Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (7)

7.

Любимият герой на Лора — детектив Мат Уокър — обичаше да казва: „Ако нещо изглежда твърде хубаво, за да е истина, обикновено не е истина“. Но Лора не мислеше, че това важи за кораба. „Императрицата на океана“ надмина всичките й очаквания.

Имаше толкова много развлечения, че й се зави свят. Още първия следобед, докато изследваха всяко кътче от кораба, двамата с Тарик се почувстваха като деца на панаир. Особено щом разбраха, че всичко е безплатно — или по-точно, включено в цената на билетите. Можеха да опитват всичко, да правят всичко и да ядат всичко, което поискат.

След вкусен обяд от пържени картофки и мелби, обилно посипани с мед, парченца банан и шоколадови пръчици, тръгнаха да се разхождат по палубата и да кроят планове.

— Може днес да вечеряме морски дарове, утре къри, а в сряда риба с картофки — предложи Тарик. — И понеже времето още е мрачно, може следобед да идем да покараме кънки на лед! Никога не съм пробвал. В Бангладеш нямаше много ледени пързалки.

— Кънки на кораб? Звучи страхотно! — съгласи се Лора. — А какво ще кажеш, ако утре сутринта е слънчево, да отидем във водния парк, а после… о, не знам, може би на миниголф? А ако си в настроение, в сряда може да опитаме катерачната стена.

Тарик се засмя.

— Можем да ядем мелби всеки ден, а вечер да ходим на басейн, сауна или театър…

— Само не знам как ще успеем с всичко — засмя се Лора. После я обзе чувство за вина. — Горкият вуйчо Калвин! Ужасно е нечестно ние да се забавляваме, а той да не може да излезе от каютата си.

— Наистина — съгласи се Тарик, — но моят приемен баща казва, че травмите и болестите понякога са знак да намалим темпото. Вуйчо ти изглежда доста изтощен от работа. Пък и после ще се забавлява в Антигуа.

Лора се усмихна.

— Може и да си прав. Изглеждаше много доволен, когато му занесохме мелбата, а за капак намерихме и най-новата книга за Мат Уокър в магазина за подаръци. Нямаше търпение да си тръгнем, та да я зачете.

Черешката на тортата този следобед беше стадо делфини.

Лора и Тарик стояха на носа на кораба и гледаха как светът, който познават, изчезва, за да отстъпи място на безкрайния син океан.

Лора погледна надолу и почти й се зави свят. Под копринената повърхност имаше цели морски светове, пълни с живот. На хиляди метри дълбочина живееха загадъчни същества. Имаше гори от корали, потънали кораби, военноморски подводници. Но нищо от това не се виждаше. Равномерната синева на морето приличаше на театрална завеса, криеща представлението.

От време на време завесата се повдигаше и човек можеше да надзърне зад нея. Ако китовете и тюлените са актьорите на океана, то делфините са неговите акробати. Сякаш изплували от нищото, дванадесет делфина се издигнаха на гребена на една вълна и започнаха надпревара с кораба, правейки салта и изумителни скокове напук на гравитацията. Гмуркаха се и изскачаха от водата като живак. Беше невъзможно да ги гледаш и да не изпиташ щастие. Те бяха влюбени в живота и ликуваха в своята сила и свобода.

След това двете деца отидоха да покарат кънки. Трудно можеше да се каже кой се справя по-зле от другия. Прекараха по-голямата част от времето, паднали върху леда, и се смяха, докато ги заболяха коремите. Имаше нещо много странно в това да караш кънки на лед на кораб, порещ Атлантика. Но беше и много забавно.

Когато стана време за вечеря, и двамата бяха здраво огладнели. Решиха, че единственото, което може да утоли вълчия им глад, е огромна порция с морски дарове. Първо обаче отидоха да видят как е Калвин Редфърн. Хамбургерът, който Лора му поръча, стоеше непокътнат, а вуйчо й спеше дълбоко.

