Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (16)

16.

— Сега сте в наши ръце и ще ви накараме да си платите!

Силия Льофевер почти просъска думите в ухото на Лора, докато вървяха в здрача по кея към чакащата ги лимузина.

— Убедена съм в това — отвърна Лора през зъби, преструвайки се, че се усмихва на преминаващите пасажери. — Точно както ние ще ви накараме да си платите, ако сте направили нещо на вуйчо ми!

Тя вървеше близо до Тарик и Скай и дебнеше за най-малката възможност за бягство. Трудно й беше да повярва, че само преди няколко часа се събуди в каютата си на „Императрицата на океана“, развълнувана, че ще види Антигуа — райския остров с триста шейсет и пет плажа. Ето че сега беше тук, а се чувстваше като в кошмар.

В края на кея имаше множество продавачи на тениски и закръглени местни жени в шарени саронги, които продаваха саморъчно изработени накити. Един художник приканваше туристите да купят от картините му.

— Съжалете се над гладния художник! Трябват ми пари за вечеря.

Сбръчкан старец с тъжни очи пиеше чай пред боядисано в розово кафене, докато последните остатъци от слънчевия диск се стапяха в морето.

Докато вървяха към лимузината, светлините на магазините се включиха. Небето стана виолетово. Над Антигуа се спускаше нощ.

Себастиан и двама бодигардове в черни костюми вървяха отзад. Лора шокирана забеляза, че шофьорът е същият добре облечен младеж, който й даде балоните и направи комплимент на мисис Крабтрий в Сейнт Айвс. Единствената разлика беше, че сега носеше обица със сребърна верижка, перла и няколко перца от токачка.

Скай изръмжа насреща му. Очевидно и той го позна.

— Значи през цялото време си знаел? — рече Лора невярващо, докато двамата набити бодигардове я натикваха в лимузината. — Поздрави ме, въпреки че си знаел, че е капан?

Той сви рамене и се усмихна самонадеяно.

— Просто си върша работата, мис Марлин. Признавам, че бях изненадан, като разбрах, че сте дете, но все пак само си върша работата, за която ми плащат.

Лицето на мъжа внезапно се вкамени, когато Себастиан дойде да види защо се бавят.

— Всичко наред ли е?

Шофьорът козирува.

— Върви като по вода, мистър Льофевер. Като по вода! Настанявайте се удобно и ще ви закарам право у дома.

Скай се излегна на пода на лимузината между Лора и Тарик, вперил враждебен поглед в двамата Льофевер и бодигардовете. Децата бяха готови да скочат и избягат дори при най-малка възможност, но това беше толкова вероятно, колкото Коледа да се падне през юли. Вратите на лимузината бяха заключени, а прозорците бяха бронирани, както любезно ги осведоми Силия.

— В случай че ви хрумне някоя безумна идея…

Лора знаеше, че не идеи им трябват, а силата и скоростта на десетина олимпийци. Един от бодигардовете имаше фигурата на борец, а другият приличаше на маратонец. Децата ги кръстиха Малкия и Големия.

На Лора й призля. Тя беше виновна за всичко. Ако се беше вслушала в думите на вуйчо си, че почивка на Карибите за един паунд звучи твърде добре, за да е истина, нямаше да са в това положение сега. Калвин Редфърн нямаше да се намира в смъртна опасност, а тя, Скай и Тарик нямаше да са отвлечени.

Най-ужасяващо беше, че всичко бе внимателно подготвено. Всички детайли бяха обмислени. Във „Фантастични пътувания“ от самото начало бяха решили, че Лора или Калвин Редфърн ще получат печелившия билет. Отделните каюти, кордата, препънала вуйчо й, дори изчезването на паспортите им — всичко беше грижливо планирано. Паспортите им, включително документите на Скай, се появиха като по магия, докато двамата Льофевер ги прекарваха през митниците. Присъствието на похитителите им на паспортния контрол изглеждаше безумно, но Лора видя, че те имаха документи, представящи ги за законни настойници на децата.

Лора обмисляше дали да не направи сцена на митницата, докато полицията не дойде да ги спаси, но бодигардовете бяха взели Скай. Себастиан я предупреди, че ако направи и една погрешна стъпка, вече никога няма да види кучето.

През тъмните стъкла на лимузината се виждаха светлинки, танцуващи през полюшващите се палми. Край пътя няколко момчета се смееха и печаха царевица на скара. През шосето мързеливо преминаха кози. Семейства седяха по верандите на разнебитените си къщи, а по лицата им играеха странни сенки от свещите. Нощни твари свирукаха и квакаха.

Силия и Себастиан седяха отзад в лимузината и си говореха тихичко, като от време на време поглеждаха към децата. Бодигардовете седяха от двете страни на Лора и Тарик на мястото зад шофьора и ги наблюдаваха с намаляващ интерес. Повече от ясно бе, че за тях две единадесетгодишни деца представляват минимална заплаха. Скай беше друго нещо. Големият беше заплашил, че ще го изрита през вратата само ако заскимти.

— Това е само едно трикрако куче — каза Лора, — що за чудовище сте вие?

— Чудовището от кошмарите ти! — изръмжа той.

— Скай! — повика го тихо Лора и хъскито с един скок се озова на седалката. Сви се между нея и Тарик и се загледа в пътя с изплезен език.

— Ако този пес повреди лимузината, ще го пратя във фабриката за кожи — предупреди Себастиан. — Чудно палто ще стане от него.

— Защо правите това? — попита Лора. — Къде ни водите? При вуйчо ми ли?

Себастиан оголи малките си бели зъби.

