Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (21)

21.

— Тримерна холограма! — изуми се Лора на сутринта. Седяха на дървената масичка под навъсеното сиво небе и закусваха пържени филии с кленов сироп. — Искаш да кажеш, че няма призраци? Че някой с компютър и проектор прожектира танцуващи скелети на фона на вулкана само за забавление?

— Струва ми се възможно — отвърна Рупърт. — Казах ви, че има научно обяснение.

Тарик разбърка захарта в чая си, обвил чашата с две ръце, за да се стопли.

— Само че не за забавление, а съвсем целенасочено. За да плаши хората.

Рупърт се засмя.

— Кого да плаши? На Монсерат са останали само пет хиляди души и повечето от тях живеят в северната част на острова около Малкия залив, на много километри оттук. Останалите работят в „Грижа за морето“. Като изключим моя милост и групите от учени и туристи от време на време, които са тук само през деня, просто няма кого да плашат. А и кой ще тръгне да плаши хората със скелети? Това е глупаво.

— Не и ако иска да отвлече вниманието им — изтъкна Лора, като си спомни един случай на Мат Уокър, в който убиецът фокусник прожектираше образите на двама души на прозореца, за да заблуди съседите, че там има някого, когато жертвата вече е била мъртва. — Не и ако иска да скрие нещо.

— И аз мисля така — присъедини се Тарик. — Точно в момента, в който скелетите започнаха да танцуват, видях три рибарски лодки да напускат кея на „Грижа за морето“.

Рупърт поглади с ръка наболата си руса брада. Лора виждаше, че му се иска да им повярва, но не може.

— „Грижа за морето“ ли? Какво общо имат те? Освен това в залива има стотици рибарски лодки. — Той бутна чинията си настрани. — Чакайте малко! Вие знаете още нещо, нали? Вчера разпитвахте за „Грижа за морето“. Свързано ли е с изчезналия ви вуйчо?

Бяха принудени да му кажат всичко. Признаха, че са дошли на Монсерат само заради непотвърденото си подозрение, че Калвин Редфърн е пленник в „Грижа за морето“.

Рупърт не вярваше на ушите си.

— Това е най-откаченото нещо, което някога съм чувал. Защо институт, занимаващ се със спасяването на редки морски видове, ще отвлича вуйчо ви?

— Може би не се занимават точно с това, което твърдят — изтъкна Тарик. — Може би това е само фасада за нещо друго.

— Това все още не обяснява защо ще проектират призрачни скелети на склона на планината, когато няма кой да ги види — възрази Рупърт. — Вижте, мисля, че допускате голяма грешка. А както самите вие с право казахте, всяка изгубена минута може да струва скъпо на мистър Редфърн. Не знам какво имате против полицията.

— Полицията всичко ще оплеска — каза Лора, използвайки думите на Мат Уокър. — Не всички детективи са всеотдайни като вуйчо ми. Освен това нямаме време. Ситуацията е спешна. Трябва да намерим начин да проверим „Грижа за морето“.

— Желая ви късмет. Това място се пази по-строго от най-охранявания затвор. Имат част за публични посещения, където всеки може да отиде без никакъв проблем, но нямате никакъв шанс да надникнете зад кулисите. Знам го, защото се опитвах да разговарям с тях по повод ранната ми предупредителна система. Отнесоха се с мен като с избягал от лудница. — Той се поколеба. — Има и друг начин…

Тарик се наведе напред.

— Какъв?

— Под сградата им преминава стар тунел от лава. Не е изключено оттам да може поне да се шпионира. Но не, зарежете това! Идеята е лоша. Не ме гледайте така. Няма да ви помагам и подстрекавам към престъпна дейност и не се опитвайте да ме убедите. — Той замълча. — Това двигател ли е?

По неравния път се приближаваше пощенска кола. Шофьорът подаде на Рупърт малък пакет с печат от Антигуа.

— Здрасти, приятел! Туй ли е информацията, която очакваше?

Рупърт нетърпеливо разкъса плика.

— Ей сега ще ти кажа.

Но когато прочете съдържанието, замръзна и не каза нищо.

— Нещо не е наред ли? — не се стърпя Лора.

