Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (6)

6.

— Успокой се, Роуина! Спокойно! Всичко е наред! Тарик е с нас. Скай също. Да, знам, че корабът тръгна. Повярвай ми, твърде добре го знам! Съжалявам, че не успях да ти кажа по-рано, но плановете се промениха в последния момент. Тарик и Скай идват с нас. Би ли се свързала с приемните родители на Тарик, за да им кажеш кога се връщаме? А междувременно се възползвай от почивката. Заслужаваш я.

Калвин Редфърн затвори и стисна мрачно устни.

— Полагам всички усилия да не се ядосам. Какво си мислехте? Как ще обясня на капитана, че на кораба има двама нелегални пътници?

По стъпалата се чуха стъпки. Преди децата да успеят да отговорят, той каза бързо:

— Да оставим това засега. Помогнете ми да стигна до каютата си.

Той се опита да се изправи, но падна със сподавен вик. Лицето му пребледня от болка.

На Лора й призля от притеснение. Съжаляваше, че му обеща да не търси помощ.

Тарик, който нищо не беше обещавал, се обади:

— Сър, моля ви, нека повикам лекар!

— Не! — Лицето на Калвин Редфърн беше изкривено от болка, но той беше непреклонен. — Трябва да ми дадете дума и двамата. Достатъчно глупаво се чувствам и без някакъв усърден корабен знахар да ме гледа като инвалид. Бездруго нищо не може да направи. Най-доброто лекарство е почивката. Нека не говорим повече за това. Може ли сега да ми подадете ръка?

С помощта на Тарик, Лора и най-вече на Скай, който му послужи за тапицирана патерица, той успя — къде пълзешком, къде влачейки се — да се добере до каюта 135. Наистина беше луксозна, както брошурата обещаваше. Стените бяха покрити с бебешко сини тапети. Раираната завивка в синьо и бяло придаваше морски вид на леглото. Имаше лампа с корабче, а до люка беше закачен плакат с яхта в открито море.

Децата помогнаха на Калвин Редфърн да свали обувките си и да се качи на леглото. Докато Лора нагласяше възглавниците му, Тарик се опитваше да се погрижи за лошо навехнатите му глезени, изпълнявайки точно указанията му.

— Сложи една възглавница под ходилата ми, така че — ох! — глезените да са над височината на сърцето ми. Благодаря, Тарик! Вземи сега една малка кърпа от банята. Виж дали има лед в хладилника. Има ли? Чудесата край нямат. Добре, изсипи кубчетата в кърпата, увий ги и я сложи на глезените ми. Ледът ще помогне на отока да спадне. Благодаря ти, синко! Страхотна работа свърши!

Тарик сияеше от гордост. Той изпитваше огромно уважение към Калвин Редфърн, на когото дължеше живота си, и се чувстваше виновен, че го ядоса и притесни с появата си на кораба.

Калвин Редфърн се отпусна на възглавниците. По горната му устна беше избила пот.

— Лора — каза немощно той, — моля те, погледни в предния джоб на куфара ми. Там има аптечка. Две обезболяващи хапчета и чаша вода ще ми дойдат добре.

След като и тази задача беше изпълнена, Лора най-после успя да попита:

— Вуйчо Калвин, как успя да си навехнеш и двата глезена? Какво стана?

— Чисто и просто инцидент. Докато слизах по стълбите, осветлението угасна и аз останах на тъмно. За жалост, кракът ми беше по средата между две стъпала. Закачи се в килима или в нещо друго и аз се спънах. Това е последното, което си спомням, докато не се събудих от езика на Скай по лицето ми. — Той направи гримаса. — Хубаво е, че имам цяла седмица да се възстановя, докато стигнем до Карибите. Наистина съжалявам, Лора, но вероятно ще трябва да лежа и няма да мога да се забавлявам с вас през най-хубавата част от пътуването.

Лора го прегърна.

— Не се притеснявай за нищо, само се оправяй! Ние ще си вървим, а ти поспи. Обади се, ако ти трябваме.

— Не бързай толкова — спря я вуйчо й с най-строгия тон, на който беше способен. — Все още чакам обяснение от вас двамата. Имате ли представа колко неприятна е тази ситуация? Как ще успеем да платим пътуването на Тарик, хотела и самолетния му билет за връщане? Какво ще кажат властите в Антигуа, когато се появим с куче без документи и момче без паспорт, Тарик? Предполагам, че ще ни качат на първия самолет за дома. И край с почивката.

Очите на Лора се насълзиха.

— Много съжалявам, вуйчо Калвин. Моя беше идеята Тарик да погледне каютата ми. Аз съм виновна.

