набра. Устад му нареди.

Подадох ѝ ръка.

— Колко си добра, Пекала! — казах.

— Човек трябва винаги да е добър, нали това му е задължени. И това трябва да му доставя удоволствие! Той изобщо не бива да иска да е друг! А вас, ефенди, желаем да направим истински, истински щастливи! На вас бихме желали да покажем най-голямата любов, на която сме способни!

— Защо точно на нас? Съществуват толкова много хора, а любовта е една за всички!

— Така казва и Устад, точно така. Но вие ни облекчавате толкова много, а други ни затрудняват. А какво ще кажеш за тази маса, ефенди?

Тя опря ръце на хълбоците и ме погледна, сякаш имах да се дивя на нещо напълно непонятно.

— Прекрасна! — отговорих.

— Да, наистина е прекрасна! Виждаш ли този чудесен фаафури такъмъ^[4]?

— Да. Бял като пресен сняг!

— Зелената шарап бардаъ^[5]?

— Досущ като смарагд!

— А тази софра бези^[6] с десен на цветя?

— Много красива! Сигурно ти си я гладила?

— Да. Но тук нямаме ютю^[7]. Нагорещих един сатър и сложих хартия. Така стана. Знаеш, една туркиня винаги знае как да си помогне!

— Колко жалко, че аз не съм!

— Не се вайкай, ефенди! На теб и така ти сече доста акъла. Не всеки може да бъде туркиня. Трябва да има и други народи! А виждаш ли също този йемек такъмъ^[8] с излъсканите до блясък дръжки? Правилно ли съм го сложила?

— Да, защото ми е удобен за вземане. Но най-изискано е, ако ножът лежи отдясно, а вилицата — отляво.

Не исках да я обвинявам в грешка, затова се изразих по този начин. Тя обаче бързо размени приборите и каза:

— За мен ти си най-изисканият и мисля, че и ти ме считаш за изискана прислужница. Та нека не го правим като за обикновени люде, а изискано. Забеляза ли и тапа чекмее^[9]? Виждаш, имаме всичко. Нали не е нужно да отваряш шишето по начина, както го направи Тифл навремето, като избиваше гърлата. Тогава хич няма да е чудно, ако човек се напие!

Това разсъждение насочи вниманието ѝ към Детето. Тя се обърна към него и каза:

— Аз самата ще обслужвам ефендито. Ти можеш да си вървиш!

Той направи две крачки, но спря.

— Ее, защо не си тръгваш? — попита тя.

— Защото и аз бих искал малко да погледам.

— Какво?

— Покривката, порцелана и всички онези неща по масата.

— Зяпай ги после!

— И също как ефендито седи и яде по франкски.

— Това би го смущавало!

— И как красиво и изискано го обслужваш, след като преди туй всичко така отлично си подготвила.

Тази похвала мигом промени настроението ѝ към него.

— Тогава остани — каза. — Качи се на дървото и набери най-хубавите плодове!

Той беше в миг горе.

— Това са армутлар^[10], ефенди — поучи ме тя.

— Така мисля и аз — изразих съгласие с нея.

— Те се казват гулаб-и-шахи^[11] — поправи Тифл от дървото, назовавайки сорта.

— Ядеш ли ги и като армуст компостоси^[12], ефенди? — продължи да пита тя.

— Когато има пресни плодове, човек трябва да ги яде пресни. Но аз ги обичам и варени.

— Ще получиш и двете неща: пресни круши и сладък компосто^[13]. А сега седни и се храни! Но да изядеш всичко! Ти трябва отново да се закръглиш — като мен! Трябва да добиеш червени, пълни бузи — като моите!

— Благодаря, мила Пекала!

— Благодари ми не сега, а сетне, когато ги имаш! Аз съм те виждала само такъв, какъвто те е направила болестта — неимоверно мършав и с хлътнали бузи. А сега искам да станеш отново такъв, какъвто подобава и е редно за един ефенди от Елман. Позволи да ти предложа за образец моята фигура, чиято пълнота трябва да се стремиш да достигнеш и по възможност да надминеш! Едно от най-големите достойнства на нас турците е, че предлагаме на душата си възможно по-обемисто тяло. Така тя има място! Така може да се движи и мърда! Така не се чувства притеснена и може дори да се разхожда, ако поиска. Но ако бъде притисната между кожа и кости, както при теб сега, тогава възниква една от онези нещастни, смачкани души, на които човек не може да се сърди, че по време на земния живот непрестанно знаят само да се сопкат и мърморят. Напротив, един благообразен, пълен мъж винаги има добро настроение и доволна усмивка на устните. Това го знам съвсем точно. Виждам го по себе си!

— Ти имаш много задълбочен ум, скъпа Пекала!

— Нали? Кажи-речи една къзфейлесуф^[14]! Ама и ти трябва вече да си видял, че съм свикнала много да размишлявам. Мога да го правя, защото моята душа има мегдан за обилни размишления. Тук няма нищо за чудене. А сега яж! И ми позволи още един въпрос, на който въпреки всички размишления не мога да си отговоря! Да не би тук да е необходима и една по-малка маса? — Не.

