Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (20)

20.

Когато стигнаха до караваната на Рупърт в подножието на Суфриер, вече беше тъмно. По пътя трябваше да се отклонят, за да получат разрешителни за специалната зона. Отговорникът за пропуските беше започнал да задава много въпроси, но Рупърт му каза, че двете деца са негови кръщелници и са дошли на посещение от Сейнт Айвс. Обеща, че лично ще гарантира за безопасността им.

— Надявам се да не предизвикам съдбата с това — промърмори той, когато продължиха по неравния път.

Над тях вулканът се издигаше мрачен и напомняше на Лора за снимките на Килиманджаро в Африка, които бе виждала някога. Преди да изключи двигателя, Рупърт завъртя джипа със задната част към караваната и я закачи за него. В бялата светлина на фаровете кръжаха мушици.

— Правило номер едно: бъди готов бързо да офейкаш — каза той, като светна фенера, за да отключи вратата на караваната. — Правило две: никога не приемай нищо за даденост.

Намигна им, но беше ясно, че е повече от сериозен. Стомахът на Лора се сви. Двамата с Тарик бяха заложили всичко на една евтина ламаринена значка, която може би дори не принадлежеше на пиратите. Спомни си изражението на Джими, когато я пъхна в ръката му. В очите му проблесна пламъче. Тогава Лора беше сигурна, че той е разбрал заръката й за разследване. Но почти веднага това изражение се бе сменило с объркване и разочарование. Сега тя си мислеше, че само й се е искало да я е разбрал. Освен това той беше просто едно десетгодишно момче. Най-вероятно щом е започнал да се забавлява в карибския курорт, мигом е забравил за тях.

— Добре дошли в скромния ми дом! — Рупърт отвори вратата и включи лампата. Топла светлина обля малко, но учудващо уютно местенце. На масичката бяха разпилени дискове, на дъска до хладилника висяха закачени пощенски картички и семейни снимки, а на един стол беше струпано пране. На стената се виждаше старомоден плакат на вулкана Етна. Но най-изненадващо беше колекцията от морски звезди с различни цветове и размери.

Рупърт забеляза погледа на Лора.

— Преди да попитате, ще ви кажа, че не съм ги купувал. Аз съм яростен противник на продажбата на застрашени морски животинки. Намерих тези на плажа на южния нос на острова. Няма начин толкова много видове морски звезди да са били случайно изхвърлени на брега. Очевидно са били изпуснати от контрабандист. Връщах се там всеки ден до края на седмицата, но не видях нищо подозрително. Учените от „Грижа за морето“, на които се натъкнах, казаха, че ще следят за незаконна дейност.

— „Грижа за морето“ ли? — възкликна Лора, преди да успее да се сдържи.

Рупърт се изненада.

— Да. Чували ли сте за тях?

— В Антигуа се заговорихме с една сервитьорка, която носеше тяхна тениска — обясни Лора. — Спасяват делфини, нали?

— Не точно. Те изучават морските видове и търсят начини за опазването им. Сградите и лабораториите им се намират в подножието на скалите на няколко километра оттук. Вулканичната обсерватория се опита да ги разубеди да не строят на пътя на вулкана, но те бяха непреклонни — конкретното място било много важно за изследванията им. Най-сигурното убежище за морските видове на острова или нещо такова. Опитах се да ги заинтригувам да участват в Проект V — ранната предупредителна система за изригване на вулкана, която разработвам, но те бяха, меко казано, враждебно настроени. Казаха, че си имат собствена наблюдателна система.

Лора не каза нищо. Колкото повече научаваше за „Грижа за морето“, толкова повече се убеждаваше, че крият нещо.

Оказа се, че и четиримата ще спят в караваната. Тарик и Лора си избраха сгъваемите койки в дневната. Скай се настани на килимчето до вратата. Той беше прекарал целия ден на затворено — първо в хеликоптера, после в раздрънкания ленд роувър и сега нямаше търпение да излезе навън.

— След вечеря — обеща му шепнешком Лора, като се надяваше, че в караваната има нещо за ядене.

Рупърт отвори хладилника.

— Искате ли сок от гуава? — попита той и им наля две чаши, преди да успеят да отговорят. — Гладни ли сте? Защо ли питам! Сигурно умирате от глад. Е, мога да ви предложа „Планинско пиле“ — местен специалитет, който всъщност не се прави от пиле, а от жабешки бутчета. Много е вкусно! Какво, не ви ли харесва? Имам и „Козя вода“ — монсератска яхния от козе месо.

— Ъъъ, много благодаря, но не сме гладни — продума Лора.

— Да, току-що ядохме — подкрепи я Тарик.

— Току-що кога? Преди осем часа в Антигуа? — усъмни се Рупърт. После се ухили. — О, схванах! Вие сте вегетарианци, но сте твърде учтиви, за да ми го кажете. Не се притеснявайте, ще забъркам нещо. Ще ви трябват сили, ако възнамеряваме да претърсим целия остров за вуйчо ви.

Лора, която наистина умираше от глад, щеше да се разплаче от облекчение, особено когато Рупърт за нула време приготви една тенджера грах с ориз на малкия си газов котлон. Поднесе им го със смлян спанак, лютив сос и сок от гуава.