Лора напълни чашата му с вода и пооправи завивката му. Сърцето й се сви. Обикновено Калвин Редфърн излъчваше сила. Болно й беше да го гледа така уязвим.

— Ще се оправи, преди да се усетиш — нежно каза Тарик. — Той е като заспал лъв. Скоро ще изреве с цялата си мощ.

Лора се усмихна. Спящият лъв беше хубав образ. Тарик беше прав. За нула време Калвин Редфърн щеше да бъде по-силен от всякога.

* * *

Беше още рано, когато влязоха в „Щастливата мида“, но ресторантът беше пълен с хора. Имаше и още един ресторант с морска храна, но той беше с колосани покривки, кристални чаши за вино и келнери, облечени в черно и бяло. Изобщо не изглеждаше приветливо. За разлика от него, в „Щастливата мида“ беше уютно. Имаше дървени маси, покривки на червени и бели карета и шведска маса, огъната под купищата скариди, раци, стриди и толкова видове риба, че Лора се дивеше как така има още останали и в морето.

Двамата с Тарик напълниха чиниите си със скариди с чесън, ориз и големи парчета лимон и седнаха на една от свободните маси. Храната беше вкусна и те я похапваха с грейнали лица. За съжаление, спокойствието им скоро бе нарушено. Пет минути след като седнаха, шумът в залата нарасна с няколко децибела. Щом вдигнаха поглед, видяха към тях да приближават родителите на Джими. А момчето вече се беше изправило пред бюфета и се бореше с един омар с щипци като лопати.

— Нали не възразявате да седнем при вас? — извика майка му и се пльосна до Лора. — Луксозният ресторант е претъпкан до козирката или поне така казаха, което според мен си е чиста лъжа, а то и тук е пълно до хрилете.

Мъжът й протегна месестата си лапа.

— Приятно ми е, Боб и Рита Ганет.

Лора издърпа ръката си и тайничко я избърса със салфетка под масата.

— Аз съм Лора, а това е Тарик.

Боб махна на един келнер.

— Две бири, два тропически сока и две порции риба с картофки с всички сосове.

Келнерът отвори уста да възрази, че идеята на шведската маса е гостите сами да се обслужват, после размисли и изсумтя в знак на съгласие.

Джими се върна с отрупана чиния. Рита го представи на Лора и Тарик, но тъй като неговите бузи бяха пълни, той само кимна и измърмори някакъв поздрав, избягвайки погледа им.

— Къде са вашите родители, деца? — попита Рита, докато изстискваше кетчуп върху картофките си. — На театър? В казиното?

Лора понечи да отговори, че са на кораба с вуйчо й, който лежи заради травма в каютата си, но той беше толкова дискретен и така се ядосваше на инвалидното си положение, че тя се почувства така, сякаш ще го предаде. Затова каза:

— Пътуваме сами.

Тарик я погледна изненадано. Семейство Ганет също.

— Без настойник? — не се отказа Рита.

— Не точно — призна Лора. — С вуйчо ми сме, но не точно, ако разбирате какво искам да кажа.

Боб се засмя и размаха един пържен картоф насреща й.

— Схванах! Той има шапка-невидимка!

Лора завъртя очи.

— Не, нищо подобно. Той е истински и е на кораба, просто е под прикритие.

— Точно така — потвърди Тарик, без да е много сигурен накъде бие Лора, но все пак искаше да я подкрепи. Пък и дотук всичко беше вярно. Калвин Редфърн определено си седеше в каютата.

Джими се отказа да си дава вид, че не се интересува, и се изправи на стола си, мигом забравил за омара.

Рита се усмихна угоднически.

— Искаш да кажеш, като шпионин?

— Не, искам да кажа, че е детектив — обясни Лора. — Той е бил… още е… един от най-добрите в света. Като Мат Уокър. Мат е измислен герой, но е толкова гениален, че би могъл да бъде истински. За мен е истински.