— Не? Но тогава за какво е другата, по-малка покривка?

— Къде?

— Тук.

Тя бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади една бяла салфетка.

Взех я от ръката ѝ и я разгърнах. Нямаше монограм, но бе поръбена със ситни, нежни бодове.

Лицето ми направи силно впечатление на готвачката, докато разглеждах това ленено парче.

— Ти се учудваш, ефенди? — каза. — Удивен си? Даже много?

— Да — отговорих. — Такова нещо тук никога не бих търсил!

— Не? Това ме радва, защото то трябва значи да е много изискано!

— Това е пешкир. Казват му още печете^[15].

— Не ми е известно. За какво служи?

— За да пази дрехата при хранене. Ако човек разлее нещо или се покапе, печете ще го поеме. Който се храни внимателно, може да я слага само ето така. А който яде некрасиво, втиква ъгълчето ето тук горе. Та значи по печете си личи какъв е хранещият се. Погледни!

Демонстрирах ѝ.

Тя плесна звънливо с ръце и извика запленено:

— Как ми харесва! Това е изискано, наистина изискано! Знаеш ли, аз ще направя една за нашия Тифл, ако поведението му ме задоволи!

— Две! — обади се споменатият от дървото.

— Защо? Попита тя нагоре.

— И за теб една, ако и аз няма за какво да се оплаквам от теб!

— Иска ми се да знам за какво ли би могъл да се оплакваш от мен! Аз те нося на ръце и ти чета всяко желание по очите. Затова продължавай да береш и остави печете да си бъде печете!

По време на тази малка словесна фехтовка бях сгънал и оставил настрани печете. Забелязвайки това сега, Пекала попита учудено:

— Ти не я вземаш? Защо? Моля те!

Тя я взе от масата и отново ми я подаде. Но аз отклоних ръката ѝ.

— Не, добра ми Пекала! Аз искам да се храня с тази кърпа, този порцелан, ножа и вилицата, защото иначе ще те натъжа… а може би и някой друг. Но онова, което не е безусловно необходимо, няма да докосна.

— Ами кажи защо?

— Ти вероятно не подозираш, но тези неща, освен за този друг, са наистина неприкосновени. Предполагам, че той ги смята за изключително ценни, та дори за свещени.

Тя ме погледна замислено, пристъпи съвсем близо до мен и каза:

— Това сигурно е вярно. Ще ти съобщя нещо, защото не ми е забранено да говоря по този въпрос. Тези и още няколко други неща се съхраняват добре в една малка ракла. Има един ден, един-единствен ден през годината, в който Устад отключва тази ракла. Тогава си застила със собствената ръка една маса — точно така, както го направих аз тук. Аз лично му нося ястията горе. Виждам един франкски стол да стои пред една франкска маса, но Устад още не седи. Той стои със сключени ръце до прозореца и гледа втренчено, сякаш вътрешно се моли, насреща към нашия любим Бейт-и-Ходех. В този ден той носи една съвсем стара власеница, която също лежи в раклата и има отзад една башлък^[16]. Около кръста препасва едно също такова старо въже, а на врата си окачва една бисерна огърлица с някаква малка картинка. Каква е, не знам. Храни се едва след като съм си тръгнала. В този ден той е още по-сериозен и тих, отколкото във всяко друго време. Никой не бива да го смущава освен аз, когато му нося яденето. Но рано, на заранта, слиза и раздава на всички живеещи във Високата къща малки приятелски подаръци, които е изготвил през годината със собствените си ръце. Схващаш ли го?

— Ако можеш да ми назовеш деня, възможно е да разбера.

— Аз много добре съм го запомнила и ми е много лесно да не го забравя, защото това е рожденият ми ден.

— Може би също и неговият?

— О, не. Това знам със сигурност.

— Откъде?

— Той самият ми го каза. Досега съм мълчала по тоя въпрос, понеже звучеше така особено, така тайнствено. На теб обаче бих желала да го разкажа, точно на теб.

— Защо точно на мен, мила Пекала?

— Защото днес той отвори за теб онази ракла, която счита за толкова свята. Повика ме. Беше приготвил всички тези неща и ми ги предаде с указанието да те обслужа тук с тях, но да не бъдат докосвани от никого, най-много от „нашето дете“. И аз така направих. Никой не ги е видял.

— Иначе нещо друго каза ли?

— Да. Почти същото, което ми каза навремето. Ще ти разкажа. Тифл, слез от дървото! Сложи тук крушите и хващай пътя! Никой не бива да ни безпокои.

