Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (4)

4.

Като плаваща сватбена торта е, помисли си Лора в мига, в който зърна величествения кораб на кея на пристанище Фалмут. „Императрицата на океана“ беше толкова огромна, че вратът на Лора изтръпна, докато се опитваше да види най-горните етажи. Това беше кораб небостъргач, бял като лебед, само с една оранжева линия околовръст. По носа му танцуваха отраженията на светлината от водата.

— Това, което не разбирам — обади се Тарик, — е, как е възможно нещо толкова голямо да плава. Но със сигурност може — побърза да добави той.

Лора почти не го чу. Цялата беше кълбо от нерви. Само след час „Императрицата на океана“ щеше да отплава към Карибите и Лора щеше да се погрижи нищо да не попречи на двамата с вуйчо й да бъдат на борда й, когато това стане.

Вълнението й беше напълно оправдано. Изминаха четиридесет и осем трескави часа, откакто вуйчо й промени решението си и се съгласи да заминат за Карибите. Трябваше да си приготвят багажа, да си купят бански, да се уговорят с приемните родители на Тарик, а Калвин Редфърн да свърши куп работи, за да подготви двуседмичното си отсъствие от службата.

Лора беше особено нервна, защото сума ти неща се объркаха още от сутринта. Когато с вуйчо й се събудиха, установиха, че бойлерът се е повредил и няма топла вода, а това не беше добра новина предвид учудващо студеното за сезона време. За Роуина денят започна с разбиване на леда от фонтанчето за птички на двора. Старата кола на Калвин Редфърн допълнително ги забави, защото не искаше да запали. Още повече за закъснението им допринесе недоразумението с приемните родители на Тарик къде точно във Фалмут ще го оставят.

И за капак на всичко, един безжалостен инспектор по паркирането отказа да позволи на Роуина да изчака и една минута в близост до пристанището. В резултат на това Тарик и раницата му бяха на вълнолома заедно с Лора и Скай, а Роуина нямаше друг избор, освен да паркира колата в другия край на града.

Калвин Редфърн стоеше пред информационната будка на кея. Леко намръщен, той се приближи до децата. Това, че Роуина я няма, помрачи още повече лицето му.

— Да се надяваме, че скоро ще дойде. Корабът потегля след по-малко от час, а не можем да оставим Тарик сам тук.

Той разгледа папката с документите за пътуването.

— Лора, имаш ли нещо против аз да се кача, а ти да изчакаш тук с Тарик и Скай? Изглежда има някакво объркване с документите. Ето ти бордната карта. Щом дойде Роуина, веднага се сбогувай с Тарик и Скай и се качвай на кораба. Стюардът ще ти покаже накъде да вървиш. Телефонът е у теб, нали? Ако има някакъв проблем, звънни ми.

Той стисна ръката на Тарик.

— Довиждане, момко! Жалко, че не можеш да дойдеш с нас. Лора ще тъгува за теб. Нищо, следващия път. Дай лапа, Скай!

Засмян, вуйчо й се включи в пъстрия поток от пасажери, мина по мостчето и скоро се скри от погледа им.

Лора погледна Тарик. Момчето беше на единадесет години, също като нея и високо за възрастта си, но когато за пръв път го видя, той беше само кожа и кости. Сега вече изглеждаше добре и беше жилав и силен. Имаше кожа с цвят на карамел, кехлибарени очи и лъскава черна коса, която стигаше чак до яката му. Лора пък имаше светлоруса коса, сиви очи и светла кожа с прасковено млечен цвят. Бяха интересна двойка, докато се разхождаха по улиците, особено ако и Скай беше с тях.

— Ако това беше филм, щях да ви вкарам нелегално двамата със Скай и всички заедно да отидем на Карибите — рече Лора.

— Щеше да е готино. Много ми се ще да можеше! — В гласа му се четеше силно желание. Той обожаваше лодките и морето, а наскоро се беше научил и да плува. — Ще ми липсваш.

Хъскито тихо изскимтя. Откакто Лора си беше извадила куфара, то беше много унило. Не разбираше защо не може и то да отиде на Антигуа.

Лора огледа тълпата. Нямаше и следа от Роуина. В очите й проблесна палаво пламъче.

— Тарик, хрумна ми нещо. Защо не се качиш с мен на борда да разгледаш набързо кораба? Има много време, докато отплава.

Лицето на Тарик грейна.

— Наистина ли?

— Да!

— Ами Роуина? Няма ли да се притесни, като дойде и не ме намери?

— Сигурно ще се досети, че си се качил на „Императрицата“. Освен това ти вероятно ще слезеш, преди да е дошла. А и винаги може да ни звънне, ако се разтревожи.

И така тримата се присъединиха към множеството пътници, облечени в къси панталони, джапанки, слънчеви очила и огромни широкополи шапки, въпреки сивите облаци, острия вятър и развълнуваното море. Докато минаваха по мостчето, Лора усети силна радост, по-силна от когато и да било през последните няколко дни. Само след секунди щеше да бъде на борда на „Императрицата на океана“ на път за Карибите. Нищо вече не можеше да я спре.

Нямаше да бъде толкова щастлива, ако знаеше, че докато подава бордната си карта на стюарда, един мъж на кея внимателно я следи с бинокъл. Ако знаеше кой е той, щеше сериозно да се почуди какво прави непознатият, с когото Калвин Редфърн се бе срещнал посред нощ в четвъртък в гробището на Сейнт Айвс, на пристанището на Фалмут в осем сутринта в неделя.

Щом Лора стъпи на кораба, мъжът извади мобилния си телефон и излая две кратки думички: „Играта започна“.