— Я да уточним — рече Боб с пълна с риба уста. — Вуйчо ти, който не е тук, е истински, а Мат Уокър, който и да е той, не е истински, но ти го мислиш за такъв, и двамата са детективи?

— Ъъъ… да.

— Кого преследва? — попита Джими и избута чинията си настрана. — Вуйчо ти, имам предвид. По чии следи е? Има ли нещо общо с онзи гаден човек с бинокъла?

— Какъв гаден човек? — попита Боб.

— Джими, миличък, ако на кораба има непознат, който те плаши, искам да знам това — притесни се Рита. — Колко пъти съм те предупреждавала за опасностите от непознати? — повиши глас тя.

— Няма никакъв гаден мъж, мисис Ганет — намеси се Лора. — Той си измисля.

— Често го прави — призна Рита. — Джими, пак ли разказваш твоите истории?

— Не — намръщи се Джими.

Сега беше ред на Лора да се намръщи.

— Добре, как изглеждаше?

— Забелязах го само защото всички на кея се усмихваха или се вълнуваха, или се занимаваха с нещо, а той беше като вдървено черно насекомо и единственото, което правеше, беше да гледа.

Лора изведнъж настръхна, все едно я попълзяха стотици мравки. Тарик замръзна на мястото си. Образът беше твърде специфичен, за да си го е измислил.

Лора се сети за вуйчо си, който лежи в каютата си. Лошо беше, че е с два навехнати глезена, но можеше да бъде и много по-зле. Ами ако случилото се не е злополука? Не, невъзможно! Беше се спънал по стъпалата от бързане. Дори „Асовете“ не биха могли да организират такова нещо.

— Даже да си видял някакъв странен човек — не казвам, че наистина е имало такъв, надали е гледал мен и Тарик — обърна се тя към Джими. — Ние сме две обикновени хлапета на екскурзия с вуйчо си.

— Вуйчо ви е детектив — напомни Джими. — Детективите имат много врагове. А и още не сте ни казали защо е под прикритие.

„Няма и да ти кажа, досаден дърдорко“ — помисли си Лора, но си замълча и сряза едно ролце с ножа си.

— Има ли престъпници на кораба? — продължи да настоява Джими.

— Ооо, надявам се, че не! — възкликна Рита и огледа опашката пред бюфета, сякаш очакваше крадците и убийците да носят табелки.

— Не ставай глупава! — прогърмя гласът на Боб, който удари с лапа по масата. Солта и пиперът подскочиха във въздуха. — Кой ще пусне престъпници на „Императрицата на океана“?

Няколко души погледнаха към тях, а една жена на съседната маса нервно се изкиска.

Лора не можеше да повярва, че постъпи така глупаво да каже, че вуйчо й е детектив, още повече — под прикритие. Ако просто беше казала, че е неразположен, щяха да решат, че го е хванала морска болест, и разговорът отдавна щеше да е приключил.

— Освен това мисля, че децата си измислят. Чисти фантазии — рече Боб.

Тарик, който досега си мълчеше, се изправи на стола.

— Сър, ако има нещо, което Лора никога не прави, то е да лъже. Тя твърде много обича вуйчо си, за да ви го каже, но истината е, че в момента той не се чувства много добре и затова не дойде с нас на вечеря. Някога обаче е бил гениален детектив и Лора се е метнала на него. Когато порасне, ще стане също като Мат Уокър.

— И аз ще стана детектив — заяви Джими. В момента той се тъпчеше със сладкиш и имаше сметанови мустаци с шоколадови пръчици. — Само че ще бъда по-добър дори от Мат Уокър. И петдесет пъти по-добър от невидимия ти вуйчо.

Лора изпита непреодолимо желание да скочи и да размаже сладкиша в лицето му. Вместо това само каза презрително:

— Обзалагам се, че дори не знаеш кой е Мат Уокър!

— Знам!

— Не знаеш!

— Знам!

Рита изтри уста със салфетката си и прегърна сина си.