Той веднага се подчини, защото беше чул всичко и съзнаваше защо го отпращат. След като бе тръгнал, тя започна да разказва:

— Беше в същия ден. Устад ме беше дарил по-богато от другите, понеже знаеше, че имам рожден ден. Когато се свечери, аз се качих горе при него, за да прибера остатъците от храните. Ти сигурно си видял, че пред неговите покои има една шахнишин^[17]. Там той седеше на франкския стол, което иначе никога не прави, и четеше някаква книга, макар почти да се бе мръкнало. Като ме чу, влезе да запали свещта. Аз много се зарадвах и още веднъж му изказах благодарност за днешните подаръци. Тогава той ме погледна някак от височина при мъждивата светлина на малката свещ, сложи ръка на главата ми и заговори:

„Един дава, друг взема. Един умира, друг се ражда. Ако знаеха само хората, че всеки рожден ден е същевременно и ден на умирането. Моят смъртен ден беше днес!“

Тя замълча, поизвърна се и посегна с ръка към очите. Когато се обърнах, видях влага в очите ѝ. После продължи:

— Не знам как стана, но заплаках, като чух тези думи. А той ги повтори още веднъж, сякаш никога да не ги забравя:

„Един дава, друг взема. Един умира, друг се ражда. Ако знаеха само хората, че всеки рожден ден е ден на умирането! Моят смъртен ден беше днес!“

Добрата Пекала с мъка доведе до края това повторение. Сега вдигна края на воала, за да скрие лицето си, и заплака, тихо похлипвайки. Как ли стана, че и моите очи овлажняха? Има думи, без значение кога и къде ще бъдат изговорени, — които толкова дълбоко засягат сърцето на чувствителния човек, че не може да избегне въздействието им.

— Много добре си го запомнила, мила Пекала — казах, за да отклоня вниманието ѝ от болката.

Тя избърса сълзите, спусна отново воала и отговори:

— После аз се спрях пред вратата му и научих думите наизуст, та никога да не ги забравя.

— Това ли беше всичко, което той каза?

— Всичко! Но не е ли било достатъчно, повече от достатъчно, ефенди? Не е ли ужасно за човека да знае в кой ден ще умре?

— И още по-различно е, ако знае, че е умрял!

— Това е невъзможно. Нима може да живее и все пак да знае, че е мъртъв? Но че има хора, които отнапред знаят своя смъртен ден, често съм чувала.

— Никой не може да го знае, нито един-едничък, освен ако не иска да стане самоубиец. Бог си е запазил предопределението на този ден и взема решението в своята доброта или своята справедливост.

— Но нали Устад знае своя!

— Не, и той не го знае!

— Не чу ли току-що собствените му думи?

— Ти ги тълкуваш погрешно. Бъркаш думичката „беше“ с думичката „е“.

— Не те разбирам, ефенди.

— Размисли и си припомни точно! „Моят смъртен ден беше днес!“ ли каза, или „Моят смъртен ден е днес!“ Беше или е? Много зависи от това.

— Знам го. Той каза: „беше днес“.

— Значи е имал предвид не една бъдеща, а вече минала смърт. Това е една дълбока, дълбока дума от негова страна и аз не се учудвам, че се заблуждаваш в нейното значение.

— Значи е имал предвид, че вече е умрял?

— Да.

— Тогава неговите думи са една загадка.

— Действително.

— Кой може да я реши? Аз не!

— Аз също не. Никой друг освен него не може да я реши. За когото смъртта или по-точно умирането е загадка, за него истинският смъртен ден, действителното време на умирането толкова повече остава скрито. Малко са, много малко са хората, които знаят защо и къде, как и кога умира човек. Той може телесно да живее, а пък духовно или душевно да е мъртъв. И както едното е възможно, така и другото. Също Иса Бен Мариам, когото наричаме Спасителя, изисква от човека отново да се роди. Но кой трябва да умре? Библията отговаря: „старият адам (човек)“. Та виждаш, че християнската религия изисква едно умиране и едно раждане в настоящия живот. Тук се крие един от различните начини да бъде разрешена загадката на Устад. За него тя отдавна вече не е загадка. Защото който знае, че е умрял, той вече гледа не през измамен сумрак, а пред очите му се простира яркият слънчев ден с цялата си блажена яснота.

Бях седнал до масата и посегнал към ножа и вилицата. В този миг в края на поляната прозвуча гласът на „нашето дете“:

— Устад идва. Аз се отдръпвам.

Оттегли се зад дърветата. Аз поисках да стана, но Пекала ме помоли:

— Прави се, че не знаеш! Той сигурно ще се зарадва, като те види да ядеш.

И аз започнах да се пресягам. Тифл сигурно го беше видял още отдалеч, защото мина доста време, преди да се появи. Сега, когато стъпи на поляната, естествено оставих приборите настрани. Така, както той в момента, е крачел навремето бавно и Авраам из дъбравите на долината Мамре. И неговите гости са гледали към него с такова благоговение, каквото сега аз чувствах, когато този патриарх на кюрдите приближаваше към мен. С очите му гледаше душевната доброта. Прииска ми се да обвия ръце около него и да му кажа, никога, никога няма да го забравя. Понечих да заговоря и му благодаря. Той разбра и с леко движение на ръката ме възпря. Погледът му прелетя по масата и се прикова върху неизползваната салфетка. После ме погледна мило. Беше прозрял намерението ми.