— Не — прекъсна я момчето, — идеята беше моя и аз съм виновен. Лора само се опита да направи нещо хубаво за мен, защото знае колко много исках да разгледам кораба. Накажете ме, но не се карайте на Лора, моля ви.

— Всъщност, аз съм виновен — каза Калвин Редфърн, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Ако не се беше спрял да ми помогнеш, Тарик, сигурно щеше да успееш да слезеш от кораба.

— Току-що ми хрумна нещо — сети се изведнъж Тарик. — Новият ми британски паспорт е у мене. Пристигна миналата седмица и приемните ми родители ми казаха да го нося у себе си през ваканцията, в случай че някой проверява документите ми. В раницата е, при всичките ми дрехи.

Лора подсмръкна:

— Е, поне няма да ни депортират от Антигуа. Само ще ни хвърлят в затвора, че сме помогнали на двама нелегални пътници.

— А случайно да имаш и няколко хиляди паунда в раницата си? — опита се да се пошегува Калвин Редфърн.

Настъпи мрачно мълчание, после Лора се обади:

— Хрумна ми нещо. Тарик, касиерът не каза ли на родителите на Джими, че таксата се плаща на каюта, а не на човек? Когато спечелих томболата, с вуйчо си мислехме, че ще бъдем в една каюта, а сега се оказва, че всеки има своя. Вуйчо Калвин, може ли Тарик и Скай да спят при мен — поне докато стигнем до Антигуа?

Обезболяващите вече действаха и гласът на Калвин Редфърн беше натежал от умора.

— Добре се сети, Лора. Четох нещо такова в брошурата, но не обърнах внимание, защото и аз мислех, че ще бъдем в една каюта. Да, нямам нищо против Тарик да спи при теб, защото си в стая с две легла. Подай ми онази папка от шкафчето. Искам да видя какво пише за хотела в Антигуа.

След малко вдигна поглед.

— Дали са ни вила с три спални, така че и там няма да имаме проблеми.

Той вдигна уморено ръка към очите си.

— Това е облекчение. Остава билетът на Тарик за самолета до Лондон, но за това ще се тревожим по-късно. Доколкото си спомням, натрупал съм хиляди неизползвани въздушни мили от пътуванията си по работа. Сега трябва да помислим само за това голямо хъски. Не можем да го скрием. Той ще полудее, ако остане без движение. Лора, когато спаси Скай, дадоха ли ти някакви документи за него?

— Купища. Родословие, сертификати от ваксини, паспорт…

— Паспорт ли? — прекъсна я вуйчо й. — Защо не каза веднага?

— Ами всичко е в стаята ми, у дома. Не ни върши особена работа.

— Не, но може да пишем по електронната поща на Роуина и тя ще го сканира и ще ни го изпрати. Ако важи и за Карибите, проблемът ни е решен. Не че заслужаваш да ти се размине толкова лесно — доби той отново сърдито изражение.

— Извинявай! — каза Лора.

— Извинявайте! — присъедини се смутено и Тарик.

— След като уточнихме това и нещата като че ли се нареждат, може ли да кажа колко съм щастлив, че си с нас, Тарик — и ти също, Скай, особено след като на Лора ще й трябва компания.

— Благодаря, мистър Редфърн. — Тарик го дари с широка усмивка. — И аз съм много щастлив.

— И аз! — добави развълнувано Лора.

След това вече наистина си тръгнаха, защото очите на вуйчо й се затваряха. На Лора й се искаше той да си почине и да забрави как повреденото осветление на стълбището е съсипало пътуването му. Замисли се дали няма основание да съди виновните.

Когато излязоха от каютата му обаче, лампата работеше идеално. Толкова идеално, че безпогрешно разпознаха хавайското облекло на мъжа и жената, които се носеха шумно по коридора, а синът им се влачеше отзад. Щом ги забеляза, той се ухили до ушите.

— Обир посред бял ден, така му викам аз на това — сумтеше майка му. — Чакай само да се приберем у дома! Тази туристическа агентка ще съжалява, че се е родила!

Лора простена.

— Какъв късмет да сме на една палуба с тях!

— Не се притеснявай — успокои я Тарик. — Корабът е много голям. Сигурно повече няма да ги видим.

Едва когато Лора отвори вратата на тяхната каюта, тревогите от изминалите няколко дни се изпариха и настроението й наистина се повиши. Каюта 126 беше точно копие на тази на вуйчо й, но имаше и врати към балкон, зад който се стелеше безкрайният океан. Скай се втурна към перилата и залая по пръските пяна.

Щастие изпълни цялото същество на Лора. Въпреки всичко, което съдбата стори, за да й попречи, тя се намираше на борда на луксозен круизен кораб и плаваше към Карибите. А най-хубавото беше, че Тарик и Скай са с нея посред необятното море. Нима нещо може да се обърка?