— Но, миличък, завчера казваше, че искаш да станеш командир на подводница. А преди това мечтаеше да бъдеш инженер и да строиш небостъргачи.

Джими натъпка голямо парче сладкиш в устата си и се усмихна като ангелче:

— Е, сега искам да стана най-добрият детектив на света!

— Разбира се, миличък — усмихна се Рита. После се обърна към другите деца. — Джими ни е много умничък. Първенец на класа по всички предмети. Обожава естествените науки и математиката, нали, миличък?

Боб махна на келнера да му донесе лимонов пай с белтъчна глазура от щанда с десерти.

— Лора, Тарик, простете, че се усъмних. Май не бива да се шегувам с вас и с мистериозния ви вуйчо. Пък и явно си пасвате със сина ми, така че ще имате за какво да си говорите през следващата седмица. Много се радвам, Джими, че си намери нови приятели.

Веднага щом досадното семейство си тръгна, Лора сложи ръце пред лицето си и нададе приглушен вик.

— Двама нови приятели! Ще има за какво да си говорим през цялото пътуване! Сигурно се шегуват!

— Корабът е голям — успокои я Тарик. — Да се надяваме, че повече няма да ги видим.

— Същото каза и сутринта, а ето че се наложи да ги търпим цяла вечер. И това отвратително хлапе щяло да стане по-добър детектив от вуйчо Калвин! Петдесет пъти по-добър! Не можах да повярвам на ушите си!

— Може би си е мислил, че ще го харесаме, ако каже, че иска да стане детектив. Изглежда самотен. Знам, че е малко досаден, но дали да не му дадем шанс? Ти беше толкова мила с мен, когато бях най-самотното момче на света. Това беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога.

— Да, само че ти беше и най-милият, смел и прекрасен човек, когото съм срещала, а той е… най-вбесяващият. — Лора замълча. — Не ме гледай така, Тарик.

— Как? — ухили се той.

— С този поглед, който ме кара да се чувствам, сякаш ще мина през гореща жарава, ако ме помолиш.

— А този? — Тарик надяна изражение на ранено зверче.

Тя не можа да не се засмее.

— Не обещавам нищо, но… добре де, ще си помисля.

Лора още се усмихваше, когато стигнаха до стълбите към третата палуба. Тъкмо се канеше да слезе по тях, когато видя малка кука на стената на второто стъпало, приблизително на височината на глезена. Същата кука имаше и от другата страна.

Това я накара да се замисли. Вуйчо й беше паднал, защото в тъмнината се спънал в килима. Само че на стълбите нямаше килим. Имаше само стомана и балатум. Надали те можеха да са причина за два навехнати глезена.

Куките събудиха подозрение у Лора. Те й напомниха за първия случай на Мат Уокър: „Загадката с люлеещото се конче“. Там той разследваше смъртта на бизнесмен милионер, който беше паднал и ударил главата си в мраморната камина в празна на пръв поглед стая. Оказа се, че негов конкурент е опънал почти невидима рибарска корда между два фотьойла на нивото на глезените. Прекарал я така, че онзи да се спъне точно там, където ще се нарани най-тежко.

За да може някой да направи нещо такова с Калвин Редфърн, е трябвало да се скрие някъде наблизо, така че кордата да не рани или убие друг. От дясната страна на стълбището имаше тясно, тъмно пространство, достатъчно, за да се пъхне много слаб мъж… или жена.

Тарик я погледна.

— Всичко наред ли е?

Лора прескочи наведнъж следващите стъпала и отключи каютата. Беше позволила на въображението си да се развихри. Хиляди хора се спъваха всеки ден по стълбите, без да им хрумва да търсят скрит убиец.

— Добре съм — усмихна се тя. — Какво ще кажеш да заведем Скай на разходка и да се опитаме да се сприятелим с някой келнер или готвач? Ще ми се да му намеря хубав сочен кокал за вечеря.