— Една благословена ръка поръби за мен тази кърпа за ядене с много бодове — каза. — Подари ми я в деня, в който умрях. Оттогава я вземам в ръце всяка година, когато правя мълчаливия възпоминателен обяд на собствената си смърт. Защо е покрита днес същата маса за теб? Аз те обикнах и те опознах. Ти си същият, какъвто бях някога аз, в онова време, когато все още бродех търсещо. У теб живее духът, който навремето ме подвеждаше да го считам за духа на всемира. А пък той е само духът на клетата майка земя, който занася своите хора, че бил Всемогъщия, създал единствено за тях цялото всеобхватно небе. И ти ще бъдеш смъкнат като мен от това небе, което не принадлежи нито на него, нито на теб, ако продължиш да го следваш. Ще лежиш там долу, както аз лежах някога на земята — една запустяла Божия нива, по която трябва да мине лемежът на смъртта, за да я подготви за сеяча, наричан Болката на земята. Тогава плугът ще изскубне от твоето сърце онова, което този земен дух е посадил. И когато остави последната, най-дълбока бразда и изтръгне от сърцето ти най-здравия корен, се приготви. Наближава твоят… смъртен ден!

Очите му вече не почиваха върху мен. Беше ги зареял надалеч в далнините, сякаш виждаше там всичко онова, което говореше. Сега вдигна поглед към върхарите на дърветата, чиито клони и иглички потрепваха в позлатата на слънчевите лъчи. Мека светлина, хвърлена сякаш от облъхнат в розово глобус, обля неговото лице.

— Тогава идва сеячът и дава на браздите нов живот — продължи той. — Ще трябва да го изтърпиш, както го изтърпях и аз. От раната боли, щипците оставят рани. Но ти не бива да им обръщаш внимание. И колкото са, от всяка ще покара кълн и ще се раззелени радостно към небето, за да се превърне келемясалата Божия нива в богато жътвено поле. Моята се намира в дивия Кюрдистан, обградена от врагове, които ме мразят и ми завиждат! Планините ми доставят самота. Те са моята непоклатима закрила. А къде, питаш се, се намира твоята?!

Сега сведе поглед с усмивка към лицето ми. Ръката му лежеше върху главата ми и се плъзна леко, почти нежно по бузата. После продължи:

— Къде се намира? Ти не знаеш и все пак аз го научих от теб. Стоях край постелята ти. Нямаше никой освен мен и моите двама болни. Ти лежеше в безсъзнание, но разговаряше със себе си. Тогава те опознах. Слуша теб, наистина, но също и духа, който някога беше мой. Звучаха мили думи, думите на твоята душа. Ти вероятно не подозираш колко е могъща душата! Тя ще надвие духа, както някога го надви моята. Каквото ти казвам, все едно ти го казва тя! Твоето жътвено поле лежи далеч от тази моя страна. То е друго, не моето. Виждам долини, виждам и планини. И ти като мен ненавиждаш равното. Затова направи като мен. Потърси закрила в планините и никога не се спускай в равнината, по която се издигат тъмните шатри на твоите врагове. Отдалечи се като мен във възвишена самота и когато някой противник приближи, бъди ням, какъвто бях днес аз към моите врагове. За теб също ще живее един Педехр, който с удоволствие ще се нагърбва с освобождаването на празника от мръсотията на делника!

Сега посегна към салфетката, подаде ми я и каза:

— Ти мислиш деликатно. Благодаря ти. Но бъди ми гост в моя смъртен ден! Вземи спокойно тази кърпа! За мен тя е голяма светиня. Тя ми я даде, тя стоеше до страната ми, когато умирах. Последната, най-дълбока бразда мина през мен. Тогава се изправих и се възбунтувах. Не исках да се подчиня на страданията. Но тя им каза една велика дума, една толкова голяма дума, че обхваща целия свят. И аз рухнах отново, за да изчезна изцяло в моята дребнавост. А когато отидох сетне, след дълго, дълго време да ѝ благодаря като възкръснал, каза, тя трябвало да ми благодари, защото в мен възкръсвала за втори път. Дали ще можеш да отгатнеш името ѝ? То и за твоето сърце е станало скъпо.

— Нашата Марах Дуримех!

Името буквално излетя от устата ми. Та нали не би могла да бъде никоя друга!

— Да, тя, единствената! — каза той. — Представи си, че тя седи тук до тебе и ти разказва за някого, на когото не било спестено нищо от злините на земята и който единствено с мълчание извоювал онази победа, с която човек надвива не само врага, а и самия себе си. Запомни добре. Твоят най-голям враг си ти. Около него се събират всички останали, докато е жив. Той е този, който трябва да падне в смъртния ти час! И тогава за онзи, освободения от теб и започнал нов живот, ще има само хора, в най-лошия случай достойни за окайване глупци, но врагове, врагове никога!