Седнаха да хапнат на свещи под тъмната сянка на вулкана и под покрив от блещукащи звезди. Само да не беше изчезнал вуйчо й, Лора щеше да приеме преживяването за вълшебно. Тишината ги обгръщаше като балсам. Единственият звук, който се чуваше, идваше от Скай, който ръфаше кокали под дървената масичка. Той определено не беше вегетарианец и с удоволствие омете порция козя яхния.

— Винаги ли сте се интересувал от вулканите? — попита Тарик Рупърт.

Вулканологът се засмя.

— Винаги! Майка ми твърди, че още когато съм бил едва прохождащо хлапе, можела да ме накара да мирувам с часове, като ми показвала раздела за вулканите в „Британската енциклопедия“. Но всъщност съм обсебен конкретно от този вулкан.

— Защо? — поинтересува се Лора, като добави още лютив сос върху граха си.

— Защото е уникален. Никой друг вулкан не е нанесъл толкова поражения върху общността наоколо. Преди да изригне през 1995 година, той бил заспал от цели четири века. Жителите на Монсерат мислели, че винаги ще си остане красиво, безобидно украшение на Изумрудения остров. Първият знак, че дълбоко грешат, бил фреатичният взрив.

— Фре… какво?

— Фреатичен взрив. Повечето хора си мислят, че вулканите плюят стопени реки от лава. При някои е така, но други изригват с ужасяващи потоци от скали и пара, достигащи температура 1000 градуса, които преминават през външните стени на вулкана като огнени влакове. Може би от хеликоптера сте видели последствията — столицата на Монсерат и старото летище, погребани под дванайсет метра кал.

Той замълча и им наля чай от един термос. Лора отпи. Имаше вкус на опушено.

— Продължавайте — помоли Тарик.

— След това се формира купол. Случва се, когато магмата — стопените скали — се издигат нагоре и карат земята да се надуе от налягането. Човек си мисли, че това би трябвало да доведе до експлозия, но става точно обратното. Няколко години по-късно колапсът на купола предизвика първия от множество пирокластични потоци. „Пирокластичен“ означава „от огнени скали“. Това е смъртоносна смес от лава, горещи камъни и газ. Невъзможно е да й избягаш — както установиха на свой гръб тези, които останаха.

— Джошуа ни разказа — рече Тарик.

— Да — допълни Лора, — спомена и за някакви танцуващи скелети.

Рупърт изкриви устни.

— Знам, че жената на Джошуа и неколцина други са видели нещо, което са взели за танцуващи скелети по склоновете на вулкана, но моята каравана е паркирана тук от осемнайсет месеца и нито веднъж не съм ги зървал. Не казвам, че си измислят, но…

— Но какво? — настоя Лора.

— Да кажем така. Аз съм учен. Вярвам, че всичко, дори привиденията, си има научно обяснение. За мен не съществуват свръхестествени неща.

Той сложи ръка на устата си, за да се прозине.

— Не знам за вас, но аз съм доста изтощен от всичките тези вълнения. Какво ще кажете да подремнем?

* * *

Едно от нещата, останали на Тарик от някогашния му живот на роб в кариера, беше лекият му като на котка сън. В един и шестнайсет Скай тихичко изръмжа. Момчето беше напълно будно още преди звукът да се стопи във въздуха. То се облече безшумно, закачи повода на хъскито и се измъкна в нощта. С Лора мислеха да разходят Скай след вечеря, но бяха прекалено уморени и се пъхнаха право в леглата. Сега Тарик се чувстваше виновен — кучето толкова обичаше да тича. Затова момчето изобщо не възрази, когато Скай го задърпа по хълма. Пътеката беше неравна и покрита с нестабилни камъни и Тарик няколко пъти едва не падна, докато следваше неуморното хъски.

— По-бавно, Скай! — молеше го той, но хъскито продължи да опъва повода. Ушите му бяха наострени, вървеше целеустремено и напрегнато. Нещо сякаш го теглеше напред.

Свиха зад един завой и силен порив на вятъра едва не събори Тарик. Добре че Скай спря на място. Момчето погледна надолу. Точно под тях беше платформата, от която Рупърт и другите учени наблюдаваха вулкана. В края на скалите в далечината се виждаха светлините, изписващи инициалите на „Грижа за морето“. Отвъд тях развълнуваното тъмно море блестеше в металическо синьо под лунната светлина. Към хоризонта се движеха три рибарски лодки.

Скай отново изръмжа.

Тарик подскочи от ужас. На скалистия склон на вулкана танцуваха шест призрачни скелета. Костите им излъчваха неземно бяло сияние. Докато подскачаха и се кълчеха, черепите им се поклащаха върху изпъкналите гръбнаци и те оголваха зъби в мрачни усмивки.

При такава гледка повечето деца биха хукнали с писъци презглава към къщи, но Тарик не беше обикновено момче. За единайсетте си години на този свят той беше видял и преживял неща, които биха могли да разплачат и възрастен, и се беше научил на смелост, спокойствие и разсъдливост, които му помагаха да се справи с повечето предизвикателства. За разлика от вулканолога, Тарик вярваше в света на духовете. А за разлика от жената на Джошуа, не се боеше от него.

Щом се съвзе от първоначалния шок, той продължи да наблюдава сюрреалистичния танц на скелетите, стиснал нашийника на Скай. Когато костеливите им образи изчезнаха от поглед, той се върна в караваната, потънал в дълбок размисъл. Беше два часа, когато най-после пропълзя в леглото си. Дори призраците не можеха да смутят съня му.