— Твърде много въпроси, мис Марлин. Не измъчвайте хубавата си главица. С времето всичко ще ви се изясни.

— Надявам се, че осъзнавате какъв риск поемате — намеси се и Тарик. — Калвин Редфърн няма да позволи това да ви се размине.

— Ха, той говори! — разсмя се Себастиан. — Е, синко, нека те осведомя, че „Асовете“ са посветили години на това, да усъвършенстват изкуството на отвличането. Не се и съмнявам, че ще ни се размине. А що се отнася до Калвин Редфърн, не мисля, че той има избор.

Лора обхождаше с поглед лимузината, търсейки възможност за бягство. В лявата врата имаше забоден някакъв оранжев цилиндър. Тя беше почти сигурна, че това е сигнална ракета, от онези, които моряците използват, за да дадат сигнал, че са в беда. Вуйчо й беше показал такава ракета на една лодка в Сейнт Айвс. Странно беше, че в лимузината има подобно нещо, но вероятно семейство Льофевер често изпада в ситуации, които могат бързо да се превърнат в бедствия. Зачуди се какви ли са.

Лора мислено изрепетира как взима ракетата, насочва я към седалката и дърпа въженцето. Теоретично би трябвало да произведе изстрел и в суматохата с Тарик да успеят да избягат. Но ако не стане… Лора си представи как ослепява или изгаря някой от пътниците в колата, може би самия Тарик. Трябва да изчака друга възможност.

Стъклото, разделящо водача от пътниците, се спусна надолу и шофьорът попита:

— Всичко наред ли е?

„Отвлякохте трима души и едно куче, след като ги доведохте тук от другия край на света с безумна измама, а сега питате дали всичко е наред?“ — мислеше си Лора, но в този момент забеляза, че Скай не отлепя очи от обицата на шофьора. В сините му очи проблясваше ловно пламъче. Лора го беше виждала само два пъти досега, но от него я побиваха тръпки. Обичаше Скай с цялото си сърце, но никога не забравяше, че в жилите му тече дивата кръв на вълчите му прадеди.

Тя се протегна и възможно най-незабележимо стисна ръката на Тарик, за да го предупреди. Той внимателно проследи погледа й.

Шофьорът обърна глава, за да се огледа на кръстовището, и бързо ускори. Обицата му подскочи и затанцува. Бърз като кобра, Скай се стрелна и я захапа между зъбите си, като едва не откъсна ухото на шофьора. Мъжът изпищя от болка и уплаха и изгуби контрол над автомобила. Лимузината се качи на един камък край пътя, спука гума и се преобърна.

Лора и Тарик, закопчани с колани, чуха като замаяни звук от мачкане на ламарини и чупене на стъкла. Колата се изпълни с черен дим. Всички закрещяха в един глас. Скай лаеше неистово. Шофьорът не изпускаше волана, а постелките на пода горяха.

— Излизайте! Излизайте! — изкрещя Себастиан и натисна дръжката на вратата.

Лора и Тарик се измъкнаха навън — с парещи дробове и натъртени, но живи. Слабичкият бодигард се изтъркаля окървавен от колата и изгуби съзнание. Другият се свлече на колене и повърна. Роклята на Силия се беше запалила по края и Себастиан се мъчеше да я угаси, като я удряше с палмов лист. Шофьорът лежеше посипан с натрошени стъкла върху волана. След като изгаси роклята на Силия, Себастиан и Големият извлякоха шофьора.

— И ти ли си мислиш същото като мен? — прошепна Тарик на Лора, когато кашлицата му попремина.

Лора стисна Скай за нашийника.

— Да, почакай секунда. — В тъмнината тя беше забелязала чантата на Силия, захвърлена до колата. Част от съдържанието й се беше разпиляло. Лора грабна шепа банкноти и двата паспорта. — Кражба ли е, ако вземеш откраднати пари от похитители?

Вместо отговор Тарик я хвана за ръката и двамата побягнаха в нощта. Чуха се викове, но преди някой да се спусне след тях, лимузината избухна. Ушите на Лора писнаха. Във всички посоки се разлетяха парчета. В небето се вдигнаха огромни бели пламъци и вълна от нажежен въздух блъсна децата.

Лора и Тарик тичаха, без да поглеждат назад, кашлящи и със свирещи дробове. Единствената им цел беше да се отдалечат колкото може повече от похитителите. За техен късмет нощта беше безлунна и тъмна.

Тарик спря. Дробовете му пареха.

— Защо не пуснем Скай и да видим дали няма да ни заведе на някое сигурно място?

Щом усети, че му махат повода, хъскито уверено ги поведе по тясна пътечка през гора от папрати и дървета, покрай разрушена къща, през тъмна строителна площадка. Лора усещаше как бодежът отстрани на тялото й се превръща в остра болка, сякаш някой върти нож в рана. Тарик започна да куца. Пред двете изтощени деца се показаха редица палмови дървета и сребриста ивица плаж. На брега като диаманти проблясваха вързани рибарски лодки. Лора се свлече на тревата.

— Това беше — каза запъхтяно тя. — Не ми пука дали ще ни хванат. Не мога да направя и крачка повече.

Тарик се отпусна до нея. Легна по гръб и затвори очи. Само Скай имаше желание да продължат да тичат.

В мрака се чу тропот на подкови. Иззад завоя се показа каруца и спря до тях. Белокос мъж с надупчена шапка и яке, цялото в кръпки, погледна към децата и рече:

— Гледай ти, т’ва не е нещо, което с Джес виждаме ’секи ден. Изглеждате доста уморени и кисели, а ние тук, на Карибите, не търпим тъжни физиономии. Кво ще кажете да ви повозя?