След това сложи ръка на гърдите ми и заговори с топъл, умолителен тон:

— Остави сърцето си да бие така спокойно, както бие моето! Ако поиска да протестира, накарай го да замълчи! Гледай на хората така, сякаш си вече умрял и не можеш да бъдеш повече достигнат от тях! От всичко онова, което си и което имаш, не принадлежи нищо, нищо освен единствено любовта!

И си тръгна. Какъв човек! Такива характери могат да съзряват навярно само в уединението на планините! Но за щастие планини има навсякъде. Защо трябва да има само географски възвишения? Няма ли и други Алпи, на които човек може да си построи една Висока къща и да съгради един Бейт-и-Ходех? Не говори ли за такива планини и Светото писание? Не казва ли и псалмописецът, че от тях ще дойде помощта? За такива планини навярно съм си мислил преди години, когато наред с пътните впечатления съм записал в бележника си и следните редове:

Вече равното зад мен отстъпва,

започват площите да се изкачват.

Така те сърцето доближава, Йехова,

зад него кога съмненията мълчат.

 

Там на хоризонта ми се струва

върхове да очертава планината.

Така пречиства, бистри се и сгрява,

до небето кога приближи душата.

 

Нагоре, нагоре! Без почивка да взема.

Не искам долу да остана и се лиша

моята благочестива, блажена поема

в зарите на Алпите да напиша.

 

И после тайно, тихо ще я скрия

в малка църква. И ако Бог реши,

може би ще донесе благословия

на оногоз, който нявга я намери!

Когато Устад дойде, нашата добра Пекала скромно се бе оттеглила от масата. Сега, след като си бе тръгнал, тя се върна да си върши работата. В действителност не беше се отдръпнала на голямо разстояние и поради това бе дочула нещо от разговора. Пролича си от въпроса, който ми зададе:

— Нали имах право за смъртния ден, ефенди? Той и с теб говори за него.

— Да. Но ти сигурно ще ми изпълниш една молба, мила Пекала.

— С най-голямо удоволствие! Каква?

— Не мисли твърде често и прекалено много за твоя смъртен ден! И си мълчи за това, което си доловила тук! Когато човек говори за нещо, трябва да го е разбрал.

— Аз действително не го разбрах. Беше прекалено трудно за мен.

— Макар че се нарече къзфейлесуф? — пошегувах се аз.

— Аз съм си такава. Но всеки човек си има собствена фейлесуфлук^[18], която другият не схваща. Моята вирее в кухнята и всеки ден ми казва, че всички хора трябва да ядат. Затова си седни пак и ми достави радостта да видя как ти се услажда!

— Сега точно няма да стане така, както желаеш. Аз те моля да имаш още известно време търпение.

— Защо, ефенди? Да не би изобщо да не искаш да ядеш?

— Не веднага. Бих желал да поразмишлявам. Иди с твоя Тифл да се поразходиш един час и после ела!

— Колко жалко! Точно това е то, което моята фейлесуфлук не може да проумее! Когато учени мъже яхнат седлото на своя дух, за да препуснат в галоп из неговото царство, те го оставят да гладува. Казват, не можели да ядат, докато мислят. Какви ли сокове ще може да прави той тогава с тях! Давай му зоб, ефенди, много зоб! Направиш ли го, веднага ще узнаеш какво разбирам аз, вашата Пекала, под размисъл! Какво ще стане с теб? Душата ти няма място, духът ти мизерува, а тялото гладува. Че ти така ще загинеш! За какво съм всъщност аз с голямата красива кухня? Ами само затова, че всичко, което правя, да бъде изядено! Но нека не се карам, тъй като виждам, че ти причинявам болка. Тръгвам!

Причинявала ми болка? Разбира се, че не! Тя погрешно изтълкува усилията ми да потисна смеха. Извървя само броени крачки, спря, погледна към земята, върна се пак, приближавайки непосредствено до мен, и каза полугласно, та намиращият се сега отново на поляната Тифл да не чуе:

— Знаеш ли какво си мисля за нашия Устад? Докато приказваше с теб, ми дойде в главата.

— Какво?

— Над него тегне някаква тайна и аз открих нещо от нея. Той може всичко, знае всичко. Познава целия Изток и навярно също много от Запада. Има много, много книги на западно четмо. Мисля, че по-рано е бил там, за да усвои всичко, което човек може да научи там. Там се е хранил също на такива маси като тази тук. Върнал се е в родината. Тогава нещо е умряло в него, защото това трябва да има предвид, когато говори за своята смърт. Приборите тук са един спомен за този негов покойник и ето защо ги съхранява така свято и ги вади при всеки смъртен ден. Какво ще ми кажеш? Дали съм права, а?

— Пекала, ти имаш умна главица!

— Нищо повече? Това аз отдавна си го знам! Но ме радва, че и ти си го разбрал. А сега наистина тръгвам!

И наистина тръгна. Тифл с нея. Останах сам.

Над мен запърха персийска ишпинос^[19].