Но Рупърт изобщо не беше тук. Лора повтори въпроса си два пъти, преди той разсеяно да отговори:

— Какво? А, хм… честно казано, не знам. Трябва да отида на наблюдателната платформа да отчета някои данни. Ключовете за караваната са на вратата. Чувствайте се като у дома си. Скоро ще се върна. Обещайте да не ходите никъде без мен.

— Обещаваме! — отвърна Лора, но той вече тичаше по пътеката към вулкана. Спря се само за секунда, колкото да извика:

— Благодаря, Джак! — и изчезна.

Пощальонът сви рамене.

— На всички тия учени им хлопа дъската, ако ме разбирате — рече той и потегли сред облак прах.

— Какво беше това? — зачуди се Лора, докато прибираха масата след закуска. Тарик изми съдовете на малката мивка в караваната, а Лора ги подсуши. Скай дремеше на килимчето. Рупърт го беше извел рано сутринта да потича и хъскито най-после беше изтощено.

— Не съм сигурен, но май е нещо сериозно — отвърна Тарик. — Рупърт ми разказа за своята ранна предупредителна система. Заедно с още няколко учени в Антигуа работят по проект за засичането на малки изменения в химичния състав на почвата, по които могат да предвидят изригване пет часа по-рано от най-добрата компютърна система. При вулканите всяка минута е от значение, така че това може да спаси живота на много хора. Ако пратката е от Антигуа, възможно е да съобщава, че вулканът е на път да изригне.

— Чудесно! Само това ни липсва. Веднага щом Рупърт се върне, трябва да го убедим да ни каже къде започва и къде свършва този тунел. След като не можем легално да посетим „Грижа за морето“, ще трябва да намерим друг начин да проникнем вътре.

Тя избърса ръце в кърпата.

— Мислиш ли, че Рупърт е прав за скелетите? Защо ще му е на някого да прожектира холограми върху склона, ако няма кой да ги види? Рупърт е тук от осемнайсет месеца и не ги е виждал нито веднъж.

— Да, но аз ги видях. Жената на Джошуа също. Ами ако се появяват само когато в „Грижа за морето“ се случва нещо, което трябва да остане в тайна — например мисия, свързана с рибарските лодки? Може би скелетите се прожектират като предпазна мярка, ако се случи да има човек наблизо.

Във вените на Лора нахлу адреналин.

— А кой друг би направил нещо такова, ако не „Асовете“? Тарик, по следите сме на нещо голямо, сигурна съм! Може би са отвлекли вуйчо ми, защото е надушил плановете им.

Отвън се чу шум. Лора погледна през прозореца. За краткото време, което бяха вътре, времето се беше развалило. Струваше й се, че вулканът дими, но върхът му беше обвит в облаци и не беше сигурна. Караваната се поклащаше от вятъра. Вратата се затръшна с трясък.

Скай скочи на крака и залая. Лора му се скара да замълчи. Отиде при вратата, но не успя да я отвори. Тарик я натисна с всичка сила, но без полза — беше заклещена.

Лора се върна при прозореца. Изведнъж усети странна миризма като от някакво лекарство. Опита се да отвори прозореца, за да проветри, но й трябваше ключ. Изведнъж се почувства твърде уморена да го търси. Тъкмо щеше да помоли Тарик да й помогне, когато зърна края на автомобил.

— Имаме късмет! Пощальонът се върна. Ако викаме силно, ще ни отвори.

Но Тарик не можеше да вика. Той се покатери немощно на леглото си като старец.

— Много съжалявам, Лора… — каза той едва, — не мога да държа очите си отворени.

За изненада на Лора той отпусна глава на възглавницата и захърка. Скай лежеше настрани до вратата със затворени очи, мъртъв за целия свят.

Лора усети как коленете й омекват. Падна на един стол. Разбираше, че нещо не е наред, но мозъкът й беше като памук. Зрението й се замъгли. Видя как през вентилационния отвор влиза черна змия, а може би тръба.

— Газ — каза вяло тя.

Клепачите й се затвориха.

Вратата се отвори и вътре нахлуха бодигардовете. Изпитото като на вампир лице на Малкия се надвеси над Лора.

— Вие и приятелчетата ви причинихте доста неприятности, мис Марлин — процеди той. — Но времето на пакостите ви изтече. Кажете „сбогом“ на хубавия свят.