Скачаше от клон на клон, все по-ниско. Подхвърлих ѝ трошици и тя пристигна на масата да ги изкълве. Светлите ѝ очи бяха отправени без страх към мен. Защо така нареченото неразумно създание бива привличано от добротата? Защо само човекът се присмива на този, който безкористно обича всички? Или това изобщо не е човекът, а само човешкият дух, рафинираната част на „венеца на природата“? Колко са щастливи тогава нисшите създания, за които се твърди, че не притежават „дух“! Какво всъщност разбира социалното животно, наречено човек, под „любов“? Ако ненавистниците се струпат, за да се сблъскат лига срещу лига, вероизповедание срещу вероизповедание, фракция срещу фракция, то и те ще твърдят, че ги свързва любов. Но любов, която може да мрази, просто няма! По съвсем същия начин като отделните индивиди си разменят мили и омразни погледи и народите. Който обаче носи или е носил истинската любов, която преди всичко, на първо място се стреми към мир, той винаги е бивал и днес още бива приковаван на кръста и при това всяка партия твърди, че тя е единствената, която желае мира! Но, естествено, премълчава, че той трябва да се сключи само в нейна изгода! Нима това е мир? Не, по-скоро е нов повод за битка!

Световният океан не може да бъде спокоен. Той е една оставена на произвола на ветровете безволева течност. Но нима трябва човечеството с неговите един и половина милиарда осъзнати и мислещи интелекти да се намира в същото такова постоянно вълнение? Трябва ли високонадареният, много добре съзнаващ своята отговорност човек да започне веднага след съседа си да прави и той вълни и да ги предава по-нататък? Няма ли утихване при ширното море? Няма ли твърда суша? И трябва ли също всяко малко, нищожно езерце да разбива смешно висок прибой, веднага щом го докосне полъх от някое друго? Нима никой не познава онази чудотворна ръка, която навремето, когато по Генисаретското езеро прозвучал викът „Господи, загиваме“, веднага усмирила стихиите? Само в свое име, но не и в своя дух ли знае да действа човек? Не се ли надигат мигом хиляди вълни, когато някоя дружелюбна, сърдечна вълна се осмели да се отдели от общото течение? И как не една такава, която иска да се разлее по градините и нивите на брега, за да ги напои, бива повлечена по дъното от тъмните талази с тежки стоманени вериги!

А горе в планините лежат в дълбока самота, закриляни от високи лесове, бистри езера. Подхранвани от чисти извори, те преливат от благоденствие и благословия за всеки, който потегли нагоре по заблатената и носеща треска река към нейния първоизточник. Вместо човешко правосъдие тук цари Божията справедливост. Прелестната фея от детството на човечеството тук ходи любвеобвилно от къща на къща. При светлината на горяща борина разказва край всяко огнище библейското предание на Едам^[20].

И в заслушания кръг на внуци подхваща старото сказание с думите: „Когато бяхме още деца“. Нали не знае, че винаги ще си остане дете! Така често седи след свършената дневна работа и добрата Пекала със „своето дете“ на онази пейка в градината, където бях заловен от двамата като крадец на сливи. Какво ли можеше да му разкаже тя, която също като него е останала дете? Устад все пак е успял да превърне своите по-рано непокорни джамикуни в добре възпитани, благородни деца! С какви средства ги беше постигнал? С помощта на онази фея, която не познава насилието и все пак принуждава всички хора. Тя се казва… Доброта! А с какви ли други сили се е борил, умъртвявайки ги в себе си, преди да намери пътя към тези планини! Не му е било спестено нищо, нищичко, каза той. Но сега всичко беше благополучно преодоляно. Защо нашите поети придават на такива житейски битки почти винаги трагичен завършек? Не познават ли те нашия Спасител? Земната сцена, за която създава своите образи и ги оставя да действат по свободна воля, познава трагизма само като кратки епизоди. Така и това, което необективният човек счита за комедия, весела шега или фарс, не е нищо повече от една своеволно импровизирана от актьора сцена, която неподкупният режисьор много скоро съумява да осъди. На тази сцена никой не загива трагично. Който в единия акт остане да лежи на земята, може в следващия да се надигне за нова битка. И когато за него след най-сетне извоюваната победа дойде последната земна сцена, поетът лично му е подготвил венеца.

Сега седях — ще си послужа със сценичния жаргон — пред съхранените, изпълнени с пиетет реквизити на една неизвестна за мен сцена на страдания. Защо точно на мен бе позволено да се докосна до тях? Защото познавах Марах Дуримех? Защото Устад смяташе, че и аз като него имам да мина през школата на страданията? Трябваше да има и друга, трета причина, която сега още не знаех. Отказах се да размишлявам за нея. Онзи, който е увенчал за бъдещето планината с изричащия „Амин“ Алабастров шатър, той знае също добре кога е настъпило подходящото време за говорене.

Нима вече бе минал един час? Едва ли и полови. Но Пекала повече не бе могла да издържи. Тя пристигна със своя Тифл и каза, много вероятно за да извини бързото си връщане:

Ефенди, сега трябва бързо да ядеш. Кара Бен Халеф препусна към къщата, за да остане при баща си, а майка му да може да дойде при Бейт-и-Ходех. Тя е тук и пита за теб. Много желае да си при нея.

Аз всъщност изобщо не се нуждаех от услужливата „весталка“. Нали всичко ми беше подръка. Но тя не искаше да се лиши от удоволствието да присъства. Сега посегна към бутилката и тирбушона. Докато го оглеждаше смутено, каза с откровеност, която Устад едва ли би одобрил:

— Шишетата са рядкост при нас. Откак съм тук, друго освен това не съм видяла. Наистина не знам как се вади капата^[21] с тая желязна вещ.

— Устад пие ли вино? — попитах.

— Никога. Това е единственото шише, което има. Всичко, което е ферментирало, той не го пие. И всичко, което е имало кръв, не го яде. Защо, не зная.

— Тогава нека оставим виното недокоснато.

— Ама той го определи за теб.

— Все някога ще дойде гост, на когото ще е по-необходимо отколкото на мен. Сега започвам!

— Когато започнат да се хранят, мохамеданите казват „Б’исмиллах“^[22]. Това е една добра дума. Прощавай, че преди малко я забравих!

Сега бе забавно да се види как ме наблюдаваха двамата. Аз си направих шегата да представя европейския маниер на хранене възможно по-заплетен. Какво блаженство доставяше това манипулиране на „весталката“! Колко често подвикваше на Детето: „Ей, това е изискано!“ А когато обелих накрая няколко круши и сливи, плесна ръце и каза:

— Това е най-изисканото. Такова нещо никога вече няма да го бъде в целия свят!

След това настана време да се върна с Тифл при джамикуните. Когато излязохме от гората, пред очите ми се представи много оживена, приветлива картина. Персийците седяха тук горе, вляво от нас. Педехр се бе присъединил към Ханнех при храма. Не видях Устад. Навсякъде имаше седящи, стоящи или весело движещи се групи. Младите мъже се развличаха с различни видове игри, които имаха за цел да придават сила и ловкост.

— Да започваме ли, ефенди? — попита ме Тифл.

— Какво?

— Да пея. Нали ти казах, че всички занемяват, когато запея. Хората вече отдавна искаха да започнат, ала Педехр ми беше обещал, че аз ще съм първият.

— Искаш да го направиш веднага, още тук, горе?

— Да. Моят глас стига надалеч, до хълма отсреща, а и тук всички ще ме видят. Внимавай, ефенди, как всички ще утихнат, като започна!

Бях наистина любопитен. Детето — соло певец! Нямах му истинско доверие, но ако пееше така, както умееше да язди, то самоувереността, която демонстрираше, щеше да е напълно основателна.

— Какво ще изпееш? — попитах.

— Каквото вече ти казах — една любовна песен. Тази изпълнявам най-добре от всички. Внимавай!

Застана в позитура, прокашля се и започна. Какъв глас! За малко да го прекъсна с „машаллах!“. Та това беше тенор, тенор с неизразимо богатство и прекрасен тембър! Стана точно така, както каза. Още при първия тон всичко живо впери очи в нас и едва бе свършил втория стих, по тревистия склон и в парка престана всяко движение. Погледнах към персите. Бяха наскачали като наелектризирани от силата, която се криеше в гърлото на Тифл. Колко богато беше надарено това „наше дете“! И какъв бе съчиненият към мелодията текст?

Най-красивото цвете на света

стоеше утринта при съседската шатра.

Тогава дойде денят в златен светлик

и благо целуна нейния лик.

Не повярвах на слънчевата светлина,

приказка можеше да е само това.

 

Най-красивото цвете на света

стоеше вечерта при съседската шатра.

Тогава дойде нощта в лунен светлик

и благо целуна нейния лик.

Не повярвах на лунната светлина,

приказка можеше да е само това.

 

Най-красивото цвете на света

стои при мен сега в моята шатра.

Кой идва сега със своя светлик?

Кой целува сега благо нейния лик?

Кой при нас сега излиза и влиза?

Толкова повече приказка е това!

Значи това бе любовна песен! Оставям я без коментар, тъй като тя говори със собствен език!

Когато последният тон отзвуча, от всички страни се разнесоха викове „Ахзантс, ягада!“^[23]

— Ее, ефенди, мога ли да пея? — попита той.

— Кажи-речи по-добре отколкото можеш да яздиш — отговорих.

— Не занемяха ли всички веднага, а?

— До един!

— Да, аз надпявам всички и в ездата надминавам всички. Ще видиш на състезанието. Нашата кобила ще бъде победителка. Тя стои там при ъгъла на храма.

— Как стана това? Мислех, че Кара се е прибрал с нея!

— Да, но после майка му дойде с нея. Виждаш ли я как ти маха?

Ханнех действително ме канеше с ръка да отида при нея. Аз естествено се отзовах на поканата и освободих по този начин Педехр от задължението да стои при нея. Тя тръгна с мен към моя ъгъл, където седнахме един до друг.

— Чувал ли си някога така великолепно да се пее като днес, сихди? — попита тя.

— В Запада имаме прекрасна музика и много прочути певци и певици — отговорих.

— Но ние не. Ти нали познаваш нашата арабска музика. Досега аз я считах несравнима. Ама какво е тя пред тази тук! Ние крещим, квичим, вием и това наричаме пеене. Но тук за пръв път през живота си чух да се пее!

— Наистина ли?

— Да.

— Помъчи се да си спомниш, Ханнех!

— Какво? Не се сещам.

— В бивака на хаддедихните аз на няколко пъти ви пях немски песни, за да чуете как звучат. Я кажи сега дали никога ни си слушала да се пее!

Нейното смущение ми достави тайно удоволствие. Изчерви се, но бързо намери отговора:

— Бях забравила. А и има разлика дали пее само един или неколцина.

— Тифл също пя сам!

— Оо, той! Не ми се сърди, сихди, ама ти далеч не можеш да го стигнеш. Той самият е много, много дълъг човек, но неговият глас е хиляда пъти по-дълъг от него. Той стига, додето се проточва тая долина!

— Изглежда много практично да се преценява гласът по неговата дължина!

— Това, естествено, е правилно! Не правиш ли и ти така? Я си спомни двете песни, дето бяха изпети тук в храма! Те бяха толкова дълги, че аз и досега ги чувам да звучат в ушите и сърцето ми.

— Къде беше, когато се пя?

— Халеф спеше здраво, така че не бе необходимо да бъда в негова непосредствена близост. Седнах вън при твоята колона, където те видях при нашето пристигане. И из един път сякаш небето се разтвори и светите мелека^[24] пуснаха своите гласове, за да възславят велелепието на Аллах. Сключих ръце, понеже у мен някой искаше да се моли. Кой беше, не знаех, но чувствах, че е от небето… Каква работа имат персийците там с коня?

— Знаеш ли защо дойдоха и как ги посрещнахме?

— Да. Кара ми разказа. Сега стоят там при Сахм на Устад. Говорят за нея. Тифл отива. Заприказват се с него. Той е толкова горд. Сега им се присмива. Те, изглежда, се ядосват. Той сигурно хвали коня, а те му намират кусури.

Май действително беше така. Те се бяха спуснали от окрайнините на гората, защото вероятно бяха почувствали необходимост да не остават така сами. Сега се занимаваха със сахм, с чиято защита се бе наел Тифл. Това трая дълго време. Сигурно говореха с него не само за коне, а и за други неща. После потърсиха Педехр, с когото преговаряха известно време. Види се, беше нещо важно, защото той прати човек да свика старейшините. След това дойде при мен.

— Ефенди, Джемма ще се събере. Молят те да присъстваш — каза.

— По каква работа?

— Заради кръвното отмъщение. Персийците искат да си вървят. Това ни е приятно. Ето защо се съгласих с желанието им сега накратко да преговаряме.

— На кое място ще стане това?

— Там горе, където седяха. Доведи и нашата приятелка Ханнех с теб.

— Мен? — попита тя. — Каква работа има една жена с Джемма и с това кръвно отмъщение?

— Защото в него е замесена жена, съпругата на калхуранския шейх. Ние бихме искали да те помолим да говориш вместо нея. Кара Бен Немзи ще се заеме с нейния мъж. Нашия Устад искаше да го стори, но понеже съвещанието се наложи толкова внезапно, а той си тръгна, за да се върне едва вечерта, не мога да го безпокоя с такива работи.

Когато той се отдалечи, Ханнех каза:

— Не е ли странно, сихди, че ме викат на събранието на старейшините?

— За теб това ще е още по-голяма чест, отколкото за мен, Ханнех. Можеш да се гордееш с нея!

— И аз се гордея. Какви странни хора са тези джамикуни! Аз ще говоря за жената на шейха, сякаш съм самата тя. Видях я и говорих с нея. Казва се Аминех и ще бъде доволна от моята защита.

— Тогава нека ти съобщя нещо важно, скъпа ми Ханнех. Аз именно смятам, че този кръвен отмъстител не е мюсюлманин. Вероятно и синът му не е бил такъв. Има двама прочути преподаватели по правни науки, Ел Мохиккик и Минхадж, по чиито канони се издават присъди. Двамата са постановили закона: „Ако мюсюлманин убие немюсюлманин, той не подлежи на кръвно отмъщение.“

— Оо, това е добре! Благодаря ти, сихди!

— Ти имаш остър ум. Може би ще ти се удаде да изкопчиш от него дали е мохамеданин, или не.

— Остави ме само да действам! Неговите спътници също ли ще присъстват?

— Не. Това би било против правилата.

— Позволи тогава да тръгна!

— Накъде?

— При него.

— Но, Ханнех! Защо?

— Ще чуеш по-късно. Той не ме познава и не знае, че ще присъствам на Джемма.

Стана и тръгна. Пътем издърпа буркото^[25] от наметката и си забули лицето. Аз я последвах.